Александър Дюма
Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон (9)

IX
В КОЯТО НЕПОЗНАТИЯТ ОТ СТРАННОПРИЕМНИЦАТА „МЕДИЧИ“ ОТКРИВА ИНКОГНИТОТО СИ

Тоя офицер, който спеше или се готвеше да спи, въпреки безгрижния си вид носеше тежка отговорност.

Като лейтенант на кралските мускетари, той командуваше цялата рота, пристигнала от Париж, а тая рота се състоеше от сто и двадесет души; но с изключение на двадесетте, за които говорихме, останалите сто пазеха кралицата майка и особено господин кардинала.

Господин Джулио Мазарини не искаше да харчи за пътни разноски на своите телохранители; затова той използуваше кралските, и ги използуваше широко, защото вземаше петдесет за себе си; това обстоятелство би се сторило много неприлично на всеки, който не познаваше обичаите на тогавашния двор.

Не по-малко неприлично или дори необикновено би се сторило и това, че тая част на замъка, която беше определена за господин кардинала, бе блестяща, осветена и оживена. Мускетарите стоеха на пост при всяка врата и не пускаха никого освен куриерите, които следваха кардинала за преписката му дори когато той пътуваше.

Двадесет мускетари дежуреха при кралицата майка; тридесет си почиваха, за да сменят дежурните на другия ден.

В тая част на замъка, която обитаваше кралят, напротив, цареше мрак, мълчание и самота. Когато затвориха вратите, никой не би се досетил, че тук почива кралят. Всички служители се оттеглиха постепенно. Господин принцът изпрати да попитат дали негово величество има нужда от нещо, след обикновеното не, казано от лейтенанта на мускетарите, който беше навикнал на въпроса и отговора, всичко започваше да заспива, както в къщата на един добър гражданин.

И все пак от прозорците на кралските покои лесно можеше да се чува празничната музика и да се виждат богато осветените прозорци на голямата зала.

Десет минути след като се прибра в покоите си, Луи XIV позна по още по-голямото движение, отколкото при неговото излизане, че кардиналът също се оттегля с голяма свита от благородници и дами.

Но за да види цялото това движение, достатъчно беше да погледне през прозореца, капаците на който не бяха затворени.

Негово високопреосвещенство мина през двора, изпращан лично от негово височество, който му светеше с един факел; след това мина кралицата майка, уловена свойски подръка от нейно височество, Двете шепнеха като стари приятелки.

След тия две двойки минаха тържествено всички: придворни дами, пажове, служители; факели осветяваха с играеща светлина целия двор като при пожар; после шумът от стъпките и гласовете заглъхна в горните етажи на замъка.

Тогава никой не мислеше вече за краля, който стоеше облакътен на прозореца си и тъжно гледаше как тече цялата тая светлина, който слушаше как затихва целият тоя шум; никой освен непознатия в странноприемницата „Медичи“, когото видяхме да излиза, загърнат с черната си мантия.

Той отиде право към замъка и с меланхолно лице се заразхожда около двореца, все още заобиколен с любопитни; като видя, че никой не пази главната врата, нито преддверието, защото войниците на негово височество се побратимяваха с кралските войници, тоест пиеха въздържано, или по-скоро невъздържано, непознатият се промъкна през тълпата, премина двора и стигна до стълбата, която водеше при кардинала.

По всяка вероятност той тръгна към тая страна, защото видя светлината на факелите и лутанията на пажовете и служителите.

Но веднага бе спрян от щракане на мускет и от вика на часовоя.

— Къде отивате, приятелю? — го запита караулът.

— Отивам при краля — отговори непознатият спокойно и гордо.

Войникът повика един от офицерите на негово високопреосвещенство и той каза с тон на канцеларски прислужник, който напътва просител:

— Оная стълба насреща.

И офицерът, без да се грижи повече за непознатия, поднови прекъснатия си разговор.

Непознатият не отговори нито дума и тръгна към посочената стълба.

На тая страна нито шум, нито факели.

Мрак, сред който се движеше напред-назад един часовой подобно на сянка.

Тишина, която позволяваше да се чува шумът на стъпките му, съпровождан от звънтенето на шпорите по плочите.

Тоя часовой беше един от двадесетте мускетари, назначени за охрана на краля; той стоеше на пост изправено, добросъвестно като статуя.

— Кой е там? — извика часовоят.

— Свой! — отговори непознатият.

— Какво искате?

