Богомил Райнов
Няма нищо по-хубаво от лошото време (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Последния път вие, мисля, бяхте кестенява…

— Да, а сега съм чернокоса. Това не ви ли харесва?

— Напротив. Така сте по-екзотична… и по-зряла.

Разговорът се води между мене и секретарката ми на гарата, където току-що сме се срещнали. Едит не изглежда в блестящо настроение тая вечер и бележката ми за зрелостта едва ли е от естество да й повиши тонуса.

— Вие също не изглеждате прекомерно зелен — отвръща жената, без да държи сметка, че разговаря с шефа си.

Предполагам, че има право. Подир една безсънна нощ и един цял ден на крака не е лесно да изглеждаш млад, особено ако си на моята възраст. Затова пък самочувствието ми е отлично.

— Да се качваме — предлагам. — Имаме цяла една нощ за приятни разговори.

И за да умилостивя чернокосата екзотика, поемам галантно куфарчето й.

Спалните ни купета са едно до друго. При туй между тях има врата. Това навежда вероятно Едит на известни предположения, но тя не казва нищо по тях. Заставаме край прозореца в коридора, за да дадем възможност на шафнера да оправи леглата. Движението по перона е в разгара си. Влакът тръгва след три минути.

— Била ли сте по-рано в Мюнхен?

— Никога.

— Жалко — отвръщам.

Но тя не запитва защо е „жалко“ и разсеяно гледа през прозореца.

— Нещо не сте в настроение.

Едит ми хвърля бегъл поглед:

— Личи ли си?

— Не много, но може да се отгатне.

— Аз рядко съм в настроение. Предполагам, че за да бъде човек в настроение, трябва да има известна причина.

— Така могат да говорят единствено алкохолиците — възразявам. — За жена на вашата възраст е нужна причина само, за да не бъде в настроение.

— Аз мога да бъда в настроение и без извънредна причина. Постоянните ми са достатъчни. Впрочем нека не се отегчаваме с такива разговори.

Тя замълчава, наново ме поглежда бегло и добавя:

— Завиждам на хора като вас.

— За какво точно? За „Хронос“ или…

— За това, че не губите самочувствието си дори когато работите ви не вървят.

— Работите ми вървят отлично.

— Имате предвид преговорите със „Зодиак“?

Иронията е доловима и без шесто сетиво.

— Да, и тях имам предвид — отвръщам спокойно. Жената ме поглежда недоверчиво, обаче не възразява.

— Скъпа Едит, — казвам добродушно. — Понеже ни предстои да работим заедно, трябва да ви обясня още отсега известни неща: обикновено колкото една сделка е по-доходна за теб, толкова по-малко доходна е за другия. Следователно толкова повече усилия са нужни за сключването й. Аз мога още утре да започна работа със „Зодиак“, и то работа за продължително време. Но едно такова избързване ще се отрази чувствително на печалбата ми, и съвсем не в благоприятна посока. Затова предпочетох да загубя няколко седмици време, обаче да спечеля повече пари. Знам, че времето е също пари, но време или пари — това е вече въпрос на вкус.

От перона се чува заглушено изсвирване. Две момичета, застанали под прозореца, вдигат ръце, само че не към нас. Мене специално никой никога не ме е изпращал. Влакът потегля меко и лентата на перона запълзява назад, за да отстъпи място на редица товарни вагони, на семафорите и на неясните сенки на нощта.

— Благодаря за урока — кима Едит. — Още повече че не ми го дължите. Нямах намерение да се бъркам в работите ви.

— Защо не. Това е далеч за предпочитане пред една секретарка, която мисли само за заплатата си. Участието ви е за мен свидетелство, че мога да разчитам на вас.

Тя ме поглежда изпитателно, но казва само:

— В такъв случай наградете ме с една цигара.

Шафнерът е оправил леглата в кабините ни и е отминал нататък. Едит пуши изправена до прозореца и гледа навън, обаче прозорецът е тъмен от нощта и от алпийските масиви, затулили небето. Жената изпушва до половина цигарата и я хвърля в пепелника.

— Ужасно ме боли глава. Позволете да си легна.

— Разбира се. Лека нощ.

Аз също се прибирам. Тъкмо навреме, за да чуя внимателното затваряне на резето от обратната страна на вратата. Такова недоверие, и то от страна на личната ти секретарка…

Добре, че тая вечер имам други грижи.

Свалям костюма си, обличам рубашката на пижамата, запалвам предпоследната за тоя ден цигара и се обтягам на леглото. Въпросите, които ме занимават, са същите, дето съм ги носил в главата си през целия ден, зает с баналната суетня около заминаването. Те са два, и то от съдбоносна важност. Първо: верни ли са свидетелствата на Моранди. Второ: ще мълчи ли Моранди.

