Навъсено облачно небе и остър вятър, разнасящ ситния дъждец на талази. Подробности без значение, но все пак ги отбелязвам, понеже са ми казали, че така трябва.

Подир цяла нощ кормуване моето настроение също не е ведро. За офицера на граничния контрол да не говорим. Той се смята служебно задължен да поддържа желязната твърдост на физиономията си. Прави ми знак с ръка да отбия и произнася:

— Чакат ви.

Малко по-късно чакащият се появява от служебното помещение. Цивилен е, но това нищо не значи, тонът му е военен:

— Предайте ключовете от беемвето на младежа. Ще пътуваме с наша кола.

Изпълнявам нареждането. „Младежът“ е второ подобрено издание на нашия Пешо, в смисъл, че не се хили лекомислено, а гледа строго и служебно. Вероятно отново ще пребъркват превозното ми средство, но този път в мое отсъствие. Общо взето хладен прием. Да се надяваме, че няма съвсем да се вледени.

Джипът поема към нашата столица, но по-късно отбива в посока Костинброд. Цивилният военен на кормилото поддържа недостъпния си вид в стил „каменно лице“, вероятно за да покаже, че разговори по пътя не се предвиждат. Никаква опасност не го грози откъм тази посока, понеже задрямвам.

Рязък тласък прекъсва съня ми. Кормуващият е заковал джипа пред някакви тараби.

— Можете да слизате.

Дървена порта и край нея субект в дрехи от защитен плат, както са навлечени половината цигани от славния квартал факултето. Стопански двор. В дъното — барака, от сглобяемите. Край бараката — завързана на синджир овчарка, надаваща предупредителен лай.

— Спокойно, Рекс, аз съм — осведомявам го.

Кучето едва ли се именува Рекс, защото продължава да лае.

Манасиев, който се оказва в едно от помещенията на бараката, не лае, но също има неприветлив вид.

— Здрасти, сядай — промърморва сухо, като се отдръпва от прозореца, където до този момент е наблюдавал пристигането ми.

Сядам, но той остава прав, за да ми напомня вероятно старшинството си.

— Е, Боев, живи бяхме пак да се видим.

И подир тази констатация на очевидното пояснява:

— А някои твои стари познати тук бяха убедени, че въобще няма да се върнеш.

— В такъв случай не се учудвам, че на границата ме посрещнаха почти като диверсант.

— Няма такова нещо. Но като поживееш на Запад, особено в по-охолна среда, изглежда ставаш по-взискателен към обноските на сънародниците си. Казвам го, защото по твой адрес се говори и друго: Бил си се прекалено сближил със стария си приятел Табаков.

— По ваше нареждане.

— Не го казвам като упрек. Информирам те само какво се приказва.

— Известно е каква клюкарница представляват службите.

Той най-сетне сяда зад малкото бюро, но без да се отпуска. Изправената наперена стойка му е втора природа.

— Не съм и допускал, че ще ми нанесеш такъв кален удар, на мене и на собствения си престиж, като откажеш да се прибереш. Вярно е — и това също се коментира, — че мисията ти до този момент е без резултат, но аз добре познавам трудностите, с които се сблъскваш и не съм склонен да се влияя от оценките на странични лица.

Замълчава и ми отправя хладния си неприятно втренчен поглед.

— Само че, Боев, освен странични лица, съществуват, както знаеш и висшестоящи. Как да реагираме срещу упреците на подобни лица?

— Вие по-добре знаете.

— Надявам се, обаче в случая питам теб.

— Прощавайте, но вие ми говорите за разни лица, странични и не странични, като че скромните ми действия са били предмет на широко обсъждане. Ако една секретна задача така широко се обсъжда от разни хора, не знам тя може ли да се нарича секретна.

— Разсъждаваш според вчерашните стандарти. Аз също съм привърженик на строгата секретност, но днес на нашата работа се гледа с повишена взискателност. Няма никакви широки обсъждания, каквито ти си въобразяваш. Хората просто държат да знаят защо се протакат нещата и как се изразходват средствата.

— Какви средства? Може би тези, с които ни финансира самият обвиняем, дето ми поддържа колата, та даже ми плаща и наема.

— Да не затъваме в дреболии. Той този, дето го наричаш обвиняем, дължи такива колосални суми на страната, че просто смешно е да говорим за коли и наеми. Отговори по-добре на въпроса ми: как виждаш работата занапред.

— Какво очаквате да ви отговоря: или трябва да я продължим, или да я прекратим.

— Точно това очаквах. Аз обаче другояче ги виждам нещата. Работата не бива да спира, но трябва да продължи по друг начин.

— Искате да кажете — без мен. Приемам решението ви с истинско облекчение.

— Не можеш да го приемеш, преди още да си го чул. И не ми се преструвай на искрено благодарен, задето те отстранявам. Тия етюди на скромност пред мене не минават. Освен туй все още не съм обявил, че те отстранявам.

— Искам да ви спестя неловкото положение.

— Когато изпълнявам служебна задача, никога не се чувствам неловко. Каквато и да е тя. А сега слушай.

Слушам. Вече познати неща. Разликата е само, че аз вече отпадам от комбинацията.

— Засега! — пояснява Манасиев. Не го тълкувай като снемане на доверието. Само сменяме тактиката. Не се засягай, но ти наистина прекалено си се сближил с Табаков. Даже ходите заедно по ресторанти…

— Ако под това се разбира, че веднъж на път се отбихме в един мотел… При такива клюкари и на църква да ходим, все тая…

— Казах вече: не се засягай. До някое време това сближаване беше даже необходимо, особено подир предишните груби действия на някои лица. Сега обаче то почва да дава обратен резултат. Табаков прекалено се успокоява, убеден е, че нищо не го заплашва, въобразява си, че може до безкрайност да ни води за носа. Тъкмо затуй, без да се връщаме до предишните грубиянщини, налага се да променим акцента. За такава промяна ти в момента не си подходящ. Ще се наложи да включим в действието друг фактор. Разбираш, че всичко опира до баланса. Не бива да допуснем ликвидирането му, за да пропадне всичко. Не бива да го паникьосаме до степен да изчезне наново, че да го търсим с години. Но не бива и да поддържаме илюзията му за сигурност: „Боев е мой човек, нищо лошо не може да ми се случи“.

— Разбирам съображенията ви — съгласявам се, за да скъся излишния му бъбреж. — В края на краищата вие решавате.

— Там е, че не решавам единствено аз. Не желая да навлизам в подробности, но съществуват определени хора и то хора авторитетни в момента, които имат да уреждат стари сметки с нашия обект. И въпросът не е само в това, че тези хора упражняват натиск над службата ни и респективно над мене, но и в риска те сами да предприемат известни действия, за да ускорят развръзката, а вероятно и провала на акцията ни.

— Разбирам.

— Защото, Боев, намесят ли се профани, нещата стават непредвидими. На някого може да не му издържат нервите и току-виж започне да стреля.

— Засега се задоволяват само с детинщини.

И му разправям за съобщенията на тема „Дай милион“. Информацията ми бива посрещната от Манасиев с безпокойство.

— Неуместно подценяваш случая. Важното не е дали постъпката е умна или глупава. Важното е, че тя напълно потвърждава опасенията ми за намеса на странични фактори. Днеска го атакуват с писма, утре могат да почнат и с куршуми.

Продължава известно време да развива темата, което при него означава да повтаря по пет пъти едно и също нещо, докато накрая заключава:

— Колкото до твоя личен въпрос, нещата са ясни: Оставаш на разположение.

— Като помощно средство…

— Сега недей коментира. Оставаш на разположение. Толкова.

— В този смисъл ли да разбирам, че ми взеха колата?

— Ще ти я върнат. Излишно е да се боиш, че ще ти откраднат нещо.

— Опасявам се по-скоро за обратното: да не би някой да натика там нещо за спомен.

— Внимавай да не би мнителността ти от защитен рефлекс да прерасне в болестно състояние.

— Един път ми бяха набутали наркотик. Втори път открих под седалката пистолет…

— Какъв пистолет?

Сега пък се налага да му разказвам историята с Пешовия макаров.

Полковникът изглежда изненадан.

— Това си е чиста приумица на момчето.

И за да промени темата, подхвърля:

— Имай предвид, че емигрирането на шофьора също е вписано като твой пасив.

— Аз не съм го искал, този шофьор.

— Знам, знам. Но това не променя факта.

Поглежда часовника си и промърморва:

— Върви да си получиш колата.

„Заедно със звукозаписното устройство ли?“ готвя се да запитам, но премълчавам. Човекът и без туй не е в настроение.

Ставам и тръгвам да излизам, когато чувам зад гърба си:

— Апропо, какво направи с последния макаров?

— Нищо. Оставил съм го при Табаков.

— Чудесно. Значи взехме и да го въоръжаваме. Ако научат от ръководството, ще ни разнищят.

— Ами нека го разнищят! — потвърждава Борислав, когато същата вечер в познатата кухня и пред познатото меню му разказвам за разговора си с полковника. — Можеш да бъдеш сигурен, че момчето е взело пистолета не по своя инициатива, а по нареждане на тоя главанак.

— За да го използва при случай срещу кого?

— Във всеки случай не срещу Табаков.

— Ти не си добре, бе.

— Възможно е. Днес кой ли от нас е добре. Освен тебе. Нали все пак оставаш на разположение.

Не възразявам. Когато Борислав не е добре, най-разумното е да не му възразяваш.

— Не мога да разбера само какво толкова са се втренчили в този Табаков — продължава да коментира приятелят ми. — Наоколо бандит до бандита, те — Табаков, та Табаков — като че той е алфата и омегата на катастрофата.

Не отговарям. Както вече споменах, когато Борислав не е добре…

— Кажи де — подканя ме той. — Защо всичко се завъртя около този Табаков?

— Ами защото все трябваше да се тръгне от нещо. В него видяха бримката, от която може да започне разплитането на чорапа. Превърна се в еталон на грабежа и на идеален поучителен пример за изобличение. Успеем ли да го съборим, ще повлече подире си и сума други. Не успеем ли — край на всички надежди за възмездие.

— Не вярвам да си въобразяваш, че Манасиев се е размечтал за възмездие.

— Не говоря за него. Имам предвид простите хорица, да речем като мене.

— Ясно. По-ясно. Най-ясно. Сега ми се просветли главата. Впрочем, как е Тетето?

— Добре е. Има куче.

— Най-после и той да има нещо, което не носи доходи. Чувам, че си се сближил с него.

— Вярно е. Ако имаш предвид кучето.

Приятелят ми мълчи известно време. После наново взема думата:

— Ще ме е яд, ако се провалиш. Но още повече ще ме е яд, ако изпълниш плана на онези.

На два пъти му правя знаци да млъкне, но той нехае.

— Бориславе, викам, що не вземеш да разходиш кучето.

— Мързи ме.

— Гледай само да не те ухапе.

— По-добре ти се пази от него. Впрочем, забравих, че сте приятели.

Стигнал е вече до етапа, когато въобще не му пука дали го подслушват или не.

— Все пак трябва да разходим животното — настоявам подир известно мълчание.

— По това време ли? — недоволства Борислав. Накрая кандисва да стане и да ме последва в полутъмната улица.

— Какво става всъщност с Манасиев? — питам го. — Усещам, че не е на кеф.

— Ту казват, че бил изхвърлен, ту — че бил уж пред изхвърляне, но все се мотае край службите. Използва връзките си и хаоса, за да се прави на необходим с огромния си професионален опит. Нали знаеш колко го бива за оперативна работа.

— Може и да го бива. Зависи за каква.

— Що не си остана във Виена, ами се върна да ми нарушаваш дрямката с такива въпроси. Вече съм почнал да забравям кой съм и откъде съм. Само там е спасението: да забравиш. Понеже, както големците сега казват „със стари фльорци нов бардак не става“. Старите фльорци, то се знае, сме ние. Те са новаторите.

— Не го вземай навътре — опитвам се да го успокоя. — Такъв си е редът. Свой, не свой, употребяват те и те изхвърлят. Не че имат нещо специално против тебе, но вече не им влизаш в работа. Компрометиран си. Ама че си компрометиран, защото тъкмо на тях си им служил, какво значение.

— Хайде да се прибираме, че кучето ще настине — предлага Борислав. — Чудя ти се само с кой акъл си напуснал светлата Виена, за да се натикаш отново в тая тъмница.

— Най-трудно го понасям това време, когато нито е лято, нито е есен — говори Алата, додето се движим с него на сикиме по „Раковски“.

Не е на сикиме. Приятелят ми е открил някакво достъпно за такива като нас заведение, сбутано на някакъв втори етаж до площад „Славейков“.

— Събират се журналисти, главно от третата възраст, та и ние можем да се мушнем между тях. Инак — къде? Навън дъждовно, вътре — скъпо. Тук поне — евтино и почти топло.

Малките стаи в бившия апартамент са задръстени с маси, а масите са плътно обсадени от хора в старчески якета. Атмосферата — почти задушевна, с гъст мирис на тютюн, ракия менте и мокри дрехи.

— Още едно предимство — обяснява ми Алата, — няма защо да се боиш от звукозаписи. Не, че не подслушват, обаче гюрултията е такава, та нищо не се разбира.

— Ама и ние не се разбираме.

— Само в началото е така. После свикваш. Само трябва да викаш по-силно.

Изпиваме по сто грама от ментето, оправяме вкуса на метилов алкохол с по чаша кафе и се опитваме да бъбрим за туй — онуй, като напрягаме гласните си струни.

— Допускам, че тук не е същото, като във Виена — забелязва Алата на излизане. — Но разликата ти по-добре би могъл да я оцениш. Аз не съм от вас миропомазаните, за които да идат на Запад, е все едно, като да вземат трамвая за Княжево.

С помощта на виковете, разменяни горе в журналистическото кафене, съм се опитал да поговоря с приятеля си по някои подробности от финансово — стопански характер, обаче излиза, че той е запознат с тях не по-добре от мен.

— Разбирам какво те интересува, но си сбъркал адреса. Ще ти пратя Весо Контрола, знаеш го. Той ще те осведоми. Ти определи само мястото и времето, другото остави на мене.

— Не е ли прекалено луксозно това заведение? — пита Контрола, като предпазливо се оглежда.

— Какво му е луксозното. Най-обикновена закусвалня.

— Мисълта ми е да не би излишно да се охарчите.

— Няма такава опасност. Цените тук са народни. Или почти.

— Вие по-добре знаете. Аз лично от много време не съм влизал в заведение.

Под „много време“ вероятно подразбира „много години“.

— Как можеш да се вълнуваш от такива дребни въпроси, след като си работил с милиони? — питам, преминал неусетно на „ти“.

— С милиони работеха онези, дето ги получаваха и ги харчеха — уточнява Весо. — Аз лично съм работил само с цифри. Сам знаете, че цифрите, колкото и да са големи, не стават за харчене.

Избрал съм ранния следобеден час на съботния ден, когато заведението е по-спокойно. Иначе е доста оживено. Дечурлига и младежи се стичат тук, привлечени от легендарните Кентъкски пилета, които, като всички индустриално приготвени храни, са доста безвкусни.

Заемаме маса, снабдяваме се с кентъкски деликатес и се заемаме с консумацията. Не съм бил никога особено близък с Контрола, а и не съм го виждал от години, та си позволявам да хвърля бегло око върху външността му. Обичайна слабост на хората от третата възраст да се наблюдават взаимно с надеждата да установят, че те самите все още имат по-младежки вид от наблюдавания почти грохнал нещастник.

За Весо не би могло да се каже, че е грохнал. Изпечен, строен и привидно як, като повечето субекти с телосложение на чирози, той седи изправен и непоколебимо дъвче някаква кълка, съблазнителна на вид и каучокоподобна на вкус. Знам, че не малко хора са треперели пред неговата взискателност на влиятелна личност в Комитета за държавен контрол. У Весо обаче няма нищо от характерните за някои негови колеги черти на бруталност и просташко чувство за всемогъщество. Мършав, скромен и тих като отшелник. Бих добавил и кротък, ако понякога не личеше сдържаната енергия на нагона, нагонът на хрътката, готова при първия знак да се впусне в бясна гонитба на дивеча. Някога Контрола беше известен с това, че не допускаше нарушител да му избяга.

Облечен е в тъмносин общо взето приличен костюм. Вероятно последният му костюм, който е пазел за погребението си, но накрая е бил принуден да пусне в употреба, вече в начална фаза на износване, тъй че ако смъртта се позабави, това ще му попречи да я посрещне в напълно изряден вид.

Изпиваме по един горчив швепс за десерт, подир което запитвам:

— Как предпочиташ да общуваме: на „ви“ или на „ти“?

— Както желаете. Аз лично винаги съм давал предимство на учтивата форма. Това от една страна щади достойнството на атакувания, а от друга страна поддържа дистанцията между контролиращия и контролирания.

— Правилна постановка — съгласявам се. — Но понеже сега не сме седнали тук да се контролираме, бих предпочел по-прякото обръщение. Впрочем, ти защо напусна Комитета, изхвърлиха ли те?

— Не бих употребил точно такъв израз. Съкратиха ме по простата причина, че съкратиха и самия контрол.

— В смисъл?

— Ами в най-точния смисъл: Премахнаха системата на държавен контрол. Иначе грабежът би се извършил по-бавно и с повече затруднения.

— Мисля, че грабеж има и там, където съществува контрол.

— Това е все едно да кажете, че престъпленията стават и в страните, притежаващи наказателен кодекс. Държавният контрол не е панацея, обаче представлява могъщ възпиращ инструмент.

Млъква за малко и ме поглежда с лек укор, задето го принуждавам да припомня азбучни истини.

— Спомняте ли си за какво бе вкаран в затвора всемогъщият Ал Капоне? За неплатени данъци. Извършил бе десетки кървави престъпления, обаче успяха да го озаптят единствено с присъдата за неплатени данъци.

— Напълно прав сте.

— А в случай, че следите текущата информация, навярно знаете колко световноизвестни политически лидери се простиха с кариерата си, след като стана ясно, че партиите им са били финансирани по незаконен начин.

— И това е вярно — съгласявам се. — А какво бихте казали, ако продължим дискусията на родна почва?

— Надявам се, че не сте ме поканили за дискусия. Въпросите за контрола не са според мен дискусионни. Всеки стопански субект има право да контролира имуществото си, включително и държавата.

— Точно така — потвърждавам. — А какво се получава, когато това право на контрол бъде нарушено?

— Ами огледайте се и ще видите. Получава се беззаконие и произвол.

— Ето, това е темата, по която бих желал да побеседваме.

— Какъв смисъл. Всичко е толкова ясно. Кой ограби държавния валутен резерв — отпърво 700 милиона долара, а след това още милиард и 300 милиона? Къде потънаха оборотните средства на фирмите и къде — на външно-търговските предприятия? Как се наляха банките с държавни рефинансирания и как се източиха чрез необезпечени заеми?

— Чудесно — кимам. — Сега ако запълним тази желязна структура с помощния материал на съответните факти и имена, цялата безпощадна истина на грабежа ще стане ясна.

— Ами запълнете я — промърморва Весо с бледо подобие на усмивка. — Аз ви предложих структурата, на вас остава да я запълните.

— Хитър сте.

— Предпазлив, другарю Боев, само предпазлив. Оглежда се и пак запитва полугласно:

— Сигурен ли сте, че тук няма микрофони?

— Кой би могъл да бъде сигурен в подобно нещо. Ако се отнася до мен, сигурен съм по-скоро в обратното, защото все пак не сме в Кентъки.

— Ето, виждате ли? А вие ме питате за факти и имена.

— Какво толкова. Ние с вас сме хора на възраст.

— Това не значи да мрем. И то — незабавно. А на всичко отгоре и от насилствена смърт.

— Чак до там ли са стигнали нещата?

— Пак ви казвам: ами огледайте се. Ако към доказаните убийства се прибавят и странните автомобилни катастрофи или случаите на смърт при неизяснени обстоятелства, смятам, че и този въпрос не е дискусионен.

Не възразявам.

— Доколкото разбрах, вие пребивавате във Виена.

— Временно.

— Имали ли сте възможност да посетите тамошните гробища.

— Засега — не. Но някой ден вероятно ще трябва да ги посетя. Или тамошните, или тукашните.

— Тукашните са ужасни.

— Това ли ви е сега мечтата, да ви погребат на виенските гробища?

— Все пак друго е да умреш на някое по-чисто място.

— Напомняте ми един приятел немец, който, когато бяхме в Швейцария казваше, че да умреш в Берн съвсем не е толкова лошо.

— Не съм бил в Берн, обаче допускам, че е бил прав.

— Не разбирам с какво ви привлича толкова този сюжет. Вие сте още в разцвета на силите. Бихте могли да постъпите като консултант в някоя голяма реномирана фирма.

— Канили са ме. Даже опитах. Но не успях да се пригодя към новия стил. Човек от друго време съм. Аз им обяснявам какви са ограниченията на законите, а те: не сме те взели, викат, за да спазваш законите, ами за да ги заобикаляш.

— Трудно е да угодиш на тия господа — съгласявам се. — Особено сега, когато грабежът навлиза в кризисен период, защото всичко вече е ограбено.

— Не съвсем. След като почти са ограбили държавата, почват да ограбват частниците. Да узакониш строеж, да наемеш магазин, да купиш стока, да продадеш стока, да спечелиш повече, да загубиш по-малко, да получиш лиценз, да прескочиш митницата — навсякъде правилото гласи: дай пари!

— Напълно прав сте: настоящето принадлежи на рекета.

— И бъдещето! — допълва той.

— Убедени ли сте, че подобни промишлени пилета, са наистина полезни за здравето? — пита Контрола, когато си тръгваме.

— Едва ли.

„Също както и нашият разговор“ ми се ще да допълня, но премълчавам. В една демократична страна всеки има правото да мълчи по всеки неудобен въпрос.

Опитвам се да разгоня скуката на бездействието, като нахвърлям някои бележки за преживяното. Не съм убеден, че ще послужат за нещо — имам предвид оня писател, дето се бе заел да ме обезсмъртява, макар и под чуждо име. Знам, че бележките не съдържат събития достойни за обезсмъртяване, пък и такива книги едва ли някой днес ще се съгласи да издава. Сега е ред на предателите да си публикуват мемоарите, за да обясняват, че може и да са работили в службите, но духом са били против тях. И вероятно главно затуй ръцете ме сърбят да понатракам и аз на машината известен брой страници, та ако някой ги прочете, дори това да е само писателят, нека знае, че Боев си е все там на своето място под слънцето.

В писането общо взето ми върви, в смисъл, че тракам бързо на машината, без много да му мисля, макар да знам, че оня, писателят, ще има тук-там да свива вежди и да мрънка. Винаги е недоволен, задето обръщам малко внимание на подробностите и се ограничавам с фактологията, като че съставям докладна записка. Знам какво му се иска, но не съм поет да описвам как падат есенните листа и как луната се е оплела в клоните на дърветата. Още повече, това не е вярно. Къде е луната, къде са клоните.

Що се отнася до есента, тя наистина наближава, за разлика от останалите неща, застинали на мъртва точка. Чак до деня, когато полковникът ме повиква в секретната квартира със зелените завеси и заел решителната стойка на Наполеон пред Ватерло о, обявява:

— Приготвяй се. Заминаваш.

Чудесно. Стига да не мислим по това, какво се случи на Ватерло.

Наистина заминавам. Отивам отново при Марта, при Чърч и при моя постоянен кошмар — Табаков. Тръгвам привечер, това е традиционния ми номер — нощем движението е по-слабо, пътува се най-добре и си спестявам лошите сънища.

Времето е хладно, но няма дъжд. Поведението на дежурния офицер е също хладно. Как ли ни пустосват на ума си тия хора, обречени да стърчат в кафеза, за да обслужват късметлиите, дето кръстосват света на шир и длъж. Малко по-късно минавам и през сръбската проверка. Пред мен е осветеното шосе, което по-нататък се губи в тъмнината и неизвестността. Въпросът е, дали ми предстои двупосочен маршрут или е само отиване без връщане.

Щом съм отново на път, значи отново имат нужда от мен, макар и само за съответната задача и само до определен момент. „Дошло му е времето да сдава багажа — казват си, — но би могъл преди туй да свърши и някоя работа. Някоя от онези, дето никой не се натиска да ги върши. Що да не му помогнем, хем да свърши работа, хем да сдаде багажа“.

Табаков май ще излезе прав. Пълната реализация на плана изисква и моето ликвидиране. Понеже операцията е строго секретна. А за да остане тя наистина секретна, трябва нейният извършител да изчезне завинаги подир приключването й.

Погледнато без предразсъдъци хората наистина са прави. Защо да не ме използват за последен път като ченге. Макар и втора употреба. Само че с вещите втора употреба трябва да се внимава. Не че съвсем не влизат в работа, но не се знае кога могат да излязат от строя. Понеже са поизносени и демодирани, въобще нестандартни.

Та така е и с хората. С тия, дето преди да ги изхвърлиш на боклука, решаваш да ги използваш още един път. За да пестиш материала. Също като съдрания чаршаф, дето вече не става за постилане на леглото, но нищо не пречи, преди да го хвърлиш, да го използваш като парцал за избърсване на праха.

Нямам никакво намерение да се оплаквам. Ако съдя по разговора с Весо Контрола, дори съм за завиждане. Макар фактът, че Виенските гробища са по-добре уредени от Софийските, едва ли прави смъртта там по-приятна.

Надали щях да имам възможност да видя отново Виена, ако бях пропуснал да съобщя на Манасиев за посланията, изчерпващи се с късата фраза „Дай милион“. Тези послания бяха една съвършено тъпа идея, дори не оригинална, ами почерпена от една популярна книга. Незначителната случка обаче бе дала начален тласък на важни мисловни процеси в главата на полковника. И може би, възприемайки твърде сериозно глупавите послания той щеше да се окаже по-близо до истината от мене, който направо ги пренебрегвах.

