Бетани Кембъл
Диамантената клопка (5)

Пета глава

Дайна седеше унило в стаята си и разсеяно галеше червения сатен. Прозорецът беше отворен. Червените завеси леко се ветрееха. До стаята й достигаха откъслечни фрази от разговор. Роскоу пееше тъжна любовна песен. Беше решила да вечеря в стаята си и сега се чувстваше много самотна. Думите на песента болезнено усилваха това чувство.

„Не исках да те обиквам, ангел-изкусител!

Но не устоях на изкушението.

Толкова много те обичам!

Какво да правя…“

Дайна стана и затвори прозореца, като че ли това щеше да я спаси от мислите, които я измъчваха. Защо ли песента на Роскоу така болезнено подсилваше самотата й? Какво ли би могъл да знае той за любовта? Разбира се, нищо, освен това, което е чул в други песни или в приказките. Дайна винаги е била твърде разумна, твърде зряла, за да вярва в измислици. Трябваше да забрави тъмнокосия мъж и магията на докосването му. Винаги, когато самотата я заплашваше, намираше спасение в книгите. Погледна към нощната масичка до леглото. Новото издание на биографията на кралицата на Шотландия Мери лежеше недокоснато.

Преди вечеря се беше обадила на Веста и Уилард. Нямаше смисъл да се обажда на Денис. След десет вечерта той дори нямаше да изслуша телефонния си секретар.

Стаята я потискаше. Струваше й се като голяма натруфена килия. Искаше й се да е навън и да слуша песните на Роскоу. Но там щеше да се наложи да седи до Мич и да усеща близостта му…

„Не ставай глупачка“ — твърдо си каза тя.

Мич Кеъри я привличаше, защото докосваше някаква струна в душата й, за която тя доскоро и не подозираше, че съществува. Освен това той й беше противник. Изпитваше я, разиграваше я, преследваше я и това му доставяше перверзно удоволствие. Беше наел човек за целта. Лъки Бъки Уилистън открито я беше предизвикал с нелепите си идеи. За да се справи с тях двамата, Дайна не трябваше да намесва чувства.

Спомни си за Денис и мислите й взеха друга насока. Как можа да се усъмни, че не са предопределени един за друг? Бяха като две капки вода: тихи, горди и ученолюбиви. Денис толкова й липсваше. Точно в този момент Дайна се нуждаеше от уверения му весел глас.

Тя вдигна телефона и набра неговия номер. Но вместо Денис отговори телефонният секретар:

„Здравейте! Здравейте! Говори Денис Линк! Симфоничният оркестър има извънредна репетиция тази вечер и не съм вкъщи. След като чуете сигнала, оставете името и телефона си, за да ви се обадя утре.“

— Денис — каза Дайна, — аз съм, Ди. Положението е по-сложно, отколкото мислех. Май не е лъжица за моята уста. Трябва да поговоря с някого. Липсваш ми! Обади се.

 

 

Денис едва ли щеше да се обади тази вечер. Никога не се обаждаше след десет вечерта. Дори не прослушваше записите на телефонния секретар. Можеше да има неприятни новини, а те щяха да разстроят съня му.

Дайна несъзнателно започна да върти пръстена си. В един момент осъзна какво прави и въздъхна тежко. Реши да се обади вкъщи. Изведнъж се бе почувствала слаба и беззащитна.

Родителите й също ги нямаше. Баща й беше на конференция в Бостън, а майка й прекарваше края на седмицата с майката на Денис. Не остави съобщение. Просто затвори и се загледа във фалшивите скъпоценни камъни по телефона. Стори й се, че те злобно просветват.

Леко почукване на вратата я извади от меланхолията й. Тя стана да отвори. Дори не обу обувките си. Облегнат на вратата, с ръце в джобовете и с неизменната си подигравателна усмивка, на прага стоеше Мич.

Дайна носеше любимата си бродирана, дълга почти до коленете, риза.

— Изглеждаш добре! О, но ти си боса! Започваш значи да се разсъбличаш…

— Помислих, че е Роскоу — смутено отвърна тя.

Той поклати глава и влезе, без да дочака покана.

— Роскоу е твърде млад, за да се навърта около спалните на учителките си. Долу е с госпожа Бътрес. Пишат думите на песните. Справят се отлично. Той й напомня за средния й син. Навремето пеел. Чу ли Роскоу?

— Да — уморено отвърна Дайна. Мич отиде до голямото легло и се излегна. Смущаващата му непрестореност я накара да затрепери от вълнение.

