Александър Дюма
Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон (8)

VIII
КАКЪВ БЕШЕ НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ЛУИ XIV НА ДВАДЕСЕТ И ДВЕ ГОДИНИ

Влизането на крал Луи XIV в град Блоа, както се вижда от нашия разказ, беше шумно и блестящо и младият крал остана наглед доволен от него.

Като пристигна до вратата на замъка, кралят видя херцог Гастон д’Орлеан, заобиколен от своите гвардейци и благородници. Лицето на негово кралско височество, обикновено много величествено, беше придобило при тия тържествени обстоятелства още по-голям блясък и още по-голямо достойнство.

От своя страна нейно височество в параден тоалет чакаше на един вътрешен балкон влизането на племенника си. Всички прозорци на стария замък, тъй пуст и тъй мрачен в обикновените дни, блестяха от дами и запалени факли.

И така, под звуците на барабаните, тръбите и виковете „да живее“ младият крал прекрачи прага на замъка, където преди седемдесет и две години Анри III беше повикал на помощ убийството и измяната, за да задържи на главата си и в семейството си короната, която вече се смъкваше от челото му и преминаваше в Друг род.

Всички очи, след като се насладиха на младия крал, хубав, очарователен, благороден, затърсиха другия крал на Франция, по силен от първия, но стар, бледен, прегърбен, които се наричаше кардинал Мазарини.

По онова време Луи беше надарен с всички качества на съвършен благородник. Небесносините му очи бяха блестящи и приветливи; но най-опитните физиономисти, изследвачи на душата, като впереха в тях поглед (ако само един поданик можеше да издържи погледа на краля), най-опитните физиономисти, казваме ние, не можеха да измерят дъното на тая бездна от приветливост. В очите на краля имаше толкова дълбочина, колкото в небесната синева или в онова гигантско огледало, което Средиземно море подлага на корабите си през хубав летен ден и в което небето обича да отразява и звездите си, и бурите си.

Кралят беше нисък на ръст, едва пет стъпки и два пръста; но младостта му извиняваше тоя недостатък; впрочем той се изкупваше от необикновеното благородство на всичките движения и забележителната ловкост на краля в телесните упражнения.

Разбира се, Луи беше вече крал, а нещо много беше да бъдеш крал в тая епоха на почит и преданост, станали традиционни. Но тъй като дотогава го показваха много малко и винаги много оскъдно на народа, тъй като тия, на които го показваха, го виждаха край майка му, жена с висок ръст, и господин кардинала, хубав и представителен мъж, мнозина намираха, че не е достатъчно голям за крал, и казваха:

— Кралят не е тъй голям като господин кардинала!

Въпреки тия забележки, които най-често се чуваха в столицата, жителите на Блоа посрещнаха младия монарх като бог, а чичо му и леля му, негово и нейно височество, го приеха почти като крал.

Но трябва да кажем, че когато видя в приемната зала еднакви кресла за себе си, за майка си, за кардинала, за леля си и чичо си, Луи XIV се изчерви от гняв и се огледа, като искаше да узнае по лицата на присъствуващите дали умишлено не му е нанесено това оскърбление. Но той не видя нищо върху безстрастното лице на кардинала, нищо върху лицето на майка си, нищо върху лицето на присъствуващите; примири се и седна, като побърза да седне преди другите.

Благородниците и дамите бяха представени на техни величества и на господин кардинала.

Кралят забеляза, че самият той и майка му рядко знаеха имената на ония лица, които им представяха; а кардиналът, напротив, с чудна памет и чудно присъствие на духа, приказваше с всеки за владенията му, за прадедите му или за децата му, на някои от които дори казваше имената. Тия селски благородници бяха във възторг и се убеждаваха, че тоя е истинският, действителният крал, които познава поданиците си, както слънцето няма съперник, защото то само грее и осветява.

И така продължи изучаването на хората, което младият крал беше започнал отдавна, без някои да подозира. Той гледаше внимателно лицата, които в началото му се бяха видели най-незначителни и най-просташки, като се опитваше да намери в тях нещо особено.

Поднесоха вечерята. Кралят, които не смееше да се оплаква от гостоприемството на чичо си, я чакаше с нетърпение. Тоя път бяха оказани всички дължими почести, ако не на ранга му, поне на апетита му.

