Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Diamond Trap, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
arhangel_gabrilel (2009)
Разпознаване и корекция
Дани
Допълнителна корекция
sonnni (2012)
Форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Бетани Кембъл. Диамантената клопка

ИК „Арлекин-България“, София, 1994

Английска. Първо издание

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-11-0156-9

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Не трябваше да идвам, мислеше си Дайна. Тя погледна надолу към малкото планинско градче, сгушено в долината, където бе прекарала последните девет месеца. Скоро щеше да си тръгне оттук завинаги. Пролетният бриз шумолеше в близките явори сякаш нашепваше: „Сбогом… Сбогом…“ С натежало сърце Дайна пъхна ръце в джобовете си. Спътникът й беше мил човек, но тя не смееше да го погледне.

Двамата седяха мълчаливо на стъпалата на малката църква, построена високо над градчето. Долу в краката им лежеше Какексия, чиито сгради се губеха в неясни очертания. Черната шахта на мината приличаше на огромна ненаситна ламя, стаила се на склона на почернялата от въглищен прах планина. Мината беше като паст, зинала да погълне и малкото красота, която планинското градче придаваше на околния тъжен пейзаж.

Беше неделя следобед. Учебната година току-що беше приключила и малобройното население на Какексия се беше събрало в двора на училището.

Дайна беше прекарала една година в Какексия като учителка в местното училище и сега се канеше да си отиде вкъщи, в Кънектикът. Уилард — директорът на училището, я беше помолил да се изкачат на хълма при църквата и Дайна подозираше причината.

Не трябваше да идвам отново си помисли тя, изпълнена с опасения. Можех да откажа.

Под тях множеството пляскаше с ръце и тропаше в такт с музиката. Стълбището на училището се беше превърнало в импровизирана сцена, на която няколко момчета свиреха. Дайна с възхищение ги слушаше. Независимо от безрадостния си живот, хората в Какексия никога не бяха престанали да обичат музиката. Тя се загледа в момчетата от оркестъра.

Онзи в средата беше шестнадесетгодишният Роскоу Хокънбъри — вокал и китарист. Носеше любимите си избелели джинси, купени на старо каубойски ботуши и смачкана каубойска шапка, поне с два номера по-голяма от неговия.

Роскоу беше нейният любимец, който обаче не пропускаше случай да я вбеси. Въпреки помощта, която му оказваше, той се провали по всички предмети, освен по музика. Не се справяше с литературата, беше скаран с математиката и беше по-затворен от връстниците си. Не му оставаше друго, освен да започне работа в мините, където баща му и по-големият му брат бяха загинали. Съдбата му беше предопределена. Можеше да го спаси само едно — договор със звукозаписната компания „Даймънд Хорсшу“. Но всеки трезвомислещ човек, включително и Дайна, би преценил, че е неразумно да го прави при условията, които му предлагаха.

Тя обичаше всичките си ученици, но Роскоу заемаше особено място в сърцето й. Сега, когато си тръгваше, изпитваше угризения, че го изоставя.

Дайна усети напрегнатия поглед на Уилард. Освен директор, той беше и преподавател по математика в същото училище. Най-големият идеалист, който беше срещала — прегърбен слаб мъж, с непокорна стоманеносива коса.

— Радваш ли се, че заминаваш или не ти се тръгва?

— И двете — отвърна Дайна и се вгледа в обветреното му лице.

Тя беше живяла само година в Какексия, Уилард — през целия си живот, и всичко тук му беше скъпо.

Дайна дойде в Какексия, горда от проявената безкористност и благородство. Сега, когато виждаше колко много още трябва да се направи за хората тук, тя се чувстваше като предател. Тръгваше си, защото договорът й бе изтекъл.

— Ти се справи чудесно — похвали я Уилард. — Когато те видях за първи път, беше една госпожичка с колежанско образование и хубави дрехи. Тогава реших, че никога няма да издържиш тук, но ти успя!

Дайна се усмихна мило, но не отговори. Не мислеше, че е направила чак толкова много. Едва сега започваше да разбира проблемите на Какексия. Имаше твърде много ученици, с които не знаеше как да намери общ език. А Роскоу беше най-грандиозният й неуспех.

Той щеше да изчезне в зловещата тъмнина на мините, а тя щеше да се върне в Кънектикът и да заживее отново охолния си живот. Всички в яхтклуба щяха да й се възхищават колко смела и благородна се е показала и колко добро е сторила, като е отишла да преподава в това затънтено място. И само тя щеше да знае, че не е направила Бог знае какво.

