Берил Бейнбридж
Шивачката (11)

Единадесета глава

Нели бе изморена, но доволна. Бе работила без почивка над чудесната рокля на Валери. Следобед тя изглади полата и постави роклята върху манекена. Коленичи, опряла ръце на пода, и започна да го обикаля, за да се убеди, че подгъвът е абсолютно равен. Разполагаше още с много време. Мардж нямаше да се върне за вечеря — беше отишла на репетиция, а Рита, с нейния апетит напоследък, щеше да се задоволи с малко. Можеха да хапнат нещо студено, а след чая тя ще прескочи до Валери за последната проба. Едно копче не бе съвсем на място. Заши го отново, като се надигна на пръсти, за да го достигне, присвила очи срещу светлината. После седна да си почине и заоглежда критично роклята. Красотата й бе в разкроената пола и дълбоко изрязаното деколте. Мисис Мандър искаше пайети, но Валери бе казала: „Не, роклята трябва да бъде семпла!“. Представи си как Валери, облечена в нея, се върти като филмова звезда; всичките й фусти се показват и разкриват заоблените й лъскави колене в найлонови чорапи. Ще трябва да помоли Валери да намери и за Рита чифт такива чорапи. Това може би ще повдигне настроението на момичето. Ухажването на младия американец не бе продължило много. Не се наложи да покаже неодобрението си от връзката им — той просто се бе изпарил.

Джек й бе казал нещо за него, че уж бил идвал един следобед у тях и Марго го поканила в гостната, но Джек изглежда не бе разбрал, както трябва. По това време Мардж трябваше да е на работа, пък и никога не би се осмелила да го покани в гостната, без да вземе разрешение от нея. Тя стана и отиде там да види дали всичко е на мястото си; нагласи диплите на дантелените пердета и прекара пръст по полицата на камината. Странно, но липсата на масата от палисандрово дърво и на бамбуковия цветарник не й направи впечатление. Сякаш никога не са били в тази стая. Когато Джек е в добро настроение, тя ще му спомене, че иска да премести и бюфета и ще види какво ще каже той. Според Мардж горе в стаята без прозорци имало мишки и нямало да се изненада, ако те проядат мебелите на Мама. Въдели се заради гълъбите на съседите. Покрай тези птици винаги имало паразити. Мардж й го каза, за да я разстрои. На Джек пък бе споменала, че тя, Нели, продавала мебелите. Ако Джек не я познаваше добре, можеше да й повярва. Би си помислил навярно, че тя, Нели, на стари години е станала користолюбива. Можеше да се обиди, след като даваше толкова пари за къщата: за банята горе, за да измажат стаите, и всяка седмица за Рита. Като деца Мардж беше най-щедра от всички. Джек бе стиснат, но Мардж можеше да си свали и ризата от гърба. Животът вършеше странни неща с хората, играеше си с тях като с марионетки. Но ако човек запазеше вярата си в Бога, всичко беше наред. Нели бе отправила към него молитви за Рита и Той се бе вслушал в тях. Тя не мислеше само за себе си; знаеше, че американецът не е момче за Рита. Като се сетеше само за начина, по който държеше вилицата и ножа и как се разполагаше на чуждия диван! Чък не беше такъв! Той се обръщаше към Сирил Мандър със „сър“! Когато влизаше в къщата, си сваляше шапката.

На път за в къщи Валери се отби за малко. Ръкавиците й бяха от истинска кожа. Около врата си имаше малка кожена пелеринка.

— Чудесна е, лельо Нели, наистина е чудесна!

Тя стоеше възхитена пред зелената тафтена рокля. Докосна леко с пръсти плата на рамото.

— Рамото е добре, нали? — разтревожи се Нели.

— Чудесна е! Просто не искам да измачкам полата!

— Ще дойда след чая за последна проба.

— Ела, когато искаш — каза Валери. — Няма да се виждам с Чък тази вечер. Джордж се върна в отпуск.

