Богомил Райнов
Няма нищо по-хубаво от лошото време (6)

ШЕСТА ГЛАВА

Пътуването със самолета на Ка-ел-ем минава при безоблачно време и безоблачно настроение, що се отнася до мене. Райман вероятно е леко шокиран от безгрижието ми, макар да не се издава. Той дори няма понятие какви ядове съм брал, за да си извоювам това безгрижие.

Бях установил връзка още седмица по-рано. Дискретна, сигурна, и до тоя момент неизползувана. Но когато по обяд излизах от „Зодиак“, придружен от вярната си секретарка, аз си давах ясна сметка, че този следобед ще бъда наблюдаван изкъсо и неотстъпно. И не се излъгах. Конвоят беше деликатен в границите на възможното, но не дотам, че дори Едит да не го забележи.

— Мисля, че ни следят — прошепна ми тя неспокойно, след като излязохме от ресторанта и се отправихме за обичайния половинчасов отдих към дома.

— Да не би да си подпитвала някого и изобщо да си извършила някоя глупост? — промърморих.

— Моля те, престани. Не съм дете.

— Тогава няма какво да се вълнуваш. И най-важното, прави се, че не забелязваш.

Тя тъкмо това и правеше. Изобщо опитът все повече ме убеждаваше, че Едит принадлежи към тоя тип жени, у които неврастенията се проявява в най-тихите си и сравнително поносими форми.

Изпънах се на леглото в просторната бледосиня спалня и вперих поглед в ниското облачно небе зад прозореца, колебаещо се дали да пусне поредната порция дъжд, или да почака още малко. От време на време поглеждах часовника си, но голямата стрелка, изглежда, бе напълно заразена от мързела на малката и додето стане точно два, ми се стори, че са минали не минути, а часове.

Вдигнах слушалката и навъртях номера:

— Моля, повикайте Франк.

— Няма такъв.

— Нали е фризьорският салон?

— Какъв фризьорски салон!

И човекът насреща хлопна слушалката.

„Грешка, значи — казах си. — Макар и съзнателна.“ И отново набрах. Тоя път се обади наистина салонът и Франк бе повикан, за да се уговорим за едно леко подмладяване и подстригване в пет.

Когато обаче малко по-късно тръгнахме с Едит към „Зодиак“, наново бяхме сподирени отдалеч, тоя път от друг човек. И когато към пет без двайсет излязох от бюрото и се упътих към фризьорския салон, зад гърба ми пак имаше някой.

Срещата с връзката трябваше да се състои под навеса на едно кафене, по пътя към бръснарницата. Човекът беше на мястото си, видях го отдалече, и той също ме видя, без да дава вид, че го интересувам. Извадих цигара и я забучих в десния край на устата си, като продължавах да вървя и разсеяно ровех в джоба си за кибрит. Когато намерих най-после проклетия кибрит, кафенето бе останало отдире ми.

Една незапалена цигара при случай може да означава повече от една запалена цигара. Моята за момента заместваше цяла серия думи: „Следят ме. Подир час — мигновена среща на установеното място.“

Додето Франк ме подмладяваше в границите на възможното, наблюдението продължаваше през витрината на сладкарницата, намираща се срещу фризьорския салон. Когато излязох, постът от сладкарницата също ме сподири. Погледнах часовника. Тъкмо време, за да се отправя без бързане към установеното място.

Точно един час подир минаването ми край кафенето и точно на минутата аз влизах в универсалния магазин на Калверстрат, под чиито врати се срещаха двата гъсти потока на влизащите и излизащите, като стисках в дясната си шепа съвсем дребно късче хартия. Промъкнах се през навалицата и се отправих към щанда за тоалетни принадлежности. Когато стигнах щанда, ръката ми бе празна. Мигновената среща беше се състояла. Не ми оставаше, освен да купя туй-онуй за пътуването.

Може подире ти да има не един и не двама, а пет души преследвачи, може те да бъдат съвсем близо до тебе, може да са те оградили от всички страни, това не пречи, ако си ловък да извършиш мигновената среща без пропуск. Защото никой от хората, които вървят подире ти, не знае нито къде ще се проведе тая мигновена среща, нито с кого, нито кога, и в една навалица, където се сблъскваш с маса хора, е невъзможно да се различи дали си се сблъскал с някого нарочно за по-малко от миг, колкото да прехвърлиш нещо от своята ръка в неговата.

За момента прочее не ми остава нищо друго, освен да се излежавам на креслото си, да слушам заглушения равен грохот на самолетните мотори и да долавям с тихо злорадство едва прикритото недоумение на Райман.

Когато машината описва широка елипса и почва да се спуска към летището, луничавият произнася в ухото ми:

— Ти нямаш ръчен багаж, а аз имам освен него и два куфара. Би ли се съгласил да вземеш чантата ми, додето минем през митницата?

— Но, разбира се, Конрад, защо не!

И ето ние слизаме на летище Враждебна и аз нося в ръка чантата на Райман, твърде тежка, ако се имат предвид неголемите й размери, и минаваме през хола, дето става митническият контрол, впрочем без всякакви формалности. Додето чакаме да докарат куфарите ни, луничавият ме държи под око, обаче аз съм в предишното си безоблачно настроение и ако понякога се оглеждам насам-натам, то е просто в границите на естественото любопитство, което изпитва всеки човек, попаднал на непознато място. Естественото любопитство ме убеждава, че наоколо има двама мои хора. Но те изобщо не дават вид да ме познават и това е достатъчно указание, че съобщението ми е стигнало до целта си.

Едновременно с появата на куфарите ни се появяват откъм изхода и посрещачите, които се оказват познати на Райман от по-раншните му гостувания и които — съвсем основателно впрочем — посвещават по-голямата част от вниманието си на него, додето с мен се държат като с човек от втори ранг.

— Знаем от две седмици по принцип, че се готвите да идвате — казва главният от тримата посрещачи, — но не ви очаквахме тъй внезапно. Така че ще простите, ако не сме се подготвили, както трябва.

