Бети Нийлс
Зеленооката (4)

Четвърта глава

Когато пристигнаха, доктор Търлоу излезе, отвори й вратата и изчака докато Луси се прибере, като отклони поканата й да влезе. Тя знаеше, че е безсмислено да го кани, но трябваше да съблюдава добрия тон. Благодари му учтиво за приятната компания и весело се сбогува. Едва когато затвори вратата, въздъхна дълбоко. Е, поне научи още нещо за живота му — кучетата, икономката, неделните гости — между които, естествено, бе и Фиона. Едва не изскърца със зъби.

— Вече си тук? — възкликна Алис и невинно добави: — Като че ли чух кола.

— Да, срещнах доктор Търлоу да разхожда кучетата си.

— Не поиска ли да влезе за едно кафе?

— Не, отказа. Пихме в Ричмънд Парк, а освен това, има гости за обяд.

Алис изцъка с език.

— Няколко часа на чист въздух ще му бъдат повече от полза, както се е скрил в онази болница по цял ден.

— Не е там всеки ден. Посещава и други болници, а има и частен кабинет.

— Както и да е — нали все е с пациенти? От сутрин до вечер сред микроби… — Алис бе възмутена и Луси побърза да се съгласи — спомена само, че докторът заслужава съчувствие, въпреки че сутринта не й се бе сторил особено безпомощен. — Нуждае се от една добра съпруга — отсече Алис и Луси се съгласи с подходящ неангажиран глас.

 

 

Следващата седмица Полин се завърна от Единбург и веднага се впусна в подготовка на нова изложба.

— Откриването е в събота — каза тя на Луси. — Непременно идваш! Взех ти покана.

— В събота сутрин съм на работа…

— Зная, скъпа, откриването е следобед, в три часа. Ще имаш достатъчно време да се облечеш и да вземеш такси. Ще те чакам! Купи ли си нови дрехи?

— Не. Нямах време.

— Ще има и ревю. Облечи си кафявия кадифен костюм и шала, който ти подарих за Коледа.

— Добре. Какви са картините?

— Абстрактни.

— Линии и завъртулки? О, не различавам нищо…

— Не е необходимо, Луси! Само проявявай интерес — в гласа на Полин се прокрадваше нетърпение. — Ще ти хареса.

— Сигурно — побърза да се съгласи тя. — Благодаря за поканата.

Наистина, беше приятно да си мислиш за нещо предстоящо. Сираците заемаха почти цялото й време, но все пак й оставаше достатъчно да мисли за доктор Търлоу. Едно излизане ще я разсее малко. Не се бе появявал отдавна, но нима имаше причина? Миранда се възстановяваше отлично и следващият преглед бе след повече от две седмици. И тъй като родителите й бяха в Турция, не ходеше на светски вечери, защото никой не я канеше без тях.

Майка й се обаждаше от време на време, но, както сама подчертаваше, това невинаги било възможно, поради отдалечеността на местопребиваването им. Баща й горял от ентусиазъм — разкопките разкрили цивилизация от високо ниво, датираща от около хиляда години преди Христа. Нямало да се върнат скоро. Всеки път я питаше дали е добре, и без да дочака отговор, казваше:

— Радвам се, мила! Весело прекарване — ще позвъня пак!

В събота се оказа, че разполага с предостатъчно време за обличане. Откриването бе обявено за три часа, а с такси щеше да стигне за не повече от десет минути. Не искаше да е от първите. Облече кафявия си костюм и нагласи разкошния шал около раменете си. След известно колебание обу кафявите обувки от шевро — не че харесваше особено високите токчета, но много вървяха с костюма.

Когато пристигна, галерията гъмжеше от хора. Тя взе подадената й брошура и се запровира през тълпата, търсейки с поглед Полин. Но видя Сирил.

Той я поздрави превзето.

— Полин е обсадена от нетърпеливи посетители. Щом се освободи, ще й кажа да ти се обади. Бих си предложил услугите да те разведа, но чувствам, че дългът ме зове да бъда до нея.

