Берил Бейнбридж
Шивачката (1)

Първа глава

После тя влезе в малката гостна. Шивашкият сантиметър се полюшваше на врата й. Позволи си чаша портвайн и изтри в тъмното полирания шкаф с престилката си на цветя, ако случайно бутилката е оставила мокър кръг. Чуваше как Мардж си мие ръцете над тенекиената мивка в кухненската ниша. Тенекията вдигаше оглушителен шум. Тя едва не викна на Мардж да престане, но вместо това се отпусна върху стария диван на Мама, претапициран отново с купен от разпродажба плат. Въпреки отчайващия студ на необитаемата стая коледното питие й завъртя главата. Трябваше да прехапе устни, за да потисне усмивката си. Светлината от антрето падаше върху килима в червено и кафяво, почти нов благодарение на грижите, които бе полагала за него през всичките тези години. Тук поне всичко беше подредено, на сигурно място. Преместването на масата от палисандрово дърво бе ужасна грешка, но глупаво е да вини себе си за това, което се бе случило. В цялата стая нямаше нищо, което би обидило Мама — дори и малкото огледало в рамка от зелено кадифе, с изрисувани червени рози върху стъклото. Пукнатината в единия ъгъл, тя можеше да докаже това, бе от войната, а не поради небрежност или нехайство. Бомбата, паднала върху Прайъри Роуд, уби дванадесет души, между които и любовника на мисис Екълс от магазина на ъгъла, смъкна огледалото от стената и го напука.

— Добре ли си сега, Нели?

Марго бе застанала на вратата и я наблюдаваше. Мама винаги я бе предупреждавала да държи Мардж под око. Такова глупаво момиче! Как само се влачеше с мистър Ейвярд! Той не беше много здрав, нито пък млад, а на всичко отгоре Мардж щеше да загуби и вдовишката си пенсия. Представи си, да захвърли своята независимост заради честта да седи до него на масата и да му кърпи бельото! Много време й отне, докато я убеди, и накрая Мардж се вразуми — прати мистър Ейвярд по дяволите, но в лицето й, в израза на очите й, който не можеше да скрие — в цялото й изражение остана нещо неприлично.

Беше й казвала: „Мардж, ти щеше само да му слугуваш!“. А Мардж бе отвърнала: „Да, Нели, знам“. Но очите й, както и сега, горяха с тайните на греха.

— Остави ме — каза Нели. — Ще дойда след малко. Валери беше права за колана на годежната рокля.

Той щеше да придаде завършеност на роклята. Отпусна клепачите си и задряма, сякаш се печеше на слънце, изтегнала двата си яки крака върху килима, с полепнали по чорапите й зелени памучни конци.

Събудиха я гласове, долитащи от кухнята. Заслуша се в тях за момент, преди да стане. Рита се бе върнала от работа и пак плачеше. Време й беше за любовни терзания, но това бе мъчително за всички около нея.

— О, лельо, бих искала да умра!

Тя, разбира се, не го желаеше.

Мардж само повтаряше: „Шът-шът“, опитвайки се да я успокои.

Зад дантелените завеси нещо проблясваше. Джек бе налепил азбестови ленти, за да предпази стъклото, но тя можа да различи част от тухлената стена насреща и малката прашна туфа птичи дрян, засадена в пръстта под прозореца, която излъчваше бледо сияние като разцъфнал храст, застинал на лунната светлина. Тя оглади диплите на завесите; гласовете от кухнята я притесняваха. Ако това момиче не престане да хленчи, съседите ще започнат да чукат по стената. Прекалено много шум се бе вдигнал за една нощ.

Тя излезе в антрето като скри винската чаша в джоба на престилката. Помете счупените преди това стъкла на купчинка и ги уви във вестник; коленичи, за да събере с два пръста парчетата, набили се в прашната изтривалка пред входната врата. На стълбите намери една изкуствена перла, незабелязана от Мардж, която й заприлича на ментов бонбон. Влезе в кухнята с пакета си и го остави на масата.

— Валери Мандър каза, че нейния Чък не го бил виждал повече от седмица — изстена Рита.

— Шът-шът — зашътка отново Марго, като прегърна момичето, за да го успокои, и погледна умолително към Нели. Бузите й бяха мършави и бели като на мъртвец.

— Стига толкова, Рита! Станалото, станало — каза Нели. — По-добре ти е без него.

Това беше истината, разбира се, въпреки че тя не бе имала намерение да вика толкова силно.

— Изключи газовата печка, Мардж! — нареди тя и без да дочака, влезе в кухненската ниша, за да изгаси газта под чайника.

— Но нали винаги пием по чаша чай преди лягане — каза Рита, повдигайки изтощеното си лице в знак на протест, а Марго за кой ли път повтори глупавото „шът-шът“.

Момичето се изми в нишата, докато двете жени се приготвяха за сън. Отражението на скулестото му лице, бяло като платно от мъка, пробяга по повърхността на потъмнялото огледало. Рита наведе глава и изстена, напълно изтощена от силата на чувствата си. Някаква сянка подскочи зад прозорчето, пробито високо в стената между окачените тигани. Тя погледна нагоре стреснато, без да маха оръфаната хавлиена кърпа от устата си, и отвори задната врата, за да пусне котарака вътре.

