Александър Дюма
Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон (26)

XXVI
СЪРЦЕТО И УМЪТ

— Милорд — каза граф дьо Ла Фер, — вие сте благороден англичанин, вие сте честен човек, вие говорите с благороден французин, също тъй честен човек. Аз ви казах, че златото в тия две буренца е мое; не е вярно; това е първата лъжа в живота ми, временна лъжа, наистина. Златото принадлежи на краля Чарлз II, заточен от отечеството си, изгонен от двореца си, сирак без баща и без трон; той е лишен от всичко, дори от тъжното щастие да целува на колене камъка, на който ръката на убийците му е написала тоя прост епитаф, вечно крещящ за отмъщение:

„Тук почива кралят Чарлз I“.

Мънк побледня леко; едва забележима тръпка набърчи лицето му. Прошарените му мустаци настръхнаха.

Атос продължи:

— Аз, граф дьо Ла Фер, единственият, последният привърженик на клетия изоставен крал, аз му обещах да дойда при човека, от когото днес зависи съдбата на кралската власт в Англия. И аз дойдох, застанах под погледа на тоя човек, открит и без оръжие се предадох в ръцете му и му казвам:

„Милорд, тук е последната надежда на един принц, който по воля божия е ваш господар и по рождение ваш крал; от вас, само от вас зависят животът и бъдещето му. Искате ли да употребите тия пари, за да излекувате Англия от злините, които я измъчваха през време на анархията, тоест искате ли да помогнете на краля Чарлз II или поне да не му пречите да действува? Вие сте господар, вие сте крал, всемогъщ господар и крал, защото понякога случаят руши делото на времето и на бога. Аз съм сам с вас, милорд; ако вие не искате да делите успеха, ако моето съучастие ви тежи, вие сте въоръжен, милорд, и ето един готов гроб; обратното, ако ентусиазмът на вашата кауза ви опива, ако вие сте точно това, което изглеждате, ако в това, което предприемате, вашата ръка се подчинява на вашия ум, а умът — на вашето сърце вие имате случай да унищожите завинаги каузата на неприятеля ви Чарлз Стюърт: убийте човека, който стои пред вас, защото тоя човек няма да се завърне при тоя, който го е изпратил, без да му занесе довереното от Чарлз I, неговия баща, убийте го и вземете златото, което би могло да поддържа междуособната война. Уви, милорд, нещастният принц се намира в страшно положение: трябва да подкупва или да убива, защото всички му се противят, всички го отблъсват, всички враждуват с него, и все пак той носи божествения печат и трябва, за да не измени на кръвта си, да се възкачи отново на трона или да умре на свещената родна земя.

Милорд, вие ме чухте. Ако ме слушаше не такъв знаменит човек, бих му казал: Милорд, вие сте беден; милорд, кралят ви предлага тоя милион като капаро на огромна сделка; вземете го и служете на Чарлз II, както аз служих на Чарлз I, и съм сигурен, че бог, който ни чува и вижда, който единствен чете в сърцето ви, затворено за всички човешки погледи, сигурен съм, че бог ще ви дари щастлив вечен живот след щастлива смърт. Но на генерал Мънк, на знаменития човек, на когото, струва ми се, съм измерил величието, ще кажа само:

Милорд, вие ще заемете в историята на народите и кралете блестящо място, вие ще се облечете в безсмъртна, вечна слава, ако сам, без корист, единствено за благото на родината ви и в интерес на справедливостта, станете подпора на вашия крал. Мнозина са били славни завоеватели и узурпатори. Вие, милорд, ще се прославите с това, че сте поискали да бъдете най-добродетелният, най-честният и най-неподкупният от хората. Вие държите корона в ръцете си и без да я слагате на главата, дайте я на онзи, на когото принадлежи. О, милорд, постъпете така и вие ще оставите на потомството име, на което ще завиждат всички хора без изключение.“

Атос млъкна. Докато благородникът говореше, Мънк не даде знак нито на одобрение, нито на неодобрение; през време на тая пламенна реч очите му не заблестяха с огъня на разбирането. Граф дьо Ла Фер го погледна тъжно, видя това мрачно лице и почувствува силно обезсърчение. Най-после Мънк сякаш се оживи, прекъсна мълчанието и каза с мек и нисък глас:

— Господине, ще си послужа със собствените ви думи, за Да ви отговоря. На всеки друг бих отговорил с изгонване, със затвор или с нещо още по-лошо, защото вие ме изкушавате и насилвате едновременно. Но вие сте един от тия хора, господине, на които не може Да се откаже заслуженото внимание и уважение. Вие сте истински благородник, господине, казвам го, а аз познавам хората. Преди малко говорехте за съкровище, което покойният крал ви предал за сина си: не сте ли един от тия французи, които, както ми разказваха, са искали да отвлекат Чарлз от Уайтхол?

