Нийл Геймън
Американски богове (5)

Глава 4

Нека влакът среднощен озарява ме със светлини, нека влакът среднощен пред мен да блести.

„Влакът среднощен“, стара песен

Шадоу и Уензди отидоха да закусят в „Кънтри Кичън“^[1] срещу мотела. Беше осем сутринта и светът беше мъглив и мразовит.

— Още ли си готов да напуснеш Игъл Пойнт? — попита Уензди. — Ако си готов, трябва да звънна на две-три места. Днес е петък. Свободен ден. Женски ден. Утре е събота. В събота има много работа.

— Готов съм — потвърди Шадоу. — Тук не ме задържа нищо. Уензди накамари в чинията най-различни колбаси. Шадоу си взе малко пъпеш, кифла и пакетче крема. Отидоха в едно сепаре и седнаха.

— Ама че сън сънува нощес — отбеляза Уензди.

— Да — каза Шадоу. — Ама че сън.

Сутринта, когато беше станал, калните стъпки на Лора още личаха по мотелския мокет — водеха от неговата стая през фоайето към вратата.

— И така — поде Уензди. — Защо те наричат Шадоу?

Той сви рамене.

— Това е име — обясни. Светът в мъглата зад огледалното стъкло се бе превърнал в рисунка с молив, изпълнена в десетина оттенъка на сивото, тук-там с петно електриковочервено или чистобяло. — Как изгуби окото си?

Уензди налапа пет-шест парчета бекон, задъвка ги, избърса с ръка мазнината по устните си.

— Не съм го изгубил — възрази той. — Знам къде е.

— И какъв е планът?

Уензди се замисли. Изяде няколко яркорозови парчета шунка, махна от брадата си парченце месо и го пусна в чинията.

— Планът е следният. Утре вечер ще се видим с няколко души, изявени всеки в своята област — само не се стряскай от поведението им. Ще се срещнем на едно от най-важните места в цялата страна. После ще хапнем и ще пийнем с тях. Трябва да ги спечеля за това си начинание.

— И къде се намира най-важното място?

— Ще видиш, момчето ми. Казах едно от най-важните. Мненията с основание са разделени. Предупредих колегите. По пътя ще спрем в Чикаго, защото трябва да взема малко пари. За да посрещнеш гости така, както трябва да ги посрещнем ние, са нужни пари, с каквито в момента не разполагам. После се отправяме към Медисън.

Уензди плати, тръгнаха си и се върнаха на паркинга пред мотела. Уензди метна на Шадоу ключовете от колата. Той подкара към магистралата и излязоха от града.

— Ще ти липсва ли? — попита Уензди. Преглеждаше папка, пълна с карти.

— Градът ли? Не. Тук дори не съм живял всъщност. Като малък не се заседявах дълго на едно място, а тук дойдох вече след като бях навършил двайсет. Това е градът на Лора.

— Да се надяваме, че тя ще си остане тук — отбеляза Уензди.

— Беше сън — каза Шадоу. — Не забравяй.

— Това е добре — вметна Уензди. — Здравословно е да имаш такова отношение. Нощес чука ли я?

Шадоу си пое въздух. После каза:

— Не ти влиза в работата. И не съм я чукал.

— Искаше ли?

Шадоу не каза нищо. Караше на север, към Чикаго. Уензди се подсмихна и започна да проучва картите, като ги разгъваше и ги сгъваше и от време на време си записваше с голяма сребърна химикалка нещо в тефтера.

Накрая приключи. Остави химикалката и сложи папката на задната седалка.

— Най-хубавото на щатите, към които сме се отправили — каза Уензди, — Минесота, Уисконсин, другите около тях, е, че там живеят жени, каквито харесвах, когато бях по-млад. С бяла кожа, със сини очи и с коса, толкова руса, че чак изглежда бяла, с устни, червени като вино, и с кръгли налети гърди, порязани като хубаво сирене с венички.

— Само когато си бил по-млад ли? — попита Шадоу. — Доколкото видях, и нощес се справяше добре.

— Да — усмихна се Уензди. — Искаш ли да знаеш тайната на успеха ми?

— Плащаш ли им?

— Защо да е толкова грубо? Не, тайната е в чара. И толкоз.

— В чара значи? Е, както се казва, или го имаш, или го нямаш.

— Чародействата се учат — отбеляза Уензди.

Шадоу включи радиото на ретростанцията и заслуша хитовете от годините преди да се роди. Боб Дилан запя за проливен дъжд, който щял да се излее, и Шадоу се запита дали този дъжд вече се е излял, или това предстои да стане. Пътят пред тях беше пуст и ледените кристали по асфалта проблясваха като елмази на утринното слънце.

Чикаго дойде бавно като мигрена. Отпърво пътуваха през голото поле, после мяркащите се от време на време селища неусетно се превърнаха в ниски предградия, а предградията — в град.

Спряха пред нисък черен жилищен блок от пясъчник. Тротоарът беше почистен от снега. Отидоха при входа. Уензди натисна най-горния звънец на металния домофон, вместен в ниша в стената. Не се случи нищо. Той натисна отново. После, колкото да опита, започна да натиска и други звънци на други хора от блока — отново никакъв отклик.

— Не работи — обясни кльощава старица, която слезе по стълбите. — Развален е. Обаждаме се на домоуправителя, питаме кога ще го оправи, кога ще ремонтира парното, а той нехае, заради гърдите си заминава за през зимата в Аризона.

Говореше със силен акцент, както предположи Шадоу, източноевропейски.

Уензди се поклони ниско.

— Драга ми Зора, разреши да отбележа, че изглеждаш неописуемо красива. Лъчезарно същество. Не си мръднала. Старицата го изгледа злобно.

— Той не иска да те вижда. Аз също. Само ни навличаш неприятности.

— Защото не идвам, ако не е важно.

Жената изсумтя. Носеше празна пазарска мрежа и беше облечена в старо червено палто, закопчано догоре. Изгледа подозрително Шадоу и попита:

— Кой е този бабаит? Още един от главорезите ти ли?

— Не ме злепоставяй, миличка. Този господин се казва Шадоу. Да, работи за мен, но това е само в твой интерес. Разреши, Шадоу, да те представя на прелестната Зора Вечерняя^[2].

— Радвам се да се запознаем — каза Шадоу.

Старицата се взря в него като птица.

— Шадоу — повтори тя. — Хубаво име. Когато сенките се издължат, настава моето време. А ти си издължена сянка. — Старицата го огледа от глава до пети, после се усмихна. — Можеш да ми целунеш ръка — подкани го тя и му протегна студената си ръка.

Шадоу се наведе и я целуна. На средния пръст жената носеше голям кехлибарен пръстен.

— Браво на теб — похвали го старицата. — Отивам на пазар. Аз съм единствената, която носи някакви пари. Другите две не знаят как да печелят от гадателство. Казват само истината, а хората не искат да чуват истини. Истината е лошо нещо, притеснява хората и те не идват втори път. Аз обаче умея да ги лъжа, казвам им каквото искат да чуят. Затова аз храня къщата. Как мислите, ще останете ли за вечеря?

— Надявам се — отвърна Уензди.

— В такъв случай не е зле да ми дадете пари, за да купя повече храна — заяви старицата. — Горда съм, но не и глупава. Другите са по-горди от мен, а той е най-горд. Затова ми дайте пари, но не им казвайте.