И тя довери на Нели, че Джордж не харесвал Чък. Сирил бил казал на сина си, че е невъзможен. Чък проявил разбиране, дал на момчето време да свикне с него. Джордж бил отбелязал язвително, че янките доста се помотали, докато влязат във войната. Сирил му отговорил, че това била грешка на Рузвелт, а не на Чък.

— Джордж му завижда за парите — каза Валери. — Той му завижда и за джипа, щом го видя да си тръгва с него. Той мрази янките.

— Е, човек може да го разбере — каза Нели, а Валери я погледна особено.

Когато малко по-късно влезе Рита, Валери я попита дали иска да види новите й обувки.

— Зелени са — каза тя, — с червени подметки. Страшно са хубави!

— Може по-късно да се отбия — отговори Рита.

Тя бе отпусната, апатична, под очите си имаше сенки, сякаш не бе спала. Сви се на дивана и отвърна поглед от годежната рокля.

— Валери е като картина с тази рокля — рече Нели. — Истинска картинка!

— Сигурно — съгласи се Рита. Не я беше грижа дали леля й предпочита Валери пред нея. Цяла седмица бе пълнила главата си с толкова много варианти, начини да го намери, сцени на одобрявания и мечти, че сега просто не можеше да мисли. В главата й нямаше нищо — ни образ, ни картина, а само някакъв тих и настойчив глас го зовеше да се върне.

— Ще ти отива зелено — каза Нели, като слагаше масата за чая.

За Рита вече нищо нямаше смисъл — зелено или синьо, беше й все едно.

Навън отново валеше, котаракът мяукаше на прозореца и искаше да го пуснат вътре. Цяла сутрин бе висял между клоните на явора в двора на номер единадесет в очакване на червеникаво-кафявата котка.

 

 

Рита нямаше желание да иде с Нели до семейство Мандър. Каза, че ще намине по-късно.

— Ще останеш сама, Рита — възрази Нели. — Леля ти Мардж няма да се върне скоро.

Когато тя излезе, Рита се качи в спалнята. Отвори чекмеджетата на скрина и надзърна в старата чанта на Марго. Вътре имаше пиличка за нокти, празна цигарена кутия и писмо от някаква фирма, в което пишеше, че молбата й за работа е получена. Рита издърпа черния куфар изпод леглото. Намери само някаква рокля, свита с нафталин, празен плик с холандска марка, противогаза на Марго, малко джобно ножче с дръжка от слонова кост и плосък портфейл, в който имаше поздравителна картичка за рожден ден и банкнота от десет шилинга. Тя взе джобното ножче и парите. Нямаше нужда от пари — Нели не искаше да вземе нито грош от заплатата й, — но почувствува, че Марго й дължи тази банкнота. В куфара нямаше нищо лично, което да събуди любопитството й, нищо интересно като оная книга, която бе намерила някога. Слезе долу да си вземе палтото.

 

 

Марго очакваше злостните забележки на Нели, задето се връща рано в къщи. Намеците й, че тя, Марго, не можела да прояви траен интерес към нищо. Затова щеше да й каже, че репетицията се отлага. Това донякъде бе вярно; във всеки случай бе загубила всякакво желание. Омръзна й това киснене с часове само за да изпее една песен за репетиция.

Когато отключи и влезе в къщата, бе благодарна, че нямаше никой. Беше ужасно да седи заедно с Рита и да я гледа как чезне от любов по Айра. Видя котарака, притиснат до прозореца в очакване да го пуснат вътре. Отвори широко вратата към задния двор и постави на земята чинийка с мляко. Навън беше мрачно, дъждът валеше безшумно по червените плочи в двора. Седна да си почине, като опъна краката си, за да ги отмори. Пресегна се за вечерния вестник, оставен на бюфета, и докосна нещо хладно. Това бе джобното ножче на Джордж Бикъртън. Не можеше да разбере какво търси то тук, под вестника. Взе го в ръка и в главата й нахлу споменът, когато той й обели ябълка, много отдавна, през един неделен следобед в парка Нюшам. Прецизността, с която белеше зелената кора на кръгчета, които провисваха чак до скута му, откривайки белия плод, я накара тогава да се разсмее. По острието на ножчето проблясваха капчици сок.

