Франк Хърбърт
Еретиците на Дюна (3)

Избухванията са също време, подложено на силен натиск. Наблюдаемите изменения в естеството на вселената до едно са експлозивни в известна степен и от определена гледна точка; в противен случай никога не бихте ги забелязали. Продължаващата промяна, ако бъде забавена достатъчно, преминава без да бъде отчетена от наблюдателите с прекалено кратък отрязък, определен от сборния показател време/внимание. И така, казвам ви, виждал съм промени, които вие никога не бихте открили.

Лето II

Жената, застанала в утринната светлина на планетата на Дома на Ордена пред маса, от другата страна на която се намираше старшата света майка Алма Мавис Тараза, имаше висока и гъвкава фигура. Дългата връхна роба-аба, чийто наситеночерен цвят я обграждаше като рамка от раменете до пода, не скриваше напълно грацията на тялото ѝ, сякаш изтичаща при всяко нейно движение.

Тараза се наведе напред във фотьойла, където бе седнала, и огледа поредния пакет данни в обичайната сбита форма, възприета в Бене Гесерит, появил се в горната част на масата за лично ползване.

„Даруи Одрейди“ бе изписано на екрана за изправената жена, след което следваше основната част от нейната биография, позната вече на Тараза в пълни подробности. Екранът имаше няколко предназначения; готов бе да припомни всичко на светата майка, като същевременно ѝ даваше възможност за размисъл при привидно оглеждане на данните и осигуряваше окончателен аргумент, в случай че по време на събеседването се появи някакъв отрицателен довод.

Одрейди бе родила деветнайсет деца за Бене Гесерит, казваше на Тараза информацията, изтичаща пред очите ѝ. Всичките бяха от различни бащи. Случаят не се отличаваше особено, освен с факта, че и най-взискателният поглед не можеше да открие нищо излишно в нейното тяло след добре свършената работа за Сестринството. Дългият нос и допълващите го ъгловати бузи придаваха естествена горделивост на чертите ѝ, спускащи се надолу към тясната брадичка. Ала устата ѝ беше красиво очертана и обещаваше страст, която тя внимателно обуздаваше.

Винаги можем да разчитаме на атреидскипе гени — помисли Тараза.

Зад Одрейди прошумоля перде и тя погледна към него. Намираха се в утринната стая на старшата света майка — малка и елегантна — със стени, декорирани от зелени завеси. Единствено ослепително белият фотьойл на Тараза я отделяше от общия фон. Сводестите прозорци на помещението гледаха на изток към градината и тревната площ, а в дъното, като много далечен екран, се издигаха снежни планини.

Без да я погледне, Тараза рече:

— Останах доволна, когато двете с Лусила приехте назначението. Моята задача вече е много по-лесна.

— Бих желала досега да съм се срещнала с въпросната Лусила — отбеляза Одрейди, свела поглед към върха на главата на събеседничката си. Гласът ѝ се оказа мек контраалт.

Тараза се изкашля.

— Не се налага. Лусила е една от нашите най-добри Впечатки. Разбира се, всяка от вас двете е била подготвена в едни и същи либерални граници, за да бъдете подходящи за случая.

В официалния ѝ тон се долавяше нещо почти обидно и само навикът на продължителното общуване приглуши мигновената ядна реакция от страна на Одрейди. Тя си даде сметка, че причината е донякъде в думата „либерални“. При нейното произнасяне някогашните Атреиди се изправяха, доловили повея на бунта. Сега струпаните в нея спомени на жени рязко се вкопчиха в извънсъзнателни предположения и непроучени предразсъдъци, скрити зад подхвърлената идея.

„Единствено либералите имат правилно мислене. Само те са истински интелектуалци. И само либералите разбират потребностите на своите приятели.“ „Колко порочност и злост лежат скрити в тази дума! — помисли Одрейди. — И колко много скрито его, търсещо усещането за превъзходство.“

Тя си спомни, че Тараза бе използвала понятието в придадения му от католицизма смисъл, независимо от обидния и официален тон, а именно: общото възпитание на Лусила е било внимателно съобразено с възпитанието на Одрейди.