Дешифрирана правилно, тъпотията добиваше съвсем определен смисъл, а упоритото й повторение придаваше на смисъла зловещ оттенък: „Ние сме тук. Наша цел са парите ти. Няма да се оттеглим, докато не ги получим“. Отгоре на туй съвсем очевидно бе, че в случая не се касае до изолирана акция на някакви украинци или италианци, а до българи. „Всичко започна от вас, българите — беше ми казал Тетето, когато говореше за различните зулумлуци, причинявани от сънародници. — Вечната история: намесят ли се някъде българи, всичко отива по дяволите“.

— В качеството на какъв даваш тази оценка — бях го запитал. — Ти да не се смяташ за потомствен германец.

Навремето, подгонени от австрийските власти, българите се бяха оттеглили, но сега отново се връщаха, вероятно за да потвърдят оценката му.

Манасиев по-далновидно от мен бе преценил обстановката и вероятно разполагаше за целта с по-богата информация от тази, за която съвсем мъгляво бе споменал. Оттук и изводът, че отзоваването ми ще доведе до пълно прекъсване на връзката с Табаков тъкмо в момент, когато това не бива да става. „Или ще го ликвидират или ще го принудят да се скрие така, че ще има да го търсим с години“ — тази прогноза едва ли беше пресилена.

— Ще пратим някой да го пораздруса — бе първоначалното намерение на Манасиев. — Да се стресне, да разбере, че няма да го оставят на мира. Тогава, ако се наложи, ти отново се явяваш като спасител, за да му стане ясно, че ние сме единствената му опора.

Сега първата част на този план вече беше отпаднала. Мераклиите да притискат жертвата, вероятно щяха да се явят и без поканата на полковника. Оставаше втората част на плана — задачата ми да информирам при нужда Манасиев и да спасявам Табаков, заедно с парите му. По кой начин? Ами според случая и до пристигането на необходимата помощ.

„Него има кой да го спасява — австрийската полиция си знае работата — мислех да кажа. — Въпросът е кой ще спасява мене“. Не го казах разбира се. Нали полковникът изрично ми бе наредил: „Никакви контакти с полицията“.

— Това ти ли си? Не допусках да те видя отново тук! — възкликна почти искрено ТТ, когато вечерта подир пристигането си във Виена отново прекрачих прага на познатия кабинет с познатото ухание на хавански пури.

— Грижите за теб не ми дават покой, та рекох отново да те споходя. Депешите на тема „дай милион“ продължават ли?

— Получавам ги даже в неделни дни.

— Предполагам, че си взел известни предпазни мерки, в случай че шегобийците преминат от депеши към действия.

— Естествено. Но сега, когато и ти си тук, вече съм напълно спокоен. Старият добър макаров под ръка ли ти е?

— В момента — не. Ако обаче ми осигуриш разрешително, ще го нося по всяко време.

— Може да те снабдя и с разрешително. Само че за целта ще се наложи да те представя като свой бодигард.

— Защо не. Казано е, че не съществува унизителен труд.

В този момент от съседната стая се появява Чърчил и сякаш за да дразни господаря си, се насочва право към мене.

— Прибери това месо — нарежда ми Тетето, забелязал, че вадя от джоба си пластмасово пликче. — Чърч кренвирши не яде.

Булдогът подушва предпазливо кренвирша, после все така предпазливо отхапва парченце, сетне още едно и още едно, докато излапва целия кренвирш.

— Прави го само за да ме ядосва — изръмжава Табаков. — Ако му се разстрои стомахът, ти ще отговаряш.

— Можеше да избегнеш инцидента, ако беше почерпил една пура. Но нали си стиснат…

— Пурите са на масата. Или искаш да ти ги пъхам в устата.

Възползвам се от косвената покана. Домакинът с нескрита завист наблюдава как щедро поемам ароматния дим в устата си и след това бавно го изхвърлям, сякаш решен да задимя целия кабинет. На ТТ също му се пуши, но той спазва известен часови график, наложен му от лекаря.

— Нещо друго тревожно край тебе има ли? — питам.

— Нищо. Пълно безветрие. Като затишие пред буря.

— Значи всичко е наред.

— Нищо не е наред. Затишие пред буря — не чу ли.

— Това е просто неврастения.

— Искаш да кажеш пристъп на безпричинен страх.

— Не исках да употребя точната дума. Знам, че си докачлив.

— Може и да съм докачлив, но не съм страхлив. Не говоря за тръпката на напрежение. Тя е част от удоволствието. Ако беше играч, щеше да го разбереш. Целият ми живот е преминал в рисковани ситуации. Без тях едва ли бих усещал истински, че живея. Заплахите не ме карат да треперя. Неведнъж съм понасял и удари. И винаги съм си го връщал. Ако ми разбие носа, аз му счупвам главата.

— Не знаех, че владееш и борческите фатки.

— Не се смятам за шампион, обаче при нужда ги прилагам. Но най-вече ми се удават финансовите удари. Те са най-болезнени. И най-доходни. Поне половината удари, които ми се е случвало да нанасям, са наказателни.

— Излишно е да ме убеждаваш, Траяне. Знам, че си борческа натура. Бих могъл само да завиждам на безстрашието ти.

— Излишно е да се подиграваш. Не съм казал, че съм безстрашен. Казах само, че не съм страхлив. То не е едно и също.

— Нещо не я долавям разликата.

— Абе всеки на този свят се бои от нещо.

— Вярно: бездната.

— Бездната е друго. Тя е ужасът на отвъдното. Говоря ти за нещо съвсем просто: Болката. Обезумявам от нея, ако премине отвъд поносимото. Ето, от това ме е страх. Защото когато имаш работа с кретени, друго не можеш да очакваш. Ще те затиснат в някой килер и ще почнат да забиват бормашината в челюстта ти.

— Това ли е най-страшното ти видение.

— Видение ли? При някои банди то си е текуща практика. „Зъболекарите“, така им викат.

— Може би имат и по-деликатни средства за разпит.

— Имат, но и тях не ти препоръчвам. Какво би казал например за музикалните форми?

— Не съм по музиката.

— И аз не съм, но някои пита ли ни. Стягат главата ти в обръч с две слушалки и пускат по аудиото нещо за душата. После почват да усилват звука. Само го усилват, нищо повече. До кога ли? Докато припаднеш. Кратка почивка. А после отново, и пак, и пак, додето превъртиш. Да не ти напомням за други, по-традиционни способи, като например да ти обработват тестикулите с горелка или…

— Ясно! — спирам го — Излишно е да влизаш в подробности.

— Исках само да ти обясня от какво ме е страх.

— Ами ако се стигне до там, ще им кажеш онова, което искат да знаят и толкова.

— На теб ли да обяснявам, че и това не е спасение. Каквото и да им кажеш, те ще мислят, че все нещо криеш и ще продължават да питат. Сещаш се как.

— Пълна безизходица, така ли?

— Все още не. Поне додето не са ме налапали.

— Допускам, че даже да те налапат, пак ще извадиш някое секретно оръжие.

— Например? Дай някоя идея.

— Да ти давам идея? Аз — на тебе! Че какъв по-голям резерв от идеи от собствената ти глава бе, Траяне.

— Ласкаеш ме. Но ако става дума за миналото, може и да си прав. Не е възможно да печелиш пари, без да печелиш врагове. А печелиш ли врагове, трябва да знаеш как да се оправяш с тях. Оправял съм се, обаче и те са ми го връщали. Най-първо ме обявяваха за враг на правителството, сиреч „Дръжте го!“ После ми осуетиха няколко сделки. Провалиха ми плана да развия производство у нас. Опитаха се да ми скроят процес за контрабанда на стоки. Осуетиха ми намерението да създам бизнес в Африка. Правеха ми най-различни мизерии и тук. А на всичкото отгоре твърдят, че те са потърпевшите, докато аз съм престъпник, перач на пари, кредитен милионер и какво ли не.

— Мъченик си.

— Не се оплаквам. Проливал съм кръв и чужда, и своя. Но не пищя като тях: „Помощ, обраха ме!“ Ами ще те оберат, бе глупак, нали това е целта на играта — по-кадърният да обере некадърника. Незаконно било — понеже губещите са те. Ако губещият бях аз, тогава всичко щеше да бъде според закона, техният.

— Версията ти звучи убедително.

— Каква „версия“ бе! Говоря ти за факти. Че нали ако бях действал незаконно, досега двайсет пъти да ме осъдят. Опитаха се, но и тук се провалиха. Защото законите аз ги знам не по-зле от тях, включително и вратичките, дето си ги бяха осигурили. Осигурили си ги бяха за себе си, пък ги използвах аз. Какви ли не дела се опитаха да ми курдисат — навсякъде удариха на камък.

— Добре, че си съхранил чистотата си — продължавам да го адмирирам.

— Нормите за ред и законност те ги определяха. Практическото им приложение — също. Съобразявал съм се с техните рамки.

— Например?

— Примери — колкото щеш. Как в една страна с малко пари се навъдиха толкова много банки?

— Кажи, че и аз да открия една.

— Напълно е било възможно, само че вече си закъснял. Защото даже в загубена страна като нашата, един калташки номер не може да се повтаря до безкрайност.

— А когато можеше, как го използваха?

— По най-простия начин. Основаваш банка с неголяма сума. За да нарасне сумата, уреждаш друга голяма банка, може и БНБ, да ти налее пари. Викат му „рефинансиране“. Създаваш междувременно свои предприятия, за да източиш в тях налетите пари. А за да не кажат, че си егоист, услужваш и на други хора. Те сами ти идват на крака. „Ще ми дадеш — вика — десет милиона кредит, а от тях ще получиш петстотин хиляди“. Готово. Само мир да има.

— А как се връщат заемите?

— Никак. Нали там е номерът. Заемите са необезпечени, предприятията фалират. Какво да се прави — Божа работа.

— Обаче следват процеси.

— Ти да си чул някой действително да е осъден? На процесите това им е доброто, че могат да траят вечно. Подведат ли го някой — тутакси рухва. Човекът е крехко същество — обострена язва, бъбречна криза, черен дроб на ръба на цирозата, а за сърдечните болести въобще да не говорим. И всичко се доказва с медицински експертизи, и грижите за човека прерастват в освобождаване под гаранция, а самото освобождаване, в случай, че се наложи, води до изчезване в някоя чужбина.

Тетето на няколко пъти посяга към дървената кутия, но този път вече я отваря, изважда една „Ромео и Жулиета“ и смело запалва. Гъсти кълбета дим излизат от устата му, паралелно с въпроса:

— За кво ме питаш? Ти вестници не четеш ли?

— Като те слушам ще излезе, че всички са за затвора.

— Това ти го казваш. Дали мълвата ще прецени, че си за затвора или ще те оневини това зависи от сумата, която ще пожертваш за реномето си. Ти си от тихите професии, така че не бих се учудил ако недооценяваш силата на рекламата, но тя е велико нещо. „Тези, които днес не вярват в рекламата, са същите, които в началото на века не вярваха в автомобила“ гласи известната максима. И не питай как черното може да стане бяло — това е секрет на рекламата. Само за година — две няколко дузини тъмни личности се преобразиха в благодетели на обществото. Та консорциум на едрите индустриалци, та колективни снимки в изискани облекла, та благотворителни балове с крадени пари, та вили, та мерцедеси, та реални и мними спонсорства, пак с крадени пари, та големи лафове, че полагали основите на новия капитализъм.

— Е, все нещо положиха.

— Вятър. Както го положиха, така го и сринаха. Нямаха нито акъл, нито желание да съградят нещо трайно. Дългосрочните планове не ги привличаха. Целта беше разграбването, както и преразпределението. Защото подир всеки общ грабеж настъпваха и съмненията: достатъчно ли награбих, или ортаците ме преметнаха и награбиха повече. Така започна боричкането, надлъгването, междуособиците, разчистването на сметки.

И с по-друг тон:

— Ти мен ли слушаш или се боричкате с Чърч?

— Питай него, защо питаш мен — отвръщам, докато си играя с булдога, който лежи по гръб, навирил крака и отбива опитите ми да го гъделичкам.

— „Престъпление и наказание“. Чел ли си го този роман?

— За кво да го чета. Нали ти ще ми го разкажеш.

— Бих ти го разказал, но ще трябва да си смениш главата, за да ме разбереш. Престъпленията, Емиле, ги вършеха други. Аз само налагах наказанията.

— Не знаех, че Достоевски е писал и научна фантастика.

— Няма фантастика, има факти. Никога не съм одобрявал да се ограбва пряко държавата. Така съм възпитан. По онова време помниш — за всяка по-сериозна кражба те пращат в затвора. И правилно. Трябва да пазим държавата, за да не живеем в кочина, да не вилнеят мутри по улиците, да не обезумяват хората от мизерия, защото обезумеят ли, ще подпалят и къщите ни, и самата държава.

— Умно се изказваш.

— Не ме прекъсвай. Ама, ще кажеш, „и ти си грабил“. Вярно, обаче съм ограбвал бандитите. Какъв беше вашият принцип? „Експроприация на експроприаторите“. Че той е и моят принцип.

— Но не сме казвали, че трябва да прибираш експроприираното в джоба си.

— Е, тук наистина се различаваме. Защото вие само съчинявате принципи, което нищо не ви струва, докато аз правя бизнес и трябва да си изкарвам разноските, пък и да добавя нещо отгоре, за да не съм с празни ръце при следващата сделка. А в случай, че ми върви бизнесът, ще печеля не само аз, но и тези около мене.

— Чуваш ли, Чърч, не само татко ти, но и ние с теб ще изкярим нещо — обяснявам на булдога.

— Защото, Емиле, обсебването може да бъде и форма на стопанисване. Инак тази цивилизация нямаше да съществува. Само че за да има стопанисване, трябва да има стопани, които да се грижат за благата и да ги умножават. А не отрепки като нашите нови капиталисти. Седи зад бюрото, човърка си носа и обмисля къде и какво да открадне. И колкото лаком, толкова и тъп. Влезе ли такъв в стопанския двор, не само ще награби кокошките, ами и малките пиленца ще изтрепе. „Абе идиот с идиота, не виждаш ли, че в това животинче няма и хапка месо!“ Излишно е да му го казваш. Щом види нещо да мърда и вади патлака. При такъв серсемин няма друг начин, освен и ти да извадиш патлака.

— Дойдохме си на думата — казвам. — Сега, при очертаващата се обстановка, какво смяташ да правим? Ще вадим ли патлаците, или?…

— Това ти ще кажеш. Нали ти си тръгнал по държавна линия да спасяваш Отечеството от хищниците. Само че не разбирам, защо е било нужно да биеш път чак до Виена. Толкова ли не знаеш, че глутниците вилнеят най-вече там, в нашата скъпа родина.

— Мен глутниците не ме интересуват. Тях има кой да ги стреля. Привличат ме едрите хищници, а те не обичат купоните. Да си виждал някъде глутници от лъвове или тигри?

— Вярно — кима ТТ, — големите хищници не вървят в стада. В това им е силата, но и слабото място. Нарочат ли ги, няма как да се скрият в тълпата на себеподобните. Защото край тях няма себеподобни. Защото са единаци.

Замълчава, но след малко се сеща:

— Понеже ония дни ставаше дума за Хауптман, та да ти кажа: Одеве ми съобщиха, че вчера починал. Скръбно, наистина.

— Ще отидеш ли на погребението?

— Би трябвало. Но всъщност, едва ли. Нашите отношения в последно време не бяха цветущи.

— Опасяваш се да не обвинят тебе за ранната кончина.

— Преди всичко, не беше ранна. Човекът бе съвсем грохнал. И освен това как могат да ме обвинят, ако някой почине, да кажем, от грип.

— От грип ли се е споминал?

— Не е било точно грип, но не е било и от куршум. Имаше си всевъзможни болести и е склопил очи, заобиколен от топли лекарски грижи. Но нека не навлизаме в такива скръбни подробности, свързани с всяка кончина.

Обляга се на креслото си и вперва очи в пространството:

— Понякога просто се ужасявам при мисълта колко корумпиран е този свят, където сме осъдени да живеем.

— Вземи си шлифера — подсеща ме Марта на излизане.

Моето завръщане й е подействало ободряващо. „Не вярвах, че ще се върнеш“ бяха първите й думи. Докъде сме я докарали, че връщаш ли се от България, все едно се връщаш от оня свят.

Изкарвам беемвето на улицата, Марта заключва градинската врата подире ми и се прибира. Предупредил съм я да внимава, особено подир споменатите вече взривявания на коли.

Готвя се да потегля, но двама леваци в някаква допотопна таратайка в този момент правят пред мене маневра на заден ход, за да паркират. Опитвам се и аз да се изтегля на заден ход. Невъзможно е. Друга таратайка мие препречила пътя назад. За нула време се е образувал сандвич, в който аз играя ролята на най-вкусната част.

Леваците в двете коли гледат какво ще направя и си умират от смях. Шофьорът зад мен, за да усили комичния ефект, дори побутва леко с бронята си беемвето. На него му пука — трошката му е на преклонна възраст, евентуалните вреди и щети остават за моя сметка. А за да стане още по-смешно, двамата шегобийци от предната кола слизат и започват да барабанят върху покрива на моето беемве в ритъма на някаква дивашка песен.

Малката уличка е пуста. Марта вероятно разтребва спалнята си, без да подозира какво става навън. Трябва да се оправя сам и да изляза от колата, макар да разбирам, че младите веселяци тъкмо това чакат. Издебвам мига, когато единият от барабанистите е точно пред лявата вратичка, отварям я с размах, като едва не го събарям и изскачам навън. Успехът ми е съвсем частичен, защото в следващия момент и сам аз едва не рухвам от удар в главата. В действието се е намесил и орангутанът от другата кола, който повтаря удара си, за да ме довърши. Спасява ме единствено обстоятелството, че междувременно съм се снишил и при светкавичен ляв завой награбвам в движение сексуалните му достойнства с намерението да ги смеля в кайма за кюфтета. Онзи изгрухтява кански, обаче сега пък двамата от предната кола солидарно се вкопчват в мене. Изобщо, мерим си силите, обаче моите се оказват недостатъчни и краткотрайни: някакво ненадейно убождане в хълбока, съпроводено с остра болка е последното ми впечатление от живота, преди да потъна в нищото.

Потъването не е окончателно. Но додето настъпи възкресението вероятно е изтекло доста време. Наоколо е тъмно и мирише на нафта. Тия от отвъдното не са добре с техническия прогрес, щом нямат парно. Оказва се, че „тия“ са ония от трошките, седнали край някакъв сандък в другия край на бараката, където са ме домъкнали. Завързан съм за гърба на някакъв виенски стол, от ония с плетените дъна, за които се разправя, че били доста модерни преди Балканската война. Ръцете ми, отпуснати между нозете, са вкопчени в белезници. За състоянието на главата си да не говоря.

Заседаващите край сандъка са трима: орангутанът и още две копелета, не особено впечатляващи с физическите си дадености. Осветява ги провесена от една греда петромаксова лампа. В малкото прозорче няма нищо, освен мрак. Единствените признаци на нощен живот са меланхоличните изсвирвания на влакове. Явно не сме сред Кертнерщрасе.

— Онзи май се пробуди — обажда се орангутанът, забелязал раздвижването ми.

— Ще му отпуснем пет минути да се освести — промърморва друг от веселяците, наричан Стефан.

В процеса на следващия разговор те често се предупреждават един друг, че не бива да се наричат по имена, обаче джинът, който консумират, вероятно е на обратно мнение. Езиците все повече се развързват, което ми позволява да науча не само имената, но и някои добавъчни подробности. Причината е не само качеството, а и количеството на питието. По липса на чаши шегобийците се наливат направо от шишетата, като всеки консумира от своето, за да си знаят мярката.

Става ясно, че човекоподобната маймуна е Мартин. Мозъкът на компанията — Волф. А шегобиецът, когото блъснах с вратата — Стефан. И тримата са българи, но със самочувствието на австрийци, понеже са трето поколение издънки от преселени навремето тук градинари.

— Предлагам да се хващаме вече за работа, преди да сме се натаралянкали, оповестява по едно вре ме Волф.

„Работата“ това е разпитът, на който следва да бъда подложен. Тримата дотътрят табуретките си и ме заобикалят. Петромаксовата лампа е преместена тъй, че да ми блести в очите.

— Ще отговаряш точно — нарежда Волф, който очевидно е шефът. — Ако бъдеш ажур, може и да те пуснем. За кво си ни.

— Каквото знам, ще ви кажа — обещавам. — Мои хора сте.

— Не сме твои хора.

— Искам да кажа, че от една черга сме. Няма ни в списъка на милионерите.

— Стига си плямпал — изгрухтява приматът.

Както скоро установявам, това е единствената фраза, на която са го научили.

— Ти на каква служба си при Табака? — продължава Волф разпита.

— Бодигард.

— Ще ме скъсаш. Чуваш ли Стефо? Чичото бил бодигард.

— По-скоро секретар съм му.

— Казах: точно! Секретар или бодигард?

— Май че и двете. За да пести мангизи.

— А къде ги държи мангизите?

— То се знае — по банките.

— По кои банки?

— Фолксбанк, Аустрия банк, Комерцбанк…

— Тебе ли праща да теглиш?

— Как ще праща мене, бе? Тегли се самолично.

— Тогава ти за какъв бяс си му?

— Е, как. Праща ме насам — натам. Извеждам кучето.

— Кучето зло ли е?

— Ами! За нищо не става. Само плюска и дреме.

— А кви са ония лекета, бодигардовете?

— Не са бодигардове. Прислужници са. Нали бодигардът съм аз.

— Ще ме скъсаш. Къде си държи в къщи парите?

— По чекмеджетата.

— Не питам за чекмеджетата. Питам за сейфовете. Ония, вградените и кодираните.

— Май че има нещо такова. Зад една картина.

— Каква картина?

— Абе от старо време. Някаква дама, вероятно графиня. Може да е майка му.

— Стефо, чуваш ли го нашия? Майката на онзи компир била графиня. Ще ме скъса тоя бодигард.

Разпитът продължава все в този дух, в смисъл, че се върти около главното:

— Какъв откуп, според тебе, е готов да изплюе Табака?

— За какво откуп?

— За да те пуснем.

— Сега пък ти ще ме скъсаш — не се стърпявам.

— Я по-учтиво!

— Абе вие имате ли идея колко е стиснат тоя Табак, бе! Че той за родната си майка не би платил откуп, та за мене ли.

— Тоя бунак не си дава сметка, че току-що си подписа присъдата — обажда се Стефан. — Щом не ставаш за нищо, ще трябва да те очистим.

— Ваша работа. Искахте да бъда точен — точен съм.

— Ще мислим — промърморва Волф, който след разочарованието за откупа, е почнал да се одрямва.

— Какво ще му мислим — възразява Стефо. — Впръскваме му една смъртоносна доза и го хвърляме в някой товарен вагон с дестинация Рая.

— Ще мислим — повтаря шефът. — Сега ми се спи. Ти оставаш тук, ние с Мартин се прибираме. И да си отваряш очите. Дъртак, дъртак, ама питай го Мартин как са му топките.

— Стига плямпахте! — обажда се човекомаймуната.

Двамата излизат. Стефан се премества отново при сандъка и бутилката джин.

— Това дето го казах за товарния вагон беше шега — мърмори той, след като отпива поредната глътка. — Но де да знам, утре може да стане и истина. След като не можем да те джиросаме на оня Табак, за кво си ни.

Наново отпива и продължавала мърмори нещо, обаче вече не се обръща към мене, а вероятно към своя двойник. Накрая става, прави няколко несигурни крачки към кушетката до стената и се строполясва отгоре й.

Неговата е лесна. Въпросът е аз какво да правя. Да се освободя, естествено. Само че — как? По телевизията тия неща стават съвсем лесно, но сега не сме на кино. Завързан съм само за гърба на лекия стол и то доста хлабаво. Разчитали са главно на белезниците. И с основание: върви се отвързвай, ако ръцете ти са в белезници.

Пазачът ми похърква върху кушетката, като вероятно преобразува изпития джин в мокри сънища, защото от време на време издава слаби похотливи стенания. Защо да не си опитам късмета. Само тихо! И без погрешни стъпки! Надигам се и отмествам в границите на възможното стола от задните си части, като го избутвам към десния си хълбок. Сега вече ми е по-лесно да направя необходимите крачки на сближението към спящия.

Казано е белезниците да се поставят върху извити назад ръце, но кой ти слуша. Възползвай от тази малка неточност вдигам горните си крайници и с тежестта на всичките си килограми ги стоварвам върху главата на обекта. След което скачам върху него, като се старая единият крак на виенския стол да улучи корема му. Намирането на ключа от белезниците, освобождаването ми от старинния мебел и прочее подробности се разбират от само себе си.

Потърпевшият продължава да е аут. Остава да видим как стои въпросът с идентификацията. Никакви документи за самоличност, никакви отличителни атрибути — и това е казано, но кой да ти слуша. Отличителният белег той няма как да го скрие, понеже това е тъпата му глава, но картата за кормуване не е било уместно да я мъкне в джоба си.

Ако е до отличителен белег, бих могъл и аз да го снабдя с един, та цял живот да му викат Скарфейс. Нека обаче не даваме воля на низките си инстинкти. Младо е още момчето, предстоят му още сума години. Дано само не ги прекара всичките по затворите.

Излизам на открито. Намирам се край някакъв жп район и по-точно сред зеленчукови градини, пустеещи в този сезон и в този час. Едно трудно изброимо множество от така любимите на германската раса градинки или градинчици — нещо като извънградски имения от по половин декар зеленчукови или цветни насаждения, — евтина форма за задоволяване на дребнособственическите инстинкти, а защо не и на изначалното влечение към природата у изтощения от цивилизацията гражданин. „Дивото зове“.

Всяка подобна плантация е снабдена и с малка къщичка — за градинарските принадлежности и за в случай че завали. Бараката, от която току-що съм излязъл, е постройка тъкмо от подобен род. Остава да открия пътеката към най-близкото шосе и да дочакам някой милосърден шофьор да ме вземе на автостоп.

