Берил Бейнбридж
Шивачката (6)

Шеста глава

Джек дойде да ги изведе на разходка с колата.

— През някои от тези дни ти се пише нещо — предупреди го мрачно Нели и излезе от стаята, за да си вземе палтото.

— Не искаш ли да се поразходиш? — попита я той, когато се върна, но тя само сви тънките си устни и не каза нищо.

— Имам право на известно количество бензин — додаде той меко.

— Много добре знаеш, Джек, че не е хубаво да купуваш на черно.

— Боже Господи, жено! — избухна той. — Всеки, който те чуе, би си помислил, че съм гаулайтерът на Анфийлд и ограбвам бедняците.

Беше засегнат и ядосан.

— Не й обръщай внимание! — каза Марго и нареди на Рита да се приготви.

Нели седна на предната седалка до него и той зави коленете й с одеяло. Валеше, улиците бяха мрачни и той не знаеше къде да ги заведе.

— Имате ли някакво по-специално желание — попита той Нели, като се отправи надолу по Брек Роуд към гробището, а после зави по Прескът Авено. Би могъл да им предложи по чаша чай в странноприемницата „Уинифред Котидж“ по пътя за Шай Ланкс, но това бе доста далеч и той не искаше да предизвиква нова сцена по повод дажбата си бензин.

— Защо не отидем до Катедралата — каза Рита, потупвайки го по рамото.

Беше си сложила някакъв парфюм, сладникав и силен.

— Ей, богу, някой ми мирише на хубаво. Не ти ли мирише на хубаво Рита, а, лельо Нели?

Но Нели само кимна с вид на мъченица, а Мардж забеляза мрачно от задната седалка:

— Няма да измъкнеш и дума от нея. Цяла седмица се държи като Сара Бернар.

Джек си помисли, че Нели може би е преуморена и се нуждае от почивка. Когато си слагаше шапката, той бе забелязал бледото й лице и малката синя вена, изпъкнала на слепоочието. Но къде биха могли да отидат на почивка Нели, Рита и Марго? Това бе проблемът! Повечето от морските летовища бяха реквизирани, а и се съмняваше, че Мардж би могла да се измъкне от фабриката.

— Нели, как се казваше онова място в Шропшър, дето бяхме на почивка преди войната?

Рита се намеси:

— Не искам да закъсняваме, вуйчо Джек. Ще излизам по-късно.

— Кое място? — попита Нели.

— Имаше поляна за кегли, а когато й слагаха мрежа, ставаше за тенискорт. Спомняте ли си?

— „Хърбърт Армс Хотел“ — отговори Мардж. — Къде ще ходиш, Рита?

— Проста ще изляза.

— Точно така, Мардж, „Хърбърт Армс“ се казваше. Спомням си как всички се нареждахме около голямата кръгла маса на обед. Имаше и двор с конюшня.

Джек караше колата из познатите улици като насън, тъй като в главата му се въртеше картина на сива църква и стара кола, паркирана близо до някакъв мост. Спомняше си също, че с чая им сервираха в малки купички сладко от най-различни плодове — ягоди, сливи и желе от касис.

— Не беше конюшня, а обор — прекъсна мислите му Мардж — с крави и с огромна купчина тор навън пред задната врата.

— Ти няма да се сетиш за това! — намеси се Нели.

— Е, хайде! Беше си чисто бунище, казано научно, и не миришеше. Използуваха го за нивите.

Движеха се нагоре по Принсис Роуд към Градския парк и скоро настигнаха един празен трамвай. Високите дървета в средата на булеварда бяха натежали от дъжда. Люлееха клоните си на вятъра и се отцеждаха, при което колата заприлича на зелена кутия, изпълнена със сенки.

Мардж се смееше на задната седалка. Джек я погледна в огледалото и я видя, че си бърше очите с носна кърпичка.

— Какво ти стана, Мардж?

— Сетих се за онзи симпатяга с късите панталони от хотел „Уиръл“.

— Кой?

— Оня, с колелото!

— Не беше колело, а тандем — уточни Нели, ъгълчетата на устните й се извиха нагоре и тя се изкиска внезапно.