— Какво искаш? Не си спомням да съм те канила.

— Чист пропуск от твоя страна — той я огледа от глава до пети. — Исках само да видя как си. Светеше. Помислих, че може да имаш нужда от капан за мишки. Или, че си самотна.

При нормални обстоятелства Дайна би го изгонила. Но той улучи точната дума — тя наистина беше самотна.

— Забрави за това. От години не ми се е случвало подобно нещо. Просто лошо съвпадение. Това е всичко.

— Сериозно? Не беше трудно да те спася от развилнелия се гризач.

— Напълно бях забравила за случката. Четях.

Мич се пресегна, взе дебелата книга, разгледа я и я остави.

— Същество с толкова висш разум ли си, че можеш да четеш, без да отваряш кориците? Някои от листата не са разрязани.

— Тъкмо започвах…

— Искаш ли да излезем да се разходим. Ще ти хареса.

— Какво? Нощен Нашвил? Не, благодаря! Видях достатъчно през деня.

Малките й обувки се подаваха изпод леглото. Мич ги взе и ги залюля на двата си пръста. Жестът му беше смущаващо интимен.

— Съмнявам се, че си видяла достатъчно. Мисля, че трябва да излезеш малко от тази стая. Хайде, обуй ги и ела! Ще ти покажа къде ще живеем.

Пръстите й сграбчиха рамката на вратата с ужас.

— Където какво?!

Той игриво разлюля малките обувки.

— Ела тук, Пепеляшке! Искам да видя дали тези пантофки ти стават — усмихна й се Мич.

Дайна замръзна. Дъхът й секна. Той стана, остави обувките на нощната масичка и бавно тръгна към нея. Силните му ръце я обгърнаха. Дайна не можа да потисне ахването си. Той я пренесе до леглото и я положи върху него. После седна и взе босия й крак в скута си.

— Какво си мислиш…

— Помолих те два пъти. Никога не моля по три! Нетърпелив съм. Направо действам.

Сложи едната й обувка на крака и ловко се справи със сложните закопчалки. Докосването на ръцете му предизвика познатото усещане.

— Престани! Мога и сама да се обуя!

Преди да успее да довърши изречението си, той вече беше обул и другата й обувка. Изправи я на крака без особено усилие. Движенията му бяха точни и уверени. Дайна стоеше и го гледаше, останала без дъх. Присъствието му я смущаваше. Той се наведе, взе ръката й и целуна всеки пръст поотделно, като пропусна само този, на който беше пръстенът на Денис. Дайна правеше всичко възможно да не затрепери. Устните му бяха толкова топли, толкова подканващи!

Тя рязко изтегли ръката си. Ала не можеше де откъсне очи от него. Беше като хипнотизирана.

— Адски си упорита.

Тя се дръпна крачка назад. Близостта му беше опасна. Твърде опасна. Мич въздъхна и скръсти ръце.

— Виж, не съм свикнала мъжете да се вмъкват в стаята ми, да ме слагат на леглото, да ме обличат и да очакват…

Наглостта му нямаше граници. И въпреки това с всеки изминал миг Дайна изпадаше все повече и повече под магнетичната му власт.

— Може би трябваше да те съблека. По-добре ли щеше да бъде?

— Едва ли! Моля те, върви си! Начинът, по който се държиш с мен, е… отвратителен.

— Държа се като нормален мъж. Но очевидно ти не си свикнала с това — той не помръдна от мястото си. Погледът му се плъзна по тялото й.

— Върви си! Махай се!

Мич присви очи. Усмивката му никога не беше изглеждала по-язвителна.

— Остър език, моя малка госпожице! Фактът, че си богата не те извинява.

— Нито пък теб!

— Хайде да не се караме! — той се приближи и я прегърна през раменете. — Ела да видим къде ще живеем!

— Какво искаш да кажеш с това „Къде ще живеем“? — прошепна Дайна, почти съгласна.

— Шшш! — Мич сложи пръст на устните й. — Ще видиш! Ела! Нощта е пред нас. Ела! Знам, че искаш. Животът е твърде кратък, за да се преструваме, Дайна.

Тя се поколеба за миг, но го последва. Сякаш цял живот беше чакала този миг — да вървят прегърнати като влюбени.