— О, разбира се! — за пореден път Луси се запита как е възможно сестра й да го понася. — Ще се ориентирам сама. Кажи на Полин да не се безпокои за мен.

Сирил се остави да бъде отнесен от вълната хора и тя започна обиколката си. Минаваше от платно на платно, благодарна на каталога, защото иначе не би добила и най-малката представа за смисъла на изображенията. Както съзерцаваше огромен квадрат, обсипан с неясни линии и точки, гласът на доктор Търлоу прошепна на ухото й:

— Нули пресечени… Просвети ме, Луси.

Тя се засмя.

— Нарича се „Девойка с ведро“…

— Караш ме да онемея! Би могло да е дело на кое да е от твоите сирачета.

— Защо си… Искам да кажа, не обичаш ли модернизма?

— Не — отвърна той без колебание. — Но ми се стори неучтиво да откажа на любезната покана на сестра ти. Хората наистина ли купуват тези… драсканици?

— О, да. Полин казва, че е много доходен бизнес.

— Ти харесваш ли ги? — погледът му я обгърна. Бе много красива в тази кафява дреха…

— Аз ли? Не, разбира се. Също като теб мисля, че сирачетата биха ги направили по-добре. Ах, ето я Полин…

Той я хвана за ръка и я поведе през тълпата.

— А, ето те и теб, и доктор Търлоу! Много се радвам! Луси, успехът е страхотен, ще закъснея. Ще вечерям със Сирил у тях. Нали няма да ти е скучно сама? — и веднага обърна лъчезарна усмивка към арабина, който се приближаваше, развял дълга роба.

Луси се изчерви от нетактичните думи на Полин, подхвърлени пред доктора. Сега, за да не й е скучно, можеше да се почувства длъжен да я изпрати до вкъщи. Затова побърза да каже:

— Е, и аз трябва да тръгвам да не закъснея. Нали уважих Полин! Радвам се, че се срещнахме отново — и му подаде ръка.

Той я пое, но не я пусна. Навалицата почти ги бе притиснала един в друг. Гледаха се в очите и най-после лицето на Луси запламтя, а присвитите устни на доктора се разтегнаха в усмивка.

— Не може ли да се измъкнем заедно? — промълви той. — Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че мислех да те поканя на чай, ако те срещна тук?

— Бих пила чаша чай с удоволствие — кимна тя, дълбоко убедена, че той не би излъгал нито нея, нито когото и да било, освен в случай на крайна нужда.

— Колата е зад ъгъла — поведе я той за ръка навън, в тихия съботен следобед.

— Къде отиваме? — попита тя, вече настанила се.

— У дома. Госпожа Тръмп хареса идеята за котенцето, но не е зле първо да си поговорите, нали? — звучеше доста разумно.

Когато слезе пред надвесената над реката старинна кокетна къща в черно и бяло, Луси изпита огромно удоволствие. Месинговото чукче блестеше игриво на вратата, а от съседния прозорец просветваше втренчения поглед на дебела котка.

— Томас — подхвърли Луси весело и докторът й направи път да влезе в тясното антре с висок свод. Носеше се лек дъх на полирпаста, примесен с лавандула, а малката масичка и двата стола блестяха от дългогодишни грижи. На пода лежеше дебела копринена постелка, а стените бяха покрити с около метър ламперия, над нея — червеникав тапет в меки, убити тонове.

Докторът я хвана за ръка и я въведе в просторна стая с изглед към реката. Котката скочи от прозореца да ги посрещне, без да обръща внимание на бурния лай на Робинсън и Фрайди и след като получи полагаемото й се потъркване по главата, излезе от стаята с достойно вирната опашка. За да се върне след миг редом с госпожа Тръмп — нисичка, набита жена с кръгло весело лице, сини очи и посивяла коса, прибрана с безброй гребенчета и фуркети.

— Добър ден, сър. Предполагам, че чаша чай ще ви се отрази добре — тя обърна усмихнатото си лице към Луси. — Както и на младата дама. Ще искате ли да се поосвежите?

