Бети Нийлс
Зеленооката (8)

Осма глава

Дните се нижеха и още две деца постъпиха в болницата, но останалите бяха добре и първите малки пациенти вече реагираха успешно на еритромицина. Но при всяко изкашляне, потреперване или температура, целият персонал хукваше към съответната стая.

Доктор Търлоу бе чест посетител и веднъж извикаха Луси да държи Миранда, за да я прегледа.

— Операцията на Миранда е сполучлива и тя се развива много добре — каза той. — Но се нуждае от много любов, от родители-осиновители — леката сдържана надменност в гласа му накара Луси да почувства колко незначителна пионка е и това я засегна. Не му отговори и той я погледна. — Но всичко дотук се дължи на теб, Луси. А сега се налага да поговоря с директорката.

Знак, че трябва да отнесе Миранда обратно в креватчето й за следобедния сън. Но детето нямаше такива намерения. Луси я прегърна в скута си и я залюля под непрестанния водопад от любимите стихчета. Част от мислите й се насочиха към Уилям. Че го обичаше — нямаше никакво съмнение — но че не го разбираше, бе също очевидно. В един миг се държеше като приятел, дори повече; в следващия бе учтив специалист, който й говореше ужасно формално, без следа от приятелско чувство.

Най-после Миранда се успокои и заспа, а Луси отиде да нахрани бебетата.

Докторът я намери след десет минути.

— Алис ме помоли да ти предам тези писма.

— Алис ли? — бе така изненадана, че забрави, че е обидена.

— Отбих се да й съобщя, че си добре. Нали се тревожи за теб! — по устните му пробяга усмивка. — Също както и аз.

— Няма нужда! Да не съм малко момиченце…

Той остави писмата на леглото до нея.

— Не, не си — съгласи се той съвсем спокойно. — Ти си една много красива млада жена, а в този миг подозирам, и доста сърдита — и излезе, преди Луси да успее да реагира.

 

 

След два дни, тъкмо когато нещата взеха да навлизат в обичайното си русло, Миранда започна да кашля и вдигна висока температура.

— Но нали не е излизала с останалите? — възкликна Луси, прегръщайки неразположеното дете.

— Не, но докато беше в Холандия, я извеждаха на разходка с количката, и доколкото си спомням, в същия район — въздъхна директорката. — Изглежда, няма край. Доктор Търлоу пристига всеки момент.

Докторът, напълно невъзмутим, потвърди опасенията на директорката.

— Ще я взема с мен. Налагат се рентгенови снимки и изследвания — замисленият му поглед се спря върху Луси. — Ако можете да се справите без нея, по-добре е да дойде и тя. Миранда трябва да бъде колкото се може по-спокойна.

И двамата с директорката се отдалечиха, като оставиха Луси да успокоява детето, въпреки че и тя самата се нуждаеше от нещо подобно. Никой не я бе питал за личното й мнение по въпроса.

— Все едно че съм стол — сподели тя с хленчещото в скута й хлапе.

— Нищо, ама абсолютно нищо не би могло да ме убеди, че приличаш на стол! — заяви Уилям от вратата. — И ако се възползвах от добрата ти душа, то е защото в момента имам хиляди други грижи.

Луси бързо изви глава.

— О, Уилям, съжалявам, наистина съжалявам! Ти също си преуморен. Имаш ли време за сън?

— Напълно достатъчно, благодаря, Луси! Най-лошото вече отмина. Открили са източника на заразата във водоохладителната система на един от големите магазини и вече е ликвидиран. От няколко дни няма нови случаи. Много съжалявам, че Миранда се разболя — ще я придружиш ли в болницата?

— Разбира се. Много ли е зле?

— Не по-зле от някои други. Но имаме в добавка и мозъчната операция. Веднага включвам антибиотик. Дано не се получат усложнения. Много е важно да й се спестяват всички излишни вълнения. Хайде, ще се видим в „Сити Ройъл“.

