Серия
България или Мафията? (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 9 гласа)

Хроника на българската демокрация

Поуката от историята е, че народите не извличат никога поука от историята.

Бърнард Шоу

1. Демокрацията стартира

На 10 ноември 1989 г. Тодор Живков подава оставка. Цялата страна посреща това събитие с ликуване и надежди. „Първият политик“ е омръзнал на всички. От протокола на заседанието на ЦК на БКП от 9 ноември по нищо не личи, че някой има намерение „да сменя системата“, или че поне някой знае за това. Следователно някакъв-друг център действа паралелно с Политбюро.

За част от номенклатурата промените трябва да свършат дотук. Повечето от хората се надяват промените да продължат в рамките на реалния социализъм и да бъдат извършени от БКП — всички са свикнали, че „историческите“ решения се вземат в ЦК. Новият генерален секретар Петър Младенов е културен човек (поне в сравнение с Живков), говори френски и публиката със симпатии го приветства, когато се придвижва до резиденцията си, без да блокира движението в София. Самият Младенов явно не знае, че му е отредена роля на преходна фигура и че скоро ще стане Пешо „Танкиста“…

Без намесата на „другия център“ събитията навярно биха се развили по посока на „социализма с човешко лице“ — „отдолу“ няма никакъв натиск за ликвидиране на съществуващата система. На митинг на БКП Славчо Трънски нарича 10 ноември „новия 9 септември“ — той очевидно не е посветен в сценария за пътуване към демокрацията (все още никой не смее да произнесе мръсната дума „капитализъм“). Впоследствие ще се окаже, че почти никоя от новите политически фигури, дори подставените лица и ченгета, не знае в каква игра участва, а когато започне да се досеща, вече ще е нагазил дълбоко в блатото на съучастие във войната срещу народа и връщане назад няма да има. Няма и разкаяние за волното или неволното предателство спрямо народа — за дребния, никому неизвестен човечец, задъхващ се от неудовлетворени амбиции за власт и богатство, излизането на политическата сцена, под светлините на прожекторите е звездният миг в живота му.

Седмици след 10 ноември 1989 г. се пръкват десетки нови партии и заливат площадите и медиите като порой от скъсан бент (Кой ли е скъсал бента?). Оказва се, че в продължение на десетилетия милиони борци са унищожавали тоталитаризма. Българите са изумени и дори не си дават сметка, че ако наистина е имало милиони борци, тоталитаризмът не би устоял и седмица, а още по-малко 45 години.

През декември 1989 г. голяма част от партиите, опозиционни на БКП, образуват Съюза на демократичните сили (СДС). Политическата практика от преди войната показва, че в България обединяването на много партии в блок обикновено е процес, който се осъществява в продължение на много години. Кой и как направи възможно това сега само за две седмици? И защо се образува противоестествена коалиция от леви, центристки и десни партии вместо една партия, която да унищожи тоталитаризма и да ликвидира номенклатурата? Може би за да има винаги вътрешни дрязги между многобройните лидери и несвършващи отлюспвания?

Започват и първите опозиционни митинги. Тъй като „опозиционните“ лидери, с малки изключения, са никому неизвестни, БКП „Командирова“ в СДС свои кадри като Чавдар Кюранов, Анжел Вагенщайн, Стефан Продев, изявили се като вътрешнопартийни опозиционери през изтеклите години (друга опозиция реално нямаше), и ги прибира обратно, щом лидерите на СДС (Желю Желев, Румен Воденичаров, Петко Симеонов, Георги Спасов, Петър Дертлиев, Емил Кошлуков, Елка Константинова и др.) свикват с новата си роля. На митингите се крещи срещу тоталитаризма, геронтокрацията и Шесто управление на ДС, защитават се потъпканите права на човека, но все още никой не лансира компрометираната дума „капитализъм“, а се използва по-невинната „демокрация“. Народът започва да свиква с мисълта, че е безопасно да се крещи срещу свалените управници и срещу част от действащите. Хубаво нещо е демокрацията!