Кардиналът едва допря бледите си устни до бульона, поднесен в златна чашка. Всемогъщият министър, които беше взел регентството от кралицата майка и кралската власт от краля, не бе можал да вземе здрав стомах от природата.

По това време Ана Австрийска беше вече болна от рак, които след около осем години я закара в гроба, и затова не яде повече от кардинала.

Негово височество, все още слисан от голямото събитие, което ставаше в провинциалния му живот, съвсем не ядеше.

Само нейно височество, като истинска лотарингка, не изоставаше от негово величество. Ако не беше тя, Луи XIV щеше да яде съвсем сам; затова той беше много благодарен първо на леля си, а после на господин дьо Сен Реми, нейния домоуправител, които тоя път се беше наистина отличил.

След вечерята по знак на господин дьо Мазарини кралят стана. Леля му го покани да обиколи редиците на събралите се гости.

Тогава дамите забелязаха — има някои неща, които се забелязват също тъй добре от дамите както в Блоа, така и в Париж, — тогава дамите забелязаха, че Луи XIV има бърз и смел поглед, което обещаваше отличен ценител на истинските хубавици. Мъжете от своя страна забелязаха, че младият крал беше горд и високомерен, че обичаше да свежда очите на тия, които го гледаха много дълго или много втренчено, а това предсказваше бъдещ господар.

Луи XIV беше обиколил вече почти една трета, от гостите, когато слухът му бе поразен от една дума, произнесена от негово високопреосвещенство, който приказваше с негово височество.

Тая дума беше женско име.

Щом чу тая дума, Луи XIV не чу или по-скоро не поиска да слуша вече нищо друго. Той пренебрегна хората, които чакаха погледа му, и побърза да свърши прегледа на останалите гости и да стигне до края на залата.

Негово височество, като хитър придворен, питаше негово високопреосвещенство за здравето на племенничките му. Действително преди пет-шест години при кардинала бяха пристигнали три племеннички от Италия: те бяха госпожици Хортензия, Олимпия и Мария Манчини.

И така, негово височество питаше за здравето на кардиналовите племеннички; той съжаляваше, както твърдеше, че няма щастието да ги приеме едновременно с чичо им; сигурно те са пораснали, станали са още по-хубави и по-грациозни, както са обещавали последния път, когато негово височество ги видял.

Кралят остана най-напред поразен от разликата в гласовете на двамата събеседници. Гласът на негово височество беше спокоен и естествен, когато говореше за Майчини; напротив, господин дьо Мазарини, докато му отговаряше, явно извиси гласа си с тон и половина.

Сякаш кардиналът искаше гласът му да стигне до края на залата, до ушите, които много се отдалечаваха от него.

— Монсеньор — каза той, — госпожиците дьо Манчини трябва да завършат още образованието си; те имат особени задължения; трябва да се научат да живеят в новото си положение. Пребиваването в един млад и блестящ двор би ги малко разсеяло.

При последния епитет Луи се усмихна тъжно. Дворът беше млад наистина, но скъперничеството на кардинала му пречеше да бъде блестящ.

— Обаче — възрази негово височество — вие нямате намерение да ги затворите в манастир или да ги направите прости гражданки, нали?

— Съвсем не! — отговори кардиналът, като се мъчеше да_придаде на мекия си кадифен италиански изговор колкото се може повече острота и звучност. — Съвсем не! Непременно искам да ги омъжа, и то колкото се може по-добре.

— Кандидати ще има предостатъчно, господин кардинал — каза негово височество с простодушието на търговец, който поздравява събрата си.

— Надявам се, монсеньор, защото господ ги е надарил едновременно с грация, ум и красота.

През време на тоя разговор Луи XIV, воден от нейно височество, продължаваше, както казахме, да приема представящите се.

— Госпожица’ Арну — казваше принцесата, като представяше на негово величество една пълна двадесет и две годишна блондинка, която на селския празник би могла да се вземе за пременена селянка, — госпожица Арну, дъщеря на моята учителка по музика.

Кралят се усмихна. Нейно височество не можеше никога да изсвири правилно дори четири ноти на виола или клавесин.

— Госпожица Ор дьо Монтале — продължи нейно височество, — благородна и изпълнителна почетна госпожица.

Тоя път се засмя не вече кралят, а представяното младо момиче, защото за първи път в живота си чуваше такъв отзив от устата на принцесата, която обикновено не го глезеше никак.