„Емиле, казвам си, почваш да изкуфяваш, щом можа да оставиш трима невръстни побойници да ти видят сметката. И то зарад имотното състояние на Тетето. Не е честно. Ама на кого да се оплачеш.“

Прибрал съм се каталясал чак призори. Разправям на Марта за станалото в силно смекчена версия, за да не си въобрази, че домът може всяка минута да бъде нападнат от орди злосторници.

— Но те са видели откъде излиза беемвето — тревожи се тя.

— Да, но видяха и друго. И това другото ще има да им държи влага достатъчно време, за да поумнеят.

Дремвам два-три часа, освежавам външния си вид и възсядам колата си, която кротко ме чака пред градинката.

— Жалко, че си изял боя — преценява събитието Табаков. — Да се надяваме, че е за добро.

— Боят винаги е за добро, когато е на чужд гръб.

— Хайде, не се глези. Един тупаник няма да ти навреди. А случаят е показателен за много неща.

— Какво му е показателното.

— Учените, Емиле, говорят, че в една капка вода е отразен целят космос. Не смяташ ли, че в тази дребна гаменска агресия се съдържа предизвестието за заплашващата ни катастрофа.

— Катастрофите най-често настъпват без предизвестие.

— Добре. Да оставим сега катастрофите и да идем да хапнем по случай твоето избавление.

И като се обръща към булдога:

— Хайде, Чърчил, че хлябът огладня, както казваше покойният ми баща.

Закуската, която си сервираме е студена, но тъй подробна, та ще спестя описанието. Кучето най-бързо се нахранва и заспива върху килимчето, което му е постлано в ъгъла, за да не ляга направо на плочите. Ние сме по-бавни, понеже не само продуктите, но и проблемите, очакващи спешно решение са твърде много на брой. Единият от тях е свързан с мерките за сигурност около жилището, които трябва да бъдат възстановени и дори умножени.

— Трудно е да се предвиди откъде може да дойде една евентуална атака, но откъдето и да дойде, трябва да бъде спряна.

— Защо не възложиш задачата на полицаите. Доколкото усещам, ти имаш доста тесни връзки с тях.

— Това може да стане само в краен случай. В полицията не гледат с добро око на хората, които им създават проблеми и не получават заплатите си, за да ни охраняват. Има частни фирми, които ще свършат необходимото.

После идва ред на най-главното: парите.

— Добре е, че не си им казал за секретната стая, но те при всички случаи ще я намерят.

— Кои „те“, бе? Ти вече изцяло възприе идеята, че инцидентът с тия копелета е начало на истинска гангстерска операция.

— Търсят ви по телефона — обявява появилият се в този момент близнак.

Натежал от храната и грижите Табаков тромаво го сподирва. Малко по-късно близнакът отново се появява:

— Чакат ви в кабинета.

Тетето е на обичайното си място зад бюрото, опрян с лакти на него и отпуснат, сякаш се готви да дремне.

— Убили са го — произнася дрезгаво.

— Кого са убили?

— Онзи, дето му викате Бебо.

Мълчим известно време. Булдогът се е появил от кухнята, за да сподели мълчанието ни.

— А кой е изпълнителят на възмездието? — питам, като машинално пощипвам кучето по дебелия врат.

— Какво възмездие, бе? — сопва се Табаков, като изправя снага.

— Вероятно така ще представят атентата.

— Глупости. В средите на бандитите няма възмездие. Има отмъщение и страх. Уплашили са се, че ще проговори.

— Ти по-добре знаеш.

— Именно: знам. Всичко знам. За разлика от тебе, дето се тътриш отдире и събираш трохите от клюки и измишльотини, за да ги наръсиш в поредната си докладна записка. Колкото до истината, кой ли се е загрижил за истината, кой ли се интересува от нея.

— Например аз, събирачът на измишльотини.

— Ти не важиш. Не го казвам, за да те обидя, но ти си вън от играта. Може да си някаква дребна карта, обаче не си играч.

— Сигурно е така. Но простосмъртните като мене, нямат ли и те право да чуят поне част от истината.

Табаков бавно се надига и прави няколко крачки към креслото ми.

— Остави кучето на мира.

После ми отправя тежкия си поглед, сякаш се колебае да продължава ли да забелязва присъствието ми или да се оттегли да дремне.

— Ти си сиромах човек, бе Емиле — промърморва той снизходително. — Ако не броя костюма, дето е на гърба ти, единственото, което притежаваш са илюзиите. Как да ти ги отнема.

— Не се прави на добрия самарянин, не ти прилича — отвръщам. — Нищо не можеш да ми отнемеш. И всичко, което се решиш да кажеш, или ще е лъжа, или информация за ланшния сняг.

— Така, така: типичните разсъждения на зомбирания. Всичко, което не му отърва, е лъжа. Вярно е, че слухове и легенди — колкото щеш. Но какво ще кажеш за свидетелството на самите участници?

— Не познавам такива.

— И мене ли не познаваш?

Отпуска се в креслото насреща ми и забил поглед пред себе си, произнася:

— Имал съм причини да не говоря по тия неща. Но сега, след убийството, причините отпаднаха.

— Заловен ли е убиецът?

— Нито е заловен, нито ще го заловят. Пък и да го заловят, какво значение. Важен е не той, ами онзи, дето го е пратил.

— Вероятно подозираш кой е той.

Табаков разтваря ръце в знак на безпомощност:

— Има десетки хора, които са желали смъртта му. И точно затуй съм се опитвал да ти внуша, че да изобличиш един или двама участници в грабежа не е особен подвиг. Трябва да започнеш от смисъла на грабежа, да минеш към неговото осъществяване и оттам да стигнеш до разобличаване на самите участници, ако ти е съден голям късмет и дълъг живот.

Слушам го в очакване да чуя продължението, но той вероятно тълкува мълчанието ми като израз на недоверие.

— Всичко е съвсем елементарно, бе Емиле. Толкова елементарно, че даже едно ченге би могло да го разбере.

— Сигурно имаш предвид някое много интелигентно ченге. Аз например не го разбирам.

— Разбираш, но се боиш да си признаеш.

— За какво да се боя? За кожата ли?

— За вярата се боиш. За вярата си на образцово ченге.

— В оставка.

— Може да са ти отнели поста. Но сега се боиш да не загубиш и вярата. Защото изгубиш ли я, какво ще ти остане?

— Не ми задавай въпроси. Не сме на диспут. И няма смисъл да говориш много, за да не кажеш нищо.

— Не разчитай, че няма да кажа нищо. Ще кажа точно онова, което ти се боиш да чуеш.

Отправя ми наново тежкия си поглед и произнася бавно, тъй че дори едно ченге да го разбере:

— Това, което ти наричаш „Големия грабеж“, го организираха твоите хора, Емиле, а не моите, ако си въобразяваш, че ги имам.

— Остава да уточниш „кои“ и „как“.

— И това мога да направя, но всяко нещо с времето си. Старая се да ти обясня смисъла на операцията, а ти напираш за компроматериал, та да има какво да докладваш.

И понеже е повишил тона, опитвам се да го успокоя:

— Добре де, какво се разфуча. С което още повече го ядосвам:

— Не съм се разфучал, но недей да ми играеш по нервите. Опитвам се да ти кажа по най-прост начин как се развиха нещата, а ти ми играеш по нервите.

— В такъв случай — предлагам, — да прекъснем събеседването. Изпий един чай от онзи, плодовия, дето ти действа така добре. Отпусни се, забрави за лошата новина, пък може да сменим и темата. Тази заран прочетох в „Ди Цайт“…

— Нищо не си прочел. Ти не четеш вестници. И хич не се надявай да сменяме темата.

— Но какво толкова си се запънал да ме ограмотяваш?

— И това ще разбереш. Нали ти казах: всяко нещо с времето си.

Не възразявам. Излишно е. Няма да миряса, додето не ми разкрие Голямата истина, която поне отчасти ми е известна и без него.

— Исках нагледно да ти опиша каква е била ситуацията към началото на края. Вътре в крепостта — разединение и суматоха. Отвън варварите напират. Да се чака помощ от съюзниците е безполезно — вече няма съюзници. Ще се наложи да отстъпим властта. Въпросът е как да я отстъпим така, че да я запазим. И ето ги двете спасителни действия: Първо — да обезсилим варварите чрез внедряването на свои хора. Второ — да потулим парите, като ги раздадем на други свои хора.

— Кои точно? От службите?

— И от службите, и от други места.

— На мене нищо не са дали.

— Браво! Опроверга ме.

— Хубаво де, смятай, че нищо не съм казал.

— Всъщност, погрижили са се и за такива като тебе. И тук е най-вкусната част на менюто. Раздаването на пари и имущества се представя не като разграбване, ами като спасяване от разграбване. Изобщо, като високопатриотичен акт. Понеже, нали, след като бурята отмине, раздаденото отново ще се употреби на ползу роду.

— А каква власт, според тебе, са имали тези, които са раздавали парите, върху онези, които са ги получавали?

— Никаква, ако не броим компромата: санкцията на изобличението.

— Несигурно средство.

— И опасно — добавя Табаков. — За да премахнат заплахата, могат да премахнат онзи, който я отправя.

— Имаш предвид днешния пример.

— Той няма да е единствен.

Замълчава в очакване на следващия ми въпрос, но аз не го произнасям, понеже се подразбира.

— Присъствал съм на едно съвещание, където този, дето му викате Бебо овластяваше лично 20-ина стопански и партийни дейци да развиват частна дейност с държавни средства, при условие, че съответен процент от печалбата, щял да отива за финансиране на партията.

— Срещу каква гаранция?

— Нали вече ти казах: никаква.

— Двайсетина… Такава ли е бройката на щастливците?

— Само на по-главните. Вън от тях още десет пъти по толкова щастливци в столицата и окръзите са получавали само срещу един подпис едри суми в левове и валута. Тук е и категорията на прословутите куфарчета, които са просто дреболия, сравнени с големите залци, раздавани на първото съвещание.

— Ти самият колко намаза?

— Въпрос на ченге. Така грубиянски не се пита. Нищо особено не намазах. Получих една външнотърговска фирма, която и без туй бе пред фалит. Вярно, че я получих за един долар, но тя в момента повече и не струваше, защото имаше големи дългове.

— Които ти сам беше натрупал.

— Хайде, пак грубиянщини. Ако съм му задължен на Бебо, то не е заради тази фирма, а за една по-стара афера. Но това е друга история.

— Да де, знам го вече рефрена ти: „Всяко нещо с времето си“. Щом си почнал да разправяш, разправяй, а не ме пращай в далечното бъдеще. На тия приказки за далечното бъдеще отдавна вече сме се наслушали.

— Добре де, млъкни. Сега аз говоря. Имаше навремето една история за Африканската дървесина. Плодороден континент е Африка. Какви ли не истории са се раждали из недрата й. Още преди повече от трийсет години един от нашите големци, главен директор на прочутата „Родопа“, беше изкрънкал от Живков десет милиона долара, за да организира в Етиопия кланици, да произвежда евтино месо и да залее Европа с месни продукти. Естествено, нищо не излезе, освен дето парите изчезнаха. Мисля, че директора даже не го осъдиха, защото би трябвало да осъдят себе си. Само идиоти биха могли да отпуснат такъв кредит, без предварително да се информират дори за простия факт, че в Европа никой никога няма да допусне дори грам африканско месо, понеже поначало е смятано за инкубатор на заразни болести.

Тетето се оглежда, сякаш търси изтърваната нишка на разказа си.

— Не се безпокой. Чърчил и без това спи — забелязвам.

— Ако щеш и ти можеш да спиш, аз пък ще запаля една пура.

Пурата възвръща донейде бодростта му.

— Да продължавам ли?

— Естествено, нали това чакам?

Няма смисъл да бързаме. Аз също съм запалил, а една пура трае дълго.

— Та в наше време плодоносната африканска митология продължи да се развива от всевъзможни шмекери. Едни предлагаха да разработваме златни залежи в Заир, други — да копаем диаманти в Гвинея, трети — да стопанисваме какаови насаждения в Гана. Все примамливи възможности. Само че вече рибата не кълвеше. Накрая все пак клъвна. Имам предвид прословутата афера с дървесината от Камерун.

— Разправяха, че не се касае за Камерун, ами за Габон.

— Ти все много знаеш. Аз ти говоря за Камерун, пък ти ако щеш го разбирай за Габон. В случая обаче поредният тарикат не пристигна да изнудва държавата с голи приказки, ами съответно въоръжен с факти: Първо, всеизвестно е, че горите на Камерун са източник на ценна дървесина. Второ човекът се бе снабдил от съответното камерунско правителство с документ за концесия за добиване и преработка на суровината. Трето — приложена бе солидна документация за възможностите скъпите фурнири да бъдат пласирани добре на европейските пазари. Въобще — всичко окей. Нашите ми разрешиха да осигуря заем, осигурих го…

— Осемнайсет милиона марки… Само че аз говоря за Габонската афера.

— Аз пък ти разправям за Камерунската. Така че осигурих го заема, но преди да дам парите на фирмата, дето трябваше да започне дърводобива, пратих човек да провери на място как стоят нещата. И тогава стана ясно, че всичко е вятър и мъгла, ако изключим факта, че държава Камерун действително съществува и че там наистина има чудесни гори. Концесията се оказа, че всъщност била отговор без юридическа стойност на някакъв предварителен сондаж. Перспективата за реална дейност бе нулева, тъй като производството и пазарите отдавна вече бяха окупирани от белгийски и френски компании. То се знае, отказах да броя парите на нашата мошеническа фирма. Пред заплахата, да не получи нищо, фирмата обаче се съгласи да издаде документ, че ги е получила, срещу което, естествено им платих нещо. Почнаха разследвания — кой крив, кой прав и въпреки, че по документи аз бях правият, не се знаеше как ще завърши цялата тази…

— Габонска…

— Цялата тази Камерунска епопея, ако Бебо не беше наклонил везната в моя полза.

— Излиза, че твоят първи милион е бил доста дебел.

— Че аз слаб ли съм?

Млъква за малко, колкото да произведе още няколко кълбета ароматен дим и промърморва:

— Отказа се да ровичка една сложна афера, тук-там съшита с бели конци. Освен че ме помилва, но ми даде и начален тласък за кариерата. Предчувстваше, че капитализмът е неизбежен. А какъв ти капитализъм, ако няма капиталисти. Аз станах един от първите. Никога не забравих жеста му.

— А той самият какво получи?

— Приказваш глупости. Понеже не познаваш човека.

— Толкова ли беше безкористен.

— Абе няма безкористни хора. Алчен беше. Но не за пари, а за власт. Има хора, на които властта служи, за да трупат пари. Има други, които използват парите, за да получат власт. Бебо беше от вторите. И беше силен играч. Много неща бе предвидил. Само че проектите са си проекти, а събитията в живота не знаеш как ще се извъртят. Голям играч беше, но истинската игра не е като да редиш пасианс. Насреща си имаш противник. И никога не знаеш, дали срещу твоята силна карта той няма да ти извади пистолет. Както и стана.

— Значи не е бил силен играч.

— Какво знаеш ти… — промърморва пренебрежително ТТ. — Може и да разбираш от пистолети, но за тънките ходове нямаш хабер.

— Не съм като тебе да знам всичко. Ти и от пистолети разбираш. Нали навремето бяхме те кръстили Тулски Токарьов.

— Подценявали сте ме. Аз съм пищов от по-модерен модел.

— Човек винаги започва скромно.

— Понякога така и завършва.

— Какво да правя, когато никой никога не ми е помогнал. Постоянно чувам да говорят за подкупи, за корупция. А мен така и не се намери някой да ме подкупи, че да се опарича.

— Бедата ти е, че си неподкупен. Обичаен дефект на баламурника. Докрай си верен на своя скапан отбор. Отбора ти го скъсват от бой, но ти продължаваш да си му верен. Изхвърлят го напълно от класацията, обаче ти все тъй си верен. „Абе махай се!“ — викат ти. — „Няма вече такъв отбор, разформироваха го!“. Обаче ти все си пееш своето. Верен, та верен.

— Интересни мисли развиваш — забелязвам. — Но те се отнасят до мене. Въпросът е как виждаш своя проблем.

— Труден е. И вероятно вече разбираш защо: освен че много работи притежавам, но и много работи знам. Тъй че нищо чудно, ако и мене ме гръмнат.

— Е, ако историята е стигнала до там, аз какво мога да направя.

— Разни неща, Емиле, разни неща. И на първо място, да не ме гръмнеш ти самият.

Новият етап в битието на Табаков би могъл да се изрази с класическата фраза „Моят дом — моя крепост“. Укрепителните действия, подготвени от специализирана фирма, започнаха още в следващите дни. Всичко се вършеше под формата на невинен ремонт, за да не се безпокоят съседите, но етажът бързо се превръщаше в истинско укрепление с блиндирани врати, алармени инсталации и телевизионни устройства за наблюдение. Табаков, наместо да помръкне пред реалната или мнима заплаха, се пробуди сякаш от обичайната си летаргия и даже се подмлади. Борческият му дух възкръсваше за нов живот, макар и не чак дотам, че да се заеме пряко с ръководството на операциите. Това си беше работа на фирмата и донейде задължение на строгата и мъжествена секретарка.

Респектиращата с външността и обноските си дама продължаваше да бъде за мене пълна загадка. Тя бе довереницата на Тетето. Тя бе основната му жива връзка с външния свят. Тя донасяше и отнасяше документите, над които той работеше. Тя бе прекият шеф на двамата близнаци. Когато Макс или Мориц се явяваха при ТТ по даден въпрос, обичайните му реплики бяха: „Вървете при Криста“, „Питайте Криста“, „Кажете на Криста, тя ще уреди работата“.

Криста май че уреждаше всичко, освен може би някои съвсем секретни неща, по които Табаков сам водеше телефонни разговори с някакъв неизвестен събеседник на жаргон, призван да затрудни евентуалните подслушвачи: Абе, виж там… Ти знаеш как… Не, в никакъв случай… Разбира се, действай… По-скоро — изчакай… — и тем подобни.

Тия разговори бяха редки — навярно използваше телефона главно в мое отсъствие, както вероятно в мое отсъствие приемаше Криста, за да изслушва докладите й или да дава указанията си. Допускам, че и едните, и другите не бяха от особено значение. Истинският бизнес бе вече приключил, фирмата Табаков очевидно бе със затихващи функции.

— Имитираме дейност, за да си доказваме, че още сме живи — говореше сам той, когато го питах не му ли омръзва да се рови в разните там отчети на предприятия и борсови бюлетини.

— Скромничиш — отвръщах. — Такова колосално имущество си натрупал, че едва смогваш да го стопанисваш.

В момента обаче проблемът за стопанисването бе поизместен от проблема за опазване живота на самия стопанин.

— Тези стъкла наистина ли са непробиваеми — питаше Тетето монтьора, зает с укрепването на прозорците.

— Непробиваеми са от куршум. Но ако ви стрелят с базука… В едно градско жилище, заобиколено от толкова други сгради, е трудно да се чувствате като сред пустинята Сахара.

Станал бе толкова взискателен относно предприеманите мерки за сигурност, та веднъж му рекох:

— Няма ли да е по-просто ако закупиш в някоя охранявана зона един бункер, па да се нанесем в него и да си живеем там, въоръжени до зъби, също като на война.

— Ти ми четеш мислите, бе човек! Това е лошото да живееш дълго с някого — почва да ти чете мислите.

И след къса пауза:

— Няма да е съвсем като бункер. Ще бъде нещо по-хигиенично, обаче с предимствата на истинска цитадела. Какъв смисъл да живееш в града, когато от всяка сграда могат да ти стрелят с базука право в леглото.

Бе почнал съвсем да откача на тема сигурност.

— Обмислил ли си подробностите? — питам го.

— Вече съм купил и имота. Но засега — шшшт! — и заговорнически допира показалец до устните си. Пълен откачалник.

Наближават коледните празници.

— Ще правим ли елха? — пита Марта.

— Стига да искаш.

— Аз си правя понякога елха. Както седя тука сама, ако няма и елха, по какво ще разбера, че е Коледа.

— Не вярвам винаги да седиш сама.

— Може и да не вярваш, но така е. С редки изключения, разбира се. Пък и тия изключения в крайна сметка не са нищо повече от разочарования. Като модните артикули в евтините магазини. Гледаш го на витрината — не е зле. Влезеш ли да го разгледаш отблизо — боклук.

— Нямаш темперамент на монахиня.

— Не се правя на монахиня.

— Но голямата любов те е отминала.

— „Голямата любов“… Нагледала съм се на нея по телевизията. Доволна бих била и от малката, но онзи сатрап е затиснал живота ми като воденичен камък. Даже ме шпионира.

— Той сам ли?

— Е, „сам“. Представяш ли си го да надзърта от ъгъла с голямата си глава и дебелия задник. Когато го прихване, праща подире ми някой от онези, близнаците.

— Следи връзките ти.

— Опасява се, да не би да се сближа с някой от враговете му. За него всички, освен секретарката и близнаците, са врагове. Та се бои да не се раздрънкам и да издам някоя от тайните му.

— Щом те е посвещавал в тях.

— Ще ме посвещава… Използвал ме е за дребни задачи, дочувала съм туй-онуй. При двайсетгодишно съжителство, макар и повечето време като разведени, все поназнайвам нещо.

— Добре — казвам — нека направим елха. Аз ще донеса дръвчето, ти приготви играчките.

В кабинета на Табаков също заварвам елха.

— Май си станал набожен — установявам. — Това все пак е по-добре от нищо.

— Елхата е за Чърч — пояснява шефът. — Чърч обича елхите. Завира се под тях и вероятно си представя, че е сред природата.

— Не го виждам.

— В момента се храни.

— И малко го извеждаш.

— Има кой да го извежда. Ти за кучето ми не се грижи. То си живее по специален режим, който ти се стараеш да нарушиш с тия жалки кренвиршчета, дето ги носиш, за да му се подмазваш.

— Прав си — кимам. — Ще почна да нося по-големи.

— Само да си посмял.

Оборудването на цитаделата е приключило. Никаква възможност за проникване на неканени гости. Първата бариера е здравенякът портиер. Негова задача е да вдигне телефона и да съобщи за появилия се субект, който в същия момент се появява и горе на телевизионния монитор. При съответно разрешение субектът се изкачва до етажа, все така следван от монитора. Горе ново позвъняване и нов оглед отблизо. При добър шанс можеш да проникнеш в антрето, където съответни устройства те опипват чак до карантиите за евентуално оръжие. Едва тогава можеш да разчиташ на достъп до самото жилище при неотстъпния съпровод на един от близнаците.

— Екстра е — признавам.

— Екстра, без малко — поправя ме Табаков. — Кога то се пренесем в цитаделата, тогава ще разбереш какво е екстра.

Но не дава никаква информация. Понеже врагът дебне. И понеже отново сме се върнали в тихия кошмар на студената война.

— Докъде я докарахме — забелязвам.

— Доникъде. Там сме си, където сме били винаги. „Човек за човека е вълк“ още древните са го казали. Няма морал. Няма добро и зло. Това, че взаимно се дебнем си е естественото състояние на битието. Загубиш ли си инстинкта не ставаш по-добър, ами просто умираш. Някога, след първите атомни опити при Бикини, учените бяха установили, че облъчените земноводни губят природните си рефлекси — морските костенурки, вместо да се приберат във водата, се помъкват към пустинните пясъци, където умират. Лицемерите, дето се вайкат на тема докъде сме я докарали, искат да се лишим от инстинктите си за живот и да станем като тези ошашавени животинчета или като китовете самоубийци, които, вместо да се гмуркат в дълбините, напират към плитчините и плажовете, където ги чака смъртта.

— Противоречиш си — казвам.

— Никога не съм си противоречил.

— Противоречиш си. Елха си курдисал в чест на Рождество Христово, а изкарваш, че Христос е бил луд.

— Елхата е за Чърч. А колкото до Христос, той наистина е бил луд, в случай че изобщо е съществувал. Най-простото доказателство е, че за двайсет века нито едно от пророчествата му не се е сбъднало и нито едно от поученията му не е променило човечеството. А на тебе специално ти е късно да четеш евангелието. Чети Дарвин. Ако все още не си забравил да четеш.

— Наистина съм забравил. Но ти ще ми го разкажеш. И не съм казал, че вярвам в божеството Христос. Вярвам в човека Христос.

— Нова глупост. „Човек — това звучи гордо“. „Човекът, цар на природата“, нали така ни втълпяваха някога. Тази мъдрост изглежда все още витае в главата ти. „Цар!“ Какъв цар, бе! Един ураган мине над нас, едно земетресение ни раздруса, и вече не остава ни читаво село, ни град. Такива като теб, дето си въобразяват, че командват природата, са също като онези Наполеоновци, дето командват армиите си в лудницата. Можеш ли да накараш вълка да се храни с домати и краставици. И какво съм аз виновен, че не съм се родил тревопасно, а вълк.

— Хайде, стига демагогии — казвам. — Язък, че навремето в школата си получавал шестици. Природните закони са едно, социалните — друго.

— Това са измишльотини на онези двамата с брадите. Щом си рожба на природата, значи за теб са валидни нейните закони, а не съчиненията на Енгелс, том не знам кой си и страница не помня коя си.

— Мен томовете не ме интересуват. Интересува ме друго.

— Думай — произнася добродушно Табаков.

— Интересува ме, като стъпваш с крачките на владетел върху жалката човешка сган, не чуваш ли хрущенето на човешки кости под краката си.

— Пак сантименти, пак сълзи и сополи — въздъхва отегчено Тетето. — Ами защо не запиташ вълка, дали, когато се храни, хрущенето на кости не му пречи. Защо не запиташ политиците, за които гласуват милиони хайвани, защо не запиташ генералите, дето пращат същите тия хайвани на смърт, ами си се заловил за мене, който не мами народа с вечните лъжи за бъдещо щастие, нито му внушава колко сладко е да умреш за Отечеството, а просто осигурява машините да се движат и фабриките да произвеждат, и хорицата да припечелват по нещо, та макар и само за хляба, дето Господ никога не е обещавал да ни го дава всеки ден.