— Дявол да го вземе! — възкликна Джек доволно. — Бях го забравил. Имаше червена коса…

— А майка му мажеше краката му с гъша мас, преди да се качи на колелото…

Сега вече всички се смееха, спомняйки си за Мардж, която караше с него тандема, обута в къси бели чорапи и обувки за тенис. Странно, помисли си Джек, как Мардж винаги привлича мъжете, дори и глупаците. Винаги ги бе привличала, даже и след като премина разцветът на младостта й. Той й хвърли бърз поглед в огледалото и я видя там, на задната седалка, просълзена от смях, с червени от ружа бузи и равно като дъска тяло.

После колата се спусна надолу по хълма към реката. Минаха покрай старите черни къщи, строени от корабопритежателите — четириетажни, с колони на входните врати и гранитни стълби, сега обитавани от каква ли не паплач. Прогизнало пране висеше върху балконите с парапети от ковано желязо, детска количка с три колела лежеше в канавката, банда босоноги малчугани тичаха нанякъде. Част от железните парапети бяха конфискувани за претопяване (пожертвование за войната!) и на техните места бе опъната телена мрежа, та хората да не си счупят главите по време на затъмненията. Скоро стигнаха до новата Катедрала, която се издигаше сред хлътналото гробище като презокеански кораб, свързан със сухия док чрез исполински кранове, боядисани в бледорозово и ръждивокафяво. Рита отказа да я отведат с колата до главния вход. Джек паркира на Хоуп Стрийт и тримата проследиха с поглед Рита, която влезе в гробището, промушвайки се през една дупка в разбитата тухлена ограда.

— Защо да не мине откъдето трябва? — попита Марго.

— И аз ще отида да се поразходя там — каза Джек и погледна косо към Нели. — Искаш ли да глътнеш малко чист въздух?

— Ръми. Пък и нека оставим детето за малко насаме със себе си. Съвсем естествено е. Рита не иска да вървиш по петите й.

— Ходи ли ти се на почивка? — попита той след известно време. Отвори прозореца, за да излезе пушекът от цигарата на Мардж.

Нели го погледна изненадана.

— Напоследък ми изглеждаш отслабнала — добави той.

— Как да отида на почивка, когато трябва да се грижа за Рита?

— Ами Мардж?

Тя го попари с погледа си:

— Не бих оставила и котката на Мардж!

— По дяволите! Аз мога да се грижа за нея далеч по-добре от тебе! — избухна Мардж.

Настъпи затишие пред буря. Джек погледна през прозореца и видя малката фигура на Рита да следва извивките на криволичещата покрай оградата пътека, която се спускаше все по-надолу към центъра на гробището. Рита се спря, за да откъсне лист от един храст. Малък баражен балон се носеше по линията на хоризонта, много смешен, сякаш нарисуван със син молив от някое хлапе.

— Ще ти дойде добре — промърмори Джек по-скоро на себе си. Мардж продължи да напада Нели, та чак се запъваше от ярост. Имаше хубав глас — гърлен, за разлика от този на Нели — напрегнат и писклив. Каквото и да кажеше Нели, то излизаше от устата й като упрек, защото гласът й бе лишен от тембър.

Мардж:

— Рита каза, че ще излиза тази вечер. Изобщо не я попита къде ще ходи!

— Не я питах, защото знам.

— Е, и къде ще ходи?

— Ще ходи на кино със Сиси Бейнс — отвърна Нели неохотно.

— Добре, така ти е казала, ама можеш ли да бъдеш сигурна!

Нели се извърна на седалката, за да погледне Мардж:

— Затваряй си устата! Знаеш ли какво, госпожице, май че ревнуваш, а, ужасно ревнуваш!

Джек се опита да не се намесва. Не беше толкова трудно, защото всичко това го бе слушал и преди, разбира се, не същите думи, но ожесточението, което прозираше в тях, бе същото. Не можеха да вържат младата Рита. Щом е казала, че ще излиза със Сиси Бейнс, сигурно е така. Мардж искаше да знае дали Сиси Бейнс е същото онова момиче, с което Рита бе излязла в началото на седмицата и се бе върнала в къщи с мръсни чорапи и кални обувки. Джек се чудеше дали в този момент родителите на Сиси имаха разногласия по отношение на Рита.