Луси усети развеселения поглед на доктора. Тя се усмихна и отвърна уклончиво:

— Ако мога да си оставя някъде палтото…

— Това е госпожица Локит, госпожо Тръмп. Помогнете й да се ориентира.

— Разбира се, сър. Ще ме последвате ли, госпожице?

Луси си остави палтото в дрешника под стълбите и се освежи в спретнатата баня. Беше готова да посрещне предстоящото събеседване с доктора в най-добрия си вид. Когато влезе в хола, той се изправи и я покани в едно кресло срещу огъня, кучетата го последваха.

Топлата стая, тънеща в приглушена светлина, бе обзаведена с много вкус. Милият очарователен Уилям, помисли си тя унесено, най-после ще й се удаде възможност да го опознае — благодарение на боговете… или на съдбата. Очарователната усмивка не напускаше устните й и той попита:

— Харесваш ли дома ми, Луси?

— О, прекрасен е! Все едно че не живееш в Лондон.

Преди да успее да получи отговор, вратата се отвори и се появи пълничък мъж на средна възраст с табла в ръце. Поздрави ги сериозно.

— Господин и госпожа Тръмп са с мен от толкова отдавна, че чак ми е неудобно да си спомня. Животът ми ще се разбие на пух и прах без тях, нали, Тръмп?

— Има такава вероятност, сър, но се надявам никога да не се случи — той повдигна капака на един сребърен поднос. — Госпожата сметна, че малко топли кифли ще ви дойдат добре в този студен следобед.

— Благодаря, Тръмп. Превключи телефона и си изпийте чая на спокойствие.

Един приятен час отлетя неусетно. Луси, натъпкана с кифли и кейк „Мадейра“, бе загубила представа за времето. Опитите да свърже нишките от живота му бяха погълнали изцяло вниманието й и той тайничко се забавляваше. Часовникът отброи шест музикални удара и Луси подскочи като виновно дете.

— О, времето! Съжалявам, че те задържах така дълго. Дано не съм ти нарушила някакви планове…

— Време — много, а за вечеря имам само няколко гости. Ще те изпратя с колата — и като й се усмихна мило, рече: — Прекарахме толкова приятно! Трябва да го повторим някой път.

Тя се усмихна и измърмори нещо одобрително, но зелените й очи говореха точно обратното. Нищо, обеща си тя, нищо не би я накарало да приеме друга такава покана. Внезапно й стана до болка ясно, че я бе съжалил и в продължение на два часа, отегчен до смърт, бе слушал скучните й забележки.

— Няма нужда да се разкарваш с колата. Автобусът е съвсем наблизо… — започна тя, вече в антрето. Всъщност, напълно излишно, защото той не отвърна, а само помоли госпожа Тръмп да й донесе палтото, помогна й да го облече и я поведе към ролс-ройса. Ядът я бе направил разсеяна и по обратния път тя с мъка се концентрираше в непринудените му слова. Колата още не бе спряла, а Луси понечи да отвори, но една голяма длан се отпусна върху нейната:

— Почакай! — посъветва я той и излезе, за да й кавалерства. После взе ключа от ръцете й и отключи входната врата, като едновременно дръпна звънеца.

— О, най-после! — възкликна Алис. — Тъкмо се чудех къде си отишла! Ще влезете ли, сър? — усмихна се тя на доктора.

— Благодаря, но не мога, Алис! — той погледна Луси, все още мълчалива и сърдита. А тя се чувстваше като дете, доведено от сладкарницата и връчено на бавачката.

— Благодаря за чая — думите й прозвучаха малко троснато. — Довиждане, докторе!

— Довиждане, Луси. Ще бъдеш ли утре в Ричмънд Парк?

— Не, ще излизам с приятели — и тя се мушна покрай Алис, чу го да й пожелава лека нощ и след миг колата потегли.

— Добре ли прекара, госпожице Луси? — попита я Алис.

— Не — въздъхна тя дълбоко. — Беше по-скоро ужасно — избухна в сълзи и изтича в стаята си. Не се появи, докато Алис не дойде да я повика за вечеря.

— Кога ще излизаш утре, госпожице? — поинтересува се добрата жена. — За срещата с приятелите?