Дайна се обърна към Уилард, тъмносините й очи срещнаха неговите. Тя беше дребна, едва метър и шестдесет. Русата й късо подстригана коса обграждаше лицето като блестящ златист ореол. Лицето й беше нежно, с пълни устни и аристократичен нос. А сините й одухотворени очи проблясваха с рядко срещана интелигентност. Нежността и красотата й се съчетаваха с неповторим чар. Хубостта й беше разцъфнала през последната една година. Като че ли Какексия я беше облагородила.

Лекият полъх на вятъра довя мелодията от училищния двор. За секунди красивият необработен глас на Роскоу Хокънбъри долетя до слуха им като ангелско песнопение.

— Предполагам, че си нетърпелива да се върнеш в Кънектикът, да се омъжиш, да завършиш образованието си… — Уилард многозначително погледна годежния пръстен на лявата й ръка.

„Кажи му, да, така е. Кажи му, че ще бъдеш безкрайно щастлива да се омъжиш за Денис, да вземеш академичната си степен в Йейл, да се върнеш вкъщи и да заживееш така, както всички очакват от теб!“ — повтаряше си наум Дайна.

— Не — обаче отвърна тя. — Не ми се тръгва чак толкова много. Всички ще ми липсват. Училището…

Дайна беше от богато семейство, което се ползваше с добро име и значително политическо влияние. Прадядо й беше започнал традицията на филантропия в рода. Той беше основал половин дузина благотворителни и културни фондации. В завещанието си беше поставил условие всеки един от младите наследници да завърши някой от елитните колежи и да се посвети една година на обществена служба. После можеше да заеме пост в някоя компания или да се отдаде на семейния бизнес. Завещанието му бе пример за добродетел и благонравие. Старият шотландец бе създал стоманодобивна империя, която и до ден-днешен просперираше, благодарение на далновидността му, така че наследниците му нямаха никакви проблеми.

Досега Дайна беше се съобразила с всичките му изисквания — завърши най-елитния колеж, посвети се една година на обществена служба, а сега й предстоеше да продължи образованието си в Йейл. Но преди това трябваше да се омъжи за Денис. Семейството му беше по-богато и от нейното и бракът им напълно щеше да отговаря на традицията в тези среди.

От години всички повтаряха, че тя и Денис са идеалната двойка. Дайна щеше да вземе академична степен по история и автоматично да стане помощник главен уредник в музеите „Макнийл“ в Ню Хейвън. Денис щеше да се посвети на музиката и на семейството. Да, бъдещето се очертаваше безоблачно прекрасно. Но защо изведнъж започна да й изглежда толкова безсмислено? Поне според завещанието на прадядо й тя нямаше друг дълг към фамилията. Учебната година в Какексия беше един малък урок за живота.

— Сигурно си нетърпелива да се върнеш при твоя годеник Денис, нали така му беше името? — предпазливо рече Уилард.

Първата й мисъл отново бе да отговори утвърдително. Защо да не е нетърпелива да се върне при Денис? Той беше артистичен, добре образован и разумен. Тя и Денис се познаваха от деца. И въпреки това, когато си помислеше за брак с него, вътрешният й глас я предупреждаваше — не, не, не, за Бога!

— Не съм сигурна, Уилард. Не мисля, че съм същата. Какексия ме промени. Нужно ми е време да помисля… за всичко.

— Аха! — Уилард зарея поглед над долината. — Имаш късмет, че можеш да си тръгнеш — той отчаяно поклати глава. — Опитах се да помогна, колкото можах на децата, но се оказа недостатъчно.

— Напротив!

— Не. Видях прекалено много деца, които нямаха друг избор, освен да слязат в мините. А това са ужасни мини, Дайна — най-опасните в щата. Мразя ги!

И Дайна ги мразеше. Твърде много хора бяха загинали в тях. Включително бащата, братът и чичото на Роскоу. Твърде много опасности криеха.

Дайна беше много чувствителна на тема здраве. Като дете беше болнава. Страдаше от хроничен бронхит, който редовно я измъчваше по време на дългата студена зима в Кънектикът. С годините малко по малко се оправяше и сега почти нямаше проблеми. Споменът за страданието накара сърцето й да се свие от мъка за Роскоу. Какво щеше да стане с него? Сега той пееше с пълната мощ на младите си здрави дробове. След десетина години същите тези дробове щяха да бъдат калцирани от въглищния прах. Освен ако…

— Дайна? — тихият глас на Уилард прекъсна мислите й. — Трябва да те помоля за нещо — притеснено я погледна той. — Ако наистина не ти се тръгва веднага…

— Да, слушам те — предпазливо го окуражи тя.