Уензди отвори портфейла си и бръкна вътре. Извади двайсетачка. Зора Вечерняя я дръпна от пръстите му и зачака. Той извади още една двайсетачка и й я подаде.

— Това е добре — каза жената. — Ще ви нагостим по царски. А сега се качете по стълбите на последния етаж. Зора Утренняя^[3] е будна, но другата ни сестра още спи, затова не шумете.

Шадоу и Уензди тръгнаха нагоре по тъмното стълбище. Площадката на втория етаж беше пълна с черни найлонови торби отпадъци, миришеше на прогнили зеленчуци.

— Цигани ли са? — попита Шадоу.

— Зора и семейството й ли? Ни най-малко. Не са роми. Руснаци са. Май славяни.

— Но тя предсказва бъдещето.

— Мнозина предсказват бъдещето. И аз се пробвам. — Докато се качваха по стълбите за последния етаж, Уензди се задъха. — Не съм във форма.

На последната стълбищна площадка имаше само една врата; беше боядисана в червено и на нея имаше шпионка.

Уензди почука. Не отговори никой. Той почука още веднъж, този път по-силно.

— Да! Да! Чух ви! Чух ви!

Звук на отключвани ключалки, на дърпани резета, дрънчене на верига. Червената врата се открехна.

— Кой е?

Мъжки глас, стар и загрубял от цигарите.

— Стар приятел, Чернобог^[4]. И един негов помощник.

Вратата се отвори, доколкото го позволяваше предпазната верига. Шадоу видя в здрача сиво лице, което се взираше в тях.

— Какво искаш, Вотан^[5]?

— Като начало просто удоволствието от компанията ти. Имам и да ти съобщавам някои неща. Как му се казваше?… А, да. Може би ще научиш нещо, което ще ти е от полза.

Вратата се отвори широко. Мъжът в сиво-кафеникавия хавлиен халат беше нисък, със стоманеносива коса и грапаво лице. Носеше сиви раирани панталони, лъснали от старост, и чехли. В пръстите си с квадратни върхове беше хванал цигара без филтър и докато всмукваше от дима, я държеше в шепа — като затворник или войник, помисли си Шадоу. Протегна на Уензди лявата си ръка.

— В такъв случай добре дошъл, Вотан.

— Напоследък ме наричат Уензди — поясни той, докато се ръкуваше със стареца.

Тясна усмивка, проблеснали жълти зъби.

— Да — каза той. — Много смешно. А това е?

— Това е моят помощник. Запознай се, Шадоу, с господин Чернобог.

— Радвам се — каза Чернобог.

Стисна лявата ръка на Шадоу със своята. Дланите му бяха груби и мазолести, върховете на пръстите му бяха жълти, все едно са топнати в йод.

— Как сте, господин Чернобог?

— Като старец. Коремът ме боли, кръстът също, всяка сутрин се скъсвам от кашляне.

— Защо стоите на вратата? — попита женски глас.

Шадоу погледна над рамото на Чернобог към старицата, застанала зад него. Беше по-дребна и слаба от сестра си, косата й обаче беше дълга и още златна.

— Аз съм Зора Утренняя — представи се тя. — Не стойте в антрето. Влезте, седнете. Ще ви донеса кафе.

Влязоха в жилището, което миришеше на преварено зеле, на котка и на вносни цигари без филтър: поведоха ги по къс коридор, покрай няколко затворени врати, към хола в дъното и там ги поканиха да седнат на огромно старовремско росерно канапе, от което вдигнаха стар сив котарак — той се протегна, изправи се и тръгна сковано към другия край на канапето, където пак се излегна, изгледа ги предпазливо един по един, после затвори едното си око и отново заспа. Чернобог седна на креслото срещу тях.

Зора Утренняя намери празен пепелник и го сложи до него.

— Как предпочитате кафето? — попита тя гостите. — Ние тук го пием черно като нощта, сладко като греха.

— Нека бъде така и за нас, уважаема госпожо — отговори Шадоу.

Погледна през прозореца към сградите от другата страна на улицата.

Зора Утренняя излезе. Чернобог я изпрати с поглед.

— Добра жена — отбеляза той. — Не е като сестрите си. Едната си е проклета, а колкото до другата, тя пък вечно спи.

Сложи краката си заедно с чехлите на ниската дълга масичка, по която се виждаха следи от чаши и места, прогорени от цигари; в средата бе вместена шахматна дъска.

— Съпруга ли ви е? — полюбопитства Шадоу.

— Не е ничия съпруга. — Известно време старецът мълча и гледа грубите си ръце. — Не. Всички сме кръвни роднини. Преди много време пристигнахме тук заедно.

Извади от джоба на хавлиения халат пакет цигари без филтър. Уензди измъкна тясна златна запалка и запали цигарата на стареца.

— Първо отидохме в Ню Йорк — обясни Чернобог. — Всичките ни сънародници ходят в Ню Йорк. После се преместихме тук, в Чикаго. Стана много лошо. Дори в някогашната ми родина почти са ме забравили. Тук съм само лош спомен. Знаете ли какво направих, когато пристигнах в Чикаго?

— Не — каза Шадоу.

— Хванах се месар. В касапницата. Когато вкарваха говедата вътре, ги зашеметявах. Знаете ли как става? Взимаш тежък чук и поваляш кравата с него. Бам! Искат се силни ръце. Нали? После някой от другите касапи прихваща с вериги добичето, вдига го нагоре и му прерязва гръкляна. Първо източват кръвта и чак тогава отсичат главата. Ние, дето зашеметявахме кравите, бяхме най-силните. — Той вдигна ръкава на халата и сгъна ръката си в лакътя, за да покаже мускулите, които още се виждаха под старата кожа. — Но се иска не само сила. Трябва и умение. Да знаеш как да удариш. Иначе кравата само се стъписва и побеснява. Тогава, през петдесетте, ни даваха пневматична пушка. Опираш я в челото: бум-бум! Мислите си, че всеки може да убива. Не е така. — Той показа с ръце как металният клин се опира до главата на кравата. — И за това се иска умение.

Усмихна се на спомена и се видя зъб с метален цвят.

— Стига с тези разкази как си убивал крави. — Зора Утренняя донесе кафето: беше в ярки емайлирани чашки върху червен Дървен поднос. Раздаде чашите, после седна до Чернобог. — Зора Вечерняя отиде на пазар — обясни тя. — Скоро ще се върне.

— Срещнахме я долу — каза Шадоу. — Твърди, че предсказвала бъдещето.

— Да — рече сестра й. — По здрач — това е времето на лъжите. Аз не говоря красиви лъжи, затова не съм добра пророчица. А сестра ни Зора Полуночная^[6] изобщо не умее да лъже.

Кафето беше по-сладко и по-силно, отколкото Шадоу бе очаквал.

Той се извини и отиде в тоалетната, стаичка като килер, в която бяха накачени кафеникави снимки в рамки и на петна; по тях се виждаха мъже и жени в сковани викториански пози. Беше ранен следобед, но вече се смрачаваше. Чу откъм коридора гласове: някой подвикваше. Изми си ръцете с леденостудената вода и с парченце розов сапун, което миришеше лошо.

Когато излезе, видя Чернобог в коридора.

— Носиш неприятности — изкрещя старецът. — Нищо друго освен неприятности! Не искам да те слушам. Махай се от дома ми!

Уензди още седеше на канапето, отпиваше от кафето и галеше сивия котарак. Зора Утренняя стоеше на изтъркания килим и прокарваше притеснено ръка през дългата си жълта коса.

