Агата Кристи
Убийство по Коледа (23)

XII

Дейвид Лий се владееше добре. Беше спокоен — почти неестествено спокоен. Приближи се към тях, издърпа един стол и седна, като изпитателно гледаше към полковник Джонсън.

Електрическото осветление падаше върху русия кичур, надвисващ над челото му и подчертаваше чувствителните извивки на челюстта му. Той изглеждаше необичайно млад, за да бъде син на съсухрения старец, който лежеше мъртъв на горния етаж.

— Е, господа — каза той. — С какво мога да ви помогна?

Полковник Джонсън каза:

— Доколкото разбрах, мистър Лий, имало е някакво семейно събиране в стаята на баща ви днес следобед?

— Да. Но беше съвсем неофициално. Искам да кажа, че не беше семеен съвет или нещо подобно.

— И какво стана там?

Дейвид Лий отговори спокойно:

— Баща ми беше в особено настроение. Към един възрастен инвалид като него човек трябва да проявява разбиране, естествено. Струва ми се, че ни беше повикал при себе си, за да… ъ-ъ-ъ… да излее злобата си върху нас.

— Можете ли да си спомните какво каза?

Дейвид отвърна тихо:

— Всъщност това бяха просто глупости. Каза, че не сме ставали за нищо, никой от нас, че в семейството нямало нито един истински мъж! Каза, че Пилар (моята испанска племенница) струвала колкото двама от нас. Каза, че… — Дейвид млъкна.

Поаро каза:

— Моля ви, мистър Лий, точните му думи, ако можете.

Дейвид продължи неохотно:

— Той каза доста груби думи, каза, че се надявал някъде по света да има по-добри синове, дори и да не били родени в неговото легло…

По чувствителното му лице се бе изписало неодобрение от думите, които повтаряше. Сагдън внезапно вдигна поглед нагоре, наведе се напред и попита:

— Баща ви каза ли нещо по-специално на брат ви, мистър Джордж Лий?

— На Джордж ли? Не си спомням. О, да, като че ли му каза да прави повече икономии за в бъдеще, защото щял да намали издръжката му. Джордж много се ядоса и почервеня като пуяк. Започна да заеква и да нарежда, че няма да може да се оправи с по-малко пари. Баща ми му отговори съвсем спокойно, че щяло да му се наложи. Каза му да накара жена си да му помогне в икономиите. Доста злобно подмятане, като се има предвид, че Джордж винаги е бил маниак на тема икономии. Според мен Магдалин е с по-широки пръсти — има доста екстравагантни вкусове.

Поаро попита:

— Значи и тя е била ядосана, така ли?

— Да. Освен това баща ми каза още нещо грубо — подхвърли, че била живяла с някакъв морски офицер. Разбира се, той имаше предвид баща й, но прозвуча доста двусмислено. Магдалин цялата почервеня. Но тя не е виновна.

Поаро отново попита:

— Баща ви спомена ли покойната си съпруга, вашата майка?

Лицето на Дейвид стана червено като домат. Нахлулата кръв пулсираше в слепоочията му. Той вкопчи треперещи ръце в ръба на масата и каза сподавено.

— Да, спомена я. Той я обиди.

Полковник Джонсън попита:

— Какво каза?

Дейвид отвърна кратко:

— Почина, когато още бях момче.

— Била ли е нещастна в живота си тук?

Дейвид се изсмя презрително:

— Кой може да е щастлив с човек като баща ми? Майка ми беше светица. Почина с разбито сърце.

Поаро продължи:

— Баща ви сигурно е скърбял след смъртта й?

Дейвид отвърна рязко:

— Не зная, аз напуснах дома си.

Помълча малко, после каза:

— Навярно не знаете, че преди сегашното ми идване не бях виждал баща си от двадесет години. Така че не мога да ви разкажа много за неговите навици, за неговите неприятели или какво е ставало тук.

Полковник Джонсън попита:

— Знаехте ли, че баща ви държи скъпоценни диаманти в сейфа на спалнята си?

Дейвид отвърна с безразличие:

— Така ли? Глупаво е било.

Джонсън каза:

— Бихте ли ни описали накратко движението си снощи?

— Моето? О, станах рано от масата. Отегчително ми е да висим над чашите с портвайн. Освен това усещах, че Алфред и Хари бяха на път да се скарат. Не обичам кавги. Измъкнах се и отидох до стаята с пианото, за да посвиря.

Поаро попита:

— Стаята с пианото не е ли до гостната?

