Франк Хърбърт
Еретиците на Дюна (42)

При среща на непознати следва да се обърне голямо внимание на различните обичаи и предварителната подготовка.

Лейди Джесика.

от „Мъдрост от Аракис“

Последната зеленикава линия на светлината потъна зад хоризонта и едва тогава Бурзмали подаде сигнал за тръгване. Беше вече тъмно, когато се добраха до другия край на Исаи и до околовръстния път, по който; щяха да стигнат до Дънкан. Небето бе покрито с облаци, отразяващи обратно светлините на града върху тукашните бордеи, покрай които ги насочваха местни водачи.

Водачите притесняваха Лусила. Те се появяваха изневиделица от странични улици и внезапно отваряни врати, за да пошепнат следващата вярна посока.

Прекалено много хора знаеха за двойката бегълци и за уговорените срещи!

След многократните счепквания с ненавистта, в нея бе останало дълбоко недоверие към всяка зърнала ги дори за миг личност. Все по-трудно ѝ беше да скрива чувствата си зад маниерите и привичното поведение на жена за разтуха, вървяща със своя клиент.

По лентата за пешеходци край пътя бе нахвърляна киша, предимно от преминаващите наземни коли. Краката на Лусила изстинаха още преди да са изминали и половин километър; видя се принудена да изразходва допълнително количество енергия, за да компенсира засиления приток на кръв към крайниците си.

Смълчаният Бурзмали вървеше с наведена глава, привидно потънал в свои грижи. Все пак му беше трудно да заблуди светата майка. Привично следеше всеки шум наоколо и не пропусна нито едно от наближаващите возила. Чул шума на някое, той избутваше спътничката си встрани от лентата. Колите изсвистяваха, носени от суспенсорни устройства; изпод тях излиташе мръсна киша и поръсваше близките храсти. Бурзмали я притискаше леко в снега до себе си, докато изчезне и най-слабият звук, въпреки че возещите се едва ли виждаха и чуваха друго освен звуците, сподирили вихреното им преминаване.

Вървяха цели два часа, преди башарът да спре и да огледа критично шосето. Целта на прехода им беше гранично поселище, описано и на двамата като „напълно безопасно“. Но Лусила вече знаеше — на Гамму няма нито едно „напълно безопасно“ място.

Жълти светлини хвърляха отблясъци върху надвисналите облаци пред тях, отбелязвайки мястото на поселището. Продължиха напред през кишата, докато стигнаха до тунел под околовръстния път; минаха през него и заизкачваха нисък хълм, засаден с овощна градина. Клоните на дърветата бяха рязко очертани на фона на мъждивата светлина.

Лусила погледна нагоре. Облаците изтъняваха. Гамму разполагаше с множество малки луни — пазещи я не-кораби. Някои от тях бяха разположени от самия Майлс Тег, но се виждаха и следи, очертани от новите, които се бяха включили в караулната служба. Те бяха почти четири пъти по-големи от най-ярките звезди и често се движеха заедно, което правеше полезна отразяваната от тях светлина, макар и за кратко — едва няколко часа им бяха необходими, за да се издигнат по небосклона и изчезнат отвъд хоризонта. За миг тя зърна през пролука в облаците низ от шест подобни луни и се запита дали и те не бяха част от защитната система на Тег.

След малко мисълта ѝ се спря за кратко на присъщата слабост на обсадния манталитет, типичен за защитна стратегия с подобен характер. Тег беше напълно прав. Мобилността е ключът към ефикасна боеспособност, макар светата майка да се съмняваше, че башарът е имал предвид тъкмо мобилността на пехотните подразделения. По бялналия се от снега склон беше трудно да се скриеш и тя долавяше нервното напрежение на Бурзмали. Какво можеха да направят, ако се появи някой? Покрита със сняг падинка се очертаваше откъм лявата им страна и се спускаше под ъгъл към поселището. Не беше път, но ставаше за вървене.

— Оттук надолу — кратко рече Бурзмали и пое пред нея към падината.

