Бети Нийлс
Зеленооката (2)

Втора глава

На Луси този ден й се стори безкраен. Заместиха я, докато се нахрани, но следобед Миранда излезе напълно от упойката и не й даде миг покой. Люлееше я непрестанно, като й припяваше любимите й детски песнички. Когато най-после я приспа и сложи в креватчето, повика сестрата и отиде да вечеря. Нахрани се бързо и отново се отправи към болничната стая. Дежурната сестра попълваше картона на детето. След като изслуша оправданията й колко са натоварени и че няма да могат да й помогнат през нощта, Луси се усмихна и излезе.

Остави вратата към банята открехната — в случай, че детето се събуди, и отиде да се изкъпе. Но Миранда спеше дълбоко и не я обезпокои. Като разреса косата си и облече халат, тя приседна до креватчето на детето и според указанията измери пулса. Беше нормален. Взе картона и внимателно го прочете. Малката операция бе вписана с червено мастило като почти неразгадаем йероглиф и бяха добавени инициалите — У.Т. Тя се зае да разгадава написаното. Доктор Търлоу може и да бе прекрасен педиатър, но имаше ужасен почерк. Доволна, че вече е узнала нещо конкретно за него, тя се усмихна, а мислите й следваха същата посока, докато нощната сестра не ги прекъсна.

— Знаете за какво да следите, нали, госпожице Локит? Забавен пулс, повръщане, главоболие. Е, Миранда не може да ви каже, но ако имате някакви съмнения, позвънете! Сега, на ваше място, бих си легнала. Пулсът й е нормален. Ще изпратя по някое време младшата сестра.

Луси влезе в съседната стаичка и се мушна в студеното тясно легло. Но след няколко мига стана, облече халата и, свила колене, задряма. Час по-късно хленчещият глас на Миранда я разбуди. Тя скочи уплашено. Миранда махаше нервно с ръчички. Отново й провери пулса. Нищо обезпокоително. Луси я гушна, даде й вода и поде напевния монолог, който детето така много обичаше. Миранда спря да хленчи и започна да й приглася по детски, но щом Луси замълча за миг, отново изкриви личице. Луси задъхано продължи с „Трите мечета“, като ръмжеше тихо, а детето се кикотеше.

— И татко Мечок духнал кашата си, за да я изстуди — разказваше Луси и показа как, но в миг замря, затаила дъх, защото доктор Търлоу безшумно бе влязъл и я наблюдаваше. До него стоеше хубаво мургаво момиче в сестринска униформа.

— Виждаш ли, Мериън? С любезното съдействие на госпожица Локит ще постигнем бързо подобрение на Миранда — после се обърна към Луси: — Много ли е неспокойна?

— Не, само от двайсетина минути. Заплака, но мисля, че ще се успокои — погледът му я накара да се изчерви — не й бе работа да дава мнение на специалист.

— Нека я прегледам. Можете ли да я сложите на коляното си?

Той се наведе, а погледът на Луси се плъзна по златистите му кичури, тук-там преминаващи в сребристосиво, гъсти и идеално подстригани от умел фризьор.

— Какво успокоително да й дадем, Мериън? — изправи се той и погледна скъпия златен часовник на ръката си. — Наближава единайсет. Няколко часа почивка ще се отразят добре и на двете — взе картона, който сестрата му подаваше, и отбеляза нещо. — Това ще свърши работа. А сега си легнете и спете спокойно, госпожице. Сестрата ще ви събуди преди ставането на Миранда. Лека нощ.

И излезе, преди Луси да успее да си отвори устата. Тя изчака сестрата, която се върна с инжекция, полюля Миранда, докато детето се унесе и я сложи в леглото. Нейното легло не я привличаше особено, но след като доктор Търлоу бе настоял, значи бе сигурен, че момиченцето ще поспи няколко часа.

Когато се събуди, тъкмо се развиделяваше. Миранда не помръдваше и Луси с радост установи, че пулсът й е съвсем нормален. Дълго преди сестрата да се появи, тя бе готова и я очакваше, облечена в огромната си престилка.

— О, вече си станала?! — подаде сестрата глава през открехнатата врата. — Веднага щом ми остане свободна минутка, ще ти донеса чаша чай. Ако се събуди, ще я измиеш и подсушиш, нали?

