Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Halloween Tree, 1972 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Белин Тончев, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 25 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (28 април 2007 г.)
Издание:
Рей Бредбъри. Дървото на вси светии
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981
Библиотека „Галактика“, №23
Преведе от английски: Белин Тончев
Рецензент: Кръстан Дянков
Редактор: Гергана Калчева-Донева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректори: Паунка Камбурова, Елена Върбанова
Американска, I издание.
Дадена за набор на 10.XI.1980 г. Подписана за печат на 25.II.1981 г.
Излязла от печат на 5.III.1981 г. Формат 32/70×100 Изд. №1422. Цена 1,00 лв.
Печ. коли 8. Изд. коли 5,18. УИК 5,10. ЕКП 95366–5637–119–81
08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
Ч 820 (73)–31
© Белин Тончев, преводач, 1981.
© Георги Марковски, предговор, 1981.
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1981.
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1981.
c/o Jusautor, Sofia
© Ray Bradbury. The Halloween Tree
Alfred A. Knopf. New York, 1972
История
- — Добавяне
Глава 15
— Е, момчета, какво да направим сега, та да уплашим плашилищата, да стреснем страшилищата, да измъчим мъчилищата? — запита Саван вътре в един облак. — Кое е по-голямо от демоните и вещиците?
— По-големи богове?
— По-големи вещици?
— По-големи църкви? — предположи Том Скелтън.
— Точно така, Том, правилно! Идеята е по-голяма, нали? Религията е по-голяма! Да. Като се издигнат такива големи сгради, че да хвърлят сянка върху цялата страна. Сгради, които се виждат от сто мили. Като се построи една много висока и прочута църква, с гърбушко, който да дърпа камбаните. И така, момчета, помогнете ми да я построя тухла по тухла, кула по кула. Да построим…
— Парижката света Богородица! — извикаха осемте момчета.
— Ето още една причина да я построим — каза Саван. — Чуйте…
Бонг!
В небето биеше камбана.
Бонг!
— … помощ!… — дочу се шепот, когато звукът замря.
Бонг!
Момчетата погледнаха нагоре и видяха нещо като скеле, издигащо се до средата на опряла в луната камбанария. На самия връх висеше и биеше огромна бронзова камбана.
А от вътрешността на камбаната при всеки удар, кънтеж и ехтеж се чуваше тъничък гласец:
— Помощ!
Момчетата погледнаха към Саван.
В очите им гореше въпросът:
Пипкин?
„Ще се видим във въздуха! — помисли си Том. — И ето го на!“
Пипкин беше там, в камбаната, обърнат с главата надолу към Париж, а главата му служеше за език. Или може би това бе сянката, призракът, загубеният дух на Пипкин.
С други думи, когато камбаната отброяваше часовете, звукът идваше от един език от плът и кръв, който се удряше в ръба отвътре. Главата на Пипкин издаваше звука. Бонг! И отново: Бонг!
— Ще му се пръсне мозъкът! — възкликна Хенри-Ханк.
— Помощ! — викаше Пипкин като сянка в камбаната, като дух, прикован с главата надолу, за да отброява четвъртинките и часовете.
— Летете! — заповядаха момчетата на метлите си, но те останаха да лежат мъртви на парижките камъни.
— Няма живот в тях — каза Саван скръбно. — Всичкият им живец, огън и жар са изчезнали. Ами сега. — Той потри брадичката си и тя се разискри. — Как ще се качим без метлите, за да помогнем на Пипкин?
— Вие литнете, мистър Саван.
— А, не, това не влиза в играта. Вие трябва да го спасявате всеки път и тази нощ окончателно, веднъж завинаги да намери спасението си. Чакайте. Да! Хрумна ми нещо! Искахме да построим Парижката света Богородица, нали? Е, тогава нека я построим, на всяка цена! И да се изкачим до онзи твърдоглав, биещ камбаната и отброяващ часовете Пипкин! Скачайте, момчета! Качвайте се по тези стълби!
— Какви стълби?