— Може и да има нещо вярно в думите ти — отстъпвам. — С тази поправка, че машините не се движат от тебе, ами от онези именно хорица, на които ти при случай не би се поколебал да отнемеш и къшея хляб.

— И ти си прав — съгласява се Тетето. — Поговорихме си, разбрахме се, още веднъж, че не се разбираме, изобщо…

И забелязал появата на булдога откъм кухнята, обявява:

— А! Ето го и Чърч.

— Здравей Чърчил! — обаждам се и аз. — Ела тук да те почеша зад ушенцата.

— Почеши го — разрешава шефът. — Само не забравяй, че и Чърч обича да похрусква кокалчета.

Бъдни вечер.

„Тиха нощ, Свята нощ…“ Както пеят дечицата, събрани на празничното благотворително мероприятие. Мероприятието се урежда разбира се под патронажа на най-знатните дами, затова и дечицата са подбрани тъй, че да правят най-добро впечатление, понеже ще ги снимат от телевизията. Най-първо ще снимат естествено знатните дами, но ще отделят няколко секунди и за дечицата, чистички, пременени, тъкмо като за телевизия. Другите дечица, дето ги няма на празненството… Нека не говорим за другите. Все пак, празник е.

Тиха нощ, свята нощ. Посрещам я в съвсем интимна компания: Марта и аз. Елхата е поставена до телевизора, украсена, както се полага с дузина електрически свещици. Две светещи тела едно до друго обаче не си пасват, тъй че телевизорът е загасен. Временно. За по-късно. За колкото е възможно по-късно.

Масата е празнично украсена с борови клонки и главно с вкусни неща. Марта поначало е добра домакиня, но този път се е постарала да надмине себе си.

— Вечерята беше чудесна — забелязвам, когато стигаме до тортата и кафето.

— Благодаря.

— И елхата е великолепна.

— Благодаря.

Къса пауза, посветена на тортата. Не е торта Захер, обаче е от същия ранг.

— Шварцвелдер-торте. Приказна е — продължавам да раздавам овации.

— Ти пък откъде така изтънко познаваш света на тортите? — пита Марта, пропуснала да каже за трети път „благодаря“.

— Ами и на мене ми се е случвало да се движа в обществото. Макар и рядко.

— И всяка Коледа ли я посрещаш с елха и с някоя жена, която в момента е на разположение?

— Доколкото си спомням, само една Коледа съм бил на елха.

— И без присъствието на жена.

— Откровено казано, май че имаше една дама.

— Разкажи де. Много си тегав в разказването.

— Не е интересно. Беше нещо като любовна история.

— Умирам за любовни истории.

Няма как. Разправям накъсо за елхата в Амстердам и за връзката си с Едит, като прескачам по-сантименталните епизоди, понеже да разправяш на една жена за друга жена не е препоръчително.

— И тя как реагира, когато й занесе елхата?

— Разплака се.

— Плачлива ли беше?

— Не беше плачлива, но не беше свикнала на такива събития. Вероятно още от детинството не й се е случвало да има елха. Беше от нашия занаят.

— И после?

— Ами — нищо.

Насмалко да кажа „после — като сега“, но премълчавам.

— Не казваш какъв е бил краят.

— Вечният край: Раздялата. Беше на една пуста холандска гара. Валеше дъжд. Ситен дъжд. Тя замина, аз останах. И толкова.

— Казваш за дъжда, а другото премълчаваш.

— Другото е известно: Една прощална прегръдка, две — три сълзи за сбогом, какво има да казвам.

Отново къса пауза. Марта става да донесе плодовете.

Беленето на портокалите удължава паузата.

— Защо си избрал тази професия? — пита жената. — Тя не е за нормални хора.

— Нали и тази работа все някой трябва да я върши.

— Това не е отговор.

— Знам ли. То и времето тогава не беше много нормално.

— Добре, че сега се е нормализирало.

— Да пусна ли телевизора? — питам.

— Ако много настояваш.

— Не настоявам.

— Има време. Програмата след полунощ е по-весела.

Темата за телевизора обаче не я откланя от намерението да любопитства:

— Никога не си ми говорил за своето семейство.

— Няма да ти е интересно.

— Но ти си ме питал за моето.

Въпросът ме сварва неподготвен. Налага се да импровизирам. Баща ми е бил лекар. Домашен лекар (като лъжеш, добавяй по някоя излишна подробност, за да звучи по-убедително). Майка ми — домакиня. Не че била без културни интереси, даже свирела като момиче на пиано, обаче нещата така се стекли, нали знаеш, въпрос на късмет.

— Има си хас да го не знам — промърморва Марта.

— С възпитанието ми се занимаваше главно мама — продължавам семейната повест.

— Нямаш вид на мамино синче.

— Беше строга майка. Грижовна и строга.

Разговорът минава на по-леки теми. Например на манията на Табаков да превръща жилището си в крепост.

— Имам усещането, че е на път да превърти — казвам.

— Няма такава опасност. Винаги си е бил такъв. И да го пита човек за какво са му всички тези милиони. Не мисли за смъртта.

— Мисли. Вижда я като някаква бездна. Но не бърза да скача вътре.

Много по-късно, когато сме се качили горе и отдавна сме вече в леглото, а Марта е на път да заспи, чувам я да мърмори:

— Защо ми разказа за онази холандска елха?

— Защото ме питаш.

— Нямам предвид елхата, говоря ти за раздялата.

— Нека не надничаме в бъдещето. Инак ще стигнем до бездната. Знаеш, че винаги ще съм с теб духом.

— Не искам духом. Ако е за духом, ще седя и ще подсмърчам пред телевизора.

Празниците отдавна са минали. Студено време и скука. Табаков също не се обажда. Затова го потърсвам. Намирам го на обичайното място зад бюрото. Елхата е изчезнала. На нейното място се е разположил булдогът, дреме и вероятно очаква да поникне нова елха.

— Нищо особено — казвам в отговор на въпроса „кво ново“. — Минах просто да видя как си със здравето.

— Не се надявай — поклаща глава Тетето. — Не че съм цъфнал, но още не съм решил да умирам.

— Кой говори за смърт. Макар че нищо не пречи да помислиш за завещанието си, вместо да мислиш за курса на акциите и да пресмяташ колко нараства с всеки изминат ден състоянието ти.

— Мисля и за едното, и за другото.

— Не ти личи. Имам усещането, че по-скоро дремеш и ти като Чърчил и само проформа си пръснал тия бумаги върху бюрото.

— Може и тъй да е. Какъв смисъл да се пресилвам. Не съм ли ти казал, че има време, когато работиш, за да печелиш пари, а има и време, когато парите работят за тебе.

— Това е известно. Кажи по-добре нещо за завещанието.

— Със завещанието въпросът е сложен. Съществуват съображения „за“, обаче не липсват и опасения.

— Например.

— Ами първото и най-главното е, че напиша ли си завещанието, вече нищо няма да пречи на вашите хора да ме гръмнат. И после, в чия полза да бъде това завещание. Твоите глупости на тема Родина, Отечество и роден край изобщо не ги вземам под внимание. Но, ще кажеш — Държавата. Тя наистина е една реалност. Възниква обаче въпросът — кой стои зад нея? Стоят група новоизпечени тузове и техните слуги Манасиевци.

— Всичко това вече съм го чувал. Не чух само съображенията ти „за“.

— Те се подразбират. Аз си отивам — парите остават. Защо да не се върнат там, от където е дошъл първият ми милион.

— Трябва да е бил много голям, щом го произнасяш в единствено число.

— Остави сега подробностите. Освен туй, понеже понякога ме обзема някаква старческа сантименталност, викам си: Този наивник Боев загуби толкова време, за да ме върне към правата вяра. Защо и аз да не направя нещо за него — да му повишат пенсията или да му връчат някое орденче.

— Тук вече ме трогна.

— Не го казвам, за да те обидя. Но съгласи се, че ако помогнеш парите ми да се върнат в страната, това ще бъде наистина голяма заслуга и даже единствената ти заслуга, понеже през всички други години само си надзъртал по кьошетата да дебнеш класовия враг, който в това време си е гледал кефа в очакване Великата братска страна да падне в ръцете му като презряла круша.

— Някои хора, налегне ли ги склерозата, две думи не могат да обелят. При теб е обратното.

Готви се да отговори, та наново да ми натрие носа, но в този момент кабинетът потъва в мрак. Табаков отпърво мълчи, вероятно стъписан, подир което надава възмутен вик към стаята на близнаците, които и без туй вече трополят насам.

— Какво е това безобразие? Нали имаме самостоятелни проводници! Вижте какво става там и донесете свещи.

Аварията се оказва съвсем краткотрайна. Свещите още не са дошли, когато разкошният полилей над главите ни отново грейва. Какво прекрасно нещо е наистина светлината. Което едва ли може да се каже за картината, която тя озарява.

Четирима мъже, изникнали сякаш от небитието, стоят безмълвни пред нас, вперили безизразни погледи в смаяните ни лица. Безмълвието се проточва така, сякаш ще трае вечно.

— Кажете едно „здрасти“, де! — обажда се най-сетне един от групата, вероятно нейният шеф.

„Добре дошли скъпи гости, скъпи гости, коледари!“ — иде ми да издекламирам, но Коледа, както вече казах, отдавна е минала, пък и новодошлите, доколкото може да се съди по каменните им лица, не са настроени за шеги.

— Нейсе — взема отново думата вероятният шеф. — Не ни познавате, но скоро ще се опознаем. Идваме от родната страна. Научихме, че сте имали неприятности с някакви тъмни личности, та решихме да се погрижим за спасението ви. Вероятно се досещате, че ние сме Застрахователите.

Говорещият е млад човек, дълъг, кльощав и с бледо, също длъгнесто лице.

— Знам, че първите ви думи ще бъдат: „Не сме ви викали“. Ние господине обаче не чакаме да ни викат. Додето хората се наканят да ни извикат, белята вече е станала. Така че девизът ни е „по-добре бързо, отколкото никога!“.

Прави няколко крачки към телевизионното устройство в ъгъла, сетне отново идва насам.

— Обзавели сте се с доста скъпа охранителна техника. Излишни разходи, господине. За вашата охрана ние сами ще се грижим. Може да ви прозвучи самонадеяно, обаче, след като ние влезем в действие нищо друго не би могло да ви заплашва.

Говори изискано, поне в рамките на своето разбиране за изисканост. Навярно е имал амбицията да става адвокат или политически мъж. Отново прави няколко крачки — този път към прозореца — и отново застава пред Табаков.

— Надявам се, че мълчанието ви не е израз на вътрешна съпротива.

— Съвсем не — потвърждава Тетето.

— Толкова по-добре, защото съпротивата само би усложнила нещата, без да е в състояние да ги промени. Допускам, че в началото ще се дърпате. И други го правят. Но всички, които са останали живи, накрая винаги са отстъпвали. И тъкмо това обяснява, защо са останали живи.

Замълчава, готов да посрещне евентуалните въпроси от наша страна. Подир туй продължава:

— Навярно се досещате, че ние сме само представители на една широка, и бих добавил ефикасна организация в бранша. Казвам това още в началото, за да не би в момент на слабоумие да си въобразите, че бихте могли да ни се противопоставите с насилствени средства или с намеса отвън. Защото — тук ще издам една професионална тайна — даже да успеете да елиминирате някой от нас, това с нищо няма да ви помогне. Защото, господине, ние сме организирани по принципа на дублажа. Всеки от нас четиримата си има дубльор, а всеки дубльор — също дубльор, и така — до края на света, както се казваше в оная песен. Щом сте имали щастието да станете един от нашите, бъдете уверен, че така ще е до гроб.

Оглежда се и запитва:

— Тук няма ли нищо за пиене. В този дом само аз говоря. Можете да си представите напрежението на гласните ми струни.

— Ще повикам момчетата — отзовава се Табаков.

— Оставете ги момчетата на мира, ние сме се погрижили за тях.

И като се обръща към спътниците си:

— Нека някой провери, къде се намира мокрият бюфет.

Представям си какво ще стане подир малко, когато почнат да се наливат с твърд алкохол. За щастие шкафът с джина и скоча вероятно се е оказал заключен. В кабинета се появяват само два кашона бира.

— Не се безпокойте за чашите, ние си пием направо от кутиите — уведомява ни шефът. — Свикнали сме да работим при полева обстановка.

И като разквасва гласните си струни:

— Пропуснах да ви се представя: Аз самият съм член на Централното ръководство, делегиран да проведа операцията, а тримата ми колеги са отговорници за нейното техническо изпълнение.

— Бихте ли ми съобщили поне имената си — запитва плахо Табаков, — за да знам с кого точно преговарям.

— Преговаряте с мене — отвръща шефът. — Що се отнася до имената, ние не работим с имена. Чужди сме на всякакъв формализъм. Лично към мене бихте могли да се обръщате с „господин Донев“, макар да е без значение, дали ще казвате Донев, Бонев, Тонев или Цонев. Колкото до колегите ми, тях ще ги различавате по самите професии: зъболекарят, оксиженистът и звукооператорът. И един съвет: не ви препоръчвам да влизате с тях в пряк контакт. Не е здравословно. И не защото са лоши момчета, ами просто такава им е професията. Една малка демонстрация на професионалните им умения, лесно ще ви докаже, че съм прав. Ето например това грозно кученце, дето идва насам…

Булдогът наистина се задава тъкмо в момента от кухнята. Иде ми да го наплескам този Чърч по дебелия задник, задето точно сега е решил да привлича вниманието.

— Та казвам де, само една бърза нагрявка с оксижена ще превърне този грозник в кучешко печено. Ела насам, бе мухльо!

— Моля ви, не закачайте животното, то е съвсем безобидно — не се сдържа Табаков, като в същото време хвърля ядосан поглед към Чърчил: „Мирувай!“

— Бих искал за по-нагледно да направя малък експеримент с псето, но щом настоявате, можем да го отложим. Та какво исках да кажа… Да, мисълта ми е, че колкото ви е жално за този пес, поне толкова трябва да жалите и самия себе си, защото оксиженът може да бъде насочен без усилие и към собствените ви меса или поне към техния придатък между бутовете ви. А какво се изисква от вас, за да не стане това? Само една дреболия: послушание. Пълно и безусловно послушание пред своите покровители. Казахте ли нещо?

— Нищо. Слушам внимателно.

— Радвам се, но май че се уморих. Встъпителните обяснения са винаги уморителни.

И към здравеняка на екипа:

— Слоне, подай и на мен една кутия!

Нова дегустация. Никакви признаци, че се е уморил. Напротив, опиянява се от красноречието си. Изпитото му бледо лице, напомнящо на мъртвешки череп, е озарено от мрачно самодоволство. Ако смъртта не беше жена, а мъж, тя вероятно би изглеждала тъкмо така. Физическите му несъвършенства (кой ли ги няма), са донейде компенсирани от изрядното почти официално облекло. Вероятно в някоя фирма, търгуваща с долнокачествена италианска конфекция, предлагана като образец на висша мода, бяха му подсказали, че няма нищо по-внушително от черния цвят, особено при професии, свързани с погребални церемонии с предхождащите ги действия.

Тримата спътници на мъжа в черно, които в момента разсеяно пресушават кутия след кутия, имат добродушния вид на хора, изкарващи си честно хляба с изпълнение на мокри поръчки. Облеклото им също не е лишено от шик, но в определено спортен стил — турски вариант на дънки Левис, а също якета Адидас и Версаче, пак с ориенталски акцент. Държат се непринудено, в смисъл, че тръскат пепелта от цигарите си по килима и гасят фасовете, където им падне. Въздържат се да вземат думата — корубата на шефа е достатъчно препълнена с думи, за да е нужно да се намесват.

— При мълчанието, което съблюдавате, не ми е ясно разбирате ли, за какво точно става дума? — запитва Ангелът на смъртта, след пресушаването на поредната порция бира.

— Доколкото разбирам, вашата дейност се състои в това, да приватизирате за себе си имуществото ми, подлежащо на застраховане.

— Гръмнахте ме! — възклицава с респект Ангелът. — По-ясно от това едва ли би могло да се каже. Дотук обаче всичко бе чиста теория. Сега настъпва време да навлезем и в практиката. Впрочем, това ли е прочутият портрет на вашата майка, графинята? — запитва той, като се приближава към окачения в дъното на кабинета портрет.

— Майка ми не е графиня — възразява кротко ТТ.

— Жалко. Вашият секретар изглежда произволно я е удостоил с тази титла. А какво би могло да се крие зад този шедьовър?

— Ами проверете — предлага Табаков.

Нещо съвсем излишно, тъй като Донев или Тонев вече е отместил картината.

— Сейф! — установява той. И тутакси нарежда:

— Благоволете да го отворите. И по-чевръсто. Вече казах, че почваме работа.

ТТ бърка в единия джоб на сакото си, после в другия. Вероятно обаче се е гипсирал от страх или го е сковал инстинктът на скъперника, защото го чувам да бъбри:

— Не знам къде съм ги пъхнал тия ключове…

Едва е изречена тази лекомислена фраза, когато застрахователят с изисканите обноски така спонтанно запраща юмрука си в лицето на домакина, та очилата на Тетето отхвръкват, а от носа му потича кръв.

— Първо предупреждение! — обявява Донев или Тонев. При второто ще има много по-тежки последици. Не бих искал да смачквам още от сега физиономията ви по понятни причини, но знайте, че съм избухлив по характер и трудно се сдържам. Всъщност, сдържам се, но след като вече съм направил поразията.

— Ще потърся в другия костюм — обещава Тетето, като бърше кръвта си с носната кърпичка.

— Търсете, където щете. Но ако до три минути не отворите сейфа, ще пуснем бормашината. Обзалагам се, че още с първия пробив на челюстта паметта ви ще се избистри до неузнаваемост.

От тук нататък събитията протичат светкавично. Ключът е намерен, сейфът — отворен, съдържанието — прибрано. Какво представлява, ли? Пари, естествено. Не бих уточнявал дали пачките са много или малко. Известно е, че при парите тези понятия са съвсем относителни.

— А сега — останалите хранилища! — заповядва младият вожд. — И без криеници и други детинщини. Разберете, че всичко, което е в този дом, неизбежно ще излезе наяве. Тъй че какъв смисъл да ви изкарваме оттук на количка, ако въобще доживеете щастието отново да видите белия свят.

Едва ли е особено интересно да наблюдаваш как няколко тестета долари биват прехвърлени от една каса в някаква чанта. Но ако доларите са твои, а чантата — чужда, зрелището става мъчително, да не кажа трагично. Жизненият плам на Табаков изведнъж е погаснал. Стойката му се е отпуснала, сякаш още малко и ще се свлече на пода. Хвърля върху бюрото връзка ключове и изхърква:

— Ровете, търсете, грабете… Аз отивам да спя.

Тези думи, вместо да зарадват човека в черно, отново го вбесяват и физиономията на домакина бива разкървавена от втори удар.

— Не така, драги! Никъде няма да ходите. Оттук нататък няма да идете и до клозета без мое разрешение. И не ми хвърляйте ключовете, а започвайте един по един да ги поставяте в ключалките, защото това, дето ви казах за бормашината, не беше шега.

Горкият Табаков. Смазан телом и духом и вече готов на всичко, за да избегне срещата с бормашината и оксижена, той поема по пътя на мъките от сейф на сейф — зад мебелите, под тапетите и килима, хитроумни скривалища, чието съществуване не съм подозирал.

Дългата зимна нощ е вече към края си, когато Великият Инквизитор обявява отбой:

— Изтощихте ме с вашите клинчения, които, както сам виждате, се оказаха съвсем безполезни. Налага се да отдъхна. Спалнята ще бъде на мое разположение. Вие, останалите — кой където свари. Грижата за вътрешния ред възлагам на Слона.

— Аз няма ли да дремна — обажда се самият Слон, чиято външност напълно оправдава прозвището.

— Казах вече: Точка! — отсича шефът на чероките и изчезва в спалнята.

В кабинета е душно от бирените изпарения и тютюневия дим. Тримата юнаци непрекъснато сноват до тоалетната и обратно, за да се облекчават подир изпитата бира. Тетето се е свил в един ъгъл, като е гушнал при себе си Чърч, от страх, че някому може да хрумне да изтезава животното. Аз също съм се приютил в едно кресло близо до тях и възможно по-далеч от смрадливите юначаги, зает с размисли, не толкова върху току-що приключилите събития, колкото върху предстоящите.

Нежеланието на Табаков да прибягва до закрилата на полицията ми изглеждаше до този момент естествено. Вече неведнъж бе прибягвал още преди идването ми, във връзка с различни безобразия, устройвани му от мои предходници. По-късно бе поискал и получил помощ за обезвреждане на украинците. Още по-късно бяха възникнали инцидентите с взривяването на колите, когато австрийците великодушно се бяха въздържали от намерението да разследват Тетето за евентуалното му участие в наказателната акция срещу италианските гангстери. Изобщо произшествията около Табаков се бяха дотам умножили, та нищо чудно полицаите да си кажат „Аман от този Табаков“ и да обмислят съответни мерки спрямо него. Вярно е, че беше австрийски поданик, но за австрийците той си оставаше чужденец, а при дадените обстоятелства и при все по-развихрящата се ксенофобия, лесно можеше да бъде обявен и за нежелан чужденец.

Тези съображения бяха наистина основателни. Но само до нахлуването на Застрахователите. Защото след като си изпаднал в положение да се бориш за живота си и след като имаш една-единствена възможност за спасение, всякакви резерви спрямо тази възможност стават нелепи. Само че съществуваше ли все още такава възможност? И в случай, че съществуваше, беше ли тя единствената? Два въпроса, които можеха задълбочено да се обсъдят с Тетето, ако не бяхме изпаднали в сегашната ситуация. Сега вече — край на обсъжданията. Което предизвикваше нов въпрос: Наистина ли такъв маниакално подозрителен тип като Табаков не бе предвидил възможността за възникване на подобна ситуация? И не се ли бе въздържал от изкушението да алармира полицията, понеже бе вече избрал друг вариант за избавление?

Въпроси, въпроси. Човекът, който би могъл да ми отговори, се е свил между две-три възглавници в ъгъла съвсем близо до мене, обаче в момента е по-лесно да беседвам с кучето му, отколкото с него.

— Чърч, как си? — прошепвам.

Вместо отговор булдогът размахва късото си опашле, в смисъл: добре сме, но ще се оправим.

— Остави го да спи — смъмря ме полугласно Тетето. — Тази нощ много му се събра на горкия.

Девет заранта е, когато Човекът в черно, все още сънен, се появява в кабинета, вече навит за нови подвизи.

— Може ли да разменим две думи — запитвам полугласно, като го пресрещам.

— Може и три — скланя великодушно застрахователят.

— Бих желал — насаме.

— И така бива, днеска съм на кеф. Усамотяваме се в кухнята. Идеята за кухнята му допада.

— Тук има и нещо за гризкане — установява, като разтваря хладилника. — Ти си говори, слушам те.

— Не го бийте — казвам.

— Ти да не си от дружеството за защита на животните.

— Не го бийте — повтарям. — С такива средства няма да постигнете целта си.

— Че ти откъде знаеш каква е целта ни? — любопитства Ангелът на смъртта, като гребе с лъжица от черния хайвер и замезва.

— Относно сейфовете може и с плесници, но относно влоговете в банките няма нищо да постигнете по тоя начин.

— Има и други начини, не го ли разбра.

— Това ще е пълен провал. Нямате даже представа какъв инат е. А от банките нищо не можете да изкопчите, ако той сам не ви сътрудничи.

Омел е набързо паничката с чер хайвер. Но преди да пристъпи към червения, благоволява да ме погледне с известно любопитство, сякаш за да провери колко ми е акълът.

— Абе ти си готов за консултант, бе. При нас консултант, при Табаков доверено лице, кой като тебе. Само че нали я знаеш оная, за двата стола и за средния пръст в средата.

Отново пристъпва към замезването, като междувременно докопва и бутилка бяло вино.

— Бялото вино, добре изстудено, е друга работа. Бирата в последна сметка все пак си е пикня.

Допускам, че е забравил за присъствието ми, когато благоволява да се обади отново:

— Въпросът за стратегията и тактиката, който повдигаш, заслужава внимание. Но преди да го обсъдим, трябва да разберем от кой отбор си.

— Не играя в отбори. Не съм играч. Гледам да не си загубя работата.

— Твой проблем.

— Говорех за вашия. А за вашия отдавна е казано: Не можеш да искаш от една крава да ти дава и мляко, и месо. Можете да превърнете Табаков на кайма, но парите ще има да ги сънувате. Така че приятни сънища.

— Па си и серт, бе! — установява той и надига бутилката.

Но аз вече съм тръгнал да излизам.

Половин час по-късно главният застраховател — вече избръснат с приборите на Тетето и обилно напарфюмиран с одеколона на същия — провежда в кабинета производствено съвещание с помощниците си. В знак на специално внимание сме включени Табаков и аз. Вождът не се е отказал от маниера си да бръщолеви и да си придава важност, но в отношението му към ТТ се долавя известно омекотяване.

— Не сме толкова наивни, да очакваме, че ще изтърсите тук пред нас милионите си наведнъж и накуп — говори Вождът. — Ако трябва да ги изтърсите накуп, тази стая едва ли ще стигне. На първо време ще надникнем в банковите ви сметки, после ще се заемем с недвижимостите, знаете как е. Ако се държите ком ил фо, и ние ще бъдем ком ил фо. Ще ви обръснем добре, но няма да ви дерем.

Табаков мълчи апатично, сякаш казаното не се отнася за него. Това принуждава застрахователя да възприеме в изложението си по-друг акцент:

— Трябва да ви е ясно, че ако се наложи, ще ви водим за верижка като онова там кученце от банка до банка, но ще обхванем целия спектър на авоарите ви. Налага се. Такава ни е работата. Няма да скрия обаче, че въпросът със застраховката „живот“ е доста по-сложен. Сам разбирате, че човешкият живот е крехко нещо, тъй че и вие, и ние трябва много да внимаваме.

Отново млъква. Табаков също мълчи.