— Да говоря с краля.

— Охо, драги господине, това не може.

— А защо?

— Защото кралят си е легнал.

— Вече легнал?

— Да.

— Все едно, трябва да му говоря.

— А аз ви казвам, че това е невъзможно.

— Обаче…

— Назад!

— Значи така е заповядано?

— Няма да ви давам сметка. Назад!

И тоя път часовоят придружи думите си със заплашително движение; но непознатият не се помръдна, сякаш краката му се бяха срасли с пода.

— Господин мускетар — каза той, — вие благородник ли сте?

— Имам тая чест.

— Е, добре, аз също съм благородник, а благородниците трябва да се зачитат едни други.

Часовоят свали оръжието си, победен от достойнството, с което бяха казани тия думи.

— Говорете, господине — отвърна той, — и ако вие искате от мене нещо възможно…

— Благодаря. Вие имате офицер, нали?

— Да, господине, нашият лейтенант.

— Е, добре, желая да говоря с вашия лейтенант.

— а, това е друга работа! Качете се, господине. Непознатият поздрави с достойнство часовоя и се изкачи по стълбата, докато викът: „Лейтенанте, посещение!“, предаван от един часовой на друг, предшествуваше непознатия и смути първия сън на офицера.

Като влачеше ботушите си, търкаше очи и закопчаваше мантията си, лейтенантът направи три крачки към чужденеца.

— С какво мога да ви услужа, господине? — попита той.

— Вие ли сте дежурният офицер, лейтенантът на мускетарите?

— Имам тая чест — отговори офицерът.

— Господине, непременно трябва да говоря с краля. Лейтенантът погледна внимателно непознатия и с един поглед, колкото и да беше бърз, видя всичко, което искаше да види, тоест голямо благородство под обикновено облекло.

— Не предполагам да сте луд — рече той — и все пак вие трябва да знаете, господине, че не може да се влезе при крал без неговото съгласие.

— Той ще се съгласи, господине.

— Господине, позволете ми да се усъмня в това; кралят се прибра преди четвърт час, сега той трябва Да се съблича. При това има заповед да не се пуска никой.

— Когато той узнае кой съм — възрази непознатият, като гордо вдигна глава, — той ще отмени заповедта.

Офицерът беше все повече и повече учуден, все повече и повече завладян.

— Ако се съглася да доложа за вас, господине, мога ли поне да зная за кого ще доложа?

— Доложете, че с него желае да говори негово величество Чарлз II, крал на Англия, Шотландия и Ирландия!

Офицерът извика от учудване и отстъпи крачка назад; по бледото му лице се изписа такова силно вълнение, каквото никой енергичен мъж не би могъл да потисне в дъното на сърцето си.

— О, да, всемилостиви господарю! — каза той. — Действително аз би трябвало да ви позная веднага.

— Вие сте виждали портрета ми?

— Не, всемилостиви господарю.

— Или сте ме виждали някога при двора, преди да ме изгонят от Франция?

— Не, всемилостиви господарю, и това не е.

— Тогава как бихте ме познали, ако не сте виждали нито портрета ми, нито мене лично?

— Всемилостиви господарю, аз видях негово величество краля — вашия баща — в един страшен момент.

— В деня, когато…

— Да.

Мрачен облак мина по челото на краля; той сякаш го отстрани с ръка и попита:

— Виждате ли още някакво затруднение да доложите за мене?

— Всемилостиви господарю, извинете ме — отговори офицерът, — но по тая тъй скромна външност аз не можах да се сетя, че пред мен стои крал; и все пак, както преди малко имах честта да кажа на ваше величество, аз видях краля Чарлз I… Но извинете, ей сега ще предупредя краля. — След няколко стъпки обаче се върна и попита: — Навярно ваше величество желае това свиждане да остане в тайна?

— Не изисквам това, но ако е възможно да остане в тайна…

— Възможно е, всемилостиви господарю, защото аз мога да не казвам нищо на дежурния старши камерюнкер. Но за това ваше величество трябва да ми предаде шпагата си.

— Вярно… Съвсем забравих, че никой не влиза с оръжие при краля на Франция.

— Ваше величество ще направи изключение, ако иска, но тогава аз ще сваля отговорността от себе си, като предупредя дежурните при краля.

— Ето шпагата ми, господине. Сега ще бъдете ли тъй любезен да доложите за мене на негово величество?

— Веднага, всемилостиви господарю.