— Някакъв проблем ли има? — попита Шадоу.

— Той е проблем! — вресна Чернобог. — Той! Кажи му, че нищо не може да ме накара да му помогна! Искам да си върви! Искам да се махне оттук! И двамата си вървете!

— Моля те — рече Зора Утренняя. — По-тихо, моля те, ще събудиш Зора Полуночная.

— И ти си като него, искаш да участвам в лудостта му! — разкрещя се пак Чернобог.

Имаше вид на човек, който всеки момент ще се разплаче. От цигарата му на протрития килим в коридора падна стълбче пепел.

Уензди се изправи и отиде при Чернобог. Отпусна ръка върху рамото му.

— Виж какво — каза му, за да го успокои. — Първо, не е лудост. Това е единственият начин. Второ, всички ще бъдат там. Не искаш да бъдеш пропуснат, нали?

— Знаеш кой съм — заяви Чернобог. — Знаеш какво са правили тези ръце. Искаш брат ми, не мен. А той си отиде.

Една от вратите в коридора се отвори и сънен женски глас попита:

— Случило ли се е нещо?

— Не, сестро — отговори Зора Утренняя. — Върви да спиш. — После се обърна към Чернобог. — Видя ли? Видя ли какво направи с тия твои крясъци? Връщай се там и седни. Сядай!

Чернобог понечи да възрази, после явно изгуби желание да спори. Сега изглеждаше слаб, слаб и самотен.

Тримата мъже се върнаха в занемарения хол. В стаята имаше кафяв никотинов кръг, който свършваше на трийсетина сантиметра от тавана, точно както резките по старовремските вани, докъдето най-много може да стига водата.

— Не е задължително да викаме точно теб — обясни невъзмутимо Уензди на Чернобог. — Щом викаме брат ти, значи си поканен и ти. Раздвоени типове като теб имат това предимство пред нас, останалите, нали?

Чернобог не отговори.

— Понеже стана дума за Белобог^[7], имаш ли вести от него?

Чернобог поклати глава.

Погледна Шадоу.

— Имаш ли брат?

— Не — отговори той. — Поне аз не знам.

— А аз имам. Казват, че ако ни съберат заедно, сякаш сме един и същ човек. Когато бяхме млади, косата му беше много руса, много светла, очите му са сини и хората казваха: той е добрият. А моята коса беше много тъмна, по-тъмна и от твоята, и хората казваха: аз съм негодникът. Лошият. Но времето минава и косата ми сега е бяла. Мисля, че и неговата е бяла. И като ни гледаш, няма да разбереш кой е бил светлият и кой — тъмният.

— Близки ли бяхте? — попита Шадоу.

— Близки ли? — повтори Чернобог. — Не. Как можехме да бъдем близки? Държахме на съвсем различни неща.

В дъното на коридора се чу тракане и в стаята влезе Зора Вечерняя и оповести:

— Вечерята след един час.

После излезе.

Чернобог въздъхна.

— Въобразява си, че готви добре — обясни той. — Когато беше малка, имахме слуги, които да готвят. Сега няма слуги. Няма нищо.

— Нищо — каза Уензди. — Никога нищо.

— Ти — рече Чернобог. — Няма да те слушам. — Той се обърна към Шадоу. — Играеш ли шашки?

— Да — отговори по-младият мъж.

— Добре. Ще играеш на шашки с мен — каза старецът, взе от лавицата над камината дървена кутия с пулове и ги изтръска върху масата. — Аз съм с черните.

Уензди докосна Шадоу по ръката и каза:

— Не е задължително да го правиш.

— Не се притеснявай, играе ми се — отвърна Шадоу. Уензди сви рамене и взе от купчинката пожълтели списания върху перваза стар брой на „Ридърс Дайджест“.

Кафявите пръсти на Чернобог подредиха пуловете върху квадратите и играта започна.

В дните, които щяха да дойдат, Шадоу щеше да се сеща често за тази игра. Понякога нощем щеше да я сънува. Плоските му пулове бяха с цвят на старо мръсно дърво, някога било бяло. Пуловете на Чернобог бяха матово, помръкнало черни. Пръв на ход беше Шадоу. В сънищата му, докато играеха, нямаше разговор, имаше само силно тракане на местените пулове и стържене на дърво в дърво, докато те се плъзгаха в съседния квадрат.

Първите пет-шест хода и двамата само хлъзгаха пуловете по дъската към центъра, без да докосват задните редове. Между ходовете имаше паузи, дълги паузи като в шахмата: всеки от двамата наблюдаваше и мислеше.

Шадоу беше играл на шашки в затвора, така времето минаваше по-бързо. Беше играл и шах, но не беше от хората с нагласа да предвиждат ходовете напред. Предпочиташе още на мига да избере съвършения ход. На шашки понякога се печели и така.

Чу се тракане, Чернобог взе един от черните пулове и го прехвърли над един от белите на Шадоу. Старецът вдигна белия пул на Шадоу и го сложи на масата, отстрани на дъската.

— Първа кръв. Ти загуби — заяви той. — Играта свърши.

— Не — възрази Шадоу. — Играта тепърва започва.

— Тогава дали да не направим облог? За да стане по-интересно?

— Не — отговори Уензди, без да вдига очи от рубриката „Хумор в униформа“. — Той няма да залага.

— Не играя с теб, старче. Играя с него. И така, господин Шадоу, ще се обзаложим ли?

— За какво се карахте двамата преди малко? — попита Шадоу.

Чернобог вдигна рунтава вежда.

— Твоят господар иска да отида с него. За да му помогна с неговите безсмислици. Предпочитам да умра.

— Искате значи да се обзаложим? Добре. Ако аз спечеля, ще дойдете с нас.

Старецът се подсмихна и каза:

— Може би. Но само ако приемеш моите условия, в случай че изгубиш.

— И какви са те?

Изражението на Чернобог не се промени.

— Ако спечеля, ти пръсвам черепа. С тежкия чук. Първо ще паднеш на колене. После ти нанасям удар с него, за да не се изправиш повече.

Шадоу се взря в лицето на стареца: опитваше се да го разчете. Той не се шегуваше, Шадоу беше сигурен: върху него се бе изписал глад за нещо, за болка, за смърт или възмездие.

Уензди затвори списанието и каза:

— Я стига глупости. Не биваше да идвам. Тръгваме си, Шадоу.

Обезпокоен, сивият котарак стана и стъпи на масата, до пуловете. Погледна ги, после скочи на пода и като вдигна опашка, излезе от стаята.

— Не — каза Шадоу. Не го беше страх да умре. В края на краищата нямаше за какво да живее. — Не се притеснявай. Съгласен съм. Ако спечелите, получавате възможност да ми пръснете черепа с един удар на тежкия чук.

И премести следващия си бял пул към съседния квадрат в края на дъската.

Не казаха нищо повече, но Уензди не взе отново списанието. Загледа играта със стъкленото си око и с истинското, с изражение, което не издаваше нищо.

Чернобог взе поредния пул на Шадоу. Той пък взе два от неговите. Откъм коридора замириса на готвено, на непознати ястия. Не всички миризми бяха апетитни; въпреки това Шадоу най-неочаквано усети колко е гладен.

Ту единият, ту другият от двамата мъже местеше пуловете, черни и бели. Буря от взети пулове, истинска вихрушка от царе, високи колкото два пула: те вече не бяха длъжни да се движат само напред по дъската, през едно квадратче, можеха да поемат и назад, от което ставаха двойно по-опасни. Бяха стигали последния ред и можеха да ходят където поискат. Чернобог имаше трима царе, Шадоу — двама.