— О, не се безпокойте! — отвръща Райман. — Не идваме за приеми и официалности, а за работа.

— Колко време смятате да останете?

— Мисля, че три дни ще бъдат достатъчни, нали? — обръща се луничавият към мене от приличие.

Кимам, също от приличие, защото тия неща той ги решава.

— Чудесно, тогава да тръгваме! — обявява главният.

Шофьорите поемат куфарите ни и един се опитва да ми измъкне от ръцете чантата, но аз срещам многозначителния поглед на Райман и я задържам у себе си.

Не знам как са се подготвили търговците, обаче моите хора очевидно са уредили всичко възможно най-добре. От аерогарата ни отвеждат светкавично право в хотел „Рила“, настаняват ни в две стаи на различни етажи и обявяват, че след половин час ще бъде сервиран обед. Едва посрещачите са се оттеглили, и аз слизам при Райман да му предам чантата. Луничавият я прибира в единия от куфарите си, снабден с прекалено солидни и сложни ключалки за обикновен пътнически куфар.

— Какво има вътре, злато на кюлчета ли? Откъсна ми ръката.

— Не е злато, но не е и нещо, дето трябва да се въргаля насам-натам — отвръща шефът на рекламата.

И за да не ме обиди с недоверието си, добавя:

— После ще ти обясня.

Обедът се поднася в малко салонче, оградено с врати и завеси от любопитните погледи. Освен нас двамата около широката маса са се разположили четирима души български търговци. Нито един от тях не ми е познат и по-добре, защото няма нищо по-уморително от това да стоиш пред познати хора и през цялото време да даваш вид, че не ги познаваш.

Двама от българите владеят доста сносно френски и това ме улеснява — при благосклонното съгласие на Райман — да направя някои встъпителни бележки относно предимствата на часовниците „Хронос“. Бележките ми предизвикват не прекален, но доста обнадеждаващ интерес. Райман в същото време разговаря с другите двама по евентуалните възможности на „Зодиак“ да пласира някои български стоки, нещо, което не му пречи да следи внимателно приказките и действията ми. Но моят разговор с непознатите не съдържа никакви двусмислия.

Подир обеда се предвижда половин час почивка, след което трябва да се състои първото делово съвещание в министерството. Райман се опитва да намекне, че сме малко уморени от пътуването, но съвещанието е вече насрочено. Качваме се в стаите си и макар почивката, както споменах, да е само от половин час, луничавият успява през тоя половин час два пъти да ми позвъни за разни глупости и още два пъти сам да се качи до стаята ми, първия път, за да ми поиска одеколон, а втория — за да сме тръгнели заедно. Това не ми попречва в една от паузите да изляза на балкона да подишам въздух.

Човекът, когото намирам облакътен на съседния балкон и вперил разсеян поглед към градинката на площада, се оказва приятел от службата.

— Твоят много те притиска.

— И не мисли да ме оставя.

— Трябва да намериш начин до тая нощ да напишеш каквото имаш да съобщиш, за да може да се проучи. Другиден вечерта ще те извикат.

— Онзи ме следи непрестанно.

— За това не бери грижа. Довечера, когато си готов, ще ми предадеш доклада пак тук. Нещо друго да кажеш?

— Любо го убиха.

— И ние така помислихме. Да не е този?

— Този е организаторът.

Човекът се заглежда отново към басейна. Знам го какво мисли, защото и аз мисля същото, но не всичко, което го мислиш, влиза в работа. В тоя миг на вратата се почуква и аз се прибирам.

— Можем да идем пеш — предлага подир малко Райман, като слизаме по стълбите. — Министерството е на две крачки.

— Защо не! Ще се разтъпчем малко по улиците — отвръщам сговорчиво, като мислено го пращам по дяволите.

Обаче когато излизаме пред хотела, колата вече е на линия:

— Заседанието няма да е в министерството. Решихме да изберем по-уютно място — обяснява търговецът, дошъл да ни вземе.

Все пак привечер между края на заседанието и началото на вечерята остава половин свободен час, защото една програма, съставена без всякакви паузи, би била прекалено подозрителна. Както и очаквам, луничавият използува тутакси възможността да ме поразходи из града, за да разбере имам ли, или нямам познати в тоя град.

За жалост имам ги. Тъкмо в момента, в който минаваме бавно край витрините на кафене „България“, отдолу се задава един съсед от квартала, един празен бърборко, с когото не съм дотам близък, та да знае къде работя, но не съм и дотам чужд, та да ме отмине. Знам го много добре това дрънкало и съм сигурен, че още отдалеч ще вдигне радушно ръка и ще ме спре, и няма да пропусне да ме тупне по рамото и да попита: „Къде се губиш бе, Боев?“ — и изобщо да провали с невинния си идиотизъм една комбинация, създадена с такова напрежение от толкова умове.

Дрънкалото в тоя миг е още далеч от нас, но така се тътре по тротоара, та едва ли е възможно да не ме забележи, въпреки че вече се здрачава. Спирам ненадейно до витрината на чуждестранната книжарница и се обръщам гърбом към улицата.

— Нещо интересно ли откри? — пита Райман подозрително.

— Да, но не на витрината. Мисля, че ни следят — отвръщам.

— Почваш да халюцинираш, драги мой — забелязва луничавият, като понечва да продължи.

— Не халюцинирам. Почакай две секунди, и ще се увериш.

„Почакай да отмине дрънкалото“ — добавям на ум, защото дрънкалото тъкмо в тоя миг бавно минава зад нас и аз съвсем ясно виждам отражението му в стъклото и благославям обстоятелството, че немските книги са последното нещо, което би го заинтересувало на тоя свят.

Впрочем нас наистина ни следят и това е малка подробност от подготовката на престоя ми с цел поне за известно време Райман да не се чувствува особено свободен в действията си. Човекът, натоварен със задачата, я изпълнява точно според указанията, сиреч доста неловко. Той спира малко зад нас, после, като вижда, че се застояваме, отминава и спира по-нататък пред българската книжарница.