Независимо от прекалената си заетост, бе намерил време да се погрижи за приемането на Миранда. В болницата Луси я намести в креватчето й в една стая със стъклени стени, след което я заведоха да й покажат къде ще спи.

— Всеки ден от един до пет можеш да излизаш — каза й сестрата, с орлов нос и старомодни очила. — През останалото време разчитам, че ще се грижиш за Миранда. Имаш ли престилка?

Луси й отвърна доста плахо и се зае с разопаковането на скромния си багаж. Когато се върна при Миранда, детето изглеждаше много болно и неудържимо плачеше. Луси свали преградите на креватчето и я взе на колене. По средата на „Трите мечета“ влязоха доктор Търлоу и сестрата.

— Детето трябва да е в леглото! — нареди остро сестрата и момиченцето уплашено изпищя.

— Напълно сте права, сестро — учтиво се съгласи докторът, — но при този случай най-важно е спокойствието й. Нали познавате медицинската й епикриза? Тя е с мозъчна операция, а сега има и хрипове в дробовете. Искам колкото е възможно по-скоро да я изпратите на рентген — протегна ръка и лекарят от отделението, който вървеше след него, му подаде един картон. Той го попълни и го подаде на сестрата, а после се обърна към доктора: — Наблюдавайте я внимателно, Чарлз, и ми се обадете, ако има нещо тревожно. Госпожица Локит е запозната със случая и ще ви окаже съдействие — а после към сестрата: — Зная, че Миранда е в добри ръце, сестро! — усмивката му бе така чаровна, че сестрата смотолеви нещо и суровите й черти се отпуснаха. — Довиждане, Луси.

Тя се изкуши да му каже довиждане, но вместо това промърмори някаква банална любезност, с което си спечели един одобрителен поглед от сестрата. Младата госпожица поне си знаеше мястото!

 

 

През останалата част от деня Миранда не я остави на мира. Извикаха я два пъти през нощта, защото писъците й будеха другите деца. Така че около един часа на следния ден Луси бе повече от готова за няколко часа свобода. Бърз обяд и после в леглото, мислеше си тя. Сестрата съвсем категорично й бе казала, че трябва да се раздвижи, но всичко, за което мечтаеше, бе да се свие на кълбо и да се наспи.

Застанала пред асансьора, който слизаше до столовата в приземния етаж, тя натискаше бутона. Но когато вратата се отвори, пред нея застана Уилям.

— Ето те и теб! — възкликна той с радост. — Съблечи тази престилка и слизай. Чакам те долу след пет минути.

— Защо? Мислех да си почина…

— Не, няма. Тръгвай и не се притеснявай за външния си вид. Ще обядваме у нас, а после ще си починеш в градината.

Съзнанието й се вкопчи в един важен пункт — да не се притеснява за външния си вид! Ново доказателство за пълното му безразличие!

— Не искам! — заинати се тя.

Коридорът бе пуст и Уилям взе да разкопчава копчетата на престилката й. Нещо й подсказваше, че би го направил, дори и ако около тях гъмжеше от хора.

— Хайде, съблечи я, скъпа! — подкани я той. — Ако ли не, ще висим тук цял ден, а аз умирам от глад.

Раздразнителността й отстъпваше пред едно приятно, неясно усещане, че не трябва да се притеснява за нищо, тъй като Уилям ще се погрижи. Свали престилката, сгъна я грижливо и я преметна през ръка.

— Косата ми — вдигна тя ръка. — Исках и да се измия и гримирам.

— Така и ще направиш — отвърна той успокояващо. Натисна копчето и когато асансьорът пристигна, я побутна нежно. После пресякоха цялото фоайе, той кимна дружелюбно на пазача, след миг я настани в колата и потеглиха.

— Трябва да се върна в пет часа — последният опит на Луси да прояви здрав разум.