Старецът придвижи един от царете по дъската, като отстраняваше пуловете, които бяха останали на Шадоу, а с другите два беше затиснал царете на противника си.

После направи четвърти цар, върна се при двамата царе на Шадоу и без да се усмихва, ги взе. Така приключи всичко.

— Е, налага се да ти пръсна черепа — заяви Чернобог. — И ти сам ще паднеш на колене. Това е добре.

Пресегна се и потупа със старата си длан Шадоу по ръката.

— Има още време, докато стане вечерята — каза Шадоу. — Искате ли да изиграем още една игра? При същите условия?

Чернобог запали с клечка от кухненски кибрит поредната цигара.

— Как така при същите условия? Да не би да искаш да те убивам два пъти?

— Засега сте спечелили само веднъж, и толкоз. Сам казахте, че трябва не само сила, трябва и умение. Така, ако победите и този път, получавате право да ме ударите два пъти по главата.

Чернобог го изгледа сърдито.

— Един удар е предостатъчен, един удар. Точно в това е майсторлъкът.

Той се потупа с лявата ръка над десния лакът, където бяха мускулите; от цигарата в лявата му ръка се посипа пепел.

— Минало е много време. Ако сте изгубили умението си, може само да ме нараните. Откога не сте замахвали с чуковете убийци от кланиците? От трийсет години? От четирийсет?

Чернобог не каза нищо. Стиснатата му уста се бе превърнала в сива резка напреко на лицето. Той започна да барабани ритмично с пръсти по дървената маса. После наслага двайсет и четирите пула на местата им върху дъската.

— Играй — подкани старецът. — И този път си с белите. Аз съм с черните.

Шадоу премести първия пул. Чернобог също. На Шадоу му хрумна, че старецът ще се опита отново да играе както предния път, когато бе победил, и че това е неговият предел.

Този път Шадоу игра безразсъдно. Възползваше се от малките възможности, местеше пуловете, без да разсъждава, без да поспре и да се замисли. Този път, докато играеше, се усмихваше, а когато Чернобог преместеше някои от пуловете, се усмихваше по-широко.

Скоро Чернобог вече тряскаше пуловете, докато ги местеше, удряше ги в дървената маса толкова силно, че останалите потреперваха по черните си квадрати.

— На ти — тросна се старецът, докато взимаше с трясък един от пуловете на Шадоу, после удари в дъската черния си пул. — На ти. Какво ще кажеш сега?

Шадоу не каза нищо, само се усмихна и прескочи пула, който Чернобог беше сложил, после втори и трети, и четвърти, като изчисти средата на дъската от черни пулове. Взе от купчинката встрани един от белите пулове и направи цар.

След това просто трябваше да унищожи напълно и окончателно противника: още няколко хода и играта свърши.

Шадоу каза:

— Играем ли до три?

Чернобог само го погледна, сивите му очи приличаха на стоманени остриета. После се засмя и плесна с ръце раменете на Шадоу.

— Харесваш ми! — възкликна старецът. — Не ти липсва смелост.

Точно тогава Зора Утренняя надзърна през вратата, за да им каже, че вечерята е готова и да махнат от масата шашките и да сложат покривката.

— Нямаме трапезария — обясни тя. — Съжалявам. Храним се тук.

На масата бяха сложени чинии. Всеки получи малък рисуван поднос, на който имаше потъмнели прибори за хранене. Трябваше да държат подносите на коленете си.

Зора Вечерняя извади пет дървени купички и сложи във всяка по един небелен варен картоф, после сипа с черпака отгоре свирепо червен борш. Ливна и по лъжица бяла неподсладена сметана и раздаде купичките.

— Мислех, че сме шестима — каза Шадоу.

— Зора Полуночная още спи — обясни Зора Вечерняя. — Държим храната й в хладилника. Ще се нахрани, когато се събуди.

Боршът киселееше и имаше вкус на мариновано цвекло. Вареният картоф се трошеше.

За второ имаше сухо печено с някакви зеленчуци за гарнитура, макар че те бяха много преварени и вече не бяха зеленчуци а по-скоро бяха на път да станат кафявочуци.

После имаше сарми от зелеви листа, които бяха толкова жилави, че бе почти невъзможно да ги разрежеш, без да разпилееш по целия килим плънката от кайма и ориз. Шадоу ги избута в края на чинията.

— Играхме на шашки — съобщи Чернобог, след като грабна поредното голямо парче печено. — С младежа. Той спечели едната игра, аз — другата. И понеже той спечели една игра, се съгласих да тръгна с него и с Уензди и да им помогна в тяхната лудост. Тъй като и аз спечелих една игра, щом всичко това приключи, ще убия младежа с един удар на чука.

Двете Зори кимнаха угрижено.

— Колко жалко — каза Зора Вечерняя на Шадоу. — В моето предсказание за теб бих казала, че те чака дълъг щастлив живот и че ще имаш много деца.

— Точно заради това си добра пророчица — отбеляза Зора Утренняя. Изглеждаше сънена, сякаш трябваше да полага усилия, за да стои будна до толкова късно. — Много добре лъжеш.

След като се нахраниха, Шадоу пак си беше гладен. Затворническата храна беше доста лоша, но въпреки това бе по-хубава от тази тук.

— Беше много вкусно — заяви Уензди, който с очевидна наслада бе омел всичко в чинията си. — Благодаря ви, мили дами. А сега, опасявам се, трябва да ви помолим да ни препоръчате хубав хотел някъде наблизо.

Зора Вечерняя се обиди.

— Защо ще ходите на хотел? Нали сме ви приятели?

— Не бих искал да ви затрудняваме… — отговори Уензди.

— Изобщо не ни затруднявате — каза с прозявка Зора Утренняя, както си играеше с неуместно златната си коса.

— Ти можеш да спиш в стаята на Белобог — предложи Зора Вечерняя, като посочи Уензди. — Свободна е. А теб, млади момко, ще те сложа на канапето. Ще спиш по-сладко, отколкото в пухена постеля.

— Наистина много мило — отвърна Уензди. — Приемаме.

— И ще ми платите точно колкото в хотела — отбеляза Зора Вечерняя, победоносно отметнала глава. — Сто долара.

— Трийсет — каза Уензди.

— Петдесет.

— Трийсет и пет.

— Четирийсет и пет.

— Четирийсет.

— Добре. Четирийсет и пет.

Зора Вечерняя се пресегна през масата и стисна ръката на Уензди. После почна да вдига чиниите от масата. Зора Утренняя се прозина толкова широко, че Шадоу се притесни да не й се откачи челюстта, и оповести, че отивала да си легне, докато не е заспала с глава в сладкиша, после пожела на всички „лека нощ“.

Шадоу помогна на Зора Вечерняя да отнесе чиниите и съдовете в малката кухня. За негова изненада там под мивката имаше стара миялна машина и той я напълни. Зора Вечерняя погледна над рамото му, изцъка, извади дървените купички за борш и каза:

— Тези в мивката.

— Извинявайте.

— Не се притеснявай. А сега обратно в хола, имаме сладкиш — подкани жената.

Сладкишът — беше ябълков — бе купен от бакалията, бе подтоплен във фурната и бе много, много вкусен. Четиримата го изядоха със сладолед, после Зора Вечерняя отпрати всички от хола и постла на Шадоу на канапето — леглото изглеждаше много хубаво.

