Пол Андерсън
Хубаво е да си цар (5)

5

Малко след изгрев-слънце на площада излезе група въоръжени конници, призовавайки с гръмки възгласи Меандър от Атина.

Еверард бутна недовършената закуска и изтича навън. Трябваше да вдигне глава, за да разгледа конника, седнал на високия, сив жребец — брадясалото лице, увенчано с орлов нос. Ескортиращите го стражници току вдигаха конете на задните им крака, а вятърът развяваше перата на шлемовете и кожените им наметала. Седлата и поводите им, които също бяха кожени, тихо поскърцваха.

— Вика те хилиархът! — извика конникът.

С тази персийска титла тук отъждествяваха главатаря на безсмъртните и великия везир на империята.

Еверард се поколеба, опитвайки се да прецени обстановката. Мускулите му неволно се напрегнаха. Поканата не беше от най-любезните, но едва ли можеше да се измъкне с оправдания за някаква важна и неотложна работа.

— Слушам и се подчинявам — каза накрая той. — Позволете ми само да се върна за един скромен подарък, за да бъда достоен за честта, която ми се оказва.

— Хилиархът нареди да те заведем незабавно… Ето ти кон.

Приближи се стражник, който водеше след себе си оседлан жребец. Скочи чевръсто от своя кон, преви се и подложи длани за стреме, но Еверард се метна на седлото без чужда помощ. Началникът на отряда кимна одобрително и групата се понесе в бесен галоп по широките улици, украсени със статуи на сфинксове и заобиколени от просторни къщи на заможни граждани. Тук нямаше такава блъсканица като в тесните улички край пазара, но затова пък се срещаха колесници и богато облечени конници, роби с позлатени носилки, обикновени минувачи, които бързаха да отскочат встрани: безсмъртните не забавяха ход. Съвсем скоро групата пресече широко разтворените, в тяхна чест, порти на двореца и копитата на конете зазвънтяха по масивните гранитни плочи. Алеята заобикаляше просторна градина с фонтани и свършваше точно пред западното крило на сградата.

Дворецът, построен от безвкусно изрисувани тухли, се издигаше на неголям хълм, заобиколен от други, по-ниски постройки. Стотникът скочи от коня, махна с ръка на Еверард да го следва и заизкачва широкото мраморно стълбище. Еверард крачеше заобиколен от няколко стражника, стиснали в ръце заострени бойни секири. Минаха покрай проснатите ничком роби, пресякоха една жълто-червена колонна зала, сетне още една зала, застлана с мозайка (чиято красота Менс не бе способен да оцени в този момент) свърнаха покрай друга група стражници и накрая се озоваха в просторен павилион. Куполът му бе украсен с мозайка, в цветовете на паунова опашка, и се подпираше от леки колони. През сводестите прозорци нахлуваше ароматът на късно разцъфнали рози.

Безсмъртните се проснаха, спазвайки ритуала на преклонението. „Каквото могат те, можеш и ти, приятелю“ — рече си Еверард, падна ничком и целуна персийския килим. Човекът, който седеше на ниския диван, му кимна.

— Изправи се и слушай! — нареди той. — Поднесете на гърка възглавница!

Войниците го обкръжиха отново. Дотича един възчерен нубиец, поклони се и положи възглавница в краката на своя господар. Еверард седна и сгъна нозе. Устата му беше пресъхнала. Хилиархът, когото снощи Крез бе нарекъл Харпаг, се наведе напред. На фона на тигровата кожа, с която бе застлан диванът, в разкошна червена мантия, обгръщаща мършавото му тяло, мидиецът изглеждаше стар. Косите му, спуснати свободно до раменете, бяха сивкави, с метален отблясък. Мургавото му лице с гърбав нос бе изпъстрено от безчислени бръчки, но очите му бяха умни и проницателни и разглеждаха внимателно чужденеца.

— Е — рече той на персийски, със силен акцент на пришълец от северните провинции, — значи ти си човекът от Атина. Тази сутрин благородният Крез ни разказа за твоето пристигане и за въпросите, които си му задавал. И тъй като може да става дума за безопасността на държавата, длъжен съм да зная кого точно търсиш.

