Ран Босилек
Патиланчо на село (6)

Помагачи

Драги ми Смехурко,

Още съм на село. И, както ти писах, на отбор дружина тука съм начело.

Горещото лято вече се измина. Една сутрин рано чичо Коста рече:

— От днеска беритба ще почваме вече. Сливите узряха. Хайде, Патилане! На работа свикай твоята дружина!

Свиках Стойчо, Петьо и Кина, и Мина. Дигнахме чували и пръти, и крина. Тъкмо да тръгнем, Стойчо чичо Костов към двора посочи и весело каза:

— Бате Патилане, татко за маджуна^[1] тавата замаза. Само сливи чака. Днеска ще захване. И маджунско царство за нас ще настане.

— Ах, маджунец сладък! — обади се Мина. — С пръстче да си близна!

— Чакай, мари Мино! — прекъсна я Кина. — Спри, ще се опариш! Нали е горещо… Ял ли си маджунец, бате Патилане? Ама от тавата?

— И това ще стане! — кимнах дяволито. — А сега за сливи да вървим, другари, че чичо замина!

Цял ден брахме сливи. Пренасяхме вкъщи. И същата вечер в двора се събрахме, и чичо подкладе тавата с маджуна. Край огъня буен през нощта стояхме. Играхме и пяхме. Слушахме как стрина приказки разказва…

Полунощ се мина. Сън сладък обори моята дружина. Постлахме си вънка и спахме на двора.

Призори ни дигна Стойчо чичо Костов:

— Хей, ставайте, хора! Че маджунът вече мехури изпуща. Трябва да се пробва. Донесете скоро лъжици, паници!

Скочихме веднага. Припнахме към къщи. Домъкнахме скоро лъжици, паници. Грабнал беше всеки каквото намери.

А малкият Петьо тигана домъкна.

Стойчо се провикна:

— Гледайте, другари, маджунът се смъкна! Гъстичък е вече. Дайте да ви сипя! Ала умно яжте, че може да па̀ри!

Той на всички сипа с дългата бъркачка. Заблизахме дружно. После заградихме Петьо със тигана. А той вик нададе:

— Бягайте! Не давам! За мен не остана! Нали бате Стойчо на всичките даде.

— Даде, но на тебе най-много насипа! И ний ще си близнем! Нали сме другари.

— Олеле, че па̀ри!

— По-малко загребвай!

— На огън е вряло, то не е играчка!

И Стойчо пак сипва с дългата бъркачка.

Той сипва, ний ближем. И вик, и закачки. Лъжици, паници стават за играчки.

И дълго не мина, захвана да лепне моята дружина. Маджунът потече по малкия Петьо. Сякаш беше пъхан целият в тавата.

На тоз ред ни свари баба Цоцолана. Някой се провикна:

— Бягайте, другари!

Но тя Петьо зърна и на смях удари. И ний се разсмяхме. И цяла неделя все лепкави бяхме…

Поздрав най-сърдечен!