Отговорът на втория въпрос е значително по-важен от практическа гледна точка, обаче аз съм направил всичко необходимо той да звучи положително. Да накараш един човек да проговори в даден миг е трудно, но още по-трудно е да го накараш да мълчи продължително време. Работата не е да размахваш под носа на човека пистолет или пачка банкноти, за да изкопчиш някое сведение, а на следния ден да сложат кръст и на тебе, и на цялата операция. Работата е да създадеш около човека такава обстановка, че той да не може да върши друго освен това, което ти желаеш да върши и в момента, и по-късно. Моранди ще мълчи, защото оттук нататък неговата сигурност е в пряка зависимост от моята сигурност. Той е убеден, че моето премахване няма да оправи нищо, а ще бъде прелюдия към собственото му премахване. Защото компрометиращият материал ще остане и ще бъде пуснат в ход от други.

Този компрометиращ материал бе, разбира се, един блъф, но само до известен миг. Аз не разполагах със запис на разговорите между Моранди и Ферари, обаче разполагам със запис на един по-важен разговор — между Моранди и мене. И записът наистина е вече на сигурно място, така че евентуалната ми смърт няма да свали от плещите на Моранди никакво бреме, ако не смятаме за бреме собствената му глава.

Мустакатият е разбрал и една втора истина: той не може да разчита на досегашните си господари. Той не може да чака нищо добро от тях. Това му е достатъчно ясно не само от убийството на Конти, но и от наблюдението, на което сам е бил подложен известно време. Моранди разбира, че ако са го пощадили, то е не толкова от особено доверие, колкото от желание да го използуват като примамка. Засега ония са убедени, че примамката не е дала резултат, и Моранди е оставен на мира. Обаче достатъчно е някой отново да прояви интерес към него, за да изчезнат и този някой, и самият Моранди с цел брутално, но ефикасно да се пресече дирята.

Дирята, водеща накъде? Тая мисъл ме връща отново към първия въпрос, най-важния за по-нататъшното развитие на операцията — истината ли е казал Моранди, или ми е изплел едно измамно ръкоделие от полуистини и чисти лъжи. Досега не съм имал време да обработя подробно наум информациите, получени от мустакатия. Обаче откъслечните размисли и преди всичко проверките, направени чрез самия разпит, ми дават основание да смятам, че Моранди е казал истината, и то вероятно цялата истина, която е на негово разположение. За жалост това, което е на разположение на мустакатия, представлява съвсем незначителна част от това, което ме интересува. И все пак за пръв път от мига на влизането ми в играта, подир цели два месеца чакане, разтакане и поемане на неизбежни рискове, аз съм се добрал до нещо важно, до един нов елемент, отиващ отвъд Моранди, до едно проникване по-натам в тая непроницаема история.

Това е името на човека, който е предавал инструкции и материали на Моранди. И този човек е на работа в „Зодиак“, също както Конти и мустакатият. Името на солидната почтена фирма твърде много се преплита с не тъй почтените сделки на шпионажа и туй идва да потвърди първоначалната ми хипотеза „Зодиак“ плюс ЦРУ, макар че съм решил да се пазя от прибързани хипотези.

Така или иначе установяването на делови връзки със „Зодиак“ в момента излиза на преден план в намеренията ми. Моранди е вече изигран коз. Трябва да се потърсят други пътища, за да се стигне до следващата писта.

Личността на човека с огледалните очила продължава да бъде едно от неизвестните в задачата. Образът на това продълговато лице, бледо и заплашително в своето безстрастие, упорито ме преследва като идея-фикс. Моранди твърди, че няма представа кой може да бъде тоя тип, макар да му го описах най-подробно. Моранди изобщо знае за аферата Конти само това, което неговият шеф му е доверил с късна дата не с цел за информация, а за сплашване.

„Нашият Конти — каза шефът — беше с непоправимо развален характер от комара. Затова от всичко правеше комар, дори от най-сериозните работи. Той ни съобщи, разбира се, за предложението на фотографа, но само един час преди решителната среща. Очевидно беше се уплашил в последния момент и бе решил да си подсигури тила. Той се опита дори от тази информация да извлече изгода, като изпроси да го възнаградим. Както знаеш, възнаградихме го. Работата се получи малко груба, ние пипаме в други случаи по-чисто, обаче за това вината бе пак у Конти. Беше му дадена инструкция да заведе фотографа у дома си и там да ми предаде сведенията. Тогава двамата щяха да се самоунищожат и да си разделят отговорността за двойното убийство. Но Конти и тук се оказа негодник. Навярно така е подхванал разговора, че онзи веднага се е усъмнил и е казал сбогом. Добре, че в съседство имаше наши хора и навреме тръгнаха подире му. Изобщо понякога се налага да променяме плановете си. Но не и решенията. Защото да променяме решенията, би означавало да променим и принципа. А принципът е веднаж завинаги установен и ти го знаеш: за честната работа плащаме с пари, за нечестната — с куршум.“

Всичко това е вече почти без значение за по-нататъшния ход на операцията. Но мислите на човека не могат да се свият само в обхвата на една операция, колкото и голяма да е тя. Винаги остава и нещо отвън — дреболии без полза, спомени без значение, картини, които би трябвало да изхвърлиш от мозъка си, но които се загнездват там и не искат да си отиват, като картината на сгърченото до парапета тяло с премазаните потръпващи нозе, с разбитата глава и смачканата бяла панама, пропита с кръв.