Уилард се изкашля неловко.

— Искам да заведеш Роскоу в Нашвил. За около три седмици. Трябва да се увериш в редовността на договора.

Дайна замръзна. Точно затова подозираше, че я бе извикал да говорят.

— Нали не вярваш, че това предложение е сериозно?

— Знам, че такива чудеса не се случват в живота. Никой уважаван продуцент няма да тръгне да предлага договори на някакви необразовани хлапета като Роскоу.

— И въпреки това искаш да го накарам да повярва и да го заведа в Нашвил?

— Човек никога не знае… — промърмори Уилард. — Проверих по телефона. „Даймънд Хорсшу“ наистина съществува, собственикът й наистина е Мич Кеъри, и той наистина кани Роскоу да отиде в Нашвил и да направи пробен запис. Това е неговият шанс, Дайна! Не може да си позволи да го пропусне!

За прословутия „звукозаписен договор“ на Роскоу се заговори от момента, в който някакъв тип на име Лъки Бъки Уилистън дойде в града в началото на пролетта. Тогава Дайна беше в Кънектикът. Всички бяха впечатлени от предложението, което бе направил на Роскоу от името на Мич Кеъри, и в града не спираха да говорят за това.

Лъки Бъки Уилистън беше солиден, добре охранен господин. Носеше електриковосиня каубойска риза, ботуши от скъпа кожа и огромна шапка с лента от змийска кожа. Караше електриковосин кадилак, чийто клаксон свиреше шест различни мелодии, включително „Дикси“ и „Хартбрейк Хотел“.

Лъки Бъки беше казал, че е на голяма обиколка в търсене на таланти за „Даймънд Хорсшу“ и че чул хората да говорят колко добре пеел Роскоу Хокънбъри. Бил го чул през шест окръга!

После огромният мъжага седнал в универсалния магазин, кръстосал крака и нервно изслушал част от репертоара на Роскоу. Записал песните на касетофон с размерите на малък хладилник и заявил на събралите се, че той и Мич Кеъри ще направят от Роскоу Хокънбъри голяма звезда, ще го превърнат в легенда на своето време и в много богат човек.

Дайна знаеше, че Нашвил е музикалната столица на Юга и че кънтри музиката е в кръвта на жителите му. Но също знаеше, че в шоубизнеса навсякъде, включително и в Нашвил, се крият мошеници, измамници и псевдоартисти. Така че тя имаше пълното основание да подозира Лъки Бъки Уилистън и Мич Кеъри в неискреност. Хората не идваха с кадилаци в забутани миньорски градчета и не предлагаха несметни богатства на момчета като Роскоу Хокънбъри.

И други се бяха усъмнили в Лъки Бъки Уилистън и в не по-малко мистериозния му шеф Мич Кеъри още от самото начало. Никой трезвомислещ не беше повярвал на щедрите обещания — включително и овдовялата майка на Роскоу, Веста. Не, беше отсякла категорично тя, Роскоу нямаше да бъде въвлечен в съмнителните игри на някакви непознати, които не можеха да ги убедят в прекалено добрите си намерения.

Всичко това се отрази много лошо на самия Роскоу — той завърши годината много по-зле от очакваното. Дайна проклинаше този незнаен Мич Кеъри за пълния провал на момчето през втория срок. Шефът на „Даймънд Хорсшу“ очевидно беше най-упоритият човек на света и не приемаше откази. Той бомбардираше Веста Хокънбъри с телеграми, които я хвърляха в паника — никой в Какексия не получаваше телеграми, освен през военно време или по трагични поводи.

Кеъри продължаваше да изпраща предложения — кое от кое по-примамливи. Какексия беше малко градче, така до Дайна достигаха всички подробности: хиляда долара плюс разходи за път за Роскоу, триседмичен платен престой и пробни записи, с вероятност „Даймънд Хорсшу“ да продуцира албум, хонорарът, за който щеше да се договори по-късно.

Ако Веста Хокънбъри не искаше Роскоу да е сам в Нашвил, Мич Кеъри лично щеше да настани момчето в къщата си; Мич Кеъри щеше да ангажира най-съвестния си агент да защитава интересите на Роскоу; Мич Кеъри лично щеше да плати гостуването на Веста или на придружител по неин избор.

В началото Веста беше непоклатима — Роскоу нямаше да отиде в Нашвил сам. А тя не можеше да отиде с него — страхуваше се до смърт от големия град. Освен това трябваше да се грижи и за децата на по-малката си дъщеря.

