Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Halloween Tree, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (28 април 2007 г.)

Издание:

Рей Бредбъри. Дървото на вси светии

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1981

Библиотека „Галактика“, №23

Преведе от английски: Белин Тончев

Рецензент: Кръстан Дянков

Редактор: Гергана Калчева-Донева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректори: Паунка Камбурова, Елена Върбанова

Американска, I издание.

Дадена за набор на 10.XI.1980 г. Подписана за печат на 25.II.1981 г.

Излязла от печат на 5.III.1981 г. Формат 32/70×100 Изд. №1422. Цена 1,00 лв.

Печ. коли 8. Изд. коли 5,18. УИК 5,10. ЕКП 95366–5637–119–81

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 820 (73)–31

© Белин Тончев, преводач, 1981.

© Георги Марковски, предговор, 1981.

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1981.

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1981.

c/o Jusautor, Sofia

© Ray Bradbury. The Halloween Tree

Alfred A. Knopf. New York, 1972

История

  1. — Добавяне

Глава 13

Самин с издигната коса разглеждаше постигнатото, доволен от играта си.

Разсмя се, ликуващо, плю с огнена слюнка на мазолестите си ръце, стисна още по-силно косата, издигна я и застина…

Защото отнякъде се чу песен.

Някъде близо до върха на един хълм сред малка група дървета проблясваше огън.

Там бяха събрани хора като сенки, които пееха, издигнали ръце.

Самин се заслуша с косата като грамадна усмивка в ръцете му.

О, Самин, бог на мъртвите!

Чуй ни!

Ние, светите друиди

в тази горичка — великите дъбове,

се молим за душите на мъртвите!

Там далече, край яркия си огън странните мъже издигаха стоманени ножове, държаха котки и кози, и пееха:

Ние се молим за душите на тези,

които са превърнати в зверове.

О, бог на мъртвите, принасяме в жертва

тези зверове,

за да освободим

душите на скъпите ни близки,

тези, които умряха тази година!

Ножовете блеснаха.

Самин се усмихна още по-широко. Животните писнаха.

Навсякъде край момчетата — по земята, тревата и скалите — загубените души, затворени в паяци и уловени в хлебарки, пръснати в бълхи, мокрици и стоножки, се загледаха, завикаха безмълвно, трепнаха и се размърдаха.

Том трепна. Стори му се, че край себе си дочу милион мънички, съвсем микроскопични стонове на болка и желание за свобода — там, където стоножките лудуваха и паяците танцуваха.

— Освободи ги! Дай им живот! — молеха се друидите от хълма.

Огънят се разгоря.

Над ливадите зафуча морски вятър, обръсна скалите, сви паяците, завъртя мокриците и катурна хлебарките. Мъничките паяци, насекомите, миниатюрните кучета и крави отлетяха подобно на милион снежинки. Мъничките души, затворени в телцата на насекомите, изскочиха.

Освободени, те се стрелнаха към небето с гигантски пещерен шепот.

— Към Небето! — завикаха друидските свещеници. — На свобода! Летете!

Те летяха. Изчезнаха в ефира с дълбока въздишка на благодарност и признателност.

Самин, богът на мъртвите, вдигна ръце и ги остави да отлетят. След това застина още веднъж…

Застинаха и скритите момчета и мистър Саван, сгушени сред скалите.

През долината и нагоре по хълма с всички сили напредваше войска от римски войници. Предводителят им тичаше отпред и викаше:

— Войници на Рим! Унищожете езичниците! Унищожете невярната религия! Така заповядва Светоний!

— За Светоний!

Горе в небето Самин издигна косата си… но твърде късно!

Войниците забиха мечове и брадви в основата на свещените друидски дъбове.

Самин изрева от болка, сякаш брадвите бяха подкосили краката му. Свещените дървета застенаха, заскърцаха и след последния удар с трясък се наклониха към земята.

Самин потрепера високо в небето.