— Не чух мнението ви — забелязва Човекът в черно.

— Не може ли без целия този вербализъм? — запитва с нескрито отегчение Тетето.

— „Вербализъм“… Интересна чуждица. Трябва да проверя в речника какво означава.

При тия думи той ненадейно ритва масичката, около която сме насядали, като почти я катурва върху Табаков.

— Ако си позволите подобни маниери и в банката, от там просто ще ви изритат — забелязва спокойно ТТ.

Вероятно точно в този момент Вождът на шейените загрява, че ситуацията се е променила не в негова полза. Мълчи известно време, за да възстанови спокойствието си. Сетне отново взема думата:

— Доколкото мога да съдя по нахалното ви държане, вие прекалено разчитате на факта, че бъдещата ни работа се нуждае и от вашето сътрудничество. Само не забравяйте, че ние не молим за такова сътрудничество, а го изискваме. За момента ще се въздържам да коригирам физиономията ви, понеже в интерес на предстоящата ни дейност ще следвам принципа „здрав дух в здраво тяло“. Но и най-малката проява на своенравие ще бъде отбелязвана в досието ви с черна точка и за всяка от тях в близко бъдеще ще се наложи да плащате.

Табаков, освен, че не реагира, но е и на път да задреме.

— А сега да пристъпим към фактите — продължава застраховчикът, като се прави, че не забелязва пренебрежителното държане на опонента си. — Проучихме, че имаш сметка в Аустрия банк.

— Проучвали сте? — вдига вежди Табаков. — Можехте да ме попитате.

— Сега точно това правим: на колко възлиза сметката?

— Не помня точно. Трябва да си видя книжата.

— Виждаш ли, защо не питаме: за да не ни сервираш лъжи. Не помнел! — обръща се той към помощниците си. — Баш тая циция няма да помни, когато става въпрос за пари.

— Предполагам, че има към петдесет хиляди марки.

— Дреболия. Нейсе. Още утре ще ги изтеглиш. А сега постарай се да си припомниш другите банки.

— Не са чак толкова на брой, че да си ги припомням. Имам сметки още в Комерц банк, във Фолксбанк и в клона на Дойче банк.

— Че това нищо не е.

— Дали е нищо или е нещо, личи не по броя на банките, а по размера на влоговете, ако позволите да отбележа.

— Тогава говори направо за влоговете, без да го усукваш.

— Ще проверя книжата си и ще ви кажа. Във всеки случай не са милиони.

— А къде са милионите? Табаков скромно мълчи.

— Къде са милионите, питам?

— Събрали сте тук цяла конференция и искате да говорим за милионите — изръмжава Табаков. — За такива неща не се говори на квартални събрания.

Успокоен от намека, че милиони все пак има, вождът мълчаливо приема да отложи разглеждането на насъщния въпрос за по-късно:

— О кей. Сега ще се заемем със задачите на деня. Проверете набързо наличностите си в споменатите банки и ни напишете чек, за да изтеглим влога ви от Аустрия банк.

— Чек за петдесет хиляди?

— Петдесет, шестдесет, колкото са там.

— С удоволствие. Уредихте ли кой ще ви носи цигари в затвора?

— Какви ги плещиш бе?

— Добре, добре — отстъпва Табаков. — Ще проверя точната сума на влога и ще ви напиша чек.

Тази готовност за сътрудничество разтревожва застрахователя:

— Какво имаш предвид с тия подмятания за затвори?

— Нищо, приказвам си.

Донев, Бонев или Тонев, изправен пред риска да се изложи публично, не настоява за по-нататъшни обяснения.

— О кей, направи си проверка и пиши чека. Гледай само всичко да бъде точно. А ние ще идем в кухнята да се подкрепим, с каквото дал Господ.

Тонът му е подчертано безгрижен. Такова е задължението на вождовете — да се правят на бодри дори когато някой им развали настроението.

Най-после сами, макар и за малко. Тетето е на обичайното си място зад бюрото, Чърч — на обичайното си място под бюрото, а аз — на няколко крачки от тях, в любимото си кресло до камината. На пръв поглед нищо не се е случило. Колко хубаво би било, ако наистина не беше се случило.

Разговори не се препоръчват — без съмнение слушат да чуят какво ще кажем. Онова, което имам да казвам на ТТ аз го изразявам с един ядовит и настойчив поглед в смисъл „ти акъл имаш ли, бе!“ В отговор мълчаливият събеседник само ме поглежда бащински и вдига предупредително показалец: „Търпение, трай си“.

Убеден съм, че проектите за отбрана, които е обмислял в последните месеци не се ограничават с поставянето на блиндирани врати и алармени инсталации, но не мога да проумея тактиката му. Настъпило е най-благоприятното време изнудвачите сами да се провалят и нарушавайки по най-дивашки начин банковите порядки да влязат в полезрението на полицията. Изтеглянето на две — три банкови сметки в брой и някоя друга подобна глупост ще бъдат достатъчен повод за проверката, която би сложила край на дейността им, на престоя в страната, а може би и на изконното право да се движат свободно по белия свят. И ето, че тъкмо в този възлов момент Табаков се е заел да ги ограмотява, вместо да се възползва от простотията им.

Не се съмнявам, че действа по план. Боя се само от хазартния му темперамент на закоравял играч, който пренебрегва скромната, но сигурна печалба, заради амбицията да нанесе някакъв голям, но рискован удар.

Закуската на изнурените от бездействие застрахователи продължава около час. Подир което вождът на команчите ни спохожда в кабинета, този път сам. Въздържал се е очевидно от прекаляване с напитките и се е наточил за сериозен, а може би и съдбоносен за успеха на мисията му разговор. Старае се дори да въздържа патологичната си бъбривост, след като е разбрал, че му предстои да навлезе в област, където е пълен невежа, а противникът му — обигран специалист.

Обясненията, в които се впуска Тетето са твърде обстоятелствени, тъй че и простакът да ги проумее, но изразени накъсо се свеждат до следното: Днес в западния свят никой не работи с големи суми в брой. Ако се явиш на някоя каса с претенцията да ти изплатят 50 или 100 хиляди марки кеш, може и да ти уйдисат на акъла, но сигурно е, че това ще стане, след като си вземат бележка за самоличността ти, за всеки случай. Също тъй невъзможно е да се теглят суми от сметка като например тази в Дойче банк, понеже тя е депозитна сметка, а от нея не се правят изплащания. Суми от подобна сметка би следвало предварително да се прехвърлят в текуща сметка, за да се постигне желания резултат, което не става в рамките на 15 минути. Освен туй превеждането на по-едри суми от една смета и една банка в друга сметка при друга банка не става с едно обаждане от някое гише. Пращат те в специална стая. Там водиш съответния разговор със секретарката. Установяват личността ти, съобщаваш номера на сметката. Правят проверка на влога. Съобщаваш в коя банка на кого ги превеждаш. Всичко това влиза в компютъра, плащането се реализира чрез Суифта, едва след което ти дават документа, че е извършено.

Уточненията от рода на горните продължават около половин час. Скелетоподобното лице на Пълномощника на Смъртта е побледняло съвсем.

— И вие твърдите, че всичко това е необходимо, за да отида до супермаркета да си купя една вратовръзка? — запитва той, като отправя неприязнен поглед към лектора.

— За вратовръзките и за всичко останало, дето го виждате на пазара съществуват кредитни карти, от рода на тези, дето ми ги отмъкнахте снощи от сейфовете. Ако ви е трудно да боравите с тях, нищо не пречи да ми ги върнете.

Апломбът на Донев, Монев или Конев съвсем се е изпарил, заменен със състоянието на хладен гняв.

— Целта на урока, който току-що ми преподадохте, ми е напълно ясна: да докажете какъв простак съм аз и колко необходим сте ми вие оттук нататък. Разбирам старческата ви суетност, господине, но аз не съм дошъл тук, за да си ги мерим. Ще приема разумната част от съветите ви и ще се възползвам от вашите услуги. Обаче, внимание! И най-малкият зов за помощ от ваша страна към околните, дори това да е само някакво намигване или някакъв невинен жест, ще ви коства живота. И не се надявайте, че можете да останете сам, дори за секунда.

Понечва да стане, но отново се обръща към Табаков и подхвърля:

— Като ви слуша човек как професионално и стриктно се придържате към банковите правила и към буквата на закона, може да остане с впечатление, че сте натрупали авоарите си само на чисти места и с най-чисти средства.

— Не смятам за уместно да ви информирам как точно съм ги натрупал — отвръща невъзмутимо Тетето. — Ще ви кажа само, че съм ги спечелил, съблюдавайки винаги правилата на играта. Не е разрешено, господине, да седнете на масата за покер, а да играете на Черен Петър, пък на всичко отгоре и да искате да ви аплодират.

Второто ходене по мъките на Табаков, този път не из сейфовете на жилището му, а из обществените трезори, е твърде скучно за описание. Титулярят на сметките действително е развеждан като кученце от банка на банка. За да се избягва подозрителния калабалък, водачът на псето е единствено шефът на бандата, а някъде около входа се върти за всеки случай един от помощниците му. Другите двама са задължени да киснат в апартамента, за да не се натрапват на вниманието на портиера и съседите, а и за да надзирават близнаците, на които пък е възложено да надзирават Чърчил.

Проблемът за милионите на Табаков до този момент не е решен, обаче не се и поставя, вероятно изчакването е резултат на някаква секретна договорка с Великия застраховчик. За сметка на това изпомпването на по-дребните авоари се развива нормално и резултатно в границите на възможното. Не става дума за фантастични суми, но тук няколко десетки хиляди, там други десетки хиляди — дай Боже всекиму подобен скромен берекет. По внушение на Табаков (чудя му се на акъла на този човек), за да не се прекалява с тегленето на суха пара, вождът си е открил лична сметка в местния клон на Вест Дойче Банк, където се прехвърлят оскубаните от вложенията на Табаков суми. Оказва се, че новият титуляр действително се именува Донев, доколкото това личи от задграничния му редовен, поне на пръв поглед, български паспорт. Един документ крайно необходим за легализирането на въпросния Донев като вложител, но полезен и за австрийските власти, в случай, че вложителят им потрябва за нещо.

За избягване на излишните битови търкания етажът е разделен на две, нещо съвсем просто, понеже той поначало е бил съставен от два апартамента. На Табаков, секретаря му и кучето се предоставя територията с кабинета и свързаните с него битови компоненти, една квадратура напълно достатъчна за скромните нужди на трима ни. Обслужването ни също като преди се осигурява от близнаците. С две думи — животът си тече по старото направление от пусто в празно, ако не говорим за известна напрегнатост с оглед на несигурното бъдеще. Но кой ли на този свят би могъл да твърди, че бъдещето му е гарантирано от всевъзможни изненади.

Тетето продължава да ме интригува и то, в две посоки. На първо място, никога не съм допускал, че подобен скъперник може така стоически да понесе осъществявания върху капиталите му процес на разграбване. Вярно е, че не става въпрос за милиони, но Табаков е от хората, отнасящи се с привързаност и симпатия към всеки долар, който им принадлежи. Колкото и поразителен да е този стоицизъм обаче, той е все пак обясним, ако се вземе под внимание, че в случая е поставено на карта най-ценното, което един човек притежава. По-необяснимо е другото — спокойствието на ТТ и нежеланието му да предизвика някоя погрешна стъпка в действията на грабителите, с цел да я използва срещу тях. Държи се тъй невъзмутимо, че даже си дърдори каквото му скимне, когато сме сами в кабинета, макар отлично да знае, че ни подслушват.

— Ти пиеса ли репетираш — питам го онази вечер — та така си се разприказвал.

— Не виждам защо трябва да си окачам катинар на устата — отвръща безучастно той.

— Вярно, излишно е — съгласявам се. — Какво повече могат да научат с подслушване, след като си надрънкал всичко, което би могъл да надрънкаш.

— Е, не съвсем всичко. Премълчах най-важната банка.

— Вероятно по вина на склерозата.

— Не, бе. Просто оттам не бих могъл да тегля без Хауптман.

— Че нали Хауптман умря.

— Абе той умря, но наследникът му е жив.

— Твоя работа — казвам. — Аз смятам наистина да поспя. Чърч, ела насам, приятелю, да си правим компания.

— Не го примамвай — смъмря ме Тетето. — Чърчил си знае мястото.

— Добре де, няма да настоявам. Не бих желал да те дразня. Утре наново те чака тежък ден. Ще те издоят докрай.

— Нека — отвръща лекомислено Табаков.

— А след като те издоят, нищо чудно да ти теглят и ножа.

— Нека — повтаря все тъй лекомислено ТТ. — Аз моя живот вече съм го изживял. Време им е и те да си поживеят.

— „Живей и остави другите да умират“ — нали имаше такъв филм.

— Не ми говори за филми — ръмжи вече в просъница Тетето. — Като отидем на кино, тогава.

Подир което, доволни от изпълнението, потъваме всеки в кошмарите си.

Основният, но все още мъгляв въпрос за легендарните милиони на бизнесмена Табаков се разбулва донейде подир няколко вечери. В кабинета са само Донев и Тетето. Аз също съм там, но както шефът бе казал още на времето, изобщо съм вън от играта и тъкмо за туй вероятно са забравили за присъствието ми.

В един съдържателен, но не излишно претоварен с подробности монолог ТТ излага познатата ми история за съвместния бизнес с Хауптман, за добрите реализации и за решението да съхранят капитала на фирмата като солиден източник на дивиденти и да осигурят част от него да се трансформира в текущи сметки само при съвместното разрешение на двамата.

Историята е достатъчно занимателна, за да задържи вниманието на Донев, което особено се изостря при споменаването на една действителна потресаваща сума, която дори разделена на две, не губи нищо от своя изумителен магнетизъм.

— Минавайте към конкретното предложение — призовава застрахователят, вече пламтящ от копнежа да прилапа милионите.

— Намислил съм един вариант — отвръща скромно Тетето — но не бих могъл да предприема нищо конкретно без вашата помощ и съгласие.

— Прескочете уговорките, изложете варианта си.

— Хауптман е изключително труден човек в сделките. Цяло щастие е за нас, грубо казано, че си отиде, защото ако бе още жив, едва ли щяхме да се споразумеем. Наследникът е възрастен човек, приблизително от моята генерация. Няма никакъв опит в бизнеса, бивш учител по музика, представете си, и сега внезапно една лавина от долари го връхлетява, с риск да го отнесе. Имам предвид разсъдъка му. Може и наистина да се побърка, ако очакваме събитията да се развият без наша намеса. Единствената спирачка, която му пречи да почне да се отдава на благотворителна дейност в полза на всевъзможни любителски оркестри и певчески дружества, е споменатата вече клауза: Наследникът, също като покойния си чичо не би могъл да получи и цент без моето участие и съгласие.

От такава ситуация Табаков бе извел решението на задачата. Уговаря се операцията с познат нотариус. Поканва се наследникът с предложение да се раздели капиталът на фирмата поравно — и готово.

— Допускате, че няма да упражни съпротива, така ли?

— Каква съпротива? Той тъкмо това чака. Вече ми е дал знак чрез общи познати, че тъкмо това чака.

— В подобен случай какъв е проблемът?

— Няма проблеми.

След което идва неизбежния при типове като Донев въпрос:

— А не бихме ли могли да го изпързаляме?

— В какъв смисъл?

— Аз ли да ви го обяснявам смисъла.

— Вижте — забелязва Табаков. — Аз не съм специалист по вашите действия, които наричате застраховки, нито съм техен привърженик. Ако приемете да извършим съвместно предложената ви операция, моите претенции са да получа полагащата ми се част, която по неизбежност трябва да поделя с вас. Оттам нататък, какво ще предприемете вие сам срещу наследника на Хауптман, си е ваша лична работа, в която не бих желал да ме забърквате.

— Добре, добре. Знам го този ваш маниер да се правите на високо морални. Спестете ми саморекламата си.

И потъва в мълчание. Продължително и тежко мълчание, вероятно повече за престиж, но донейде и знак за известни съмнения. Както казват французите: Прекалено хубаво е, за да бъде вярно. Защото не е никак трудно да се отгатне, каква е картината, която престъпното му въображение вече е нарисувало: Прибиране на половината от полагащия се на Табаков капитал. Което не пречи малко по-късно да се прилапа и другата половина. После повтаряне на операцията, само че този път срещу Хауптман. И ето го фантастичният капитал отново възстановен, но сега вече принадлежащ на новата звезда в Клуба на милионерите — г-н Донев и Сие, като сието естествено е само за декорация.

На всичко отгоре дава вид, че уж мисли. Един вид — и той пада малко тежък в бизнеса, като покойния Хауптман.

— Предложението ви е разумно — признава той, след като достатъчно се е намълчал. — Но понеже сме свои хора, виждам все пак една малка подробност, която донейде смущава.

Табаков не си дава труд да запита „коя“, тъй че се налага Донев сам да продължи изречението.

— И последният глупак, господине, би се запитал: Какви са причините за такъв царски жест към мене и то от страна на човек, който има всички причини да ме ненавижда до смърт?

— Не ви ненавиждам — поклаща глава Табаков. — Твърде уморен съм, за да ненавиждам, когото и да било. И всъщност именно в това се съдържа отговорът на въпроса, който поставяте. Аз съм на възраст, когато човек вече не е прекалено привързан към материалните ценности…

— Зависи от човека.

— Видяхте сам, че не се поколебах да ви предоставя всичко в дома си.

— Че какво друго можехте да направите.

— Можех много неща, но както сам казвате, не бих искал да изпадам в самореклама.

— Ако може, по-късо — забелязва Донев.

— Нищо не ми пречи да млъкна. Отговарям просто на въпроса, който сам вие поставихте.

— Да, де. Но по-късо.

— Точка! — обявява Табаков. — Няма какво повече да кажа.

И действително млъква, с което поставя застрахователния бос в доста неловко положение. Той е раздвоен между изкушението отново да разкървави сурата на вманиачения дъртак и съображението, че се намира в преддверието на една епохална сделка.

— Добре де, не се сърдете. Говорим си като свои хора, казах го вече. Може и аз да съм малко изнервен от всички тия банкови операции.

— Понеже споменавате за банкови операции, сега пък аз бих ви запитал, знаете ли къде бихте се намирали в момента заради тях, ако не беше моето великодушно отношение, което така ви учудва. Ами че ако не бях аз, за да ви предпазя от редица гафове, вие с помощниците си отдавна вече щяхте да се намирате в затвора. Което не означава, че рискът да се озовете там е отминал. Може би не го подозирате, но при тия ваши банкови операции вие вече сте многократно засниман от апаратурите при касовите гишета, описан сте и картотекиран, където трябва, и ако сте поне малко съобразителен, би следвало час по-скоро да си прибирате багажа и да изчезвате, докато непоправимото все още не се е случило.

— Няма да ме уплашите.

— И не се опитвам. Старая се само да ви покажа с конкретни примери, че колкото и това да изглежда абсурдно, аз съм действал на ваша страна. И не от някакво великодушие, а от най-естествен егоизъм. Защото — както щях да ви кажа, ако не ме прекъснахте неуместно — аз съм на края на живота си, разяден от всевъзможни болести и с изтощена нервна система, тъй че единственото, което желая, то е да бъда оставен да си доживея писаните ми дни на спокойствие, а това няма как да стане, ако не решите да си тръгнете. Точно това е и причината да ви разкрия тайната за моите милиони и да ви направя въпросното предложение, което — простете за грубостта ми — може да бъде отхвърлено само от някой кандидат за лудницата или за книгата на Гинес.

— И аз много приказвам, но вие ме надминахте, признава потомъкът на ацтеките. — Убедителен сте, не отричам. Което е още един повод за съмнение. Но нека спрем дотук. Ще си помисля и ще кажа.

Едва много по-късно, когато вече сме се разположили всеки в креслата си и се готвим да отплуваме в света на сенките, Табаков решава да налее още малко масло в огъня и подхвърля за сведение на микрофоните:

— Тия господа даже не разбират, че не могат да се разхождат из Виенските банки, както се шляят по софийските кръчми. Ако още малко продължат да се мотат насам — натам, задържането им е в кърпа вързано.

— Ти да му мислиш — отвръщам. — Какъвто си милозлив, нищо чудно да се навиеш да им носиш и цигари.

Операцията Хауптман, както за по-кратко бих я нарекъл, изглеждаше на пръв поглед съвсем безпроблемна. Двама души се срещат в присъствието на трети, за да подпишат някакъв документ, по чието съдържание предварително има съгласие. Но както вече хиляди пъти е казвано, нещата рядко се оказват такива, каквито изглеждат. Първото малко противоречие между Табаков и главния застраховател възниква по въпроса за самия документ. Донев настоява да бъдат изготвени предварително два документа.

— Може и три — съгласява се равнодушно Тетето — но не вярвам прекалените ви амбиции да бъдат задоволени.

— То не се знае — възразява Донев. — Моят принцип е да си готов и с програма — минимум, и с програма — максимум. На този свят всичко е въпрос на пазарлък.

— При моя случай коя от двете програми беше реализирана?

— Това ще се разбере по начина, по който ще приключим сделката с Хауптман — отвръща застрахователят.

Между двете програми разликата е само в един детайл: Според първата капиталът на замразената фирма се разделя по равно между договарящите страни. Според втората обаче Табаков (разбирай Донев) получава две трети от капитала, като това обстоятелство е мотивирано с някакви сложни и мъгляви аргументи за понесени вреди и пропуснати ползи.

— Казахте, че племенникът на Хауптман живее в Линц — любопитства за не знам кой си път Вождът, който носи в себе си вечното опасение да не бъде преметнат.

— Казах, да — потвърждава Табаков. — А също и го повторих и потретих. Но ако държите, мога да ви го издекламирам още веднъж.

— Мисълта ми е, че вместо да караме човека да идва тука със собствен транспорт и да харчи пари за бензин, може би по-добре би било да отидем и да го вземем с наша кола.

— И това е възможно — кима сговорчиво Тетето. — Съществуват сто начина да се развали една сделка и този е само един от тях.

И забелязал киселата физиономия на опонента си:

— Предполагам, че е много приятно да наблюдаваш света с убеждението, че всички около теб са идиоти, но има случаи, когато това самочувствие може да ви изиграе неприятна шега.

— Запазете своята язвителност за себе си — репликира го Донев. — И аз имам право на своите съмнения.

Същото твърди и Табаков. Търканията възникват още по въпроса за състава на аудиторията при подписването. Вождът поддържа, че трябва да бъде асистиран от всичките си помощници, към които прибавя и някакъв хер Петер.

В течение на операцията се изяснява, че въпросният господин Ханс Петер в детството си е бил само един български Иван Петров, чийто баща се бил озовал в околностите на Виена, за да произвежда и да продава тук зеленчуци. Оказва се също, че хер Петер е чичо на едно от кретенчетата, организирали отвличането ми, което сам Петер ми напомня пътем с усмивка, като го именува „детинска лудория“.

— Нали знаете, какви са днешните тийнейджъри предприемчиви и агресивни колкото си щат. Но инак не са лоши хлапета.

Та тъкмо опитът на Донев да пробута и въпросния Петер в антуража си, прелива чашата на търпението на Тетето.

— Простете, господине, но вашите претенции са действително прекалени — нарушава равнодушието си той. — Не стига, че срещу мене и секретаря ми строявате цялата си банда, ами сега ми тикате и някаква тъмна личност под вероятно измисленото име Петер.

— Няма нищо измислено, измислиците са ваш патент — дразни се и Донев. — Петер ще присъства в качеството на мой юридически съветник, а освен туй ще е необходим на всички ни като преводач.

— Аз нямам нужда от преводач.

— Аз пък имам нужда. Патриот съм. И не съм могъл като вас да натрупвам състоянието си зад граница, продавайки на метър и на кило националните интереси.

Щом спорът е започнал да затъва в политическите калища, нищо чудно цялата операция да се провали, без изобщо да е започнала. За щастие железният принцип на Маркс, че битието определя съзнанието и в този случай показва цялата си устойчивост, в смисъл, че материалните интереси надделяват над политическите страсти. Стига се до компромисното положение — Петер влиза в екипа, но за сметка на него оттам излизат зъболекарят и оксиженистът.

— Виждате, че съм готов на отстъпки — забелязва Донев. — Съветвам и вас да бъдете по-отстъпчив. Нали трябва да доведем нещата до успешния край.

— След което ще ме пречукате — допълва мрачно ТТ.

— Сериозно ли говорите? — недоумява опонентът. — Как ще ви пречукаме? За какво ще ви пречукаме? Нали още ще ни бъдете необходим.

— Абе де да знам — дърпа се Табаков от очерталото се примирие. — Ще скроите там някаква комбинация.

Накрая отношенията се нормализират, подготовката приключва, идва и драматичният Ден Хикс, в който Успехът е призван да увенчае Делото. Заранта ми е наредено да занеса проектодоговорите на нотариуса, за да се запознае предварително с тях. Към мене е делегиран и Слона, за да не би да прибегна към срещи от трети вид, при което става дума не за извънземни, а за най-обикновени полицаи.

Да се движиш из улиците със Слон е по начало рисковано. Това важи особено за пренаселен град като Виена.

— Старай се да караш, без да прегазваш част от минувачите — съветвам животното, заело място зад волана.

— Ти не ме учи — избоботва зоологическата рядкост. — Писнало ми е от интелигенти като тебе, знаете само акъл да давате.

Колкото и да е враждебен към опита да му дават акъл, Слонът все пак следва указанията ми по коя улица да се движи и на къде да завие, защото в противен случай шансът да стигнем до желаното място ще се окаже нулев.

В края на зимата сме. Денят е хладен и мрачен. Това прави предградието, в което се забиваме, да изглежда още по-мрачно. Стигаме до някаква доста широка невзрачна улица с безлични сгради, които биха могли да бъдат и жилища, но приличат по-скоро на складове и работилници. Постройката на интересуващия ни адрес е от по-друг характер. Невисока, но твърде масивна, излята сякаш цялата от бетон, тя има супермодерен вид с циментовите си стени, запазили отпечатъците на кофража и с отворите си за прозорци, напомнящи на амбразури. Зданието е все още недовършено и нищо чудно да е същата тази цитадела, която Табаков обещаваше да построи.

