Софокъл
Антигона (5)

Първи стазим

ХОР

        Много са чудните неща,

        но човек е пръв сред тях.

        Бит от вятъра мразовит,

        той по сивия морски гръб

минава, край него бучат води

и се надигат с вой.

Най-първата сред боговете,

        вечната плодна Земя^[1], той обработва,

        всяка година я пори с ралата си,

        с впрегнати коне пръстта обръща.

        С плетени мрежи той лови

        лекокрилия птичи рой

        и свирепите зверове,

        па ги води във своя дом.

Лови плода на морето той —

човекът с ум дарен, —

с юзда изкусно той смирява

        скитника звяр, под ярем гъстогривия,

        буйния кон укротява и горския

        неуморен бик в хомот запряга.

Владее и слово, и дух

крилат; със закон се стреми

градове да урежда; знае да избягва

смразяващите студове

и тежкия пороен дъжд със средства —

безброй.

Пред нищо бъдно не стои

безпомощен и само ада

        няма да избегне той.

Но пак за тежки болести

        цяр е намерил.

Той има безкрайната мощ

да бъде изкусен творец

и по пътя си следва ту добро, ту лошо.

Потъпква родния закон

и божията свята правда в светлия град.

Не е градът за оня, който срам

чрез дързостта си е добил!

        Да не бъде в моя дом

такъв човек и да не е

        с моята мисъл!