Побягналите друидски свещеници спряха и изтръпнаха.

Дърветата се строполиха.

Свещениците, подкосени в глезените и коленете, също се строполиха. Тръшнаха се като дъбове, изтръгнати от ураган.

— Не! — прогърмя Самин в небето.

— Да! — извикаха римляните. — Веднага! Войниците нанесоха последния мощен удар.

И Самин, богът на мъртвите, изтръгнат от корените си, подкосен в глезените, започна да пада.

Момчетата, загледани нагоре, побягнаха от пътя му. Защото сякаш гигантска гора се сгромоляса отведнъж. Върху тях легна сянката на неговото среднощно падане. Трясъкът предвари смъртта му. Това бе най-голямото дърво на всички времена, най-високият дъб, стоварил се някога и умирал. Той падна с вик от обезумялото небе, помитайки всичко при опита си да се задържи.

Самин се удари в земята.

Трясъкът разтърси основата на хълмовете и угаси свещените огньове.

И с отсечения и мъртъв Самин паднаха последните друидски дъбове като жито, пожънато от последен откос. Огромната коса — сякаш гигантска усмивка, загубена в полето, се разтвори в сребърна локва и потъна в тревата.

Тишина. Догарящи огньове. Повей от листа.

Внезапно слънцето залезе.

Момчетата видяха друидските свещеници да кървят в тревата, а римския капитан да обикаля мъртвите огньове и да рита свещената пепел.

— Тук ще издигнем храмове на нашите богове! Войниците напалиха нови огньове и закадиха тамян пред златните идоли, които издигнаха на същото място.

Веднага обаче щом лумнаха огньовете, на изток грейна звезда. От далечните пустинни пясъци под звука на камилски хлопки, се отправиха на път трима мъдреци.

Римските войници вдигнаха бронзовите си щитове срещу ослепителния блясък на небесната звезда. Но щитовете се разтопиха. Разтопиха се и римските идоли и приеха формата на Дева Мария и сина й…

Доспехите на войниците се разтопиха, потекоха, изкривиха се. Сега те носеха дрехи на свещеници, които пееха на латински пред още по-нови олтари, и дори Саван се сниши и запремига, гледайки сцената, и прошепна на маскираните си малки приятели:

— Е, видяхте ли, момчета! Едни богове заменят други. Римляните отсякоха друидите, техните дъбове, техният бог на мъртвите. Тряс — и долу! И издигнаха своите собствени богове, нали? А сега нахлуха християните и посякоха римляните! Нови олтари, нов тамян, нови имена…

Вятърът угаси олтарните свещи.

Том извика в мрака. Земята потрепера и се завъртя. Намокри ги дъжд.

— Какво става, мистър Саван? Къде се намираме? Саван щракна своя палец-запалка и го издигна пламтящ.

— Бога ми, момчета, това са тъмните векове. Най-дългата и тъжна нощ, съществувала някога. Дълго преди Христос да дойде и си отиде от този свят и…

— Къде е Пипкин?

— Тук! — извика глас от черното небе. — Мисля, че съм на някаква метла! Отнася ме… далече!

— Хей, и мен — каза Ралф, после Дж. Дж., после Бодливия Нибли, Уоли Баб и останалите.

Чу се исполински шепот, сякаш гигантска котка си гладеше мустаците в тъмното.

— Метли — промърмори Саван. — Съборът на метлите. Октомврийският празник на метлите. Годишното преселение.

— Накъде? — попита Том с крясък, защото сега всички излитаха с крясък в небето.

— Към метларницата, разбира се!

— Помощ! Летя! — каза Хенри-Ханк. Фиууу. Една метла го отнесе.

Грамадна наежена котка профуча край бузата на Том. Той усети, че възсяда дървен прът.

— Дръж се! — каза Саван. — Когато човек бъде нападнат от метла, единственото, което му остава, е да се държи здраво!

— Държа се! — извика Том и отлетя.