— Даже не знаем коя е тази Сиси Бейнс! — викаше Марго. — Никога не сме я виждали. Не знаем къде живее, нито пък дали има възпитание и т.н.

Той гледаше как Рита подскача надолу по пътеката.

Беше облечена в мушамата си и бе завързала шалче на капки около главата си. Отвъд реката в далечината се синееха Чешърските възвишения. Гласовете около него не спираха. Мардж атакуваше, а Нели се защищаваше. Рано или късно Мардж щеше да прекали. Нели щеше да се обиди и през целия път до в къщи щяха да мълчат. Щяха да мълчат и после, когато седнат за вечерята — чай, студено месо, което той бе донесъл, и по половин домат на всеки. Мисълта за малките купички със сладко върху бялата покривка преди много години не му даваше покой.

— Спомняте ли си сладкото от сливи и желето от киселица? — имаше неблагоразумието да попита той. Лицето му грееше, а зениците му се бяха разширили от копнеж под протърканата филцова шапка.

— Ако ти кажа — обърна се към него разгневена Марго, — че твоята Рита краде, предполагам, че този факт няма да ти направи никакво впечатление!

— Чакай! — извика той изтрезнял. — Какво искаш да кажеш, Мардж? — После се обърна към Нели за обяснение.

— Не я слушай! Докачена е.

— Не, не, чакай! — настояваше той. — Какво искаше да каже Мардж с това?

— Била си загубила онази огърлица и някаква книга, която държала в чекмеджето си.

— Каква огърлица?

— Същата, която носих на гостито у Валери Мандър онази вечер. Изчезнала е! — тросна се Марго драматично.

— Като те знам в какво състояние беше оная вечер, още се чудя как изобщо се прибра с дрехи на гърба си, а какво остава за някаква огърлица! — сряза я Нели.

— Яд те е, че излизам, нали? Искаш да ме заключиш в къщи, и също като тебе да натискам педала на шевната машина от сутрин до вечер, а устата ми да е натъпкана с карфици! Искаш да ме спреш…

— Да те спра! — изсмя се саркастично Нели. — Кой петнеше честта на семейството всеки божи ден и кой ме остави да гледам Мама и вуйчо Уилф!

— Ти не ми позволи да го видя за последен път! — изстена Марго и в очите й заблестяха сълзи при спомена за Джордж Бикъртън, който издъхна горе в спалнята.

Джек се опитваше да проумее какво общо имаше с всичко това Рита. Те се дразнеха една друга със спомени и го объркваха с препирнята си.

— Ти ме спря от часовете по гимнастика — викаше Марго.

— Глупости…

— Ти се обади в Пожарната и каза, че здравето ми е разклатено и не мога да дежуря повече.

Те се плюеха една друга, приличаха на някакви наежени котки, които забиват нокти в кожената тапицерия на колата.

Долу, в гробището, Рита криволичеше между лавровите дървета, прашните рододендрони и нежните върхове на офиката.

— Боже мой! — започна Нели и той се обърна към нея. Видя как очите й се отвориха широко, сякаш забеляза нещо отвън на пътя, което я изненада. Над тесния бял шал, усукан около врата й, устните й бяха станали бледоморави.

— Хей, Нели! — извика уплашен, когато тя започна да се свлича в седалката, а клепачите й потрепнаха. Не знаеше какво да прави. Марго каза, че това не е нищо друго, освен изблик на гняв.

— Затваряй си устата! — викна й Джек, изплашен до смърт, защото знаеше, че е сърдечна криза.

Излезе от колата и издърпа Нели да легне върху двете предни седалки, свали палтото си и го сгъна на възглавница под главата й. Гърлото му се сви при вида на набитите й глезени и на практичните, подобни на ботуши обувки, които бе носил като момче. Извика на Рита да дойде бързо, но вятърът отнесе гласа му и тя не се обърна. Потърси с очи някаква къща откъдето да поиска помощ. Но видя само редица от полуразрушени сгради в далечния край на пътя, а той не искаше да остави Нели насаме с Мардж, която вече бе започнала да рони сълзи.