— Прав си — съгласява се Райман. — Оня тип наистина ни следи. Обаче когато забележиш, че те следят, драги Морис, най-умното е да даваш вид, че нищо не си забелязал.

Този мъдър съвет свидетелствува, че луничавият е на път да ме причисли към графата на безобидните глупаци, нещо, което за момента съвсем не ме огорчава. Тръгваме обратно към хотела, все тъй следвани от неизвестния спътник.

— Тоя човек почва да ми действува на нервите — избъбрям, когато прекосяваме полумрака на Градската градина.

Райман ми хвърля снизходителен поглед:

— Смятах те по-хладнокръвен.

— Хладнокръвието се проявява в сделките. А когато една опашка се мъкне подире ти…

— Може би е просто проверка — успокоява ме луничавият. — Утре по-ясно ще се разбере.

Всичко това не пречи вечерята да мине в, общо взето, повишен тон благодарение на изобилните напитки и на многократните конячени порции подир десерта. Райман консумира наравно с всички, но аз вече имам впечатление за издръжливостта му, така че след като се прибираме, не почвам веднага писмената работа. Уместна отсрочка. Директорът на рекламата цъфва в стаята ми десет минути след като сме се разделили, за да ме пита нямам ли случайно един саридон, и след като разбирам, че нямам, решава да замести саридона с продължителен дружески разговор на разни теми. Охотно се включвам в разговора и изобщо не давам никакви признаци на отегчение и предоставям на Райман възможността сам да се изтощи от приказки и да заяви най-после, че е време за лягане, защото утре ни чака работа.

Мене лично работата ме чака още тая вечер. Намирам в чекмеджето на бюрото необходимите пособия за писане и излагам възможно по-късо, но без пропуски всичко, станало от Венеция до Амстердам включително. Подир което излизам на терасата и връчвам автографа си на приятеля от службата, който се е облакътил на перваза, сякаш не е мръднал от балкона през целия ден.

Останалата част от програмата минава в съвсем напрегнат ритъм: две заседания с проучвания и пазарлъци, посветени на часовниците „Хронос“, три други съвещания, засягащи експортните интереси на българския партньор, няколко посещения в предприятия и запознаване със съответните машинни асортименти, няколко визити при шефове от средна величина с опипване възможностите за по-нататъшни сделки, без да се броят обедите и вечерите при закрити врати, давани веднаж от туй, друг път от онуй ведомство. Все пак през тия два дни Райман издебва още две пролуки от време, достатъчно дълги, за да бъдат съпътствувани от важни перипетии.

Първата едночасова пролука отново бива посветена на пробна обиколка из града. Тоя път това става сред бял ден и въпреки че е избрано време на сравнително затишие — паузата на ранния следобед — и че вероятно са взети известни предохранителни мерки, трябва да мобилизирам целия си артистичен талант, за да изиграя ролята на безгрижен чужденец, подскачащ като птичка божия по непознатите улици.

Тоя тип Райман безсрамно ме извежда на най-оживената артерия — граф Игнатиев — като че ли разкарва маймуна, после ме принуждава да свием по Раковска и подир туй — по булевард Руски, към градината. Инквизиторът е готов дори да ме инсталира на някоя маса пред „Берлин“, но за щастие не намираме никаква празна маса и трябва да продължим към парка. Вече сме стигнали моста и се готвим да поемем обратния път на мъките, когато насреща ненадейно изскача мой познат, сега обаче от женски пол.

Това е моята бивша. Оная същата, от която можех да имам син на пет години и повече. Ние с нея никога не сме скъсвали напълно отношенията, дипломатическите, искам да кажа, тъй че повече от сигурно е при обикновени обстоятелства да ме спре, просто така, от женска суетност, за да измери температурата на чувствата ми. Но сега обстоятелствата не са обикновени и аз отдалеч я заглеждам тежко и настойчиво, за да й го внуша. Тя ме забелязва, улавя тутакси погледа ми и странно — тая жена, която никога нищо не е разбирала, този път изведнаж разбира и отмества очи встрани. Тя знае отлично професията ми и не е тъй чудно, че е схванала положението, макар че аз може би я надценявам и че тя всъщност нищо не е схванала, а само е взела погледа ми за израз на неприязън и затова навирва нос.

Пролуката на следващия ден — последния в нашия престой — не ни е дадена на тепсия, а бива извоювана с труд от Райман чрез продължителна симулация на неразположение през целия следобед. Луничавият очевидно желае на всяка цена да остане сам и опитите на нашите фирми да пробутат повече стока на „Зодиак“ почват да го дразнят. Най-после домакините решават да ни оставят на мира, за да дадат възможност на мнимия болен да се изтегне в леглото си.

Това става едва привечер. Райман изчаква търговеца, който ни придружава, да напусне стаята и ме повиква с пръст:

— Чувай, Морис — прошепва той. — Искам да те помоля за една услуга.

— Стига да е по силите ми.

— Напълно е по силите ти. Това е дребна работа, която и аз сам бих свършил, но ти разбираш, че не е удобно, след като си заел позата на болен, да тръгнеш да се разхождаш из града. Още повече ти си тук съвсем нов и вън от подозрение. Така че…

Той ми излага набързо и все тъй полугласно характера на услугата, която очаква от мен. Да взема чантата и да изляза. Да намеря булевард Толбухин — първата улица вдясно след паметника с конника — този и този номер, този и този етаж. Да позвъня три пъти късо и да питам за господин Едикойси. Да кажа на господин Едикойси: „Извинете, знаете ли френски?“, на което онзи трябва да отвърне: „Разбирам го, но ако говорите по-бавно.“ След като бъда въведен вътре, да съобщя, че ида от страна на Бернар, а на въпроса: „Кой Бернар, по-младият или по-възрастният?“, да отговаря „Бернар, бащата.“ После да оставя чантата и да си тръгна.

— Както виждаш, съвсем просто.

— А ако има някой подире ми?

— Ако има някой подире ти, ще направиш малък кръг и ще се върнеш обратно тук с чантата. Вчера нямаше никой след нас. Днес е още по-малко вероятно да те следят. Разбира се, трябва да си отваряш очите, и то, както ти казах, без да даваш вид, че се озърташ.