— Да. Посвирих там известно време, до… до това, което се случи.

— Какво точно чухте?

— О! Далечен шум от обръщане на мебели горе. А след това един кошмарен вик. — Той отново сви юмруци. — Като душа в ада. Господи, какъв ужас!

Джонсън каза:

— Сам ли бяхте в стаята с пианото?

— А? Но, жена ми беше с мен. Беше дошла от гостната. Ние… ние се качихме горе с другите. — После добави бързо и нервно: — Нали не искате да ви описвам гледката там?

Полковник Джонсън каза:

— Не, няма нужда. Благодаря ви, мистър Лий, нямаме повече въпроси. Навярно не можете да ни кажете кой ще е искал да убие баща ви?

Дейвид Лий изрече думите си като че ли без да се замисли много:

— Според мен — доста хора! Но не мога да ви кажа кой конкретно.

Той излезе бързо, почти затръшвайки вратата след себе си. Полковник Джонсън едва успя да прочисти гърлото си, когато врата се отвори и в стаята влезе Хилда Лий.

Еркюл Поаро я изгледа с интерес. Беше длъжен да признае, че съпругите на братята Лий представляваха интересен материал за изучаване. Интелигентността и грациозността на Лидия, закачливото поведение на Магдалин, а сега — усещането за солидна сила, което се излъчваше от Хилда. Тя беше, забеляза той, по-млада отколкото нейната старомодна прическа и облекло я караха да изглежда. В кестенявите й коси нямаше бели косми, а кафевите й очи искряха от доброта. Тя, помисли си той, беше симпатична жена.

Полковник Джонсън говореше с най-любезния си тон:

— … голямо бреме за всички вас — казваше той. — От съпруга ви, мисис Лий, разбрах, че за пръв път сте в Горстън Хол?

Тя кимна с глава.

— Познавахте ли отпреди вашия свекър.

Хилда отвърна с приятния си глас:

— Не. Ние се оженихме малко след като Дейвид беше вече напуснал дома си. Той винаги е искал да няма нищо общо със семейството си. До този момент не бях се срещала с нито един от тях.

— Как стана така, че дойдохте тук?

— Моят свекър изпратил писмо до Дейвид. В него споменал за напредналата си възраст и желанието си да събере всичките си деца за Коледа.

— И вашият съпруг прие поканата?

Хилда отвърна:

— Боя се, че той прие по мое настояване. Аз… аз не оцених правилно ситуацията.

Поаро се намеси с въпрос:

— Ще бъдете ли така любезна да обясните малко повече, мадам? Струва ми се, че вие можете да ни кажете нещо ценно.

Тя веднага се извърна към него и каза:

— Тогава още не бях виждала моя свекър и не знаех истинските му мотиви. Предположих, че е стар и самотен и че наистина иска да се сдобри с децата си.

— А какъв е бил истинският му мотив според вас, мадам?

Хилда се поколеба за миг, после изрече бавно:

— За мен няма съмнение, никакво съмнение, че всъщност моят свекър съвсем не е искал помирение, а да разпали вражда.

— По какъв начин?

Хилда отвърна тихо:

— Беше му забавно да дразни най-низките инстинкти на човешката природа. У него имаше — как да се изразя? — нещо дяволско. Искаше да противопостави всеки от семейството на останалите.

Джонсън попита:

— И успя ли?

— О, да — каза Хилда Лий. — Успя.

Поаро каза:

— Вече научихме, мадам, за сцената, разиграла се този следобед. Доколкото разбрах, тя не е била никак приятна.

Хилда Лий кимна с глава.

— Ще ни я опишете ли — колкото се може по-достоверно?

Тя се замисли за миг.

— Когато влязохме, моят свекър говореше по телефона.

— С адвоката си, така ли?

— Да, той предлагаше мистър… мистър Чарлтън, струва ми се, не си спомням името му, да дойде при него, тъй като искал да направи ново завещание. Старото му завещание не било вече актуално.

Поаро попита:

— Помислете добре, мадам. Според вас мистър Лий нарочно ли е искал да чуете този разговор или е било чиста случайност?

Хилда Лий отвърна:

— Почти съм сигурна, че беше нарочно.

— И целта му е била да всее смут и съмнения сред вас?

— Да.

— Което означава, че може изобщо да не е искал да променя завещанието си?

Тя позабави отговора си.

— Не, струва ми се, че тази част от разговора не беше просто така. Може наистина да е искал да направи ново завещание, но просто му е доставило удоволствие да го подчертае.