— От сърцето е — мърмореше той, коленичейки на стъпалото на камионетката и захвана да потупва окуражително ръката й, все още в ръкавица, та тя да почувствува неговото присъствие.

— Иди извикай Рита! — нареди на Мардж. Искаше да заведе, колкото се може по-бързо, болната в къщи, в леглото й.

След малко Нели отвори очи и той й каза да лежи неподвижно. Джек се обърна и видя, че Мардж тича покрай оградата, маха с ръце и крещи: „Рита, Рита“. Някакво малко момиченце се приближи и зяпна в колата с безизразно лице. Косата му бе опадала на няколко места.

— От сърцето е — повтори той на Нели за кой ли път, защото искаше да я успокои, да й каже, че не е станала катастрофа, че не сънува кошмар или нещо, което не може да разбере.

Стисна зъби и мислено се помоли Рита да побърза. Мардж все още следваше извивките на пътеката покрай оградата. Приличаше му на писнала срещу вятъра чайка.

Нели бе дошла вече в съзнание и се бе успокоила. Опита се да се изправи и да седне, като нахлупи шапката по-дълбоко върху главата си.

— Виж какво стана с официалното ти палто! — каза тя със слаб глас, а той го опъна и метна върху нея, после сложи отгоре и одеялото.

Когато пристигнаха в къщи, Рита и той я настаниха в леглото, смъкнаха тясната й рокля и я оставиха по комбинезон и корсет. Мардж отиде до семейство Мандър, за да се обади по телефона им на доктор Боугъл. На Рита й се струваше, че атмосферата в къщи е особена, изпълнена с шепот и внезапни почуквания на вратата.

— Много се преуморява — повтори Джек за стотен път. Все още с шапка на главата, той крачеше напред-назад из стаята и чакаше доктор Боугъл да свърши прегледа.

След като доктор Боугъл си отиде, Нели вече се бе съвзела съвсем. Харесваше го, той бе от нейното поколение, никога не задаваше твърде много въпроси. Нареди й да лежи един-два дена и да не се тревожи много за къщата. „Освен това — бе казал той незлобливо — къщата ще остане и след като ти си отидеш от този свят.“ После слезе долу да си договори с Джек и я остави унила в студената спалня, а дъждът продължаваше да се стича по стъклата. Нели реши да прави това, което й бяха казали — да остане в леглото ден-два, а Мардж да си вземе отпуск, за да поддържа къщата и да й прави чай, когато й поискаше. Нужно й бе време, за да обмисли какво да прави в бъдеще. Мардж бе права, когато бе извикала на Джек в камионетката, че избликът на гняв бе причината за припадъка й. Гневът я обзе веднага щом Мардж я обвини, че уж я била спряла от часовете по гимнастика. Това бе лъжа и гневът, който изпита към Мардж, задето изопачаваше фактите, както на нея й бе угодно, се надигна в Нели като сок от жлъчка, задавяйки я. Занапред трябваше да се въздържа от подобна избухливост, докато не измисли какво да прави с мебелите. Рита ще трябва да си намери момче и да се задоми. Джек би могъл да им потърси някоя къща, не скъпа естествено, и тогава бюфетът, канапето, столовете и костният порцелан биха могли да бъдат преместени в нея, в гостната, далеч от немарливата Мардж. Засега щеше само да й загатне, колкото се може по-спокойно, да й пере бельото, докато тя отново се изправи на крака и поеме къщата. Нищо друго не й оставаше, освен да се моли някой трамвай да не премаже Мардж, преди тя самата да бъде годна пак да пере.

Мардж изглеждаше съвсем смирена, след като огънят бе изгаснал в нея. Не каза нищо, дори когато Рита съобщи, че тръгва, ако повече нямат нужда от нея. Джек й даде банкнота от 10 шилинга и й заръча да бъде добро момиче.

— Ех, защо ли се карах с Нели — каза Марго, когато останаха сами.

— Езикът ти е като на пепелянка, Мардж. Знаеш, че с нея човек не може лесно да се разбере. Иначе е добра жена, по-добра от много други.

Той седеше на стола на Нели край камината с ръце между коленете. Доктор Боугъл бе казал, че няма причина за безпокойство. Това било само малко предупреждение за Нели да гледа по-леко на нещата. Най-добре би било в бъдеще да не я тревожат, нито пък да предизвикват сцени, които най-вероятно биха довели до сърдечна криза.

