Пол Андерсън
Хубаво е да си цар (10)

10

Кейт Денисън влезе в асансьора на своя дом в Ню Йорк. Остана леко изненадан от факта, че беше забравил как изглежда сградата отвън. Не можа да си спомни дори номера на апартамента, та се наложи да потърси адреса в телефонния указател. Но това бяха подробности. Ръцете му едва забележимо трепереха.

Синтия отвори вратата и той влезе.

— Кейт — рече тя. Изглеждаше изненадана.

— Менс не те ли предупреди? Обеща ми, че ще го стори.

— Да. Няма значение. Нямах представа, че толкова си се променил. И това няма значение. О, мили мой!

Тя го дръпна в коридора, затвори вратата и се притисна към него.

Денисън огледа стаята. Беше забравил колко е тясна. Никога не беше одобрявал начина, по който Синтия обзавеждаше апартамента, но избягваше да й го натяква.

Сега ще трябва да се учи отново на вече забравеното изкуство да отстъпва на жената, дори да търси съветите й. Няма да му е лесно.

Тя подложи разплаканото си лице за целувка. Ето значи как изглеждала! Не, не я помнеше такава. След толкова много години в паметта му бе останал само избледнелия образ на дребничка жена със светли коси. Та нали с нея бе живял само няколко месеца… Касандана го наричаше своя утринна звезда, дарила бе живот на три от децата му и през всичките четиринайсет години от съвместното им съществуване, бе готова да изпълни всяко негово желание.

— О, Кейт, най-сетне си у дома — произнесе тъничък гласец.

„У дома — помисли си той. — Боже мили!“