Ето защо Монтале, нашата стара позната, се поклони на негово величество съвсем ниско, колкото от уважение, толкова и от необходимост: трябваше да прикрие напиращата усмивка, която кралят би могъл да не припише на истинската й причина.

Точно в тая минута кралят чу думата, която го накара да потрепери.

— Как се казва третата? — питаше негово височество.

— Мария, монсеньор — отговаряше кардиналът. Навярно в тая дума имаше някаква магическа сила, защото, както казахме, при тая дума кралят потрепера и отведе нейно височество към средата на залата, сякаш искаше да я запита нещо доверително; а всъщност желаеше да се приближи до кардинала.

— Госпожа лельо — полугласно каза той, като се засмя, — моят учител по география не ми е казвал никога, че Блоа се намира на такова огромно разстояние от Париж.

— Какво значи това, племеннико? — запита нейно височество.

— Изглежда, че модите изминават това разстояние за няколко години. Погледнете тия госпожици.

— Е, какво, аз ги познавам.

— Някои от тях са хубави.

— Не казвайте това много високо, господин племеннико: те могат да се побъркат от радост.

— Чакайте, чакайте, мила лельо — продължи кралят с усмивка, — втората част на изречението ми трябва да поправи първата. Е, добре, мила лельо, някои изглеждат стари, а някои грозни, защото модите им са отпреди десет години.

— Но, всемилостиви господарю, Блоа е само на пет дни път от Париж.

— Е, следователно всеки ден вие закъснявате с две години.

— Наистина, така ли ви се струва? Чудно, аз съвсем не забелязвам това.

— Вижте, лельо — рече Луи XIV, като се приближаваше все повече до Мазарини, под предлог да избере по-удобно място за гледане, — вижте, край тия стари премени и претенциозни прически тая проста бяла рокля. Навярно тя е една от почетните госпожици на майка ми, макар че не я познавам. Вижте каква простота в обръщенията, каква грация в движенията! Прекрасно! Ето това е жена, а всички други са само дрехи.

— Мили племеннико — отвърна нейно височество, като се смееше, — позволете ми да ви кажа, че тоя път не отгатнахте и сбъркахте. Личността, която толкова хвалите, не е парижанка, а тукашна…

— Тъй ли, лельо? — попита кралят със съмнение.

— Приближете се, Луиз — каза нейно височество. Младото момиче, което вече знаем под това име, се приближи плахо, цяло почервеняло и почти превито под кралския поглед.

— Госпожица Луиз Франсоаз дьо ла Бом Льоблан, дъщеря на маркиз дьо Ла Валиер — церемонно каза нейно височество на краля.

Младото момиче се поклони толкова грациозно въпреки цялата си плахост от присъствието на негово величество, че кралят пропусна няколко думи от разговора между кардинала и негово височество.

— Заварена дъщеря на господин дьо Сен Реми — продължи нейно височество, — моя домоуправител, същият, който е ръководил приготвянето на това отлично задушено месо, гарнирано с трюфели, което толкова се хареса на ваше величество.

Никаква грация, никаква хубост, нито младост не биха устояли на такова представяне. Кралят се усмихна. Шега или наивност бяха думите на нейно височество, във всеки случай те убиха безмилостно всичко онова, което Луи намираше за очарователно и поетично в младото момиче.

Госпожица дьо Ла Валиер се превърна веднага за краля в заварена дъщеря на човек, който умееше да приготовлява великолепно пуйки, гарнирани с трюфели.

Но принцовете са създадени така. Също такива са били и олимпийските богове. Диана и Венера са се смели навярно много над хубавата Алкмена и бедната Йо, когато край масата на Юпитер между нектара и амброзията са започнали за развлечение да говорят за смъртните хубавици.

За щастие Луиз се поклони толкова ниско, че не чу думите на нейно височество, не видя усмивката на краля. Действително, ако тая смутена хубавица, която имаше толкова добър вкус, че единствена между всичките си другарки беше намислила да се облече в бяло, ако тая гълъбица, извънредно чувствителна към огорченията, беше чула жестоките думи на нейно височество и беше видяла егоистичната, студена усмивка на краля, тя щеше да умре веднага.

И самата Монтале, извор на безподобни хрумвания, не би се опитала да й върне живота, защото присмехът убива всичко, дори и хубостта.