Междувременно „нежната“ революция набира обороти, дълго потисканият дух е излязъл от бутилката и в някой моменти дори е на път да се изплъзне от контрола на сценаристите. Стига се до освиркване на Петър Младенов и непредсказуема агресивност на тълпата от митингаджии. Налага се лидерът на СДС Ж. Желев да призове демократите към цивилизовано поведение и културно разотиване по домовете (след време Желев ще припомни на народа, че жителите на Прага са стояли на улицата 16 денонощия и затова са успели, а софиянци — само 6 часа и затова са се провалили, забравяйки, че самият той ги е призовал да се разотидат). Борците за демокрация предпочитат да са цивилизовани вместо свободни и мирно се запътват към домовете си. С това шансът да нарушат сценария и да си навлекат неприятности, е пропуснат. Кой да им каже, че без неприятности не могат да имат нито свобода, нито демокрация?

До този момент недоволството от БКП е неосъзнато и латентно, дори и поради факта, че тя наброява един милион членове и поне в половината български семейства има комунисти. Омразата е насочена лично към Тодор Живков, най-близкото му обкръжение и самозабравилите се номенклатурни феодали като към експлоататорска класа. Това би означавало, че отговорността за националната катастрофа ще бъде лична и класова (на номенклатурата), а не на системата (значи системата няма да се сменя!), и би преградило пътя към светлото капиталистическо бъдеще (на същата тази номенклатура). Ето защо манипулирането на публиката променя драстично насоката си: по централните софийски улици минават няколко десетки демонстранти, които носят плакати и скандират „Смърт на БКП!“ гражданите гледат втрещени как „комитите“ минават безнаказано покрай милиционерите и в обърканите им глави започват нужните преобразования… Изиграли ролята си, „комитите“ изчезват, за да не се появят никога повече (Кои ли са те?). Скоро след това антикомунистическата риторика е усвоена от лидерите на СДС и другите опозиционни партии. След 1–2 години една трета от българите ще си вярват, че през целия си живот са били яростни антикомунисти.

След различни пазарлъци, митинги, шествия, бдения и много изгорели свещи в началото на 1990 г. се стига до т.нар. кръгла маса. Тя е изпробвано в Полша и механично пренесено у нас западно изобретение, което трябва да имитира диалог с „опозицията“, понеже парламентът и другите институции на властта изцяло принадлежат на БКП. Участниците в Кръглата Маса са подбрани грижливо и „дискусиите“ преминават образцово, без гафове. Това е широкомащабно пропагандно мероприятие, което има за цел да убеди българския народ, че се води люта борба „Кой кого“, и да го раздели на електорати, настръхнали един срещу друг. Естествено, народът не знае, че всичко е решено предварително, и приема на сериозно препирните между участниците. Така пропагандният ефект е постигнат.

В същото време в медиите се води остра полемика. Особено атрактивни са препирните по телевизията. Сядат например една срещу друга Соня Младенова (БКП), Снежана Ботушарова (СДС) и Елена Кирчева (БЗНС), и дискусията започва. Снежана и Елена с лекота изкарват на показ многото „кирливи ризи“ на номенклатурата, за които отговорност носи цялата БКП. Соня знае, че Кирчева е дългогодишен член на „казионното“ БЗНС, знае, че Ботушарова и в момента е партиен секретар на юридическия факултет на софийския университет, знае и много други неща, неизвестни на публиката, но не знае всичко. Затова искрено отвръща „на удара с удар“, убедена, че защитава линията на Партията. Не знае, че Кирчева и Ботушарова също защитават линията на Партията, по-точно на номенклатурата, но от други позиции. Получава се истинска битка, която силно въздейства на телевизионните зрители и ги поляризира в електорати.