„Хайде стига, да спим!“ — промърморвам, като искам с тая трезва заповед косвено да намекна на картината да върви в забравата и да не ме отвлича от реалното. Обаче така става с мене, че когато съм уморен, най-трудно заспивам и колкото съм по-уморен, толкова по-бодро работи главата ми, само че на празни обороти, забулена от мъглявините на минали неща, на неприятни видения и смътни предчувствия.

„Денят наистина бе напрегнат, но резултатен“ — казвам си. За разлика от сегашните ти фантазии. Освен тичането по визите и подготовката на асортимента от мостри, ценоразписи и пр., наложи ми се да се погрижа малко за гардероба си, за да добия по-индустриален вид. След това трябваше да драсна някои картички до близки хора в родината и да навестя отново господин Георг Рос, макар тоя род визити да са забранени по принцип освен в изключителни случаи.

Случаят наистина бе изключителен. Миниатюрният магнетофон, който своевременно бях купил, бе доказал, че си струва многото пари. По принцип не обичам тоя род техника, която те заставя да мъкнеш микрофон под формата на игла за вратовръзка, да прекарваш проводник под ризата си, да пробиваш джоба, си, за да скачиш проводника, и да бъркаш уж за щяло и не щяло в тоя джоб, за да включваш и изключваш апарата. Но понякога тия фокуси са неизбежни. Малката ролка, поставена в плик и предназначена за скъпия Мерсие, бе в състояние да направи евентуалната ми ранна кончина не тъй фатална за делото, а може би и да отложи тая кончина до една по-подходяща възраст.

— Извинявам се, че пак ви безпокоя — казах на господин Рос. — Знам, че това не е твърде в правилата.

— О, не се притеснявайте — усмихна се домакинът. — Аз съм стар човек. Няма от какво толкова да се боя.

„Ти също — казвам си. — Така че замирай и заспивай. Изобщо взимай пример от секретарката си.“ Каква порода. Просто странно как видението на тия разкошни форми до тоя момент не ме е обсебило и не ме е накарало да разбия крехката преграда, разделяща така противоестествено жената от мъжа.

* * *

Напрегнатият размисъл, както и видението на разкошните форми неусетно са преминали в съновидения и аз чувам съвсем смътно и отдалеч тропането по вратата и гласа на шафнера:

— Господине, пристигаме!

Четвърт час по-късно, гладко избръснат и ухаещ на „палмолив“, излизам в коридора. Едит е изправена до прозореца с безупречно подредена коса — тая здрачна коса с цвят на гарваново крило — и разсеяно наблюдава прелитащите навън скучни сиви сгради, складове за железария и празни места, предвещаващи скорошното влизане в Мюнхен.

— Добре ли спахте? — питам в стила на добрия тон.

— Много добре, мерси — отвръща тя.

Но лицето въпреки пресния грим говори друго. То е бледо и уморено.

— Вие сте възприели и тайните на козметиката — забелязвам. — Досега, ако се не лъжа, не се гримирахте.

— Не ми ли позволявате?

— Защо не. Само ако ми разрешите един съвет, не злоупотребявайте със зеленото и синьото под очите. Художниците смятат, че това са бои повече за пейзаж, отколкото за портрет.

— Вие разбирате и от изкуство?

— Да — казвам. — Чел съм книгата „Ван Гог — художник на слънцето и на лудостта“. Четох я веднаж, когато пак пътувах — някой я беше забравил в купето. За жалост пътуването свърши едва когато бях на пета страница. Тия книги са поучителни, но малко тежко се четат.

Жената слуша глупостите ми с половин ухо и продължава да гледа през прозореца. Влакът е намалил ход и вече навлиза сред върволици вагони, подсказващи, че пристигаме.

— А сега? — обръща се към мене Едит, когато влакът съвсем намалява ход. — Какви са плановете ви за днес?

— Ще ви кажа. Най-първо да намерим хотел.

— Бих се радвала много, ако отседнем нейде близо до гарата. Наистина не се чувствувам добре.

Хотелът, който намираме, е близо до гарата, при това модерен и приветлив.

— Една стая ли желаете? — пита човекът на гишето.

— Две — избързва да каже Едит.

— Две стаи — потвърждавам. — Дамата е моя секретарка.

— Вие не пропускате случай да подчертаете шефството си — казва ми тя малко по-късно в асансьора.

— Само в случаите, когато трябва да ви внуша да не се изказвате преди мене.

Стаите ни са една до друга и след като изчаквам от учтивост половин час, потропвам на вратата на Едит:

— Елате, ако сте си починали. Имаме малко работа.

Работата е да позвъним на Рудолф Бауер, внос-износ. Едит набира номера, свързва се церемониално от името на своя шеф със секретарката на отсрещната страна, секретарката на отсрещната страна се свързва на свой ред с шефа си и в резултат на целия този ритуал най-после съм в пряка връзка с търсеното лице.