Тя отиде в кухненската ниша, за да кипне вода за чай. Застана до отворената врата и се загледа в дъжда. Чу стъпки, които се приближаваха по задната уличка към къщата.

Мисис Мандър смяташе, че роклята стои чудесно на Валери. Била малко семпла за нейния вкус, но Валери изглеждала чудесно в нея. Дори Джордж се възхитил.

— Хубава е, вярно, макар че ще се зяноса за някакъв си янки! — възкликна той.

Той мажеше косата си с брилянтин. Докарваше се, за да отиде с баща си до кварталната кръчма. Сирил се гордееше с него — какъв чудесен моряк е в белите си панталони! Процепът на гърдите му разкриваше розова кожа, а на закачалката в антрето висеше малката му, елегантна шапка.

Валери стоеше пред огледалото. Държеше полите си далеч от буйния огън и наблюдаваше извивката на раменете си, заоблените си ръце под зелените презрамки. Имаше вирнат нос, кафяви очи с дебели клепачи, устни, които постоянно се усмихваха над малката брадичка.

— Не съм сигурна за талията — каза тя, — вие какво мислите?

— Какво й има на талията? — попита мисис Мандър. Тя огледа роклята отвсякъде.

— Може би искаш колан? — обади се Нели.

Валери бе обхванала талията си с две ръце, като с това подчертаваше заобления си ханш.

— Тръгвам — каза Сирил.

Той целуна жена си право в устата. Беше от хората, които вършат всичко с жар.

— А ти, Нели, какво смяташ? Мислиш ли, че един колан ще придаде завършен вид на роклята?

Нели мислеше, че може би е права.

— Бих могла да сложа и брошката си — продължи Валери, — онази, която ми подари Чък.

— Момчето на Рита ще дойде ли на годежа? — попита мисис Мандър. — Той е добре дошъл у нас.

Валери и Нели избягнаха да срещнат погледите си. Когато майка й отиде да постави бутилка с топла вода в леглото на Джордж, Валери попита:

— Как е Рита, лельо Нели? Така се притеснявам за нея!

Но Нели не обичаше излиянията. Беше достатъчно горда. Нямаше да седне да обсъжда Рита със съседите. Каза, че Валери има право за колана, той щял да дооформи роклята. В къщи имало парче плат, който щял да стигне.

— Първо изпий чаша чай — намеси се мисис Мандър. А Валери викна весело:

— Не, мамо, извади уискито, почерпи леля Нели с истинско питие. Та чак мустаци да й пораснат.

Това бе неприличен израз, но Нели го прие, понеже Валери го каза. Според Нели каквото и да направеше Валери, то не можеше да е обидно. Рита влезе, без да си съблича мушамата.

— Няма да се застоявам — каза тя.

Имаше смачкан вид, който сам по себе си бе упрек за щастливата Валери. „Господ да ти прости — казваше лицето й, — но ето ме мене, само на седемнайсет години, без капка надежда“. Тя създаваше потискаща атмосфера в малката стая. Отказа да седне край огъня.

— Пийни едно уиски — предложи й Валери. — Леля Нели няма да има нищо против.

Лелята имаше, но кимна с глава в знак на съгласие, като видя, че Валери е поела командуването тук. Имаше нещо старческо в Рита въпреки младостта й. Изглеждаше изморена, състарена за годините си поради своята мъка. Веждите й бяха застинали в извивка като на палячо, краищата на устата й бяха отпуснати като на клоун.

— Не ти ли се е обадил още? — прошепна Валери, когато Нели отиде в кухнята да помогне на мисис Мандър за чая.

— Не — студено отвърна момичето. Сякаш Валери беше виновна за това. Рита стоеше права като обвинителка до жълтия бюфет. Държеше чашата сковано и отпиваше на малки глътки уискито, сякаш то беше лекарство.