„Къде отиваме? — запита се тя. — Всъщност няма никакво значение…“

Нощта беше мека, осветена от луната и звездите. В далечината блестяха светлините на Нашвил. Колата на Мич се плъзгаше безшумно по улиците. Той не й каза къде отиват. Спомена само, че ще пътуват по-дълго.

— По-дълго? — погледна Дайна часовника си. — Минава десет. Колко време?

— Ще видиш!

Тя бързо забрави притесненията си. Нощният Нашвил сякаш беше друг свят. Колата се носеше толкова бързо по улиците, че скоро профучаха по Уест Еид Авеню и наближиха голям парк. Мич намали скоростта.

— Пантеонът! Но той е в Гърция! — възкликна Дайна.

— В Гърция е истинският. Да не си забравила, че си в Нашвил?! Това е градът на изненадите!

Зад дърветата се виждаха колоните на Пантеона, облени в лунна светлина. Мич паркира на алеята и изключи мотора. Дайна гледаше като омагьосана високите внушителни колони, сложните фрески… Оригиналът беше идеално възпроизведен.

— Това е единственото копие в света в естествени размери — поясни Мич.

— Сигурно така е изглеждал истинският — каза Дайна, любувайки се на изваяните фигури.

— Сигурно. Но вече никога няма да изглежда така. Освен тук. Хората, които са го виждали само на снимки, не могат да си представят колко е внушителен. Двадесет и три века е бил разграбван и обезобразяван. Надявам се, че не си от тези, които гледат с презрение на копията, без значение с каква цел са направени? — иронично подхвърли той.

— Красиво е! Но Нашвил не е ли музикален център? Защо са построили Пантеона тук?

Мич запали колата.

— Нашвил не е център само на кънтри музиката. Музикалната индустрия е относително нова. Трябва да ти кажа, скъпа моя, че Нашвил е известен като Атина на Юга — той е център на културата и образованието.

Дайна се усмихна.

— Атина на Юга?! Това ли е популярното сравнение?

— Да, това е. Хората могат да си мислят, че Нашвил е провинциален южняшки град, но той е истински красив — интригуващ и вълнуващ…

— Защо обичаш толкова този град? Нямаш дори южняшки акцент. Трябва да си от Калифорния или от Средния Запад.

— От Калифорния съм. Израснах в Лос Анжелис, завърших училище в Чикаго и Лондон, после се върнах отново в Лос Анжелис. Сега съм южняк, защото искам. А колкото до Нашвил — обичам атмосферата му, парадоксите и музиката му. Обичам напрежението му. Тук за първи път се чувствам като у дома си. Нашвил обединява противоположностите — модерната индустрия с аристократизма на Юга.

Дайна винаги беше свързвала Нашвил с кънтри музиката. Преди да отиде в Какексия, целият Юг беше за нея просто част от картата на Съединените Щати. Нищо повече.

— Говориш като влюбен.

— Почти съм влюбен. Във всеки случай по-безопасно е да си влюбен в град, отколкото в жена. Градът не се преструва, че ти е верен, както някои жени.

Дайна се сви на седалката. Какво искаше да каже? Че Дайна не е вярна на Денис? Че само се преструва? Нима Мич можеше да усети противоречията, които я разкъсваха?

Стигнаха до някакъв страничен път и той зави по него. Фаровете осветиха алея, оградена с мимози, после порта от ковано желязо. Зад нея се виждаше къщичката на пазач.

Мич спря и се обади по домофона:

— Аз съм, Траутмън.

Вратите се отвориха.

— Къде сме?

— Всичко това скоро ще бъде твое.

Мич подкара по алеята и скоро пред тях се показа най-красивата къща, която Дайна някога беше виждала. Обляна в светлина, тя се извисяваше величествено към небето. Беше осмоъгълна, боядисана в бледорозово, елегантна, въпреки размерите си, с ажурни орнаменти по корнизите на прозорците. Изглеждаше фантастично в лятната нощ.

— Това ли е истинска южняшка къща?

— И да, и не. Копие е. Оригиналът е една вила в Мисисипи. Така и не са го довършили заради Гражданската война. А архитектурата е уникална.

— Да… Поредното копие — Нашвил се превръщаше в зала с огледала, където действителността и илюзията се смесваха. Дайна започваше да губи представа къде свършва едното и къде започва другото. — Ти ли я строиш?

— Ами… — той излезе от колата и отвори вратата на Дайна. — Довършвам я. Първоначалният собственик фалирал. Надявам се аз да се справя. Искаш ли да я разгледаш?

— Да!