— Да, зная. Ще те върна навреме — той замълча и тя се отпусна. Ако пътешествието им бе по-дълго, сигурно щеше да заспи. Когато Уилям отвори вратата й, тя се сепна от лекия унес, а той почти я изнесе и отведе до входната врата, където Тръмп вече чакаше. Той я поздрави, не без удоволствие, а през това време докторът го помоли да доведе госпожа Тръмп, което той незабавно изпълни.

— Една от спалните, госпожо Тръмп — каза докторът. — Моля ви, погрижете се нищо да не липсва на госпожицата.

— Нямайте грижа, сър! Елате с мен, госпожице. До обяда има десет минути и ще ги използвате както пожелаете.

Луси я последва по стълбите, а после и в една стая точно срещу площадката, чиято баня изобилстваше на шампоани, сапуни, пешкири, кремове, четки за коса и какво ли не още.

— Уморени сте до смърт. Нашият мил доктор е непрестанно зает, а и вие, млада госпожице, както ми се струва. Сега се поосвежете, а после заповядайте долу.

След което възрастната госпожа изчезна, мърморейки, че има страхотно ядене, тъкмо за тях двамата.

Хладната вода извърши удивителни чудеса. Луси се почувства като нов човек, разреса косите си, без да ги жали и се гримира. Не можа да се сдържи и помириса малките шишенца парфюм на тоалетката — какъв чудесен аромат! Дали Фиона използваше тази стая? Не за пребиваване, каза си тя бързо. Беше сигурна, че докторът има строги принципи и пази репутацията си. Тъкмо слизаше по стълбите и той се появи във фоайето.

— Хайде да пийнем нещо преди обяд — предложи той.

В дневната я посрещнаха Фрайди и Робинсън, както и Томас и рижавото коте, свити върху слънчево петно пред отворените френски прозорци. Луси се отпусна на удобния стол, шерито почти мигновено й замая главата, и тя си пожела да остане тук завинаги. Но такъв шанс изобщо не й бе предоставен, защото след десетина минути, през които Уилям много деликатно бе поддържал разговора, бяха поканени на обяд. Последният път бе в столовата на обяда с другите гости; сега на овалната махагонова маса бяха сложени само два куверта — един до друг. В центъра на масата, застлана с покривка от тежка дамаска, имаше ваза с маргаритки и незабравки. Отблясъците от кристалните чаши играеха върху безупречно излъсканите тежки сребърни прибори и Луси си помисли дали Уилям, дори когато е сам, се храни сред такъв разкош.

Менюто включваше картофена супа, чието скромно име не можеше да опише пикантния й аромат, език с гарнитура от пресни картофи и зелен боб, а за десерт — разкошен ябълков пай със сметана.

— Да изпием кафето тук — каза Уилям, — а после, ако искаш, ще подремнеш в градината. Аз имам един куп работа.

Забележка, която незабавно я свали на земята.

Тя се сви на голям шезлонг с дебел мек дюшек и кой знае колко би спала, ако след няколко часа докторът не я бе потупал по рамото.

— Чай? — предложи той. — След около половин час трябва да те отведа в болницата.

Пиха чай на боядисаната в бяло масичка под червенолистния бук. Очевидно попаднала в грижливи ръце, малката градинка изглеждаше прекрасно с кадифената си безупречно подстригана алея, спретнатите цветни лехи и високата стена от дървета. Госпожа Тръмп й поднесе една от вкусните си кифли и Луси с въздишка си призна, че би останала тук завинаги. Е, тъй като нямаше как да си върне думите назад, тя смутено допълни:

— Всъщност, тук е толкова приятно след обстановката в „Сити Ройъл“…

Уилям разсеяно кимна, без да пропуска как мигновено обагрените й в червено страни бавно избледняват.

— Налага се да поостанеш няколко дни — потвърди той, — но и да идваш тук всеки следобед. Няма къде да се отиде около болницата, а до вас е твърде далеч с автобус. Почти всеки ден разполагам с няколко свободни часа следобед и ще те чакам в колата в един часа.