Той поглади брадата си с ръка, по пръстите на която блестяха скъпоценни камъни, и разтвори устни в хладна, непроницаема усмивка.

— Току-виж се оказало, че мога да ти помогна — стига оногова, когото дириш, да не е някой престъпник.

Хилиархът преднамерено изпускаше обичайните форми за приветствие, не му предложи угощение и се отнасяше с Меандър не както подобава на почетен гост.

Това беше разпит.

— Какво точно искаш да знаеш, многоуважаеми владетелю? — попита Еверард.

Той вече се досещаше накъде бие Харпаг и, очаквайки отговора, го обзе силна тревога.

— Казваш, че търсиш вълшебник, пристигнал в Пасаргад преди шестнайсет години, облечен като пастир и е правил чудеса?

От зле скритото напрежение гласът на хилиархът стана хриплив.

— Къде си чул за този вълшебник и защо се интересуваш от него? Казвай веднага и да не си посмял да лъжеш!

— Велики господарю — заговори Еверард, — Делфийският оракул ми предсказа, че ще забогатея, ако узная съдбата на пастира, пристигнал в столицата на Персия през… ъъъ… третата година от първата тирания на Писистрат. Нищо повече не зная. Нали знаеш, господарю, колко загадъчни са предсказанията на оракула.

— Така, така…

По изпитото лице на Харпаг пробяга сянката на страха. Той вдигна ръка и начерта във въздуха кръст — символично изображение на Слънцето в култа към Митра. След това попита небрежно:

— И какво узна досега?

— Нищо, господарю. Никой не можа да ми каже…

— Лъжеш! — изкрещя Харпаг. — Всички гърци са лъжци! Но внимавай, захванал си се с опасна работа! С кого още си разговарял?

Устните на хилиарха се сгърчиха от нервни тикове. Еверард почувства, че стомахът му се свива. Изглежда, неволно бе повдигнал завесата на някаква тайна, която Харпаг бе смятал за достатъчно потулена и толкова важна, че си бе позволил да отправи оскърбление срещу Крез, под чиято защита, в качеството си на почетен гост, се намираше Меандър — така повеляваха древните обичаи. Сега трябваше да разчита само на бързината на рефлексите си и на кинжала. А и друго, по-сигурно средство не съществуваше в тази епоха, където от подозрителните изтръгваха истината с нагорещено желязо и клещи… Само че коя истина? Какво всъщност знаеше?

— С никого, господарю — произнесе той. — С никого, освен с оракула и бога на Слънцето, който говори чрез неговата уста и вероятно той ме е пратил чак тука. Почитаемият Крез бе първият, пред когото разкрих целта на моето пътешествие.

Харпаг отпусна рамене, донякъде обезкуражен при споменаване на божеството, но веднага се овладя.

— Ти си този, който твърди, че го е пратил оракула. А може би си дошъл да узнаеш тайните ни? Ако наистина са те пратили боговете, то е, за да те накажем за греховете ти. Скоро ще узнаем истината. — Той кимна на стотника. — Отведете го долу. В името на царя.

Царят!

Ослепителна като светкавица, в главата на Еверард блесна първата догадка.

— Да, царят! — извика той и скочи. — Оракулът ми каза… че ще има знамение… и че аз трябва да предам думите му на персийския цар!

— Хванете го! — изрева Харпаг.

Стражите наскачаха послушно да изпълнят заповедта. Еверард се дръпна и закрещя, че се оставя на царската милост. Викаше колкото му глас държи. Нека го задържат, важното е думите му да стигнат до трона, защото там бе последната му надежда. Двама от стражниците, с вдигнати за удар секири, го притиснаха към стената. Над главите им виждаше ядосания Харпаг да подскача по дивана.

— Хванете го и му отсечете главата! — нареди мидиецът.

— Но, господарю — възрази стотникът, — той се остави на царската милост!

— Това е магия! Сега вече съм сигурен — този тук е магьосник, син на Зохак и слуга на Ариман! Убийте го!

— Не, почакайте! — викна отчаяно Еверард. — Ти си предател, защото не ми позволяваш да съобщя на царя, че… Пусни ме веднага, негоднико!