— Да, милорд, аз стоях под ешафода, когато се изпълняваше смъртната присъда; аз не можах да го спася, но получих на челото си кръвта на краля мъченик; в същото време получих последната дума на Чарлз I; на мене той каза: Remember! И казвайки ми: „Помни!“, той загатваше за това съкровище, което е в краката ви, милорд.

— Много съм слушал за вас, господине — каза Мънк, — но щастлив съм, че ви оцених най-напред по интуиция, а не чрез спомените си. Затова ще ви дам обяснения, каквито не съм давал на никого, а вие сам ще прецените каква разлика правя между вас и хората, които са ми изпращали досега.

Атос се поклони и се приготви да поеме жадно думите, които падаха една по една от устата на Мънк, редки и скъпоценни думи като роса в пустиня.

Мънк продължи:

— Вие ми говорехте за краля Чарлз II; но, моля ви се, господине, кажете ми какво значение има за мене тая кралска сянка? Аз остарях във войната и политиката, които днес са свързани тъй тясно помежду си, че всеки воин трябва да се сражава въз основа на правото си или на амбицията си, с личен интерес, а не сляпо зад един командир, както в обикновените войни. Аз не желая нищо може би, но се страхувам от много неща. От войната зависи сега независимостта на Англия и може би на всеки англичанин. Защо, когато положението ми е независимо, вие искате сам да си сложа оковите на един чужденец? Защото Чарлз за мене е чужденец. Той даде тук няколко сражения и ги изгуби, следователно е лош пълководец; той не успя в преговорите, следователно е лош дипломат; той разгласи сиромашията си във всички европейски дворове, следователно е безхарактерен и малодушен човек. Нищо благородно, нищо велико, нищо силно не е излязло още от тоя гений, който ламти да управлява едно от най-великите кралства на земята. И така, аз познавам тоя Чарлз само откъм най-лошата страна, а вие искате аз, човек разумен, да стана току-така роб на същество, което стои много по-долу от мене по военни знания, по политика и дори по положението си! Не, господине, когато някой велик и благороден подвиг ме накара да оценя Чарлз, аз ще призная може би правата му на трона, от който свалихме баща му, защото нямаше достойнствата, които липсват сега и у сина. Но сега аз признавам само моите права: революцията ме направи генерал, шпагата ми ще ме направи протектор, ако поискам. Нека Чарлз се покаже, нека се представи, нека прояви способността си и особено нека не забравя, че той принадлежи към една раса, от която ще поискат повече, отколкото от всяка друга. И така, господине, да не говорим повече за това, аз не отказвам, нито приемам: въздържам се, чакам.

Атос знаеше, че Мънк е много добре осведомен за всичко, което имаше връзка с Чарлз II, за да продължи разискването; а и часът, и мястото не бяха подходящи.

— Милорд — каза той, — не ми остава нищо друго, освен да ви благодаря.

— А за какво, господине? За това, че ме преценихте добре и че постъпих както очаквахте ли? О, наистина, струва ли си труда? Това злато, което ще занесете на краля Чарлз, ще му послужи за изпитание: когато видя какво ще направи с него, може би ще си променя мнението.

— Обаче ваша светлост не се ли страхува, че ще се злепостави, като изпусне парите, които ще дадат възможност на вашия неприятел да действува срещу вас?

— Моят неприятел, казвате вие? Е, господине, аз нямам неприятели. Аз служа на парламента, който ми заповядва да се сражавам с генерал Ламберт и краля Чарлз; те са неприятели на парламента, а не мои; по негова заповед се сражавам с тях. Обратното, ако парламентът ми заповяда да окича празнично със знамена лондонското пристанище, да строя войниците на брега, да приема краля Чарлз II…

— Вие ще се подчините ли? — извика Атос радостно.

— Извинете — отговори Мънк с усмивка, — аз, побелял човек, щях… наистина, де ми беше умът?… Щях да кажа младежка глупост.

— Тогава вие няма ли да се подчините? — попита Атос.

— Не казвам и това, господине. Преди всичко спасението на отечеството ми. Бог, който е благоволил да ми даде сила, е искал навярно да я употребя за всеобщо благо; в същото време той ми е дал способност да разсъждавам. Ако парламентът ми заповяда подобно нещо, аз бих размислил.

Атос се натъжи.

— Виждам — рече той, — че ваша светлост не е никак разположен да облагодетелствува краля Чарлз II.

— Вие все ми задавате въпроси, господин графе; позволете и аз да ви запитам.

