Бетани Кембъл
Диамантената клопка (10)

Десета глава

Събитията се развиваха със зашеметяваща скорост. Върху Дайна се струпаха хиляди задължения. Въпреки че Мич беше заминал във вторник вечерта за делова конференция в Ню Йорк, мисълта за него не я напускаше дори и за миг. Отсъствието му се усещаше също така осезателно, както и присъствието му.

Не си беше направил труда да й каже за колко време заминава. Госпожа Бътрес, която дойде да донесе няколко касети, сухо обясни заминаването му — той и Вонда Рейни имали трудни преговори с компанията, с която понастоящем тя имала договор. Били заминали с агента на Вонда и адвоката на Мич, за да се срещнат с изпълнителните директори в Манхатън.

Дайна се радваше, че е заминал. Болката, че е с Вонда, беше за предпочитане пред тази, която щеше да изпита, ако не знаеше с коя е. Прозрението, че той не е мъжът, който би могла да си позволи да обича, я връхлетя с болезнена яснота. Мич вече почти беше унищожил добре подредения й свят. Ако останеше близо до него, щеше да го унищожи съвсем. Безскрупулно и с усмивка.

Дайна се опита да отвлече вниманието си с дреболиите около Роскоу. Първо го заведе на зъболекар, после на очен лекар. Купи му и очила, и контактни лещи. Подстрига го. Избра му още дрехи. По настояване на госпожа Бътрес и с нейна помощ му купи и нова китара.

Прослуша касетите със записите на студийните музиканти, които госпожа Бътрес беше донесла, и му помогна да напише преценка за тях и за работата им. Три пъти провери репутацията на предложените от Мич хора, които щяха да работят с Роскоу. Поддържаше почти ежедневна връзка с Веста Хокънбъри. Откри банкова сметка на името на Роскоу и по негово настояване изпрати чек на Веста.

Междувременно Дайна го съпровождаше навсякъде, като през цялото време учеше нови и нови неща за кънтри музика. Двамата стояха до късно и слушаха записи, изучаваха ги и ги анализираха.

Ако Роскоу беше работил толкова старателно и в училище, помисли си иронично Дайна, вече щеше да е завършил колеж с награда. Винаги, когато имаше случай, тя му припомняше колко е важно да продължи образованието си, а той само й се усмихваше и й казваше, че няма нужда от повече учене — сега правел това, за което винаги е мечтал.

Мич още не се бе върнал до понеделник сутринта, когато Дайна заведе Роскоу в звукозаписното студио, за да започне репетиции. Госпожа Бътрес ги посрещна и ги представи на смайващ по брой екип — музиканти, тон инженери, озвучители, редактори, координатори…

Роскоу беше нервен. Чувстваше се неудобно и беше неспокоен, докато не започнаха да свирят. Тогава видимо се поуспокои. Дайна също се отпусна.

Госпожа Бътрес любезно й дообясни нещата.

— Обикновено не се правят всички тези неща за един пробен запис. Мисля, че господин Кеъри е намислил да пусне в продажба тези записи. Роскоу има необикновен глас.

Дайна кимна усмихната. Вече си беше дала сметка за това.

— Господин Кеъри гледа на него като на нешлифован диамант. И той наистина е такъв. Господин Кеъри иска само най-доброто за Роскоу. Не му го казвай! Ти си достатъчно умна, за да не го направиш. Може да се възгордее.

Усмивката на Дайна се стопи. Тя вече не се смяташе нито за умна, нито за разумна. Знаеше, че някъде някак си трябва да намери кой да се грижи за Роскоу. Гледаше го как пее пред микрофона и чувство на гордост я изпълваше. Толкова добре се справя, помисли си тя. Той разцъфваше пред очите й. И тя му беше помогнала, поне малко. Отново осъзна колко много ще й липсва.

В пет продуцентът обяви, че са приключили за днес. Отдъхна си. Двете с госпожа Бътрес напуснаха малката стаичка и отидоха да поздравят Роскоу.

В този момент в студиото се появи Мич Кеъри. Сърцето на Дайна спря. Не го беше виждала почти четири дни! Едва не припадна от щастие. Знаеше, че е пребледняла, но се опита да запази самообладание.

Той небрежно се приближи. Целият беше облечен в черно — черни панталони, черна риза, черно спортно яке. Този цвят му отиваше — подчертаваше зелените му очи. Мич кимна приятелски на госпожа Бътрес, усмихна се на Роскоу и напълно пренебрегна присъствието на Дайна.