Нагазиха в сняг до глезените.

— Надявам се, че можем да вярваме на местните хора — обади се тя.

— Те мразят почитаемите мами — отвърна спътникът ѝ. — За мен е достатъчно.

— Добре, че гола̀та го няма! — Лусила се въздържа от още по-ядна забележка.

Все пак беше разумно да се очаква най-лошото.

В себе си бе вече спокойна по отношение на Бурзмали. Той приличаше на Тег. И двамата не следваха курс, който да ги доведе до безизходно положение, поне доколкото това зависеше от тях. Имаше усещането, че дори сега в храстите наоколо се прикриват поддържащи сили.

Покритата със сняг пътека ги изведе на павиран неширок път, леко наклонен навътре в двата си края и с топилна система за почистване на снега. По средата на пътя имаше влажна лентичка. Лусила направи няколко крачки и разпозна предназначението ѝ — маглента. Беше част от стара магнитна транспортна база, използвана навремето за пренос на товари и суровини до някаква фабрика от периода преди Разпръскването.

— Тук става по-стръмно — предупреди я Бурзмали. — Издълбали са стъпала, но внимавай — не са много дълбоки.

След известно време стигнаха до края на маглентата. Тя свършваше до разнебитена стена — местен тухлен материал върху металопластов фундамент. На бледата светлина на звездите в полупрояснилото се небе се виждаше грубо изпълнена зидария — типична конструкция от Времената на глада. Стената беше окичена с плетеница от лози и петнисти гъби. Ала растителността почти не скриваше пролуките между небрежно положените тухли и несръчните опити за запълването им с хоросан. Единичен ред от тесни прозорци бе отворен към мястото, където маглентата изчезваше в сплетени храсти и бурени. Три от прозорците грееха отвътре в електриковосиньо, а интензивната им светлина бе придружена от тихо припукване.

— Някога е било фабрика — каза башарът.

— Имам както очи, така и памет — отряза го Лусила, ядосана от факта, че мърморещият мъжкар я взима за лишена от всякаква интелигентност.

Вляво от тях нещо изскърца унило. Чим от треви и бурени се вдигна нагоре заедно с избена врата, изпод която лумна ярка жълта светлина.

— Бързо!

Бурзмали я поведе с бяг през гъсто сплетена растителност, а после надолу по стъпала, показали се под избения отвор. Вратата се затвори със скърцане след тях на фона на глух тътен от машинария.

Лусила се озова в обширно пространство с нисък таван. Светлината идваше от дълги редици модерни светоглобуси, изтеглени по дължината на масивни металопластови трегери. Подът беше чисто преметен, но се виждаха солидни драскотини и следи от производствена дейност — несъмнено места на демонтирани машини. Тя зърна някакво раздвижване далеч напред в откритото пространство. Млада жена (облечена в подобие на робата на Лусила с драконите) се приближаваше с притичване към тях.

Светата майка подсмръкна. В помещението миришеше на нещо кисело и противно.

— Фабриката е била на Харконите — прошепна Бурзмали. — Питам се, какво ли са произвеждали тук?

Жената спря пред Лусила. Имаше хубава фигура, чиито форми се движеха грациозно под плътно прилепналата по тялото роба. Изпод кожата на лицето ѝ сякаш струеше мек блясък. Всичко в нея говореше за непрекъснати упражнения и добро здравословно състояние. Зелените очи обаче гледаха строго и студено, търсейки реалната стойност на онова, което се бе изпречило пред взора ѝ.

— Значи са пратили повече от една от нас за оглед на тукашната обстановка — заяви тя.

Лусила задържа с жест на ръката си башара, който понечи да каже нещо. Външният вид на жената не съответстваше на истинската ѝ същност.

Досущ като моя!

Подбра грижливо думите си:

— Винаги се разпознаваме една друга, както ми се струва.

Младата жена се усмихна и каза:

— Следях приближаването ви. Просто не мога да повярвам на очите си — огледа насмешливо Бурзмали и добави: — Да предполагам ли, че това е клиент?

