Пол Андерсън
Хубаво е да си цар (6)

6

По стените на мраморната беседка се извиваха и сплитаха лозови клонки. Бяха като плътна завеса, която почти скриваше обкръжилите ги отвън почетни стражници. Кейт Денисън се отпусна уморено на каменната скамейка. Разглеждайки причудливите сенки от листата върху пода, той попита с кисела усмивка:

— Тук поне можем да разговаряме, без да ни подслушват. Не че могат — не знаят английски.

Млъкна и след малко продължи по-бавно, като обмисляше всяка фраза — липсата на практика си казваше думата:

— Знаеш ли кое е най-лошото в настоящия ми живот — това, че никога не оставам сам. Единственото, което е по силите ми, е да гоня всички от стаята, но дори и след това усещам, че са наблизо — крият се зад вратата, под прозорците, подслушват, дебнат — пазят ме… Дано да горят в ада преданите им души!

— Какво искаш от тях, като не са чували нито за личен живот, нито за неприкосновеност на личността — успокои го Еверард. — То и в наши дни важните клечки не могат да се похвалят с по-добър живот. Денисън го погледна с уморено изражение.

— Искам да те питам как е Синтия, но за нея, разбира се, не е изминало… тоест, не ще измине толкова много време — не повече от седмица, предполагам. Да носиш случайно цигари?

— Оставих ги в хроноцикъла. И без това си имах достатъчно проблеми, ами оставаше и да обяснявам на някого какво е това. И през ум не ми е минало, че ти дърпаш конците на целия този побъркан театър.

— На мен също — сви рамене Денисън. — Невероятна история. Тези парадокси на времето…

— И какво, по-точно, се случи?

Кейт потърка чело и въздъхна.

— Забърках се в тукашната политика. Знаеш ли, понякога миналото ми е изглеждало нереално, като сън. Съществувало ли е въобще ранното християнство? „Хартата на свободата“? Клавесиновата музика? Да не говорим за хората, които ми се е случвало да срещам. Ти, Менс, също си от този отвъден свят и току очаквам като отворя очи теб да те няма… Добре, стига, чакай да си посъбера малко мислите. Та питаш, как точно стана всичко? Някои неща са ти известни от историята. В расово и културно отношение мидийците и персите са родствени народи, но в тази конкретна епоха именно мидийците били господари на положението. Освен това наследили немалко от асирийците, докато персите се отнасят враждебно към тях. Ние сме обикновени скотовъдци и свободни земеделци и, разбира се, е несправедливо да ни бъде отредена ролята на васали… — Денисън премигна. — Ето, пак! Пак казах „ние“! Както и да е, персите били недоволни от положението си. Преди двайсет години Астиаг заповядал да убият царския наследник Кир, но после съжалил за постъпката си, тъй като бащата на Кир бил на смъртно легло, а спорът за подялбата на трона заплашвал да прерасне в гражданска война. Точно по това време се появявам аз — тук наблизо в една планина. Наложи се да поровичкам малко в пространството и времето, за да намеря подходящо скривалище за моя хроноцикъл — скачах напред-назад, местех се с по няколко мили и тъй нататък. Ето защо Патрулът не можа да засече машината ми. Но това бе само една от причините… И така, в края на краищата, го скрих в една пещера и продължих пеша, но тук загазих. В района, в който се озовах, преминаваше мидийската армия, тръгнала да потушава поредното недоволство на персите. Някакъв съгледвач ме видял да излизам от пещерата и я огледал и аз, още не успял да се ориентирам, бях заловен. Един от вождовете взе да ме разпитва, прилагайки подобаващи мъчения, за да узнае що за дяволско изобретение съм скрил в пещерата.

Войниците ме мислеха за магьосник и се отнасяха към мен с известно страхопочитание, но повече се бояха да не ги сметнат за страхливци. Нужно ли е да казвам, че вестта за мен се разнесе бързо както сред армията, така и из страната. Скоро всички знаеха, че се е появил тайнствен чужденец — при това по доста необичаен начин. Армията предвождаше самият Харпаг, а този свят едва ли е виждал някога по-хитър и упорит дявол. Веднага прецени, че мога да му бъда полезен. Заповяда ми да задействам моя бронзов кон, но не ми позволи да се качвам на седлото. Все пак успях да отпратя хроноцикъла на самостоятелно пътешествие във времето. Затова Патрулът не го е открил. Остана в тази епоха само няколко часа, а след това пое, най-вероятно, към началото на времето.

— Добре измислено — кимна Еверард.

— Просто изпълнявах инструкциите, забраняващи анахронизъм на подобно ниво. Честно казано, дори се надявах Патрулът да ме открие и да ми спаси кожата. Ако знаех, че няма да успеят, вярвай ми, никога не бих се захванал с тази работа. Щях да пазя хроноцикъла като зеницата на окото си и да свиря по гайдата на Харпаг, докато ми се отдаде случай да офейкам.

Еверард погледна приятеля си и лицето му помрачня. Кейт се беше изменил. Годините, преживяни в тази чужда, далечна страна, не само го бяха състарили, а и бяха го променили по някакъв неуловим начин.

— Но променяйки бъдещето — подхвърли Менс — можеше да поставиш на карта живота на Синтия — освен всичко друго.

— Да, така е. Спомням си, че мислих за това… тогава. Струва ми се толкова отдавна!