— Разбира се. Къде е чистото бельо?

— Ей там в шкафа. Има и найлонова торба за мръсните дрехи.

Главата на сестрата изчезна, но бе заменена начаса от внушителната фигура на доктор Търлоу, в безупречен вид, все едно че бе спал поне десет часа. Този път бе сам и я поздрави приятелски.

— Успя ли да поспиш? Станала си рано.

— Както и вие — рече Луси и веднага пожела да вземе думите си назад. Не трябваше да забравя, че не са на вечеря, а в болницата, където той бе важна личност, а тя — само придружител на болно дете и изглеждаше ужасно в безформената престилка.

Той замълча и на нея й стана още по-неудобно.

— Нека я прегледам — рече той спокойно и вдигна поглед към Луси в очакване.

Тя отметна завивката и загрижено каза:

— Много е мокра. Не исках да я преобличам преди идването на сестрата. Ще ви пречи ли?

Погледът му бе смесица от удивление и мило внимание.

— Бих казал, че съм прегледал много повече мокри деца, отколкото е броят на всички твои топли обеди. Радвам се, че е прекарала нощта спокойно. Днес няма да й давам силни лекарства и ако е спокойна, оздравяването й ще се ускори.

Още не бе привършил с прегледа, когато в стаята се втурна младшата сестра.

— Съжалявам, сър, не знаех, че сте тук! — сепна се тя и се обърна към Луси — Трябваше да ни позвъните, госпожице Локит!

— Вината е моя — отвърна меко докторът. — Казах й да не ви безпокои — колко мило от негова страна, помисли си Луси, докато той даваше наставления на сестрата. — Налага се да следим за мозъчни отклонения, може да се появи функционална недостатъчност…

Луси не разбираше всичко, но нима трябваше? Задачата й бе да поддържа Миранда спокойна и весела, докато преценят, че е възможно да я върнат в сиропиталището.

Докторът се отправи към вратата заедно с младшата сестра, поспря и подхвърли през рамо:

— Благодаря ви за помощта, госпожице! Обадете се, ако нещо ви разтревожи, колкото и дребно да е.

Луси го проследи с поглед. О, как й се искаше да е на мястото на младшата сестра! Да разбира сложните термини и да му отговаря компетентно. Не за първи път горещо пожела да притежава повече знания, а не да разчита единствено на природната си интелигентност и находчивост.

Но време за лирични отклонения нямаше — Миранда вече се бе събудила. Луси извади чисто бельо и пусна топлата вода. Когато по-късно сестрата влезе с чаша чай, тя я посрещна с благодарност, защото последният половин час бе доста напрегнат. Миранда се въртеше неспокойно и плачеше с пълно гърло. Луси бе свикнала и правеше всичко необходимо — носеше я на ръце, припяваше й детски песнички. Когато сестрата от дневната смяна се появи, плахо и колебливо попита има ли нужда от помощ, Луси я увери, че всичко е наред и тя побърза да се скрие. После донесоха закуската на Миранда, която, измита и вече усмихната, я очакваше с нетърпение.

— Разполагаш само с половин час — предупреди я сестрата, която дойде, след като Луси бе нахранила детето. — Имаме болни за операция и сме много заети.

Луси, благодарна и на това, се отправи към трапезарията. Беше гладна, а гореше и от нетърпение да смени малко обстановката. Обичаше Миранда и й отделяше много внимание, но без съмнение през следващите няколко дни търпението и издръжливостта й щяха да бъдат подложени на изпитание.

Трапезарията бе почти празна. Тя отнесе таблата на маса до прозореца и хапна набързо.

Когато се върна, Миранда плачеше. С доста усилия успя да я успокои и скоро детето отново заспа, а Луси се приближи до прозореца и огледа двора на болницата.

Тъкмо в този момент колата на доктор Търлоу зави леко и спря. Докторът излезе и се отправи към входа. Вървеше бързо, но внезапно забави ход и вдигна глава. Луси не успя да се отдръпне. Той без съмнение я видя, но продължи пътя си.

Когато на обяд докторът се отби при Миранда, Луси бе в трапезарията, а вечерта стажантът мина на визитация. На сутринта, придружен от дежурната сестра, докторът влезе и поздрави учтиво, ала думите му бяха предназначени по-скоро за сестрата, отколкото за нея.