— Добро утро, обаждам се от името на един ваш близък. Имам да ви предам нещо от негова страна.

— Много ми е приятно — отвръща енергичен младежки глас. — Кога ви е удобно да минете?

— Когато ще бъде удобно на вас.

— Дванайсет, добре ли е?

— Отлично е.

Секретарката ми следи с известна изненада оперативността и ефикасността на разговора ми. За да дам добавъчна храна на адмирацията й, аз изваждам грижливо опакованите мостри и търговските си книжа, поставям всичко в елегантната кожена чанта, поглеждам часовника на ръката си — един автентичен „Хронос“ — и предлагам:

— Имаме време да се разходим из града.

— Ако не смятате тая разходка за служебно задължение, бих ви помолила да ми я спестите.

— Както обичате — отвръщам безучастно, вземам чантата в ръка и излизам.

Мюнхен е може би чудесен град, но не в часовете на лятната жега. Затова подир късо колебание решавам да се запозная вместо с него с бирата, носеща същото име. Тя е отлична. И то тъкмо при жега.

В дванадесет без една минута заставам пред секретарката на Бауер, а минута по-късно и пред самия Бауер. Нека се разбере, че немската точност може да бъде постигната и от някои други нации, като швейцарската.

Бауер, противно на гласа си, не е съвсем млад, във всеки случай не по-млад от петдесетте. Но в лицето му и в стойката на тялото му има нещо енергично и стегнато, извикващо идеята за парадни униформи, студентски дуели и казармени плацове. Той прочита за по-малко от минута писмото на Моранди и веднага минава на въпроса:

— Каква е офертата ви?

Френският му език е твърд и отсечен, не по-малко от държането.

Повтарям в общи линии сбитото си изложение, направено неотдавна пред директора на „Зодиак“. Изваждам за по-голяма нагледност и мострите заедно с подробните ценоразписи.

Бауер ме изслушва внимателно, после хвърля бегъл поглед на мострите и кима:

— Мисля, че ще мога да направя нещо за вас. Какво точно и как, това ще бъда в състояние да ви кажа не по-рано от два дни. За колко време сте тук?

— За колкото е нужно.

— Отлично. В такъв случай да се уговорим…

Той прелиства бележника на масата си и определя деня и часа. След което ми подава твърдата си като дърво ръка и ме отпраща.

Доброто на песимиста е не само че предвижда най-лошите неща, но и че когато тия лоши неща не дойдат, той вкусва насладата на приятния сюрприз. Песимистът е единственият човек, който се радва, когато очакванията му бъдат излъгани.

Втората среща с Бауер ми доставя именно подобна изненада. Не изведнаж, разбира се, и след доста напрегнати обрати.

— Часовниците ви са качествени — казва вместо встъпление представителят на местния внос-износ. — Но те имат един дефект: трудно продаваеми.

Очаквам, че ще ми сервира бележките, вече известни от срещата в „Зодиак“, затова бързам да възразя. Бауер търпеливо ме изслушва, после забелязва:

— Не се разбрахме. Непродаваеми са не поради не доверието на купувачите, а поради опозицията на продавачите. На вашата стока е организиран бойкот и вие би трябвало да знаете това.

— О, бойкот! — махам пренебрежително с ръка. — Това са интриги на някои швейцарски фирми. Никой не е дотам властен да установи бойкот на целия световен пазар.

— Не бъдете чак толкова сигурен — поклаща глава Бауер.

После, сякаш между другото, запитва:

— Вие, мисля, съвсем отскоро сте собственик на „Хронос“?

— Съвършено вярно.

— А преди това с какво се занимавахте?

— Със същото. Само че не като производител, а като търговец.

— Имахте магазин?

— Да.

— Къде?

— В Лозана.

— Търговията трябва да е вървяла добре, щом сте натрупали пари, за да купите цяло предприятие.

— Парите са натрупани от баща ми, не от моите сделки. Баща ми беше старомоден човек и се боеше от рискованите операции. По-голямата част от средствата си държеше в суха наличност, а търгуваше само с незначителни суми, за да си осигурява всекидневното.

— Вие, значи, сте нарушили това златно правило?

— Ако едно правило не носи злато, то не е златно правило. Човек трябва да играе по-наедро играта, иначе тя не си струва труда.

— Не мислите ли, че поемате твърде голям риск? — запитва Бауер и ме поглежда внимателно.

Издържам погледа му спокойно, но без нахалство.

— Рискът е пресметнат — отвръщам. — В най-лошия случай ще продам всичко и пак ще изляза с печалба.

— Ако има кой да купи… — възразява Бауер. — И ако конкуренцията не мине към по-драстични мерки. Има и драстични мерки, господин Ролан!

— Никакви мерки не ме плашат — отвръщам. — Пресметнатият риск също е риск, разбира се, но днес къде няма риск?

Бауер отново ме поглежда внимателно. После запитва:

— А кое ви накара да се насочите именно към „Зодиак“? „Зодиак“ не е специализирана фирма по часовниците.

— „Зодиак“ по нищо не е специализирана. Обаче това е солидна фирма. За да парирам бойкота, ми трябва тъкмо една солидна фирма.