— А ако ме хванат?

— Говориш глупости. Мислех, че си по-смел.

— Не става дума за смелост и за страх. Но човек трябва да има предвид всички възможности. Също като при обсъждането на една сделка.

— Е, ако те хванат, което няма да стане, първото е да пуснеш една измислица: някакъв стар клиент, като е чул, че идваш в България, ти е връчил чантата с молба да я предадеш еди-къде си. Ти дори не знаеш какво съдържа…

— Последното е самата истина — забелязвам наивно.

— Именно. Ще се държиш на тая версия и нищо повече. Аз ще те освободя, това ти го гарантирам. Обаче за да мога да те освободя, условието е да не ме натапяш. Иначе как ще те освободя. Изобщо не забравяй, че „Зодиак“ е сила и нямаш никакви основания да трепереш.

Осъществявам нареждането точно по разписанието и в рекордния срок от половин час. Оказва се, че няма нищо по-лесно от това да изпълняваш шпионска задача в собствената си страна при условие, че съответните органи са предварително в течение.

Връщам се тутакси в хотела и влизам в стаята на луничавия, като в бързината пропускам да почукам. Райман, застанал до прозореца, трепва от изненада и се обръща:

— А, ти си. Най-после!

— Защо „най-после“? Всичко стана просто светкавично.

— Да, но на мене ми се стори, че минаха векове. Не мисли, че те подценявам, Морис, обаче все пак ти нямаш голям опит в тия работи. Достатъчно ми бе да си представя как се озърташ по ъглите, за да ме облее студена пот.

— Може да нямам опит, но не съм се озъртал накъде, което не ми попречи да констатирам, че не съм под наблюдение.

— Чудесно. Ти ми направи голяма услуга.

— О, една услуга, която не ми струва нищо — отвръщам скромно.

И не съм твърде далеч от истината.

Последната част на мисията ми тук минава твърде леко и заслугата за това е на Райман, без той дори да го подозира. Неразположението му предизвиква един лекарски преглед, една констатация за лека простуда и няколко таблетки, които укрепват значително ако не организма, то поне съня. Малко след прегледа луничавият заспива като камък и аз съвсем редовно същата вечер излизам от хотела и се отправям за съответното учреждение.

И ето я отново картината, която толкова пъти съм виждал, само че сега не въображаема, а напълно реална: генералът, полковникът и моят шеф сред осветения от тежкия полилей кабинет, обърнали лица към мене и преценяващи внимателно всяка моя стъпка и всеки сантиметър на всяка стъпка. Всъщност те са вече в течение на по-главното и се интересуват само от някои дребни детайли, някои такива детайли, които ме карат от време на време да вадя кърпата и да бърша челото си.

Полковникът, то се знае, не може да се въздържи от известни критични бележки, макар и тъкмо по подробностите. Една от тия миниатюрни подробности е моята снажна секретарка. Не в сегашната си роля, а в началната. Полковникът нарича назначаването й „скок в тъмното“.

— А това не беше ли скок в тъмното — да вървя по софийските улици с риск всеки момент някой познат да ми каже „здрасти“? — връщам си го аз, понеже знам, че цялата операция е минала през ръцете на полковника.

— Излишно си се тровил — забелязва онзи спокойно. — Всичко беше тъй подредено, че никой не би имал време да ти каже „здрасти“.

„Можеше да ми го съобщиш по-рано“ — помислям аз, но не произнасям фразата, защото в тоя момент прозвучава гласът на генерала:

— Нека не се отклоняваме…

Бележката е отправена към полковника, макар че отклонението е предизвикано от мене и аз съумявам да оценя любезността. Също както и следващите думи:

— Смятам, че дотук Боев се е справил не зле.

Което, преведено на училищен език, гласи: „Много добър — пет.“

— А сега да минем нататък. Имаш думата, Боев.

Имам я, само че не знам какво да я правя. Защото точният, грижливо обмислен план за действие, който навярно се очаква от мене, не съществува. Аз съм на позицията на пълната неподвижност, в положението на човек, изправен пред херметически затворената каса, за която само се знае, че съдържа интересни неща, но която не е в състояние нито да се отвори, нито дори да се опипа. Не ми остава прочее нищо повече, освен да набележа перспективата с всичките й трудности и да изложа хипотезите за възможни действия, ако, ако, ако…

За моя изненада скептичните ми констатации и прогнози предизвикват вместо разочарование видимо одобрение. Дори шефът ми, който при други случаи не пропуска да спомене нещо за вредата от фантазьорството, тоя път се въздържа от употреба на ненавистната дума:

— Точно така: търпение, изчакване, крайна предпазливост.

— Заживей просто с мисълта, че наистина си сменил професията — подсмива се полковникът.

След което минаваме към подробния разбор на обстановката и към всичките вероятни и слабо вероятни възможности. Додето черното небе в широките прозорци бавно добива индиговия цвят на зазоряването.

* * *

Пристигаме в Амстердам тъкмо на обяд и това ми дава възможност да изненадам Едит, като нахълтвам право в ресторанта, дето обикновено се храним. Заварвам я на обичайното й място, до една от масите край витрината, и в най-подходящия момент, точно когато избира менюто.

— Здравей и поръчвай за двама, ако обичаш — казвам, като сядам срещу нея.

На лицето й се появява бледа усмивка, а туй не е малко, ако се има предвид, че то рядко изразява нещо повече от затвореност или сдържана досада.

— Тъкмо си мислех за тебе — признава Едит, като отпраща келнерката. — Всъщност през цялото време мислех за тебе.

— Аз също мислех за тебе. И главно за туй, да не извършиш някоя глупост.

— Какво по-точно имаш предвид? — пита невинно секретарката ми, макар да разбира много добре какво имам предвид. — Тук напоследък около мене се увъртат доста мъже.

— Не се меся в частния ти живот. Стига тия доста мъже да не са от „Зодиак“.

— А откъде другаде?

— Я виж! И кои са най-видните представители на това множество?

