Нийл Геймън
Американски богове (11)

Глава 10

Всичките си тайни ще ти кажа, но за миналото си ще те излъжа, затова прати ме ти завинаги в леглото.

Том Уейтс^[1], „Танго, докато заболи“

Цял живот в мрак, сред мръсотия, това сънува Шадоу първата нощ в Лейксайд. Детски живот, много отдавна и много далеч, в земи отвъд океана, в земите, където слънцето изгрява. Ала животът му не съдържаше изгреви, съдържаше само сумрак денем и слепота нощем.

 

Никой не му говореше. Той чуваше човешки гласове, които долитаха отвън, но разбираше човешката реч точно толкова, колкото бухането на бухалите и воя на кучетата.

Помнеше или си мислеше, че помни, една нощ преди половин живот, когато един от големите човеци беше влязъл тихо и не го беше набил или нахранил. Беше жена, беше го вдигнала до гърдата си и го беше прегърнала. Миришеше хубаво. От лицето й върху неговото бяха паднали топли капки. Той се уплаши и заплака. Жената го сложи припряно на сламата, излезе от колибата и завърза вратата след себе си.

Той помнеше този миг, който му беше скъп, точно както помнеше сладостта на зелевия кочан, тръпчивия вкус на сливи, хрупането на ябълки, мазния вкус на хубава печена риба.

Сега виждаше в светлината на огъня лицата, всички гледаха как го извеждат от колибата за пръв път, който бе и единствен. Така значи изглеждали хората. Беше расъл в мрак и никога не бе виждал човешки лица. Всичко беше съвсем ново. И странно. Очите го заболяха от светлината на огъня. Надянаха му на врата въже, за да го отведат при мъжа, който го чакаше.

И когато първото острие се вдигна в светлината на огъня, само как ревна тълпата. Детето от мрака се засмя заедно с хората, радостно и свободно.

После острието се спусна.

Шадоу отвори очи и усети, че е гладен и премръзнал в жилище с пласт скреж, замъглил стъклото на прозореца отвътре. „Замръзналият ми дъх“, помисли си той. Стана от леглото, доволен, че не трябва да се облича. Докато минаваше покрай прозореца, драсна с нокът по него и усети как скрежът се събира под нокътя, после се топи и става на капка.

Опита се да си припомни съня, ала не си спомни нищо освен нещастие и мрак.

Обу си обувките. Каза си, че може да отиде пеш в центъра: ако беше схванал правилно географията на града, трябваше да мине по моста в северния край на езерото. Облече си тънкото яке и се сети как си обеща да си купи топло зимно яке, после отвори вратата на жилището и излезе на дъсчената тераса. Студът отнесе дъха му: Шадоу си пое въздух и усети как всички косъмчета в ноздрите му се вледеняват. От терасата имаше хубав изглед към езерото — накъсани петна от сиво, заобиколени от белота.

Студената вълна беше дошла, нямаше никакво съмнение. Сигурно беше към минус двайсет и разходката нямаше да е от най-приятните, но Шадоу беше убеден, че все ще стигне безпрепятствено до центъра на града. Какво му беше казал Хинзелман, май че е десет минути пеша. А Шадоу беше як мъж. Щеше да върви бързо и да се стопли.

Тръгна на юг, към моста.

Скоро започна да кашля със суха хриплива кашлица, защото хапещо студеният въздух бе докоснал дробовете му. После го заболяха ушите, лицето и устните, заболяха го и краката. Той пъхна дълбоко в джобовете ръцете си и стисна пръсти, за да спести малко топлинка. Усети, че си е спомнил преувеличените разкази на Лайсмит Тъжния за зимите в Минесота, особено онзи за ловеца: някаква мечка го подгонила в смразяващия студ и той се качил на едно дърво, където си извадил члена и се изпикал на извита жълта струя димяща урина, която, още преди да стигне земята, се вледенила, а ловецът се пързулнал към свободата по твърдата като камък дъга от замръзнала пикня. Крива усмивка при този спомен и поредната суха болезнена кашлица.

Стъпка след стъпка след стъпка. Шадоу погледна назад. Жилищният блок не бе чак толкова далеч, колкото беше очаквал.

Реши, че е сбъркал, като е тръгнал пеш. Но сега вече бе на три-четири минути от жилището и виждаше моста над езерото. Беше точно толкова разумно да продължи, колкото и да се върне (и после какво? Да повика такси по телефона, който не работеше? Да чака пролетта? „В жилището няма храна“, напомни си Шадоу).

Продължи да върви, като пътем преразгледа мнението си за температурата. Минус двайсет? Може би минус трийсет, онази странна точка върху термометъра, за която Целзий и Фаренхайт казват едно и също. Вероятно не беше чак толкова студено. Но имаше мразовит вятър, силен, устойчив и постоянен, духаше над езерото и идваше през Канада от Северния полюс.

Шадоу си спомни със завист химическите ръкавици и терлици. Съжали, че няма още. Вървя може би още десет минути, а мостът не изглеждаше по-близо. Беше му прекалено студено, за да трепери. Очите го боляха. Това не бе какъв да е студ: това бе научна фантастика. Разказ, където действието се развива на обратната страна на Меркурий едно време, когато се е смятало, че Меркурий има обратна страна. Някъде на каменистия Плутон, където Слънцето е просто поредната звезда, светеща малко по-ярко в мрака. „Това — помисли си Шадоу — е само на косъм от местата, където въздухът идва на кофи и се излива като бира“.

Автомобилите, които от време на време профучаваха с тътен покрай него, му се струваха свръхестествени: космически кораби замръзнали пакетчета от метал и стъкло, населявани от хора, които бяха облечени по-топло от него. В главата му зазвуча стара песен, която майка му бе обичала, „Да вървиш из зимната страна на чудесата“, и той си я затананика със стиснати устни, като крачеше в такт с нея.

Вече изобщо не чувстваше краката си. Погледна към обувките си от черна кожа, към тънките памучни чорапи и наистина се притесни, че ходилата му ще измръзнат.

Това вече не беше шега. Не беше безразсъдство, беше се прехвърлило отвъд чертата, за да се озове в територията на истинското двайсет и четири каратово „Мили Боже, наистина загазих“. Дрехите му бяха сякаш от мрежа или от дантела: вятърът минаваше през него, вледеняваше костите му и мозъка на костите, вледеняваше миглите, вледеняваше топлото местенце под топките му, скрили се в кухината на срамната кост.

„Трябва да вървя — каза си той. — Трябва да вървя. Когато се прибера, мога да спра и да изпия кофа въздух“. В главата му зазвуча парче на „Бийтълс“ и той тръгна в такт с него. Чак когато стигна до хора, се усети, че си тананика „Помощ“.

Беше излязъл почти при моста. Трябваше да мине по него, после до магазините западно от езерото имаше още десет минути може би малко повече…

Подмина го черен автомобил, спря, после зави в мъглив облак от отработени газове и закова до него. Прозорецът се плъзна надолу и парата и мъглицата от прозореца се сляха с отработените газове, за да образуват змейски дъх, който обви колата.

— Всичко наред ли е? — попита ченгето отвътре.

Отпърво Шадоу понечи да отговори по инстинкт: „Да, благодаря, господин полицай“. Но вече бе твърде късно за това и той каза:

— Мисля, че измръзнах. Тръгнах пеш към Лейксайд, за да купя храна и дрехи, но явно съм подценил разстоянието. — Беше стигнал дотук в изречението, изникнало в главата му, когато усети, че от устата му излиза само: — П-п-премръзнал съм. — И тракане на зъби, затова рече: — Из-з-звинявайте. Студено ми е. Извинявайте.