— Моля, господине, и, дай боже, вие да ми отговорите също тъй откровено, както аз ще ви отговоря!

— Когато занесете тоя милион на вашия принц, какъв съвет ще му дадете?

Атос впери в Мънк горд и решителен поглед.

— Милорд — каза той, — други биха употребили тоя милион за преговори, но аз ще посъветвам краля да набере два полка, да влезе в Шотландия, която вие умиротворихте, и да даде на народа привилегиите, обещани му от революцията, но още не дадени. Ще го посъветвам да командува лично тая малка армия, която ще нарасне бързо, повярвайте ми, и да търси смърт със знаме, в ръце, с шпага в ножницата, като вика: „Англичани! Ето третия крал от моя род, когото убивате: пазете се от божието правосъдие!“

Мънк наведе глава и се позамисли.

— А ако успее, което е невероятно, но не невъзможно, защото няма нищо невъзможно на тоя свят, какво ще го посъветвате?

— Ще го посъветвам да помни, че по волята божия е изгубил короната си, но че по добрата воля на хората я е получил обратно.

Подигравателна усмивка се плъзна по устните на Мънк.

— За нещастие, господине — каза той, — не винаги кралете следват добрите съвети.

— Ах, милорд, Чарлз II не е крал — отвърна Атос, като се усмихна на свой ред, но със съвсем друг израз, не като Мънк.

— Хайде да свършим преговорите, господин графе… Това е вашето желание, нали?

Атос се поклони.

— Аз ще заповядам да пренесат тия две буренца където желаете. Де живеете, господине?

— В една малка паланка в устието на реката, ваша светлост.

— О, зная я: цялата паланка се състои от пет-шест къщи, нали?

— Точно така. Аз живея в първата; двама плетачи на рибарски мрежи живеят с мене; те ме докараха тук с лодката си.

— А де е корабът ви, господине?

— Стои на котва на четвърт миля в морето и ме чака.

— Но вие не смятате да тръгнете веднага, нали?

— Милорд, ще се опитам още веднъж да убедя ваша светлост.

— Няма да успеете в това — каза Мънк. — Но вие трябва да напуснете Нюкасъл така, че да не оставите тук и най-малкото подозрение, което може да повреди на вас или на мене. Моите офицери мислят, че утре Ламберт ще ме нападне. Напротив, аз гарантирам, че той няма да се помръдне; според мене, това е невъзможно. Ламберт предвожда армия без еднородни принципи, а такава армия не може да съществува. Аз съм научил войниците ми да разбират, че властта ми е подчинена на друга, висша власт; затова те освен мене и вън от мене имат и друго нещо. Ако аз умра, което може да се случи, армията ми няма да се деморализира веднага; ако ми хрумне да отсъствувам например, както понякога ми хрумва, в лагера ми няма да има и сянка от безпокойство или безредие. Аз съм магнитът, симпатичната и естествена сила на англичаните. Аз ще привлека всички мечове, изпратени срещу мене. В тоя момент Ламберт командува осемнадесет хиляди дезертьори; но вие разбирате, аз не съм казал нито дума за това на моите офицери. Много е полезно за една армия да чувствува, че скоро ще има сражение: всички са будни, всички се пазят. Казвам ви това, за да бъдете съвсем спокоен. Следователно не бързайте за родината си: до една седмица ще се случи нещо ново — или сражение, или мир. Тъй като вие ме сметнахте за честен човек и ми доверихте тайната си и тъй като трябва да ви благодаря за това доверие, аз ще дойда да ви направя посещение или ще ви повикам. Не заминавайте, без да поговорите с мене, още веднъж ви моля за това.

— Обещавам ви да остана, генерале! — извика Атос, обзет от толкова голяма радост, че колкото и да беше въздържан, една искра блесна в очите му.

Мънк разбра радостта му и я спря с няма усмивка, с каквато имаше навик да спира всички, които мислеха, че са го убедили.

— И така, милорд, вие ми давате срок една седмица, нали? — попита Атос.

— Да, господине, една седмица.

— А какво да правя през това време?

— Ако има сражение, стойте далеч, моля ви се. Аз зная, че французите обичат такива развлечения: вие ще поискате да видите как се бием и някой заблуден куршум може да ви удари; нашите шотландци стрелят много лошо и аз не искам такъв достоен благородник да се върне ранен във Франция. Най-после не искам да се видя принуден да изпращам лично на вашия принц милиона, който ще ми оставите; тогава ще кажат, и не без основание, че плащам на претендента да воюва срещу парламента. Вървете, господине, и не забравяйте да изпълните условията ни.