— О, множество е силно казано. Но тук фигурират първият човек на библията Адам Уорнър и първият човек на „Зодиак“ — мистър Еванс.

— Като начало, не е зле. Обаче…

Келнерката донася запотените чаши бира и чиниите супа, която, както смътно съм подозирал, се оказва ненавистната ми доматена супа, макар и сервирана под друго име.

— Какво „обаче“? — подсеща се Едит, когато момичето се отдалечава.

— Исках да кажа, че ако една кариера отведнаж почне на най-високо ниво, тя обикновено бързо приключва поради липса на по-нататъшни възможности.

Едит с удоволствие яде супата си. Аз само опитвам за проба и оставям. Чудя се просто на тия англо-немски раси какво му харесват на това разредено и вряло доматено пюре.

— Не ревнуваш ли малко? — любопитствува Едит.

— Може би, но само малко. Ако искаш да ревнувам повече, трябва да влезеш в подробностите.

— Засега съм бедна откъм подробности. Мистър Еванс на два пъти ме среща в коридора и ме оглежда доста доброжелателно и даже втория път ме спря и запита откога съм тук и къде точно, и отвръщаше на отговорите ми с „много добре“, „много добре“, като продължаваше да ме оглежда от всички страни, тъй че не разбрах това „много добре“ за коя точно част от физиката ми се отнася.

— Туй ли е всичко?

— Малко ли е?

— А съпругът на Ева?

— Адам Уорнър? Той отиде по-далеч — покани ме на вечеря.

— И ти, разбира се, прие!

— А как другояче? Ти сам твърдеше, че когато отказваш хубавите неща, това вдъхва подозрение.

— Не съм правил обобщения. Имах предвид конкретния случай с квартирата.

Келнерката се задава, тоя път с две телешки филета, обилно гарнирани с пържени картофи. Банално блюдо, но потвърдено като вкусно и питателно в многовековната човешка практика. Храним се известно време мълчаливо, по-точно до момента, когато филетата са изконсумирани и момичето наминава, за да разбере какъв ще бъде десертът.

— Та ставаше дума за подробностите — напомням.

— О, това беше просто нещо като втори разпит, само че гарниран със стриди, бяло вино и пуйка с портокали. Тоя човек наистина няма никакъв вкус. Консумира пуйката с бяло вино, също както стридите.

— Не може ли да оставиш кулинарните отстъпления за после?

— Нали ти казах: втори разпит. Макар и под формата на приятелска беседа. Почна с мене, за да свърши с тебе. Централната тема: отношенията между мене и тебе.

— За тия хора няма нищо свято — избъбрям.

— Особено го интересуваше моментът на запознанството.

— Надявам се, че не си се отплеснала в свои вариации.

— Какви вариации? Изложих му всичко, както се бяхме разбрали с тебе: прочела съм обявлението и съм се явила. „А защо, вика, се спря тъкмо на вас?“ „Откъде да знам — казвам. — Предполагам, че защото останалите бяха по-грозни.“ Тук той може би за пръв път ми огледа по-внимателно фасадата. „Да — вика, — отговорът, мисля, е убедителен.“

— Друго?

— Другото все в тоя дух. Макар пет пъти да повтори „не искам да надничам в интимности“ и „надявам се, че не съм прекалено нахален“. А, пита ме дали съм била с тебе в Индия. Всъщност той с този въпрос и започна. Казах му, че си бил в Индия, преди още да се запознаем, за което твърде съжалявам, понеже ми е омръзнало да слушам приказките за Индия. Всъщност, Морис, бил ли си наистина в Индия?

— Общуването с Уорнър ти се отразява пагубно — забелязвам. — Вродената ти мнителност почва да взима маниакални размери.

Келнерката донася кафето. Поднасям на Едит цигара, подир което обслужвам себе си.

— А защо мислиш, Уорнър е издебнал заминаването ти, за да ме разпитва?

— Не е издебнал заминаването ми. Считал е просто, че с мене е свършено, и е искал да види ти пък от коя боя си.

— Че с тебе е свършено?

— Е, да. Имам чувството, че това пътуване бе уредено само за проверка. Смятали са ме, изглежда, за български шпионин или нещо подобно.

Тя ненадейно се засмива с тоя смях, който внезапно преобразява лицето й и превръща това затворено лице в светло и весело лице на момиче.

— Ти — български шпионин?

Жената отново се залива в смях.

— Не виждам нищо чак толкова смешно — избъбрям докачено. — Ти, изглежда, ме смяташ за пълен глупак.

— Съвсем не — възразява Едит, като се опитва да спре смеха си. — Но чак български шпионин, ха-ха-ха…

Изтърпявам, леко навъсен, да мине пристъпът.

— Всъщност как е там? — запитва секретарката ми, когато най-после се успокоява. — Чак толкова ли е ужасно?

— Защо да е ужасно? Освен ако паднеш от някой пети етаж. Но това и тук е свързано с неприятности.

Разменяме още някоя и друга празна приказка и си тръгваме тъкмо навреме, за да използуваме паузата между две превалявания. Изпращам от учтивост Едит чак до покоите й на горния етаж и пак от учтивост влизам вътре. Тапетите, мебелите, килимът на спалнята са в бледозелени тонове и тия нежни тонове заедно с терасата, покрита в декоративни храсти и цветя, придават на обстановката една особена градинска ведрост, която ме кара да се позаседя.

Секретарката ми се приближава към грамофона в ъгъла и пуска някаква слухораздирателна плоча. Едит има необяснима мания към джаза, но не баналния и приятния, а тоя, който тя нарича „сериозен джаз“. Доколкото мога да съдя по любимите на Едит шедьоври, главната и единствена цел на сериозния джаз е да покаже, че и най-приличният мотив може да се превърне с малко усилия в адска какофония.

— Няма ли да влезеш да си починеш? — подхвърля жената, като разбира, че плочата не е в състояние да ме прогони.

— О, за всичко има време — отвръщам лекомислено, като се изтягам в едно от резедавите кресла.