Но за щастие, както вече казахме, Луиз, в ушите на която бучеше и пред очите на която беше причерняло, Луиз не видя нищо, не чу нищо. Кралят, който следеше с напрегнато внимание разговора между кардинала и чичо си, побърза да се приближи до тях.

Той пристигна точно когато Мазарини казваше: — Мари заедно със сестрите си заминава сега за Бруаж. Аз им заръчах да пътуват по другата страна на Лоара, а не по тая, по която пътуваме ние. Ако не съм сгрешил в сметките си и ако изпълняват нарежданията ми, утре те ще бъдат точно срещу Блоа.

Тия думи бяха изречени с тоя такт, с тая мярка, с тая увереност в гласа, в намерението и в загатването, които му бяха създали славата на пръв комедиант в света.

Затова думите му се забиха право в сърцето на Луи XIV. Кардиналът се обърна, като чу стъпките на негово величество, и видя незабавното им действие върху възпитаника си по леката червенина, избила на лицето му. Можеше ли да не узнае такава тайна човекът, хитростта на когото беше изигравала всички европейски дипломати в продължение на двадесет години?

След последните думи сякаш отровна стрела се заби в сърцето на младия крал. Той не можеше да се сдържи на едно място и изгледа цялото това събрание с неуверен, равнодушен, безжизнен поглед. Повече от двадесет пъти запита с очи кралицата майка, която отдадена на удоволствието да приказва с етърва си и задържана впрочем от погледа на Мазарини, не искаше да разбере молбите в погледите на сина си.

От тая минута музика, цветя, светлини, хубавици — всичко стана омразно и блудкаво за Луи XIV. Сто пъти той прехапа устни и протегна ръце и крака както добре възпитаното дете, което не смее да се прозява, показва, че се отегчава; и най-после, като престана да моли безполезно майка си и министъра, обърна отчаяно очи към вратата, тоест към свободата.

На вратата той видя една облегната на рамката горда и мургава фигура, изпъкваща със силата си, с орлов нос, с твърд, но блестящ поглед, с прошарена и дълга коса, с черни мустаци — истински тип на военна хубост; в блестящата като огледало значка на гърдите се отразяваха всички светлини и излитаха от нея като светкавици. Офицерът стоеше със сива шапка с червено перо на главата, доказателство, че е тук по служба, а не за свое удоволствие. Ако беше тук за удоволствие, ако беше придворен, а не войник, щеше да държи шапката си в ръка, защото всяко удоволствие трябва да се заплаща с някаква цена.

Офицерът беше дежурен и изпълняваше задача, на която бе навикнал; най-добро доказателство за това беше, че той наблюдаваше радостите и отегченията на тоя празник със скръстени ръце, с пълно равнодушие и невъобразимо безстрастие. Той, като философ — а всички стари войници са философи, — той, като философ, сякаш много по-добре разбираше отегченията, отколкото радостите; но не се измъчваше от първите, защото можеше да мине без последните.

И така, той стоеше облегнат на украсената с резба рамка на вратата, когато тъжните и уморени очи на краля срещнаха случайно неговите очи.

Изглежда, не за първи път очите на офицера се срещаха с височайшия поглед. Офицерът знаеше израза и мисълта му, защото щом погледна Луи XIV, веднага прочете върху лицето му всичко, което ставаше в душата му, тоест потискащото го отегчение и плахото му желание да излезе. Той разбра, че трябва да направи услуга на краля, макар че той не му я иска, да му направи услуга против волята му. Смело, сякаш командуваше кавалерийски отряд през време на сражение, офицерът извика със звънлив глас:

— Свитата на негово величество!

При тия думи, които подействуваха като гръмотевичен удар и заглушиха оркестъра, пеенето, разговорите и шума от стъпките, кардиналът и кралицата майка погледнаха изненадано краля.

Луи XIV побледня, но като видя, че офицерът на мускетарите отгатна мисълта му и я изрази в дадената заповед, стана решително от креслото си и тръгна към вратата.

— Тръгвате ли, сине мой? — запита кралицата, докато Мазарини питаше краля само с поглед, който можеше да се покаже благ, ако не беше така проницателен.

— Да, ваше величество — отговори кралят, — чувствувам се уморен и освен това бих искал да пиша тая вечер.

По устните на министъра се мярна усмивка; той освободи краля, като кимна с глава.