— Само така казах — смотолеви Луси. — Защото си помислих, че докторът отново може да ме съжали…

— Да те съжали ли? Какво искаш да кажеш, скъпа? Той е последният мъж, който би си губил времето, или да не се казвам Алис! Ако е предложил да се разходите, значи точно това е било желанието му!

— О, не е така, Алис! — тръсна глава Луси. — Той е мил човек. Полин ме попита дали няма да скучая и той я чу. Затова ме покани на чай у тях. Точно както би нахранил някое бездомно коте — продължи тя разпалено и за миг замълча. — А уж отидох да говоря с икономката му за котенцето…

— Няма значение — успокои я Алис. — Така ще се наложи да го видиш отново.

— Не и ако зависи от мен! — беше толкова разгорещена, че Алис само я изгледа и добави:

— Отиди седни до огъня в дневната. Ще ти донеса кафето. Госпожица Полин ще се върне ли?

— Ще вечеря със Сирил, а уикенда ще прекарат при родителите му. Ще се прибере чак утре вечер.

Когато Алис, тази добра душа, й донесе кафето, тя я помоли да седне.

— Стой тук — нареди й тя мило, а после отиде да вземе още една чаша от кухнята. — Слушай, Алис, нищо особено не искам да правя утре — само ще си измия косата, ще си лакирам ноктите, а после ще помързелувам с неделните вестници. Не искаш ли да си починеш един ден? И без това, когато останалите се върнат, ще бъдеш достатъчно заета.

— Ами обедът ти…

— Мога да готвя, знаеш, защото ти ме научи.

— Но моето задължение е да…

— О, разбира се, Алис! Като се върнеш, ще ми приготвиш една разкошна вечеря. Знам, че умираш да видиш сестра си. Тръгни след закуска и ще те чакам за вечеря. Мама не би имала нищо против. Вече съм на двайсет и пет, не съм дете!

— Добре, ще отида с удоволствие, но ако има нещо, ще ми позвъниш.

— Обещавам, Алис.

На сутринта, след излизането на Алис, къщата потъна в тишина. Луси се разходи, поигра с котенцата и след като приключи със заплануваните задачи, се отпусна на леглото с неделния вестник. Но мислите й летяха надалеч.

— Проблемът е — сподели тя със Симпкинс котката, че се държах като глупаво момиченце. Вече съм на двайсет и пет, но не умея да направя впечатление, въпреки че осмелявам се да твърдя, Уилям не би пожелал такава жена. Прекрасно е да излезеш с някоя като онази омразна Фиона — цялата превземки и кадифе, но не би струвала и пет стотинки сутрин, на закуска, когато той току-що се е прибрал след тежка нощ над някое болно дете. Знаеш ли, аз бих се справила отлично.

Тъкмо се канеше да пусне кафемелачката, когато външният звънец издрънча. Сви вежди — може би Полин и Сирил, или пък Имоджен. Едва когато отвори вратата се сети, че трябваше да сложи веригата — можеше да е крадец.

Доктор Търлоу й се усмихна и тя онемя от изненада. Усети как се изчервява и възкликна:

— А, това си ти!

— Да, аз съм. На връщане от парка, реших да оставя на Алис съобщение за котенцето — устните му бавно се разтегнаха в усмивка. — Променила ли си намеренията относно разходката си с приятели?

— Ами, да… Всъщност, не — никъде няма да излизам.

— В такъв случай — гласът му бе спокоен и тих, — ще обядваш ли с мен? Ще има само един-двама приятели — съвсем неофициално. Ела както си.

Луси мълком благодари на провидението, че бе с една доста сладка копринена рокля и колебливо отвърна:

— Благодаря, но все пак не съм предвидена в списъка…

— Човек в повече не би притеснил госпожа Тръмп, а аз ще се радвам много, ако дойдеш.

— Благодаря, ей сега — решението й да не приема никакви негови покани се изпари яко дим.

— В такъв случай мога ли да вляза и си избера едно котенце?

— О, разбира се, в кухнята са.