Ченгето отвори задната врата на автомобила и каза:

— Качвайте се веднага. Чухте ли ме?

Шадоу се качи признателно, седна отзад и разтърка ръце, като се опитваше да не се притеснява за премръзналите пръсти на краката си. Полицаят хвана волана. Шадоу го погледна през металната решетка. Опита се да не мисли за последния път, когато бе седял отзад в полицейски автомобил, да не забелязва, че задните врати са без дръжки, и да се съсредоточи върху ръцете си, които разтъркваше, за да им върне живота. Болеше го лицето, боляха го червените пръсти и сега от топлината пръстите на краката също започваха да го болят. Това обаче бе добър знак.

Ченгето потегли.

— Знаете ли — подхвана то, без да се обръща към Шадоу, само заговори малко по-високо, — ще прощавате, но наистина сте постъпили много глупаво. Не сте ли чули препоръките на синоптиците? Навън е минус двайсет. Един бог знае колко градуса е севернякът, дали минус петдесет, дали минус шейсет, макар че според мен, ако температурата е минус двайсет, последното, за което трябва да мисли човек, е севернякът.

— Благодаря — каза Шадоу. — Благодаря, че спряхте. Страшно признателен съм ви.

— Сутринта в Райнландър една жена излязла само по пеньоар и пантофи да напълни хранилката за птици и замръзнала на тротоара, замръзнала в буквалния смисъл. Сега е в интензивното отделение. Сутринта съобщиха по телевизията. Отскоро сте в града, нали?

— Пристигнах нощес с „Грейхаунд“. Смятах днес да си купя топли дрехи, храна и кола. Не очаквах, че ще е толкова студено.

— Да — каза ченгето. — И мен студът ме завари неподготвен. Бях погълнат от тревоги за глобалното затопляне. Казвам се Чад Мълиган. Шеф на полицията съм тук, в Лейксайд.

— Майк Айнсел.

— Приятно ми е, Майк. По-добре ли сте вече?

— Да, малко по-добре.

— И така, къде да ви откарам най-напред?

Шадоу доближи ръце до топлата струя долу. Пръстите го боляха и той ги дръпна. Нека се стоплят сами.

— Можете ли само да ме хвърлите до центъра?

— И дума да не става. Освен ако не поискате да шофирам автомобил, с който бягате след банков обир, съм готов да ви откарам където кажете. Приемете го като инициатива на комитета по посрещането ви в нашия град.

— Вие откъде предлагате да започнем?

— Значи сте пристигнали нощес?

— Точно така.

— Закусили ли сте?

— Още не.

— В такъв случай има едно място, което ми се струва чудесна отправна точка — заяви Мълиган. Вече слизаха от моста и навлизаха в северозападната част на града. — Това е главната улица — обясни полицаят, — а това тук е градският площад — допълни, след като прекоси главната улица и зави надясно.

Дори през зимата площадът беше внушителен, ала Шадоу знаеше, че мястото е правено, за да бъде гледано през лятото: тогава тук вероятно имаше истинско буйство от багри, от макове и перуники, от какви ли не цветя, и брезовата горичка в единия край сигурно приличаше на сребристозелено островче. Сега площадът беше безцветен, красив, както са красиви скелетите, естрадата за оркестъра беше пуста, шадраванът беше спрян за през зимата, кметството от кафяв пясъчник бе надянало бял снежен калпак.

— А това тук е „Мейбъл“ — завърши Чад Мълиган, докато спираше пред стара сграда с огромна витрина в западния край на площада.

Слезе и отвори вратата на Шадоу. Двамата наведоха глави, за да се предпазят от студа и вятъра, забързаха през тротоара и влязоха в топло заведение, което ухаеше на току-що опечен хляб, на пасти, супа и бекон.

Беше почти празно. Мълиган седна на една маса, Шадоу се разположи срещу него. Подозираше, че полицаят прави всичко това, за да види що за птица е новопристигналият. Но можеше и да е такъв, какъвто изглеждаше: приятелски настроен, отзивчив, добряк.

При тях със забързана крачка дойде жена, която бе не дебела, а едра, едра жена, прехвърлила шейсетте, с коса с цвят на кафява бутилка.

— Здрасти, Чад — поздрави тя. — Пийнете по едно какао, докато избирате.

Връчи им два ламинирани листа с менюто.

— Но без сметана — съгласи се той. — Мейбъл ме познава прекалено добре — рече полицаят на Шадоу. — Вие, приятелю, какво ще си поръчате?

— И аз не бих отказал едно какао с мляко — отговори Шадоу. — Но на мен ми сложете от битата сметана.

— Чудесно — каза Мейбъл. — Живейте опасно, драги. Няма ли да ме запознаеш, Чад? Този младеж нов полицай ли е?

— Засега не — отговори Чад Мълиган и белите му зъби блеснаха. — Това е Майк Айнсел. Пристигнал е нощес. А сега нали ще ме извините.

Стана, отиде в дъното на помещението и влезе през врата с табела „ПОЙНТЕРИ“. На другата пишеше „СЕТЕРИ“.

— Значи вие сте новият човек в жилището на Нортридж Роуд. Там преди живееха Пилзенови. А, да, сещам се кой сте — заяви тя весело. — Днес Хинзелман намина за сутрешната си пирожка и ми разказа всичко за вас. Само какао с мляко ли ще пиете, или искате да видите и листа с менюто за закуска?

— Ще закуся — отвърна Шадоу. — Какво ще ми препоръчате.

— Всичко — каза Мейбъл. — Сама го правя. Но това е най-южната и най-източната точка от полуострова, където можете да хапнете пирожки, а те са наистина вкусни. Ще ви стоплят и ще ви заситят. Моят специалитет.

Шадоу нямаше представа какво е това „пирожка“, но си поръча една и след няколко мига Мейбъл се върна с чиния, която имаше нещо като топка от тесто. Беше сложено върху хартиена салфетка. Шадоу го взе заедно със салфетката и отхапа: беше топло, с пълнеж от месо, картофи, моркови и кромид.

— За пръв път ям пирожки — каза той. — Наистина е много вкусно.

— Правим ги само на полуострова — обясни съдържателката. — Трябва да стигнете поне в Айрънуд, за да ги намерите. Донесли са ги мъжете от Корнуол, които навремето дошли тук, за да работят в рудниците.

— На полуострова ли?

— Да, горният край на полуострова. Малка част от Мичиган, пада се на североизток.

Шефът на полицейския участък се върна, надигна какаото и сръбна шумно.

— Какво правиш, Мейбъл, насилваш този симпатичен младеж да ти яде пирожките ли? — попита той.

— Вкусна е — каза Шадоу.

И наистина си беше така: сочна вкуснотия в топло тесто.

— Отиват право в стомаха — рече Чад Мълиган и се потупа по шкембето. — Предупреждавам ви. Добре. И така, търсите кола.

Без канадката беше длъгнест, с кръгло шкембенце. Изглеждаше уморен и оправен, приличаше повече на инженер, отколкото на полицай.

Шадоу кимна с пълна уста.

— Добре тогава. Звъннах тук-там. Джъстин Либовиц си продава джипа, иска му четири хиляди долара, ще склони и на три. Семейство Гънтър са обявили за продан тойотата си четири по четири — голяма грозотия — преди цели осем месеца и сега вече сигурно ще ви платят, само и само да я махнете от двора им. Ако нямате нищо против автомобилът да е грозен, ще го вземете много изгодно. Звъннах от телефона в мъжката тоалетна, оставих съобщение на Миси Гънтър в „Недвижими имоти Лейксайд“, тя още не беше отишла на работа, сигурно е на фризьор при Шейла.