— Поздравления! Продуцентът каза, че си започнал страхотно!

Роскоу му благодари и сковано остави новата си китара.

— Как мина пътуването ви, господин Кеъри? — попита госпожа Бътрес. — Надявам се да е било успешно. Решихте ли проблемите с договора на госпожица Рейни?

Мич кимна.

— Да. Сега тя е моя. Напълно моя!

Студеното задоволство в очите му попари сърцето на Дайна.

— Чудесно! — възкликна госпожа Бътрес. — Договорът й ще бъде утре сутринта на бюрото ви.

— Няма нужда да бързате — той хвърли светкавичен поглед към Дайна, без да прояви повече интерес към нея. Сякаш беше случайно попаднал в студиото човек. — Тя и агентът й няма да се върнат още една-две седмици. Имат да довършат някаква работа.

Госпожа Бътрес поклати глава.

— Е, трябва да кажа, че всички имахме добър ден. Беше много вълнуващо да гледаме Роскоу. Радвам се, че успях да се измъкна от офиса. Малко е потискащо, особено с този ремонт.

— А как върви той? Няма повече мишки, надявам се! — демонстративно изрази загрижеността си той.

Лицето на Дайна се покриха с червенина при спомена за припадъка в офиса му.

— Не! Няма! Казахте ми да се погрижа за това. Така че можете да считате проблема за решен. Или името ми да не е Адел Капингтън Бътрес.

Усмивката му накара сърцето на Дайна да замре.

— Простете ми, госпожо Бътрес! Все едно не съм го казал.

— Няма нищо. Сега отивам да хапна. Освен ако не ви трябвам за нещо?

— Бих искал да заведете Роскоу на обяд — Мич отвори портфейла си и й подаде няколко банкноти. — На някое хубаво място…

Госпожа Бътрес му върна част от банкнотите:

— Не трябва да ни разглезвате. Освен това да се пилеят така пари е лош пример за младите. Благодаря ви. Хайде, Роскоу!

И тя наставнически подкара момчето пред себе си.

Когато излязоха, Мич промърмори:

— Военна дисциплина! Това трябва да е твое дело.

За първи път откакто беше влязъл в студиото, той се обърна към Дайна. Погледна я право в очите и земята се завъртя под краката й. Беше забравила какво въздействие имаха тези очи върху нея. Познатото чувство на смущение я завладя. Тя вече не беше сигурна дали има пълен контрол над себе си. Изпита желание да го прегърне. Но това щеше да бъде най-глупавото нещо, което си бе позволявала.

— Не е мое дело — защити се Дайна. Гласът й беше напълно спокоен.

— О! Нима? Но си направила нещо с Роскоу! Изглежда великолепно.

— Нищо особено. Само това, което трябваше отдавна да се направи.

Тя тръгна към вратата.

— Чакай! — гласът му я накара да се закове на място. — Каня те на обяд.

Тя не се обърна.

— Не, благодаря, не мога да приема.

— Дайна, искам да говоря с теб. За Роскоу.

— Ще трябва да си уредиш среща. Вече имам ангажименти за целия ден.

— По дяволите! — той застана пред нея. — Казах, че искам да говоря с теб. Ще бъдеш ли така добра да дойдеш с мен? — Мич хвана ръцете й.

Тя се стъписа от неумолимото му изражение.

— Казах, че не искам. Имам нужда от малко време за себе си.

— Имаше почти четири дни за себе си. Дори не ме поздрави, когато ме видя. Какво има? Не се ли радваш да ме видиш? — процеди той.

Тя безпомощно се огледа. Всички вече бяха излезли. Докосването му предизвика топли вълни по тялото й и това я хвърли в паника.

— Защо трябва да се радвам, че те виждам? Защо някой от нас трябва да се радва, че вижда другия?

Подигравателната усмивка замръзна на лицето му. Ръцете му стиснаха нейните, после леко се отпуснаха.

— Наистина защо? Няма особена причина… Изглежда притежаваме флуиди, които… — той направи малка пауза. — Искам да ти задам няколко въпроса. Сигурен съм, че ще ми отговориш.

— Какви въпроси? Задай ги тук!

Мич прокара ръка през черната си коса и се заразхожда напред-назад из студиото.

— Първо за Роскоу — зъболекарят, очният лекар, всичко. Изглежда великолепно. Но кой плаща?