— Наистина ли? — не повярва Луси. — Предложението ти е много мило, но няма ли да е неудобно? Искам да кажа, нямаш ли си занимания през свободното време?

— За мен няма никакво значение, Луси — отвърна той, без да се замисля. — Дали диктувам писма, или преглеждам доклади и така нататък, ти няма да ми пречиш докато час-два си почиваш в градината.

Отговорът му сякаш я плисна с кофа студена вода и тя бе на ръба да му откаже. Но за едно бе напълно прав — около „Сити Ройъл“ нямаше нито едно подходящо място за почивка. И за това възпитано отвърна:

— Благодаря ти, Уилям.

Той я откара до болницата и оставяйки я пред входа, кимна.

— Утре, един часа.

Така, всеки следобед, Уилям я отвеждаше у дома си, обядваха и я настаняваше в шезлонга, а когато приятното потракване на чашите за чай я събуждаше, първото, което се изпречваше пред очите й, бе докторът, седнал наблизо с вестник в ръка. Скоро тези часове на пълна отмора се превърнаха в неотменна необходимост. Миранда, въпреки че не бе много тежко болна, се оказа капризен пациент и щом загубеше Луси от поглед, надаваше неистови писъци, включително и през нощта. Дните се точеха мудно и Луси по цял ден полагаше усилия да я успокоява.

Беше изтекла почти седмица, когато след един прекрасен обяд у доктора Луси бе събудена от звънтящ смях и още преди да отвори очи, знаеше на кого принадлежи. От доктора нямаше и следа, въпреки че Тръмп вече подреждаше чашите за чай, но след миг, тъкмо колкото да успее да седне, двамата с Фиона излязоха от къщата. Тя прекоси алеята, красива, високомерна и чаровна.

— Луси… Уилям тъкмо ми разказваше какъв воин си — сигурно си много изтощена! Как ви се възхищавам на вас — силните млади момичета! Аз съм безнадеждна, когато става дума за болни, прекалено съм чувствителна — и като се вторачи в почервенялото й лице, продължи: — О, бедничката тя, дано ти дадат малко отпуск, като се отървеш от това дете — наистина имаш нужда!

Докторът стоеше до нея с безизразно лице.

— Тъкмо защото е много чувствителна, Луси успява да се справи с Миранда — и й се усмихна, но тя не отвърна. Нямаше повод. Очите му блеснаха закачливо. — Ще останеш ли за чай? — обърна се той към Фиона. — След малко ще откарам Луси.

— В такъв случай ще те изчакам тук, Уилям. Можем да поседим на спокойствие, виж колко приятно е времето!

— Няма да се връщам — отвърна той без заобикалки. — Оставам в болницата до довечера, а после съм на служебна вечеря.

Фиона леко се намръщи. Нямаше смисъл да отпива от чая, докато Уилям поглежда часовника.

— Е, в такъв случай си тръгвам! — въздъхна тя замислено. — Толкова рядко те виждам, Уилям… — и отново сбърчи вежди, защото думите й прозвучаха, все едно че с Уилям бяха обикновени познати. Не такова впечатление искаше да остави у това глупаво, размъкнато момиче. И весело се разсмя: — Ами тогава някоя вечер… — сияещият въпросителен поглед, отправен към него, не бе забелязан и тя рязко подхвърли: — Довиждане, Луси. Надявам се при следващата ни среща да изглеждаш по-добре.

А после се обърна и влезе в къщата. След миг Уилям се върна и докато наливаше чая, Луси започна някакъв незначителен разговор, но той внезапно я прекъсна.

— Вие с Фиона май не се понасяте особено.

Тя положи немалко усилия, да не би отговорът й да го засегне, тъй като мислеше, че е увлечен по тази ужасна жена, от която любещото й сърце така силно искаше да го предпази.