Шадоу продължи да яде пирожката, която си оставаше все така вкусна. Беше удивително засищаща. „Храна, която се лепи по ребрата ти — казваше навремето майка му. — Лепи ти се отстрани“.

— И така — подхвана пак шефът на полицейския участък Чад Мълиган, докато бършеше пяната от какаото от устните си. — Предлагам следващата ни спирка да е магазинът „Всичко за дома и фермата“, за да ви купим истински зимни дрехи после ще се отбием в „Най-вкусната храна“ на Дейв, за да напълните хладилника, след това ще ви хвърля до „Недвижими имоти Лейксайд“. Ако броите веднага хиляда долара за колата, ще ви я продадат още сега, ако ли не, ще ви я дадат на изплащане за четири месеца, по петстотин долара на месец. Както казах, автомобилът е много грозен, но ако онова хлапе не го беше боядисало в мораво, щеше да си струва десетина хиляди, надежден е и мен ако питате, ви трябва именно такъв, за да презимувате тук.

— Много мило от ваша страна — каза Шадоу. — Но не трябва ли да хващате престъпници, вместо да помагате на новопристигнали? Не че се оплаквам.

— Всички му го казваме — прихна Мейбъл.

Мълиган сви рамене и каза непринудено:

— Градът ни е добър. Нямаме големи неприятности. Е, все ще се намери някой, който да превиши скоростта, което не е лошо, защото именно от глобите ми идва заплатата. В петък и в събота вечер се случва някой да се напие и да си набие жената или мъжа, повярвайте, среща се и второто. Мъже и жени. Иначе е спокойно. Викат ме, ако някой си е забравил ключовете в автомобила. Заради лаещи кучета. Веднъж годишно спипват един-двама гимназисти да пушат трева зад евтините трибуни. Най-голямото закононарушение, с което сме се занимавали през последните пет години, беше, когато Дан Шварц се напи и започна да стреля по собствената си каравана, после хукна да бяга по главната улица с инвалидната количка, като размахваше проклетата пушка и се заканваше, че щял да застреля на място всеки, който се опита да му попречи да излезе на междущатската магистрала. Ако не ме лъже паметта, беше тръгнал към Вашингтон, за да теглел куршума на президента. Още ме избива на смях, когато се сетя как се беше отправил към магистралата с инвалидната количка — отзад имаше стикер: „Я, непълнолетен престъпник чука вашата най-добра ученичка“ — Помниш ли, Мейбъл?

Тя кимна намусена. На нея явно не й се струваше чак толкова смешно, както на Мълиган.

— И какво направихте? — попита Шадоу.

— Разговарях с него. Даде ми пушката. Преспа в предварителния арест. Свястно момче е, просто се беше напил и беше нещо разстроен.

Шадоу плати закуската и двете чаши какао с мляко — въпреки не особено убедителните възражения на Чад Мълиган. „Всичко за дома и фермата“ се помещаваше в сграда с размерите на склад в южния край на града и вътре се продаваше всичко, като се почне от трактори и се стигне до играчки (играчките заедно с коледната украса вече бяха преоценени). Магазинът гъмжеше от следколедни пазаруващи. Шадоу позна по-малкото от момичетата, които бяха седели пред него в автобуса. Вървеше бавно след майка си и баща си. Шадоу му махна и то му отвърна с колеблива синьоластична усмивка. Той се запита как ли ще изглежда след десет години.

Вероятно щеше да е хубаво като младата касиерка, която провери покупките с тракащата като пистолет машинка в ръката си — Шадоу не се и съмняваше, че тя ще засече и трактор, ако някой се опита да го изкара, без да е платил.

— Десет чифта наполеонки? — попита момичето. — Запасявате се, а?

Приличаше на изгряваща кинозвезда.

Шадоу отново се почувства четиринайсетгодишен, глупав, с вързан език. Не каза нищо, докато касиерката проверяваше подплатените ботуши, ръкавиците, пуловерите и пухенката.

Той не изгаряше от желание да подлага на проверка кредитната карта, която му бе дал Уензди, особено при положение, че шефът на полицейския участък Мълиган стоеше услужливо до него, затова плати всичко в брой. После отнесе пликовете в мъжката тоалетна и излезе, облечен в много от покупките.

— Изглеждате добре, приятелю — отбеляза Мълиган.

— Поне ми е топло — отвърна Шадоу и наистина му беше топло и навън, на паркинга, макар че студеният вятър пърлеше кожата на лицето му.

По покана на Мълиган сложи пазарските пликове отзад в полицейския автомобил и се качи отпред до него.

— И така, с какво се занимавате, господин Айнсел? — попита шефът на полицията. — Едър мъж като вас. Какъв сте по професия и ще я упражнявате ли в Лейксайд?

Сърцето на Шадоу се разтуптя, но гласът му не трепна.

— Работя при вуйчо си. Той купува и продава разни неща из цялата страна. Аз само ги пренасям, ако са тежки.

— Добре ли ви плаща?

— Роднина съм му. Знае, че няма да му искам много, пък и усвоявам занаята. Докато реша с какво всъщност искам да се занимавам.

Думите излизаха убедително и гладко като змия. В този миг Шадоу знаеше всичко за огромния Майк Айнсел и той му беше симпатичен. Майк Айнсел нямаше проблемите на Шадоу. Айнсел никога не се беше женил. Майк Айнсел никога не бе разпитван в товарен влак от господин Уд и господин Стоун. Телевизиите не разговаряха с Майк Айнсел („Искаш ли да видиш циците на Лили?“, попита глас в главата му). Майк Айнсел не сънуваше кошмари и не бе убеден, че се задава буря.

В „Най-вкусната храна“ на Дейв Шадоу напазарува, както би пазарувал в някой супермаркет на бензиностанция: мляко, яйца, хляб, ябълки, сирене, сладки. Колкото да му се намира храна. Щеше да напазарува истински по-нататък. Докато той обикаляше, Мълиган поздравяваше ту един, ту друг и им представяше Шадоу.

— Това е Майк Айнсел, взел е празното жилище в къщата на Пилзенови. Дето е отзад — обясняваше полицаят.

Шадоу се отказа да помни имена. Само се ръкуваше с хората й се усмихваше; беше се поизпотил и се чувстваше неудобно с многото катове дрехи в топлия магазин.

Чад Мълиган го закара отсреща, в „Недвижими имоти Лейксайд“. Нямаше нужда да представят Шадоу на Миси Гънтър с нейната току-що направена и лакирана коса, тя знаеше много добре кой е. Ами да, симпатичният господин Борсън, вуйчо му Емерсън, такъв мил човек, идвал при тях кога, преди месец и половина — два, и наел жилището горе в старата къща на Пилзенови, гледката не е ли страхотна? Почакайте, миличък, да се запролети, ние сме големи късметлии, през лятото много от езерата в тази част на света жабунясват, чак да ти се догади, докато нашето езеро, да, и на Четвърти юли можеш да си пиеш вода направо от него, и господин Бирсън е платил наема за цяла година, а колкото до тойтота четири по четири, Миси Гънтър не можела да повярва, че Чад Мълиган още я помнел, и да, тя би дала всичко, за да се отърве от нея. Честно казано, се примирила, че тази година ще я даде на Хинзелман, да я използва в играта със залаганията, поне Миси да не плащала пътен данък, не че колата била за изхвърляне, съвсем не, не, била на сина й, преди той да замине да учи в Грийн Бей, един ден я боядисал морава и ха-ха, Миси Гънтър определено се надявала Майк Айнсел да обича моравия цвят, друго нямала какво да каже, и ако той не купел автомобила, тя щяла да го разбере…

Някъде по средата на тази литания шефът на полицията Мълиган се извини.