Офицерът изтича веднага и почука на съобщителната врата, която камердинерът му отвори.

— Негово величество кралят на Англия! — каза офицерът.

— Негово величество кралят на Англия! — повтори камердинерът.

При тия думи един камерюнкер разтвори двете крила на кралската врата и отвън можа да се види Луи XIV без шапка и без шпага, с разкопчана късовейка, който се приближаваше с признаци на най-голяма изненада.

— Вие, братко мой! Вие тук, в Блоа! — извика Луи XIV, като отпрати с ръка камерюнкера и камердинера, които отидоха в съседната стая.

— Всемилостиви господарю — отговори Чарлз II, — аз отивах в Париж с надеждата да видя ваше величество, когато от мълвата научих, че скоро ще пристигнете в тоя град. Тогава останах тук, защото имах да ви съобщя нещо много важно.

— Харесва ли ви тоя кабинет, братко мой?

— Отлично, всемилостиви господарю, защото мисля, че никой не може да ни чуе.

— Аз отпратих камерюнкера и дежурния камердинер: те са в съседната стая. Зад тая преграда има една отделена стая; тя води в предната стая, а в предната стая вие видяхте само един офицер, нали?

— Да, всемилостиви господарю.

— Тогава говорете, братко мой, аз ви слушам.

— Всемилостиви господарю, аз започвам и нека ваше величество благоволи да се съжали над нещастията на нашия дом.

Френският крал се изчерви и приближи креслото си До креслото на английския крал.

— Всемилостиви господарю — продължи Чарлз II, — не е необходимо да питам дали ваше величество знае подробностите на моята плачевна история.

Луи XIV се изчерви още повече, улови ръката на английския крал и отговори:

— Братко мой, срамота е да се каже, но рядко кардиналът говори пред мене за политика. Нещо повече: едно време камердинерът ми Лапорт ми четеше исторически съчинения, но той забрани тия четения и ми отне Лапорт, така че моля брат ми Чарлз да ми разкаже всички тия неща като на човек, който нищо не знае за тях.

— Е добре, всемилостиви господарю, ако разкажа всичко отначало, аз ще имам един шанс повече да трогна сърцето на ваше величество.

— Говорете, братко мой, говорете!

— Вие знаете, всемилостиви господарю, че през 1650 година, при похода на Кромуел в Ирландия, бях повикан в Единбург и бях коронясан в Стоун. Една година по-късно, ранен в една от заграбените провинции, Кромуел се нахвърли отново върху нас. Да се срещна с него беше моя цел, да изляза от Шотландия беше мое желание.

— Обаче — възрази младият крал — Шотландия е почти ваша родина, братко мой.

— Да. Но шотландците бяха за мене жестоки сънародници! Всемилостиви господарю, те ме принудиха да се откажа от вярата на дедите ми; те обесиха лорд Монтроз, най-предания ми служител, защото не бил презвитерианец. Когато му предложили да каже предсмъртното си желание, клетият мъченик поискал да разсекат тялото му на толкова части, колкото градове има в Шотландия, за да има навсякъде свидетели на верността му. И аз не можех да изляза от един град или да вляза в друг, без да видя късове от това благородно тяло, което беше действувало, беше се сражавало, беше дишало за мене…

И така, с един смел поход аз заобиколих армията на Кромуел и влязох в Англия. Протекторът се спусна да ме преследва и това беше необикновена надпревара, която имаше за цел една корона. Ако можех да пристигна в Лондон преди Кромуел, сигурно наградата за това надбягване щеше да се падне на мене, но той ме настигна при Уорчестър.

Щастието беше вече не с нас, а с него. Всемилостиви господарю, на 3 септември 1651 година, в годишнината на сражението при Дънбар, толкова съдбоносна за шотландците, аз бях разбит. Две хиляди души паднаха около мене, преди да отстъпя една крачка назад. Най-после се наложи да бягам.

Оттогава историята ми стана роман. Преследван ожесточено, аз си остригах косата и се преоблякох като дървар. Цял ден прекарах в клоните на един дъб, за което го нарекоха кралски дъб: така се нарича и сега. Моите приключения в графството Стафорд, откъдето излязох на кон, на който зад мене седеше дъщерята на моя хазаин, и сега още се разказват по седенките и един ден навярно ще направят балада от тях. Един ден ще напиша всичко това, всемилостиви господарю, за напътствие на моите събратя крале.