Доста объркано е положението „по места“. ЦК на БКП и другият център умишлено държат местните партийни комитети в неведение какво точно става. В една силно централизирана структура, каквато е БКП, партийните функционери, останали без указания „отгоре“, са безпомощни. Единственото указание до края на 1989 г. е партийните архиви да се предадат в градските комитети. Като блокират дейността на собствените си структури, комунистите дават възможност на опозицията „по места“ да живне и да започне да създава свои организации. В противен случай партийните активисти мигновено биха смазали току-що появилата се на бял свят опозиция. А тя е нужна, за да „застави“ БКП „неохотно“ да се примири с бъдещото капиталистическо развитие. Как иначе да се обясни на „редовите комунисти“ и на целия народ защо социализмът се сменя с омразния прогнил капитализъм, без някаква империалистическа диверсия да налага това? Понеже ако се признае провалът на реалния социализъм, значи да се признае провалът на управляващата върхушка; тогава тя трябва да отиде на бунището на историята, а не отново да бъде на върха на обществената пирамида, вече като олигархия!

В началото на 1990 г. се провежда XIV Конгрес на БКП. Делегатите са избрани по-демократично от всеки друг път. Сред тях са „опозиционерите“ Асен Мичковски, Снежана Ботушарова, Недялко Йорданов, Николай Василев и „дисидентите“ Стефан Продев, Чавдар Кюранов, Анжел Вагенщайн, Радой Ралин… Почти никой от делегатите не знае, че димитровско-ленинският Централен Комитет или някой друг е решил България да тръгне по пътя на капитализма, и не го узнава до края на конгреса. Вместо това видният идеолог и теоретик по марксистко-ленинска естетика, по идеологическата диверсия на империализма и по различните видове социализъм, член-кореспондентът на БАН проф. Д-р Александър Лилов лансира идеята за демократичния социализъм — ревизионистко понятие, против което Партията се е борила по време на цялото си съществуване. Делегатите и всички комунисти са объркани, но се подчиняват на партийната дисциплина, понеже вярват, че „Партията е права, когато съгреши дори!“ някои наивници или честни комунисти (това впрочем е едно и също) предлагат Партията да се извини на народа за съсипването на България в продължение на 45 години. Естествено, срещат отпор от страна на „здравите сили“ (номенклатурата) — дори едно морално осъждане би изпратило „здравите сили“ извън историята, а нали тъкмо те се гласят за бъдещи едри капиталисти или олигарси, понеже „грехове“ има номенклатурата, а не „редовите комунисти“.

За избягване на осъждането на истинските престъпници на опозицията е наредено да залива с кал „всички настоящи и бивши комунисти“ — така всички те се оказват застрашени и са принудени да се обединят около партийното ръководство; така и „опозицията“ (главно СДС) си гарантира, че винаги ще бъде малцинство и няма да застраши бъдещите капиталисти.

През март 1990 г. БКП се преименува в БСП. Прави го след сложен ритуал на вътрешнопартийна демокрация (партиен референдум), имащ за цел да внуши на „редовите комунисти“, че тъкмо те искат тъкмо това. Не я смущава фактът, че съществува БСДП (на Дертлиев) и че „социалист“ е тъждествено на „социалдемократ“. Най-комичното и най-скандалното е, че Партията от болшевишка се превръща в ревизионистка точно от хора, които цял живот са се афиширали като врагове на ревизионизма.

Все пак „мирният преход“ при „смяната на системата“ не може да се извърши без изкупителни жертви — страната е доведена до катастрофа, партията, управлявала няколко десетилетия, е невинна, тогава трябва да има виновни лица. Задържан е Тодор Живков. После решават да „хвърлят на лъвовете“ Петър Младенов — президентът е тромав човек, от него не става нито лидер, нито интригант, нито бизнесмен… През май 1990 г. набират обороти студентските стачки, искащи оставката на Младенов. В софийския университет стачкуват около двеста души, в другите вузове — по няколко десетки, а някъде — неколцина. Въпреки малобройността си, стачкуващите са активни, и улеснени от пасивността на вузовските ръководства, успяват да прекъснат учебните занятия. Масмедиите, контролирани от БСП, широко отразяват стачката, създавайки впечатление, че едва ли не цялата страна се е надигнала срещу президента. Младенов подава оставка след „упорита съпротива“. Доволна от „победата“, тълпата се опива от силата си и добива усещането, че твори историята на улицата. Никому не минава през ума, че лесните победи са подарени от противника.

Оттук набира сила еуфорията „45 години стигат!“. Тя ще приключи на голям галамитинг на СДС на Орлов мост в София, Където, противно на дипломатическото приличие, присъства и американският посланик Сол Полански.