Предстоеше изписването на Миранда. Състоянието й бе добро и директорката щеше да получи указания за режима. Контролният преглед предстоеше след две седмици. Преди да излезе, той се обърна към Луси и й благодари за помощта. Тя го проследи с поглед, изпълнен със съжаление. Никога така силно не й се бе искало да бъде близо до някой мъж. Щеше да й липсва.

На следващия ден я изписаха и тя не го видя, въпреки че по паркираната кола разбра, че е в болницата. Преди да се качи в линейката, тя за последен път се огледа, но се утеши с мисълта, че ще го види след две седмици на контролния преглед. А през това време може би ще измисли нещо, с което да привлече вниманието му… Нова прическа или дреха? По-скоро трябваше да го заговори…

Едва в часовете на ранния следобед Луси, след като с мъка се откъсна от Миранда, направи подробен отчет пред директорката. Тогава разбра, че получава два дни отпуск заради дежурството в болницата.

— Доктор Търлоу е много доволен от теб. Облекчила си претоварените със задължения сестри. Миранда се нуждае от много внимание, но според него ще се подобри бързо.

— Чудесно! А какво ще стане с нея, когато порасне… Дали ще е нормална?

— Времето ще покаже. Но тук тя винаги ще бъде у дома си. А сега върви да си починеш!

У дома завари само Алис.

— Една чаша хубав чай и няколко сандвича ще свършат добра работа. Изглеждаш уморена, скъпа! — хвърли й тя загрижен поглед. — Майка ти и баща ти са в музея „Виктория и Албърт“. Повикаха баща ти да види някакви древни камъни от Африка май. Както и да е, няма да се приберат преди пет часа. Имоджен ще работи до късно, а Полин ще излиза. Хайде, иди и се преоблечи, а след десет минути закуската ще бъде готова.

Луси си разопакова багажа, взе душ, изми си косата и слезе долу по халат и с хавлия на главата. Майка й не би го одобрила, но нали нямаше никой. На масата я чакаха препълнена чиния със сандвичи и горещ чайник. Покрай изписването Луси бе пропуснала обяда в болницата. Тя повдигна крайчеца на един сандвич и със задоволство установи, че е с дебел слой пасирани яйца и салата от кресон. Сандвичът изчезна за секунди и Луси покани Алис да пийне чаша чай с нея.

— Благодаря, мила. Обядвах преди час. Изяж всичко, а после хубаво си почини.

След като всички яйчени сандвичи изчезнаха, Луси подхвана шунковите. В кухнята бе много приятно — топло и приветливо. Бе разположена в приземния етаж. Самата къща бе строена в началото на века и представляваше красива тухлена постройка в късен викториански стил с просторни стаи. Луси бе живяла тук, откакто се помнеше. Понякога майка й подхвърляше идеята за къща в провинцията, но никой не я възприемаше на сериозно, тъй като тук, в Челси, баща й бе много близо до работата си. Той все още обикаляше света, винаги заедно с майка й, а когато бе в Лондон, сътрудничеше на различни музеи и изнасяше лекции. А самата Луси бе разумно момиче и не се впускаше в неосъществими мечти. Възприемаше живота си жизнерадостно и същевременно съзнаваше, че не се вписва съвсем сполучливо в образа на семейството. Въпреки това я обичаха, макар да бе източник на малки разочарования — ако не за друг, то за майка си. Работата в сиропиталището не й тежеше, но тайно се надяваше, че някой ден ще срещне мъжа на мечтите си и ще се омъжи. И ето, че бе се случило! Налагаше се да предприеме нещо. Тя си взе още един сандвич. Трябваше да си купи дрехи. Не че нямаше, но още няколко тоалета щяха да й бъдат от полза. Така при следващата среща щеше да конкурира по-успешно елегантната Фиона Сиймур, както и да направи добро впечатление на общите им приятели — Уолтърови. После щеше да потърси и други възможности да я поканят на вечери някои от многобройните познати на родителите й.

Един от старовремските звънци, накичени на кухненската стена, издрънча — този от входната врата. Алис остави чиниите.

— Май е пощальонът — учуди се Луси. — Доста е закъснял.

— По-добре аз да видя — измърмори Алис и излезе, като притвори вратата зад гърба си.