— Тогава ще ми разрешиш да ида да се изкъпя.

— Чувствувай се като у дома си — казвам.

Додето слушам разсеяно саксофонния вой и пляскането на водата оттатък, през главата ми минават смътни представи не само за водните струи, но и за подложеното на струите тяло, додето погледът ми шари по околната обстановка. Вниманието ми ненадейно бива привлечено от някакъв блестящ предмет, подаващ се между киносписанията, пръснати върху масичката в ъгъла. Това е един съвсем безобиден бинокъл. Обаче понятието бинокъл естествено се свързва с понятието наблюдение.

Ставам лениво, като проклинам тоя човешки порок любопитството, и измъквам бинокъла. Той е облицован в седеф и е от неголям калибър, един бинокъл от рода на тия, които жените мъкнат със себе си по спектаклите. За да го изпитам по-добре, излизам на терасата. В далечината, точно насреща, между острите покриви на две съседни сгради се вижда част от фасадата на „Зодиак“. Миниатюрното седефено пособие за моя изненада се оказва тъй силно, че различавам ясно прозорците на кабинета на председателя.

Едит надниква през вратата на терасата, цъфтяща и свежа в снежнобялата хавлия:

— Приятно е, нали? С всички тия цветя…

— И с всички твои глупости. За какво ти е потрябвало това нещо?

Жената оглежда бинокъла и лицето й добива тайнствен израз. Тя прави мимика в смисъл „мълчи!“, като произнася небрежно:

— За театъра, разбира се. Намерих го оказион. Аз, знаеш, съм малко късогледа и понеже оня ден ходих на театър…

Ясно е, че темата ще трябва да я продължим друг път. Но това не значи да седим и да се гледаме със скръстени ръце. Приближавам до жената и обгръщам раменете й през меката материя на хавлията.

— Скъпа Едит, ти излизаш от банята, както Венера от вълните…

— Не говори глупости.

— …Хронос и Венера — продължавам аз. — Богът на времето и богинята на любовта…

— Хронос не е бог, а титан. Не затъвай в митологията.

Едва чувам последните думи, защото чистото свежо лице почти докосва моето и ми пречи да се съсредоточа. Едит не се противи, но в държането й не се чете нищо повече от търпеливо безучастие. Нашата дружба е само игра, при това не особено интересната другия партньор. А на игрите това им е лошото, че макар всичко да изглежда като истинско, всъщност е само на ужким.

* * *

Няколко дни по-късно Уорнър ми позвънява в бюрото, за да попита не бих ли наминал към него. Какво ще правя да не намина, макар че тоя Уорнър почва да ми се явява вече и насън.

Човекът със сивия костюм и сивото лице ме посреща с привичната си студена учтивост, предлага ми стол и поднася цигари. Последното трябва да се смята за израз на особено разположение, тъй като самият Уорнър не пуши.

— Онзи ден, когато ми разказвахте за пътуването си, вие премълчахте нещо — казва Уорнър, след като запалвам.

— Ако съм премълчал нещо, то е било само защото друг е трябвало да ви го каже.

— Другият го каза — кима първият човек. — Но все пак вие го премълчахте. Нямате ли доверие в мене, Ролан?

— Защо не? Фактът, че ви оставих да ми измъкнете и последната дреболия от биографията…

— Да, но аз именно ви измъквах дреболиите, а не вие ми ги доверявахте.

— Знаете — подхвърлям, — доверието в нашата професия и в наше време.

— И все пак — прекъсва ме Уорнър — вие сте се доверили на Райман.

— Да не пресилваме нещата. Направих му една дребна услуга. Една услуга, която не ми струваше нищо повече от малко напрежение.

Човекът зад бюрото ми хвърли бърз изпитателен поглед:

— Предполагам, че имате известна представа за характера на тая… услуга?

— Естествено. Райман всъщност ми каза, че после щял всичко да ми обясни, а и аз не съм го разпитвал. Извинете, но за мене тоя епизод не е нищо освен епизод, който засяга повече Райман, отколкото мене.

— Тоя епизод засяга еднакво и двама ви. Райман е постъпил неправилно. Вие — също.

Свивам рамене в смисъл „добре, така да е!“ и впервам поглед в цигарата си.

— Нашата фирма има широки връзки с източните пазари и ние нямаме намерение да отегчаваме тия връзки поради своеволни действия на един или друг представител на фирмата. Райман е действувал на своя глава и вероятно за своя изгода, а вие сте му помогнали, без някой да ви е давал разрешение за това.

— Трябваше да ме предупредите какво да върша и какво — не.

— Не мога да ви предупреждавам за неща, които дори не съм подозирал. Сега обаче смятайте, че сте предупреден. „Зодиак“ е търговска фирма и вие като представител на тая фирма следва да ограничавате действията си единствено в областта на търговията.

Той отново ме поглежда бегло и добавя по-меко:

— Естествено, вие сте още нов и ние отлично разбираме, че вината пада главно върху Райман. Допускам дори да сте помислили, че Райман действува по наши инструкции.

— Не съм размислял изобщо по тоя въпрос — признавам с леко отегчение. — Изобщо трябва да ви кажа, че го бях почти забравил.

— Чудесно — кима Уорнър. — А сега го забравете съвсем.

„И това ще стане — викам си, като излизам в коридора, — обаче след като го разчепкаме от всички страни и го изхвърлим от обращение“. Завоят е неочакван, макар и не съвсем непредвиден. Райман, то се знае, е действувал по техни инструкции и вероятно тъкмо по инструкциите на тоя светец Адам. — Задача номер едно — да бъда проверен. Задача номер две — да бъда впримчен в подмолна работа. Сега обаче се установява, че задача номер две, ако е съществувала изобщо, се отменя. Хората си измиват ръцете. Райман е действувал неизвестно по чия поръка, но при всички случаи уж без знанието на „Зодиак“. Фирмата наново се изправя в целия си непорочен блясък. Защо? Защото все още ми нямат доверие? Или защото, вече убедени, че не съм комунистически агент, те допускат, че може да съм агент от друг тип? Или защото изобщо не съм им нужен? Всички тия „защо“ следва да бъдат основно премислени.