Дворът, ограден с циментов зид е обширен, но пуст, ако не броим неразтопените все още кални преспи. До вратата на лицевата страна е монтирана месингова табелка: „Д-р Лудвиг Мозер, невролог“. Тетето навремето беше ми споменал за някакъв доктор Мозер, но в случая не сме тръгнали да търсим невролог, макар всички да се нуждаем от такъв. Оказва се, че входът за нотариуса е откъм задната страна на сградата, за което свидетелства друга табелка:

ОТО ФУКС

НОТАРИУС

— Ти ще чакаш тук — нареждам на Слона пред входа.

— Да не фъснеш.

Поемам по грубата циментова стълба към първия етаж, следвайки указанието на закачената върху стената стрелка. Трудно е да се заблудиш, понеже втори етаж изобщо няма.

Хер фукс ме приема едва подир продължително звънене и след като вероятно ме е изследвал през монтираната на вратата шпионка. Това е невисок на ръст, но обемист на шкембе господин, чиято внушителна физика говори за положителното му отношение към едрите виенски шницели и към халбите мюнхенска бира. Вероятно вече е минал шейсетте, но нищо в жизнерадостното му добродушно изражение не подсказва преждевременно износване.

— Чудесно — промърморва той, като хвърля небрежно плика с договорите върху масивното бюро. — Ще ги прегледам, но вие знаете, че това са просто формалности. След като има добри отношения и добра воля, всичко останало са формалности.

С това мисията ми е приключена. Сбогуваме се, при което нотариусът не пропуска да ми напомни, че срещата ще е в 17 нула, нула часа.

И тъй — 17.00. Тясното и без туй коридорче пред кабинета на нотариуса е съвсем отесняло от притока на познати и непознати лица. Непознат е всъщност единствено Петер, когото Донев представя като ръководител в австрийския клон на застрахователната фирма. Възпитан и любезен човек.

— Разбрах, че сте понатупали моя племенник — забелязва, след като му подсказвам кой съм. — Допускам, че си го е заслужил, тъй че няма вреда.

— Държа само вие и Петер да влезете — напомня Табаков, когато нотариусът отваря вратата към кабинета.

— Добре де, разбрахме се — промърморва застраховчикът.

Което не пречи да вкара в суматохата и Слона. Останалите технически лица, както и близнаците биват експедирани да чакат в антрето долу.

Бившият учител по музика и настоящ наследник, вече се намира в кабинета, седнал на някакъв жалък виенски стол до бюрото.

— Ще ме извините за оскъдната обстановка — забелязва домакинът, — но още сме в процес на нанасяне, така че сядайте, кой където намери.

Което и правим. Хауптман младши доста напомня по външност на хер Ото. Той също е над шейсетте и също изглежда жизнерадостен и добродушен, вероятно с известен уклон не толкова към бирата, колкото към рейнските, а защо не и мозелските вина, слабост подсказвана както от червендалестото му лице, така и от масивния нос, греещ оптимистично с цвета на добре узрял домат.

Добродушието обаче си има граници. Затова нищо чудно, че преди още да сме минали към същността на въпроса, музиковедът подхвърля:

— Струва ми се, че тук стана пренаселено, особено ако се има предвид конфиденциалния характер на срещата ни.

Петер взема думата, за да обясни естеството на наплива.

— А вие самият кой сте, ако смея да попитам? — продължава да се интересува наследникът. И след като изслушва обясненията, обобщава:

— Юридически консултант, секретар, бодигард, без да говорим за вас самия и многобройните ви функции… И целият този юридически и административен елит — срещу моята скромна персона!

И като се обръща към нотариуса:

— Кажете, справедливо ли е? Ами аз също искам и адвокат, и секретар и бодигард… Защо не ме предупредихте да си ги доведа.

Настъпва неловко мълчание.

— Мисля, че възражението ви не е лишено от логика — решава да наруши паузата Табаков. — Обаче…

— Не приемам никакво „обаче“! — заинатява се Хауптман. — Или излишните хора ще напуснат помещението, или ще прекратим срещата.

— Поставени сме пред една дилема — установява нотариусът. — Решението не влиза в моите прерогативи. Какво ще кажете, господа?

Всички мълчат. Единствен Донев, който до този момент напрегнато е давал ухо на симултанния превод на Петер, взема думата. Изказването му е съвсем кратко:

— Не!

— В какъв смисъл „не“? — запитва хер Фукс.

— Превеждай точно! — нарежда вождът на Петер и за да не го затрудни прекалено с превода, произнася отново с категоричен глас своето „не“.

Подир което, усетил вероятно невъзприемчивостта на аудиторията, пояснява:

— И аз, като юридическо лице, и бодигардът, без да говорим за преводача, сме тук, не за да обслужваме едната страна, а всички. Единствен секретарят на господин Табаков е вероятно излишен. Нямам нищо против да напусне срещата. Колкото до отменянето на самата среща, ще повторя отново своето категорично „НЕ“. Уважаемият господин Хауптман може би не си дава сметка, че ние изразходвахме доста сили и време, за да организираме тази скромна церемония и нямаме никакво намерение да я отлагаме за неопределено време.

— Обяснете на господин юриста — обръща се Хауптман към Петер, — че отказвам да се подчиня на диктат. Сега пък аз казвам „Не“ и то е окончателно!

— Но, чакайте, господа, чакайте! — провиква се скандализиран уважаемият Фукс и без повече протакане вади пистолета си, за да последва примера на останалите.

Най-чевръст се е оказал Хауптман младши, чийто картечен пистолет най-първо огласява кабинета с изстрели. По реда на старшинството пръв бива улучен Донев, който дори не успява да извади собственото си оръжие. Злата съдба сполетява и Слона, който, дали засегнат от изстрелите или завладян от уплахата, е рухнал между столовете, без да пропусне все пак да прати два — три куршума към враговете, макар и без видим успех. Участта на Петер е също трагична, но минава почти незабелязано, защото тропотът по стълбището подсказва, че плебсът от партера също напира за участие в престрелката. Намесата им е самоотвержена, обаче обречена на провал. Още с отварянето на вратата двамата помощник — застрахователи влизат в ролята на мишени, върху които се изсипват куршумите на картечния пистолет. Не пострадват само близнаците, защото са били обезвредени долу на входа.

— Хайде, по-бързо, полицаите ще довтасат всеки момент! — извиква ми Табаков, който заедно с нотариуса и наследника вече е на вратата.

Сподирвам ги и в този момент усещам някакво парване в дясната плешка. Недоубитият Слон се е надигнал от пода и е успял да ми изпрати последния си прощален изстрел.

Едно парване по гърба, истинска дреболия, едно шеговито напомняне, че играта на чифт — тек със Смъртта продължава. Правя крачка напред, после опитвам и втора, после… после се строполявам в мрака.

Озовал съм се в някакви смътни пространства. Отпърво си мисля, че просто се смрачава, но после усещам, как този мрак се движи и ме увлича неудържимо в незнайна посока като морска вълна. Не бих казал, че плувам по гребена на вълната. По-скоро плувам под нея, с всички шансове тя да се срине и да ме погребе. И все пак плувам. Изплъзвам й се в последния миг, но тя отново надвисва над мене и аз отново й се изплъзвам в онази последна секунда, която разделя избавлението от гибелта.

И така — до безкрай.

Не знам колко време е минало, нито какво е станало с мен, когато дочувам някакъв слаб глас, долитащ от много далеч:

— Другарю началник…

Знам, че не е за мен и не му обръщам внимание, понеже никога не съм бил ничий началник. Гласът обаче прозвучава наново, вече съвсем призивно:

— Другарю началник…

Разбирам, че това е Пешо шофьора и понечвам да го скастря:

„Не съм ти началник и престани да ме другаросваш“.

Но от устата ми не излиза никакъв звук. А призивът пак се повтаря, този път съпроводен с докосването на някаква хладна ръка до челото ми. Отварям очи. Мракът на съня се е пръснал. Някакъв човек се е надвесил над мен. Наистина Пешо е.

— Трябва да глътнете това. Тика ми в устата някакви пилюли.

— Пийнете и глътка вода.

Изпълнявам нареждането, само за да ми се махне от главата, като усещам, че мракът отново приижда.

Още време е минало, но нямам представа колко. Отново чувам глас, този път женски…

— Ти акъл имаш ли, бе… Човекът умира… Защо не повика лекар.

И пак гласа на Пешо:

— Как ще повикам лекар? А полицаите?

— Браво. Ще го оставим да мре, само за да не дойдат полицаите.

Тя казва още нещо, но не разбирам какво, понеже гласът е вече съвсем тих, а аз отново потъвам в някакви мрачини.

— Вие сте единствената ни надежда, доктор Мозер — говори Марта.

Но това е вече много по-късно и пространството около мене отново е светло.

— Разбирам ви, госпожо, но вие знаете, че аз съм невролог, а не хирург. На този човек му е нужен хирург и то — възможно по-скоро.

„Необходимо ли е да бъбрите точно тук, над главата ми?“ бих казал, ако можех. „И загасете тази светлина“, бих добавил, защото усещам как заедно със светлината нахлува в гърдите ми и болката.

Още време е минало и болката е станала още по-силна, понеже сега съм обърнат по корем. И отново някакъв мъж бъбри над мен:

— При полеви условия, казвате… Но това не значи, че мога да оперирам върху кухненска маса с ножче за рязане на домати…

Може би казва още нещо за доматите, но някой ме бодва по рамото и отново съм в небитието.

— Ти вече се беше запътил към оня свят — говори ми Марта два дни по-късно. — Добре че доктор Мозер, нали е приятел на Табаков, намери хирург и го убеди да направи операцията в гаража. Хирургическа операция в гараж! И това не беше ми идвало до главата. И като си помисля, че всичко го дължа на любимия си съпруг, бившия.

Наистина съм в гараж. Това е някакво малко помещение, където Пешо държи опела, с който се движи насам-натам да изпълнява поръчките на шефа си. Вероятно тука и спи, искам да кажа, когато ме няма, защото в момента съм заел единственото походно легло, вече опериран, превързан и готов за нов живот, в случай че още дни са ми писани по капризите на Провидението.

— Как ме намери? — питам шофьора.

— Ами седях долу в опела, а шефът изскочи от вратата и тъкмо да се качи в мерцедеса, ми викна: „Виж, вика, бившето ти началство къде артиса, да не би да са го ранили“.

— А Табаков къде е?

— Знам ли го. Предполагам, че си е вкъщи. Въпросът в момента не ме интересува особено.

Възниква отново седмица по-късно. Вече съм настанен в жилището на Марта, възстановил съм се в границите на възможното и с прилива на жизнени сили усещам и възраждане на любопитството към житейските събития.

— Провери ли, дали Табаков се е прибрал? — питам шофьора, който се е отбил да ме види.

— Не съм проверявал.

И доловил недоумението ми, обяснява:

— Не смея да се въртя около онази квартира, докато всичко не е утихнало. Не искам да ме забъркват в нищо, за да не ми духнат австрийците под опашката. Да знаете само какво пишат вестниците за онази престрелка.

— Какво пишат?

— Какво ли не: Разчистване на сметки между гангстери. Приливът на емигранти от Изтока превръщал Виена в Чикаго на Средна Европа и други такива.

— За Табаков пишат ли?

— Не го споменават. Но ако продължава така, може и него да го забъркат.

— Какво има да продължава? Нали онези ги изтрепаха.

— Изтрепват едни, пристигат други. Марта е също песимистично настроена.

— Не се надявай да намериш Табаков в жилището му. Проверила съм вече: Птичката отлетя.

— Птичка ли? Вероятно имаш предвид нашия пъдпъдък.

— И див петел да го наречеш, все тая: Дивият петел отлетя.

Вече съм се съвзел достатъчно, за да рискувам едно излизане. Помолвам шофьора да ме откара на въпросния адрес. След известно колебание и при условие да спре на съседната улица, Пешо изпълва молбата ми.

За да избегна срещата с портиера, минавам откъм гаража. Ролетката е вдигната, помещението е празно. Няма нито коли, нито близнаци. Поемам нагоре по тясната стълба и още не стигнал до етажа, чувам подозрителни звуци. Малко по-късно някой ме блъсва грубо в краката. Готвя се да възразя с могъщ ритник, когато разбирам, че това е Чърчил. Мръсен, отслабнал, почти неузнаваем, и все пак — Чърчил.

— Какво правиш тук, кученцето ми? Защо си самичко? Къде е твоят лош татко, дето изоставя детето си?

На всичките ми въпроси Чърч отвръща с едно и също жално скимтене, в което се смесват радост и мъка.

— Само това не очаквах от този жесток егоист — коментира по-късно Марта, докато къпе булдога във ваната. — Щом изоставя даже единственото си любимо същество, какво искаш от подобен звяр.

— Не допускам, че го е изоставил. Би могъл да изостави по-скоро родната си майка, отколкото Чърч.

— Предполагаш, че са го убили?

— Не изключвам нищо.

Тази трагична възможност хвърля жената в дълбока размисъл. Не бих казал „скръбна размисъл“, по-скоро загриженост.

— Добре, че полицията не е окупирала апартамента — забелязвам, за да я разведря.

— Какво му е доброто? Нали казваш, че бандюгите са пребарали цялото жилище.

— Така те си мислят.

— А ти какво мислиш.

— Все нещичко е останало.

— Ако имаш предвид бронзовия часовник и портрета на графинята, това не са Бог знае какви съкровища.

— Говоря за нещо по-сериозно, но нека не бързаме. Да оставим нещата да се успокоят. Всяко нещо с времето си, както казваше бившият ти съпруг. По-добре помисли къде ли може да се е заврял.

— Точно това мисля. Избрал е място, което смята за най-сигурно. Само че къде ли е то?

Три дни по-късно, следвайки дискретно опела на Пешо, се озовавам в селището на брега на Монд зее. Някой ще каже, че това е черна неблагодарност — да шпионирам човека, който ми е спасил живота. Но какво да се прави — работата преди всичко.

Монд зее. Табаков обичаше това място. А сега ето че точно тук се мотае шофьорът му. Движи се насам-натам с опела, купува това-онова от дюкяните, сякаш Виена не му е достатъчна като пазар. Може би точно това избягва — да се мотае прекалено из Виена. Само че защо се е напъхал тъкмо в Монд зее. Уличките на селището не са удобни за маневриране. Нищо чудно, че подир няколко завоя Пешо и аз се засичаме. Дали той мене, дали аз — него, но се засичаме.

— Здрасти, Пешо, какво те води насам?

— Здрасти, другарю началник. Вие тук, на почивка ли?

— Ами нали знаеш какво ми е дереджето. Ако не беше ти, да ми спасиш живота…

— Нека по-добре да не говорим за това.

— Няма защо да се стесняваш от добротата си. Завиждам на Табаков, че има такъв помощник. Той как е?

— Не го знам. Нали ви казах.

— Това, че си изрекъл една лъжа, не те задължава да я повтаряш непрекъснато. Знаеш, че не съм от враговете на шефа ти.

Той мълчи.

— Хайде — подканям го, — какво се окуми. Табаков може да очаква от мене само добро.

— И аз така мисля. Но ми е наредено да се пазя от всички без изключение.

— От мене трудно ще се опазиш. Голям навлек съм. Хайде, думай.

Домашният пансион „Еделвайс“ е двуетажна вила в алпийски стил. Разположена е на отсрещната страна на брега, усойна и почти ненаселена, вероятно защото е захлупена от тежката сянка на издигащия се над нея горист склон. Тихо и изолирано място, великолепен пристан за любителите на самотата, но в момента неизползваем. Върху дъсчената ограда на имота е поставена табелка:

РЕМОНТ

Респектиран от този надпис, ограничавам наблюденията си върху външния вид на вилата, като дискретно я изучавам, скрит между дърветата на гористия склон. Никакви признаци на живот. Или почти. Едва много по-късно, млад човек излиза на терасата, издадена напред като козирка над водите на езерото, прави няколко крачки напред, оглежда се насам и натам, подир което си прочиства гърлото с една храчка и се прибира във вилата.

Младият шампион по далечно плюене ми е добре познат, което съвсем не ме задължава да му се обаждам. Ако Табаков е решил да се изолира в това усойно място с близнаците, нямам никакво основание да нарушавам спокойствието му. Единственото, което бих си позволил да направя, то е да проверя, дали и доколко моят приятел от младини действително си е осигурил спокойствие.

Търпеливо дочаквам нощта. Преживените съвсем наскоро кошмари са ме тренирали да блуждая с успех в мрачините. Няма сняг, няма луна, няма пазачи. Истинско щастие е, че го няма и Чърч, да се разджавка, щом ме подуши. Вече е възможно да проуча и вътрешността на пансиона, поне що се отнася до осветените помещения. За сега те са две: Големият хол с изход към терасата. И свързаната с него кухня, с прозорец и врата откъм задната част на постройката. Кухнята засега е пуста. Върху масата са струпани всевъзможни продукти, но част от тях вече са пренесени с подноси в хола, където в момента се развива действието.

Двамата близнаци са се разположили на дивана, заети с консумацията на донесените от кухнята деликатеси. Табаков, независимо от известното си чревоугодие, не участва в гощавката по девет причини, една от които е, че ръцете му са в белезници, а гърбът — прикован с въже за облегалката на стола, върху който седи. Позната ситуация.

— Много жалим, шефе, но трябва да караме по закона — говори Макс, като нагъва тънката филия, увенчана с дебел резен шунка.

— Природният закон — уточнява Мориц.

— Човек за човека е вълк — нали сам го казваше — напомня Макс.

— Щом е така, кои сме ние, да нарушаваме закона — добавя Мориц.

— Не е от злоба. Даже ми става жал, като те гледам — продължава Макс.

— На мене пък не ми е жал — доверява Мориц. — За цял живот ни зароби.

— И малко плащаше. От застрахователя свихме повече.

— Тя само техниката колко пари струва — забелязва Мориц, като привлича с жест вниманието на Табаков върху две черни куфарчета, облегнати на дивана.

— Какво ще кажеш, да ти пуснем ли техниката? — пита Макс.

— За тебе ще е безплатно — обещава Мориц. — С какво да почнем: със зъболечението или с нагревките?

Двамата временно са прекратили плюскането и се кискат в дует като улави. Шефът седи с непроницаем и леко сънлив израз, както обича да прави, за да демонстрира отчуждение. Предполагам, че още не е решил на какво трябва да разчита — дали само на хулигански гаври или на онова, от което най-много го е страх.

Сценката е занимателна, обаче аз нямам време да й се любувам. Завивам към задната страна на сградата и влизам през вратата на кухнята. Отварям всички кранове на голямата газова печка за готвене, сетне загасям лампата и пак излизам, като почти затварям отново вратата. Дано веселяците продължат по-дълго скеча, след кискането ще трябва да довършат и плюскането.

Трябва да са изминали петнайсетина минути от развъртането на вентилите, когато Макс или Мориц влиза в кухнята и спира стъписан пред факта, че няма осветление. Не бой се, казвам му на ума си и хвърлям пуснатата в действие запалка в помещението, като в същия миг се дръпвам навън. Пиротехническият ефект е на висота — бляскавият взрив от възпламенения газ и издънените прозорци са впечатляващи, но аз нямам време за съзерцание. Върнал съм се за секунди на терасата и съм разтворил вратата тъкмо в мига, когато вторият Макс или Мориц е скочил и стреснато гледа към лумналия през вратата облак от горящ газ.

Не разбирам нищо от източните бойни изкуства. Затуй се задоволявам по съвсем примитивен начин да строша най-близкия стол в главата на близнака. А понеже той явно е изпаднал в шок, затътрям го през терасата и го блъсвам в езерото по дирите на одевешната му храчка. Надявам се, че алпийските води са достатъчно хладни, за да му върнат разсъдъка, в случай, че е оцелял.

— Разхлади ли се достатъчно, та да се сетиш и за мене? — пита Тетето, когато отново се връщам в хола.

И додето го освобождавам от въжето и белезниците, промърморва:

— Вече втори ден как ме тровят. Впръскват ми някакви дози в кръвта, та смъртта ми да добие вид на естествена.

— Трябва веднага да повикаме лекар.

— Няма как. Телефонната връзка е прекъсната. И не искам никакви срещи с полицията и с пресата.

Изправя се с леко полюшване, сякаш за да провери, дали все още е в състояние да се държи на нозете си. Побледнял е и диша тежко, но изглежда спокоен.

— Да изчезваме — настоява. — Подир малко цялата хижа ще лумне, а минути по-късно тук няма да можеш да се разминеш от полицаи и зяпачи.

Движим се надолу по тясна пътека, малко встрани от асфалтираната алея. Електрическото фенерче на Табаков ни помага да не се сринем в храсталака под нас.

— Ще ти подпиша чек, за да изтеглиш малко пари. Колкото да ни стигнат на първо време.

— В случай, че си закъсал — казвам, — аз също мога да ти услужа. Онази пачка, дето ми я набута в шлифера, още я пазя.

— Продължавай да я пазиш — окуражава ме ТТ. — С нея навярно ще те погребат.

— Не мога повече, трябва да си почина — изхърква по някое време. — Тази отрова, дето ми я впръскваха, изглежда почва да действа по-силно при движение.

Сяда да си поеме дъх на някакъв камък край пътеката. Заревото зад нас подсказва, че домашният пансион „Еделвайс“ Наистина е в пламъци. Тетето обаче не гледа натам, а слухти към алеята под нас в очакване на неизбежната публика.

Използвам паузата, за да му напомня за един въпрос. Вечният спорен въпрос между двама ни:

— Преди време бе обещал, че ще завещаеш имуществото си в полза на държавата ни.

— Ще го завещая — потвърждава Табаков с глух глас. — Ако оцелея…

— Ще оцелееш, разбира си. За всеки случай приготвил съм един текст.

— Какъв текст?

— На завещанието.

Подавам листа. Доста неугледен лист, сгъван на две и на четири и дълго носен в паспорта ми, още от онзи ден, когато Весо Контрола беше ми го връчил с предупреждението, че може да служи само за образец.

— Дръж добре фенерчето, де — напътва ме Тетето. — Осветявай листа, а не краката ми.

Сетне, едва погледнал завещанието, промърморва:

— Това за нищо не става. Написано на машина… Без нотариална заверка… Това, братко, за нищо не става…

Готви се да каже още нещо, но млъква, уморен от дългата фраза.

— Добре де, подпиши го все пак, макар да не става.

— Дай нещо за писане.

Химикалката също я нося от много отдавна. Готова точно за случая. Подавам му я и подлагам под листа паспорта си.

— Казвам ти, че за нищо не става… Но щом настояваш… Освети листа, де…

Млъква, навежда се към завещанието, обаче преди да вземе химикалката, произнася с прекъсващ се глас:

— За тебе специално съм приготвил нещо друго… Нещо по-ценно…

Бърка в джоба на жилетката си и ми подава някакво ключе:

— Дръж! Сега дай писалката.

Взема я с трепереща ръка и се навежда още повече, за да види къде да сложи подписа. Започва нещо да пише, но все повече се накланя, додето внезапно се срива и похлупва с туловището си нещастния образец. Опитвам се да вдигна припадналия, за да може да диша и даже почти успявам, когато усещам, че държа в ръцете си някакво много тежко и бездиханно тяло.

Траян Табаков вече е полетял в бездната.

— Как мина погребението? — питам Марта, която току-що се е прибрала.

— Мижаво. Имаше към десетина души, половината от които бяха навярно цивилни полицаи.

— Все пак, Бог да го прости — произнасям с умерена меланхолия.

— Бог може и да прощава, на него му е все тая, но аз — не! — отвръща сухо тя. До тоя ден всичко съм му прощавала — и равнодушието, и скъперничеството, но за последното безобразие едва ли бих му простила.

— Имаш предвид наследството.

— Естествено.

— Може да е оставил някакво завещание.

— Изключено. Човек, който мисли само за себе си, не оставя завещания.

— Забравяш Брунхилда.

— Тя вече всичко е обсебила и без завещание. Щяла да прави фондация, за да обезсмъртява името му.

— Не смяташ ли да понадникнеш в апартамента. Нали имаш ключове.

— Не смея. Онази ще ме обяви за крадла.

— Много вероятно е. Не бива да се избързва.

Въпросът за наследството безпокои и мене, но за сега имам по-важни грижи, свързани с една дребна подробност от трагичната нощ край „Еделвайс“: Пиринченото ключе, връчено ми от Табаков, като някаква уж много ценна вещ. Каква ти ценна вещ! — бих могъл да кажа, — та аз го имам същото, както и неопределен брой други хора. Установих го още щом се прибрах у дом, като го сравних с моето, дето беше в чантата ми. Отличаваха се единствено по различните номера, гравирани върху тях. Моето ключе бе от шкафчето за ръчен багаж на гарата. Не беше нужен много акъл, за да се сетя, че неговото вероятно е от същото място.

Още на заранта прескочих до гарата. Не бе трудно да намеря шкафчето със съответния номер. Беше само на някакви си три метра от моето. Уверих се с периферното си зрение, че наоколо няма зяпачи, завъртях ключа в ключалката, отворих вратичката и усетих гадната тръпка на разочарованието.

Шкафчето беше празно.

Истината е, че ми се стори празно, вероятно защото бях очаквал да открия вътре куфар или чанта. Нямаше такива неща. Но когато протегнах навътре ръка, напипах плосък пакет. Обвит бе в черна хартия и тикнат в самото дъно, за да не се забелязва от пръв поглед. Проверих съдържанието му, едва когато се прибрах у Марта. После отново го загърнах, поставих го в найлонов плик на реномирания супермаркет „С & А“ и го отнесох обратно на гарата. Разликата подир цялото това разкарване бе, че сега вече находката остана да лежи не в шкафчето на покойния Траян, а в онова на все още живия Емил.

Документите, за които бих могъл само да мечтая, се бяха намирали едва на някакви си три метра от шкафчето, където бях поставил куфара си с оръфаните ризи и закърпените чорапи.