— Аз. Но му казах, че си ти. Така е в договора. Той има нужда от всички тези неща, а не може да си ги позволи. Поне това мога да направя за него.

Той се обърна и я погледна.

— Излъгала си го?! Не мога да повярвам! Направила си нещо неморално, Дайна. Благородна лъжа, така ли? Господи! Само това ли можеш да направиш — да се погрижиш за здравето му и да го подстрижеш. Не виждаш ли, че значиш нещо много повече за него? Настоявам да ти върна парите!

— Няма да приема. Направих го по собствено желание. Отговорността е моя.

— Непоносима си! Защо винаги всичко ми отказваш?

Тя скръсти ръце и го погледна враждебно.

— Добре. Ще платиш за китарата. Съжалявам, че Роскоу не ти благодари, както трябва. Ще го направи утре. Изтощен е, а и ти го изненада.

— Не ме интересуват благодарностите му — Мич отиде в дъното на студиото до барабаните. Загледа ги така, сякаш се чудеше дали да не ги изрита.

— Но аз се интересувам. Не искам да бъде неучтив.

Мич продължаваше да гледа сърдито барабаните. Сякаш му бяха виновни. Въздъхна тежко и в следващия миг се извърна рязко. Те му предлагаха единствено възможността да излее гнева си с палките.

— Кой ще се грижи за доброто му поведение, когато си отидеш?

Невидимата стена отново се изправи между тях. И Дайна осъзна, че би било пагубно за нея да я разрушава.

— Още не знам. Ще намеря някого.

— Знаеш, че аз не мога. Твърде зает съм. Цяла звукозаписна компания лежи на плещите ми. Не мога да се занимавам с него.

— Не очаквам да го направиш. Нито очаквам да продължи да живее при теб. А, и както госпожа Бътрес отбеляза, има нужда от по-добър пример от твоя.

Мич отново хвърли ядосан поглед наоколо, като че търсеше да счупи нещо.

— Разбира се, че не може да остане вечно тук. Но докато ти си с него, няма проблеми.

— Вече търся апартамент. Щом подпише и започне да изкарва собствени пари, ще намерим нещо подходящо.

— По дяволите, Дайна!

— Освен всичко останало ще трябва да се научи, като всички нас, да си плаща сам сметките.

— По дяволите! Само за пари говориш! Не трябва да си тръгваш! Не разбираш ли? Парите не са най-важното нещо в този живот!

— Знам. Отговорността например е по-важна. Ще трябва да се научи да поема отговорност. Искам да завърши училище.

— Той ще бъде богат! — почти изкрещя Мич. — Ще бъде известен! Защо трябва да завършва училище?

— За негово собствено добро — на свой ред изкрещя Дайна. — Не ми казвай, че не разбираш. Или предпочиташ да бъде необразован, за да го държиш в ръцете си?

— Никога не съм го спирал! Никога! И никога не съм срещал жена, която да ме вбесява повече от теб. Та ти си самият дявол!

— И ти не ме правиш по-щастлива. Мисля, че колкото по-далече сме един от друг, толкова по-добре!

— Добре! Добре! Ще спазваме дистанция.

— Чудесно!

Дайна отново се запъти към вратата. Краката й бяха омекнали, но тя вървеше гордо изправена и с вдигната глава. Като принцеса.

— Ей! — извика той след нея. Дайна се обърна. Мич бръкна в джоба на якето си и извади малко пакетче. — Донесох ти нещо от Ню Йорк.

— Аз не…

— Вземи го!

Той безцеремонно хвърли пакетчето към нея. Не й се спореше повече. Улови го във въздуха и го напъха в чантичката си. Излезе, без да си направи труда да му благодари. Би било лицемерие.

Реши се да го отвори чак късно вечерта. Мич не се прибра и тя прекара вечерта с Роскоу, който репетираше за следващия си запис.

Когато влезе в стаята си, тя втренчено се вгледа в бялата кутийка. Трябваше й малко време, за да се реши да я отвори. Дъхът й секна от изненада. Кутийката беше от веригата „Тифани“. В нея имаше златна игла, обсипана с диаманти и сапфири, инкрустирани върху миниатюрен капан за мишки.

Със сълзи на очи, тя уви подаръка. Взе хартия и писалка и написа:

„Господин Кеъри, за мен е напълно невъзможно да приема такъв скъп подарък. Моля ви да не говорим повече по този въпрос.

Дайна Макнийл.“

Сгъна листа и го пъхна в плик. После слезе долу и го предаде на една от прислужничките с молба да го остави на бюрото на Мич.