Луси си наля втора чаша чай и посегна към последния сандвич — би било жалко да го остави. Вратата зад гърба й се отвори.

— Пощальонът ли беше — попита тя и се обърна, захапала сандвича.

До вратата стоеше Алис, но не беше сама, а в компанията на доктор Търлоу. Както винаги — елегантен, с едва загатната усмивка, непринуден и спокоен.

— Господи! — едва успя да изрече тя с пълна уста. — Какво правите тук? — ръката й несъзнателно се вдигна към хавлията. — Току-що си измих косата, извинете…

Веждите й се присвиха ядосано — всичките й планове рухваха. Вместо да го очарова с елегантни тоалети и безупречна прическа, стоеше пред очите му в най-ужасен вид! Тя извърна смръщено лице към Алис.

— Не й се сърди! Казах й, че няма да имаш нищо против, ако вляза. И не сбърках, нали, след като в болницата те виждах по халат? — гласът му бе мил и ласкав, а усмивката — очарователна.

Тя не можа да се сдържи и също се усмихна.

— Нещо важно ли е? Искате ли чаша чай?

— С удоволствие. Защо не ми говориш на „ти“?

Алис сподави смеха си и дръпна един стол.

— Чаят е горещ и мога да ви предложа кейк „Мадейра“ — не защото аз съм го приготвила, а защото наистина е чудесен.

— Моята слабост! Каква приятна кухня… — той седна срещу Луси и погледна хавлията й. — Дълго ли ще подсушаваш косата си?

— Не, вече е почти суха — тя му наля чаша чай. — Да не се е случило нещо с Миранда?

— Не, чувства се отлично. Мислех си защо не отидем да хапнем някъде тази вечер? Сигурно ще ти е интересно да научиш подробности за лечението й, а в болницата нямаше време да поговорим.

Той опита кейка, забавлявайки се с колебанието й.

— Ами, мама и татко… — звънът на телефона я прекъсна.

Алис вдигна слушалката, отвърна два пъти: „Да, госпожо“ и затвори.

— Родителите ти са на вечеря у професор Шинкел — съобщи Алис. И добави: — Предполагам, майка ти не знае, че вече си у дома.

Изражението на Луси подтикна доктора към бърза реакция:

— Чудесно се подрежда. Значи си свободна и ще вечеряш с мен — и като не получи опровержение, продължи: — В колко часа да мина? Към седем и половина? Какво ще кажеш за някое тихо местенце — „Булестен“, например?

— Чудесно предложение, но само ако разполагаш със свободно време…

По лицето му се четеше, че всеки момент ще се разсмее, но думите му прозвучаха сериозно:

— Доколкото си спомням, не съм дежурен до утре сутринта — и като се изправи, добави: — До седем и половина. Ще ми бъде много приятно.

Алис го изпрати и се върна възбудена.

— Какъв симпатичен господин, няма две мнения! Свали тази хавлия и дай да те среша. Какво ще облечеш? Ресторантът е много шик…

— Новите обувки от „Рейн“, ще си пусна косата…

— Ами рокля? Доколкото знам, не се ходи по обувки, обвита в коса — пошегува се икономката.

— Сребристосивата рокля от сатен, с широката бродирана яка и маншети — в гласа й се долавяха нотки на задоволство. Роклята бе много красива, семпла, но се забелязваше. А цветът й придаваше елегантност и уравновесеност. Щеше да бъде неотразима и нищо чудно, той да пожелае да се омъжи за нея, наивно си помисли Луси.

Остави бележка на майка си, наметна огромен кашмирен шал и обу новите обувки. Малко й стягаха, но много отиваха на роклята и на малката кокетна сива чантичка. Ще свикне.

Докторът бе точен до минутка и Алис отвори широко вратата, за да може красотата на Луси да грейне отведнъж с всичкия си блясък. Пламъците в камината разпръскваха мека светлина и уют в подредената с вкус дневна. В ъглите бяха запалени дискретни лампи.

Луси се изправи, като с голямо усилие успя да сдържи вълнението си и любезно го покани:

— Заповядай. Искаш ли да пийнем по нещо?

— О, Луси! Колко си елегантна, а и така точна — направо невероятно!

Трябваше да остане в стаята си горе и да го накара да я почака малко, помисли си тя, леко раздразнена.