— Тези! Ето тук! Тук! И тук!
Пред тях се появиха тухли. Момчетата скочиха. Когато вдигнаха крак, под него се появи стъпало — по едно при всяко вдигане.
Бонг! — каза камбаната.
Помощ! — извика Пипкин.
Направо по въздуха с тропот, врява и грохот запрепускаха нозе, заизкачваха се по…
Стъпало. Второ.
И друго, и друго, нагоре в празното пространство.
Помощ! — извика Пипкин.
Бонг! — отново се обади кухо камбаната.
И така те бягаха по пустотата, а Саван ги подтикваше и подбутваше отзад. Бягаха направо по вятъра и светлината, а тухлите, камъните и хоросанът се размесваха като карти, раздаваха се, лягаха тежко и добиваха форма под пръстите и петите им.
Това приличаше на препускане нагоре по торта, която сама издигаше каменните си етажи под звука на ’ясната камбана и тъжния Пипкин, който ги викаше и умоляваше да дойдат.
— Вижте, нашата сянка! — каза Том.
И наистина сянката на тази катедрала, на тази прекрасна Парижка света Богородица се бе простряла на лунната светлина над цяла Франция и половин Европа.
— Нагоре, момчета, нагоре, без спиране, без почивка, бягайте!
Бонг!
Помощ!
Те побягнаха. Започнаха да пропадат на всяка стъпка, но се появиха нови и нови стъпала, спасиха ги и ги изкачиха толкова нависоко, че сянката на върховете на кулите се простря далеч отвъд реки и поля и угаси последните огньове на вещиците при кръстопътищата. На хиляда мили оттук магьосници, чародеи, заклинатели, почитатели на демони угаснаха като свещи, изпуснаха кълба дим, заокайваха се и се скриха, потънаха, когато църквата се издължи, извиси в небесата.
— Римляните отсякоха друидските дървета и подкосиха техния бог на мъртвите, но ние с тази църква, момчета, хвърлихме сянка, която подсече коленете на всички вещици и накара всички опърпани вълшебници и посредствени магьосници да си плюят на петите. Край на малките огньове на вещиците! Сега само тази огромна пламтяща свещ — Парижката света Богородица. Бързо!
Момчетата се заляха от радост. Защото се появи последното стъпало. Задъхани достигнаха върха.
Катедралата „Парижката света Богородица“ бе изградена и завършена.
Бонг!
Удари напевно последният час.
Грамадната камбана потръпна.
И увисна празна.
Момчетата се наклониха и надникнаха в дълбоката й уста.
Вътре нямаше език с формата на Пипкин.
— Пипкин? — прошепнаха те.
— … кин — отекна малко ехо в камбаната.
— Той е тук някъде Горе във въздуха, нали обеща, че ще се видим. А Пипкин винаги изпълнява обещанията си — каза Саван. — Погледнете, момчета. Чудесна изработка, нали? Труд за векове, извършен на едно препускане, колкото да си поеме дъх човек. Но нещо липсва, като изключим Пипкин. Какво е то? Завъртете се, огледайте се. Е?
Момчетата се завзираха. Зачудиха се.
— Ами…
— Не ви ли се струва всичко твърде голо, момчета? Ужасно обикновено и неукрасено?
— Водоливници!
Всички се обърнаха и погледнаха… Уоли Баб, облечен като водоливник за Празника. Лицето му направо сияеше от откритието.
— Няма никакви водоливници.
— Водоливници — промълви Саван, като изтърколи в устата си и чудесно разчлени думата с гущерския си език. — Водоливници. Ще ги поставим ли, момчета?
— Но как?
— Мисля, че можем да ги повикаме с изсвирване. Свирете за демони, свирете за бесове, надайте едно голямо пронизително изсвирване за зверове и кръвожадни зъбати обитатели на мрака.
Уоли Баб си пое дълбоко дъх:
— Ето моето!
И изсвири.
Всички изсвириха. А водоливниците?
Те дойдоха, тичайки.