— Мадам — каза Поаро, — аз не съм официално лице и, както се досещате, моите въпроси не са такива, каквито би ви задал някой английски служител на закона. Но имам огромното желание да разбера как би изглеждало, според вас, новото завещание. Разбирате, че ме интересува не какво знаете, а какво мислите по въпроса. Слава богу, жените винаги са бързи в оформянето на мнения.

Хилда Лий се усмихна леко.

— Нямам нищо против да ви кажа какво мисля. Сестрата на мъжа ми, Дженифър, се омъжила за испанец, Хуан Естравадос. Нейната дъщеря, Пилар, току-що пристигна тук. Тя е много симпатично момиче, както и единствената внучка в семейството. Старият мистър Лий беше във възторг от нея. Според мен той искаше да й остави значителна сума пари. Вероятно в старото си завещание й е бил оставил малко или почти нищо.

— Познавахте ли сестрата на мъжа си?

— Не, никога не съм я виждала. Доколкото зная, съпругът й загинал при трагични обстоятелства скоро след сватбата. Самата Дженифър починала преди година. Пилар останала сираче. Затова и мистър Лий я повикал да живее при него в Англия.

— А останалите членове на семейството? Как я посрещнаха те?

Хилда отвърна тихо:

— Струва ми се, че тя стана симпатична на всички. Приятно е присъствието на млад и жизнен човек в къщата.

— А на нея харесва ли й да е тук?

Хилда бавно отвърна:

— Не зная. Сигурно тук й се струва чуждо и неприветливо — все пак тя идва от по-южни земи, от Испания.

Джонсън каза:

— Е, в момента едва ли е толкова приятно в Испания. А сега, мисис Лий, да чуем вашия разказ за разговора от днешния следобед.

Поаро промърмори:

— Много се извинявам за отклонението.

Хилда Лий каза:

— След като моят свекър приключи с телефонния си разговор, той се обърна към нас, изсмя се и каза, че сме изглеждали много сериозни: След това заяви, че е уморен и че ще си ляга рано. Никой не бивало да го безпокои тази вечер. Каза, че искал да се чувствува добре за Коледния ден. Нещо подобно. После… — Тя сви вежди, мъчейки се да си припомни. — Струва ми се, че каза нещо от рода на това, че трябва да имаш голямо семейство, за да можеш истински да почувствуваш Коледа, а след това заговори за пари. Каза, че поддръжката на дома щяла да му струва по-скъпо за в бъдеще. Каза на Джордж и Магдалин, че ще трябва да правят икономии. На нея й каза, че ще трябва сама да си шие дрехите — доста старомоден възглед, според мен. Нищо чудно, че тя се ядоса. Каза, че собствената му жена шиела много добре.

Поаро попита внимателно:

— Това ли е всичко, което каза за нея?

Хилда се изчерви.

— Направи много язвителна забележка за ума й. Моят съпруг много я е обичал и това много го разстрои. И тогава изведнъж мистър Лий започна да крещи на всички. От дума на дума ставаше все по-зле. Мога да допусна, разбира се, как се е чувствувал…

Поаро я прекъсна внимателно:

— Как се е чувствувал?

Тя обърна спокойния си поглед към него.

— Бил е разочарован, разбира се — каза тя. — Защото няма внуци, искам да кажа момчета, които да продължат рода. Това явно го е мъчило от доста време. И изведнъж нервите му не издържат и той изкарва яростта си върху своите синове — наричайки ги схванати баби или нещо подобно. Съжалих го в този момент, защото разбрах колко е била накърнена гордостта му.

— И после?

— После — отвърна Хилда — всички си тръгнахме.

— И повече не го видяхте?

Тя кимна с глава.

— Къде бяхте по време на престъплението?

— Бях при съпруга си в стаята с пианото. Той свиреше.

— И после.

— Чухме да се обръщат маси и столове на горния етаж, да се троши порцелан — някаква ужасна борба. А след това онзи ужасен вик, когато са му прерязвали гърлото…

Поаро попита:

— Толкова ли беше ужасен викът? Беше ли — направи кратка пауза — „като душа в ада?“

Хилда Лий отвърна:

— По-лошо от това.

— Какво искате да кажете, мадам?

— Беше сякаш човек, който няма душа… Имаше нещо нечовешко, нещо животинско…

Поаро попита:

— Значи това е вашата присъда, мадам?

Тя вдигна ръка — реакция на внезапно обзелата я мъка. Сведе поглед надолу и се загледа в пода.