Късно следобед Едит почуква на вратата на ергенското ми жилище, за да ме измъкне да вървим на кино. Няма нищо по-хубаво от това да живееш в съседство с любимата жена, но в отделно жилище. Особено ако въпросната жена е като Едит и никога не те потърсва сама, освен ако сте уговорили да вървите някъде.

В момента никъде не ми се върви, обаче съм обещал и не виждам възможност да се откопча.

— Ти не ми каза нищо за бинокъла… — подсещам я, когато излизаме на улицата и разтваряме чадърите.

— Какво да ти казвам, когато сам го разбра. Наблюдавах „Зодиак“.

— И за какъв дявол го наблюдаваш?

— Оная вечер блесна светлина точно над кабинета на Еванс. Ако си забелязал, прозорецът над кабинета е винаги затулен в капаци. Но оная вечер някой, изглежда, отвори за миг капаците и блесна светлина…

— Тоя „някой“ е била чистачката.

— Чистачка в десет часа вечерта? За твое сведение „Зодиак“ се заключва още в седем. А чистачките работят заран.

— Все пак не виждам за какво може да те вълнува тая светлина и това помещение.

— Ти влизал ли си в това помещение?

— Не знам дори откъде се влиза.

— А аз знам: влиза се от едно-единствено място — от една стълба през кабинета на Еванс.

— Не ме интересува. И тебе — също.

— Но слушай, Морис: ако в „Зодиак“ има секретна архива, тя трябва да се намира именно в това помещение. И с нея сигурно се занимава Ван Алтен.

Ван Алтен е вторият секретар на Еванс, един затворен мрачен тип, който съвсем рядко се мярка по коридорите.

— Добре — кимам. — Дано бинокълът ти помогне да прочетеш тая секретна архива. Видя ми се достатъчно силен за целта.

С което разговорът ни приключва.

Филмът за мой ужас е някакъв хибрид между шпионаж и любовна история и всичко завършва с пречукване на двамата партньори при стената на Берлин. Трагедията впрочем прониква в главата ми доста епизодично и с маса пропуски, защото през цялото време съм зает с една трагедия от друго естество, а именно моята собствена. Трагедията на човека пред херметически затворената каса. Не мога да уловя нищо чрез наблюдение, понеже съм изолиран в един кабинет, дето наблюдавам само телосложението на секретарката си. Не мога да доловя нищо от случайно дочутите разговори, защото те нищо и не съдържат. Не мога да предизвикам сам разговори, защото е запретено, нито да проследявам когото и да било, защото е също запретено, нито да правя опит да се вмъкна дето и да било, защото е още по-запретено. Не мога да използувам апаратура, нито има де да я използувам. Не мога да прибягна дори до услугите на Едит, защото това е опасно и вероятно безполезно. Не мога да упражнявам никакъв натиск над никого. Тогава какво мога? Да гледам филми. Да пиша служебни писма. Да се развличам с една жена, за която не съм дори забавен. Да скучая. Да си ям нервите. Да чакам.

— Тъжно, нали? — пита Едит на излизане.

— Много! — отвръщам, като мисля за своето.

— И доста правдоподобно.

— Не знам — казвам. — Не ги разбирам тия работи.

— Аз също. Но изглежда правдоподобно.

— Е, да, понеже свършва трагично. Трагичното винаги е правдоподобно, защото повечето неща свършват трагично.

— Така ли мислиш?

— Какво има да мисля. Очевидно е.

— Казват, че има и щастливи хора…

— „Казват“… Когато някой ти каже така, попитай го кои точно са тия щастливи хора и ще му запушиш устата.

Ние вървим бавно по Калверстрат, изпълнена с гъсти тълпи народ в тоя вечерен час. Калверстрат, това е Царството на пешеходците в Амстердам, които са си извоювали един периметър, затворен за всякакви коли. Дъждът като по чудо отсъствува от пейзажа, но вместо него се е настанила мъглата и през прозирните диплещи се завеси на тая мъгла осветеният улей на улицата изглежда странен, като видение с разноцветните неонови надписи, светлините на витрините и сенките на минувачите, всичко туй смътно и неясно, сякаш някой го е нарисувал бегло, а после го е размил с вода.

— Ти не си жизнерадостен човек, Морис — подхваща наново след известно мълчание Едит. — Странно, пълен си с енергия, а не си жизнерадостен.

— Затова пък ти преливаш от веселост.

— Бих преливала може би, ако имаше отде да я взема.

— Изцеждай от време на време спомените от детството — съветвам я.

— Спомените от детството? Те са най-тъжното нещо в живота ми.

„С мене е същото — казвам си наум. — Обаче за момента това не ме разстройва.“

— Ти си имал баща…

— Ужасно кисел и стипца — лъжа безсрамно аз, понеже дори не знам кой ми е бил баща.

— …И майка…

— Винаги плачлива и дъхаща на валериан — продължавам да лъжа, тъй като не знам и майка си.

— Все пак правели са ти елха, давали са ти подаръци…

— От тия „полезните“ и евтините, дето са в картонени кутии и се състоят в събиране и изваждане — мъча се да импровизирам. — А на тебе нима нищо не са ти подарявали?

— Кой да ми подарява? Водеха ни на Коледа пред общинската елха и по нея наистина висяха тук-там играчки и всеки от нас очакваше, че може би ще получи подарък, но играчките от елхата никога не се раздаваха, защото ние бяхме толкова много, че две дузини играчки за никого нямаше да стигнат.

— Е, все пак е имало елха — казвам примирително.

— Елха… Елха за бедните деца… Не знам дали има нещо по-тъжно от това. По-добре да не ги правеха тия елхи за бедните.

Излизаме на един от каналите. Над водата са окачени дълги гирлянди с електрически крушки и крушките в тоя момент са запалени, защото е събота вечер, и това ми дава идеята, че понеже и без туй няма за къде да бързаме, бихме могли да влезем в заведението на кея.