Изкачиха се по широкото елегантно стълбище. Мич отвори вратите. Фоайето бе обляно в светлина. Подът беше от истински мрамор. Отдясно имаше елегантна стълба с парапет от орехово дърво.

— Нека стълбата да ни води — той хвана ръката й.

Беше толкова близо, че устните му докосваха косата й. Той взе един свещник и запали свещите, като загаси останалото осветление. Пламъците се отразиха в кристалния полилей на тавана и хиляди отблясъци се разсеяха по стените. Мич я поведе към прозорците, които обграждаха северната страна на салона.

— Тези гледат към езерото. Но изгледът е по-добър от верандата. Искаш ли да излезем?

Той остави свещника на земята и отвори вратите. От верандата се виждаше езерото. Повърхността му беше обсипана с милион отразени звезди. Във въздуха се носеше тихата песен на щурците. Мич застана зад нея и я прегърна. Тя облегна глава на рамото му.

— Какво ще кажеш?

Топлината на тялото му и гласът му накараха кръвта й да запрепуска по вените.

— Красиво е — прошепна Дайна. — Несравнимо красиво!

Не беше сигурна дали говори за изгледа, или за усещането. Ако той беше винаги такъв, нежен и силен, а не предизвикателен и подигравателен…

Дайна искаше да се наслади на мига. Да затвори очи и да не мисли за нищо друго.

— Дали ще бъдем щастливи тук? — познатата дързост. — Ти и аз? И момчето, разбира се.

Да живеят заедно? Какво говореше?

Тя се отдръпна и извърна глава към него.

— Нямам представа за какво говориш!

— След два месеца ще се преместя тук. Ако Роскоу е все още тук — а след като го чух тази вечер, съм сигурен, че ще бъде — значи и ти ще бъдеш. Много е рисковано, Дайна. Не го оставяй сам!

Мич протегна ръка и погали косата й. Дайна се отдръпна. Не знаеше каква игра играе той, но вече се беше показала достатъчно наивна да го остави да я въвлече в нея.

— Ако Роскоу остане, някой друг ще трябва да се грижи за него. Така или иначе, след два месеца аз няма да съм тук.

Мич пъхна ръце в джобовете си и впери очи пред себе си.

— Никой няма да се справи като теб. Днес направо смачка Лъки Бъки. Смачка го със силата на характера си. Никога никого не е търпял. Но теб трябваше да те изслуша. Бях поразен.

— А беше ли поразен след това, когато едва не припаднах? — горчиво попита тя. Съвсем не се гордееше със случката този следобед.

— Не. Бях загрижен.

— Съмнявам се. Мисля, че ти беше доста забавно.

— Знам, че не ти е лесно… — за първи път той не можеше да намери думи. Мич се загледа в езерото и повдигна рамене. — Да ти се не надява човек! Толкова си смела, а те е страх от една безобидна мишка.

Дайна наведе глава.

— Баба ми почина, когато бях на пет години. Бях толкова уплашена. Разбирах само, че вече я няма и ми липсва. Точно след погребението братовчед ми Дугъл пусна една мишка във врата ми. Изпаднах в истерия. Оттогава мишките ми напомнят за смъртта на близък човек.

— Ако бях там, с радост щях да направя братовчед ти на… Няма да допусна никой никога повече да те нарани — Мич направи малка пауза, преди да попита: — Не си била много здрава като дете, нали?

Думите му я изненадаха. Никога не беше говорила за това. Отново изпита мъчителното усещане, че зелените му очи проникват в душата й и разкриват най-съкровените й тайни. Той нежно сложи ръце на раменете й и я обърна към себе си.

— Отговори ми, Дайна!

— Имах някои проблеми. Малки проблеми. Вече съм добре. Особено, когато няма мишки наоколо.

— Трябва да се пазиш. Храни се! Не се тревожи толкова много! Постоянно се тревожиш. Друг може и да не го забелязва, но аз… Не можеш да го скриеш от мен. Не си толкова силна, колкото искаш да си мислят другите — ръцете му бавно галеха нейните.

— Не — каза тя и се отдръпна. Не можеше повече да понесе възбудата, която ласките му предизвикваха у нея. Кожата й пламваше при всяко докосване. — Аз съм силна.

— Годеникът ти трябва да е голям глупак — да те остави да отидеш в някакъв миньорски град! А после да се съгласи да дойдеш тук. Не се ли интересува от теб?

— Разбира се, че се интересува. Няма за какво да се тревожи.