— Трябва да се връщам в участъка. Радвам се, че се запознахме Майк — каза той и премести пазарските пликове на Шадоу отзад в комбито на Миси Гънтър.

Тя го закара у тях и той видя пред къщата очукан автомобил. Наветият сняг го беше оцветил до половината в ослепително бяло, а другата половина бе боядисана в капчесто мораво, каквото трябва да си много пиян, и то често, та дори да започнеш да го харесваш.

Въпреки това автомобилът запали от първия път, радиаторът работеше, макар и да минаха десет минути, докато купето стане от непоносимо студено просто студено. През това време Миси Гънтър заведе Шадоу в своята кухня — ще прощавате, разхвърляно е, но след Коледа малките оставят играчките навсякъде, а на нея сърце не й давало да ги прибере, искал ли Шадоу пуйка, било останало малко? Добре тогава, а кафе, ей сега ще стане. Шадоу взе от перваза голямо червено автомобилче и седна, а Миси Гънтър го попита дали вече се е запознал със съседите и той си призна, че не е.

Докато кафето се вареше, беше уведомен, че в блока живеели още четирима души, навремето, когато той принадлежал на Пилзенови, те обитавали долното жилище, а другите две давали под наем, сега в техния апартамент живеели двойка младежи, господин Холц и господин Нойман, наистина били двойка в онзи смисъл на думата и когато казвам двойка, Боже мой, господин Айнсел, тук имаме какви ли не, в гората се срещат повече от един вид дървета, макар че типове като тези обикновено се установявали в Медисън или в градовете близнаци^[2], но честно казано, никой не им обръщал внимание. През зимата били в Кий Уест, щели да се върнат през април, тогава Шадоу щял да се запознае с тях. Важното било, че Лейксайд е хубав град. А до господин Айнсел живеела госпожа Маргрит Олсен с малкото си момченце, симпатична жена, много симпатична, но и нейният живот не бил лек, въпреки това била страшно ми мила, работела в „Лейксайд Нюс“. Не че бил най-интересният вестник на света, но според Миси Гънтър повечето хора тук вероятно си го харесвали.

О, каза Миси, докато сипваше кафето, дано господин Айнсел видел града през лятото или в късна пролет, когато цъфтели люлякът, ябълките и черешите, според нея нямало нищо по-красиво по целия свят, нищо, което да се мери с такава прелест.

Шадоу й плати първата вноска от петстотин долара, качи се на колата, даде на заден и излезе от предния двор на улицата. Миси Гънтър почука по предното стъкло.

— Това е за вас — каза тя. — За малко да забравя. — Тя му връчи дебел плик. — Нещо като шега. Поръчахме да ги отпечатат преди няколко години. Може и да не го гледате сега.

Той й благодари и подкара внимателно към центъра на града. Пое по пътя, който обикаляше около езерото. Искаше му се да го види през пролетта, през лятото или есента — не се и съмняваше, че е много красиво.

Прибра се за десет минути.

Остави колата на улицата и се качи по външното стълбище в жилището. Разопакова покупките, подреди храната в шкафчетата и хладилника и после отвори плика, който му беше дала Миси Гънтър.

В него имаше паспорт. Синя пластмасова подвързия и вътре удостоверение, че Майкъл Айнсел (името му беше написано четливия почерк на Миси Гънтър) е жител на Лейксайд. На следващата страница имаше карта на града. Останалото беше запълнено от талони за пазаруване с намаление в местните магазини.

— Тук може и да ми хареса — каза на глас Шадоу. Погледна през заскрежения прозорец към замръзналото езеро. — Ако изобщо някога се затопли.

Някъде в два следобед на входната врата се похлопа. Шадоу упражняваше един от фокусите с монета от двайсет и пет цента: мяташе я от едната ръка в другата, целта бе да не се забелязва. Ръцете му бяха измръзнали и много непохватни и той все изпускаше монетата върху масата. Когато се почука на вратата, я изпусна отново. Отиде да отвори.

Миг на истински страх: мъжът на вратата беше с черна маска, която покриваше долната половина на лицето му. Беше от маските, каквито носят по телевизията банковите обирджии или серийните убийци в долнопробен филм — за да стряскат жертвите си. Мъжът беше с ниско нахлупена черна плетена шапка. Но бе по-дребен и по-слаб от Шадоу и не личеше да е въоръжен. И беше облечен в яке на ярки шотландски карета, каквито серийните убийци обикновено не носят.

— Аш шъм, Хинхалхам — каза посетителят.

— Моля?

Мъжът смъкна маската и отдолу се показа веселото лице на Хинзелман.

— Казах „Аз съм, Хинзелман“. Да ви призная, недоумявам какво сме правели, преди да се появят тези маски. Всъщност не, помня какво правехме. Нахлупвахме си на лицето дебели плетени шапки, омотавахме се с шалове и какво ли още не. Според мен си е истинско чудо, че напоследък измислят такива неща. Може и да съм стар, но няма да роптая срещу прогреса, не.

Приключи словото си, като тикна в ръцете на Шадоу кошница, напълнена догоре с местни сирена, бутилки, буркани и няколко саламчета, които заявяваха, че били от дивеч, уловен през лятото, после влезе вътре.

— Честита Коледа — пожела гостът. И с маска, и без маска носът, ушите и бузите му бяха червени като малина. — Чух, че вече сте изяли една от пирожките на Мейбъл. Нося ви някои нещица.

— Много мило — каза Шадоу.

— Мило ли? Няма нищо мило. Другата седмица ще ви досаждам за играта със залозите. Организира я Търговската палата, а аз съм й председател. Миналата година събрахме близо хиляда и петстотин долара за детското отделение на болницата в Лейксайд.

— Защо не ми продадете едно билетче още сега?

— Не започвам с продажбата, докато не изкараме автомобила на леда — обясни Хинзелман и погледна през прозореца на Шадоу към езерото. — Застудя. Нощес температурата сигурно е паднала до минус двайсет и пет.

— Става наистина бързо — съгласи се Шадоу.

— Едно време сме се молили за такъв студ — рече Хинзелман. — Баща ми ми е казвал.

— Молили сте се за дни като днешния?

— Ами да, в ония години това е бил единственият начин заселниците да оцелеят. Храната не е стигала за всички, в ония дни, драги ми господине, човек не е можел просто да отскочи до бакалията на Дейв и да напълни количката. Дядо ми намерил изход — в наистина мразовит ден като днешния взимал баба децата, чичо ми, леля ми и баща ми — той бил най-малкият, както и прислужницата и ратая, водел ги на потока, давал им да пийнат малко ром с билки по рецепта, която бил донесъл от старата си родина, после ги обливал с вода от потока. Те, разбира се, замръзвали за секунди, ставали твърди и сини като сладолед на клечка. Дядо ми ги отвеждал при ров, който вече били изкопали и били напълнили със слама, и ги редял в него един до друг като цепеници, после ги покривал със слама и с дъски, за да не ги закачат зверовете — в ония дни имало вълци, мечки и какви ли не твари, каквито вече не се въдят по тия места, но не и глигани, това за глиганите са си небивалици, а аз няма да подлагам на изпитание доверчивостта ви с измислици за разни глигани, не, драги ми господине, — та дядо ми слагал върху изкопа дъски и щом завалявал следващият сняг, го покривал напълно, ако не се брояло знаменцето, което дядо забивал, за да намери после изкопа. След това прекарвал зимата спокойно, без да се притеснява за храна и топливо. Щом видел, че истинската пролет се задава, отивал при знаменцето, прокопавал дупка в преспите, махал дъските, отнасял един по един всички от семейството и ги слагал пред огъня да се разтопят. Никой не възразявал, ако не броим един от ратаите — той останал без половин ухо, изгризали му го мишките, които се били промъкнали в изкопа, защото дядо ми не бил наредил дъските плътно една до друга. В ония дни имало, разбира се, истински зими. А с тия наши никакви зими напоследък дори не усещаме студа.