— Ами, нямаме нищо общо. Тя е много привлекателна и мисля, че е забавна компаньонка. Облича се много изискано — странният му поглед я възпря. Не се усмихваше, но тя остана с впечатлението, че в очите му потрепват весели искрици.

— Колко благородно от твоя страна, Луси! — усмихваше й се така очарователно и мило, че тя не можа да се въздържи:

— Желая щастието ти, Уилям.

— И мислиш ли, че Фиона Сиймур ще ми даде това щастие? — той се изправи, остави чашата с чинийката и й подаде ръка. — Слушай ме внимателно. Тя не означава нищо за мен — и никога не е означавала — просто някой, с когото да ходя на вечеря и обяд. Права си — забавна и добре облечена е, но… е лишена от всякакви емоции. Никога не се интересува от работата ми. Стига й това, че съм от преуспяващите и стабилният доход ми осигурява комфорт, и че познавам хората, които трябва. Ако утре падна и умра, тя ще съжалява само защото ще бъде принудена да търси друг източник на средства за живота, който смята за щастлив.

— Защо тогава я каниш да излизате? — попита Луси остро.

— Бях много самотен — въздъхна той. — Обичам работата си, имам много приятели, но това не стига. Искам жена и деца — той се наведе и нежно я целуна. — Теб, Луси!

Тя онемя.

— Мен? — заля я унищожителна вълна неописуема наслада, а дъхът й секна. — Нима съм подходяща? Нито съм умна, нито…

— Защо толкова държиш да си умна, скъпа? Не ти ли е ясно, че няколко букви след името и високоплатена работа нямат никакво значение в сравнение с търпението, доброто сърце и способността да изслушваш другите, която толкова хора са загубили… Луси, ще се омъжиш ли за мен?

О, тя копнееше да се хвърли в прегръдките му, но си наложи въздържание. Беше я помолил да му стане съпруга, но дори не бе загатнал, че я обича! Независимо от резервирания си характер, все пак би могъл да го спомене…

— Бих искала да си помисля — отвърна тя с леко хладен глас, зад който едвам прикриваше надигащото се като вихър вълнение. — Ако не възразяваш. Знаеш ли, мислех, че си влюбен във Фиона. Как ли ще го посрещне?

Изведнъж той се отдръпна.

— А защо трябва да го посреща по особен начин? Никога дори не съм й намеквал, че възнамерявам да се омъжа за нея.

— Е, тогава всичко е наред. Но все пак, искам да го премисля — естествено, че ще се омъжи за него! Сърцето й отдавна го искаше, но все пак не възнамеряваше да му пада в скута като презряла круша. А и едно настойчиво гласче дълбоко в съзнанието й подшушваше, че не е казал най-важното. — Май е време да тръгвам — промълви тя и докторът безмълвно се изправи.

— Да не караме сестрата да те чака! — усмихна се той шеговито.

 

 

На следващия ден й донесоха бележка. Уилям бе отпътувал за Северна Ирландия на консултация и щеше да отсъства два дни. А когато се върна и прегледа Миранда, заключи, че е вън от опасност и може да бъде изписана. Но не успяха да останат насаме. Тя си тръгна от болницата със смесени чувства — дали Уилям не си бе променил намеренията по време на пътуването, или пък молбата й да обмисли отговора си го бе ядосала? Поне, рече си тя възмутено, би могъл да й се усмихне!

Тъкмо бе наместила Миранда в креватчето й я повикаха в директорския кабинет. Само две от децата бяха още в болница, а и главната сестра се бе върнала на работа.

— Луси, полагат ти се няколко дни почивка — каза й директорката. — Чакай да видим, днес е вторник… Какво ще кажеш да дойдеш следващия понеделник? — и като изслуша още няколко благодарствени слова, Луси, в прилив на невероятна бодрост пред приятната перспектива, натъпка оскъдните си вещи в чантата и се отправи към автобуса.