Докато стояха в коридора, Уензди каза на Шадоу:

— Онова, което направи в хола, с играта на шашки де — подхвана той.

— Да?

— Беше хубаво. И много, много глупаво от твоя страна. Но хубаво. Сладки сънища.

Шадоу си изми зъбите и лицето със студената вода в малката баня, после се върна в хола, угаси осветлението и заспа още преди главата му да е докоснала възглавницата.

В съня на Шадоу имаше взривове: той караше камион през минно поле и от всички страни избухваха бомби. Предното стъкло се натроши и той усети, че по лицето му тече топла кръв.

Някой стреляше по него.

Един от куршумите се заби в белите му дробове, друг натроши гръбначния му стълб, трети го уцели в рамото. Той усещаше как го пронизват. Свлече се върху волана.

Последният взрив завърши в мрак.

„Сигурно сънувам — каза си Шадоу, сам в мрака. — Мисля че току-що умрях“. Спомни си как като малък бе чувал и вярвал, че ако умираш насън, ще умреш и наяве. Не се чувстваше мъртъв. Отвори очи — колкото да опита.

При прозореца в тесния хол с гръб към Шадоу стоеше жена. Сърцето му се сви и той извика:

— Лора!

Жената се обърна, както бе застанала в рамката на лунната светлина.

— Извинявайте — рече му. — Не исках да ви будя. — Говореше с мек източноевропейски акцент. — Тръгвам си.

— Недейте, не ми пречите — увери я Шадоу. — Не сте ме събудили. Сънувах лош сън.

— Да — каза жената. — Крещяхте, стенехте. Искаше ми се да ви събудя, но после си казах, не, недей, остави го.

В слабата лунна светлина косата й беше светла, безцветна. Жената беше облечена в бяла памучна нощница с висока дантелена яка, полите й се влачеха по земята. Шадоу се разсъни съвсем и седна на канапето.

— Вие сте Зора Полу… — Той се поколеба. — Сестрата, която спеше.

— Да, аз съм Зора Полуночная. А вашето име е Шадоу, нали? Зора Вечерняя ми каза, когато се събудих.

— Да. Какво гледахте от прозореца?

Тя се извърна и му кимна да отиде при нея. Застана с гръб, докато Шадоу си обуваше дънките. Той отиде при нея. Уж стаята беше малка, а му се стори, че върви дълго.

Не можеше да определи възрастта на жената. Тя нямаше бръчки, очите й бяха тъмни, миглите — дълги, косата й беше бяла и й стигаше до кръста. Лунната светлина изцеждаше цветовете и ги превръщаше в призраци на самите тях. Жената беше по-висока от сестрите си.

Тя посочи нощното небе.

— Гледах ето това — каза тя и посочи Голямата мечка. — Виждате ли?

— Ursa Major^[8] — потвърди Шадоу.

— Някои я възприемат така. Но не и там, откъдето идвам. Ще се кача да седна на покрива. Ще дойдете ли с мен?

Отвори прозореца и както беше боса, се прекатери на аварийната стълба. Отвън подухна леден вятър. Нещо притесняваше Шадоу, но той не знаеше какво — подвоуми се, после си облече пуловера, сложи си чорапите и обувките и излезе след жената на ръждивата аварийна стълба. Тя го чакаше. От устата му в мразовития въздух излизаше пара. Шадоу загледа как босите крака на жената стъпват по ледените метални стъпала и тръгна след нея нагоре към покрива.

Духаше студен поривист вятър, от който нощницата на Зора Полуночная се бе долепила до тялото й, и Шадоу забеляза смутен, че отдолу тя е гола.

— Не ви ли е студено? — попита той, когато излязоха в горния край на аварийната стълба; вятърът отнесе думите му.

— Моля?

Жената доближи лице до неговото. Дъхът й беше сладостен.

— Попитах не ви ли е студено?

В отговор тя вдигна пръст: чакай! Прекрачи с лекота ръба на плоския покрив и стъпи на него. Шадоу се качи малко по-тромаво и тръгна след нея към сянката на водонапорната кула. Там ги чакаше дървена пейка. Зора Полуночная седна, а Шадоу се намести до нея. Водонапорната кула им служеше за заслон, пазеше ги от вятъра и Шадоу бе признателен за това.

— Не — отговори жената. — Не ми е студено. Това време е моето време: нощем се чувствам точно толкова добре, както риба в дълбока вода.

— Сигурно харесвате нощта — отбеляза Шадоу и съжали, че не се е сетил да каже нещо по-умно и дълбокомислено.

— Сестрите ми са от тяхното си време. Зора Утренняя е от изгрева. В някогашната ни родина се будеше, за да отвори портата и баща ни да мине през нея със своята… хм, забравих думата, нещо като кола, но с коне.

— Колесница ли?

— С колесницата. Баща ни излизаше с нея. А Зора Вечерняя му отваряше портата по мръкнало, когато той се връщаше при нас.

— А вие?

Тя не отговори. Устните й бяха пълни, но много бледи.

— Изобщо не съм виждала баща ни. Спях.

— Това болестно състояние ли е?

Жената не каза нищо. Дори и да вдигна рамене, го направи незабележимо.

— И така. Попитахте ме какво гледам.

— Голямата мечка.

Жената вдигна пръст и я посочи, а вятърът долепи нощницата до тялото й. За миг се видяха зърната на гърдите й, всяка издатинка по кръговете около тях, които се тъмнееха под белия памучен плат. Шадоу потрепери.

— Наричат я Колесницата на Один. И Голямата мечка. Там, откъдето идваме, вярваме, че към тези звезди е приковано нещо, не бог, но нещо като бог, нещо лошо. Избяга ли, ще изяде всичко. И има три сестри, които по цял ден и по цяла нощ трябва да наблюдават небето. Ако то, нещото в звездите, избяга, светът ще загине: пуф, й край.

— И хората вярват в това?

— Навремето. Много отдавна.

— И вие се взирахте, за да видите чудовището сред звездите?

— Нещо такова. Да.

Шадоу се усмихна. Помисли си, че ако не беше студът, щеше да реши, че сънува. Всичко беше като в сън.

— Мога ли да попитам на колко години сте? Сестрите ви изглеждат много по-възрастни.

Тя кимна.

— Аз съм най-малката. Зора Утренняя е родена сутринта, Зора Вечерняя — вечерта, а аз — в полунощ. Аз съм среднощната сестра: Зора Полуночная. Женен ли сте?

— Жена ми почина. Загина в автомобилна катастрофа. Вчера беше погребението й.

— Моите най-искрени съболезнования.

— Вчера през нощта дойде да ме види.

В мрака, на лунна светлина не му беше трудно да го каже — не му се стори толкова немислимо, както на дневна светлина.

— Попитахте ли я какво иска?

— Не. Всъщност не.

— Може би е трябвало. Това е най-умното нещо, което можеш да попиташ мъртвите. Понякога ти казват. Зора Вечерняя ми спомена, че сте играли на шашки с Чернобог.

— Да. Той спечели правото да ме удари по главата с тежък чук.

— Навремето са отвеждали хората високо в планината. На оброчищата. Размазвали им главите с камък. В прослава на Чернобог.

Шадоу се огледа. Не, бяха сами на покрива.

Зора Полуночная се засмя.

— Странно, няма го тук. Но и вие сте спечелили една игра. Чернобог може и да не ви нанесе удара, докато всичко това не приключи. Обеща да не го прави. А и вие ще усетите. Точно като кравите, които е избивал. Те винаги са се досещали. Иначе какъв е смисълът?