— Солидни фирми има много.

— Тия като „Зодиак“ обаче се броят на пръсти. „Зодиак“ сключва маса сделки със страните зад „желязната завеса“. А това е тъкмо пазарът, където никакви бойкоти не могат да бъдат в сила.

— Вие сам не можете ли да имате връзки отвъд „желязната завеса“?

Въпросът е подхвърлен съвсем небрежно.

— По кой начин?

— Не знам. Питам просто…

Той продължава да пита все тъй просто в течение на още близо два часа. Трябва да му се признае, че води разпита умело, макар и твърде директно, и че прави всичко необходимо, за да не ми пресъхнат устата: секретарката внася бутилка скоч и на два пъти подновява запасите от лед и сода.

— Надявам се, че не съм ви уморил прекалено — казва най-сетне Бауер, като поглежда часовника си.

— Не, но ме озадачихте — отвръщам с добродушна усмивка.

Домакинът също се усмихва, макар и не тъй добродушно:

— Сам разбирате, че когато работим с някого, трябва да знаем с кого работим. А моята фирма, господин Ролан, въпреки неблагоприятната ситуация има намерение да поработи с вас.

Ето най-после и часа на приятната изненада.

— За нас, разбира се, е трудно да разбием блокадата, създадена около вашата продукция. Но ние имаме известни пазари в Африка и сме наклонни да почнем с една първоначална сделка за десет хиляди часовника, колкото да изпробваме пазара.

Погледнато от страна на грубата корист, съобщението звучи приятно, обаче моята гледна точка в случая е различна. Затова едва се сдържам да не запитам: „А «Зодиак»?“

— Що се отнася до „Зодиак“, там работата е по-сложна. Както ви е казал и Моранди, аз имам известни връзки с ръководството на фирмата, но съвсем не съм всемогъщ. Прочее налага се да почакате още няколко дни, за да видим резултата от направените сондажи. Надявам се, че имате възможност да почакате.

„Да чакам? Че аз съм професионалист по чакането“ — би следвало да отговоря, обаче казвам:

— Разбира се. Мога да ви оставя телефона си.

— Именно. При следната среща ще оформим и сделката.

Давам вид, че отлагането на сделката не ми е прекалено приятно, но замълчавам, както приличието го изисква. И ние се разделяме с къси озъбени усмивки, след като Бауер ми връчва за миг парчето дърво, което му служи за ръка.

Едит приема с явно огорчение вестта, че се налага да останем още няколко дни в Мюнхен. През цялото време досега тя не е напуснала стаята — освен за да слезе да се нахрани в ресторанта на хотела — под предлог, че е настинала, боли я глава, уморена е и пр. Засега тя съвсем не ми е нужна и аз я оставям да се занимава с лошото си настроение, като посвещавам своето внимание на мюнхенските забележителности и главно на онази от тях, която има второто агрегатно състояние, а именно течното, придружено с обилна пяна.

Изминала е цяла седмица, когато най-сетне една заран секретарката на Бауер позвънява, за да ме покани на очакваната среща.

— Съжалявам, че ви отнехме толкова време — казва вместо предговор Бауер, — но се надявам, че това не е било напразно. Имам сведения, че сделката със „Зодиак“ ще може да се осъществи, и то без протакане. Нашият малък договор също е готов.

Той ми предава екземплярите на договора и аз, както се полага на трезво-недоверчивия аферист, внимателно го прочитам. Всичко е в ред.

Бауер взема от мене екземплярите, обаче вместо да премине към ритуала на подписите, слага дървената си длан отгоре им и отправя неподвижен поглед в лицето ми:

— Има една последна подробност…

„Дано да не е от тия, дето всичко развалят“ — помислям.

— Договорът, както и сделката със „Зодиак“ могат да бъдат осъществени и да ви донесат крупна печалба, а могат да останат и само една хубава илюзия. Всичко зависи от вас.

— А именно?

— Вие вероятно разбирате, че и двете сделки носят изгода главно на вас, а не на моята фирма. Това е един вид услуга, която ви правим. Следователно като разумен човек вие трябва да знаете, че услуга се прави срещу услуга.

— А именно?

— Специално на моята фирма вие не можете да бъдете особено полезен. Обаче по известни стечения на обстоятелствата освен фирмата си аз представлявам и един друг институт. И тъкмо на този институт бихте могли да услужите. Вероятно се сещате, че става дума за разузнаването.

Той млъква и ме поглежда внимателно.

Учудването, което изигравам, не е нито много силно, нито много слабо. То е точно колкото следва да бъде учудването на един несведущ, но лишен от прекалени скрупули човек.

— Струва ми се, че разбирам — отвръщам, като издържам без стеснение погледа на Бауер. — Само че, както знаете, моята специалност е съвсем друга и не ми е ясно в какво бих могъл да бъда полезен на вашия… институт.

— Това ще ви стане ясно, след като се договорим по главното. Колкото до специализацията, за това не се тревожете. Хората на разузнаването не са някаква особена раса. Това могат да бъдат и търговци като вас, лекари, адвокати, учени, изобщо всякакъв вид най-обикновени граждани.