— Седни! — нареди й Нели, раздразнена от унилия й вид.

— Отивам да се разходя — каза Рита и хукна към антрето.

— Неприятности ли има? — попита мисис Мандър с искреното желание да помогне. Тя можеше да им даде съвети още преди години, когато Рита бе малко момиче. Можеше да напътствува Нели, но Нели никога не бе се обърнала към нея за съвет. Човек трябва да внимава с момичетата. Те са като попивателна хартия. Момчетата са дяволи — те отминават, без да се обръщат назад. Момичетата са други. Те се колебаят, ритат срещу ръжена, потиснати от майчината власт. Когато се разбунтуват сериозно, трябва да се потърси причината в миналото. Нели трябваше само да погледне сестра си Марго — с нейните смахнати маниери, начина, по който се обличаше, историята й с управителя на мандрата преди години.

— Разстроена е — призна Нели. — Но всичко ще мине.

На мисис Мандър не й беше работа да се меси. Погледна хубавата си дъщеря в годежната й рокля и не каза нищо.

 

 

Нели си отиде в къщи, за да ушие колана. На семейство Мандър каза, че ще се върне, щом го свърши.

— Рита! — викна тя от стълбите с надежда, че момичето вече си е легнало. Не й беше приятно Рита да скита до късно из Анфийлд. Тя се бе изложила здравата с тази своя поза на мъченица — две думи не каза на мисис Мандър, нито пък благодари за уискито. Нели си помисли, че Валери има право за колана. Отряза плата и седна на шевната машина. Платът се изниза под иглата, после тя скъса конеца с изкуствените си зъби, вдигна ножицата и отряза свободните краища на колана, обърна го от лицевата страна и се облегна на стола. Гърбът я болеше. Чувствуваше болка в раменете.

Вдигна краката си от педала на машината. Стори й се, че чу някакъв шум горе. Котаракът пълзеше неспокойно върху вестниците зад вратата.

— Престани, Нигър! — каза тя и се обърна към машината.

Този път шумът горе се чу ясно. Тя стисна ръка в скута си и впери поглед в тавана. Спомни си какво й бе казала Мардж за мишките. Дъските горе проскърцаха точно над вратата към антрето. Нещо изшумоля. Не, това не бяха мишки. Кафезът на гълъбите бе на първия етаж, пред задния вход. Мишките няма да вземат да гризат мебелите на Мама, те ядат хартия, плат, но не и дърво. Сети се за оня германец, който натрупал голяма сума банкноти под леглото си и ги намерил после на парчета.

— Нигър — викна тя, все още с ножицата в ръка, — хайде, ела!

Вдигна котарака от земята и като го прегърна непохватно, тръгна нагоре към стаята без прозорци. Нигър се извиваше и се мъчеше да се освободи.

— Престани! — измърмори тя, запъхтяна от стълбата, и го стисна здраво за ушите.

Отвори вратата. Котаракът висеше на рамото й, готов да се стрелне надолу всеки момент. Вътре не беше съвсем тъмно. От площадката проникваше мъжделив лъч светлина. Първото нещо, което видя, бе бамбуковият цветарник, а зад него — краят на леглото на колела и… два бели крака, свити в коленете, с омотани около глезените чорапи и прибрани навътре стъпала.