— И водач — кимна Лусила.

Зърна на мига изумлението и объркването по лицето на спътника си и се помоли той да не зададе погрешен въпрос. Тази жена вещаеше опасност!

— Не бяхме ли очаквани? — попита Бурзмали.

— Аха-а, той приказва — каза непознатата със смях, студен като очите ѝ.

— Предпочитам да не говориш за мен с такъв тон — вметна башарът.

— Обсъждам измета на Гамму така, както поискам. И не ме интересуват предпочитанията му!

— С каква дума си позволи да ме наречеш? — Гневът на уморения Бурзмали явно избухна при неочакваното словесно предизвикателство.

— С каквато си харесам, измет!

За башара това беше повече от достатъчно. Преди Лусила да успее да го спре, той издаде глухо ръмжене и замахна към натрапницата.

Но ударът му попадна в празно пространство.

Светата майка проследи с жив интерес как жената се приведе под напада, хвана Бурзмали за ръкава така, както се хваща парче плат, развято от вятър, и със заслепяващо бърз пирует, чиято елегантност беше почти изцяло жертвана заради скоростта, отпрати мъжа на пода. В следващия миг полуприклекна на единия си крак подготвила другия за ритник.

— Сега ще те убия — изрече невъзмутимо.

Лусила, която не знаеше какво може да последва, приведе тялото си встрани, едва избягвайки рязко изнесения напред крак на жената, и контрира със стандартния промушващ удар на Бене Гесерит, който просна нападателката по гръб, превита о две в коремната област, където я бе поразил ударът.

— Никой не е искал от теб убийството на водача ми, както и да се наричаш — процеди светата майка.

Известно време младата жена се опитваше да си поеме дъх с отворена уста, а после заговори, накъсвайки мъчително думите:

— Велика почитаема мама, казвам се Мурбела. Срам ме е, че ме победихте с толкова бавен напад. Защо го направихте?

— Заслужаваше си урока — отвърна Лусила.

— Наскоро облякох тази роба, велика почитаема мама. Благодаря ви. Урокът беше великолепен. Ще ви бъда благодарна всеки път, когато си послужа с него, защото вече влезе в паметта ми. — Тя се поклони с дяволита усмивка на лицето, като леко отскочи нагоре и се изправи.

Лусила попита с възможно най-студения си глас:

— Знаеш ли коя съм?

С ъгълчето на очите си наблюдаваше Бурзмали, който също се надигна — бавно и мъчително. Остана встрани, обърнал към жените лицето си, по което продължаваше да пламти гневът.

— След умело поднесения ми урок виждам, че сте тази, която сте, велика почитаема мама. Простено ли ми е? — Палавата усмивка изчезна от лицето на Мурбела, която остана на мястото си изправена, но с наведена глава.

— Простено ти е. Идва ли не-кораб?

— Така казват. Готови сме да го посрещнем. — Този път тя погледна към башара.

— Все още ми е полезен, а и се налага да ме придружи — отвърна на погледа ѝ Лусила.

— Много добре, велика почитаема мама. След прошката мога ли да науча и вашето име?

— Не!

Мурбела въздъхна.

— Пленихме гола̀та — каза тя. — Дойде от юг като тлейлаксианец. Тъкмо бях го вмъкнала в леглото си, когато пристигнахте.

Бурзмали закуцука към тях. Сега Лусила бе вече сигурна, че той е наясно със ситуацията. „Напълно безопасното“ място гъмжеше от неприятели! Но враговете им явно знаеха твърде малко.

— Гола̀та ранен ли е? — попита башарът.

— Той още приказва! — възкликна Мурбела. — Колко странно.

— Няма да лягаш с момчето — каза Лусила. — Мой специален повереник е!

— Да играем по правилата, велика почитаема мама! Първа си го заплюх. А и вече поддаде отчасти…

Тя отново се изсмя безчувствено и невъздържано.

— Оттук. Има място, от което се вижда добре.