— Чувайте, господин Бауер — казвам, като се размърдвам неудобно в креслото си. — Не може ли услугата, за която става дума, да има малко по-банална форма: известна комисиона или процент за вас, изобщо, нали разбирате, не искам да се забърквам в неща, които не са моя работа, и то в един момент, когато собствените ми работи съвсем не са тръгнали блестящо.

— Вашите работи могат да тръгнат блестящо само ако се заловите и с другите. При това трябва да ви предупредя, че никакви особени подвизи няма да се искат от вас и че изобщо не рискувате нищо друго, освен да понатъпчете джоба си…

— Благодаря — казвам, — но аз не съм дете и знам, че никой не е готов да ти тъпче джоба с пари за дреболии.

— Не става дума за дреболии, а за неща, които с нищо няма да накърнят спокойствието и сигурността ви — уточнява Бауер. — Сделките и печалбите, всичко това е много приятничко, обаче не забравяйте, че ако комунизмът надделее, нищо няма да остане не само от печалбите ни, но и от самите нас. Хората на свободна Европа имат граждански дълг, господин Ролан!

Ние продължаваме пазарлъка още известно време все в тоя дух, като Бауер фигуративно ми посочва ту джеба, натъпкан с пари, ту комунистическата опасност, додето аз в края на краищата съм принуден да капитулирам, и то не толкова от уплаха пред призрака на комунизма, колкото от страх пред финансовия крах.

— Добре — отстъпвам. — Кажете какво искате от мене.

— Ще ви кажа всичко най-подробно. Но първото, което трябва да сторите, е да продадете „Хронос“.

— Как? — извиквам аз, тоя път без сянка на симулация. — Да продам това бижу на техниката?

— Именно — кима спокойно Бауер. — Да продадете бижуто. Окончателно и без колебания.

И ето ние отново сме във влака — аз и секретарката ми. Докато в Мюнхен тя отиваше всеки ден от зле към по-зле, сега долавям внезапни признаци на съвземане. Лицето на жената изглежда спокойно и свежо без помощта на всякакъв грим. Не че от цялото й същество лъха опиянение от живота, тя едва ли е способна на подобно нещо, но признаците на меланхолията и мигрената са просто безследно изчезнали. До такава степен, че Едит скланя да погостува в купето ми и да изпуши една цигара.

Секретарката сяда на леглото до прозореца и кръстосва крака, при което бедрата й се очертават изразително под тясната пола. Погледът ми неволно се насочва към тия полускрити прелести, но жената бърза да ме изстуди:

— Все още не мога да разбера защо бе необходимо да ми кажете едва в последния момент, че ще пътуваме не за Женева, а за Амстердам.

— Защото едва в последния момент възникна причината да тръгнем за Амстердам — импровизирам аз.

Не обичам дребните лъжи, но понякога това е единственият начин да се избягнат дългите и безполезни пререкания.

— Толкова секретна ли е тази причина?

— Ни най-малко. Касае се за преговори с главната дирекция на „Зодиак“. Изобщо касае се тъкмо за онова, в което вие тъй дълбоко се съмнявахте.

Тя ме поглежда изпитателно, обаче не казва нищо.

— Вие изтърпяхте едно ужасно главоболие в Мюнхен! — забелязвам съчувствено, но без всякаква връзка.

— Нямате представа колко ужасно! — потвърждава тя.

— Човек без качествата на вашата физика би отишъл направо в гроба. Да не излезеш една седмица от стаята, не главоболие ще те налегне, а може да стигнеш и до самоубийство.

При тия думи протягам ръка и затварям купето.

— Оставете вашите безсолни шеги и не затваряйте вратата — казва Едит, впрочем без да губи спокойствието си.

— Ужасно течение става. Един главобол може да се върне също тъй лесно, както си е отишъл. И после, трябва да поговорим.

Тя ме поглежда с познатата сянка на напрежение в кафявите очи:

— За какво точно?

— За маса неща. Можем да почнем например с такава подробност: от кого се бояхте в Мюнхен?

— Бояла съм се?

Тя се разсмива с тоя звънък, даже твърде звънък смях, който обзема някои жени, щом им сервираш неудобния въпрос.

— Добре, тогава да почнем от друго: какви са специалните ви интереси към „Зодиак“?

Тя е спряла да се смее и сега ме гледа студено, почти неприязнено:

— Трето има ли?

— Има и трето, и четвърто, и пето. Без да говорим за обясненията, които ми дължите по повод на многобройните си лъжи.

— Кои по-точно имате предвид?

— Всичките. Трябва да ви кажа, че нито една от лъжите ви не е минала. Може да не съм специалист по живописта, но не съм и глупакът, за който ме вземате… сластолюбивият патрон, който избира секретарките си според закръглените им форми…

Тя мълчи и продължава да ме измерва с недружелюбен поглед.