— Точността е мой навик от сиропиталището — отвърна тя с достойнство.

— Разбира се. Запазих маса за осем и половина. Можем да пийнем по нещо и там. Да тръгваме.

На устните й разцъфна усмивка — не можеше да му устои. Беше толкова мъжествен, красив и спокоен. Дали някога губеше самообладание?

Улица „Саутхемптън“ не бе далеч, но натовареният вечерен трафик ги забави и вече минаваше осем, когато Луси се озова срещу доктора на една от най-хубавите маси в ресторанта. Тук той не бе случаен човек — всички го познаваха. Може би идваше с Фиона Сиймур… Не, нямаше да губи време в догадки — и то тъкмо в мига, когато мечтите й се превръщаха в реалност. Беше насаме с него, облечена в красиви дрехи, които я правеха да изглежда невероятно чаровна… А и в разговора се надяваше да се представи по същия начин. За съжаление, никакви остроумия не се мяркаха из главата й, вместо това я усещаше отчайващо празна. Тя отпи от шерито и с облекчение сведе глава над картата с менюто. Беше гладна и той я насърчи:

— Струва ми се, че обядът ти бе доста скромен. Както и моят. Какво ще кажеш за скариди като начало? А ако обичаш риба, барбунът е възхитителен. Или печени гълъби?

— Не мога да ям гълъби. Храня ги всяка сутрин на път за работа. Предпочитам риба — той се усмихна разбиращо.

Чак когато унищожиха деликатесите, последвани от еклери с разкошна сметана с лешници и карамел, докторът умело премина от непринудения разговор, чиято цел бе да я предразположи към темата за Миранда.

— Често ли се занимаваш с нея?

— Всъщност, да, но не през цялото време. Всяка сутрин я къпя, храня, извеждам на разходка и така нататък.

— Знаеш ли — кимна той, — тя вероятно ще изостане в развитието си, имам предвид умствено. Но операцията ще й помогне и процесът на изоставане няма да е така тежък. Бихме искали да я излекуваме напълно — тя е такова красиво дете, и ако бе доведена още като бебе, шансовете й щяха да са значително по-големи…

— Няма ли някакво специално лечение? Тя говори малко и въпреки че не е много стабилна, се опитва да ходи.

— Ти можеш да направиш много за нея. Не се отчайвай, ако усилията ти не се увенчават с видим резултат. Зная, че имаш немалко ангажименти и с другите деца, но директорката ми каза, че Миранда контактува с теб много по-добре, отколкото с когото и да било друг. Когато байпасът между двете полукълба се задейства, ще се опитаме да стимулираме функцията на мозъка. Ако всичко върви добре, след няколко месеца ще я подложим на допълнителна терапия.

— Имате ли много такива случаи? — Луси наля кафето и с тъга си помисли, че единствената причина за поканата му бе да се увери, че ще остане в сиропиталището и ще се грижи за Миранда. Цяла загубена вечер — вместо да я прекара с блестящата Фиона. Очевидно тя самата изобщо не го впечатляваше, въпреки красивата сива рокля и елегантните обувки. Дори не ги бе забелязал.

Той насочи разговора към по-общи теми и когато Луси спомена, че е време да се прибира, тъй като сутринта е на работа, той плати сметката и я последва, без да се опита да я задържи или да й предложи да танцуват. Което не бе толкова лошо, защото обувките се бяха впили в краката й и дори краткото разстояние до колата бе истинско мъчение.

— Събуй ги — предложи й докторът, докато палеше колата.

— О, нали нямаш нищо против? Направо ме съсипват. Как разбра?

— Изражението ти е доста красноречиво, което, бързам да добавя, никой друг не забеляза — погледна я косо. — Иначе са много хубави. Както и всичко останало. Ти си прекрасна, Луси! Скромна и мила. Прав ли съм?

— Не, мисля, че не — тя раздвижи изтръпналите си пръсти с облекчение. — Не съм убедена, че в наше време скромността е предпочитано качество? Всъщност, аз не съм в първа младост…

Той шумно се засмя.

— Нима скромността зависи от възрастта? Всъщност, на колко години си?

— На двайсет и пет. А ти на трийсет и пет ли си?

— Може да се каже, че и двамата не сме достигнали годините, когато трябва да ги премълчаваме.