Старшата света майка се облегна по-удобно назад, но продължи да гледа към екрана пред нея. Светлината от прозорците, обърнати на изток, падаше право върху лицето ѝ, хвърляйки сенки под носа и брадичката. Тараза бе дребна жена, съвсем малко по-възрастна от Одрейди, запазила голяма част от хубостта си, която на времето я бе превърнала в най-сигурния обект за разплод с по-трудни господа. Лицето ѝ имаше издължен овал и закръглени бузи. Черната ѝ коса беше плътно изтеглена назад от високото чело с ясно изразен връх. Когато говореше, отваряше съвсем малко устата си, което бе свидетелство за превъзходен контрол над движенията. Вниманието на наблюдателя неизбежно се насочваше и към нейните очи в плътносиньо, на които трудно можеше да се устои. А общото впечатление беше като от привидно ласкава лицева маска, пропускаща само толкова, колкото да загатне за действителните емоции.

Одрейди познаваше добре сегашната поза на старшата майка. След миг Тараза щеше да промърмори нещо, въпреки че все още бе потопена в мислите си, докато внимателно следеше редовете от биографията на екрана. Очевидно вниманието ѝ се бе разпростряло над голям брой въпроси.

Това поуспокои посетителката. Тараза не вярваше на глупотевини от типа, че съществува благодетелна сила — пазителка на човечеството. Мисионария Протектива и намеренията на Сестринството бяха единствено значимото в нейния свят. Всичко полезно за тези намерения и цели — дори попълзновенията на отдавна умрелия Тиран — можеше да бъде оценено като добро. Останалото носеше знака на злото. Чуждоземските натрапници от Разпръскването — особено връщащите се потомки, които сами наричаха себе си „почитаеми мами“ — не заслужаваха доверие. Единствено хората на Тараза, пък дори и онези свети майки, които ѝ се противопоставяха в Съвета, бяха богатството на Бене Гесерит и само на тях можеше да се вярва.

Все още без да погледне нагоре, тя каза:

— Знаеш ли, че като се сравнят хилядолетията преди Тирана с тези след неговата смърт, намаляването на броя на големите военни конфликти е изумително…

— Доколкото ни е известно — вметна Одрейди.

Погледът на Тараза сякаш отскочи нагоре, след което отново се върна на мястото си:

— Какво?

— Няма как да посочим броя на войните извън нашия обсег на познание. Имаш ли статистическите данни на хората от Разпръскването например?

— Не, разбира се!

— Значи казваш, че Лето е опитомил само нас?

— Да, ако така ти харесва повече. — Тараза отбеляза с маркер нещо, което бе видяла на екрана.

— А обичният ни башар Майлс Тег не е ли също част от причината? — попита Одрейди. — Или някои негови талантливи предшественици?

— Ние сме избирали тези хора — отговори Тараза.

— Не виждам доколко е уместна настоящата дискусия по военни въпроси. Има ли тя нещо общо със сегашния ни проблем?

— Да, мнозина мислят, че можем да се върнем към обстановката преди Тирана с успех, зад който обаче са скрити твърде неприятни последствия.

— Така ли? — сви устни Одрейди.

— Няколко групировки измежду Изгубените продават оръжия на всеки, който иска или може да ги купи.

— Нещо по-точно? — запита Одрейди.

— Усъвършенствани оръжия заливат Гамму и няма особено място за съмнение, че тлейлаксианците складират по-опасните при себе си.

Тараза се облегна назад и разтри слепоочията си. После заговори с нисък, почти отнесен глас:

— Мислим си, че вземаме решения от най-голяма важност, изхождайки от твърде морални принципи.

Одрейди бе вече присъствала на нещо подобно.