Той стоеше прав и си закопчаваше панталона. Бе напълно облечен, освен войнишката му куртка, която бе метната на масата от палисандрово дърво. Тя виждаше как металните копчета проблясват в полумрака. Отстъпи назад и остана на стълбищната площадка. Той хвана куртката си и я повлече по масата. Нели чу как копчетата одраскаха дървото — едва доловим за ухото звук, подобен на цвърченето на мишка, хукнала да се скрие. Облегна се на стената. Котаракът се изхлузи от прегръдката й и се стрелна надолу по стълбите. Айра излезе на площадката, преметнал куртката си на рамо. Имаше глуповато изражение на мъждивата светлина. Изглеждаше така, сякаш се срамуваше от себе си. Как се осмеляваше да драска мебелите на Мама, плод на цял един живот, изминал в изключителни грижи и жертви за тях! Какво право имаше да сурка куртката си по полираната маса?! А тя бе мислила, че тук мебелите са на безопасно място, далеч от дневната светлина, недокосвани от никого. Негодник! Отвратителен негодник! Почувствува как в гърдите й се надига яд. Струваше й се, че цялата къща ечи от лудите удари на сърцето й. Вдигна ръка и заби ножицата точно встрани от тила му, малко под бръснатата ивица коса. До такава степен беше вбесена! Той се обърна, погледна я и се хвана за врата, по-скоро се плесна бързо и решително, сякаш го беше ухапало насекомо. Бе изненадан. Отвори уста, но кракът му се подгъна на първото стъпало. Разтвори широко ръце, за да запази равновесие, но падна на едната си страна. Затъркаля се, свит на кълбо, надолу по покритите с персийска пътека стълби. Куртката му отхвръкна и падна до входната врата, а от джоба му се изсипа като водопад нещо, подобна на капчици вода. Те се разхвърчаха на всички посоки и заподскачаха по линолеума като бонбони от скъсан плик. Той удари главата си на железния ръб на поставката за чадъри. Отметна напред единия си крак и събори малкото восъчно човече от пиедестала му. То излетя изпод стъкления си купол и се хързулна по линолеума. Счупи се надве сред изкуствените перли. Айра отвори устата си в агония. Издъхна, преди да си поеме въздух.

Свитият под стълбите котарак излезе и започна да души по пода. Протегна лапичка и игриво цапна една перла, затича се след нея към вратата като малко весело коте.

Нели слезе бавно по стълбите и седна на най-долното стъпало. Наведе се напред, за да разгледа Айра. С лявата си ръка измъкна пръстите си от дръжките на ножицата, която пъхна в джоба на престилката си. Той лежеше с лице към пътеката. Беше раздрала кожата на врата му. Раната кървеше слабо и обагряше яката на кремавата му риза. Тя отиде в кухнята и затвори вратата след себе си, за да не го вижда. Извади ножицата от джоба си и я постави на масата. Чувствуваше, че е извършила престъпление, но съществуваха смекчаващи вината обстоятелства. Той не биваше да докосва мебелите; нямаше право да бъде в стаята без прозорци с нея, ами усуканите около глезените чорапи и разголените й бели колене!

Беше влязъл в живота им и донесъл само неприятности — обърка Рита, направи я лъжкиня. А какво момиченце беше тя като малка! Как яздеше магарето по плажа, когато бяха на почивка в Блакпул! Как тичаше към морето, риташе с крачета във водата и после тичаше обратно към нея, забрадена с носната кърпа на Джек, за да не я хване слънцето. Щеше да е по-добре, ако децата оставаха малки, ако изобщо не порасваха, ако не узнаваха никога колко дълбоко може да бъде морето.

— Какво ще правиш сега? — попита я Мардж.

Тя стоеше на вратата с широко отворени очи, като че ли бе изложена на страхотно течение. Нели не можеше да я погледне в очите. Все още не можеше. Шокът бе твърде голям за нея. Не можеше да проумее защо Мардж се забърква в такива неща. Тя надали разбираше какво вършеше. Въпреки че веднъж вече се бе омъжвала, тя явно не разбираше какво прави.

— Не мога да мисля, не мога да си събера мислите!

— Трябва да кажем на някого — промълви Марго.

— Чакай! — сряза я Нели.

Тя излезе в антрето и отново погледна Айра. Той бе много дълъг и кльощав. Лежеше с подгънат под едното си бедро крак. Не беше се помръднал. Мардж я наблюдаваше, докато оправяше усуканата около кръста си рокля.

— Трябва да ушия колана на Валери — каза Нели. — Обещах им да се върна с колана.