— Разбира се. Стига да не се преумориш. Като днес.

— Да — лунната светлина и присъствието му я изпълваха със странно вълнение.

— Знаеш ли, Роскоу е прав. Този пръстен изпива силите ти. Не можеш да го преодолееш. Ти се задушаваш.

Дайна усети как Мич се приближи. Ако се обърнеше, той щеше да я целуне, а ако я целунеше, беше загубена. Всичко беше загубено. Познаваше го малко повече от двадесет и четири часа. Една разумна жена не се влюбваше толкова бързо. Никой от фамилията Макнийл не би направил подобно безразсъдно нещо.

— Аз харесвам годеника си — студено заяви тя.

— Тогава защо си тук? И ако и той е влюбен в теб, защо се примирява да си толкова далече?

— Защото имам задължения — тя усещаше топлината на тялото му да прелива в нейното. — Денис и аз сме големи хора. Осъзнаваме, че понякога задълженията имат предимство пред удоволствията. Любовта не ни заслепява и не ни изолира от останалия свят — Дайна се приближи до балюстрадата на верандата. Опита се да прекъсне невидимата връзка между себе си и Мич, но не успя. Той беше точно зад нея. Дъхът му изгаряше кожата й. — Чувствата ни са достатъчно силни, за да превъзмогнат раздялата.

Той се изсмя ниско.

— Какъв дървен философ си, Дайна! И какъв глупак трябва да е твоят Денис. Ако бях на негово място, нямаше да те оставя далече за толкова дълго време. Щях да те пазя като съкровище.

— В такъв случай много се радвам, че не ти си мой годеник. Аз не съм кукла и не принадлежа никому. И никога няма да принадлежа напълно.

— Дайна — нежно рече той, — ти не принадлежиш дори на себе си. Не си сигурна коя си и какво искаш. Затова си дошла в Нашвил. За да разбереш. А сега се страхуваш от това, което откри.

Дайна прехапа устни до болка.

— Ако нямаш нищо против, бих искала да сменим темата. Не мисля, че е толкова интересна.

— Добре. Нека да говорим за мен. Какво разбра днес относно предложението ми за Роскоу?

Тя си пое дълбоко дъх. Страхуваше се от този момент. Но все пак го предпочиташе.

— Разбрах, че предложението ти е честно, че съветите ти са добри и че никой няма лошо отношение към теб.

— Ще продължиш ли разследването си докрай? Или си доволна, че не съм изчадие адово?

Остротата в гласа му я накара да се изпъне като струна.

— Твоето предложение е единственото, което имаме. И тъй като си единственият шанс за Роскоу, аз нямам друг избор, освен да работя с теб и да внимавам.

— О, ти си добра в това! Толкова си прецизна, че си го превърнала в изкуство! Нищо не може да ти убегне.

Истината в думите му жилеше.

— Тогава си наясно, че няма защо да съм тук след два месеца. Ще си свърша работата и ще замина. Ще се прибера у дома, където ме чака Денис.

— Наистина ли мястото ти е там?

— Разбира се.

— Може и да си права — горчиво рече той. — Може би трябва да живееш сред хора със синя кръв, за да си щастлива. Е, аз никога няма да съм един от тях. Един съмнителен новобогаташ…

— Вероятно намираш добрите обноски за отегчителни?

— Добри обноски? Моите добри обноски се изразяват в това, че те целувам без разрешение. Но ти си уплашена до смърт да не би студената ти северна кръв да бъде сгорещена. Особено от някой като мен — той отстъпи назад и между тях повя хлад.

— Не съм сноб! — ядоса се Дайна.

— Хайде! Късно е! Не трябваше да идваме. Ще те заведа вкъщи, преди да си припаднала пак.

— Не съм припадала!

— Нищо чудно, че припадаш, след като носиш толкова тесни пръстени. Но може би именно този пръстен те прави така желана… Човек винаги иска това, което не може да има. Хайде!

Тя го последва. Мич мълчаливо я хвана за ръката, за да слязат по стълбата до големия салон. Този път в докосването му имаше безразличие, което попари сърцето на Дайна.

Мич остави свещника до вратата и напуснаха къщата в мълчание.

По обратния път той не пророни и дума, сякаш не забелязваше присъствието й. Тя се почувства пренебрегната и това я огорчи. Но какво беше очаквала? Нали самата Дайна принадлежеше на Нова Англия и на семейните традиции, разбира се, на Денис. Бяха предопределени един за друг.