— Сериозно? — попита Шадоу.

Преструваше се на голям наивник и това му доставяше огромно удоволствие.

— Да, от зимата на четирийсет и девета, но вие сте млад, не я помните. Това се казва зима. Гледам, купили сте си превозно средство.

— Да. Какво ще кажете?

— Да ви призная, момчето на Гънтър никога не ми е било симпатично. Бях направил развъдник за пъстърва на потока в гората, доста далеч оттук, зад един от имотите ми, на общинска земя, сложих в реката камъни и направих вирчета, места, където пъстървата обича да живее. Хващал съм големи красавици, едната тежеше цели три-четири килограма, а малкият Гънтър взе, моля ви се, че развали вировете и заплаши, че щял да ме издаде на управление „Национални ресурси“. Сега е в Грийн Бей и скоро ще си дойде. Ако има справедливост на тоя свят, ще се запилее някъде, ще избяга някоя зима, ама не, стои тук като бълха, свряна във вълнен елек. — Хинзелман започна да реди по плота нещата от кошницата, която бе донесъл за „добре дошъл“ на Шадоу. — Това е сладкото от диви киселици на Катрин Паудърмейкър. Откакто се помня, не пропуска да ми подари за Коледа бурканче сладко, но тъжната истина е, че не съм отворил нито едно. Сигурно са се събрали четирийсетина-петдесет, държа ги в мазето. Нищо чудно някой ден да опитам това сладко и да вземе да ми хареса. Междувременно ето едно бурканче и за вас. Може би ще ви се услади.

— Как така да избяга през зимата?

— Хм. — Старецът бутна вълнената шапка над ушите си и разтърка с розов показалец слепоочието си. — Това става не само в Лейксайд… градът ни е хубав, по-хубав от повечето други, но и ние не сме съвършени. Случва се някое дете да го хванат дяволите и да избяга от къщи през зимата, когато се застуди и не можеш да излезеш навън, а снегът е толкова сух, че се сипе, не става и за снежни топки…

— Да избяга от къщи ли?

Старецът кимна угрижено.

— За всичко е виновна телевизията: показва на малките неща, които те никога няма да имат, „Далас“ и „Династията“, всичките тия глупости. Аз нямам телевизор още от есента на осемдесет и трета, е, държа в килера един черно-бял, ако дойде някой, който не е от града, и дават интересен мач.

— Да ви предложа ли нещо, Хинзелман?

— Нека не е кафе. Получавам киселини. Само вода. — Мъжът поклати глава. — Най-големият проблем в тази част на света е бедността. Не бедността, каквато изживяхме през Голямата депресия, а нещо по-… как ли беше думата, означава нещо, което се промъква неусетно, като хлебарка?

— Коварно ли?

— Точно така. Коварно. Дърводобивът е мъртъв. Рудодобивът е мъртъв. Туристите не стигат по на север от бързеите, ако не броим шепата ловци и деца, дошли на лагер край езерата. Те обаче не си харчат парите по градовете.

— Но на мен ми се струва, че Лейксайд процъфтява.

Старецът примига със сините си очи.

— Повярвайте, иска се много работа — отвърна той. — Усърдна работа. Но градът ни е хубав и си струва труда, който всички тук полагат. Не че родителите ми не бяха бедни. Питайте ме колко бедни бяхме като деца.

Шадоу отново си сложи физиономията на голям наивник и попита:

— Колко бедни бяхте като деца, господин Хинзелман?

— Наричайте ме само Хинзелман, Майк. Бяхме толкова бедни, че не можехме да си позволим да запалим и огън. Като дойдеше Нова година, баща ми смучеше ментов бонбон и ние, децата, протягахме ръце, за да се стоплим на сиянието.

Шадоу издаде звук, сякаш е гръмнал ауспух. Хинзелман си сложи скиорската маска и закопча догоре карираното яке, после извади от джоба си ключовете от автомобила и накрая надяна огромните ръкавици.

— Ако ви доскучее тук, елате във видеотеката и ме потърсете. Ще ви покажа колекцията си от ръчно изработени риболовни мухи. Ще ви отегча толкова много, че за вас ще бъде облекчение да се върнете тук.

Гласът му беше приглушен, но се чуваше добре.

— Непременно ще намина — обеща с усмивка Шадоу. — Как е Теси?

— Спи зимен сън. Ще се излюпи напролет. И се пазете, господин Айнсел.

И си тръгна. Жилището стана още по-студено.

Шадоу си сложи якето и ръкавиците. После обу и ботушите.

Почти не виждаше през прозорците, покрити между двете крила със скреж. Гледката към езерото се беше превърнала в абстрактна картина.

От устата му излизаше пара.

Шадоу излезе на дървената тераса и почука на съседната врата. Чу женски глас, който изкрещя на някого да млъкнел, за Бога, и да намалял телевизора — на дете, помисли Шадоу, възрастните не крещят така на други възрастни. Вратата се отвори и се показа уморена жена с много дълга, много черна коса — и погледна подозрително Шадоу.

— Да?

— Приятно ми е, госпожо. Аз съм Майк Айнсел. Съседът до вас.

Изражението й изобщо не се промени.

— Да?

— Госпожо. Ще замръзна в това жилище. Радиаторът работи, но изобщо не топли.

Жената го огледа от глава до пети, после по крайчетата на устните й се мярна бледо подобие на усмивка и тя каза:

— Ами влезте. Ако не го направите, и тук няма да има топлина.

Той прекрачи прага на жилището. Целият под беше осеян с многоцветни пластмасови играчки. До стената имаше купчинки разкъсана хартия от коледни подаръци. На няколко сантиметра от телевизора седеше момченце и гледаше на видеото „Херкулес“ на „Дисни“, рисуван сатир, който обикаляше тежко по екрана и подвикваше. Шадоу застана с гръб към телевизора.

— И така — каза жената. — Трябва да направите следното. Първо облепете прозорците, можете да купите найлони от „Хенингс“. Залепете ги за черчеветата, после, ако не ви мързи, прокарайте по лепенките сешоара, така няма да паднат цяла зима. И топлината няма да излиза през прозорците. После си купувате една-две електрически печки. Парното в сградата е старо, не може да се справи с големия студ. Напоследък зимите са меки, сигурно трябва да сме благодарни. — Тя протегна ръка. — Маргрит Олсен.

— Радвам се да се запознаем — отвърна Шадоу. Свали си ръкавицата и се ръкува с жената. — Винаги съм мислел, госпожо, че всички Олсенови са по-руси от вас.

— Бившият ми съпруг наистина беше рус. Розов и рус. И пистолет да опреш в челото му, не можеше да хване тен.

— Миси Гънтър ми каза, че сте журналистка в местния вестник.

— Миси Гънтър казва всичко на всички. След като си имаме нея, не виждам защо изобщо ни е местен вестник. — Тя кимна. — Да, правя репортажи, но новините се пишат най-често от главния редактор. Аз отговарям за колонката на природолюбителя, за колонката на градинаря, всяка неделя за колонката с мнения на читатели и за светската хроника, където с вцепеняващи ума подробности разказвам кой с кой е вечерял на двайсетина километра наоколо. Или беше с кого?

— С кого — потвърди Шадоу още преди да се е усетил. — Винителен падеж.