Алис бе възхитена от появяването й и незабавно й съобщи новините — майка й и баща й се връщат, но не било ясно кога точно ще пристигнат; сестрите й щели да си бъдат у дома за вечеря — ах, колко щели да й се зарадват!

— Но ти си отслабнала, скъпа — изгледа я Алис настойчиво. — Нуждаеш се от сериозна почивка! Ей сега ще ти приготвя чудесна закуска! — и милата Алис се засуети наоколо.

— О, Алис, колко е хубаво да си отново у дома! — усмихна се тя на старата си приятелка и ненадейно, за учудване и на двете, избухна в сълзи. — Просто съм уморена! — изхълца тя.

— Разбира се, момичето ми! След два дни ще си свежа като утринна роса! Много си се преуморила в тази болница! А сега, бягай се изкъпи! Аз ще ти донеса глътка чудесно шери.

След няколко минути Луси, отпусната в димящата вана под дебел слой сапунена пяна, се опитваше да подреди обърканите си мисли. Всъщност, нямаше конкретна причина, но не бе щастлива — а би трябвало да бъде! Нали Уилям й бе предложил да се омъжи за него? Но без романтичната окраска, която такъв повод несъмнено изискваше. Тя се смръщи като градоносен облак и излезе от горещата вода, а после слезе в кухнята при Алис. Нямаше друг изход, освен да изчака следващата среща с Уилям. Поободрена от шерито, се върна в стаята си, облече се и се представи пред сестрите си в обичайния си вид.

Те я посрещнаха с привидна радост и съвсем вяло я запитаха дали е скучала в болницата — без дори да дочакат отговор. Но когато разбраха, че ще е свободна няколко дни, възкликнаха с искрен възторг.

— Получих телеграма от татко — каза Имоджен. — Вдругиден пристигат с мама. Искат да организирам коктейл, така че да поздравят всички приятели наведнъж. Експедицията била много успешна и възнамерявали да се върнат пак след няколко месеца. Добре, че си тук, Луси! Ще се заемеш ли с напитките и закуските? Аз ще съобщя на всички по телефона.

Вечерта премина в планове за коктейла, а после — съвсем естествено — се прехвърлиха на близките сватби.

Луси, която си бе мечтала за почивка, се оказа затрупана от безчет задачи по подготовката, така че не й оставаше време да мисли за Уилям. Всъщност, той винаги присъстваше нейде дълбоко в съзнанието й — образът му тя свързваше с любов, копнеж и известни съмнения. Нали, ако я обичаше така, че да иска да се ожени за нея, би намерил минутка време да й напише два-три реда или да се обади по телефона?! Но все пак — не бе споменал, че я обича… Тази мисъл се запечата дълбоко в съзнанието й и дори шумотевицата по пристигането на родителите й не успя да я заличи.

 

 

Професорът и госпожа Локит, въпреки че се радваха да бъдат отново у дома, сякаш живееха в експедицията. Всяка най-малка подробност от големите им успехи трябваше да бъде разнищена и дискутирана. На плещите на Луси се стовари разопаковането, експедирането на дрехи за химическо чистене, уреждането на срещи, и непрестанното следене, че огромният механизъм за събота работи безупречно. Не че имаше нещо против — дори се радваше, че има някакво занимание — и както майка й казваше — малко разнообразие след онази нейна „прекомерно важна“ работа в сиропиталището.

Луси го приемаше спокойно — никой от близките й не разбираше смисъла на нейната работа и тя отдавна се бе отказала да им обяснява. Споделяше единствено с Алис. Но нима имаше време да мисли за това? Доставчици стоварваха поръчките — миниатюрни кошнички с хайвер от сьомга, пиле в сметана, панирани скариди, сандвичи-хапки и петифури. Да не говорим за сервизите, цветята и разместването на мебелите!