— Нима старшата света майка се съмнява в правотата на Бене Гесерит? — сви устни тя.

— Да се съмнявам ли? О, не. Но има нещо, което наистина ме смущава и обърква. През целия си живот всички работим за цели с високо морално естество, а какво откриваме в края на краищата? Оказва се, че много от задачите, на които сме се посветили, са резултат от маловажни решения. Могат да бъдат проследени до тяхното начало като желания за лично удобство или уют, без да имат нищо общо с нашите високи идеали. Питам се дали залогът не е някое работно съглашение с всекидневен практически характер, което задоволява потребностите на онези, които са могли да вземат решенията…

— Чувала съм, че слагаш на тези неща определението политически — каза Одрейди, преди да продължи: — В смисъл на нужда от политическо естество.

Тараза заговори със строго контролиран глас, като отново съсредоточи вниманието си върху екрана пред нея:

— Ако нашите оценки и присъди се възприемат като резултат от работата на една институция, означава, че сме намерили най-сигурния път за унищожаването на Бене Гесерит.

— Не ще откриеш дребни и маловажни решения в моята биография — смени темата Одрейди.

— Търся евентуални източници и причини за слабости и пропуски.

— И такива няма да намериш.

Тараза прикри усмивката си. Почти моментално бе определила егоцентричната забележка като предизвикателство към старшата света майка. Одрейди явно много я биваше да се прави на нетърпелива, докато всъщност си оставаше потопена в безвременния поток на спокойствието.

И тъй като тя не бе захапала стръвта, посетителката ѝ се върна към предишното спокойно очакване — леки вдишвания и издишвания, съчетани с плавен ход на мисълта. Търпението само̀ пристига. Сестринството отдавна я бе научило да разделя миналото и настоящето в едновременно движещи се потоци. Наблюдавайки непосредствено заобикалящата я среда, тя можеше да изтръгне по-големи и по-малки късчета от своето минало и да заживее с тях, сякаш преминаваха по екран, наложен върху случващото се в момента.

Работа на паметта — помисли Одрейди. Необходимости, които трябва да бъдат изтеглени и оставени да лежат. Както и да се свалят бариерите. И когато всичко се успокои в особената дружеска атмосфера, оставаше обърканата плетеница на нейното детство.

Имаше време, когато бе живяла като повечето деца: в къща с мъж и жена, които, ако не истински родители, определено бяха loco parantis^[1]. Други нейни връстници, които тя познаваше тогава, живееха при същите условия, И те имаха тати и мами. Понякога само тати работеше извън дома. В други случаи пък само мами излизаше за работа. При Одрейди жената беше вкъщи, така че не се налагаше сестра от детски ясли да се грижи за нея през работното време. Много по-късно тя разбра, че родната ѝ майка бе отделила голяма сума пари, за да може женското ѝ чедо да остане скрито, макар и пред очите на всички…

— Остави те при нас, защото те обичаше — обясни ѝ мами по-късно, когато тя порасна достатъчно, за да разбира. — Затова никога не трябва да споменаваш, че не сме истинските ти родители.

След време научи, че обичта няма нищо общо с нейния случай. Светите майки не бяха подвластни на толкова елементарни подбуди. А истинската ѝ майка е била служителка в Бене Гесерит.

Всичко ѝ бе разкривано в съответствие с първоначалния план. Име: Одрейди. Наричаха я Даруи всеки път, когато по-възрастният бе настроен гальовно или пък ядосан. Младите приятели напълно естествено използваха съкращението Дар.

Ала развитието на нещата изглежда не продължи по същия този основен план. Спомняше си тясното легло в стая, украсена с рисунки на животни и измислени пейзажи по стените в пастелносиньо. Бели пердета потрепваха на прозореца от лекия пролетен или есенен бриз. В паметта си се виждаше да скача на тясното легло в сякаш безкрайна приказна игра — нагоре и надолу, нагоре и надолу. С много смях! Нечии ръце я хващаха насред скока и силно я притискаха към гърдите си. Бяха ръцете на мъж с кръгло лице и къси мустаци, които я гъделичкаха и я караха да се залива във весел кикот. Леглото се блъскаше в стената при всеки скок и белезите от неговото движение оставаха незаличими.