Симпкинс, отегчена от челядта си, се бе изтегнала пред печката. Котенцата бяха очарователни. Докторът избра най-грозното, ако изобщо котенце може да бъде грозно — с широко носле, леко сплескана глава и кръгли очи. Симпкинс дори не се помръдна, когато докторът го гушна.

— Ще пиеш ли чашка кафе? — попита Луси.

— Да, благодаря. Тъкмо тази малка госпожичка да посвикне с мен — Луси включи кафемелачката, а котенцето задряма в свивката на ръката му.

Когато излизаха, доброто сърце на Луси не можа да сдържи една въздишка:

— Мислиш ли, че ще си липсват?

— Може би, но няма да тъгуват. В природата, щом младото животно започне да се грижи за себе си, става самостоятелно. Симпкинс има още три дечица, а малката госпожичка ще се глези на Томас и госпожа Тръмп.

Когато пристигнаха, той я отведе направо в кухнята, където госпожа Тръмп разбиваше нещо в огромна купа, а съпругът й седеше до печката с вестник в ръце. Томас се бе сгушила в краката му, но с влизането и тримата вдигнаха погледи.

— Котенцето ви, госпожо Тръмп! — докторът се наведе и остави малкото същество до Томас, която учудено взе да го изучава, докато то душеше козината й и след миг се сгуши до нея.

— О, никога не бих повярвала! — възкликна госпожа Тръмп. — Вижте как малката сладурана се сприятели с Томас за секунди!

— Ще трябва да я храните по четири пъти на ден първите две седмици… — започна докторът.

— Оставете това на мен, сър! Ще направя всичко необходимо и няма да я пускам навън — и госпожа Тръмп се обърна към Луси: — Ще остане ли младата дама за обяд?

— Да, госпожо — докторът погледна кухненския часовник. — Да отидем в хола и да пийнем по чашка! — и той подхвана Луси под ръка, подсвирна на кучетата, дошли да огледат котенцето и я изведе в коридора.

Тъкмо се бяха настанили в хола и входният звънец издрънча. Изправена до бумтящата камина, Луси чу гласа на доктора, смесен с женски тембър. Фиона, без съмнение, и тъкмо се обърна към вратата, когато въпросната госпожа влезе.

— Уилям, скъпи, реших да пристигна първа, за да имаме десет минутки насаме — тя замръзна, забелязала Луси. — О, нямах представа… — но мигновено се окопити, целуна доктора по бузата и продължи: — Луси Локит, ако не се лъжа, от сиропиталището? Да не би Уилям да ви е съжалил? Родителите ви са в чужбина, нали?

— Здравейте! — отвърна Луси. — Да, в Турция са. Не зная дали доктор Търлоу ме е съжалил, но просто ме покани на обяд.

Усмивката й е очарователна, помисли си докторът. Очите й искряха като изумруди.

— Вие двете се познавате — намеси се той непринудено. Звънецът издрънча още веднъж. — Познаваш и семейство Уолтър, нали, Луси… — те тъкмо влизаха и Луси с благодарност се остави на любезното им внимание. Отрупаха я с въпроси за родителите й и докато отговаряше, пристигна и последният гост — колега на домакина, главен хирург-консултант в „Сити Ройъл“ — на същата възраст, с прошарена коса, издължено слабовато лице и заучена усмивка. — Познаваш всички, с изключение на Луси Локит. Родителите й…

— Чувал съм за тях — новодошлият подаде ръка на Луси и бе представен като Чарлс Хайд. — Съжалявам, че съпругата ми не успя да дойде — вие сигурно сте й заместница, при това твърде очарователна.

Луси се усмихна. Ето защо е била поканата — да попълни бройката около масата. Колко жалко, че обичаше Уилям така силно — в противен случай сигурно би го намразила! Мъже, присви тя презрително красивите си устни.

Обедът, ако не бе Фиона, би преминал превъзходно. Храната бе изключително вкусна и изискано подбрана — панирани хапки омар, агнешки медальон с гъби и накрая карамелов мус с желе от малини, всичко обилно полято с „Пулини Монтраше“ — вино, което много допадна на Луси. Не бе сведуща по вината, но господин Хайд, като отпи с израз на познавач, отсече, че е бургундско бяло.