Още отдавна, може би още от първите ни разговори, у ТТ бе възникнала идеята да ме използва като инструмент за отмъщение. Понеже знаеше, че съм упорит като муле и безкористен като последен глупак. Затова, вместо да ме премахне от пътя си, бе ме превърнал в свой постоянен спътник, в своя бомба с часовников механизъм.

Пазеше ме като последно средство, защото задействаше ли ме преждевременно, рискуваше и сам да взриви себе си, посредством онова, което щеше да бъде разкрито.

Предполагам, че активно се зае с приготвянето на бомбата от деня, когато научи за екзекуцията на Бебо. Натрупал бе достатъчно взривно вещество, а ролята на детонатор бе запазил за мене. С моето включване започваше фаталното обратно броене.

Сега вече ме бе задействал. Чрез един малък банален ключ, предаден като зловеща парола в последния миг, преди да полети в бездната. Чрез достъпа до някаква обемиста канцеларска папка с куп документи. Тази невзрачна папка бе неговата „Бяла книга“. Един жесток обвинителен акт, съставен от неопровержими факти. Такива неща не се изнасят черно на бяло, освен ако си готов на всичко, включително и на рейс към отвъдното.

Своя рейс той вече го бе предприел. Сега идваше моят ред.

Вероятно един-единствен човек би могъл да разкрие цялата чудовищна операция. Нейният автор и организатор. Не само защото замисълът и изпълнението бяха негови, а и защото притежаваше всички изобличителни документи, получавани с имената и подписите срещу раздаваните блага. Давам ти го, но ще те държа! Такъв бе смисълът на тези действия, начело на които бе стоял Бебо. Вероятно бе вярвал в тяхната солидна механика на компромат. И все пак предвидил бе и такъв авариен вариант. В случай че се стигне до там да бъде премахнат от онези, които държи в ръцете си. Допускал е и този риск. И е подготвил посмъртното си отмъщение, като е поверил компромата на своя най-близък човек, непоклатимият Табаков. За да потвърди чрез него пред историята, че всяко предателство се наказва. И да отклони вниманието от въпроса дали най-големият предател не е всъщност той самият — предател на една велика идея, предател на сътвореното от милиони хора.

Сега взривният материал беше в ръцете ми. Не знаех дали ще ми се наложи да изпълнявам ролята на камикадзе или на нещо не толкова самоубийствено. Обаче при всички случаи бях длъжен да държа барута сух, както се казваше някога, когато барутът все още беше най-страшното нещо, сътворено с благосклонното съдействие на човеколюбивия Нобел. За да държа барута сух, наложи се нова, а може би и последна среща с мъдрия Фурман син, последвана от някои дребни операции. А за да подготвя включването на часовниковия механизъм, позволих си да помоля по телефона вездесъщата Криста за кратка делова среща. Бях убеден, че в момента Брунхилда си бие шамари, за да се развлича в бюрото, но за да си придаде по-голяма важност дамата ми определи час за визитата едва рано след обяд на следния ден.

Прие ме твърде хладно, точно както очаквах и също тъй хладно изслуша молбата ми. Молех я да ми уговори среща с журналиста Карл Вебер от авторитетния вестник „Ди Пресе“.

— Вероятно си спомняте, че бях помощница на покойния хер Табаков, а не ваша лична секретарка — забелязва Криста, след като изслушва молбата ми.

Но за да не бъде прекалено груба, пояснява:

— Струва ми се, че сте избрали възможно най-неподходящия момент за контакти с „Ди Пресе“, пък и с кой да е местен вестник. Ако сте следили печата, не може да не сте забелязали, че точно сега ксенофобската компания, особено в нейния антибългарски вариант е в разгара си.

— Съвършено вярно — потвърждавам. — Но целта на моята евентуална среща е именно да защитя престижа на своя покоен, а предполагам и ваш приятел хер Табаков, без да оспорвам законното негодувание на австрийците от прилива на всевъзможни отрепки във вашата прекрасна столица.

Елементът на ласкателство в репликата ми е достатъчен, за да се забелязва още от озоновата дупка, обаче непристъпната Брунхилда трудно може да бъде спечелена с някакъв лек комплимент.

— Покойният хер Табаков съвсем не ми е бил приятел — възразява все така хладно тя. — Нямам вашето самочувствие за да считам за свой приятел един толкова изискан човек като него. Бих могла да кажа само, че съм се старала да бъда на необходимата висота при осъществяване на известни операции, родени от неговия изключителен интелект.

— Уважавам скромността ви — съгласявам се отново, — но твърдо съм убеден, че тъкмо вие бяхте неговият най-верен, а бих добавил и единствен помощник, без чието компетентно участие той едва ли би могъл да превърне в дела бележитите си проекти.

Айсбергът вече започва да се разтапя, но за да се ускори този процес налага се да положа още малко старание, като наблегна по-енергично върху клавиша на трагичната орисия на незабравимия хер Табаков, осъден като всеки голям дух да изпита злобата и завистта на околния враждебен свят.

— С риск отново да го приемете като ласкателство, позволете ми да добавя, скъпа госпожо…

— Госпожица.

— Позволете ми да добавя, скъпа госпожице, че вие единствена с вашата отзивчивост и очарование внасяхте полъха на човешка топлота в строгото и студено битие на самотника.

— Добре, добре, хер Боев, излишно е да надувате повече тръбата. Смятам, че използваните от вас суперлативи са достатъчни, за да ви уредя среща, тъй че едва ли е нужно да се преуморявате повече.

— Трогнат съм от вашата отзивчивост — забелязвам, — но позволете ми само да кажа, че думите на признание, които си позволих да изрека, съвсем не са породени от корист, а са израз на конкретните ми наблюдения, натрупани в процеса на съвместната ни работа с хер Табаков.

— „Съвместна работа“, не ми ги разправяйте на мене тия. Като че ли не знам каква беше тази съвместна работа. Тровехте се с онези ужасни пури, заяждахте се непрекъснато и си съперничехте в ухажването на оня булдог.

При последните думи изражението й става страдалческо и тя произнася с въздишка:

— Булдогът! Боже мой, съдбата на това грозно куче вечно ще ми тежи на съвестта.

— В какъв смисъл?

— Ами преди инцидента с Хауптман при нотариуса, хер Табаков, предвиждайки възможността за някой жесток обрат, ми бе възложил да заведа Чърчил в пансион за псета. Изпълних акуратно заръката, както съм изпълнявала всички негови поръчения. А няколко дни по-късно от пансиона ми съобщават, представете си, че Чърчил е изчезнал безследно. Избягало е горкото куче и е тръгнало по света да търси господаря си.

— Не се притеснявайте — казвам. — Знаете, че кучето не намери господаря си. Затова пък ние намерихме кучето.

И й разправям как съм открил Чърчил върху стълбището на задния вход.

— Ако бяхте започнали с този факт, нямаше да се налага да ме подкупвате с ласкателствата си — забелязва Криста.

Забелязва, да, но няма начин да скрие, че ласкателствата също са извършили своето.

— Понеже стана дума за срещата с Хауптман, как всъщност се стигна до тази среща? — запитвам, решен да се възползвам от затоплянето на атмосферата в кантората.

— Нямаше никакъв Хауптман.

— Искам да кажа, при срещата с нотариуса.

— Нямаше никакъв нотариус.

Подир което дамата, освободена вече от ледените си висулки, разказва, че цялата комбинация е била организирана от гениалния ум на шефа и възложена за изпълнение на вярната до гроб Криста.

— И двете лица, изиграли ролите на наследника и на нотариуса, са добри познати на хер Тодоров. Може би е неловко да ви издавам, обаче това са килъри от старата школа, вече оттеглили се от активна дейност, но приели в случая да направят услуга на шефа.

— Екзекуцията е била предварително запланувана.

— Не бих я нарекла „екзекуция“. Беше възмездие. Изключено е да удряш в лицето достоен мъж като Траян и да не си платиш сметката.

Интимното „Траян“ съвсем неволно се е изплъзнало от устата й. Жената е явно сконфузена от този пропуск, който аз любезно се правя, че не съм забелязал.

— Вярно — спомням си. — Позволиха си тази волност.

— „Волност“ ли? Само че не си я позволиха спрямо вас.

— Причината е, че просто не ме броят за нищо. Както благоволяваше да казва покойният, аз може да съм някаква дребна карта в играта, обаче не съм играч.

И с цел да се оправдая съвсем, добавям:

— Не забравяйте, че и аз отнесох един куршум.

— Ами да сте си отваряли очите — отвръща Криста, която явно е в течение на всичко.

Обсъждането на въпроса би могло да приключи тук. Но подтикван от чисто професионално любопитство, добавям още едно питане:

— Интересно, как сте успявали да поддържате връзка с шефа си през цялото това време.

— Няма нищо интересно. Операцията бе обмислена още преди това, след като на хер Табаков му бе дошло до гуша от набезите на вашите бандити.

— Имаше и не наши.

— Всички са от еднакъв десен. В капана биха могли да влязат и други, но стана така, че тъй наречените „застрахователи“ първи се вредиха. Малките подробности при самото осъществяване ги уреждахме чрез банките. Табаков, както и аз лично, имаме достатъчно тесни връзки със служителите в банките, за да получаваме и предаваме съобщенията си, които се свеждаха до някаква дума или знак.

— Забележителна операция — признавам.

— Това беше лебедовата му песен.

И решила вероятно, че излишно се е разприказвала, запитва:

— Други въпроси има ли?

— Не. Всъщност има един проблем с нашата обща позната Марта, но надявам се, че вие сама, в личен контакт с нея…

— Личен контакт с Марта не предвиждам, поне в близките години…

— Става въпрос само за материалната страна…

— Материалната страна е такава, каквато я е определил хер Табаков. Впрочем, може да й съобщите, че големият му апартамент е записан на нейно име, тъй че би било твърде нахално от нейна страна, ако почне да се оплаква.

— Благодаря за информацията.

— Нямате никакви причини да ми благодарите за каквото и да било. Всичко произтича от решението на покойния ми шеф. Апартаментът бе записан на името на Марта, за да се избегнат високите данъци, които би следвало да плаща, ако беше на негово име. Ето ви и ключовете.

Криста вади от бюрото си връзка ключове и ми ги подава.

— Благодаря. И понеже стана въпрос за завещание, бих искал да ви попитам…

— Шефът не е оставял завещание.

— Той обаче беше изразил пред мене нещо като последна воля…

— Пред вас? В качеството ви на какъв, ако смея да попитам?

— Вероятно знаете, че бях стар негов приятел.

— „Стар приятел“, това не е служебна длъжност. Доколкото разбирам вие сте тук в качеството си на шпионин.

— Не бих употребил точно такава дума. Пратен бях по-скоро за да обсъдя с Табаков съдбата на имуществото му след неговата смърт.

— Знам всичко за мисията ви и за продължителните ви опити да зомбирате шефа. Но щом сте негов стар приятел, би трябвало предварително да разбирате, че мисията ви е обречена. Той никак не беше податлив на внушения. И ако говорим за „последна воля“, волята му, доколкото схващах, беше да се създаде някаква фондация на името му с идеална цел…

— Разбирам — кимам. — Няма повече да ви отнемам времето.

И ставам.

— Не искам криво да ме разберете — произнася Брунхилда на раздяла. — Не ви приравнявам към другите измамници, които се въртяха около него заради парите му. Знам, че и вашата мисия е с идеална цел. Обаче вие сам знаете, че съществуват различни цели.

И като млъква за миг, сякаш търси някакви по-малко обидни думи, добавя:

— Вие воювате за един вече мъртъв свят, хер Боев.

— Как ще я караш от тук нататък? — питам Пешо. — Няма ли да се връщаш обратно в родината?

— Не съм навит да се връщам, другарю началник. Нали вече ви казах.

Говорим си в опела, докато чакам Марта да слезе от етажа. Тя е настояла да я докараме тук веднага след като е научила от мене голямата новина и сега държи да разгледа подробно апартамента, вече като стопанка на имота. Радостното оживление достига връхната си точка, когато разтваряме секретната стаичка, а подир туй и самата каса. Запомнил съм точно кодът на отварянето, макар в момента да съм се правил на разсеян. Сега оставям дискретно Марта сама да проверява съкровището си и слизам да я чакам долу с Пешо.

— Като го няма вече шефът, какво ще правиш? — питам шофьора.

— Имам си нов шеф. И пояснява:

— Криста. Малко е серт като главнокомандващ, но инак не е лоша по характер. Нали знаеш, другарю началник, всяка жена си има цака.

— Е, щом си стигнал до тази истина, няма какво да те мисля.

В това време пристигна и Марта. Противно на очакванията ми — с празни ръце.

— Реших, че по-добре е всичко да си остане тук. По-сигурно е, отколкото при мен.

— Съобразителна си — признавам. — Не ме бива за пазач. Особено след като и хлапетата вече ме взеха за мезе.

— От хлапетата не се боя — отвръща тя. — Те вече изчезнаха. Боя се само, че и ти ще изчезнеш.

Предварителният разговор с Карл Вебер по телефона е обещаващ. Журналистът проявява жив интерес към материала, за който му намеквам и се съгласява, че най-добре е разговорът ни да стане извън редакцията. Срещаме се същата вечер в жилището на самия Вебер.

Апартаментчето е таванско, но кокетно подредено. Усеща се педантичната грижа на стария ерген да направи по-уютно гнездото, където вероятно посреща млади колежки.

— Не съм по колежките — поклаща отрицателно глава Вебер в отговор на дебелашката ми шега, която пускам, колкото да проверя реакциите му. — Вие сте по-зрял от мене и вероятно с по-богат опит, но лично аз смятам, че интелектуалките са или грозни или прекалено самовлюбени.

Вече сме седнали — той на дивана, аз пък в креслото, тапицирани в импримета с весели цветове. Домакинът методично пълни лулата си — единственият неприятен навик, който забелязвам у него е тази воняща лула с нейния вонящ тютюн. После запалва, вдишва и издишва на няколко пъти дима като пухтящ локомотив и накрая запитва:

— Какво хубаво сте ми донесли?

— Мисля, че наистина е хубаво, като база за по-нататъшни реализации.

— В такъв случай да си направим по едно хубаво кафе.

Три часа по-късно помещението е задимено до такава степен, та понякога всеки от нас се взира тревожно в мъглата, питайки се дали събеседникът му е още тук или вече го няма. Изпили сме по пет-шест големи кафета на човек, а също и три-четири кани ябълков сок, понеже тук ябълковият сок е нещо като национална напитка. Колкото до броя на изприказваните думи, те са неизброими.

— Но този материал е наистина фантастичен! — повтаря на няколко пъти с въодушевление Вебер. — Такъв колосален грабеж в национален мащаб, това е просто нечувано!

— Именно затова допускам, че статията ви просто няма да бъде публикувана.

— Вие не се безпокойте. Австрия е свободна страна и моят вестник е независим.

— Освен това, доколкото следя местния печат, едва ли ще бъде добре, ако статията бъде възприета като казионно пригласяне на все по-популярната тук ксенофобия. В подобен случай не малко читатели ще си кажат: клеветят бедните българи, защото ненавиждат чужденците.

— И такава опасност няма — категоричен е журналистът. — Пред езика на фактите всички ще замълчат. А фактите в материалите ви са потресаващи.

И след като за кой ли път натъпква лулата си, за да доосмърди помещението до краен предел, подхвърля:

— Знам, че ви гнети съмнението да не би с материала си косвено да обслужите собствените си противници. Понеже усещам позициите ви и без да ги декларирате. Е, добре. Ще ви успокоя и по тази точка. Моят материал ще бъде написан според моите възгледи. А те са, че свободното общество не може да се създава с криминални средства и че бандитизмът и корупцията не могат да бъдат строители на демокрацията.

— Една последна подробност — забелязвам вече на излизане: — Не бих желал документите да получат широка популярност още преди публикацията, нито да се съобщава източникът.

— И за това трябва да сте спокоен. Достатъчно съм работил с документи, за да усетя дали преводът е точен и дали копията са автентични. В края на краищата и вие, и аз еднакво рискуваме. Бъдете уверен: няма да ви предам.

Материалът на Вебер излиза седмица по-късно. Началото е изнесено на първа страница под заглавие с големи букви: „България — един колосален грабеж“. Разследването е издържано в обичайния за журналиста остър нападателен стил, но по-важното е, че изобилства с конкретни факти — събития, дати, цифри и имена. Цялата механика на чудовищното престъпление е разбулена с такава убедителност, че трудно може да бъде оспорена. Още на следващия ден резюметата от материала на „Ди пресе“ биват публикувани и в другите големи западни вестници. Налице са всички шансове аферата тепърва още повече да се разшуми, тъй като статията на Вебер е само първа част от разследването.

За западната публика това едва ли е нещо повече от сензация между другите сензации, които влизат в обичайното му духовно меню. Но в България журналистическата бомба несъмнено ще има грандиозен ефект. Не знам само дали той няма да се окаже гибелен за самия мене.

Два дни след публикацията решавам да мина през подлеза на секретните срещи, понеже точно това е обичайният ден и понеже не желая в Центъра да решат, че съм се укрил. Както и очаквам, познатият симпатяга и този път ме сподирва в уречения час.

— Нещо взе да ми бягаш — подхвърля, когато излизаме на улицата.

— Такава е играта.

— Ще обясняваш, където трябва. Трябва веднага да се връщаш в страната. Вика те шефът.

— Какво значи „веднага“?

— Веднага значи веднага.

— В момента имам тук неотложна работа.

— Ще обясняваш, където трябва. Аз съм до тук.

И свива в първата пресечка.

Колебанието да се върна или да не се върна отдавна вече бръмчи като досадна муха в главата ми. Но решението не може повече да се отлага. Макар да не е така просто, както да решиш къде да летуваш. Всъщност нормалните хора наоколо се занимават именно с въпроса къде да летуват, защото пролетта вече настъпва. Само че аз не съм между нормалните хора, понеже и професията ми, както Марта бе отбелязала, не е за нормални хора.

Нищо не пречи да остана тук. Точно това ми внушава и Марта, която вече дотам се е успокоила за бъдещето си, та се е замислила и за моето.

— За какво ти е да се връщаш в България? — пита. — Да не си оставил там баща или майка.

— Казвал съм ти, че отдавна са покойници.

— Или може би някоя изгора.

— Подигравай се.

— Я си стой при мен, да ме пазиш. Та и аз да имам за кого да се грижа.

— Нали имаш Чърч.

— Да бе. Горкото кученце. Още не може да прежали господаря си.

Чърч си е намерил удобно място в ъгъла на кухнята, свил се е върху черджето и спи. Но сънят му навярно е доста тревожен, защото от време на време тихо похлипва.

— Не скърби, братко — говоря му. — Всички сме за там. Нищо чудно даже да тръгнем някой ден заедно.

А булдогът леко помахва с опашлето си в знак, че не възразява.

На два пъти срещам и Пешо. Помага на Марта да пренесе от апартамента това-онова.

— Не е ли по-добре пренасянето да стане в обратна посока? — питам я просто така.

— За нищо на света не бих живяла там. Всичко в онова жилище ще ми напомня за Табаков. Аз не съм Чърч.

— Пешо, казвам на шофьора — Ако не се видим, ще си пишем. Обаче не те съветвам да се свързваш ни с тия, нито с ония.

— Прав си, другарю началник, и аз мисля така. Само че, нали знаеш, животът е сложна работа.

Сигурен съм, че са му възложили вече новата задача. Вероятно в ролята на мой заместник, само че този път акредитиран към добрата Брунхилда.

А продължението на проучването, обещано и оповестено от Вебер все още не излиза. Обаждам се по телефона на журналиста, за да науча, че разговорът не е за телефон, че останалата част на очерка вече била почти готова, че да, наистина, появили са се били някакви технически затруднения, обаче всичко щяло да се оправи, изобщо повече търпение и всичко най-добро.

От служебна гледна точка нищо повече не ме задържа тук. А от извънслужебна… Подозирам какво ме чака в родината, ако отида. Бих могъл обаче и да не отида. Само че в такъв случай няма да стане работата. Да отида — да не отида… Най ги мразя този род колебания.

В момента Марта, за да не стане жертва на мошеници, има нужда от почтен адвокат или нотариус. Изборът е труден. Особено след като се е изяснило, че единственият ни познат нотариус е човек с по-друга специалност.

Затова я свързвам с Фурман син, който разполага с достатъчно компетентни помощници, за да превърне големия апартамент в авоари, а авоарите в банкова сметка, осигуряваща достатъчно лихви за една добра рента.

Така настъпва и денят на раздялата. Но за тия строго лични неща едва ли си струва да се говори.

— Имам предчувствието, че повече няма да се видим, казва тя.

— Не вярвам на предчувствия — казвам аз. — Спомни си по-добре онова стихотворение.

— Помня го. И като пристигнеш, поне обади се.

Милата Марта. Да се надяваме, че късметът от последните дни ще продължи да я спохожда и в бъдеще. И после, каква е гаранцията, че ако остана тук, бих могъл да я предпазя от всички онези заплахи, с които Съдбата ни пресреща на всяка крачка.

Жди меня, и я вернусь,

Только очен жди,

Жди, когда наводят грусть

Желтие дожди…

Добре звучи. Особено в случай, че тя действително ще чака. И че аз наистина ще се върна.

Бедната Марта. А може би и щастливата. Знам ли. Бъдещето й, поне що се отнася до материалната част, вече бе уредено. И животът щеше навярно да продължи мирен и тих в уюта на малката спретната къща. Третата възраст. Заглъхващи влечения. Но затова пък, какво спокойствие.

Страсти, страсти. Не е изключено, преди съвсем да затихнат, Марта все пак да си намери някой млад палавник, готов да й помага в изразходването на рентата, преди да я изостави в скръбната компания на похлипващия Чърч и на демодирания телевизор.

Съществува и друга възможност, за която изобщо не бих искал да мисля. Някоя вечер някакви хора могат да я причакат, когато се прибира, за да й пожелаят лека нощ. Ще й запушат устата, за да мине всичко по-тихо, после ще я въведат в собствения й дом и ще я помолят да покаже без излишно губене на време къде е скътала това-онова. Важното в случая би било да не ги дразни с неуместно вироглавие, нито да ги предизвиква с незначителната стойност на намереното. Защото в такива случаи някои хора си изпускат нервите и като нищо могат да изпразнят един пълнител в смаяното лице на домакинята.

Не съм от щастливците, дето виждат бъдещето в розови цветове. Представял съм си всякакви опасности, които биха могли да възникнат пред мене още утре или другиден. Никога обаче не съм допускал, че ще дойде време, когато връщането в родината ще стане за мене така рисковано, като проникване във вражеска територия.

Най-лошото ще бъде, ако още от границата ме отведат направо в ареста. Най-благоприятното — ако Манасиев ми отпусне няколко дни отдих, преди да ме извика за доклад. Случва се нещо средно: Поемат ме наистина още от Калотина, обаче не ме отвеждат в ареста, а при полковника.

Този път мястото на срещата е някъде край Драгоман. Отново неприветлива казармена барака, но няма куче. Само Манасиев е тук. Седи върху войнишко легло и чете вестник. Вдига очи от вестника, кима небрежно за поздрав и сочи насрещния стол!

— Какво ново?

Щом няма даже едно „добре дошъл“, значи напушен е.

— Новото вие го знаете.

— Не знаем подробности.

— Най-важната подробност е, че обектът бе ликвидиран.

— Това го има и във вестниците… Чакай бе, защо „ликвидиран“? Никъде не казват, че е бил ликвидиран.

— Аз ви го казвам.

— Откъде знаеш?

— Умря в ръцете ми.

Равнодушието на полковника е леко разклатено. Вестникарското съобщение гласеше, че бягайки от пожар, Табаков е бил поразен от инфаркт.

Разказвам накъсо за драматичния сблъсък в „Еделвайс“ и за последните минути на Тетето. Когато стигам до детайла със завещанието, Манасиев вече напълно е изоставил позата си на безразличие.

— Къде е това завещание?

Вадя го и му го подавам.

— Но тук е написал само „Аз, долуподписаният Тр…“

— Нали ви казах, че точно тогава го трясна ударът. И за да насоча разочарованието му в друга посока, добавям:

— Той сам каза, че този текст няма никаква стойност като документ и че подписва само, за да не ми скърши хатъра.

— Боев, Боев — произнася с укор полковникът. — Още навремето казвах, че тази твоя привичка да вършиш всичко на своя глава, е най-големият ти недостатък. Че защо, когато последния път беше тук не поиска нашите хора да ти приготвят едно професионално изпипано завещание, бе човек, ами си я разнасял тази хартийка без всякаква стойност…

— Ами да са ми го приготвили това изпипано завещание. Аз какво разбирам от тия тънкости.

И за да не помисли, че прехвърлям отговорността на негов гръб:

— Той отказваше да подпише каквото и да било, чак до последния момент, а виждате, че когато накрая кандиса, времето не му стигна да сложи поне един подпис. Така че, каквато и да е била редакцията на документа, резултатът щеше да бъде все същият.

— Може и да си прав. Но сега да оставим това… Впрочем, още една подробност: Този лист, дето ми го даваш е само ксерокопие.

Съвсем очевидно, че е ксерокопие.

— А къде е оригиналът?

— Във Виена. На сигурно място. Не можех да поема риска да пресичам половин Европа с този документ в джоба, въпреки че може да не е никакъв документ…

— Предполагам, че не си забравил къде си го оставил.

— Все още не съм склерозирал дотам.

— В такъв случай ще ми кажеш координатите.

— Засега ще ви кажа само това, че без мое лично участие едва ли ще се доберете до оригинала.

— Осигурил си си значи сериозен повод за още един рейс до Виена. Не те укорявам. Хубав град.

— Ако държах чак толкова на Виена, сега нямаше да бъда тук пред вас, господин полковник.

— Добре де. Казах вече: да оставим за момента това. Разкажи по-подробно как се стигна до онази публикация в „Ди Пресе“. Кой е доставил материалите, как се е свързал с редакцията и други такива.