— Аз постъпих коректно с вас: предложих ви място в един момент, в който търсехте работа, осигурих ви заплата, фантастично висока, ако се има предвид служебната ви незаетост, а вие отговаряте на всичко това с лъжи и неискреност.

— Не мога да разбера за какво точно говорите — казва тя, сякаш току-що се пробужда. — Работила съм толкова, колкото сте ми давали работа. Що се отнася до другото, не съм се спазарявала да ви разкривам душата си, макар да не разбирам кои мои въображаеми лъжи са ви разстроили.

— Вижте, Едит, ние разполагаме с цяла нощ пред нас, но аз нямам никакво намерение да я прекарвам в красноречие. Ако не желаете да отговорите и тоя път на прямотата ми с прямота, нека смятаме разговора за приключен. Ще ви платя утре обезщетението, полагащо се по договора, и можете да се смятате свободна.

Обезщетението за неустойка е доста значително, така че думите ми би трябвало да прозвучат по-скоро като едно хубаво обещание, отколкото като заплаха. Обаче, както и очаквам, Едит съвсем не ги приема откъм тая им страна:

— Но кажете в какво собствено ме обвинявате? Кога съм ви излъгала? Какво не съм ви казала?

— Вече ви зададох два въпроса.

— Добре, ще ви отговоря. Що се отнася до Мюнхен, вие наистина познахте. В тоя град има един човек, когото не желаех да срещна. Нито него, нито близките му. Един човек, който на времето постъпи некрасиво с мен, след това с късна дата се сети да ме гони. Обаче това е съвсем лична работа и не разбирам защо е трябва да я споделям с вас. Що се отнася до „Зодиак“, тук направо грешите. Не съм имала към тая фирма никакви специални интереси освен това, че можеше да ми осигури постоянно място и от време пътуване за сметка на фирмата.

Начинът, по който е отговорила на двата въпроса може да бъде приложен, разбира се, и към всички следващи. Затова решавам, че спазването на правилото „пестете ни времето“ изисква сам да поема инициативата. Запалвам цигара, притварям за минута очи, колкото да събера мислите си и да дам възможност на жената да се пребори със страховете си, после казвам:

— Вие сте завършили френска литература преди четири години. Тоя факт бе твърде лесен за установяване. От тия четири години една сте прекарали в курсове по машинопис и половин — при „Фишер и Ко“. Прочее губят ви се две години и половина, които трудно могат да се обяснят с безделие, като се има предвид енергичната ви натура и особено свидетелството ви, че не сте имали близки хора, готови да ви издържат повече.

Тя се опитва да възрази нещо, но аз я спирам:

— Чакайте, това е още само началото. Минаваме към втори момент: останали сте без работа и напускате Цюрих, понеже не можете да намерите място. Но една също лека справка с периодичния печат и по-специално с колоната за малки обявления установява, че в Цюрих по същото това време всекидневно са се търсели средно по пет-шест машинописки и секретарки. Трето: пристигате в Женева да гоните късмета си и първото, което научавате от една ваша позната, е новината за вакантното място в „Зодиак“. Обаче всъщност мястото в „Зодиак“ се беше овакантило само два дни преди нашата среща, което също не бе трудно да се установи по колоната на малките обявления. А вие бяхте пристигнали десет дни преди това и бяхте прекарали тия десет дни със скръстени ръце, макар в споменатите колони всекидневно да са се появявали съобщения за вакантни места в други предприятия.

Едит мълчи и гледа пред себе си, сякаш това, което говоря, не се отнася до нея. Аз, напротив, я фиксирам през цялото време, защото знам от опит, че погледът действува, дори когато е отправен във фланг.

— Не искам изобщо да споменавам за лъжата ви относно въображаемата „позната“, освен ако наричате така мъжа, с когото се срещахте в Женева.

— И това ли ви дразни?

— Оставете диверсиите. Това не ме дразни в смисъла, който вие имате предвид, обаче ме навежда на определени изводи. Но нека първо да се върнем на въпроса за „Зодиак“. Вие имате нещастието да изпуснете това жадувано място, но и щастието в същия момент да ви бъде предложено друго, и то равностойно. Вместо да се зарадвате на тоя шанс, вие проявявате необясними колебания, отлагате отговора си за другия ден…

— Животът не ме е възпитал да вярвам на всеки срещнат…

— Минутка! И въпреки уговорката да ми се обадите заранта, се обаждате едва следобед…

— Казах, че ви бях търсила заранта…

— Но излъгахте. Защото заранта бях отсъствувал от хотела само по време на срещата си в „Зодиак“, а вие бяхте чули за тая среща предния ден и глупаво би било да ме търсите тъкмо тогава, когато знаете, че няма да ме намерите.

Тя мълчи. Протягам ръка през рамото й. Не, разбира се, за да я прегърна, а за да хвърля угарката през прозореца.

— И ето, след повече от ден на необяснима нерешителност вие най-сетне се обаждате, за да манифестирате също тъй необясним ентусиазъм, да изразите удоволствие…

— Може и аз да съм направила своите проверки, както вие сте ги правили.