— Винаги може да разчитате на Уилям за добра изба. Отдавна ли го познавате? — попита я той.

— Не — отвърна Луси и добави неопределено: — Мама и татко са приятели на Уолтърови.

— О, разбирам… — и той хвърли кос поглед към спокойното й лице. — Сигурно ви е омръзнало да ви питат дали харесвате работата си при сираците, но ми се е налагало да посетя сиропиталището и мисля, че е много добре поддържано.

— Да, така е, въпреки че е доста тъжно място — без никакви майки и бащи, а когато идват, са напълно безразлични.

— Права сте — кимна той. — Обичате ли децата?

— Разбира се — усмихна се тя широко. — Но мисля, че всеки би могъл да работи там.

— Ние имаме четири деца — понякога ни се струват като цяла детска градина! А вие не искахте ли да попътувате из Турция?

— Честно казано — не. Не бих била особено полезна, тъй като не съм запозната в подробности с работата на баща ми.

След като приключиха с обеда, Луси се оказа окупирана от госпожа Уолтър и не успя да поговори с Уилям, който, от своя страна, бе неотлъчно до Фиона. Не след дълго госпожа Уолтър даде знак за тръгване и останалите я последваха и щом предложи на Луси да я изпратят, тя веднага прие. Само Фиона нямаше намерение да си ходи и когато докторът се приближи до Луси и любезно й предложи да я изпроводи, тя отвърна приповдигнато:

— Благодаря, не се безпокой! Госпожа Уолтър ще ме изпрати. Обедът беше превъзходен — усмивката й бе прекалено ослепителна. Не, нямаше да се признае за победена от отвратителната госпожа Сиймур, само ще се оттегли с достойнство — решена, повече от всякога, да завоюва своя скъп Уилям. Как — щеше да уточни по-късно.

След като учтиво отказа поканата на Уолтърови да прекара остатъка от следобеда с тях, Луси се прибра в празната къща. Нахрани котенцата и включи телевизора, но скоро го загаси. После седна на пианото и изсвири най-сантименталните мелодии, които си спомни. Изпод пръстите й излизаха звуци, в които изливаше душата си — една смесица от гняв, разочарование и непоколебима решимост да се омъжи за Уилям.

 

 

В понеделник отиде на работа с радост. Имоджен и Полин се върнаха и въпреки че почти всяка вечер обядваха навън, спяха вкъщи и сутрин ги виждаше за кратко на закуска. Но от доктора нямаше и следа.

Към края на седмицата, тъкмо слизаше от автобуса на връщане от работа и за малко не се сблъска с една стара приятелка.

— Франческа! — възкликна тя радостно.

— О, Луси! — зарадва се не по-малко приятелката й. — Защо не ми отговори на коледната картичка? Тъкмо идвах да те видя.

— По каква причина си в Лондон? На разходка?

— Литрик е поканен на един семинар. О, не е ли страхотно, че се срещнахме?!

— Хайде, да вървим у дома! — хвана я Луси за ръка. — Колко време ще останете?

— Заминаваме след три дни.

— Ами бебетата? И те ли са с вас?

— Разбира се, заедно с бавачката.

Бяха стигнали. Луси отключи и повика Алис.

— О, госпожице Фран! Колко отдавна не съм ви виждала!

И като огледа модния й тоалет, Алис добави усмихната:

— Каква елегантна дама сте станали! Сега ще ви донеса кафе.

— Чай, ако обичаш! — отвърнаха двете в хор и се мушнаха в хола да си побъбрят на воля.

Не се бяха виждали от доста време, въпреки че пораснаха заедно и бяха съученички. После често си гостуваха, но Фран започна да учи за медицинска сестра и отиде да живее при три лели, които не бяха от най-гостоприемните и срещите им се разредиха. Продължиха да си пишат писма. А сега, докато отпиваха от чая, се опитваха да наваксат пропуснатото през годините.

