Метаданни
Данни
- Серия
- Еркюл Поаро (20)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Murder for Christmas [=Hercule Poirot’s Christmas], 1938 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 31 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- i_tonyy (2013)
Издание:
Агата Кристи. Убийство по Коледа
Превод: Васил Антонов, Пламен Ставрев
Издателство „Селекта“, Бургас, 1992
Печат и подвързия: ДФ „Абагар“ — Ямбол
История
- — Добавяне
XVII
Видът на Сидни Хорбъри съвсем не беше предразполагащ. Той влезе в стаята, остана прав и започна да потрива ръце, като мяташе погледи ту към единия, ту към другия, ту към третия. Поведението му беше на подмазвач.
Джонсън попита:
— Вие сте Сидни Хорбъри, нали?
— Да, сър.
— Личен прислужник на покойния мистър Лий?
— Да, сър. Ужасна работа, нали? Щях да падна, когато чух от Гладис. Горкият старец…
Джонсън го прекъсна:
— Отговаряйте само на въпросите ми, моля.
— Да, сър, разбира се, сър.
— Кога излязохте и къде бяхте?
— Излязох оттук малко преди осем, сър. Ходих на кино, сър. Даваха Любов в Севиля, сър. Киното е на пет минути оттук.
— Някой видя ли ви там?
— Младата госпожица на касата, сър. Тя ме познава. И човекът на входа, той също ме познава. И… ъ-ъ-ъ… аз бях с една дама, сър. Имахме среща там.
— О, така ли? Как се казва тя?
— Дорис Бакъл, сър. Работи в млекарския магазин, сър. Маркъм Роуд 23.
— Добре. Ще проверим. Направо тук ли се върнахте?
— Първо изпратих госпожицата, сър. После се върнах направо тук. Ще видите, че всичко е наред, сър. Нямам нищо общо с това. Аз бях…
Джонсън каза рязко:
— Никой не ви обвинява.
— Да, сър, разбира се, сър. Само че никак не е хубаво, когато стане убийство в къщата.
— Никой не твърди обратното. Откога сте на служба при мистър Лий?
— Повече от година, сър.
— Харесва ли ви тук?
— Да, сър. Много бях доволен. Плащат ми добре. Понякога не ми беше много лесно с мистър Лий, но аз съм свикнал да си имам работа с инвалиди.
— Къде сте работили преди?
— Бях при майор Уест и преподобния Джаспър Финч…
— Ще съобщите подробностите на Сагдън по-късно. Искам да знам следното — кога за последен път видяхте мистър Лий?
— Беше към седем и половина, сър. Поднесох му лека вечеря в седем часа, а след това го приготвих за лягане. Имаше навика да поседи пред камината така, преди да си легне.
— А кога си лягаше обикновено?
— По различно време, сър. Понякога, когато беше уморен, си лягаше рано, още към осем. А понякога оставаше до единадесет или и след това.
— Какво правеше, когато си лягаше?
— Обикновено позвъняваше за мен, сър.
— И му помагахте да си легне?
— Да, сър.
— Но днес сте имали свободна вечер. Винаги ли е така в петък?
— Да, сър. Петък ми е почивният ден.
— А тогава как си лягаше мистър Лий?
— Тогава викаше Тресилиън или Уолтър.
— Не беше съвсем безпомощен? Можеше да се придвижва, така ли?
— Да, сър, но не много свободно. Той страдаше от артрит, сър. Имаше дни, когато се чувствуваше много зле.
— През деня не отиваше ли в други стаи?
— Никога, сър. Предпочиташе да си стои в своята стая. Мистър Лий не си падаше много по лукса. Стаята му беше просторна и светла.
— Значи мистър Лий е вечерял в седем, нали така?
— Да, сър. Вдигнах подноса, а после поставих бутилка шери и две чаши на масата.
— Защо?
— Така ми нареди мистър Лий.
— Беше ли това обичайно?
— Понякога. По правило никой от семейството не се качваше при него, ако не беше поканен. Някои вечери предпочиташе да остане сам. Друг път пък викаше мистър Алфред, мисис Алфред или и двамата да отидат при него след вечеря.
— Но, според вас, не е постъпил така този път, нали? Искам да кажа, че не е изпращал да повикат някой член от семейството при него?
— Не е пращал мен, сър.
— Значи не е очаквал човек от семейството?
— Може да го е повикал лично, сър.
— Разбира се.
Хорбъри продължи:
— Оправих всичко, пожелах лека нощ на мистър Лий и си тръгнах.
Поаро попита:
— Стъкнахте ли огъня, преди да излезете?
Прислужникът се поколеба.
— Нямаше нужда, сър. Огънят гореше добре.
— Дали мистър Лий го е стъкнал сам?
— О, не, сър. Предполагам, че го е направил мистър Хари Лий.
— Значи мистър Хари Лий е бил при него, когато отидохте там преди вечеря?
— Да, сър. Той си тръгна, когато влязох.
— Какви бяха отношенията между тях двамата според вас?
— Мистър Хари Лий беше в много хубаво настроение, сър. Смееше се с отметната назад глава.
— А мистър Лий?
— Той мълчеше и беше доста замислен.
— Аха. Има още нещо, което искам да узная, Хорбъри. Какво можете да ни кажете за диамантите, които мистър Лий държеше в сейфа си?
— Диаманти ли, сър? Не съм виждал никакви диаманти.
— Мистър Лий е съхранявал там нешлифовани диаманти. Сигурно сте го виждали да ги държи в ръка.
— Имате предвид онези камъчета ли, сър? Да, виждал съм ги у него един-два пъти, но не знаех, че са диаманти. Вчера ги показваше на чуждестранната госпожица. Или онзи ден?