Тя го погледна с черните си очи и за миг Шадоу изпита чувството, че вече е изживявал това. „Бил съм тук и преди — помисли си той. — Не, просто тази жена ми прилича на някого“.

— Та значи така си топлите жилището — рече тя.

— Благодаря ви — отговори Шадоу. — Когато стане топло, заповядайте с малкия.

— Казва се Лейън — обясни жената. — Радвам се, че се запознахме, господин… Извинявайте…

— Айнсел — уточни Шадоу. — Майк Айнсел.

— И какво име е това Айнсел? — попита тя. Шадоу нямаше представа.

— Моето име — рече той. — Опасявам се, че родовата история не ме е интересувала никога.

— Може би норвежко? — взе да налучква жената.

— Никога не сме били близки — отговори той. После се сети за вуйчо си Емерсън Борсън и добави: — Поне с роднините на баща ми.

Когато господин Уензди пристигна, Шадоу вече беше облепил всички прозорци и беше включил една електрическа печка в хола и една — в спалнята отзад. Всъщност бе станало уютно.

— Какво, да го вземат мътните, е това мораво лайно, което караш? — попита Уензди, вместо да поздрави.

— А ти си дошъл с бялото ми лайно — отвърна Шадоу. — Къде е то, между другото?

— Спазарих го в Дулут — рече Уензди. — Човек трябва да е нащрек. Не се безпокой, щом приключим, ще си получиш дела.

— Какво търся тук? — попита Шадоу. — Имам предвид Лейксайд. Не света изобщо.

Уензди се усмихна със своята си усмивка, онази, при която на Шадоу му идеше да го удари.

— Живееш тук, защото това е последното място, където ще дойдат да те търсят. Тук мога да те държа далеч от чужди погледи.

— Чии погледи имаш предвид, на лошите ли?

— Именно. Опасявам се, че сега Къщата върху скалата е извън обсега ни. Трудничко е, но ще се справим. Сега само се разтъпкваме и развяваме знамето, въртим се на едно място и се разхождаме, докато започнат бойните действия — малко по-късно, отколкото очаквахме всички. Според мен противниците ни ще изчакат до пролетта. Дотогава няма да се случи нищо съществено.

— Как така?

— Те може и да си приказват за микромилисекунди, за виртуални светове, за изместване в парадигмата и за какво ли още не, но пак обитават тази планета и са подвластни на годишните времена. Сега са мъртвите месеци. Победа през тези месеци е мъртва победа.

— Нямам представа за какво говориш — рече Шадоу. Това не бе съвсем вярно. Той имаше някаква бегла представа и се надяваше да греши.

— Зимата ще е тежка и ние с теб ще оползотворим времето възможно най-разумно. Ще свикаме войската и ще изберем театъра на бойните действия.

— Добре — съгласи се Шадоу.

Знаеше, че Уензди му казва истината или част от нея. Задаваше се война. Не, всъщност не: войната вече беше започнала. Задаваше се битката.

— Лудия Суийни ми каза, че онази, първата вечер, когато се запознахме, е работел за теб. Каза го, преди да умре.

— Нима ще взема на работа човек, който не може да се справи с един слабак в кръчмарско сбиване? Но не се притеснявай, ти оправда десетократно вярата ми в теб. Ходил ли си някога в Лас Вегас?

— Лас Вегас в щата Невада ли?

— Същият.

— Не.

— Довечера излитаме за там от Медисън с чартърен полет за тузари комарджии. Убедих ги, че сме достойни да пътуваме с тях.

— Не ти ли писва някога да лъжеш? — попита Шадоу. Каза го без злост, от любопитство.

— Изобщо не. Пък и е вярно. Играем на възможно най-големия залог. Не би трябвало да ни отнеме повече от два часа, за да стигнем до Медисън, пътищата са разчистени. Заключи вратата и изключи печките. Ще е ужасно, ако подпалиш къщата.

— С кого ще се видим в Лас Вегас? Уензди му обясни.

Шадоу изключи печките, сложи в сака малко дрехи, после се извърна отново към Уензди и рече:

— Виж какво, чувствам се като глупак. Знам, току-що ми каза с кого ще се видим, но нещо ме прихваща. Нещо като мозъчна пръдня. Забравих. Я повтори с кого.

Уензди му повтори.

Този пък Шадоу почти запомни името. То бе на върха на съзнанието му. Помисли си, че трябва да внимава повече, когато Уензди му обяснява. И пак забрави името.

— Кой ще кара? — попита Шадоу.

— Ти — отговори той.

Излязоха от къщата, спуснаха се по дървеното стълбище и отидоха по заледената пътека до мястото, където беше спрян черен автомобил марка „Линкълн“.

Шадоу го подкара.

 

Щом влезеш в някое казино, от всички страни те обсаждат с покани — покани, които, за да ги отклониш, трябва да си от камък, без сърце и разум и странно лишен от сребролюбие. Чуйте: картечното дрънчене на сребърните монети, които се сипят и се търкалят в процепите на едноръките бандити, а оттам преливат и падат по килимите с монограми, е изместено от оглушителния като сирена вой, от тропота и хора на игралните автомати, звуци, погълнати от огромното помещение и приглушени до вдъхващи спокойствие гласове, когато стигнеш при масите за карти, и далечните шумове се чуват само колкото адреналинът да продължи да тече в жилите на комарджиите.

Казината си имат тайна, тайна, която пазят и ценят високо, най-святата от всичките им тайни. Повечето хора не играят комар, за да спечелят пари, макар че точно това се рекламира, продава се, твърди се, точно за това са мечтите. Но то не е нищо друго освен лесната лъжа, която ни вкарва през огромните, винаги отворени гостоприемни врати.

Тайната е следната: хората играят комар, за да губят пари. Идват в казината заради мига, когато се чувстват живи, за да яхнат въртящото се колело, да обърнат картите и да се изгубят заедно с монетите в едноръките бандити. Може и да се хвалят с вечерите, когато са печелели, с парите, които са взели от казиното, но всъщност най-скъпи са им миговете, когато са загубили. Това е своеобразно жертвоприношение.

В казината парите се леят на несекващ зелен и сребърен поток, текат от ръка на ръка, от комарджия към крупие, от крупие към касиер, от касиер към управител, от управител към охрана и накрая се озовават в светая светих, в най-вътрешното светилище, в Стаята за броене. Именно тук, в стаята за броене на това казино, идваш, за да си починеш, тук, където банкнотите биват редени, трупани на пачки, описвани, тук, в пространство, което лека-полека става излишно, защото все повече от парите, които текат през казиното, са въображаеми: електрическа верига от включване и изключване, верига, която протича по телефонните линии.

В стаята за броене заварваш трима мъже, те броят парите под стъкления вторачен поглед на камери, които мъжете виждат, и под фасетните очи на мъничките камери, които не виждат. За една смяна всеки от мъжете преброява повече пари, отколкото ще види върху фиша си със заплатата за цял живот. Когато спи, всеки от мъжете сънува, че брои пари, сънува пачки и бандероли, с които прихваща пачките, числа, които неминуемо стават все по-големи, които биват подреждани и после се губят. Най-малко по веднъж в седмицата всеки от тримата напразно се пита как да излъже охранителните системи на казиното и да се измъкне с колкото може да носи пари и волю-неволю всеки анализира мечтата си и установява, че тя е неосъществима, затова се примирява с твърдата заплата и избягва призраците близнаци на затвора и на общия гроб.

Тук, в светая светих, освен тримата мъже, които броят парите, и охранителите, които ги наблюдават, които донасят парите и после пак ги отнасят, има още един човек. Графитеносивият му костюм е безупречен, косата му е тъмна, той е гладко избръснат, а лицето и поведението му са във всяко отношение забравими. Никой от останалите не е и забелязал, че той присъства, а и да го е забелязал, го е забравил веднага.