— Щастлива ли си, Фран?

— Да, не мога да си представя, че е възможно по-голямо щастие! Луси, защо не се омъжиш? Толкова си красива и сигурно се срещаш с немалко младежи! — тя остави чашата. — Струва ми се, че има някой по-сериозен, нали?

— Да, но не е… свободен. Поне според моите наблюдения.

— Още ли си в онова сиропиталище? Можеш ли да си вземеш отпуск? Моля те, ела ни погостувай поне за седмица-две! Толкова ще се радваме! А може и да си намериш някой холандец като мен!

— Имам няколко дни компенсация. Бих дошла с удоволствие, Фран. Мама и татко непрестанно пътуват, а сестрите ми са много заети. Много искам да си поиграя с бебетата. Може би в началото на лятото?

— О, по-скоро! Знаеш ли, трябва да тръгвам, за да не се тревожи Литрик. Ще ти се обадя, преди да заминем и ще определим дата. В събота на работа ли си?

— Само до обяд. Връщам се към един часа.

— Изглеждаш ми тъжна, Луси — каза й мило Фран на вратата. — Обичаш ли го много?

— Да, но ще го преодолея. С удоволствие ще ти дойда на гости — може и да намеря някой холандец!

Двете избухнаха в дружен смях, а Луси се подпря на вратата, изпращайки с поглед Фран — така щастлива, весела и прекрасно облечена. Без някога да е била особено красива, Фран бе разцъфнала в очарователна млада дама.

— Колко всесилна е любовта! — сподели Луси с безлюдната улица.

 

 

Семинарът бе приключил и младите учени се разотиваха, като спираха да поговорят с колеги и познати. Доктор Търлоу се отправи към изхода, без да бърза, обсъждайки един горещ проблем с Литрик Ван Рийген. Не се бяха виждали от няколко месеца, но откак се запознаха в Кралския медицински институт в Единбург, а и след специализацията им в Кеймбридж и Лайден, не спираха да поддържат връзка.

— Фран отиде при една стара приятелка — погледна Литрик часовника си, — и каза, че ще се върне към шест. Имаме време за едно питие.

— Е, засега край — до следващата година — каза доктор Търлоу, вече на масата в мрачната, но полупразна кръчма. — Жалко, че не можете да останете още малко. Предай поздрави на Фран — тя е прекрасна, а децата — очарователни.

— Да, Фран е чудесна съпруга. Защо не се отбиеш в хотела да се видите лично?

Завариха Франческа на пода да подрежда кубчета, но с влизането им тя скочи и поздрави съпруга си така сърдечно, сякаш не го бе виждала от месеци. После вдигна синчето за целувка и се обърна към Уилям, предлагайки му страната си с детска непринуденост.

— Бебето спи. Свършихте ли със заседанията? — и се обърна към съпруга си: — Толкова съм щастлива, че видях Луси, по-хубава е от всякога! Поканих я на гости, Литрик, нали нямаш нищо против? Все още работи в сиропиталището.

Доктор Търлоу, както гледаше заспалото бебе, се обърна:

— Да не би случайно да става дума за Луси Локит?

— Да, познаваш ли я? Не ми е споменавала — Франческа замълча, с цяла дузина бръмчащи в главата съмнения. — Съученички сме. Обещах да й се обадя, преди да тръгнем, за да уточним кога ще ни гостува.

— Мога да й съдействам за отпуск — подхвърли доктор Търлоу. — Директорката на сиропиталището не може да ми откаже нищо.

— О, прекрасно! Ще го уредиш ли тогава, преди да се обадя на Луси?

— Не виждам никаква пречка. Ще ти позвъня утре сутрин. А сега трябва да тръгвам, имам среща.

— С кого? — подметна Фран и се изчерви. — Извинявай, просто така.

— С една хубава дама около трийсетте, вдовица, с добро положение и изискани маниери.

— Тогава не я карай да чака! — подаде Франческа страната си за целувка. — Звучи чудесно.

— Нима?

— Ами — погледна го тя невинно, — време ти е да се ожениш, Уилям!