— Хайде, Нигър, хайде! — викна тя.

— Затвори тази врата! — Гласът на леля й бе груб от раздразнение.

— Не може ли поне котката да влезе, лельо?

— Не, остави я навън!

Но Нигър, който вече се беше вмъкнал, се шмугна по линолеума в кухнята и с един скок се метна на дивана, а очите му блестяха.

Рита отиде в антрето, за да остави обувките си в нишата под стълбите. Когато се върна, леля Мардж се бе качила на масата и протягаше ръце към газената лампа с розовия абажур на дипли; там, където нощницата се бе повдигнала, се показваха краката й. Нели я държеше здраво за глезена, в случай че й се завие свят.

— Къде е другата половина от завесата под стълбите, лельо Нели? — попита Рита.

Нели си беше сложила мрежата за коса и си бе извадила изкуствените зъби. Когато газта угасна, лицето й изглеждаше подпухнало при светлината на камината. Тя не отговори. Дръпна дрехата на Мардж и й каза да слезе долу, което тя направи, олюлявайки се за момент върху ръба на стола, преди да стигне с крак пода. Отиде веднага към бюфета. Порови между ножовете и вилиците и извади пакет американски цигари. Щом момичето ги видя, лицето му се сви в гримаса. То се хвърли на колене и зарови глава в скута на леля си, която сядаше край огъня.

— О, лельо! — извика с глас, заглушен от фланелената материя. — Аз наистина го обичам!

Нели видя как ръката на Мардж с тънката златна халка на пръста й взе да гали наведената глава на момичето. Пакетът цигари се плъзна към килимчето. Като истинска пуританка Нели го запрати чак в дъното на камината.

— Глупачко такава, беше пълен пакет!

Мардж бе обидена, гледаше сестра си с омраза. Но отстъпи пред настървението на по-възрастната жена. „Шът-шът“, повтори тя на коленичилото момиче, мрачно вперило поглед в цигарите, които пламъкът поглъщаше.

Нели отнесе увития с вестник пакет в килера. Върна се и застана до камината, като протегна свития си юмрук към огъня. Зениците на котарака се разшириха. Огънят изпращя. Между въглищата се топеше восък. Рита възкликна учудено:

— Какво е това?

— Някой е съборил восъчното човече в антрето. Счупено е.

Момичето се изправи, продълговатото му лице бе измокрено от сълзите и пълно с обвинение.

— Восъчното човече?

— Не ме гледай така, госпожице! Нищо не може да се направи.

Нели засмука възглавничката на пръста си, където се беше забило парченце стъкло, и додаде така, че момичето да знае към кого да отправи обвинението си:

— Баща ти го събори.

— Вуйчо Джек! Значи вуйчо Джек е бил тук?

Рита премести очи от едната леля към другата, но не получи отговор. Нели залости задната врата и донесе кана с вода, за да залее въглените. Към тавана се издигна пушек. Котаракът скочи от мястото си на дивана и отиде отегчен да си легне върху купчината вестници зад вратата.

— Бедният стар Нигър, това май не му хареса! — каза леля Марго и се разсмя гърлено, но вдигна ръка към устата си, за да сподави звуците. Извърна глава към камината и се взря в угасените въглени.

Рита бе озадачена от посещението на вуйчо Джек. Той минаваше в събота, за да донесе неделната плешка.

— Заради годежа ли дойде вуйчо Джек? — поиска да знае тя. — Сигурно за да донесе месо на Валери Мандър.

— В леглото! — викна Нели, но не грубо.

Джек вече трябваше да е при доковете на път за Бутъл. Тя почака в антрето, докато Рита и Мардж се качат горе. Остави ги да си легнат, наведе се над парапета на стълбата и изгаси газовата лампа.

— Легнахте ли? — викна след малко.

Рита чу скърцането на парапета, когато Нели тръгна нагоре по стълбите. На тъмната площадка босите й крака зашляпаха по линолеума.

— Студено ли ти е, Рита?

— Да, лельо.

— По-добре ела да спиш при нас.

Не искаше Рита да сънува пак онзи кошмар. Не беше го имала от няколко седмици, но сега явно изглеждаше разстроена и се терзаеше. По-добре да е край тях. Та нали всички щяха да се простудят онази нощ, когато се щураха насам-натам.

Рита се качи в леглото, пъхна се между двете жени и мушна глава под колосаните чаршафи, за да се спаси от суровия нощен въздух и от тиктакането на будилника, навит за шест часа сутринта. Мислеше си, че е абсурдно дори да затвори очи, докато умът й броди безспирно напред-назад в търсене на загубеното щастие, но заспа още щом зарови главата си по-удобно в колосаната ленена калъфка на възглавницата. Отвреме-навреме прохленчваше, а Марго хъркаше, сгушена в Рита, преметнала върху зеления копринен юрган ръка, студена като стъкло, свързана с момичето чрез кичур коса, прилепен към горната й суха устна.

Нели сънуваше, че върви след Мама в някаква градина и реже с остри ножици върховете на розите.