 

 

В събота вечерта Луси се обличаше в стаята си, доволна, че е успяла да насмогне с всичко. Две племенници на Алис идваха като келнерки, а самата Алис щеше да следи в кухнята как се подреждат блюдата и всичко останало. Луси се изкъпа и избра сивата рокля — само защото Уилям я бе харесал.

— Скъпа — смръщи се майка й като я видя, — нима нямаш нищо друго, освен тази рокля? Много е красива, но не я ли обличаш прекалено често напоследък? — и веднага отлетя да посрещне първите гости.

Просторният хол и музикалният салон скоро се изпълниха с хора. Освен многобройните приятели на семейството се бяха отбили и няколко изтъкнати членове на археологическото дружество. Имоджен и Полин се уединиха с неколцина познати и оставиха на Луси бремето на организацията. Тя се справяше добре и въпреки срамежливостта си предразполагаше гостите, като непрестанно следеше нищо да не липсва и никой да не е самотен. Познаваше всички и спираше да побъбри. Тъкмо се спаси от старата госпожа Уинчел, когато иззад гърба й изникна Фиона Сиймур.

Луси я бе видяла още в списъка на поканените, но се стремеше да я избягва. Всъщност, бе ужасно глупаво да чувства вина — нали сам Уилям й бе казал, че за него Фиона не е нищо повече от евентуална компаньонка за танци или вечеря. Но дали тя го знаеше…

— Здравей, Фиона, радвам се да те видя. Мама и татко са много щастливи да посрещнат всичките си приятели…

— Е — провлече Фиона, — не са съвсем във възрастовата ми група, но аз обичам забавленията. Жалко, че не можах да доведа и Уилям — тя наблюдаваше как нежните страни на Луси се обагрят в деликатно розово и невъзмутимо продължи: — Толкова е зает напоследък, нали знаеш, беше заминал за няколко дни. Отново Северна Ирландия. Той не обича много да разправя наляво-надясно — изражението на болезнена изненада върху лицето на Луси й достави огромно удоволствие и тя не се поколеба да разкраси разказа си със собствени измислици: — Сега е у дома, но не казвай никому! — усмихна й се тя съучастнически. — След малко се прибирам и ще вечеряме само двамата. А уикендът, който сме запланували, ще му възвърне силите. Уилям се нуждае от спокойствие и тишина и някой, който да го разбира — ефектът от думите й напълно я задоволи и тя продължи: — Той винаги се връща при мен! А сега — взе чаша вино от една табла, — ще ме извиниш ли пред родителите си? Много се радвам, че си побъбрихме! Все още ли си в онова сиропиталище? — и след безмълвното вцепенено кимване на Луси, заключи весело: — Уилям казва, че си една от самарянките на този свят. Сигурна съм, че не греши — после, очарователно усмихната, стисна приятелски ръката й и тихичко се отдалечи.

— Не мога да понасям тази жена! — отсече госпожа Уинчел, като я тупна рязко по рамото. — Какво ти говореше? Изглеждаш, все едно са ти забили кама в гърба!

— О, нищо, госпожо, нищо особено важно! — смотолеви Луси, но очите й, болезнено откровени, говореха противното. — Да ви донеса нещо за хапване…

 

 

Гостите взеха да се разотиват и най-после, доста късно, семейството седна да вечеря. Луси до последния миг не се спираше, като нарочно си търсеше работа.

— Уморена ли си, мила? — подхвърли баща й. — Струва ми се, че още няколко дни почивка няма да са ти излишни. На работа ли си в понеделник? — и широко се усмихна. След четири години семейството все още гледаше на работата й на шега — като приятно развлечение.

Луси бе уморена, а мислите й — така объркани, че изобщо не можеше да следи разговора. Положи усилия да отвърне подобаващо на незлобивата закачка на баща си и се заслуша в семейните планове за неделята. Сестрите й излизаха с годениците си, а родителите й бяха канени на обяд у приятели, които живееха в Хенли.