— Ах, милорд — рече Атос, — каква радост би било за мене, ако съм проникнал пръв в благородното сърце, което бие под тая мантия!

— Значи вие мислите положително, че имам тайни — каза Мънк, без да промени полувеселия израз на лицето си. — Е, господине, каква тайна може да се гнезди в кухата глава на един войник? Но вече е късно, фенерът гасне; време е да повикаме нашия човек… Хей! — извика Мънк на френски, като се приближи до стълбата. — Хей, рибарю!

Вкочанясал от нощния студ, рибарят попита с пресипнал глас:

— Какво обичате?

— Иди до поста — каза му Мънк — и заповядай на сержанта от името на генерал Мънк да дойде веднага тук.

Тая поръчка беше лесна за изпълнение, защото сержантът, озадачен от присъствието на генерала в това пусто абатство, се беше приближил полека-лека и стоеше вече на няколко крачки от рибаря.

Той чу заповедта на генерала и дотича веднага.

— Вземи един кон и двама души — рече Мънк.

— Един кон и двама души? — повтори сержантът.

— Да — продължи Мънк. — Можеш ли да си доставиш кон със самар или кошове?

— Мога, на сто крачки от тука, в шотландския лагер.

— Добре.

— Защо е конят, господин генерал?

— Гледай.

Сержантът слезе по няколкото стъпала, които го отделяха от Мънк, и застана под свода.

— Виждаш ли там, където е тоя благородник? — попита Мънк.

— Да, господин генерал.

— Виждаш ли тия две буренца?

— Виждам.

— В едното от тях има барут, а в другото куршуми; бих искал да се пренесат в малката паланка, която е на брега на реката и която утре възнамерявам да заема с двеста мускета. Ти разбираш, че тая поръчка е тайна; от нея може би зависи успехът на битката.

— О, господин генерал! — промърмори сержантът.

— Добре! Вържи двете буренца върху коня и ги придружи с двама души до къщата на тоя благородник, който е мой приятел; но гледай никой нищо да не знае.

— Аз бих минал през блатото, ако знаех някой път — каза сержантът.

— Аз зная един — обади се Атос. — Той не е широк, но е здрав, защото е построен на колове; ако внимаваме, ще преминем.

— Правете това, което ви заповяда тоя кавалер — рече Мънк.

— Охо, какви тежки буренца! — каза сержантът, като се опита да подигне едно от тях.

— Те тежат по четиристотин фунта всяко, ако съдържат това, което трябва да съдържат, нали, господине?

— Да, почти — отговори Атос.

Сержантът отиде за коня и за хората. Останал сам с Атос, Мънк му заговори за най-незначителни неща, като разглеждаше разсеяно гробницата. Щом чу тропота на копитата, той каза на Атос:

— Оставям ви с тия хора, господине, и се завръщам в лагера. Вие сте в безопасност.

— Значи ще ви видя още веднъж, милорд?

— Това е уговорено, господине, и с голямо удоволствие.

Мънк подаде ръка на Атос.

— Ах, милорд, ако вие искахте! — прошепна Атос.

— Шт! — рече Мънк. — Разбрахме се, господине, че няма да говорим вече за това.

Като се поклони на Атос, той се заизкачва и насред стълбата срещна хората си, които вече слизаха в подземието. Той не се беше отдалечил и на двадесет крачки от абатството, когато в далечината се чу слабо и продължително изсвирване. Мънк наостри уши; но като не видя нищо, продължи пътя си. Тогава си спомни за рибаря и го потърси с очи, но рибарят беше изчезнал. Но ако беше гледал по-внимателно, щеше да види, че тоя човек, превит на две, пълзи като змия зад камъните и се скрива в мъглата, надвиснала съвсем ниско над блатото; щеше да види също така през мъглата гледка, която щеше да привлече вниманието му: мачтата на рибарската лодка, която беше променила мястото си и стоеше много близо до брега на реката.

Но Мънк не видя нищо и като мислеше, че няма от какво да се страхува, тръгна по пустото шосе, което водеше в лагера му. Само изчезването на рибаря му се стори странно и подозренията започнаха да го измъчват отново. Той предаде на Атос войниците, които биха могли да го придружат, а трябваше да измине още цяла миля по шосето, докато стигне в лагера.

Мъглата се сгъсти толкова, че на десет крачки не можеха да се видят предметите.

Тогава на Мънк се стори, че чува глухи удари на гребло в блатото от дясната му страна.

— Кой е там? — извика той.

Но никой не отговори. Тогава той вдигна ударника на пистолета си, извади си шпагата и ускори крачките, без да вика никого на помощ. Струваше му се, че е недостойно за него да вика на помощ, когато нямаше явна опасност.