Намираме една свободна маса в уютното чисто помещение. Масата е направена от грижливо полирано буре, както и всички останали, и върху бурето скоро ни сервират бутилка червено вино и нещо за ядене. Хората наоколо си приказват тихо и изобщо обстановката е доста отморяваща, додето пред тезгяха не се изправя дългокрак и дългокос младеж с китара. „Свърши се — помислям, — да бягаме!“ Но късметът ни тая вечер работи, защото чорлавият се оказва от лиричните натури и след като издрънква няколко погребални встъпителни акорда, запява с кадифено-подкупващ глас:

Недей ми разказва за безоблачни дни,

не ми обещавай лазури и слънце.

Аз си имам сивото на мъглата и дъжда,

аз съм собственик на лошото време.

После идват още няколко строфи, напоени с влага и скръб, прекъсвани от рефрена в същия тон:

Нека вятърът плиска

в лицето ми дъжд.

Няма нищо по-хубаво

от лошото време.

— Ето една полезна максима — забелязвам, когато дългокосият свършва елегията си. — Понеже лошите неща са далеч повече от хубавите, не ни остава друго, освен да се примирим и да ги обикнем.

— Философия на примирението — сбърчва гнусливо нос Едит. — Ненавиждам я. — И добавя: — Обаче песента е хубава.

„И виното“ — бих добавил аз. Но вместо да се занимавам с празни приказки, поръчвам втора бутилка.

Когато излизаме, нощният пейзаж е напълно в стила на песента. Отново е завалял ситен дъжд и вятърът носи воден прах и развява електрическите гирлянди, а водата в канала се плакне с глух шум, понесла лилави мрачини и жълти отражения. Тръгваме бавно по кея, без да обръщаме особено внимание на дъжда, както правят всички в тоя град. Когато понечвам да завия по пресечката към къщи, Едит улавя ръката ми.

— Нека повървим още по тая улица.

— Искаш да кажеш, да стигнем до „Зодиак“?

— Само ще надзърнем.

— Но слушай, Едит…

— Че какво престъпно има в това, господи! Минаваме и заминаваме, както хиляди хора.

— По тая улица никога няма хиляди хора, особено в тоя час. При това тя съвсем не е на пътя ни.

Все пак отстъпвам от куртоазия и ние продължаваме да вървим бавно край канала, побутвани от морския вятър, който духа в гърбовете ни.

— Откъде знаеш, че единственият вход на помещението е от кабинета на Еванс? — питам, колкото да се намирам на приказка.

— Знам го със сигурност.

Аз също го знам, но не е там работата…

— Имам предвид: как си го научила? С наблюдение или с подпитване?

— Ах, ти пак със своето — въздъхва Едит. — Не съм подпитвала, можеш да бъдеш сигурен. Достатъчно е веднаж да надзърнеш при секретарката на Еванс и веднаж да разгледаш фасадата, за да се убедиш.

— А защо мислиш, че там има архив, и то секретен?

— Защото, когато веднъж бях в общата архива, някой бе дошъл за някакъв документ и чух чиновникът да казва: „Това не е при нас. Това е в архивата на председателя.“ Значи, ако в „Зодиак“ изобщо се пазят някакви книжа за по-секретни сделки, те ще бъдат именно в архивата на Еванс, а не в общата архива при положение, че трета няма.

— Глупости. Толкова ли не разбираш, че Еванс е само парадна фигура в това предприятие.

— В търговията — да. Но аз мисля, че тоя човек има и втора специалност…

— Всеки си има и втора специалност. Някои през свободните часове се занимават с риболов, други — с пощенски марки, трети — с разузнаване. Търговско, разбира се.

— Невъзможен си.

— Но ако Еванс държи архива — продължавам, като се старая да вървя под чадъра на Едит — и ако в тоя архив наистина се намира нещо сериозно, той няма да го повери на местен човек като Ван Алтен.

— Ван Алтен не е местен човек. Той е докаран от Америка. А в Америка е емигрирал през време на войната.

— От кого изцеди тия сведения? — питам недоволно.

— Случайно ги научих — отвръща жената.

Готвя се да забележа нещо по повод на туй „случайно“, когато Едит ме изпреварва с едно „шшт!“ и спира на тротоара до моста.

Тъкмо пред нас се издига тъмната фасада на „Зодиак“. Това са всъщност четири тесни стари сгради, долепени една до друга, и чиято вътрешност навярно допълнително е била преустроена и съединена с общи коридори. Сградите са триетажни освен четириетажната ъглова постройка, дето се помещава кабинетът на Еванс. Кабинетът на Еванс заедно с преддверието, дето седи секретарката, заема целия трети етаж. Очевидно е, че до помещението над тоя етаж трябва да се стига откъм кабинета на Еванс при положение, че в преддверието няма и помен от стълба.

Тоя четвърти етаж, към който в момента са устремени погледите ни, има само два прозореца, и двата плътно затворени с тежки железни капаци.

— Ето виж! — прошепва Едит.

Наистина в тясната пролука под капаците ясно се очертава ивица жълта светлина.

— Сигурно Ван Алтен още се рови в архива, ако това е изобщо архив — промърморвам.

— Или пък има нощно дежурство — подхвърля секретарката ми.

— Да тръгваме — казвам, — защото отново пуснаха душа.

Дъждът наистина внезапно се е засилил. Тъкмо се готвим да продължим, и вратата на „Зодиак“ се хлопва. Една тъмна сянка се насочва право към нас. Едит, изглежда, е познала. Човекът, който идва насам, е Ван Алтен, но ивицата светлина продължава да се процежда под капаците на четвъртия етаж.

Обръщам се бързо гърбом към фасадата, прегръщам с две ръце жената до мене и притискам устни до устните й. И не знам тия ласкави устни ли са виновни, или това е от атмосферата на дъжда и на нощта, или от разказа за елхата на бедните деца, но прегръдката ми изведнаж става силна и трескава, додето смътно чувам човекът да ни отминава и да поема по моста, и малко по-късно Едит да произнася:

— О, Морис! Ти никога не си ме целувал така.