— Откога е така потисната? — Джек попита Мардж, а тя отговори, че Нели била такава горе-долу от началото на седмицата, когато тя, Мардж, отишла до нейна приятелка след работа и не се върнала веднага в къщи. Нели се съгласила да й купи цигари, но после забравила и когато Мардж й потърсила сметка, Нели избухнала и оттогава не казала нито една любезна дума.

— Така, значи! — обади се Джек и пусна радиото, за да разсее мрачното настроение.

Направи чаша какао за Нели, но тя не го искаше. Върна се в кухнята и го изпи сам. Въпреки че навън беше все още светло, вътре в кухнята бе сумрак. Предметите изглеждаха невзрачни и потискащи без светлината на огъня. Всички хубави мебели бяха преместени в гостната — масата за хранене, бюфетът, столът от дъбово дърво, на който обичаше да седи татко. Нели ги замени с евтини и практични мебели, купени от „Луис“.

— По дяволите! — викна той. — Ще инсталирам електричество, преди да е дошла зимата.

— Няма да се съгласи — отговори Марго. — Знаеш каква е, щом стане дума за някаква промяна в къщи.

Джек отиде в кухненската ниша и запали фурната, за да се позатопли кухнята. Марго седеше с палто и се самосъжаляваше; къдриците й, подобни на наденици, бяха увиснали над ушите й от тичането в дъжда. Джек сложи масата за чая, но и на двамата не им се ядеше.

— Ужасно ми е студено! — оплака се той, изправи гръбнака си и обви тялото си с ръце. На челото му личеше червена следа от шапката, там, където ластикът се бе врязал надълбоко. Щом календарът показваше, че е лято, дори и върху покрива на бараката в двора да имаше сняг, Нели за нищо на света не би запалила камината. Повтаряше, че въглищата били за зимата.

Напразно Джек й говореше, че всичко ще се оправи, още повече че съюзниците вече бяха извършили десанта в Европа. Но тя бе чела някъде за хора, които започнали да горят мебелите си, за да не умрат от студ през зимата.

Женски глас пееше по радиото „Утре, когато светът ще бъде свободен“!

„Сини птици ще летят

над белите скали на Доувър,

почакай само до утре и ще видиш…“

Джек заприглася на припева, но гласът му секна от вълнение и той прочисти гърлото си няколко пъти, за да надвие чувствата си.

Марго го наблюдаваше с презрителен поглед.

— Щом чуя тази дума, и нещо винаги ме задавя — каза той.

— Каква дума, нещастнико?

— Синьо. — Той шумно се изсекна в носната си кърпа. После продължи: — Спомням си едно стихотворение, което някога учих в църковното училище „Свети Емануел“ за „увехналото синьо цвете“.

— Така ли? — забеляза подигравателно Мардж.

— Освен това има синя птица, син зюмбюл…

— И синя муха месарка — добави Мардж и той не издържа — разсмя се силно.

По радиото избухна буря от аплодисменти, приветствуващи края на песента. И двамата погледнаха нагоре към тавана, надявайки се Нели да не си помисли, че се забавляват.

Когато в кухнята стана съвсем тъмно, той се качи отново горе и шепнешком извика:

— Нели, Нели, искаш ли нещо?

Тя не отговори. Джек отиде на пръсти до леглото й. Тя лежеше, сложила ръка под бузата си, с изопнато под юргана тяло; изпод леглото се подаваха наполовина обувките й с развързаните връзки.

 

 

Пред дългото огледало в дамската чакалня на гарата се бяха наредили жени, които плюеха в малки кутийки и напластяваха черен туш върху миглите си. Вуйчо Джек казваше, че били пристигнали от цяла Англия на автостоп заради американските военни бази. Казваше също, че тези жени били луди за парите, които янките пръскали. „Паднали жени“, хулеше той, стиснал презрително устни като истински пуритан, и Рита бе повярвала. Но сега бе разбрала, че не парите, а копнежът по любов, такава, каквато тя бе намерила с Айра, бе довел тези жени тук. Те изглеждаха доста вулгарни с изрусените си коси и с издадените си напред устни, които мажеха с дебел пласт червило, но не бяха пропаднали.