— Разбира се. Но проверките вие сте ги правили не само за да разберете дали съм собственик на „Хронос“ и що за предприятие е „Хронос“, а и за да установите какви са връзките ми със „Зодиак“. Въпросите, които ми задавате от време на време, също бият в тази цел. Изобщо, с две думи казано, вашето място при мене има известен интерес, доколкото самият аз съм някаква възможност за достъп до „Зодиак“.

Запалвам цигара, за да дам възможност на жената да отговори, обаче тя предпочита да мълчи и да гледа пред себе си. Може би не трябва да бързам. Може би тъкмо в тоя момент Едит обмисля поредната си лъжа и щом я намисли, услужливо ще я предложи на вниманието ми.

— В обвиненията ви освен голяма доза мнителност има и някои верни неща — признава най-после тя. — Ключът на всичките ми постъпки е интересът към „Зодиак“, вие сам сте разбрали това. Всъщност не толкова към „Зодиак“ като фирма, колкото към един определен човек от тая фирма. Но това е една съвсем лична история.

— Слушайте, Едит: вие сте страшно затънала в тия лични истории. Една в Мюнхен, втора в „Зодиак“… Само че аз нямам никакво намерение да затъвам повече в лъжите ви. Тъкмо вашите постъпки свидетелствуват, че в случая няма никаква лична история. Вие действувате по чужда диктовка и за да пристъпите към действие, изчаквате чужди инструкции. Вашето колебание пред мястото, което ви предложих, ви беше необходимо, за да спечелите време да докладвате и да получите допълнително нареждане. Вашите срещи с приятелката в мъжки образ бяха извикани от същата необходимост. Не искам да ви насилвам да казвате нищо повече от това, което смятате, че може да ми доверите, но и не желая да ми досаждате с глупави лъжи. Казах ви: утре ще си уредим сметките и ще се сбогуваме.

— Но аз не искам да се разделяме, вие сте ми нужен… — извиква полугласно Едит, като спонтанно се обръща към мене.

— Вие също сте ми нужна, обаче се въздържам… — промърморвам аз.

Защото при спонтанното обръщане лицето на жената се е озовало на педя от мене. Едит диша развълнувано, макар че гърдите й нямат нужда от дълбоко дишане, за да се видят размерите им.

— Бих искала да ви кажа всичко, но не мога… — прошепва секретарката, като ме хваща за ръката.

— Защо? Вие доста добре се изразявате.

— Защото именно не се касае до лична история… както сам сте го разбрали… защото тайната не е само моя тайна… изобщо не е моя тайна…

— Добре, не ви насилвам. Обаче съгласете се, че не е възможно да бъда свързан с човек, който има тайни намерения в една област, от която аз си вадя хляба.

Едит стисва в някакъв несъзнателен порив ръката ми и казва умолително:

— Обещайте ми поне да бъдете дискретен… Обещайте ми, че ще мълчите.

— За това няма защо да се боите. Стига, разбира се, интересите ви да не са против моите собствени.

— Морис… — казва жената с развълнуван глас, като съвсем ненадейно ме назовава по име. — Аз съм шпионка…

— А, шпионка… — промърморвам. — Само това ми липсваше.

Тя стиска ръката ми и ме гледа с разтревожени очи, сякаш сама е ужасена от признанието, което е направила.

— И на кое разузнаване служиш?

— На никое… На „Фишер и Ко“…

— Че какъв е тогава твоят шпионаж?

— Търговски.

— И такъв ли има?

— „Зодиак“ твърде много засяга интересите на „Фишер и Ко“ в някои области. Освен това в „Зодиак“ се разработват някакви проекти с по-далечна дата за поглъщане на известни предприятия и създаване нещо като монопол. От „Фишер и Ко“ искат да знаят подробности за проектите и изобщо да имат информация за всичко, което става в „Зодиак“.

Тя излага тия сведения с автоматичен глас и с израз на самоубиец.

— Но аз не трябваше да казвам на никого тези неща, на никого, разбираш ли?

„Все едно че си ги казала на никого. Една стара приятелка така ме наричаше — «господин Никой»“ — помислям аз, обаче произнасям само:

— Ясно. И успокой се. Не съм от приказливите. И твоята секретна мисия не ме засяга. При едно-единствено условие: да не вършиш глупости, в резултат на които да объркаш и моята работа.

Ние неусетно сме минали на ти, и другояче не би могло да бъде при един интимен разговор, изпълнен с шпионски признания.

— Няма да правя нищо без твое знание — обещава Едит. — За всичко ще искам съгласието ти. Така добре ли е?

Добре е. Но за да бъде още по-добре, трябва да доведа докрай едва започналия процес на успокояването. Това ме принуждава да се преместя малко вдясно и да прегърна през кръста Едит. Тая разкошна жена има изумително тънък кръст.

— О, Морис, да знаеш само как те мразех преди малко.

Въздържам се да отвърна на признанието с признание, понеже едрият й бюст е притиснал гърдите ми и ми взема дъха. И после, приказките са излишни. Едит е в ръцете ми — в прекия и преносен смисъл на думата.