Приведен напред, вперил поглед през решетката, закриваща отвора на беседката, Денисън продължи разказа си с монотонен глас:

— Харпаг, естествено, изпадна в неистов бяс. Дори помислих, че ще ме убие. Завързаха ме и ме понесоха като агне на заколение. Но, както ти казах, слуховете за мен вече бяха тръгнали сред народа, а времената бяха размирни. Хитрецът Харпаг прецени, че ще има повече изгода, ако ме запази жив. Предложи ми да избирам — или да играя с него, или да лягам под ножа. Какво друго ми оставаше? Освен това, не ми приличаше на вмешателство в историята: по-скоро щях да играя роля, която вече е вписана в аналите. Та значи, Харпаг подкупи един пастир да потвърди легендата и след това създаде от мен Кир, сина на Камбиз.

Еверард, който очакваше подобен обрат, само кимна.

— Защо го е направил? — попита той.

— Искаше да укрепи властта си сред мидийците. Един цар в Аншан, който да подскача щом той дръпне конците, иска или не, ще бъде верен на Астиаг и ще помогне да се стегнат юздите на персите. Не ми разкри всичко веднага, оплете ме постепенно и когато разбрах какво става, вече беше късно. Изпълнявах безропотно заповедите му и все чаках да се появи машината с патрулните да ме измъкнат. Много помогна и това, че всички тия персийски аристократи са шашави на тема честност — и през ум не може да им мине, че някой ще лъжесвидетелства, като се обяви за Кир. Що се отнася до Астиаг, според мен той си затвори очите пред някои противоречия в тази история. Заедно с това постави и Харпаг на мястото му, като го наказа с изтънчена жестокост задето не се е разправил някога с Кир, макар сега същият този Кир да му е полезен. Но за Харпаг наказанието било двойно по-непоносимо, защото той все пак бил изпълнил заповедта преди двайсет години. Що се отнася до мен, през следващите пет години Астиаг ми ставаше все по-противен. Сега, когато се оглеждам назад, разбирам, че не е бил чак такова изчадие адово — просто типичен монарх от Древния изток. Но всичко това не ти идва на ум, особено като наблюдаваш как изтезават хора… И така, завладян от жаждата за мъст, Харпаг реши да организира въстание, а аз се съгласих да го поведа. Денисън го погледна с мрачна усмивка.

— В края на краищата, аз бях Карл Велики и трябваше да играя според пиесата. В началото видяхме доста зор — мидийците ни нанасяха удар след удар, но знаеш ли, Менс, чувствах, че това започва да ми харесва. Съвсем не е като да седиш в окоп през двайсети век и да гадаеш кога ще приключи вражеският обстрел. О, войната и тук си е война, особено когато си обикновен войник и започнат болестите, а без тях не минава. Но като се сражаваш, Боже мили, вършиш го с двете си ръце! Представяш ли си, дори открих в себе си нов талант: оказа се, че обичам да се бия! А какви забележителни битки имахме тогава!

Еверард забеляза, че лицето на Кейт се озарява от светлина. Цар Кир разкърши рамене и продължи със смях:

— Имаше такъв случай: лидийската конница ни превъзхождаше числено, а ние изкарахме камилите от обоза в авангард, зад тях разположихме пехотата и най-отзад — кавалерията. Едва подушили миризмата на камилите, всички коне на Крез мигом го обърнаха на бяг. Сигурно препускат и до ден-днешен. Ние разбихме на пух и прах прочутата конница на Крез!

Той внезапно млъкна, прехапа устни и втренчи поглед в Еверард.

— Извинявай, не се усещам. Понякога, след боя, като гледам труповете на убитите, знам, че там, у дома, не съм и помислял да вдигам ръка срещу друго човешко същество. Но, кълна ти се, Менс, не можех нищо да направя. От мен се искаше да воювам и пак да воювам. Първо вдигнахме въстание. Ако не бях се подчинил, Харпаг неминуемо щеше да ми види сметката. След това вече ставаше дума за съдбата на цяла една държава. Не съм молил нито лидийците, нито варварите да ни нападат. Някога виждал ли си град, паднал в ръцете на варвари? Та въпросът стоеше така: или ние, или те. Когато ние ги побеждаваме, не превръщаме пленниците в роби: оставяме им земите, запазваме обичаите им и… В името на Митра, Менс, как според теб трябваше да постъпя?

Еверард седеше неподвижно, заслушан в шума на листата, люшкани от лекия вятър. Накрая каза:

— Разбирам те. Дано не си се чувствал твърде самотен.

— Взех да свиквам — продължи предпазливо Денисън. — Макар да не произхожда от знатен род Харпаг е интересна личност. Крез се оказа съвсем порядъчен човек, а вълшебникът Кобад притежава изобретателен ум и е единственият, който не се бои да ме побеждава на шах. Като прибавим тукашните празненства, ловът, жените…

Той погледна Еверард с нескрито предизвикателство и попита отново:

— Какво, според теб, трябваше да направя?

— Нищо — отвърна Еверард. — Шестнайсет години — това е много време.

— Касандана — моята първа жена, заслужава всичко, което й дадох през тези години. Макар че Синтия… Божичко, Менс!

Денисън стана и положи ръка върху рамото на приятеля си, а след това го стисна до болка със силата, натрупал за шестнайсетте години, през които десницата му бе привикнала да държи секира, лък и юзди.

— Как смяташ да ме измъкнеш оттук? — попита, с нетърпящ възражение глас царят на всички перси.