БСП се изправя пред най-трудната част от играта — да загуби с достойнство изборите, насрочени за 11 юни 1990 г. Това не е лесно, защото не може да обяви намеренията си пред „редовите комунисти“, нито пред партийните комитети. А те, стреснати от антикомунистическите крясъци на опозицията, се консолидират и използват всички законни и незаконки средства за печелене на гласове. „Бой последен е този, дружно вси да вървим!“… Освен това с цел да контролира и манипулира политическото пространство, другият център е създал няколко десетки партийки, чиито демократично-либерално-радикално-консервативно-християнско-ляво-дясно-монархо-републикански названия и програми объркват избирателя и го отклоняват от СДС — основната креатура на центъра. В резултат на всичко това БСП спечелва блестяща изборна победа, получава абсолютно мнозинство във великото народно събрание и е принудена да състави второто правителство на Луканов. БСП просто не умее да губи избори.

2. Демокрацията бележи успехи

Блестящата изборна победа поставя БСП и стоящата зад ръководството й номенклатура в трудно положение. БСП не може да започне „смяна на системата“, без да се компрометира пред електората си и пред целия народ — тогава всеки би заподозрял, че цялата политическа борба е нагласена работа и номенклатурата не защитава никакъв социализъм, пък бил той и демократичен. Правителството на Луканов тъпче на място, реформите губят скорост и сценарият е застрашен от провал. Още на старта България изостава в реформите от другите социалистически страни.

Играта се затруднява от факта, че основните изпълнители, включително депутатите на БСП и членовете на висшия партиен съвет (ВПС), не са посветени в целия сценарий, а са наизустили само своите „реплики“ (ако бъдат посветени много хора, тайната вече няма да бъде тайна, „актьорите“ няма да се вживеят в ролите си и цялата игра ще се провали) и често реагират първосигнално (в полза на „нашите“ и против „техните“). Така при избора на президент за малко не се стига до гаф — само два гласа не достигат на Виктор Вълков (след провала на Дертлиев), за да заеме мястото, определено за Желю Желев.

В условията на тази безпътица другият център решава да подпали Партийния дом. Дали подпалвачите са правили аналогия с подпалването на Райхстага през 1933 г. (надигащият се фашизъм действа!), или просто са искали допълнително да поляризират електоратите и да объркат народа, за това може само да се гадае. Изводът е, че българите като деца приемат на сериозно и най-нескопосаната провокация — страната веднага се разделя на два лагера: вярващи, че това е дело на фашистите (Кои?), и други, обвиняващи комунистите. Опитът показва, че народът може да бъде манипулиран и по-елементарно.

Докато реформата буксува, Другият център не си губи времето. На нарочно подбрани хора се раздават куфарчета с пари, за да открият свои фирми; тези фирми с относителната си масовост, симулирайки частен бизнес, в бъдеще трябва да легитимират „едрия“ Капитал. Доверениците са подбирани не по партиен признак, а по тяхната безогледност и липса на морал (само безнравствен човек може да приеме пари, ограбени от народа). Като първа лястовичка на „едрия“ Капитал на сцената пробно излиза Валентин Моллов. Дебютът е успешен: никоя държавна институция не го пита откъде има милионите си, а го оставят да разказва как в Либия като партиен секретар спестил 12 хиляди марки и много умно ги „завъртял“… Т.е. Като за пред българи номерът минава.

Пак по луканово време управниците решават да изпробват търпението на българите, като организират глад. В природно богата страна като България подобна задача е трудно изпълнима, но въпреки това успехът е пълен — магазините се изпразват от стоки и километричните опашки от пенсионери стават атрибут на демокрацията. Бунтове няма и това е индикация, че българите могат да бъдат мачкани до безкрайност.