— Извинете — каза тя учтиво, проправяйки си път до огледалото, и постави чантата си върху поличката пред него.

Кърпата на главата й бе прогизнала от дъжда. Косата й под нея бе отпусната, прилепнала към черепа й, сякаш намазана с олио. Някакво момиче, което държеше в ръка книжна кесия, пълна с пясък, бе вдигнало единия си крак върху тапицираната с кожа пейка. То втриваше жълтите песъчинки в кожата си, за да изглежда уж, че е с чорапи. Пясъкът падаше на малка купчинка по пода. Рита изтри лицето си с носна кърпа и изстиска малко крем „Симон“ върху носа и бузите си. Бе намерила крема и кутийката с оранжева пудра в чекмеджето на леля си Мардж, но пухчето за пудрата липсваше. Внимателно топна края на носната си кърпа в пудрата и я нанесе върху лицето си. Когато свърши, не бе сигурна за резултата. Да можеше само косата й да изсъхне, чертите на лицето й щяха да изглеждат по-деликатни, не толкова изострени.

Айра не беше навън под часовника, както се бяха уговорили. Валеше и навярно се беше скрил при колонките за таксита или край бариерата, или в централната чакалня, или най-после в мъжката тоалетна, за да приглади косата си, та да е хубав за нея. Тя надзърна навсякъде и постоя пред мъжката тоалетна около 10 минути, докато накрая излезе моряк с развята зад главата си яка също като синьо корабно платно и я зяпна нахално, сякаш я познаваше. Беше нисък и доста стар и тя не искаше Айра да я види с него — можеше да си помисли, че е разпусната. Върна се в дамската чакалня и седна на една пейка. Там вече имаше нова група жени, току-що слезли от влака от Уорингтън. Размъкнати и рошави, те се отпускаха тежко върху черните кожени пейки, пушеха и дъвчеха дъвка. Една от жените й напомни леля Нели по увисналата устна, по израза на очите под разрошените кичури мокра черна коса. Беше вързала косата си е измачкана копринена бяла панделка, чийто край висеше над оскубаната й вежда. Тя не сне очи от Рита дори когато банда деца се втурнаха с крясъци през отворената врата и започнаха да удрят с пръчки по мушамата на масата в центъра на залата. Децата се сборичкаха на пода и Рита видя следите от ухапвания от разни паразити, белезите от прекараната скарлатина, които ясно личаха по тънките им крака и стигаха чак до маншетите на опърпаните им голфове. От тях се носеше мирис на мокри стари дрехи и мръсотия, примесен с неприятната воня на спарено зърно. Тя остана на мястото си, без да се помръдне, свила ръката си в юмрук, когато чистачката дотича от умивалнята и ги изгони навън.

Жената с панделката в косите караше Рита да се чувствува неловко. Тя си въобразяваше, че всичко е изписано по лицето й; това, че си е намерила любим, че Айра е неин. О, как искаше той да се появи на вратата сега, да извика името й; тя ще изтича към него, а всички тези изморени и мръсни жени по пейките щяха да разберат, че тя не е като тях. Но той не се появи и след известно време тя излезе навън на перона, гъмжащ от войници и пискливи жени, тъй като влаковете сновяха нагоре-надолу между американската военна база край Уорингтън, войнишките казарми във Фрешфийлд и летището на Удвейл. Военни полицаи важно патрулираха по двойки, в бели каски; на кожени ремъчета около китките им висяха палки, които те небрежно размахваха. Рита слезе по стъпалата на гарата, мина покрай колонките на такситата, после под арката на централния вход и тръгна по Станли Стрийт. Поспря се за малко във входа на филателния магазин, за да се подслони от дъжда.