— Имам чувството, че се намирам в свят със своя си логика — сподели Шадоу. — Със свои правила. Както е насън — и в съня знаеш, че има правила, които не бива да нарушаваш. Дори и да не разбираш какво означават. Просто се съобразявам с тях, нали знаете?

— Знам — потвърди жената. Хвана го за ръката с ръка, която беше леденостудена. — Навремето ви е била дадена закрила. Било ви е дадено самото слънце. Но вече сте го загубили. Дали сте го. А закрилата, която мога да ви дам аз, е много по-слаба. Дъщерята, не бащата. Но всичко помага. Нали?

Леденият вятър развя бялата й коса около лицето й.

— Трябва ли да се бия с вас? Или да играя на шашки? — попита Шадоу.

— Не трябва дори да ме целувате — отвърна тя. — Просто вземете луната от мен.

— Как?

— Вземете луната.

— Не разбирам.

— Гледайте — подкани Зора Полуночная.

Вдигна лявата си ръка и я протегна пред луната така, сякаш я хвана с палец и показалец. После с едно-единствено плавно движение я дръпна. За миг на Шадоу му се стори, че е свалила луната от небето, после обаче видя, че луната пак си блести, а Зора Полуночная разтвори длан и му показа сребърен долар с изображение на Статуята на свободата — стискаше го между палеца и показалеца си.

— Направихте го красиво — отбеляза Шадоу. — Не видях кога сте скрили монетата в шепата си. И не разбирам как направихте това, последното.

— Не съм я крила в шепата си — възрази жената. — Взех я. И сега ви я давам, за да ви пази. Тази не я давайте на никого.

Сложи монетата в дясната му длан и натисна пръстите му да я обхванат. Монетата беше студена. Зора Полуночная се наведе напред, затвори с пръсти очите на Шадоу и го целуна леко по клепачите.

Шадоу се събуди напълно облечен на канапето. През прозореца се процеждаше тясна ивица слънчева светлина, която караше прашинките да танцуват.

Той стана и отиде до прозореца. На дневна светлина стаята изглеждаше много по-малка.

Онова, което го притесняваше още от вечерта, изникна пред очите му, когато погледна надолу, към отсрещния тротоар. Пред прозореца нямаше аварийна стълба: нямаше балкон, нямаше ръждиви метални стъпала.

Въпреки това той стискаше здраво в шепата си сребърен долар с изображение на Статуята на свободата от 1922 година, лъскав и ярък, както в деня, когато е бил изсечен.

— О! Станал си — каза Уензди от вратата. — Искаш ли кафе? Отиваме да обираме банка.

Пристигане в Америка

1721 година

Важно е да се разбере — написа господин Ибис в своя подвързан с кожа дневник, — че американската история е измислена, че е опростена рисунка с въглен за деца или за онези, които бързо се отегчават. В по-голямата си част американската история е лишена от свидетелства, от въображение и мисъл, тя е изображение на нещото, а не самото нещо. Красива измислица е — продължи той, като поспря за миг, за да топне перото в мастилницата и да се съсредоточи, — че Щатите са основани от набожни люде, тръгнали да търсят място, където да изповядват вярата си, както смятат за добре, че са дошли в Америка, пръснали се из нея, създали потомство и населили пустата земя.

Всъщност колониите в Америка са точно толкова убежище, място на забравата, колкото и бунище. В дните, когато в Лондон можело да те обесят на Тайбърн^[9] за кражбата на дванайсет пенса, Америка се превръща в олицетворение на милосърдието, на втория шанс. Но пътуването дотам било такова, че на някои им било по-лесно да увиснат на бесилото и да затанцуват във въздуха, докато танцът свърши. Наричали пътуването до Америка заточение: за пет, за десет години, до живот. Такава е била присъдата.

Продавали те на капитана, след което те качвали на кораба, претъпкан така, сякаш прекарва роби, за колониите или за Антилските острови, после капитанът те препродавал на някого, който си връщал цената за кожата ти чрез твоя труд, докато не ти изтечала присъдата. Но ако не друго, поне не си чакал в някой английски затвор да те обесят (в онези дни затворите са били място, където стоиш, докато не те пуснат на свобода или не те изпратят на заточение, или не те обесят: тогава присъдите не били със строго установен срок) и си разполагал със свободата да се възползваш в пълна мяра от новия свят. Разполагал си със свободата и да подкупиш капитана, за да те върне в Англия още преди да ти е изтекъл срокът на заточението. Хората го правели, а ако властите те заловели, че си се завърнал от заточението — ако някой стар враг или стар приятел със сметки за уреждане те видел и те издадял, тогава вече бесилото не ти мърдало.

Сещам се — продължи господин Ибис след кратка пауза, през която напълни мастилницата върху писалището от тъмнокафявото шишенце в шкафа и отново топна перото, — за живота на Еси Трегоуан, родом от мразовито селце, кацнало на скалите в Корнуол в Югозападна Англия, където семейството й живеело от незапомнени времена. Баща й бил рибар, а според мълвата бил и от разбойниците, предизвикващи нарочно корабокрушения — излезела ли буря, те закачали фенери високо върху опасните скали и примамвали към тях корабите заради стоката, която прекарвали. Майката на Еси била готвачка в дома на чифликчия и дванайсетгодишна Еси също се хванала на работа там като миячка. Била слаба и дребна, с големи кафяви очи и тъмнокестенява коса, не била от най-работливите, вечно се измъквала, за да слуша предания и приказки, ако имало кой да ги разказва: приказки за писки^[10] и за таласъми, за черните псета от мочурищата и сирените от Ламанша. И макар че чифликчията се смеел на тези неща, слугите в кухнята не пропускали да изнесат за през нощта чинийка с най-мазното мляко и да я сложат на прага — за писките.

Минали няколко години и Еси вече не била слаба и дребна: сега се гънела и се извивала като вълните в зеленото море, кафявите й очи се смеели, кестенявата й къдрава коса се диплела. Очите на Еси грейвали при вида на Бартоломю, осемнайсетгодишния син на чифликчията, който тъкмо си бил дошъл от „Ръгби“^[11], и една нощ тя отишла на побития камък край гората и сложила малко хляб, от който Бартоломю бил ял, но не бил изял докрай, като омотала около него кичур от косата си. Още на другия ден, докато Еси чистела камината в стаята му, момъкът дошъл и я заговорил, и я погледнал одобрително с очи, опасно сини като небето преди буря.

„Има опасни очи“, казала си Еси Трегоуан.

Скоро Бартоломю заминал за Оксфорд, а когато на Еси започнало да й личи в какво състояние е, била уволнена. Но детето се родило мъртво и заради майката на Еси, която била много добра готвачка, жената на чифликчията се наложила и накарала мъжа си да върне бившата слугиня на бившата й работа като миячка.

Ала любовта на Еси към Бартоломю се била превърнала в омраза към семейството му. Само след година тя се хванала с мъж с лоша слава от съседното село, някой си Джосая Хорнър.

Една нощ, докато всички от семейството спели, Еси станала в тъмното и отворила задната врата, за да пусне любовника си. Докато семейството продължавало да спи, той претършувал къщата и задигнал доста ценни вещи.