Ще опиша как, пристигнал у господин Нортън, срещнах един придворен капелан, който гледаше игра на кегли, и един стар слуга, който ме нарече по име и потъна в сълзи: той едва не ме погуби със своята вярност, както друг би можал да ме погуби със своето предателство. Най-после ще опиша моите ужаси… да, всемилостиви господарю, моите ужаси, когато у полковник Уиндъм един подковач, който преглеждаше конете ни, заяви, че те били подковани в северните провинции…

— Чудно — прошепна Луи XIV, — аз не знаех всичко това. Знаех само, че сте се качили на кораб в Брай-елмстийд и че сте слезли в Нормандия.

— О, боже мой! — прошепна Чарлз. — Ако кралете не знаят нищо един за друг, как могат да си помагат помежду си!

— Но кажете ми, братко мой — продължи Луи XIV, — щом тъй лошо са ви приели в Англия, как все още се надявате на тая нещастна страна и на тоя бунтовен народ?

— О, всемилостиви господарю! След Уорчестърската битка всичко се промени в Англия! Кромуел умря, след като сключи с Франция договор, в който той се подписа над вашето име. Той умря на 3 септември 1658 година, нова годишнина на битките при Уорчестър и Дънбар.

— Синът му го наследи.

— Някои хора имат семейство, всемилостиви господарю, но нямат наследници. Наследството на Оливър беше твърде тежко за Ричърд. Ричърд не беше нито републиканец, нито роялист; Ричърд позволяваше на телохранителите си да изяждат обеда му, а на генералите си — да управляват републиката. Ричърд се отказа от властта на 22 април 1659 година. Оттогава изтече повече от една година, всемилостиви господарю.

Оттогава Англия стана игрален дом, където всички залагат за короната на баща ми. Двамата най-разпалени играчи са Ламберт и Мънк. Е добре, всемилостиви господарю, и аз бих искал да се намеся в тая игра, където е заложена моята кралска мантия. Всемилостиви господарю… един милион, за да подкупя единия от тия играчи, да го превърна в мой съюзник, или двеста ваши благородници, за да ги изгоня от двореца ми Уайтхол, както Исус нагони търговците от храма.

— И така — каза Луи XIV, — вие идвате да искате от мене…

— Вашата помощ, тоест онова, което не само кралете, но дори християните си дължат един на друг; вашата помощ, всемилостиви господарю, било в пари, било в хора; с вашата помощ след един месец ще опълча Ламберт срещу Мънк или Мънк срещу Ламберт и ще си възвърна бащиното наследство, без да струва това една гвинея на моята родина, една капка кръв на моите поданици, защото те опитаха революцията, протектората и републиката и сега искат само да се успокоят под управлението на законния монарх; вашата помощ, всемилостиви господарю, и аз ще бъда задължен на ваше величество повече, отколкото на баща ми. Клетият ми баща! Той заплати толкова скъпо за разрушаването на нашия дом! Вие виждате, всемилостиви господарю, колко съм нещастен, колко съм отчаян — аз обвинявам дори баща си!

И кръвта нахлу в бледото лице на Чарлз II; той стисна главата си с ръце; кръвта му, разбунтувана от тия оскърбителни думи за баща му, сякаш му отне способността да вижда.

Младият крал не беше по-малко нещастен от по-възрастния си брат. Той се движеше неспокойно в креслото си и не знаеше какво да отговори.

Най-после Чарлз II, който беше с десет години по-голям и умееше повече да се владее, можа да заговори отново.

— Всемилостиви господарю — каза той, — дайте ми отговор. Чакам го, както един осъден чака присъдата си. Трябва ли да умра?

— Братко мой — отговори френският монарх на Чарлз II, — вие искате от мене един милион, от мене! Но аз не съм имал никога и четвърт от тая сума! Аз нямам нищо! Аз съм толкова крал на Франция, колкото вие сте крал на Англия. Аз съм само име, вензел, облечен в кадифе с лилии, нищо повече! Аз седя на видим трон, ето единственото ми предимство пред ваше величество. Аз нямам нищо, не мога да направя нищо.

— Нима! — извика Чарлз II.