В края на смяната вратите се отварят и мъжът в графитеносивия костюм излиза от помещението и тръгва заедно с хората от охраната по коридорите, краката им стъпват безшумно по килимите с монограми. Прибрани в сейфове, парите се откарват с колички на вътрешна рампа, където ги товарят в бронирана кола. После вратите се отварят и бронираната кола поема по ранните улици на Лас Вегас, а мъжът в графитеносивия костюм минава незабелязано през вратата и скача от рампата на тротоара. Дори не се обръща да види имитацията на Ню Йорк отляво.

Лас Вегас се е превърнал в град на мечтите като от детска книжка с картинки: тук замък като от приказките, там пирамида с два сфинкса отстрани, която изстрелва в мрака лъч бяла светлина като от приземяващо се НЛО, навсякъде неонови оракули и гънещи се екрани, които предричат щастие и късмет, рекламират певци, комедианти и фокусници от града или на път към него, и светлини, които непрекъснато мигат, викат и зоват. На кръгъл час изригва вулкан, целият в светлини и пламъци. На кръгъл час пиратски кораб потопява търговски. Мъжът в графитеносивия костюм ситни напето по тротоара и усеща как парите се леят из града. През лятото улиците са нажежени и в задушната жега всеки магазин, който мъжът подминава, бълва през вратите зимен климатичен мраз, от който потта по лицето му се вледенява. Сега, през пустинната зима, мъжът усеща приятен сух студ. В съзнанието му потокът на парите чертае красива дантела, триизмерна плетеница от светлина и движение. Онова, което го привлича в пустинния град, са скоростта на движението, начинът, по който парите се прехвърлят от място на място и от ръка на ръка: това за него е устрем, шемет, който го примамва към улицата, сякаш е пристрастен.

По улицата бавно го следва такси, което внимава да не се приближава много. Мъжът не го забелязва, не му и хрумва да го забележи, самият той толкова рядко е забележим, че му се струва немислимо някой да го следи.

Четири след полунощ е и мъжът усеща, че му се иска да отиде в хотел и казино, които са излезли от мода преди трийсет години и които ще работят до утре или още половин година и после ще бъдат взривени и съборени, та на тяхно място да се построи дворец на насладите, а сетне ще бъдат забравени завинаги. Никой не познава мъжа, никой не го помни, барът във фоайето е занемарен и тих, въздухът се синее от застоял цигарен дим, а в стая някъде горе някой е готов да заложи на покер няколко милиона долара. Мъжът в графитеносивия костюм сяда в бара няколко етажа по-долу, келнерката не му обръща внимание. Почти на подсъзнателно равнище се чува запис на „Защо той не си ти?“ Петима имитатори на Елвис Пресли, всеки в костюм с различен цвят, гледат по телевизора над барплота късно повторение на среща по американски футбол.

На масата на човека в графитеносивия костюм сяда едър мъж в светлосив костюм и макар да не забелязва мъжа в графитеносивия костюм, сервитьорката, която е прекалено слаба, за да е хубава, и очевидно е анорексична, за да работи в „Луксор“ или „Тропикана“, и която брои минутите до края на смяната, идва право при втория мъж и му се усмихва. И той я озарява с широка усмивка.

— Тази вечер изглеждаш страхотно, миличка, радост си за клетите ми стари очи — казва мъжът и надушила тлъст бакшиш, келнерката грейва в усмивка.

Мъжът в светлосивия костюм поръчва за себе си „Джак Даниълс“ и „Лафроейг“^[3] с вода за мъжа в тъмния костюм, който седи до него.

— Знаеш ли — казва мъжът в светлосивия костюм, когато питието му пристига, — най-красивият стих в историята на тази проклета страна е изречен през 1853 година в Батън Руж от Бил Джоунс, по прякор Канадата, докато го ограбвали най-безочливо на нагласена игра на фараон. Джордж Дивъл, който като Бил Канадата не се свенял да мами новаците, го дръпнал настрани и го попитал толкова ли не вижда, че играта е нагласена. А Бил Канадата въздъхнал, вдигнал рамене и рекъл: „Знам. Но това е единствената игра, която се играе в града“. И си продължил играта.

В мъжа в светлосивия костюм недоверчиво се впиват тъмни очи. Мъжът в графитеносивия костюм казва нещо в отговор. Мъжът в светлия костюм, който е с прошарена червеникава брада, клати глава.

— Виж какво — казва той. — Съжалявам, че се получи така в Уисконсин. Но нали ви измъкнах всички невредими? Никой не пострада.

Мъжът в тъмния костюм отпива от „Лафроейга“ с вода и се наслаждава на тинестия вкус, на уискито с мирис на тяло, стояло в мочурище. После задава въпрос.

— Не знам. Всичко става по-бързо, отколкото очаквах. Всички са взели на мушка хлапака, когото наех да ми помага, той е отвън, чака в таксито. Още ли си с нас?

Мъжът в тъмния костюм отговаря. Брадатият клати глава.

— Никой не я е виждал от двеста години. И да не е мъртва, е излязла от играта.

Казва се още нещо.

— Виж какво — заявява брадатият, след като изпива на един дъх бърбъна. — Ако застанеш на наша страна и бъдеш на разположение, когато ни потрябваш, ще се погрижа за теб. Какво искаш? Сома^[4]? Имаш от мен цяла бутилка сома. Истинска.

Мъжът в тъмния костюм гледа. После кима без желание и отбелязва нещо.

— Разбира се, че съм — отвръща брадатият и се усмихва с усмивка като нож. — Ти какво очакваш? Но го погледни от този ъгъл: това е единствената игра, която се играе в града.

Протяга ръка като лапа и стиска ръката с добре поддържани нокти на другия мъж. После си тръгва.

Кльощавата келнерка идва озадачена: на масата в ъгъла сега има само един мъж, мъж с тъмна коса и графитеносив костюм.

— Всичко наред ли е? — пита тя. — Приятелят ви ще се върне ли?

Мъжът с тъмната коса въздиша и обяснява, че приятелят му няма да се връща, значи тя няма да си получи парите за времето, което е отделила, и старанието, което е проявила. После мъжът забелязва обидата в очите й и се смилява над нея: оглежда златните нишки в главата си, взира се в канавата, следва парите, докато открива възел, и казва на келнерката, че ако в шест сутринта, половин час след края на смяната, бъде пред „Трежър Айланд“^[5], ще срещне онколог от Денвър, който тъкмо е спечелил на комар четирийсет хиляди долара и се нуждае от човек до себе си, от партньорка, която да му помогне да ги похарчи до последния цент през следващите две денонощия, оставащи, докато се прибере със самолета у дома. Думите се изпаряват в съзнанието на сервитьорката, но я правят щастлива. Тя въздиша и забелязва, че ония типове в ъгъла са се вдигнали, без дори да й оставят бакшиш, после й хрумва, че след края на смяната, вместо да се прибере с колата право вкъщи, ще отиде в „Трежър Айланд“, но ако някой я попита защо, тя така и няма да е в състояние да му обясни.

— Та с кого се видя? — полюбопитства Шадоу, докато вървяха през летището в Лас Вегас.

Там имаше едноръки бандити. Дори в този ранен утринен час пред тях стояха хора, които ги захранваха с монети. Шадоу се запита дали не са от ония, които изобщо не напускат летището: слизат от самолетите, отиват по пистата в сградата и там спират, хванати в клопката на въртящите се образи и на мигащите светлини, докато не пуснат и последното си петаче в игралните автомати, а после, с празни джобове, просто се обръщат и се качват на самолета за дома. Даде си сметка, че е изключил точно когато Уензди му е обяснявал кой е бил мъжът в тъмния костюм, когото са следили с таксито, и той не е чул.