Но Мич Кеъри беше повече от настоятелен. Той усещаше, че Веста е объркана и разколебана. Манипулациите и упорството му започнаха да дразнят Дайна. Беше успял да взриви града, без дори да си покаже носа.

А сега Дайна трябваше да отиде с Роскоу в Нашвил. Тя не разбираше нищо от кънтри музика, преди да дойде в Какексия.

— Защо аз? — запита тя Уилард. Искаше да отложи отговора на въпроса възможно най-дълго или изобщо да не му отговори. — Никога не съм била в Нашвил. Не знам абсолютно нищо за звукозаписния бизнес. Освен това не вярвам на тези типове.

Уилард сви рамене:

— Така искат всички. Най-подходяща си — ползваш се с авторитет и не се страхуваш от хората с власт. Освен това си много умна и Мич Кеъри ще се затрудни доста, ако е решил да заблуждава някой. Но си мисля, че може да се окаже и почтен човек. Обади ми се няколко пъти. Звучеше искрено. Обеща да се грижи за Роскоу и за евентуалния му придружител. Веста най-сетне се съгласи, но само ако ти отидеш с него.

„Чакат ме в Кънектикът да определим датата на сватбата. Не мога да тръгна за Нашвил и да тичам след доверчивия и наивен Роскоу Хокънбъри“ — помисли си Дайна.

— Веста ти има доверие — упорито продължи Уилард. — Ти си един от малкото учители, които Роскоу някога е искал да зарадва. Той те харесва, възхищава ти се, вслушва се в мнението ти и ще уважи всяко твое решение. Аз съм твърде стар и неопитен, а и язвата ми може да се обади…

Дайна много добре знаеше за язвата на Уилард и проблемите, които му създаваше. Тя погледна към училището. Групата си почиваше и настройваше инструментите си. Роскоу се беше навел така задълбочено над китарата си, както над никоя книга.

— Роскоу е талантлив, Дайна — Уилард беше проследил погледа й. Той знаеше особеното й отношение към Роскоу. — Това е най-талантливото момче, което съм виждал. Знам, че не разбираш много от музиката му и сигурно дори не подозираш колко е талантлив — умората от дългогодишната работа бе изписана по лицето му и той изглеждаше преждевременно състарен. — Искам да го измъкнеш оттук! Ти си единствената, която може да го направи. Дай му възможност. Може да се окаже единствената в живота му. Заведи го в Нашвил. Ако не заради него, заради мен. Толкова исках да му помогна. Може би ти ще успееш. Иначе перспективата са мините.

Фатална предопределеност… Може би съдбата се намесваше. Дайна не вярваше особено, че Роскоу ще намери нещо добро в Нашвил. Но въпреки това реши да го заведе. Защото това, което Уилард каза, беше самата истина. И единствената възможност за момчето. Дайна трябваше да му помогне да се измъкне от малкия миньорски град и от ужаса на мините.

— Не го спасихме с учение — продължи Уилард, — но имаме още един шанс. Несигурен, малък, но все пак шанс. Ще му го дадеш ли, Дайна?

Тя бе вперила невиждащи очи в долината.

— Да — каза най-сетне. — Ще го заведа — гласът й беше тих и спокоен. Майка й никога не би я разбрала. А Денис би се престорил, че я разбира.

Уилард я прегърна бащински.

— Така те искам, моето момиче.

„В какво се забърках?“ — запита се тя безпомощно. Роскоу беше мило, чаровно момче, което не умееше да прави друго, освен да свири и да пее в малкия свят на Какексия. А Дайна се съгласи да го преведе през опасностите на нещо, което самата не познаваше. Тя искаше да вярва на Мич Кеъри. Разумът й нашепваше колко е глупаво, но сърцето й заповядваше да му повярва. Дайна съзнаваше, че не трябва да позволява на чувствата да доминират, ако е решена да успее.

Главата й леко се замая от радост. За първи път в живота си сама взимаше толкова важно решение. За първи и може би за последен път тя кривваше от внимателно планирания си житейски път. Веднъж поне — за три седмици. Или за по-дълго?

— Уилард… — беше й трудно да овладее вълнението си. — Ако Мич Кеъри се опита да използва или да измами Роскоу, аз лично ще предявя обвинение в измама срещу него и ще го съдя за нанесените щети.

— Тогава искрено се надявам, че господин Кеъри ще се държи прилично, защото ще има работа с една млада тигрица — пошегува се Уилард.

— Тигрица ли?!

— Да, тигрица. Млада тигрица, която се бои от мишки, но въпреки това си остава тигрица. Хайде да тръгваме. Ще кажем първо на Веста, а после на Роскоу.