— Братко мой — продължи Луи, като сниши глас, — аз понесох такива лишения, каквито не са понасяли най-бедните ми благородници. Ако клетият ми Лапорт беше още на служба при мене, той щеше да ви каже, че спях на скъсани чаршафи, през които минаваха краката ми; щеше да ви каже, че по-късно, когато исках каляската, докарваха ми карета, полуизядена от плъховете в сайванта; щеше да ви каже, че когато исках да обядвам, отиваха да се осведомят в кухнята на кардинала дали има ядене за краля. Дори сега, погледнете, сега, когато съм на двадесет и две години, сега, когато достигнах пълнолетие, сега, когато би трябвало да имам ключа на държавната хазна, да ръководя политиката, да обявявам война и да сключвам мир, погледнете около мене, вижте какво ми дават!… Колко съм изоставен! Колко съм пренебрегнат! Как всичко е пусто около мене!… А там, погледнете нататък!… Вижте колко хора, колко блясък, колко почести!… Там, там, повярвайте ми, братко мой, там е истинският крал на Франция!

— У кардинала?

— Да, у кардинала.

— Тогава аз съм загинал, всемилостиви господарю. Луи XIV не отговори нищо.

— Да, безвъзвратно загинал, защото аз няма да моля никога онзи, който би оставил да умрат, от глад и студ майка ми и сестра ми, тоест дъщерята и внучката на Анри IV, ако господин дьо Рец и парламентът не им бяха изпратили хляб и дърва.

— Да умрат — прошепна Луи XIV.

— Е, добре — продължи кралят на Англия, — нещастният Чарлз II, също такъв внук на Анри IV като вас, всемилостиви господарю, като няма нито парламент, нито кардинал дьо Рец, ще умре от глад, както едва не умряха сестра му и майка му.

Луи се намръщи и замачка ожесточено дантелите на маншетите си.

Тая слабост и това бездействие, които служеха за маска на тъй очевидно вълнение, поразиха краля Чарлз. Той улови ръката на младия човек и каза:

— Благодаря ви, братко мой! Вие ме съжалихте, а в сегашното ви положение аз не мога да изисквам нищо повече от вас.

— Всемилостиви господарю — внезапно каза Луи XIV, като вдигна глава, — вие ми казахте, че имате нужда от един милион или двеста благородници, нали?

— Всемилостиви господарю, един милион ще ми стигне.

— Това е много малко.

— Това е много, ако се предложи на един човек. Често са се купували убежденията на хората не тъй скъпо; а аз ще имам работа с продажни души.

— Двеста благородници! Помислете си, това е малко повече от една рота, нищо друго.

— Всемилостиви господарю, в нашето семейство има едно предание: четирима души, четирима френски благородници, предани на баща ми, за малко щели да спасят баща ми, съден от парламент, пазен от цяла армия, заобиколен от цял народ.

— Значи ако мога да ви дам един милион или двеста благородници, вие ще бъдете доволен и ще ме смятате за ваш добър брат?

— Ще ви смятам за свой спасител и ако се възкача отново на бащиния трон, Англия ще бъде поне през цялото ми царуване сестра на Франция, както вие ми бяхте брат.

— Е, добре! — каза Луи и стана. — Онова, което вие, братко мой, не се решавате да искате, ще го поискам аз, аз сам! Онова, което никога не съм искал да направя за себе си, ще го направя сега за вас. Ще отида при краля на Франция, при другия, богатия, могъщия, и ще поискам лично аз тоя милион или тия двеста благородници… и после ще видим!

— О! — извика Чарлз. — Вие сте благороден приятел, възвишена душа! Вие ме спасявате, братко мой; ако ви потрябва живота, който сега ми връщате, можете да го вземете!

— Тихо, братко мой, тихо! — съвсем ниско каза Луи. — Внимавайте да не ни чуят! Още не сме достигнали целта. Да се искат пари от Мазарини — това е по-мъчно, отколкото да се мине през омагьосана гора, където във всяко дърво се крие зъл дух, това е по-мъчно, отколкото да се завладее цял свят!

— Но все пак, всемилостиви господарю, когато вие ще искате…

— Вече ви казах, че никога не съм искал — отговори Луи с гордост, която накара английския крал да побледнее.

Той, подобно на оскърбен човек, се отдръпна. Луи го спря и каза:

— Извинявайте, братко мой: аз нямам майка, нямам сестра, които страдат. Моят трон е твърд и гол, но аз седя твърдо на него. Извинявайте, братко мой, не ме укорявайте за тия думи: те се изтръгнаха от егоизъм; затова ще ги изкупя с пожертвуване. Ще отида при господин кардинала. Почакайте ме, моля ви се. Ей сега ще се върна.