Одрейди се забавляваше със спомена и не искаше да го захвърли в кладенеца на рационалното всекидневие. Белези по стената, оставени от смеха и радостта. Колко малки бяха те. а колко много бе скрито зад тях…

Наистина странно, но напоследък тя често си мислеше за тати. Не всички спомени бяха щастливи. Понякога, когато той беше тъжен, предупреждаваше мами „да не се впряга прекалено“. Лицето му носеше множество следи от чувство за безсилие и неудовлетвореност. Когато пък беше нервиран, сякаш излапваше думите. Тогава мами се движеше тихо, а очите ѝ бяха пълни с безпокойство. Одрейди долавяше страха и вълнението ѝ и мислеше с яд за мъжа. Но мами знаеше как да постъпи с него. Тя целуваше тила му, погалваше го по бузата и пошепваше нещо в ухото му.

Тези някогашни „естествени“ емоции създадоха немалко работа на един от психоаналитиците, проктор в Бене Гесерит, когато подготвяха Одрейди за ритуала на освобождаването от зли духове. И до днес имаше останали отломки. Дори сега тя знаеше, че не всичко е отминало и изчезнало.

Докато гледаше как Тараза внимателно се взира в биографичната справка, Одрейди се запита дали старшата света майка не проучва именно този недостатък.

Със сигурност вече знаят, че мога да преодолявам чувствата си от онези далечни времена.

Всичко бе станало много отдавна. И все пак се виждаше принудена да признае, че споменът за мъжа и жената се бе спотаил в нея толкова яко, та нищо не би могло да го заличи напълно. Особено този за мами.

Светата майка, родила Одрейди, я бе оставила на потайно място на Гамму поради обстоятелства, които сега бяха достатъчно разбираеми за нея. И с нищо не я възмущаваха. Било е необходимо за оцеляването и на двете. Истинската причина за „естествените“ емоции бе фактът, че наетата майка бе вдъхнала на Одрейди онова, дето почти всички родители даваха на своите деца, но в което Сестринството толкова упорито се съмняваше — любовта.

Когато светите майки дойдоха, мащехата не се хвърли да отвоюва своята дъщеря. Пристигнаха с цяла свита проктори — мъже и жени. По-късно на Одрейди ѝ трябваше доста време, за да проумее значението на този мъчителен момент. Дълбоко в сърцето си жената бе знаела, че денят на раздялата е неизбежен, въпрос само на време. И все пак, след като дните се превръщаха в години — почти шест стандартни години — тя се бе осмелила да се надява.

Одрейди бе чувала шепота на тихи разговори:

„Може би документите са изгубени. А защо да не се преместим и да сменим имената си…“

Светите майки дойдоха със свита яки служители. Просто бяха изчакали подходящ момент, когато ще са напълно сигурни, че никой заинтересуван преследвач не знае за наличието на потомка на Атреидите, планово създадена от Бене Гесерит.

Одрейди зърна голямата сума пари, оставени на неистинската ѝ създателка. Жената ги хвърли на пода. Никой не извиси глас на протест. Присъстващите възрастни добре разбираха в чии ръце е силата.

Извикала в паметта си сгъстените спомени от онова време, Одрейди все така ясно виждаше как жената сяда на стол с висока дървена облегалка до прозореца, който гледаше към улицата, сключва ръце около гърдите си в прегръдка и започва бавно да се люлее напред-назад, напред-назад. Без никакъв звук.

Светите майки си послужиха с Гласа(#) и многобройните хитрини в добавка към дима на упоителни треви, както и с непреодолимата сила на своето присъствие, за да я примамят в очакващото ги наземно превозно средство.