Още по-рано профсъюзите са поделени между Кръстю Петков и Константин Тренчев, които си разпределят ролите: Когато единият каже „за“, другият е „против“, и обратното. Клубовете по интереси тайно оказват подкрепа на КТ „Подкрепа“ за образуване на местни синдикални структури, а „западняците“ помагат за укрепване на авторитета на Тренчев, Като го издигат на поста вицепрезидент на международна синдикална организация. Суетен човек като него обича да играе ролята на влиятелна личност и да бъде арбитър в споровете между политическите сили. Никой обаче не си задава елементарния въпрос откъде той има пари дори само за няколкото ежегодни пътувания, които прави до Америка (едноседмичният престой в САЩ струва хиляди долари!).

Понеже повече не може да чака, Другият център възлага на Тренчев да „свали“ правителството на Луканов. Подпомогнат от всички участници в играта, лидерът на КТ „подкрепа“ организира „национална“ стачка. Тренчев си дава вид, че мощно натиска, Луканов — че яростно се съпротивлява, и когато конфронтацията добива съвсем правдоподобен вид, правителството на БСП пада. Най-после! Непосветени в играта, „редовите социалисти“ страдат и сплотяват редиците си, противниците им се радват на новата победа на демокрацията, а Другият център прави следващата си стъпка.

Не е удобно да се провеждат нови избори (не е минала и година от предишните!). След нови пазарлъци и симулативна жестока борба между „политическите сили“ се стига (в името на България!) До „правителството на надеждата“ (за кого?) На Димитър Попов, в което участват и трима министри от СДС. Министър-председателят е вдъхващ уважение честен човек, готов да услужи на всеки, който се отнесе добре с него, и особено на силните на деня; министрите в кабинета му са достойни за шефа си. Сега вече „реформата“ може да започне, макар и не в оптимален вариант (повечето министри са социалисти, и значи БСП е съпричастна на капиталистическите промени, а не е „изнасилена“).

След форсирано разясняване в медиите, че „опашката на котката трябва да се реже наведнъж, а не на части“, през февруари 1991 г. се извършва т.нар. освобождаване на цените („шокова терапия“). Спекулантите изваждат скритите стоки и магазините се препълват с всякакви благини на астрономически цени. Всички в хор славят пазарната икономика, като БСП все пак се тюхка за социално слабите, а СДС обяснява колко хубаво е, освободен от комунизма, да умреш от глад. Бизнесменът Черпоков и депутатите икономисти от СДС Венцеслав Димитров и Асен Мичковски за пръв път обясняват на смаяния народ, че „строим капитализъм“ — най-голямото благо за човечеството — и че социалното неравенство е най-големият залог за процъфтяване.

На скъпотията премиерът Попов реагира с призива „За Бога, братя, не купувайте!“, иначе казано, „Мрете, братя, но без паника!“ С това навярно смята, че е изпълнил своя дълг пред нацията.

Сега започва разцвет на „гаражната икономика“ и на тротоарната търговия, в резултат на което градовете заприличват на голям битак. „Държавен вестник“ се задръства с новорегистрирани фирми с всевъзможен предмет на дейност — получените куфарчета с пари са влезли в действие, а покрай тях се увличат и предприемчиви наивници. Набират скорост първите охранителни фирми, пробват се първите рекетъори…

Натрупва се опит в съзнателното разоряване на печеливши предприятия с перспектива за евтиното им приватизиране. Амнистираните престъпници заедно с изгладнелите лумпени издигат престъпността на прилично ниво. Полицията, прокуратурата и съдилищата се научават да бъдат безпомощни… Въобще, българската демокрация настъпва.

ВПС и Другият център знаят, че трябва да създадат илюзия за правова държава пред народа и пред света. Това означава, че трябва да има някакво възмездие за виновниците за съсипването на България. След дълго протакане на различни дати стартират процесите № 1, 2, 3 и 4. И сега блясва с цялата си беззъбост неспособността на правната система да осъди големите престъпници. Тодор Живков и компания могат да получат заслужено наказание само в открит политически процес. За правниците такива процеси са табу. Налага се да вменяват във вина на Живков това, че раздавал на „елита“ на нацията апартаменти и коли (не ги е присвоил все пак!) без законно оформени документи. А ако се беше сетил да ги „оформи“? Ако бяха „законно оформени“ концлагерите и възродителният процес?… Тогава нямаше да има нито виновници, нито процеси! „Доразследванията“ продължават в очакване обвиняемите да измрат от естествена смърт. Тези дела с фарсовото си развитие имат голямо възпитателно значение за народа: показват му, че големите престъпления винаги остават безнаказани. А това е стъпка към демокрацията.