Уилард беше един от малкото хора, които знаеха ужасната тайна на Дайна — тя се страхуваше от мишки до смърт. Това беше единствената й фобия и й се струваше старомодна и превзета, ала не можеше да я преодолее.

Но независимо как се чувстваше, тя беше поела отговорността за Роскоу и сега беше неин дълг да следи всяка стъпка на Мич Кеъри, дори да беше самият Сатана. Ако той се опиташе да оплете Роскоу, Дайна щеше да се бори до последен дъх. Може и да не беше постигнала много в Какексия, но поне щеше да защити едно безпомощно момче.

 

 

В същото това време Мич Кеъри седеше зад бюрото си в Нашвил. Беше малко по-висок от среден ръст, строен, широкоплещест мъж. Мургавата му ирландска красота внушаваше усещането за опасна властност. Гъстата му коса и извитите вежди бяха черни, а клепачите му с дълги мигли лениво тегнеха, полупритворени. Това му придаваше ту коварен, ту отегчен вид. Имаше рядко срещани очи — чисти и светлозелени, които напомняха очите на пантера.

Лицето на Кеъри придобиваше невероятни изражения. Стига да пожелаеше, можеше да накара птиците от някое дърво да се разлетят.

Точно в този момент той гледаше с едва прикрита неприязън Лъки Бъки Уилистън, който бе издокаран в снежнобял каубойски костюм. Сакото му беше обсипано с избродирани вагонни колела в червено, синьо и зелено, ботушите му бяха от алигаторска кожа, а огромната му синя шапка беше украсена с лента от кожа на игуана. Кръстосал яките си бедра, той беше качил крака на бюрото на Мич.

— Значи се добра до него? До Роскоу Хокънбъри — онзи малък провинциалист.

— Да, добрах се — хладно процеди Мич. — И дано да е такъв, какъвто казваш. Вече имах достатъчно неприятности заради него.

Лъки Бъки като че ли се засегна.

— Слушай — важно рече той, — Роскоу е особняк и наивник, но това си е за негова сметка. Но като запее, свят да ти се завие!

Кеъри направи скептична физиономия. Не обичаше да му говорят така.

— Не е толкова лесно да ми се завие свят — студено каза той. Мич Кеъри създаваше точно обратното впечатление от Лъки Бъки. Лъки се правеше на каубой, докато Мич го раздаваше небрежно аристократично. — И си свали краката от бюрото ми, Уилистън!

Лъки Бъки се подчини незабавно, което предизвика сътресение на огромното му тяло. Той оправи безценното си сако и се изпъна важно.

— Добре — каза той, опитвайки се думите му да прозвучат делово. — Кой ще доведе момчето? Майка му ли?

— Майка му няма да изкара и един ден в Нашвил — отвърна язвително Кеъри. — Ще умре от страх в мига, в който зърне автобус. Щели да се опитат да придумат някаква учителка.

— Учителка?! — ужасено възкликна Лъки Бъки. — Какво ще правим с учителка?! Тя ще си пъха носа навсякъде. Ще си въобразява, че отбира от всичко.

Мич небрежно махна с ръка.

— Не се тревожи. Аз ще се оправя с нея. Лично. Няма да ни пречи.

Лъки Бъки му хвърли подозрителен поглед. Не се съмняваше, че ще се справи с една учителка. Мич Кеъри, с цялата си привидна ленивост, беше най-опасният човек в очите на Лъки Бъки. И изобщо не приличаше на брат си Боби.

Боби Кеъри беше изтъкан от луд ентусиазъм и трескав глад да прави нещо. Той долетя в Нашвил, купи контролния пакет на „Даймънд Хорсшу“ и взе Лъки Бъки като доверено лице и движеща сила в компанията.

Боби не бе направил впечатление на Лъки Бъки като човек с много ум, но имаше много пари и му гласува пълно доверие. Но веселякът загина ненадейно при самолетна катастрофа и на сцената се появи Мич.

Мич Кеъри притесняваше Лъки Бъки. Имаше чувството, че непрекъснато го преценява. В тези блестящи зелени очи винаги се таеше нещо. Но какво точно, Лъки Бъки нямаше представа.

Не беше сигурен, че Кеъри е откровен. Смяташе, че хора с толкова остър ум не могат да бъдат откровени. Имаше усещането, че Кеъри всеки момент ще задвижи тайния си план и ще обърне с главата надолу цял Нашвил. Малкият Хокънбъри, разбира се, също щеше да бъде хванат в мрежите му. А колкото до учителката… Лъки Бъки потръпна. Никоя жена нямаше шанс да устои на чара на Кеъри. Никоя!