— Не съм в течение.

— И въобще не си мислил по въпроса.

— Естествено, че съм мислил. Човекът, доставил сведенията е бил изключително добре информиран. А вие по-добре от мене знаете, кои могат да бъдат тези така добре информирани и така добре снабдени с компроматериали хора.

— Ние знаем даже и точно кой е бил въпросният човек. Но в момента аз питам тебе.

— Предполагам, че имате предвид самия Табаков. Но понеже ме питате, ще ви кажа направо, че не съм сигурен, дали е той.

— Какво ти пречи да бъдеш сигурен?

— Ами първо това, че не виждам как би могъл да изпрати въпросните материали от оня свят. И второ, тези материали изобличават и самия него.

— Да, с една дреболия от времето, когато е бил шеф на външнотърговска фирма. За подобни дреболии още в онези години едва ли биха го подвели под отговорност. А не се ли питаш защо в материала няма и думица за прословутата фиктивна сделка с африканската дървесина?

— Нека не забравяме, че публикацията все още не е приключила.

— Не вярвам и да приключи.

— Дано да сте прав. При всички случаи не виждам какъв интерес би имал Табаков да обнародва подобни обвинения приживе. А ако се касае до нещо посмъртно, то е все едно да получим писмо от мъртвец.

— Достатъчно, нека оставим засега и това. Кажи по-добре какво мислиш по третия въпрос.

Не е нужно да уточнява, че третият и най-важен въпрос си остава въпросът за парите. Осведомявам го за разговора си с Криста и за проекта да бъде учредена фондация.

— Фондация, иска им се… Намерили са вече форма да приберат милионите му — мърмори Манасиев.

— Знаете, че не ги разбирам тия неща, но струва ми се, че все още съществува някаква надежда.

— Къде я виждаш?

— Първо в обстоятелството, че Табаков няма наследник. И второ, в случай, че се установят някакви негови задължения към нашата държава…

— Естествено, че ще се установят, и още какви! А за наследника ще видим. Ако се наложи, може би ще трябва да намерим и наследник.

— Вие по-добре знаете. Съжалявам само, че аз лично не можах да ви бъда полезен.

— Не съм казал подобно нещо. Смятам само, че ако в последните дни си могъл да бъдеш по-близо до обекта, резултатът щеше да бъде съвсем различен.

— Навярно сте прав. Но нямаше как да съм по-близо. Бях тежко ранен.

Сега пък се налага да разказвам за историята с Хауптман. Манасиев и този път е живо заинтересуван, обаче не от нараняването ми, а от наличието на обща сметка Табаков — Хауптман, която, както изглежда, възлиза на милиони долари.

— Очевидно около обекта, макар да е ликвидиран, все още има доста неща за проучване.

— Много от тези неща, господин полковник, вече щяха да бъдат проучени, ако не бяхте пратили онази банда убийци под формата на застрахователи.

— Застрахователите не сме ги ние пращали.

— Във всеки случай дошли са от България. Минали са значи през граничния контрол.

— Вече ми омръзна да повтарям, Боев, че в тази страна не всичко зависи от мен.

Млъква и съзерцава известно време върха на обувките си. Вероятно съжалява, че това не са ботуши и че той самият не е в униформа и че макар да е още на власт, но тази власт е съвсем несигурна, пък и донейде разкапана.

— Да смятам ли, че съм свободен? — питам по някое време, за да го върна към реалността.

— Не си свободен. И мисията ти не е приключила. Оставаш на разположение.

Всеки ден към обяд минавам през хола на хотела и спирам пред щанда за вестници. Не е тайна среща. Проверявам дали не е публикувано продължение на разследването за Големия грабеж. Момичето зад щанда вече добре ме познава и даже е в течение на въпроса какво търся, та не е необходимо да ровя из вестниците.

— Няма нищо — съобщава ми.

— Учудвам се на оптимизма ти — говори по същия повод Борислав. — Досега и ти като мен винаги си очаквал най-лошото, а напоследък си почнал да вярваш в чудеса.

— Е, не мога постоянно да очаквам най-лошото. На моята възраст това е прекалено уморително. Освен туй една всекидневна разходка до Надеждата и обратно към Отчаянието има и хигиенично значение. Нали лекарите препоръчват движение.

— Само ти не ми говори за отчаяние. Докрай ще си останеш верующ — отвръща Борислав. — Не те обвинявам. Завиждам ти.

Предполагам, че надценяваше лековерието ми, но не виждах смисъл да възразявам. Напоследък все по-често изпада в тежки настроения, при които да споря с него означава да го дразня.

Що се отнася до евентуалната публикация в „Ди Пресе“, прогнозата му почти не се различаваше от моята. Но нали надеждата умира последна. Вебер вероятно бе съвсем искрен, когато бе казал в края на разговора ни: „Бъдете спокоен, няма да ви предам“. Той наистина бе убеден в това, но при тогавашните обстоятелства. Само че обстоятелствата вече не са същите. Някои от засегнатите хора се бяха намесили. А те, или по-точно парите им, бяха натежали достатъчно, за да наклонят везните в моя вреда.

Чия кауза защитаваше уважаемият хер Вебер? Ничия. Понеже зад тази кауза нямаше никаква влиятелна политическа или икономическа сила. Някой би могъл да каже, че защитава каузата на истината и на един ограбен народ, но това бяха абстракции и силни думи, с каквито си служат главно демагозите. Истината е нещо трудно за доказване. И не си струва да бъде доказвана, ако това не е с изгодна практическа цел. А народът… Кой сериозен политик използва днес тази дума и кой се е загрижил за народа на една бедна страна, гледана в цивилизования свят с лошо око.

Вероятно някои хора бяха повикали уважаемия хер Вебер и бяха му казали: Пуснахме ти един материал, за да си поначешеш професионалното самолюбие на добър журналист. А сега — идва ред да се вслушаш в гласа на разума. Не ти се плаща заплата, за да вредиш на вестника. Колкото до останалата част от материала, трудът ти няма да отиде напразно. Ще я откупим и ще я заплатим достойно.

До тук нещата бяха се развивали според един неписан, но всеизвестен трудов кодекс: който плаща, той поръчва музиката. Оттук нататък обаче историята добиваше една по-особена и твърде неприятна насока: „Значи това е остатъкът на статията. Добре. И това са документите. Още по-добре. Само че те са ксерокопия, а къде са оригиналите? И кой ти ги достави? И откъде ги е получил той самият?“

Възможно е отпърво хер Вебер, в желанието си да запази известно себеуважение, да е пуснал някоя от обичайните лъжи — намерих плика в пощенската си кутия или донесе ми ги някакво хлапе. Но какъв смисъл да поддържаш лъжи, в които никой не вярва и да се възправяш срещу безпощадния натиск — не дивашката заплаха с инквизиции, а културният натиск с угрозата да загубиш работното място и с обещанието да получиш сериозно възнаграждение.

Така в действието бивам включен и аз. Близостта ми с Табаков, обаждането на Криста с молба да бъда приет от журналиста, някои дребни детайли от среднощната ми беседа с него — тези обстоятелства са напълно достатъчни, за да бъда идентифициран. Една идентификация без особено значение за редакцията на „Ди Пресе“, но твърде важна за онези, които подготвят натиска и плащат за непубликувания материал.

— Какво си въобразяваш, че ще постигнеш и защо си подписваш смъртната присъда? — пита ме Борислав.

— Може да отложат смъртната присъда — възразявам. — Може да има отсрочка, колкото да се уверят как точно съм получил документите и къде се намират оригиналите.

— Няма да има отсрочка — клати глава Борислав. — Знаят какъв си инат и знаят също, че документите отдавна вече не са в тебе. Направо ще те очистят.

И отново ми повтаря един познат вече рефрен:

— Вдигай си чуковете и заминавай, докато все още разполагаш с кола и паспорт. Използвай краткото време, преди да са решили съдбата ти.

— Така и ще направя — казвам, за да го успокоя. — Трябва само да приключа с едно-две неща, и заминавам.

Казвам го наистина, но все още не съм го решил. И вероятно едва ли ще го реша.

Вече отдавна е пролет. Споменавам го само за справка, понеже онзи писател беше ми казал:

„Абе Емиле, ако толкова те мързи да кажеш някоя и друга дума за обстановката, в която протича действието, спомени поне сезона, бе брат — лято ли е, зима ли е, та поне това да е ясно на читателя“.

Така че пролет е. Чудесна, топла пролет. Споменавам факта по още една причина. Навремето същият онзи писател беше писал в една книга, посветена на мене, че няма нищо по-хубаво от лошото време, та едва не ме изкара меланхолик. Докато истината е, че и аз, като всички нормални хора, обичам пролетния сезон. Само че в момента не ми е до сезони. Заел съм се да довърша записките си, започнати още миналата година. Казах вече, че не разчитам с тия мои жалки записки да затъмнявам ни Филби, ни Зорге. Допускам дори, че заслужават да им се лепне заглавието „В търсене на изгубеното време“, което видях някога върху една книга, без да имам намерението да я чета. В края на краищата обаче, писателят, за когото вече споменах, също е човек и след като си е въобразил, че е едва ли не мой биограф, има право да научи нещо за финала на своя герой, колкото и жалък да е този край.

Продължавам прочее да си пиша домашното и само когато се уморя да тракам на раздрънканата машина, оставям очите си да починат върху големия постер с Айфеловата кула, окачен насреща. Горката Атина. С какъв копнеж само е мечтала да стигне до тази легендарна кула, която не е нищо повече от съоръжение от релси, подобно на кула за извличане на петрол, с тази разлика, че не служи за нищо, освен за да привлича зяпачите.

Към обяд прескачам до павилиончето в градината, за да изпием с Алата по едно-две кафета и да побъбрим за разни неща, включително и за това, че Борислав напоследък нещо се е умърлушил.

— Трябва да му влияеш позитивно — напътва ме Алата. — Трябва да му напомняш, че светът нито е създаден от нас, нито с нас ще приключи, тъй че излишно е да ги приема нещата много навътре.

Опитвам се наистина да му влияя, макар и не в тази тъпа насока.

— Мисля и мисля, и все не намирам смисъла — забелязва Борислав, когато му говоря разни глупости, за да го разсея.

— Смисъла на кое?

— Ами на всичко това!

Ръцете му описват някакъв кръг в пространството, сякаш се е заел да рисува озоновата дупка или спиралата на Млечния път.

— Ами че ние търсим нещо дето въобще го няма, бе Емиле. Няма смисъл. Има шумотевици, злополуки, катастрофи, но смисъл няма.

— Нещо като пиянско меле.

— Още по-тъпо.

— И ти ги приказваш едни. Как да няма смисъл, бе. Хората се срещат, влюбват се, е, може и да се развеждат, но раждат деца, децата растат…

— И после? После пак се срещат, пак раждат деца, децата пак растат, остаряват, умират… И ти това смисъл ли го наричаш.

— Изглежда баща ти отрано ти е повлиял с онзи свой нихилизъм.

— Не съм се родил нихилист. Знаеш, че и аз като тебе съм вярвал. Само че някъде по пътя я изгубих вярата си.

— На коя дата? Помниш ли датата?

— Помня пробуждането. Едно гадно пробуждане, Емиле, едно бавно отърсване от вцепенението, като подир тежък махмурлук след някакъв дълъг жесток запой, само че запой траял с години, а може би и цял един човешки живот. Приел си без колебание, че такава е участта ти — да служиш. И без колебание си служил. Получавал си нареждания, поемал си рискове, изпълнявал си задачи. Не си се питал само — от кого и защо. Как „от кого“? От началството, което всичко знае. И как „защо“? В името на общото благо, на голямата цел, на светлото бъдеще, на обществото, на народа, на партията, на цялото прогресивно човечество. Кухи фрази, на които е бил подчинен целият ти живот.

— Ти си болен, Бориславе — казвам. — На всекиго може да се случи. Но ще преболедуваш, не бой се.

— Болен ли? — пита Борислав. — А къде са онези, здравите?

— Говоря за относително здрави. Глупаво е да търсим съвсем здрави в тоя свят, който днес прилича на болница.

— Винаги е бил такъв.

— Може и такъв да е бил, но ти знаеш, че в болницата съществуват разни отделения. Защо трябва да се натикваш в интензивното, когато можеш да поседнеш на някоя скамейка в градината, и да очакваш примерно щастливия ден, когато ще идеш на кино.

— Говоря ти сериозно, ти си правиш майтап.

— Ами и ти си прави майтап, бе Бориславе. И ако си толкова отчаян, та вече не ти е и до майтап, вземи, та се разкрещи, тегли им по една майна на онези, знаеш кои, и продължавай по пътя си.

— Само ти не ми говори за отчаяние — промърморва Борислав. — Щом ти иде да викаш, значи не е отчаяние. Отчаяният човек не крещи. Той млъква.

Изпада в такива настроения напоследък, че няма начин да обърнеш всичко на шега. Наблюдавам го, без да давам вид, че го правя. И понякога изпитвам нещо като срам затуй, че сам аз все още вярвам.

— Ти наистина не си добре — казвам. — И причината покрай другото е този еднообразен живот, който водиш: от къщи в сервиза, от сервиза в къщи, не се отбиваш даже в градината да се пошегуваме с Алата.

— За какво да се отбивам. Нали предварително знам какво ще каже Алата.

— Абе остави го Алата. Става дума за тебе. Ти наистина си болен.

— Не съм болен. Мъртъв съм.

— Цените тук не са ли прекалено високи? — пита Весо Контрола, след като преглежда картата с пиците.

— Високи са, но не прекалено — успокоявам го. — Затова пък сме на чист въздух и няма кой да ни подслушва.

Ресторантът с пиците е на две крачки от грила с кентъкските пилета, но предимството му е, че има и маси отвън, увенчани с рекламни чадъри на кока-кола. Фразата ми за чистия въздух е само шега — автомобилното движение наоколо насища предостатъчно атмосферата с бензинови пари, за да говорим за чист въздух. Забележката ми за подслушвателните апаратури обаче може и да е справедлива. В това заведение се отбиват главно влюбени двойки и родители с послушните си деца, тъй че едва ли някой ще се занимава с разработката им.

Днес сме на салати и пици, което дава основание на Контрола да установи, че тази храна е значително по-полезна за здравето от индустриалните американски пилци. Разговорът се върти главно около наследството на Табаков.

— Още навремето ви обясних, че текстът, който по ваша молба ви предадох, е само примерен текст, без каквато и да било юридическа стойност, ако не е написан поне на ръка от самия Табаков. А това, че върху вашия лист без значение, въпросният Табаков е надраскал някаква незавършена фраза, която може да означава каквото си щете, с нищо не променя нещата.

— Това ми е ясно. Но може би документът ще послужи като отправна точка за официални постъпки пред австрийските власти…

— Не си правете илюзии и престанете да наричате тази хартийка документ. За имуществото на покойния могат наистина да се правят постъпки, но върху съвсем друга основа — наличието на евентуални негови крупни задължения към държавата ни.

— Именно.

— Само че, ако питате мене, тези постъпки в последна сметка също ще се окажат безплодни.

— Освен туй притежавам подробна справка за някои от авоарите на Табаков в множество банки, а също и за част от неговите недвижимости.

— Чудесно. Запазете си я тази справка за спомен. Тя вече едва ли може да ползва, когото и да било, включително и хората, вдъхновени от амбицията да си присвоят авоарите му.

Мълчим известно време, като наблюдаваме точещите се един подир друг трамваи по „Граф Игнатиев“. Щом сега се точат в такава върволица, значи през следващия половин час хората дълго ще има да висят по спирките.

— Разбирам амбицията ви да доведете до добър край благородната си мисия… — забелязва Контрола.

— Нека не използваме такива силни думи — забелязвам и аз. — Ставаше въпрос просто да се върне на държавата малка част от незаконно придобитото. Отлично знам, че дори това да стане, тази ограбена и съсипана страна едва ли ще се възроди от руините си.

— Разбирам — повтаря събеседникът ми. — Мечтаете за едно малко възмездие. Очевидно ние с вас двамата сънуваме еднакви сънища. Само че аз мечтая не за малко, а за грандиозно възмездие над всички грабители и бандити. Нали онзи с брадичката някога беше казал, че трябва да се мечтае.

Неделен ден. Поради което в градинката с нас е и Борислав. Една добра възможност за Алата да вдъхне малко повече бодрост у приятеля ми, внушавайки му, че животът не е толкова лош.

— Не искам да бъда криво разбран — пояснява Алата. — Не говоря за днешния живот, дето ни е халосал като дървен чук по главите, а за живота в минало време.

— Като дървен чук ли? — любопитства Борислав. — Защо пък дървен?

— Имам предвид чука, с който навремето халосваха говедото, преди да му теглят ножа.

— Щом имаш предвид говедото, напълно прав си — съгласява се Борислав. — По-големи говеда от нас едва ли са съществували.

— Ти пак разглеждаш нещата откъм лошата страна. В момента наистина и ти, и Емил, не сте за завиждане. Но онова, което сте получили от живота никой не може да ви го отнеме. Живели сте сред културни хора…

— Имаше и такива.

— Движели сте се из големите градове.

— Селата и кърищата бяха за разведката на военните, когато предстояха маневри.

— Посещавали сте прочутите опери…

— Опери ли?

— Абе дишали сте въздуха на цивилизацията, докато ние тука дивеехме.

— Кажи го това на Емил, не на мене — предлага Борислав. — Той тъкмо сега си пише мемоарите.

И към мене:

— Запиши си Емиле, да не забравиш да драснеш някой ред и за оперите.

— Ще драсна — съгласявам се. — Въпреки че аз Моцарт го слушах най-вече в Залцбург.

Макар да е подхванал разговора, за да вдъхне бодрост на Борислав, Алата бързо забравя за благородното си намерение, и започва по навик да попържа и настоящето, и миналото. Не следя твърде внимателно монолога му. Долавям само отделни фрагменти:

— Великата френска… Великата Октомврийска… Все велики, пък никоя от тях не е победила. Кажете ми поне една революция, дето да е победила.

— Емил ще ти каже. Той е по историческите справки.

— Ти пък ми посочи поне една репресия, дето да е възтържествувала, ама докрай — отговарям.

— Сега говоря за революциите.

— Аз пък ти говоря за контрареволюциите.

— Тогава какъв е изводът? — пита наново Алата.

— Изводът е, да му мислят онези, дето сега са на власт. Защото на тях им предстои да паднат.

— Виж как бързо го решихте въпроса — обажда се и Борислав. — Хората векове наред умуват за философията на историята, а вие — раз, два, между две кафета, и готово.

— Не съвсем — отвръща му Алата. — Последната дума ти ще я кажеш. Бас давам, че ще е нещо погребално.

— Последната дума, ако си чувал, я произнася Времето. И не е нито погребална, нито сватбарска, Ала. Последната дума е, че и тия и ония ще падат и ще стават, ще се анатемосват и ще се трепят, докато някой ден всички вкупом се преселят в космоса, без разтакане и без билети за връщане.

— Така си и знаех — кима Алата. — От някое време насам това ти е постоянният номер: решаваш всички спорни въпроси, чрез прогнозата за всеобщата гибел. Що не се огледаш да видиш какво хубаво време е, как са нацъфтели овошките.

— Тук няма овошки — срязва го Борислав. — Освен ако смяташ кестените за овошки.

Подир което възниква спор, дали кестените са овошки или не.

Навлизаме в царството на склерозата.

Опасението, че полковникът тепърва ще има да ме вика и да ме върти на шиш с въпросите си, не се оправдава. Манасиев изобщо не се обажда. Намерил си е вероятно друг информатор и е престанал да ми се доверява. Няма смисъл да нервнича. По-добре да завърша записките си. Подозирам обаче, че използвам работата върху тези записки като възможност за отлагане на крайното решение.

И да ме пита човек, за какво се мотая, та не заминавам. Във Виена Марта навярно все още ме чака, а тука какво друго ме чака, освен гладната смърт или затворът. Затворът е все пак за предпочитане. Там поне хранят. Не мога цял живот да вися като воденичен камък на врата на Борислав.

Наистина домиляло ми е за Марта и даже за бедния Чърч. Но не мога да се отърва от усещането, че има нещо позорно в това да напуснеш страната си, за да се свиеш нейде на топличко, като всички онези пишман кагебисти и други предатели, дето отидоха да ближат задниците на американците, заради легендарните трийсет сребърника, че дори и за по-малко.

Въобще въпросът подлежи на обмисляне. А на милата Марта засега ще драсна едно писмо. Бях й го обещал. Нали така казваха някога: „Ако не се видим, ще си пишем“.

Времето ми изтича.

Усещам го не по това, че никой вече не ми се обажда. Нито по възцарилата се около мен тишина, а по хладния дъх на Онази.

Онази, да. За нея говоря. Все по-често обикаля край мене. Невидима, но осезаема. Един едва доловим хладен полъх. Първият път, когато я усетих, помислих, че отнейде става течение. Само че нямаше откъде. И прозорецът, и вратата на стаята бяха затворени, а полъхът бях го усетил съвсем ясно. Чувствам го все по-често, но вече не се питам откъде става течение. Знам, че е тя. Обикаля край мен. Само не знам какво още чака.

Тиха и деликатна е. А аз си я бях представял додето бълнувах, като някаква огромна вълна, една зловеща синьо-зелена вълна, която връхлита, помита те и те отнася в безначалния мрак. Не, не е такава. Тиха и деликатна е. Само не знам защо още безмълвно кръжи, вместо да сложи ръка на рамото ми: „Хайде да тръгваме“.

Исках да завърша тази моя история с нещо хубаво, не непременно с някой щастлив край, откъде да го взема този щастлив край, но поне с някакъв лъч на надежда. Или както е казано, „понеже наоколо е тъй тъмно, нека помислим за светлината“. Не, нямам предвид светлото бъдеще, с което политиците и до днес ни залъгват, а поне някакво дребно събитие, доказващо, че съществува възмездие и че както също е казано, всеки ще плати според делата си. Исках, но не стана. Мислех, че ме дели само една крачка от добрия край, обаче не стана. Случи се пак онова, което се случва почти винаги при последната крачка — спъваш се тъкмо преди нея.

Откакто се помня, все съм бил сам, но рядко съм изпитвал чувството, че съм самотен. Вероятно, защото не съм имал достатъчно време, за да се отдавам на чувства. Едва когато бях изхвърлен от релсите, взех да я усещам понякога самотата. Е, здрасти — казвах си, — добре, че се сети. Че на този свят кой не е сам? Нали сам се раждаш и сам умираш. Вярно, че между раждането и умирачката има сума ти разстояние, което хората запълват като общуват и си погаждат номера. Правил си го и ти. Но сега, когато единственото, което ти предстои, е да умираш, какво чудно, че си останал сам. В такъв момент ако някой се навърта около теб, това ще е навярно убиецът.

Всъщност, излишно е да се докарвам чак толкова и да се правя на самотник. Когато в главата ти витаят разни мисли, а също и толкова спомени, едва ли има начин да се усетиш напълно сам. Как ще съм сам, когато виждам около себе си всички онези хора, с които сме се дебнали, както и другите, с които сме си помагали, а даже и такива, за които само съм чувал, като баща ми и майка ми, макар да не различавам ясно лицата им, понеже не съм ги видял, та да ги запомня, но това всъщност е само предимство, защото ти дава възможност да си ги представяш далеч по-красиви, отколкото може би са били.

И в тези различни лица, в тези толкова много лица има често изрази на страх, на тревога или страдание, а това те предпазва да хленчиш за себе си, напротив, създава ти усещането, че ако понякога нещо тук вътре те боли, това е съвсем нормално, и изпитваш някакво успокояващо чувство на солидарност с всички тези твои някогашни спътници в живота. И защо някогашни, когато са с тебе и днес, и защо само те, когато към тях се присъединяват и толкова други, толкова много на брой, че вече дори не ги различаваш поотделно, понеже са все по-нарастващо множество, цяла армия от такива като тебе, които са дали всичко, без да получат нищо и които са вървели напред отчаяно, макар да са предчувствали, че едва ли ще пристигнат.

Цяла армия, да. Най-голямата, най-многобройната, макар за нея да не се говори, понеже нали е казано „тежко на победените“, а това е именно твоята армия, армията на обречените, на обезверените и поруганите, на ограбените и обезправените, на милионите окаяни същества, за които се смята, че трябва да служат като тор на Историята. Един тор от грамади прекършени същества, един тор от мрак и сълзи, в чието кипене се смесват воплите на вдовици и майки, детското сподавено хлипане, безнадеждното хъркане на агонията.

Накъде са тръгнали всички тези тълпи, които възлизат мъчително в мрачината, без кауза, без знаме и вожд. Понеже кауза им е къшеят хляб, знаме — собствените им дрипи, а вожд — сиромахът Исус. Знам ли? Но когато всички възможности се окажат изчерпани, какво друго ти остава, освен да повярваш в невъзможното и да продължиш нататък.

Една безнадеждна мисия. Една може би безнадеждна борба. Но нали все пак някой трябва да я води тази борба срещу неволите на това бедно човечество, което не може да даде дори филийка топъл хляб на децата си.

И какво съм аз виновен, че колкото и да си шамаросван от Съдбата, колкото и да си казваш, че трябва да се примириш, понеже шамарите са си в реда на нещата, у тебе напук на всичко остава някакво неизтребимо чувство за справедливост — потискано, мачкано и осмивано, и все пак упорито изплуващо от хаоса и страданието. И се питам понякога, откъде идва това непокорно чувство за справедливост, когато целият свят е толкова несправедлив. И почвам да си мисля, че може би все пак някъде, макар безкрайно далеч от нас, съществува някакъв Бог.

Към следващата част или към съдържанието

Богомил Райнов Ченге втора употреба (4)

Метаданни

Данни

Ченге втора употреба

Информация

История

Сваляне / Връзки

Трета частПоследна мисия

ОТО ФУКС

НОТАРИУС

РЕМОНТ

Богомил Райнов
Ченге втора употреба (4)

Трета част
Последна мисия