След избирането на Желю Желев за президент, за председател на НКС на СДС е избран Филип Димитров. Тази невзрачна фигура изниква от политическото небитие. Суетен и амбициозен славолюбец, той се интересува единствено от собственото си величие и реализация, непрекъснато предизвиква разцепвания и „отлюспвания“, като вместо да създаде масова организация, успява да превърне СДС в конгломерат от спорещи котерии. Така надминава очакванията на покровителите си.

Дебатите във великото народно събрание напомнят митинг. Вместо да изработват закони, депутатите непрекъснато се занимават с въпроси от компетенцията на правителството, приетите закони се оказват лоши, по-голямата част от силите се изразходват за политическа реторика. Това е самоцелно „разкарване на топката“, при което депутатите от СДС се заяждат с комунизма (който вече не е заплаха, защото никой не защитава тази идея), а за БСП това е удобно: Във ВПС и в Другия център знаят, че отговорността за „въвеждането на капитализма“ в България трябва да поеме едно правителство на СДС; това означава скорошни избори и гарантираното им загубване. Когато насрочването на нови избори назрява, БСП форсира приемането на нова конституция. Тя с нищо не застрашава предишните престъпници и бъдещите капиталисти.

Изборите през есента на 1991 г. преминават под лозунги срещу комунизма (а не против оформилата се Мафия) от страна на СДС и под знака на социалната демагогия от страна на БСП. Единствената партия с дълбоки корени сред народа — БЗНС — умело е разбита на малки партии и не оказва влияние върху събитията. СДС спечелва измъчена победа с 1 % преднина пред БСП. Другият център въздъхва с облекчение: вече може „официално“ да се „въведе“ капитализмът.

Едва сега ВПС на БСП счита за възможно да уведоми „редовите социалисти“, че положението е овладяно и няма нищо страшно.

Правителството на СДС, сформирано от Филип Димитров, като че ли си е поставило за задача да се изпокара с всички: възникват конфликти със синдикатите, обтягат се отношенията със „съюзника“ ДПС, между представителите на отделните партии в НКС се разменят остри реплики… Ако към това се добави и пълното равнодушие на премиера към народа на „тази страна“ и своеобразната му икономическа политика, провеждана с участието на тайфа от чуждестранни съветници, нищо чудно, че България затъва още повече в тоталната си разруха. С неадекватните си действия той унищожава електрониката, за малко не разрушава военно-промишления комплекс, атомната енергетика, химическата промишленост, селското стопанство… Не само той, естествено. Освен това правителството се забърква в оръжейна, зърнена и други афери — нещо, което силно удря по авторитета му.

Правителството (и не само то) форсирано прави корупцията повсеместно явление и скоро политиците, висшите чиновници и бизнесмените от всички цветове стават милионери. За сметка на народа, разбира се.

Сега вече „едрият капитал“ излиза открито на сцената.

„Мултигруп“ действа „по-тихо“, но Първа частна банка, „Прософт“ и др. присъстват навсякъде и заливат вестниците, радиото и телевизията с реклами. Включват се и по-малки техни събратя и в някои моменти зрителят остава с усещането, че телевизията е създадена главно за реклами, паузите между които се запълват с други програми. Някои от рекламите са направо провокационни, като например тези за кучешки и котешки храни. Поне 80% от българите не могат да си позволят лукса да сложат на масата си храна за кучета и котки и рекламата им показва, че хората у нас стоят по-долу от богаташките кучета и котки. „искахте демокрация? Ето ви я!“ е подтекстът.

При правителството на СДС се развихря без ограничения форсираното ограбване на държавните предприятия и на цялата страна, прането на мръсни пари, износът на капитали в чужбина, престъпността… СДС обвинява БСП, БСП обвинява СДС и играта продължава без промени. Герой на нашето време става далавераджията. Той е нагъл и без чувство за срам изважда на показ богатствата си пред изгладнелия народ.