„Само за малко. Праща ни истинската ти родителка.“ Одрейди долови лъжата, но любопитството изигра своята роля. Моята истинска майка!

Последният образ на жената, който за нея се превърна в единствен родител по женска линия, беше фигурата до прозореца, поклащаща се назад и напред с лице, потънало в страдание и прегърнала сама себе си.

По-късно, когато Одрейди поиска да я върнат при нея, бе проведен много важен бене-гесеритски урок, който и до днес живееше в паметта ѝ:

„Любовта е източник на страдание. Тя е много стара сила, която някога е изпълнила полагаемата ѝ се роля. но вече не е от първостепенна важност за оцеляването на родовете. Не забравяй за болката на онази жена.“

Преди да навлезе безвъзвратно в тийнейджърския период, фантазията бе в помощ на Одрейди при подредбата на нещата. Ще се върне, след като стане пълноправна света майка, наистина ще се върне. Ще отиде пак там и ще намери онази любяща жена, която за нея бе „мами“ и „Сибия“. Още си спомняше смеха на по-големите ѝ приятелки, които я наричаха така…

Мами Сибия.

Ала сестрите успяха да разберат за нейните въздушни кули и потърсиха техния източник. Последва поредната важна част от урока:

„Потокът на фантазията е началното пробуждане на онова, което наричаме едновременно протичане. А то е твърде важен инструмент на рационалното мислене. С него можеш да прочистиш ума си за по-доброто осъществяване на мисловния процес.“

Едновременно протичане.

Одрейди спря погледа си върху Тараза и работната ѝ маса в помещението за утринни разговори. Травмата от детинството трябваше да бъде внимателно поставена на мястото, възстановено в паметта. Всичко бе станало отдавна на Гамму, онази планета, която хората от Дън бяха превърнали в дом отново след Времената на глада и Разпръскването. Хората от Дън — Каладън(#) по онова време. Одрейди превключи внезапно на рационална мисъл, ползвайки възможностите на Другите Памети, нахлули в съзнанието ѝ по време на транса с подправката(#), когато се бе превърнала в пълноправна света майка.

Едновременно протичане… Филтър на съзнанието… Други Памети…

Какви мощни средства ѝ бе предоставило Сестринството. И колко опасни. Всичките онези чужди животи стояха непосредствено зад завесата на съзнанието — средства за оцеляване, а не способ за задоволяване на случайно любопитство.

Тараза заговори, явно тълкувайки онова, което минаваше на екрана пред очите ѝ:

— Задълбаваш прекалено в своите Други Памети. Изтичат енергийни сили, които е по-добре да бъдат съхранени.

Бездънно сините очи на старшата света майка я пронизаха с поглед отдолу нагоре.

— Понякога стигаш до самия ръб на допустимото, що се отнася до плътта. А това може да причини преждевременната ти гибел.

— Внимавам с подправката, майко.

— И с пълно право! Тялото може да поеме извънредно много меланж, както и дълго да обикаля като ловец през някакъв свой минал живот!

— Откри ли моя недостатък? — попита Одрейди.

— Гамму!

Само една дума, а всъщност цяла тирада.

Тя знаеше причината. Неизбежната травма от онези пропуснати години на Гамму. Бяха нещо като приятно разсейване, което трябваше да бъде почти заличено и сведено до приемливи за разума мащаби.

— Но местоназначението ми е Ракис.

— Не забравяй афоризмите за умереността. Помни коя си!

Тараза отново се наведе към екрана.

Одрейди съм — помисли Одрейди за себе си.

В училищата на Бене Гесерит, където малките имена постепенно отпадаха, повикването при проверка се извършваше по фамилни. Приятелите и познатите възприемаха навика да си служат именно с тях. Дали вече не бяха разбрали, че споделената тайна или пък личното име е старо и изпитано средство за примамване на някого в клопката на привързаността?