— Трябва да кажем на някого — повтори Марго като грамофонна плоча, като някои от онези стари, покрити с прах плочи, които Джек държеше в стаята си над магазина.

— Ако кажем — отговори й Нели, — ще се разчуе. Не искам да се разчуе!

— Но това е грях! — възкликна Марго, без да откъсва очите си от мъжа на пода, около чиято глава се бяха разпръснали перлите.

— Не сме живели кой знае колко добре — извика Нели. — Не сме направили кой знае какво, за да докажем, че съществуваме. Не виждам защо трябва да плащаме за него! — Мина й през ум, че думата „грях“ не бе за устата на Мардж след това, което бе правила горе. Помисли си, че могат да ги арестуват и двете и тогава мебелите на Мама ще останат да събират праха в стаята.

— Представи си само скандала! — продължи тя. — Какво ще стане с Рита? Направих това, което трябваше! Той нямаше никакво право да се докосва до масата на Мама!

Седяха от двете страни на камината, заслушани в тиктакането на часовника. В антрето Нигър търкаляше перли по линолеума.

— Какво търсеше тази огърлица у него? — попита Нели.

Но Марго само стенеше и се клатеше напред-назад на стола, сякаш за да облекчи някаква своя лична болка.

След известно време Нели стана и отиде в антрето. Смъкна завесата от нишата под стълбите.

— Най-добре ще е да го увием — каза тя.

— Защо? — учуди се Марго.

— Сигурно не искаш Рита да се спъне в него?

Тя бе шивачка до мозъка на костите си. Постави плюшената завеса под челюстите на машината и уши торба за Айра. Накара Марго да го издърпа за краката в кухнята. Той повлече с тялото си килима и главата му се удари в пода. Раната отстрани на врата му изглеждаше така, сякаш го бе целунал вампир. По краищата й имаше малки мехурчета кръв. Нели каза, че трябва да го напъхат в торбата.

— Защо? — промълви Мардж, загубила ума и дума.

— Трябва да викнем Джек — каза Нели. — Най-добре е да дойде с камионетката си. Ще трябва да го завием, нали го знаеш Джек какъв е гнуслив.

Напъхаха го в торбата, все едно че пълнеха дюшек. Нели накара Мардж да подхване Айра в прегръдката си и да застане до шевната машина, за да може да зашие торбата над главата му. Трябваше изцяло да го покрият. Джек не биваше да види никаква част от тялото му. Нямаше защо да поставят монети върху очите, нито да скръстват ръцете на гърдите му. Той не принадлежеше към тяхното семейство.

— Почакай — рече Марго.

Тя излезе смело в антрето. Събра перлите, донесе ги в кухнята и ги изсипа в торбата при Айра.

— Какво търсеше тази огърлица у него? — попита за втори път Нели.

— Не знам — отвърна Марго, като отново го изправи в ръцете си, та Нели да довърши ръба. — Той ми каза, че Рита била заровила огърлицата в градината и той я изровил, когато момичето не гледало към него. Смятал, че може да ми потрябва.

— Каква градина? — попита Нели, като скъса конеца с ръце. Не беше в състояние да използува ножицата.

Мардж не можеше да й отговори.

— Нямаме време — забеляза тя.

Притисна трупа по-близо до себе си; почувствува извивката на главата му върху гърдите си, дългите му крака се губеха в плюшената завеса. После изтича през улицата до семейство Мандър и им обясни, че Нели не се чувствува добре. Помоли ги да използува телефона, за да се свърже с Джек.

— Да дойда ли с теб? — попита мисис Мандър, но Марго й каза да не се безпокои. Нели не искала да се вдига шум за нея.

— Ще трябва да дойдеш веднага — нареди тя на Джек. Знаеше, че семейство Мандър чуват всяка нейна дума.

— Да не й е станало лошо на Нели? — викна Джек уплашен. Той крещеше по телефона, сякаш Мардж бе глуха.

— Ела, само че с камионетката, и то колкото се може по-бързо!