Бяха стигнали до дома й и тя понечи да слезе, но той я спря.

— Почакай! — после излезе и отвори вратата. — Няма да успееш да си мушнеш краката обратно в тези обувки. — Наведе се, подаде й ги и без повече обяснения я взе на ръце, пренесе я до вратата и й каза да позвъни.

Алис отвори и бързо се отмести да му направи път.

— Нали не си зле, мила? Какво става? Да не си пийнала малко повече алкохол?

— Краката й — остави я той внимателно на земята. — Обувките й стягаха и след като ги свали, вече не можеше да ги обуе.

— А пък аз се изплаших какво се е случило! — плесна с ръце Алис. — Майка ти и баща ти са в хола — заповядайте и вие, господине. Ще донеса кафе, а ти, госпожице Луси, бързо си обуй чехлите. Какво ще каже майка ти, като те види!

— На всекиго може да се случи — отбеляза докторът философски и се усмихна на Алис обезоръжаващо.

— Е, може и да не забележат — подвоуми се тя и мина напред да им отвори.

Родителите на Луси седяха в двата края на канапето — баща й, затрупан между купчина листа, докато майка й прелистваше каталог на „Харпър“. И двамата вдигнаха поглед.

Баща й стана.

— Ето ви и вас! Добре дошли, доктор Търлоу. Радвам се да ви видя. Заповядайте, седнете! Луси кажи на Алис да донесе кафе…

— Вече го прави, татко! — тя се наведе и целуна майка си. О, де да можеше да подаде ръка за поздрав така грациозно както тази дама в каталога!

— Щастлива съм да ви видя, доктор Търлоу! Моля ви, седнете. Каква любезна покана! Да заведете Луси на вечеря!

— Любезността беше от страна на Луси, госпожо — отвърна той и с усмивка проследи погледа на дамата.

— Луси, къде са ти обувките? Не си ги загубила, нали? Да не си паднала?

— Стягаха ми, мамо, затова ги събух.

— Е, добре — и тя насочи вниманието си към госта. — Така се надявах отново да се срещнем! Ще се радвам много, ако вечеряте у нас, преди да отпътуваме за Турция.

— В Кайсери, древно селище на хетите, правят интересни разкопки. Поканиха ме да отида и ги разгледам — добави господин Локит. — Заминаваме в края на другата седмица.

Докторът, за голяма изненада на Луси, посрещна поканата с възторг.

— Луси, скъпа, изтичай и ми донеси бележника календар. И си обуй някакви чехли.

Луси бавно изкачи стълбите. Родителите й, които истински обичаше, изобщо не й съдействаха и не я приобщиха към интелектуалния разговор. И без това не бе се проявила кой знае колко добре по време на вечерята. Когато слезе долу, Алис бе сервирала кафето, а баща й — коняка.

Докторът като че ли бе готов да прекара тук остатъка от вечерта — вече вмъкваше компетентни реплики между обясненията на баща й и изглежда бе запознат с желязната епоха на хетите и местата, които са обитавали в Мала Азия. Докато поднасяше чашите, той се обърна към нея:

— А ти не искаш ли да заминеш, Луси?

— Луси е домашно животинче, нали, скъпа? — изпревари я майка й. — Тази нейна прищявка да се грижи за сираците запълва времето й, докато ни няма — и без лош умисъл продължи: — Тя не пожела да продължи образованието си. Умницата в семейството е Имоджен — с прекрасната си работа в Сити, а Полин работи в картинна галерия и се кани да се омъжи в края на годината. Всичките са много способни, а и икономката ни е изключително добра и усърдна…

Докторът учтиво измърмори нещо в отговор и стана да си ходи. Госпожа Локит го изпрати до вратата и Луси не можа да каже нищо друго, освен няколко благодарности. А и нямаше какво? Крехката й мечта се бе срутила като пясъчна кула — ако той изобщо си спомнеше за нея, то щеше да бъде като за някакво ограничено същество…

Тя пожела лека нощ на родителите си и се качи да си легне.

Удивително, но преди да заспи, необяснимо защо, у нея се затвърди убеждението, че напук на всички фатални превратности той ще продължи да й се обажда и един ден ще й предложи да се омъжи за него. Бе го усетила със сърцето си.