Прекара много време, загледана през прозореца в обляната от лунна светлина градина. Предполагаше, че бележката ще му се стори суховата, глупава и старомодна, но нямаше друг избор. Не можеше да задържи иглата. Така щеше да си спомня за него, да мисли за него… А трябваше да се научи да живее без Мич. Трябваше да забрави циничния му смях, силните му ръце, пламенните му целувки. Надяваше се, че той няма да повдигне въпроса за диамантения капан за мишки. Какъв ти капан, това си беше клопка!

Притесненията й не продължиха дълго. Той не повдигна въпроса. Всъщност, почти не й говореше.

 

 

Звукозаписните работи продължиха още три дни. Мич често се появяваше в студиото. Насърчаваше Роскоу и екипа и пренебрегваше Дайна. Когато тя го питаше нещо, той гледаше през нея и само измърморваше:

— Попитай госпожа Бътрес. Тя е най-компетентната.

После напускаше студиото.

Дайна нямаше престава къде прекарва нощите си. Рядко се прибираше преди четири сутринта. Роскоу и музикантите се хранеха отделно. Затова Дайна си взе кафе и сандвич и отиде да обядва с госпожа Бътрес.

— Роскоу ще получи договора си утре. Не знам защо господин Кеъри сам не ти каза. Изобщо не разбирам какво му става. Докачлив е като мечка с порязана лапа.

Дайна седна и започна да бърка кафето си.

— Той… Той доста закъснява напоследък.

— О! Така ли? С кого ли прекарва времето си? Обикновено излизаше с госпожица Рейни, но сега тя е в Ню Йорк… Е, сигурно излиза с някоя друга. Никога не съм вярвала на тези истории за него и госпожица Рейни. Въпреки че в този град стават странни работи…

Дайна посърна. Толкова страстен ли беше Мич, че не можеше да дочака завръщането на Вонда? Дали беше намерил друга, с която да прекарва нощите си?

— Не обвинявам госпожица Рейни, че го харесва — продължи госпожа Бътрес, развивайки сандвича си. — Тя има нужда от малко стабилност в живота си. Предишните й мъже бяха ужасни — пиявици и слабаци! Господин Кеъри е различен.

— Хубава двойка са — рече Дайна, прикривайки тъгата си. — Но не би трябвало да й изневерява зад гърба.

— Е, няма да може от следващата седмица. Канадката пристига. Тя е недостъпна и ще му съсипе нервите. Ще остане в къщата му. Сигурно ти е казал.

— Не — отвърна Дайна. Настроението й още повече се развали. Още някаква дама?! Беше прекалено дори и за Мич Кеъри! — Трябва да намеря нова квартира на Роскоу. Не може да остане с господин Кеъри завинаги.

— Разбира се, че не може. Това би означавало, че господин Кеъри го смята за свой фаворит или Бог знае какво…

— Трябва да му намеря жилище, преди да е подписал. А не съм имала време да потърся нищо. Трудничко е да се намери подходяща квартира.

— Определено — отбеляза любезно госпожа Бътрес. — И двамата имате нужда да си намерите нещо.

— Но аз няма да остана.

— Така казва и господин Кеъри. Повтаря ми го всеки ден с вбесяващо постоянство. Въпреки че не знам кой ще те замести.

— И аз не знам. Но първо ще трябва да… намеря място на Роскоу и просто не знам…

Госпожа Бътрес старателно избърса устни, след като привърши със сандвича.

— Изненадана съм, че господин Кеъри не ти е казал, че давам стаи под наем.

— Ти?

— Къщата е толкова голяма. А откакто най-малкият ми син замина, е празна. Затова отново започнах работа на пълен работен ден. Момчетата ми липсват — тъга се прокрадна в гласа й. — Роскоу ми напомня за средния ми син, Даръл. Сега е в пансиона в Уола-Уола. Роскоу е толкова мил. Но някой трябва да се грижи за него — много е лесно да го забъркат в някоя история — толкова е млад и неопитен!

Дайна замръзна. Остави сандвича си, погледна госпожа Бътрес в очите и рече като истински Макнийл.

— Госпожа Бътрес, имам делово предложение!

В този момент тя вече знаеше, че най-сетне може да напусне Нашвил. Ще избяга от безнадеждната си любов към Мич Кеъри и ще се спаси.

А както е казал мъдрецът, важно е да направиш първата стъпка.