По обратния път за в къщи токчетата на обувките й тракаха по паважа като игли за плетене. Имаше чувство, че някой я преследва.

Решиха да завлекат Айра в бараката, да не би Рита да се върне и го види. Котаракът помисли, че това е някаква игра. Взе да забива лапичките си в плюша и да скача игриво във въздуха. Марго се разкиска, когато се напънаха да го изкарват през вратата. Наложи се да го пусне на пода и да се облегне на мивката.

— Престани! — скара й се Нели.

Тя бе побледняла като платно и силна като бик. Не се спря да си поеме дъх нито за минута. Влачеше трупа надолу по задните стълби към мрака. Нареди на Марго да отвори вратата на бараката. Беше свикнала да разнася нагоре-надолу шивашкия си манекен. Винтът бе изпаднал от статива и човек трябваше да внимава да не би тялото да се измъкне от пръта. Тя се справи умело с Айра. Когато го тръшнаха на бетона до бараката, скършиха цветовете на вълчия боб. Вятърът отвя венчетата му из целия двор. След като го вкараха в бараката, Нели се замисли какво още им остава да правят.

— Оправи антрето! — заповяда тя на сестра си. — Една летва от стълбището е счупена. Хвърли я в задния двор!

Когато Джек почука на вратата, Нели изтича в антрето след Мардж и й каза да не го пуска вътре.

— Кажи му да мине през задния вход! — изсъска тя. — Кажи му да паркира камионетката в уличката.

Джек изруга Мардж; помисли си, че тя му прави пак някой номер. Не беше си сложил яката на ризата и така приличаше на пастор.

— Какво става тук? — попита той, докато влизаше през задния вход с пребледняло от уплаха лице.

— Седни! — нареди Нели.

Тя му разказа много малко; само това, че бе бутнала младия американец надолу по стълбите. Не спомена какво е правил той горе, нито защо го бе намушкала с ножицата. Нещо се бе случило и тя бе извършила най-доброто за всички тях. Разбра по лицето му, че той не желае да пита за нищо. Беше доста изплашен и не искаше да узнае подробностите.

— Всичко стана заради тази поставка за чадъри — каза Нели, като въртеше в ръка шивашкия сантиметър, провесен на врата й. — Ти винаги си ме предупреждавал, че тя е смъртен капан.

— О, Боже Господи! — промълви Джек и се вкопчи в полицата на камината за опора.

— Къде е той? — попита след малко.

— В бараката — отговори Марго.

— О, Боже Господи!

— Трябва да го натоварим в камионетката — нареди Нели. — Трябва да го закараш долу към доковете!

— О, Боже Господи!

— Ще го хвърлиш в реката. Така е най-добре.

— О, Боже Господи! — простена той за кой ли път. Джек не можеше да им помогне. Двете жени трябваше да изкарат Айра от бараката и да го завлекат до камионетката. Чуваха как Джек повръща в кухненската ниша.

— Закарай го! — заповяда му Нели, след като бяха натоварили торбата с трупа на Айра. — Закарай го долу до Бутъл, Джек!

Тя хвана главата му с двете си ръце. Разтърси го леко, за да му вдъхне смелост.

— Ти си добро момче!

— О, Боже Господи! — прошепна той и тръгна по двора към уличката. Черната му шапка бе плътно нахлупена. Те му помахаха от стълбите на задния двор.

Когато портата се затвори зад гърба му, Джек се почувствува много самотен. Знаеше, че Нели не можеше да дойде с него заради здравето си. Но му беше неприятно да бъде сам в камионетка с Айра.

Нели притисна ръка към сърцето си. Дъждът потропваше по покрива на бараката. Остана там дълго време, сякаш бе излязла на чист въздух.

После тя влезе в малката гостна. Шивашкият сантиметър се полюшваше на врата й. Позволи си чаша портвайн и изтри в тъмното полирания шкаф с престилката си на цветя, ако случайно бутилката е оставила мокър кръг.