Тогава негово и нейно, величество побързаха да дадат заповеди на служителите си, които се появиха веднага.

Кралят се поклони, мина през залата и стигна до вратата.

На вратата отряд от двадесет мускетари, строени в две редици, чакаше негово величество.

В края на тоя отряд стоеше офицерът, безстрастен, с гола шпага в ръка.

Кралят мина и цялата тълпа се надигна на пръсти, за да го види още веднъж.

Десет мускетари разтваряха тълпата в предните стаи и по стъпалата и правеха път на краля.

Другите десет обграждаха краля и негово височество, който беше поискал да придружи негово величество.

Служителите вървяха зад тях.

Това малко шествие съпроводи краля до покоите, които бяха определени за него.

Същите тия покои беше заемал крал Анри III през времето на пребиваването си в замъка Блоа.

Негово височество беше дал заповедите си. Водени от офицера си, мускетарите навлязоха в тесния коридор, който свързваше едното крило на замъка с другото.

Тоя коридор започваше с една малка квадратна стая, мрачна дори в хубави дни.

Негово височество спря Луи XIV.

— Вие минавате, всемилостиви господарю — му каза той, — по същото място, където херцог дьо Гиз е получил първия удар с нож.

Кралят, слабо запознат с историята, знаеше за това събитие, но не знаеше нито подробностите му, нито де е станало.

— А! — рече той, като цял потрепера. И се спря.

Пред него и зад него всички се спряха.

— Херцогът, всемилостиви господарю — продължи Гастон, — беше почти на това място, където съм сега; той вървеше по посоката, по която върви ваше величество; господни дьо Лоан беше на мястото, където се намира сега вашият лейтенант на мускетарите; господни дьо Сент Малин и свитата на негово величество бяха зад него и около него. Точно тогава го удариха.

Кралят се обърна към офицера си и видя, че по войнственото му и смело лице мина облак.

— Да, отзад — промърмори лейтенантът, като с най-голямо презрение махна с ръка.

И поиска да отмине, сякаш се чувствуваше неловко между тия стени, където някога беше проникнала измяната.

Но кралят, който, както изглежда, желаеше да се учи, поиска да погледне още веднъж това зловещо място.

Гастон разбра желанието на племенника си.

— Вижте, ваше величество — рече той, като взе един факел от ръцете на господин дьо Сан Реми, — ето мястото, където той падна. Тук имаше креват; той скъса завесите му, като се мъчеше да се задържи за тях.

— Защо паркетът е вдлъбнат на това място? — попита Луи XIV.

— Защото тук протече кръвта му — отговори Гастон. — Тя проникна дълбоко в дъба и можа да бъде очистена само като изстъргаха паркета. И все пак — прибави Гастон, като приближи факела си до посоченото място, — и все пак тук остана червеникаво петно въпреки всички усилия да го премахнат.

Луи XIV вдигна глава. Може би той си спомни за тая кървава следа, която един ден му бяха показали в Лувър: беше от кръвта на Кончини, пролята от баща му краля при също такива обстоятелства.

— Да вървим! — каза той.

Шествието тръгна веднага: навярно вълнението придаде на гласа на младия монарх такъв заповеднически тон, какъвто никога не бяха забелязвали у него.

Когато стигнаха до определените за краля покои, До които можеше да се отиде и по тоя тесен коридор, и по парадната стълба откъм двора, Гастон каза:

— Нека ваше величество благоволи да се настани в тия покои, макар че са недостойни за него.

— Чичо — отговори младият монарх, — благодаря ви много за сърдечното ви гостоприемство.

Преди да излезе, Гастон се поклони на племенника си, а той от своя страна го целуна.

От двадесетте мускетари, които придружаваха краля, десет изпратиха негово височество до приемните зали, все още пълни с народ, въпреки оттеглянето на негово величество.

Останалите десет мускетари бяха поставени на пост от офицера: той сам за пет минути огледа цялата местност с тоя студен и сигурен поглед, който не винаги се придобива от навика, защото тоя поглед принадлежи на гения.

После, когато разпредели всичките си хора, той избра за своя главна квартира предната стая, в която намери едно голямо кресло, лампа, вино, вода и сух хляб.

Той усили светлината на лампата, изпи половин чаша вино, усмихна се много изразително, настани се в голямото кресло и се разположи да спи.