Някой го сграбчи за дясната ръка.

Еверард беше склонен да прекара няколко часа в зандана, докато слухът за него стигне до царя и той да го повика при себе си, но събитията бяха придобили съвсем друг обрат. Завъртя се рязко и удари с лявата си длан стражника по носа. Противникът се олюля, Еверард използва спечеленото преимущество и изтръгна секирата от ръцете му — тъкмо навреме, за да отбие следващия удар.

Още неколцина от стражниците се нахвърлиха върху него. Той замахна със секирата, острието й отскочи от другата секира, но притежателят й се раздели с няколко пръста. Едно от задълженията на патрулния бе да владее до съвършенство ръкопашния бой с всички видове оръжия. Еверард не беше изключение, но едва ли щеше да издържи дълго срещу превъзхождащия го по численост противник. След като парира поредния удар, насочен към главата му, той се скри зад близката колона. Не само си осигури малко свободно пространство, но и за миг се оказа насаме срещу един от противниците, който заплати за това с посечена лява ръка. Еверард прескочи падащото тяло и се озова в средата на помещението. Харпаг се надигна с необичайна за възрастта си енергия и измъкна от пояса си дълга, закривена сабя. Проклетото старче въобще не се страхуваше от него! Еверард направи още няколко крачки и се разположи така, че хилиархът да се озове между него и стражата. Оръжията им се кръстосаха. Патрулният се стараеше да скъси максимално дистанцията — така поне останалите стражници нямаше да посмеят да хвърлят по него копия. Но вместо това воините взеха да го заобикалят в тил. Дявол да го вземе, май още един патрулен щеше да влезе в списъка на геройски загиналите…

— Спрете! Всички на пода! Царят влиза!

Наложи се глашатаят да извика три пъти. Той беше едър мъжага с алено наметало. Стражниците замръзнаха на място, но не откъсваха очи от американеца, сетне се подчиниха и удариха дружно чела в каменния под. Харпаг изпусна меча. Еверард едва не му разсече черепа, но навреме отклони ръка и дочул тропота на множество войници в залата, побърза да пусне секирата. Няколко секунди двамата се измерваха задъхано и ядно с погледи.

— Ето че ме чу… и дойде… веднага — произнесе на пресекулки Еверард.

Мидиецът наклони глава и зашепна с изкривено от ярост лице:

— Внимавай! Ще те държа под око! Ако само дръзнеш да замъглиш мислите му с твоите лъжовни речи, бързо ще ти намеря отрова или кинжал!

— Царят! Царят! — дереше се глашатаят. Еверард и Харпаг се хвърлиха на пода.

Първи в залата влязоха безсмъртните и се строиха в два реда, образувайки широк проход към дивана. След тях се появи и самият Кир в дълга мантия, която се развяваше величествено при всяка негова крачка. Отзад вървяха придворните, загърнати в кожи — те имаха привилегията да носят оръжие в присъствието на царя. На опашката кършеше ръце робът-церемониалмайстор — не беше успял нито да опъне червеното килимче, нито да подреди музикантите.

Гласът на царя разцепи мъртвата тишина.

— Какво става тук? Къде е чужденецът, който се оставя на моята милост?

Еверард рискува и вдигна глава. Кир беше висок, строен широкоплещест и изглеждаше по-възрастен, отколкото можеше да се предположи от разказа на Крез. „Защото всъщност е на четирийсет и седем — помисли си Еверард — просто последните шестнайсет години на войни и ловни приключения му бяха помогнали да запази тялото си яко и жилесто.“ Кир имаше тясно, мургаво лице с белег на лявата скула, кафяви очи, прав нос и сочни устни. Черните му, тук-там посивели коси, бяха вчесани назад, а брадата му бе подрязана малко по-късо, отколкото бе прието при персите. Беше облечен просто — доколкото му позволяваше високият пост.

— Та къде е чужденецът, за който ми съобщи един от робите? — повтори той.

— Тук съм, велики царю — рече Еверард.

— Стани. Назови името си.

Еверард се надигна бавно и прошепна:

— Здрасти, Кейт.