Подозренията веднага паднали върху човек от къщата, защото било очевидно, че някой е отворил вратата (жената на чифликчията помнела добре, че я е залостила собственоръчно), и то някой, който е знаел къде чифликчията държи сребърните прибори и сервизи и в кое чекмедже са монетите и полиците. Еси обаче, която най-категорично отричала всичко, не била изобличена, докато Джосая Хорнър не бил заловен от един търговец в Бксетър, на когото се опитвал да продаде една от полиците на чифликчията. Той установил, че полицата е негова, и Хорнър и Еси били изправени пред съд.

Съдебните заседатели осъдили Хорнър на смърт чрез обесване, но съдията се смилил над Еси заради крехката й възраст и кестенявата коса и я осъдил на седем години заточение. Тя трябвало да бъде изселена с кораба „Нептун“ под командването на някой си капитан Кларк. Така Еси поела към Каролина и по пътя влязла под кожата на въпросния капитан, когото убедила да я върне в Англия като своя съпруга и да я заведе в дома на майка си в Лондон, където не я познавал никой. Когато човешкият товар бил заменен с памук и тютюн и корабът се отправил обратно, настанало мирно, щастливо време за капитана и новата му съпруга: двамата приличали на две влюбени птички или на пеперуди, които се ухажват, и все не можели да спрат да се милват и да си разменят дребни подаръци и ласки.

Когато пристигнали в Лондон, капитан Кларк настанил Еси при майка си, която я приела като своя родна дъщеря. След два месеца „Нептун“ отплавал отново и красивата младоженка с кестенявата коса помахала от кея за сбогом на съпруга си. После се върнала в дома на свекърва си. Старицата не си била вкъщи. Еси взела парче копринен плат, няколко златни монети и сребърната кутийка, където свекърва й си държала копчетата, и след като ги откраднала, се изгубила из публичните домове на Лондон. През следващите две години станала ненадмината джебчийка, широките й поли криели какви ли не грехове, предимно откраднати топове коприна и дантела, а Еси се радвала в пълна мяра на живота. За това, че се измъкнала невредима от всичките си патила, била признателна на съществата, за които била слушала като малка, на писките (била сигурна, че влиянието им се простира чак до Лондон), и продължавала всяка вечер да слага на перваза дървена купичка мляко, макар че приятелките й се смеели — тя обаче знаела, че най-добре се смее, който се смее последен, понеже приятелките й хващали трипер и сифилис, а Еси пращяла от здраве.

До двайсетия й рожден ден оставала една година и точно тогава съдбата й нанесла тежък удар: Еси седяла в странноприемницата „Крост Фокс“ недалеч от Флийт Стрийт, в Бел Ярд, когато видяла, че вътре влиза младеж, току-що завършил университета. Младежът се разположил до камината. Охо, рекла си Еси, ето едно пиленце, което веднага ще оскубем — седнала при него, почнала да му разправя колко е хубав и да го милва с едната ръка по коляното, а с другата, по-предпазливо, да търси джобния му часовник. Точно тогава обаче той я погледнал право в лицето и сърцето на Еси подскочило, защото тя видяла очи, опасно сини като лятно небе преди буря, и господарят Бартоломю изрекъл името й.

Отвели я в Нюгейтския затвор^[12] и я обвинили в това, че се е върнала от заточение. Еси била призната за виновна и не учудила никого със заявлението, че е бременна, макар че семейните жени сред съдебните заседатели, проверяващи подобни твърдения (най-често лъжливи), се изненадали, когато били принудени да потвърдят, че Еси наистина чака дете, въпреки че тя отказвала да съобщи кой е бащата.

Смъртната й присъда отново била заменена със заточение, този път доживотно.

Сега Еси щяла да пътува с „Морска нимфа“. На кораба имало двеста заточеници, наблъскани в трюма като угоени свине, подкарани към пазара. Върлувала дизентерия и треска, нямало място дори да седнеш, камо ли да легнеш, една жена в дъното на трюма умряла при раждане и хората били толкова много, че нямало как да пренесат тялото й напред, затова изтикали трупа й и телцето на детето през отвора за нечистотиите и ги изхвърлили право в разбуненото сиво море. Еси била в осмия месец и било истинско чудо, че запазила детето, но все пак успяла.

В по-нататъшния си живот сънувала кошмари за пребиваването си в този трюм и се събуждала с писъци, усетила в гърлото си вкуса и миризмата на онова място.

„Морска нимфа“ хвърлила котва в Нофък във Вирджиния и Еси била откупена от „дребен плантатор“, фермер, който отглеждал тютюн и който се казвал Джон Ричардсън — седмица след като родила дъщеря му, жена му била починала от родилна треска и човекът имал нужда от дойка и прислужница, която да върти къщната работа в малкото му домакинство.

И така, момченцето на Еси, което тя кръстила Антъни — както твърдяла, на баща му, покойния си съпруг (понеже знаела, че няма кой да я опровергае, а може и наистина да е познавала някога някой Антъни), сучело от гърдата й заедно с детето на господаря, Филида Ричардсън, която винаги бозаела първа, затова растяла здрава, висока и силна, докато синът на Еси се задоволявал с каквото останело и си бил слабичък и рахитичен.

Докато растели, заедно с млякото децата всмуквали и разказите на Еси: за гномовете и джуджетата, които живеели по шахтите и почуквали по стените, за да покажат къде има руда, за Бука^[13], най-коварния дух по онези земи, много по-опасен от червенокосите чипоноси писки, на които първата риба от улова винаги се оставя върху дъските на брега, където се изтеглят лодките, а по време на жътва в полето за тях се слага току-що опечен самун, така че и следващата година реколтата да е добра. Еси им разказвала и за човеците ябълкови дървета^[14], които, наумят ли нещо, започват да говорят и трябва да бъдат умилостивени с първото ябълково вино за годината, изливано по Нова година в корените им, та и следващата година да има богата реколта. Разказвала им с напевния си корнуолски акцент и от кои дървета трябва да се пазят, пеела им старата песничка:

Брястът вечно мисли, дъбът пък мрази, а върбата броди, ако окъснееш.

Разправяла им всички тези неща и те вярвали, защото вярвала и тя.

Фермата процъфтявала и всяка вечер Еси Трегоуан слагала пред задната врата чинийка с мляко — за писките. Осем месеца по-късно Джон Ричардсън дошъл и почукал тихо на вратата в стаята на Еси, и я помолил да го приеме така, както жена приема мъж, а Еси отвърнала, че е много стъписана и обидена, бива ли такова нещо, да иска от една бедна вдовица, и то заточеница, онеправдана точно толкова, колкото и робините, да продава тялото си на мъж, когото уважавала, още повече че заточениците и слугините не можели да се омъжват — направо не си представяла как му е дало сърце да тормози една млада заточеница, — и очите й с цвят на лешник се напълнили със сълзи, а Ричардсън се впуснал да се извинява и резултатът от всичко това бил, че накрая в оная гореща лятна нощ фермерът се видял принуден да падне направо в коридора на коляно пред Еси Трегоуан, да й предложи да сложи край на заточението й и да й поиска ръката. Тя приела, но пак отказала да преспи и една нощ с него, докато всичко не бъде скрепено официално, след което се преместила от малката таванска стаичка в господарската спалня отпред в къщата и макар че някои от приятелите на фермера Ричардсън и техните съпруги го заобикаляли, ако го видели в града, много повече били на мнение, че новата госпожа Ричардсън е страшно красива жена и Джони Ричардсън е извадил голям късмет.

След година Еси вече била родила още едно дете, пак момче, но русо като баща си и заварената си сестра, и го кръстили Джон — на баща му.