— И така, с нас е — каза Уензди. — Но ще ми струва бутилка сома.

— Какво е сома?

— Напитка.

Качиха се на чартърния самолет, който беше празен, ако не се броеше триото едри предприемачи, дошли да се поохарчат с доста големи суми и бързащи да се приберат в Чикаго за началото на следващия работен ден.

Уензди се настани удобно и си поръча „Джак Даниълс“.

— Хората от моето племе виждат хората от твоето племе… — Той се поколеба. — То е като пчелите и меда. Всяка пчела прави само малка, съвсем мъничка капка мед. Трябват хиляди, може би милиони пчели, които да работят съвместно, за да ти произведат бурканчето мед, което слагаш на масата на закуска. А сега си представи, че не ядеш нищо друго освен мед. Ето как стоят нещата за моето племе… ние се храним с вяра, с молитви, с любов.

— А сома е…

— Ако продължим сравнението, сома е медовина. — Той се засмя. — Напитка. Концентрирани молитва и вяра, варени, докато се получи силна напитка.

Някъде над Небраска, докато ядяха жалката самолетна закуска, Шадоу каза:

— Жена ми.

— Мъртвата.

— Лора. Тя не иска да е мъртва. Каза ми. След като ме измъкна от ония типове във влака.

— Постъпила е като вярна съпруга. Освободила те е от плен и е убила онези, които са ти причинили болка. Трябва да я цениш много, племеннико Айнсел.

— Тя иска да е истински жива. Можем ли да го направим? Възможно ли е?

Уензди мълча толкова дълго, че Шадоу започна да се пита дали е чул въпроса и дали не е заспал с отворени очи. После заговори, като гледаше право напред:

— Знам заклинание, което лекува болка и болест и премахва скръбта от скърбящото сърце.

Знам заклинание, което лекува с допир.

Знам заклинание, което отклонява оръжието на врага. Знам друго заклинание, което те прави свободен от всяка робия и обвързаност. Пето заклинание: мога да уловя стрела в полет, без тя да ме нарани.

Думите бяха тихи, заредени с напрежение. Нямаше го самодоволния тон, нямаше я ехидната усмивка. Уензди говореше така, сякаш повтаряше думите от религиозен обред или запаметяваше нещо страшно и болезнено.

— Шесто: заклинания, направени, за да ме наранят, ще наранят онзи, който ги е направил.

Знам и седмо заклинание: мога само с поглед да угася огън. Осмо: ако някой ме мрази, мога да спечеля приятелството му. Девето: мога да приспя с песен вятъра и да укротя буря, докато корабът не стигне брега.

— Това са първите девет заклинания, които усвоих. Девет нощи висях на голо дърво с ребра, пронизани от върха на копие. Люшках се на студения вятър и на топлия вятър без храна, без вода, жертва, принесена от самия мен в моя прослава, и световете се разтвориха за мен.

Като десето заклинание се научих да разгонвам вещици, да ги завъртам високо в небесата, така че те да не намерят никога пътя към дома.

Единайсето: ако пея, докато бушува битка, воините излизат от нея здрави и невредими и се прибират без драскотина по родните си домове и огнища.

Знам дванайсето заклинание: видя ли обесен, мога да го сваля от бесилото, за да ни нашепва каквото помни.

Тринайсето: поръся ли главата на дете с вода, това дете няма да бъде покосено в битка.

Четиринайсето: знам имената на всички богове. На всички проклети богове до последния.

Петнайсето: имам мечта за мощ, за слава и мъдрост и мога да накарам хората да повярват в моите мечти.

Гласът му беше толкова тих, че Шадоу трябваше да напряга слух, за да го чуе през тътена на самолетния двигател.

— Знам и шестнайсето заклинание: ако ми трябва любов, мога да покоря ума и сърцето на всяка жена.

Седемнайсето: пожелая ли жена, тя няма да пожелае никога повече друг.

Знам и осемнайсето заклинание и това заклинание е най-великото, и това заклинание аз не мога да кажа на никой човек, защото тайната, която не знае никой освен теб е най-могъщата тайна, която може да съществува.

Той въздъхна, после замълча.

Шадоу усети как настръхва. Сякаш току-що беше видял как някаква врата се отваря към друго място, на много светове оттук, където на всеки кръстопът се люлеят обесените и нощем вещиците пищят високо в небето.

— Лора — беше единственото, което каза.

Уензди се обърна и впи очи във воднистосивите очи на Шадоу.

— Не мога да я съживя — каза той. — Дори не знам защо тя не е толкова мъртва, колкото би трябвало да е.

— Мисля, че го направих аз — рече Шадоу. — Аз съм виновен.

Уензди вдигна вежда.

— Когато ми показа как се прави онзи фокус, Лудия Суийни ми даде златна монета. От онова, което ми каза, разбрах, че е сбъркал монетата. Дал ми е нещо с много по-голяма сила, отколкото е смятал. Аз пък я дадох на Лора.

Уензди изсумтя, опря брадичка в гърдите си, свъси се. После се облегна назад.

— Би могло да е заради това — рече той. — Не, не мога да ти помогна. Твоя работа е, разбира се, какво ще правиш в свободното си време.

— Какво означава това? — попита Шадоу.

— Означава, че не мога да те спра да търсиш орлови камъни и птици гръмовержци. Но бих предпочел много повече да прекарваш мирно и кротко дните си в Лейксайд, далеч от погледите и, надявам се, от помислите. Когато положението стане напечено, ще имаме нужда всички да застанат на кормилото.

Докато го казваше, изглеждаше много стар и уязвим, кожата му бе почти прозрачна, а плътта отдолу се сивееше.

На Шадоу му се искаше, много му се искаше да се пресегне и да отпусне длан върху сивата ръка на Уензди. Искаше му се да му каже, че всичко ще е наред — нещо, в което не беше убеден, но което знаеше, че трябва да се каже. Някъде имаше мъже в черни влакове. Имаше дебело хлапе в лимузината, имаше ги хората в телевизията, които не им мислеха доброто. Но не докосна Уензди. Не каза нищо.

След време щеше да се пита дали е могъл да промени нещо, дали това движение е щяло да донесе нещо добро, дали е щял да предотврати поне някои от бедите, които се задаваха. Каза си, че е нямало да ги отклони. Знаеше, че не е могъл. Въпреки това след време съжаляваше, че в онзи бавен полет към дома не е докоснал за миг ръката на Уензди.

Когато Уензди остави Шадоу пред жилището му, кратката зимна светлина вече помръкваше. Сега, след Лас Вегас, вледеняващата температура, когато Шадоу отвори вратата на автомобила, бе още по-научнофантастична.

— Не се забърквай в неприятности — каза Уензди. — Сниши се зад парапета. Не вдигай вълни.

— И всичко това едновременно?

— Недей да ми остроумничиш, моето момче. В Лейксайд можеш да не биеш на очи. Направиха ми голяма услуга, за да те държа тук здрав и невредим. Ако беше в някой голям град, щяха да те надушат за броени минути.

— Няма да привличам вниманието и да се забърквам в неприятности. — Шадоу беше съвсем искрен, когато го каза. Цял живот се беше забърквал в неприятности и искаше, беше готов да забрави всичко това. — Кога ще се върнеш? — попита той.

— Скоро — отговори Уензди, после запали двигателя на линкълна, плъзна прозореца нагоре и отпраши в мразовитата нощ.