Три класа по-напред от Одрейди, на Тараза бе поставена задачата да „въведе по-младото момиче със себе си“ — предварително обмислено от наблюдателните преподаватели другарство.

„Въвеждането“ представлява подобие на настойничество по отношение на по-младата бене-гесеритка, но освен това включва и редица нови съществени елементи, които по-добре се предават и усвояват от този, с когото си на равна нога. Тараза, получила достъп до личното досие на своята подопечна, от самото начало започна да се обръща към нея с „Дар“. Одрейди веднага ѝ отговори с „Тар“. Двете имена бяха много сходни, почти като слепени — Дар и Тар. След като светите майки научиха и ги укориха, те повтаряха грешката само от време на време за собствено забавление.

Погледна надолу към Тараза и рече:

— Дар и Тар.

Усмивка раздвижи ъгълчетата на Таразината уста.

— Какво има в досието ми, че вече няколко пъти не можеш да го намериш? — запита Одрейди.

Старшата света майка се облегна и почака фотьойлът да се саморегулира към новото положение на тялото ѝ. След това постави сключените си ръце на масата и вдигна очи към по-младата.

Не много по-млада, между другото — помисли.

Въпреки това след като завърши училище, Тараза бе възприемала Одрейди като окончателно преместена в по-младша възрастова група и оставаща там независимо от хода на времето.

— Дар, внимавай в началото — рече тя.

— Проектът отдавна е отминал началото си — отвърна Одрейди.

— Твоята роля в него започва сега. А като цяло работим по начин, към който никога не сме прибягвали.

— Ще трябва ли да се запозная с първообраза на проекта за гола̀та и с хода на цялостното му изпълнение?

— Не се налага.

Аха, стана малко по-ясно. Всички доказателства за разисквания на високо ниво и „необходимостта от запознаване“ бяха пометени с един замах. Стори ѝ се. че започва да разбира нещата. При основаването на Дома на Ордена в Бене Гесерит е било заложено едно отличително организационно правило, устояло хилядолетия само с незначителни промени. Подразделенията на школата бяха препречени с непроницаеми прегради по вертикала и хоризонтала и оставаха разчленени на изолирани групички, които се сливаха под едно общо управление единствено тук, на върха. Задълженията (да се разбира „роли по предназначение“) бяха изпълнявани в отделни клетки. Активните участници в някоя от тях не познаваха своите съизпълнители в другите.

Но аз знам, че светата майка Лусила е в успоредна клетка — помисли Одрейди. — Такъв е логичният отговор.

Схващаше причината за тази необходимост. Моделът беше много стар и копиран от тайни революционни общности. В Бене Гесерит винаги бяха гледали на себе си като на постоянни, т. е. професионални революционери. Да, революция, която се оказа буквално попарена единствено по времето на Тирана Лето II.

Попарена, но не отклонена или спряна — припомни си Одрейди.

— Докладвай ми — рече Тараза, — ако доловиш каквато и да е непосредствена заплаха за Сестринството в онова. с което предстои да се заемеш.

Да, ето едно от странните искания на по-старшата, на които Одрейди се бе научила да отговаря инстинктивно, сякаш безсловесно, но така, че после да може да облече казаното в думи. Тя бързо изрече:

— Ако пропуснем да действаме, е по-зле.

— Според разсъжденията ни би трябвало да съществува опасност — кимна Тараза.

Думите ѝ бяха изречени със сух, неангажиращ глас. Не обичаше да подчертава прекалено тази особена дарба на Одрейди. По-младата от нея жена притежаваше инстинктивната проницателност да открива заплахи за Сестринството. Най-вероятно благодарение на неповторимото влияние на собствения ѝ генетичен код — Атреидите с техните опасни способности. На личния ѝ размножителен файл изрично бе отбелязано: „Внимателно проучване на цялото потомство“. Двамина от това потомство вече бяха унищожени без много шум и угризения.