В неделя трите деца ходели в местната църква, за да слушат пътуващия проповедник, ходели и на училище, за да се научат заедно с децата на другите дребни фермери на четмо и писмо, а Еси се стараела да узнаят и тайните за писките, които били най-важните тайни: червенокоси мъже с очи и дрехи, зелени като река, и чипи носове, странни мъже с присвити очи, които, стига да поискат, могат да те примамят, да те прилъжат и да те отклонят от пътя, освен ако не носиш в джоба си сол или малко хляб. Преди да отидат на училище децата слагали в единия си джоб шипка сол и в другия — малко хляб, отколешните символи на живота и на земята, за да са сигурни, че ще се приберат по живо, по здраво у дома, както и ставало винаги.

Сред злачните хълмове на Вирджиния децата растели високи и силни (въпреки че Антъни, първородният син на Еси, си останал най-слабият, най-бледият, най-болнавият, най-склонният към потиснатост) и семейство Ричардсън било щастливо: Еси обичала съпруга си, доколкото изобщо можела да обича. Били женени от десет години, когато Джон Ричардсън получил зъбобол, толкова силен, че паднал от коня. Откарали го в най-близкия град, където зъбът бил изваден, но вече било късно и клетникът си отишъл от отравяне на кръвта, със стонове и почерняло лице, и го погребали под любимата му върба.

Вдовицата Ричардсън трябвало сама да се оправя с фермата, докато двете деца на покойния й съпруг навършат пълнолетие: ръководела робите и заточениците и години наред успявала да продаде изгодно тютюна, по Нова година изливала вино в корените на ябълките и по жътва оставяла из нивите току-що опечен самун, не пропускала и да сложи при задната врата чинийка мляко. Фермата процъфтявала и вдовицата Ричардсън се прочула като жена, която умее да се пазари, но винаги предлага добра стока и няма да ти продаде нещо некачествено.

И така, през следващите десет години всичко вървяло добре, после обаче настъпила лоша година, защото синът й Антъни убил Джони, своя природен брат, при люта кавга за бъдещето на фермата и за вниманието на Филида: някои твърдели, че момчето не искало да погуби брат си, просто от глупост забило прекалено надълбоко ножа, други пък изказвали различно мнение. Антъни избягал и оставил майка си да погребе сама своя най-малък син до баща му. Според някои Антъни бил отишъл в Бостън, според други бил поел на юг, а майка му смятала, че се е качил на кораб за Англия, за да се запише доброволец във войската на Джордж и да се сражава срещу разбунтувалите се шотландци. Но останала и без двамата синове, плантацията изглеждала пуста и тъжна, а Филида вехнела и линеела, сякаш била с разбито сърце — каквото и да кажела, каквото и да направела мащехата й, то не връщало усмивката върху устните й.

Но сломени или не, двете имали нужда от мъж във фермата и Филида се омъжила за Хари Соумс — по професия бил дърводелец, работел по корабите, ала мечтаел за живот на сушата, във ферма като оная в Линкълншир, където бил израсъл. Плантацията на семейство Ричардсън приличала твърде малко на нея, но въпреки това Хари Соумс открил достатъчно съответствия, за да се чувства щастлив. На Филида и Хари им се родили пет деца, три от които оживели.

Вдовицата Ричардсън скърбяла за синовете си, скърбяла и за съпруга си, макар че сега той се бил превърнал просто в спомен за рус мъж, който се бил държал мило с нея. Децата на Филида идвали при Еси, за да им разказва приказки, и тя им разправяла за Черното куче от мочурищата, за Гологлавия Кървавите кости^[15], за Мъжа от ябълковото дърво; те обаче не се вълнували от тях, искали да слушат само за Джак^[16] — за Джак и бобеното стъбло, за Джак, който победил великаните, за Джак и неговия котарак и за Краля. Еси обичала внуците си, сякаш са й родна плът, макар че понякога се обръщала към тях с имената на отдавна умрелите.

Било май, Еси изнесла един стол в зеленчуковата градина, за да набере грах и да го олюпи на слънце, защото дори в злачната жега на Вирджиния студът бил пропълзял в костите й точно както скрежът — в косите й, и тя се радвала и на най-малката топлинка.

Докато ронела граха със старите си ръце, вдовицата Ричардсън си помислила колко хубаво ще е да се разходи още веднъж през мочурищата и по солените скали на родния Корнуол и си спомнила как като малка седяла на камъните по брега и чакала баща й да се върне от сивите морета. Ръцете й, вече непохватни, с посинели кокалчета, отваряли граховите шушулки, изтласквали топчестите зърна в пръстената купа и пускали празните шушулки в престилката върху скута й. Тогава Еси си дала сметка, че за пръв път от много време си е спомнила един отдавна отминал живот: как е отмъквала с чевръсти пръсти дамски чанти и топове коприна, после се сетила и за надзирателя в Нюгейтския затвор, който й обяснил, че процесът срещу нея е насрочен след цели три месеца и тя може да отърве бесилото, ако каже, че чака дете, а после й рекъл, че е много красива, спомнила си и как се обърнала към стената и храбро запретнала поли, как мразела и себе си, и надзирателя, но знаела, че той е прав, спомнила си и как почувствала живота вътре в утробата си, което означавало, че и този път ще надхитри смъртта…

— Еси Трегоуан? — попитал непознатият.

Вдовицата Ричардсън вдигнала глава, затулила очи срещу майското слънце и попитала:

— Познавам ли ви?

Не била чула кога мъжът се е приближил. Той бил облечен от глава до пети в зелено: прашни зелени карирани панталони, зелен елек и тъмнозелено сако. Косата му била морковеночервена. Той й се усмихнал криво. У него имало нещо, от което на Еси й станало драго да го гледа, а също и още нещо, което й нашепвало за надвиснала опасност.

— Може да се каже, че ме познавате — отвърнал мъжът.

И присвил очи срещу нея; тя също се взряла в него с присвити очи, та да открие нещо познато в месечинестото му лице. Изглеждал млад като внуците й, въпреки това се бил обърнал към нея със старото й име и говорел на диалект, който тя помнела от детството си, от родните скали и мочурища.

— От Корнуол ли сте? — попитала Еси.

— Аз съм братовчедът Джак — отговорил червенокосият. — По-скоро бях — сега вече съм тук, в новия свят, където никой не дава на честния пътник да пийне бира или мляко, никой не му оставя по жътва самун хляб.

Старицата наместила легена с граха скута си.

— Ако сте онзи, за когото ви мисля, не мога да се оплача от вас.

Чула как в къщата Филида се кара на икономката.

— И аз не мога да се оплача от вас — рекъл някак тъжно червенокосият, — макар че именно вие, вие и още неколцина като вас ме доведохте тук, в тая земя, където няма време за магия, няма място за писките и такива като тях.

— Правили сте ми много добрини — казала Еси.

— Добрини и злини — поправил я непознатият с присвитите очи — Ние сме като вятъра. Духаме и в двете посоки. Тя кимнала.

— Ще поемете ли ръката ми, Еси Трегоуан?

И й протегнал ръка. Тя била покрита с лунички и макар че вече недовиждала, Еси забелязала всички червени косъмчета по ръката му — сияели като златни на следобедното слънце. Прехапала устна, после колебливо сложила прорязаната си от сини жилки ръка в неговата.

Когато я намерили, още била топла, макар че животът бил напуснал тялото й и само половината грах бил олющен.