Полковник Джонсън се обади внезапно:
— Тези камъни са били откраднати.
Хорбъри извика:
— Надявам се не мислите, че аз имам нещо общо с това!
— Не ви обвинявам в нищо — каза Джонсън. — Какво можете да ни кажете по този въпрос?
— За диамантите ли, сър? Или за убийството?
— И за двете.
Хорбъри се замисли. Той прокара език по бледите си устни. Най-сетне вдигна глава, а погледът му като че таеше нещо.
— Нямам какво да кажа, сър.
Поаро попита тихо:
— Да сте дочули нещо? Да кажем докато сте изпълнявали задълженията си? Нещо, което може да се окаже полезно?
В очите на прислужника проблесна някаква искрица.
— Не, сър. Няма такова нещо, сър. Само дето се получи малко спречкване между мистър Лий и някои от семейството.
— Кои някои?
— Според мен имаше нещо около завръщането на мистър Хари Лий. На мистър Алфред Лий това не му се хареса. Разбрах, че между него и баща му били разменени някои по-остри думи, но това е всичко. Мистър Лий не го е обвинявал нито за миг, че е вземал някакви диаманти. Освен това съм сигурен, че мистър Алфред никога не би направил такова нещо.
Поаро бързо попита:
— Но срещата му с мистър Алфред беше след като откри липсата на диамантите, нали?
— Да, сър.
Поаро се наведе напред.
— Аз мислех, Хорбъри — произнесе отчетливо той, — че не сте знаели за кражбата на диамантите докато не го научихте от нас току-що. Откъде знаете тогава, че мистър Лий е открил липсата им, преди да разговаря със сина си?
Лицето на Хорбъри пламна цялото.
— Няма смисъл да лъжете. Казвайте — обади се Сагдън. — Кога разбрахте?
Хорбъри произнесе унило:
— Чух го да говори по телефона с някого за това.
— Но не сте били в стаята?
— Не, бях отвън, до вратата. Не чух добре, само няколко думи.
— Какво точно чухте? — попита Поаро.
— Чух думите кражба и диаманти, чух го и да казва „Не зная кого да подозирам“. После го чух да казва нещо за тази вечер в осем часа.
Сагдън кимна.
— Разговарял е с мен. Било е към пет и десет, нали?
— Точно така, сър.
— А когато влязохте след това в стаята, той беше ли разтревожен?
— Съвсем малко, сър. Изглеждаше разсеян и малко притеснен.
— Дотолкова, че вие да усетите накъде отива работата, така ли?
— Вижте какво, мистър Сагдън, не искам да говорите така. Не съм докосвал никакви диаманти, а и не можете да го докажете. Не съм крадец.
Сагдън изобщо не се трогна от тези думи и каза спокойно:
— Ще видим. — После погледна изпитателно към полковник Джонсън, който му кимна на свой ред и продължи: — Това е всичко засега. Няма да ни трябвате повече тази вечер.
Хорбъри побърза да излезе, като мърмореше благодарности.
Сагдън изрече с възхищение:
— Чудесно го спипахте, мосю Поаро. Може да е крадец, може и да не е, но иначе е първокласен лъжец!
— Неприятна личност — каза Поаро.
— Да, така е — съгласи се Джонсън. — Въпросът е как да интерпретираме показанията му?
Сагдън резюмира набързо:
— Според мен има три възможности: (1) Хорбъри е крадец и убиец. (2) Хорбъри е крадец, но не е убиец. (3) Хорбъри е невинен. Уликите за (1) са доста — подслушал е телефонния разговор и научава, че кражбата е разкрита. От поведението на господаря си разбира, че е под подозрение. Веднага съставя план. Излиза привидно в осем часа и си подготвя алиби. Не е било трудно да се измъкне от киното и да се завърне незабелязано. Трябва обаче да е бил много сигурен в момичето, че няма да го издаде. Ще видя какво мога да науча от нея утре.
— Как е успял да се влезе обратно в къщата? — попита Поаро.
— Това е по-трудно — призна Сагдън. — Но сигурно има начини. Да допуснем, че някоя от прислужничките му е отворила задната врата.
Поаро учудено повдигна вежди.
— Което означава, че той поставя живота си в ръцете на две жени? С една той вече поема сериозен риск, а с две — е, според мен с две жени рискът е огромен!
Сагдън каза:
— Някои престъпници смятат, че могат да се измъкнат от всякаква ситуация! — После продължи: — Да вземем (2). Хорбъри открадва диамантите. Изнася ги вън от къщата вечерта и вероятно ги предава на свой съучастник. Това не е трудно и е много вероятно. Тук трябва да приемем, че някой друг решава да убие мистър Лий в същото време и че този някой изобщо не е знаел за това усложнение с диамантите. Възможно е, разбира се, но като съвпадение ми се струва малко вероятно. Възможност (3) — Хорбъри е невинен. Някой друг открадва диамантите и убива мистър Лий. Това е положението — вече ние трябва да се доберем до истината.
Полковник Джонсън се прозя. Погледна часовника си и се изправи.
— Е — каза той, — да приключваме за тази вечер, а? Да погледнем все пак в сейфа, преди да си тръгнем. Ще бъде странно, ако тези проклети камъни са били там през цялото време.
Но диамантите не бяха в сейфа. Те намериха комбинацията там, където им беше обяснил Алфред Лий — в малкото бележниче от джоба на халата на мъртвеца. В сейфа намериха празна кожена кесия. Сред документите в сейфа само един представляваше интерес.
Това беше завещание, носещо дата отпреди петнадесетина години. То беше доста ясно — половината от наследството си Симеон Лий оставяше на сина си Алфред. Другата половина трябваше да бъде разделена на равни части между останалите му деца — Хари, Джордж, Дейвид и Дженифър.