Гордост на СДС са реституцията и задръстените от стоки малки магазинчета и тротоари. Реституцията облагодетелства 3% от населението, но засяга градските инфраструктури: кина, театри и други културни обекти са превърнати в магазини и увеселителни заведения, а големите магазини и ресторанти са „нарязани“ на малки дюкянчета — градовете добиват поевропейчен ориенталски вид.

Хубава работа свършва СДС за номенклатурата, но ако продължава да бъде на власт, рискува напълно да се дискредитира пред привържениците си. А ще бъде нужна и занапред като „отгледана“ и управлявана опозиция, за да не възникне истинска. Затова чрез сложна комбинация, в която участват президентът, ДПС и много други артисти, през есента на 1992 г. СДС успява да се отърве от бремето на властта.

БСП обаче не е готова да го поеме — все още има неразграбени предприятия и ТКЗС-та, както и пари за „пране“. Затова е добре грабенето и прането да станат при управлението на „несвое“ правителство. След дълги и срамни пазарлъци, придобили фарсов характер, БСП съумява да се измъкне от властта и проф. Любен Беров съставя правителство с мандата на ДПС.

3. Демокрацията побеждава

„Правителството на приватизацията“ на проф. Беров не извършва приватизация. Около нея много се шуми, но и досега не е ясно кой ще стане собственик на приватизираните обекти. Един от вариантите предвижда 20% от стойността на някои предприятия да станат собственост на трудовите колективи. А останалите 80%? Кой има пари да изкупи българската промишленост — основното богатство на страната? Ясно е кой и откъде. И защо трябва да се бърза с приватизирането на 65% от икономиката (според намерението на основните политически сили), когато в съседна Гърция „частна“ е собствеността само на 25% от промишлеността? Не е ли по-добре новите капиталисти да откриват нови предприятия с нови работни места, както става например в Китай? По-добре е, но за народа, а за Мафията по-лесно е да заграби готовото. И сега, както и всеки друг път, управниците използват манипулативния похват да обсъждат само тази част от проблема, която им е удобна, пренебрегвайки напълно останалите му аспекти; или се правят, че проблем изобщо не съществува.

Въпреки твърдите си обещания правителството на Беров не „съумява“ да върне земята на собствениците й. По-голямата част от обработваемите площи пустеят, а дългогодишните насаждения подивяват или се изкореняват. Избирайки сложна процедура за връщане на земята, Мафията иска да „откаже“ от земеделие и скотовъдство тези, които все още имат мерак за това. Защото в перспектива е замислено създаването на огромни частни латифундии, аналог на предишните промишлено-аграрни комплекси (ПАК), където днешните земеделци ще бъдат ратаи. Това ще стане „от само себе си“, а засега е строго охранявана тайна.

Отдавна обаче не е тайна, че реалният политически живот се изразява в съперничеството между Първо главно управление (външно разузнаване) на уж унищожената държавна сигурност (ДС) — негова е „Мултигруп“ и др. — и Второ главно управление на ДС (Контраразузнаване) — негова е Първа частна банка и др. Останалото е бутафория. Не е тайна също, че всички ръководни кадри на „едрия капитал“ са бивши офицери от ДС. Невъзмутимият председател на ВПС на БСП Жан Виденов невъзмутимо не забелязва присъствието на едър капитал в България, а би трябвало да има някаква официална версия за създаването на едри капиталисти. Промъкват се сведения, че главният канал за износ на капитали са многобройните частни застрахователни дружества: те застраховат големи държавни предприятия и после ги презастраховат! В Западна Европа (напълно законно); презастраховането е износ на капитал.