— Мисля, че и ти можеш да дойдеш, скъпа — каза майка й. — Един човек повече няма да ги притесни.

Ако Уилям се бе върнал, имаше някакъв шанс — макар и твърде малък — да се отбие, дори само за да й обясни… — просветна в умореното й съзнание.

— Обещах да обядвам с Джо Уолтър.

— О, прекрасно! — майка й бе много доволна. — Такова мило момче, а и единственият млад мъж, когото познаваш по-отблизо — както споделих преди малко с тази елегантна госпожа Сиймур! Предполагам, че ние ще позакъснеем доста — сигурно ще ни задържат и за вечеря. А вие двете? — обърна се тя към Имоджен и Полин. — Да кажа на Алис за вечерята… — те отговориха отрицателно и тя непринудено заключи: — Добре. Ще кажа на Алис да приготви вечеря само за теб, Луси.

Когато си легна, Луси се отдаде на мислите си. Джо, естествено, бе измислица. Прехвърли набързо в уморената си глава местата, където можеше да отиде — няколко братовчедки и лели, но всички живееха доста далеч. От друга страна, ако излезеше, рискуваше да срещне Фиона и Уилям, което на всяка цена трябваше да избегне! Е, ще си остане у дома. Ще поработи в градината и ще се попече на слънце, а следобед ще изпрати Алис при сестра й на гости. Никой няма да разбере какво е правила — Алис никога не би я издала. Тя затвори очи и си забрани да мисли за Уилям, но заспа едва призори.

 

 

Късно сутринта семейството се разпръсна и Луси отиде в кухнята да обясни намеренията си на Алис.

— И още нещо, скъпа Алис, ако… ако случайно доктор Търлоу се отбие, докато си още тук, кажи му, че съм на обяд с Джо Уолтър.

— Както кажеш, госпожице Луси, но ми е напълно непонятно защо да хвърлям куп лъжи в лицето на този мил джентълмен…

— Благодаря, Алис. Имам си сериозна причина… Някой ден ще ти обясня. Просто ще си почина в градината — имам нужда.

Алис неохотно се съгласи и не след дълго къщата потъна в тишина. Луси, облякла стара памучна рокля, си направи кафе и поседна с вестниците в градината. Чакаше я дълъг ден, но и вестниците бяха доста дебели. След около половин час четене звънецът на входната врата проехтя. Тя скочи от шезлонга и на пръсти се качи до една спалня с изглед към улицата. Долу бе паркирана колата на Уилям. Той изчака няколко минути, а когато си тръгна, без да се огледа, очите й го изпратиха с копнеж. По-късно телефонът звъня два пъти, но Луси не го вдигна, вкопчила ръце около коленете си, за да не се поддаде на силното желание да изтича.

Денят се влачеше едва-едва. Направи си сандвич за обяд, а в четири часа — чаша чай. Скоро след това Алис се върна и се засуети да сготви нещо. Докато уморена от скучния ден, Луси седеше със Симпкинс в скута и слушаше успокояващия глас на Алис, се разнесе неочакваният звук на входното звънче.

— Качвам се горе, Алис — каза й Луси от вратата. — Ако е той, кажи му, че още не съм се върнала от обяд с младия господин Уолтър. Бързо, Алис, дано си тръгне!

— Какво каза? — попита Луси след малко, още с влизането си в кухнята.

— Нищо. Само ми благодари. Стори ми се доста ядосан.

 

 

Което бе самата истина. Уилям бе пристигнал рано тази сутрин с намерението да види Луси. Фиона, която бе позвънила да провери дали се е върнал, му загатна нещо мъгляво за Луси и младия Уолтър, което, естествено, не го възпря. Но когато не намери никого у дома й, той остана озадачен, а после започна да се ядосва. И накрая, думите на Алис за малко не отприщиха злия дух на гнева му. Несъмнено Фиона би била възхитена, ако знаеше каква бъркотия възникна от майсторските й лъжи!