Отвреме-навреме тя подаваше глава от входа и се взираше надолу по улицата, водеща към гарата. После пак тръгна, но се спря пред аптеката и се загледа в странните предмети, изложени на витрината: гумени бандажи, хирургически корсети и рекламни листовки за хапчета и тинктури. Имаше също снимка на мъж по долни гащета с издути като на боксьор мускули, както и голяма кафява дюза е дупчеста топка в единия й край. „Вихров спрей“, прочете тя, но никъде нямаше указание за какво служи — беше твърде голям, за да бъде гутатор за ухо. Предположи, че е нещо неприлично, подобно на нещата, описани в скритата книга на леля й Мардж. Не искаше да я сварят тук, пред витрината, и някъде в съзнанието или в сърцето й вече започна да се прокрадва едва доловимо чувство на страх. Защо не идваше той още? „Моля те, Господи — започна тя, — не го оставяй да умре. Нека това да стане там, където трябва, и в деня, в който му е писано.“ Сетне наведе глава и тръгна срещу поройния дъжд, за да се върне на гарата. Айра беше там, облегнат на черната от сажди стена под грамадния часовник от ковано желязо.

— О! — възкликна радостно Рита и се засмя с облекчение. — Тъкмо си мислех, че…

— Влакът закъсня, беше претъпкан и някои от момчетата трябваше да останат за следващия.

Не се опита да я целуне по бузата, но това не я обезкуражи, беше твърде благодарна, че все пак дойде. Интуицията обаче й подсказваше, че някаква частица у него й оказва съпротива. В студените му, спокойни очи нямаше топлина, сякаш той още не беше проумял, че цял живот е чакал да я открие. Беше муден и отпуснат, неотърсил се още от апатията на юношеството.

— Можем да отидем на кино — предложи той, като гледаше прогизналите й от дъжда дрехи и лицето й, жълто от пудрата.

— Вече не можем да отидем на кино. Късно стана. Не мога да закъснявам, леля Нели е болна.

На Рита й беше приятно да се разхожда с него, да държи ръката му. Не забелязваше нито дъжда, нито студа. Във въображението й те си говореха нежно за бъдещето, за любовта си, вървяха по улиците на града — той с обърната яка на дрехата си, за да не го духа вятърът, а тя с шал на главата, провиснал върху раменете й — вървяха подръка и мълчаха в летния ден. Стигнаха почти до Пиър Хед и се подслониха под черния свод на моста с железопътната линия, минаваща над главите им по цялата дължина на доковете.

— Прилича ли ти на Америка? — попита тя, заслушана в тътена на влака над тях.

На нея всичко това наистина й напомни на американски филм. Градската градина пред тях беше безлюдна. От зелените пейки се отцеждаше вода. Ситни капчици мъгла се издигаха над кея и се разсейваха като пушек над храстите и тревата.

— Няма нищо общо с Америка — отговори й той.

— Не ти ли се иска да бъдем пак извън града? — попита отново Рита, но той мълчеше — не му се щеше да се обвърже с отговор.

Ако бяха лелите й, тя би приела мълчанието им за лошо настроение. Но Айра, тя вече знаеше това, бе пестелив на думи. Когато му дойде времето, той ще намери верния тон. Имаше много барове и кафенета, но тя искаше да бъде насаме с него, а и леля Нели едва ли би одобрила да ходи по такива места.

— Трябва да се подслоним от дъжда — каза той. — Май цялата си вир-вода.

— Нищо ми няма! — Рита бе искрена, а той спря и докосна рамото й през мушамата.

— Сигурно се чувствуваш като удавен плъх.

Дъхът й секна от обидата, тя премига, не знаеше накъде да погледне. Изведнъж всичко й се стори студено и мрачно: издигащите се към стоманеносивото небе черни сгради, улиците, пълни с прегърнати непознати двойки.

— Трябва да се качвам вече на трамвая — каза тя, докато в себе си чуваше молбите му: „Моля те, не ме оставяй сам сега — хубава си като картинка, като розова градина!“.

Докато чакаха трамвая под навеса на спирката пред „Оуен Оуенс“, тя изучаваше с поглед извивката на челюстта му, защото Айра се бе обърнал настрана и се бе заслушал в танцовата музика, долитаща от военния клуб насреща. Когато се качи в трамвая, Айра й махна с ръка за сбогом, а тя седна вдървена на седалката, притиснала до гърди чантата си. Видя го как в миг пресече тичешком улицата, преди трамваят да издрънчи с камбанката си и да се отдалечи от него.