Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Halloween Tree, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (28 април 2007 г.)

Издание:

Рей Бредбъри. Дървото на вси светии

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981

Библиотека „Галактика“, №23

Преведе от английски: Белин Тончев

Рецензент: Кръстан Дянков

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Елена Върбанова

Американска, I издание.

Дадена за набор на 10.XI.1980 г. Подписана за печат на 25.II.1981 г.

Излязла от печат на 5.III.1981 г. Формат 32/70×100 Изд. №1422. Цена 1,00 лв.

Печ. коли 8. Изд. коли 5,18. УИК 5,10. ЕКП 95366–5637–119–81

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 820 (73)–31

© Белин Тончев, преводач, 1981.

© Георги Марковски, предговор, 1981.

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1981.

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1981.

c/o Jusautor, Sofia

© Ray Bradbury. The Halloween Tree

Alfred A. Knopf. New York, 1972

История

  1. — Добавяне

Глава 7

Веднага щом изкрещя това, мистър Саван отпра денел пласт от стената на плевнята! Той заплющя в ръцете му — окото на тигър! Още едно дръпване от стар афиш — устата на лъв!

Момчетата чуха във вятъра рева на Африка. Запремигваха. Побягнаха. Задраскаха с нокти. Заскубаха с пръсти. Задърпаха ивици, парчета и дълги рола от животинска плът, свирепо око, ранен хълбок, кървава лапа, опашка, притаяване, скок и рев. Цялата стена на плевнята бе застинал древен парад. Те го разкъсаха. И с всяко дърпане откъсваха нокът, език или свирепо котешко око. Отдолу ги очакваха напластени кошмари от джунглата, прелестни срещи с бели мечки, изплашени зебри, обикалящи гордо лъвове, нападащи носорози и катерещи се горили, които се залавяха за среднощния мрак и се залюляваха към зората. Сборище от хиляди животни, които трополяха, искайки да се освободят. И така момчетата препускаха по тревата, дали воля на своите юмруци, ръце и пръсти, които свиреха на есенния вятър.

Саван събори няколко стари дъски от оградата и направи груб кръст за хвърчилото, върза го с жица и застана отстрани, за да получи хартиените дарове, които момчетата му запращаха с пълни шепи.

Даровете той нахвърля върху рамката и ги спои с мазолести пръсти, които мятаха искри.

— Хей! — момчетата крещяха от радост. — Гледайте!

Никога преди не бяха виждали такива неща, не бяха познавали хора като Саван, които с едно щипване, свиване и притискане на пръстите могат да съединят око със зъб, зъб с уста, котешка уста с рисова опашка. Всичко, всичко се сля прекрасно в едно цяло, в дива джунгла и зоологическа градина от картинки за нареждане, което се надигаше, и уловено, залепено и привързано, нарастваше, нарастваше, добиваше цвят, звук и форма под светлината на изгряващата луна. Още едно канибалско око. Още един гладен търбух. Диво шимпанзе. Бесен мандрил. Пронизителна сврачка! Момчетата тичаха и подаваха последните страхотии, и хвърчилото бе завършено, старата плът бе разстлана и споена от мазолестите ръце, които още горяха със син дим. Саван запали пура с последното огънче, което припламна от палеца му, и се засмя. Усмивката му освети хвърчилото и го показа в истинския му вид — едно хвърчило от разрушение, от животни така ужасни и свирепи, че викът им сподавяше вятъра и смразяваше сърцето.

Той бе доволен и момчетата бяха доволни. Защото хвърчилото някак си напомняше…

— Ами да — възкликна Том, — птеродактил!

Какво?

— Птеродактил, едно от онези древни летящи влечуги, изчезнали завинаги някъде преди билион години — отговори мистър Саван. — Добре го каза, момче. На птеродактил прилича и си е, и върху него ще полетим с вятъра към Страната на гибелта или Края на земята или някое подобно благозвучно място. Но сега — въже, канап, връв — бързо! Задигайте и носете!

Те смъкнаха старото въже за пране, опънато между плевнята и изоставената ферма. Цели тридесет метра или повече донесоха на Саван, който го плъзна бързо в юмрука си, докато запуши с ужасен дим. Привърза го към средата на грамадното хвърчило, което плющеше като някакъв заблуден скат, излязъл на сухо на този висок странен бряг. То се бореше с вятъра за живот. Простряно на земята, плющеше и се мяташе при напорите на въздушния поток.

Саван отстъпи, дръпна силно и — о, чудо! Хвърчилото литна!

Увисна ниско на края на въжето за пране с раболепието на ням звяр пред вятъра, като се обръщаше ту насам, ту се втурваше нататък и внезапно подскачаше, за да изправи пред тях стена от очи, плът от зъби, буря от крясъци.

— Не може да се издигне, да полети направо! Опашка, трябва ни опашка!

И сякаш инстинктивно Том се хвърли пръв и сграбчи хвърчилото за края. И увисна. То се уравновеси. Започна да се издига.

— Така! — извика човекът в черно. — Точно така, момче. Браво! Ти ще бъдеш опашка! И другите, и другите!

И когато хвърчилото се заиздига бавно по стремглавото течение от студен въздух, всички момчета едно след друго, обхванати от желанието и пришпорени от разума, все повече се запревръщаха в част от опашката. С други думи, Хенри-Ханк, маскиран като вещица, сграбчи глезените на Том и сега хвърчилото имаше две момчета за чудесна опашка!

Тогава Ралф Бенгстръм, увит като мумия, препъващ се в разповитите си ленти и задушаващ се в погребалните си парцали, се затътри напред, подскочи и сграбчи глезените на Хенри-Ханк.

И така три момчета увиснаха на опашката!

— Чакайте! Идвам! — извика просякът, който под всичката мръсотия и дрипи бе всъщност Фред Фрайър.

Подскочи и се хвана.

Хвърчилото се заиздига. Опашката от четири момчета завика за още дължина!

И тя се получи, когато момчето, маскирано като първобитен човек, се оттласна и улови глезените над себе си, последвано от момчето, облечено като смъртта с косата, което направи същия опасен скок.

— Внимавай с тази коса!

Косата падна и остана да лежи на тревата като забравена усмивка.

Двамата увиснаха на полуизмитите глезени, а хвърчилото се издигна още по-високо, прибавяйки по някое момче — едно, после друго, докато с викове и крясъци осем момчета увиснаха във великолепна мятаща се опашка, като последните бяха призракът, всъщност Джордж Смит, и Уоли Баб, който във вдъхновението си се бе направил на водоливник, паднал от върха на някоя катедрала.

Момчетата крещяха от възторг. Хвърчилото пикира и се понесе!

— Хей!

Фъррр! Хвърчилото мъркаше с шепота на хиляди животни.

Звънни! Въжето звънеше на вятъра.

Шшшт! — изрече цялото.

И вятърът ги понесе към звездите.

Оставиха Саван да гледа със страхопочитание нагоре към своята измишльотина, своето хвърчило, към своите момчета.

— Чакайте! — извика той.

— Не чакаме, идвайте! — креснаха те.

Саван се затича по тревата, за да вдигне косата. Плащът му заплющя и се изду като крила и Саван, просто така, се отдели от земята и също полетя.