Процедурите за разграбване на страната, износът на капитали, прането на мръсни пари, корупцията, рекетът и други атрибути на демокрацията, репетирани при правителството на СДС, сега вече са рутинна практика. Медиите ги обсъждат като нещо обикновено. Населението, с характерния за българина робски прагматизъм на оцеляване, се е примирило с това и всеки се спасява поединично, опитвайки се да надхитри ближния. Управниците непрекъснато го тъпчат с безработица, инфлация, престъпност… А от време на време организират кризи за олио, захар, вода… — като за пред българи всичко минава. Така се стига до атомизация на обществото, Когато всеки е сам и беззащитен пред дебнещите го опасности и не може да окаже организирана съпротива. Мафията печели време за своите „довършителни работи“ по легализиране на богатствата и властта си и се ориентира към политиката на свършените факти: с течение на времето сегашните разбойници ще измрат от естествена смърт ненаказани, а наследниците им ще са наследили добросъвестно богатствата и властта им и няма да бъдат подсъдни.

Какво прави опозицията при тази тотална деградация на обществото? Прави митинги, заканва се на несъществуващия комунизъм (а не на действащата Мафия), заяжда се на дребно, искайки своя дял от плячката… Въобще, играе отредената й роля.

БСП укрепва позициите си. За изтеклите пет години партията чрез умела политика е успяла да намали числения си състав от един милион на 220 хиляди членове — при новите условия за нея би било бреме да се грижи за много членове. Би я задоволил и по-малък числен състав, но няма как да се освободи от „старите кримки“ — твърдо ядро на електората й — за които животът извън БСП е безсмислен.

Когато Другият център решава, че правителството на Беров е изиграло ролята си, то подава оставка през септември 1994 г. Изиграно като по ноти БСП вече е готова да поеме властта: черната работа по „мирния преход“ към капитализма, пардон, към демокрацията, е извършена от други, страната умело е натикана в блатото на безнадеждността и БСП вече може да се появи като спасител на нацията. Това всъщност е била главната роля на СДС и другите отгледани опозиционери — да поемат вината за разрухата и да реабилитират БСП („виждате ли, има и по-лоши от нас!“). Ако БСП не беше „загубила“ временно властта, всеки би стигнал до резонния извод: „БСП управлява страната непрекъснато в продължение на 50 години. У нея е и хлябът, и ножът. Щом като тласка страната към катастрофа, или го прави нарочно, или не умее да управлява. Следователно БСП трябва да изчезне от политическата сцена“. Не изчезна. Благодарение на СДС и компания.

Повече от година вече всички партии плашат съперниците си със своята блестяща изборна победа при евентуални избори и всячески насъскват електоратите си. Особено агресивен е СДС — неговите лидери непрекъснато прогнозират спечелване на абсолютно мнозинство в бъдещия парламент. Въпреки някои свои странности Филип Димитров не е идиот и добре разбира, че победа няма да има. Но държи да остане на поста си и продължава да играе определената му роля… Против България.

Служебното правителство на Ренета Инджова чрез извършените кадрови промени на висши сановници засяга интересите на Първо главно управление, т.нар. енергийна мафия и др., а със забраната частни застрахователни дружества да застраховат държавни предприятия — на всички „едри капиталисти“. Последният случай кара дори невъзмутимия Жан Виденов да се възмути — бизнесмените у нас не са свикнали да понасят дори дребни щети, макар и за кратко време. След изборите всичко е върнато на предишните му места.

Съдебната система, прокуратурата и полицията са умело блокирани чрез назначаване на ключови постове на лица, верни на Мафията. Те са настроени на работен режим рядко да наказват дребните престъпници и — никога едрите.

Предизборната кампания преминава при силен натиск върху народа: „Гласувайте, гласувайте, гласувайте!“… „Който не гласува, е инфантилен!“… „може да не гласувате за нас, но гласувайте за някого!“… Очевидно Мафията търси легитимност за властта си и се бои от бойкот. Никой няма възможност да каже в масовите медии, че няма за кого да се гласува, че отново ни пробутват познати муцуни, натикали страната в блатото, и следователно изборите трябва да се бойкотират.

Нататък е ясно. Българинът винаги отстъпва, Когато натискът върху него е силен. И сега гласува. Против себе си. Наистина, една четвърт от електората не се явява пред избирателните урни, но по-голямата част от него го прави от мързелива аполитичност…

И българинът избира своите спасители. Да живее демокрацията!

Всеки народ има управниците, които заслужава.

2795-fig2.png