Не трябваше да будя точно сега дарбата й, дори за миг — помисли Тараза. Но понякога изкушението беше прекалено силно.

Тя грижливо прибра апаратурата в работната маса и остана загледана в равната ѝ повърхност, докато казваше:

— Даже и да намериш безупречен господин, не бива да мислиш за онази работа без наше разрешение, особено докато не се върнеш при нас.

— Да, грешката на моята истинска майка — вметна Одрейди.

— Грешката на твоята истинска майка беше залавянето ѝ точно тогава, когато го правеше!

Разбира се, знаеше за случая — познатата история с генетичната линия на Атреидите, изискваща най-внимателен контрол от страна на специалистките по размножителния процес. Лудешката дарба, естествено. Бе чувала за тази необуздаема способност — генетичната сила, създала квизац хадераха и Тирана. Е, какво търсеха сега специалистките? Подходът им не беше ли преди всичко с отрицателен заряд? Никога вече рискови раждания! Тя лично не бе видяла нито едно от своите бебета след появата им, което впрочем не бе задължително прието за характеристика на Сестринството. И никога не съумя да зърне някой от записите в собствения си генетичен файл. И тук, както винаги и навсякъде, се оперираше с внимателно отделяне на движещите сили.

Ами онези по-ранни забрани в моите Други Памети!

Бе открила празните пространства в тях и дръзна да ги отвори. Вероятно само Тараза и може би още две съветнички имаха по-свободен достъп до информация за размножаването от подобен характер.

Дали старшата света майка и останалите наистина се бяха заклели да посегнат на живота си, преди да разкрият привилегирована информация на външно лице? Все пак имаше точно установен ритуал на приемственост в случай, че света майка с ключова важност умре далеч от Сестрите си и без реална възможност да предаде данните за събраните в нея животи. Ритуалът бе изпълняван много пъти при царуването на Тирана. Какъв страшен период! Особено след като всички знаеха, че революционните клетки на Сестринството бяха прозрачна преграда за него! Чудовище! Светите майки никога не се бяха заблуждавали по отношение на факта, че Лето II се въздържа да унищожи Бене Гесерит само поради някаква дълбоко скрита в него преданост към баба му лейди Джесика. Там ли си, Джесика?

Усети дълбокото раздвижване в себе си. Прегрешението на една света майка: „Тя си позволи да се влюби!“ Толкова дребен факт, а какви страхотни последствия. Три хиляди и петстотин години тирания!

Златната Пътека. Безкрайна ли беше? Какво да се каже за изчезналите люде — милион билиони — по време на Разпръскването? А каква ли опасност носеха Изгубените, които сега се завръщаха?

Сякаш четейки мислите на Одрейди, което понякога май действително правеше, Тараза изрече:

— Разпръснатите са ей-там наблизо и само чакат да връхлетят при първа възможност…

Одрейди бе чула доводите: опасността, от една страна, а, от друга — непреодолимо привлекателните перспективи. Толкова много и прекрасни непознати. А способностите на Сестринството, източени с бруса на меланжа в течение на хилядолетия — какво ли не можеха да сторят те с освободеното от прегради богатство на човешката маса? Помислете само за неизброимото количество гени в нея! Помислете за скритите таланти, реещи се свободно из светове, където биха могли да изчезнат завинаги!

— Липсата на познание призовава най-големите страхотии — каза Одрейди.

— И най-големите амбиции — добави Тараза.

— Е, отивам ли на Ракис?

— Не след дълго. Намирам те подходяща за задачата.

— В противен случай нямаше да ме определиш за нея.

Последното беше стара закачка, останала им още от ученическите дни. Ала Тараза си даде сметка, че не бе си позволила да пристъпи съзнателно към шегата. Толкова много спомени ги обвързваха: Дар и Тар. Трябва да внимава!

— Не забравяй докъде стига лоялността ти — сухо рече тя.