Алън Фолсъм
Ден за изповед (5)

3

Полет 148 на авиокомпания „Делта“, Ню Йорк — Рим, 6 юли, понеделник, 7:30

Дани бе мъртъв, а Хари летеше към Рим, за да върне тялото му в Съединените щати за погребение. Последният час, както впрочем и целият полет, мина като насън. Хари видя как утринното слънце докосва Алпите. Видя го да блести по водите на Адриатика, докато завиваха и се спускаха над италианските поля на подхода към международното летище Леонардо да Винчи във Фиумичино.

Хари, обажда се брат ти Дани…

Само това чуваше — гласа на Дани от телефонния секретар. Като повредена грамофонна плоча в главата му се повтаряше едно и също. Изплашен, объркан и вече замлъкнал глас.

Хари, обажда се брат ти Дани…

Кокетно усмихната стюардеса му предложи кафе. Хари поклати глава, отпусна се в плюшената седалка на първокласния салон, затвори очи и отново се върна към досегашните събития.

На два пъти се бе опитал да се свърже с Дани от самолета. И още веднъж, когато се настани в хотела. Никакъв отговор. Обзет от растяща тревога, позвъни направо във Ватикана с надеждата да открие Дани на работа, но след като го прехвърляха от отдел на отдел и му говориха ту на развален английски, ту на италиански, ту на смесица от двата езика, в крайна сметка узна единствено, че отец Даниъл „не е тук до понеделник“.

За Хари това означаваше, че Дани е отпътувал някъде през почивните дни. И независимо от душевното му състояние обясняваше съвсем логично защо не вдига слушалката. За в случай, че наистина позвъни, както бе обещал, Хари остави на телефонния си секретар съобщение с номера на хотела в Ню Йорк.

След това по навик потърси облекчение в бизнеса, заради който бе пристигнал в Ню Йорк — спешни консултации с дистрибуторите и търговските директори на „Уорнър Брадърс“ около предстоящата за Четвърти юли премиера на „Лунното куче“. От „Уорнър“ искаха да превърнат в летен хит тази история за едно куче, което е изпратено на Луната от НАСА и поради повреда остава там, а децата от училищен отбор по бейзбол научават за това и решават да го върнат; режисьор и сценарист беше Хесус Аройо, с когото Хари работеше вече от двайсет и четири години.

Неженен и красив като киноартист, Хари Адисън бе не само един от най-търсените ергени в шоубизнеса, но и един от най-преуспелите адвокати. Неговата фирма обираше каймака на холивудските милионери. Личните му клиенти бях или кинозвезди или създатели на най-нашумелите филми и телевизионни поредици през последните пет години. Дружеше с хора, чиито лица излизаха всяка седмица по кориците на списанията.

Успехът му — както бяха изтъкнали неотдавна в холивудското професионално издание „Варайъти“ — се дължеше на „съчетание от остър ум, неуморен труд и темперамент, нямащ нищо общо с дивата войнственост на онези млади посредници и адвокати, за които «сделката» представлява всичко и чийто девиз е «никаква милост»“. „Прическа на студент от елитен колеж, маркова бяла риза и тъмносин костюм от «Армани» — тази негова външност напълно съвпада с възгледа, че за всички е най-добре сделките да протичат колкото се може по-мирно и тихо. Ето защо бизнесът му върви, клиентите го обичат, филмовите компании и телевизионните мрежи го уважават. Ето защо печели по милион долара всяка година.“

По дяволите, сега всичко това губеше смисъл. Смъртта на брат му преобръщаше целия свят. Мислеше само как е могъл да помогне на Дани, но не го е сторил. Да позвъни на американското посолство или на римската полиция и да прати хора в апартамента му? Та той дори не знаеше къде живее Дани. Именно затова, когато чу в лимузината съобщението му, най-напред потърси Байрън Уилис — своя шеф, наставник и най-добър приятел. Кой познат в Рим би могъл да им помогне? Това искаше да го попита, но така и не успя да се свърже. А ако бе успял, ако бяха намерили някого в Рим? Дали сега Дани щеше да е жив? Едва ли — просто нямаше да им стигне времето.

Господи.

Колко пъти се бе опитал да се свърже с Дани през изминалите години? След смъртта на майка им двамата бяха започнали да си прашат картички за Коледа и рождените дни. После пропуснаха един празник, след това втори… Накрая престанаха. Увлечен в живота и кариерата, Хари оставяше нещата да вървят на самотек и постепенно прие положението. Двама братя, две противоположности. Открай време непримирими, понякога дори враждебни. Всеки в своя свят. И в редките мигове на спокойствие навярно всеки от тях се чудеше дали да не поеме инициативата и да възстанови връзката помежду им. Но не го сториха.

И изведнъж в събота вечер, докато в нюйоркската кантора на „Уорнър“ празнуваха огромните печалби от „Лунното куче“ — деветнайсет милиона долара, като тепърва се чакаха постъпленията за неделя и понеделник, — Байрън Уилис позвъни от Лос Анджелис. Ръководството на католическата епархия се опитвало да се свърже с Хари, но не искало да му оставя съобщение в хотела. Чрез кантората открили Уилис и той решил да позвъни лично. Дани е мъртъв, тихо каза той, загинал в автобус, взривен навярно от терористи на магистралата за Асизи.

В последвалия водовъртеж от емоции Хари отмени плановете да се завърне в Лос Анджелис и резервира място за полета до Италия в неделя вечер. Щеше лично да донесе тялото на Дани. Това бе последното и единственото, което можеше да стори.

В неделя сутринта се свърза с Държавния департамент и помоли чрез американското посолство в Рим да му уредят среща с хората, разследващи взривяването на автобуса. Дани беше объркан и изплашен; може би последните му думи щяха да хвърлят лъч светлина върху станалото и извършителите на престъплението. След това отиде на черква за пръв път, откакто се помнеше. Дълго се моли и плака.

Хари чу под себе си шума от отварянето на колесника. Надникна през прозореца и видя как пистата отсреща наближава, а отстрани прелитат полетата на Италия. Ниви, канали, отново ниви. После самолетът се разтърси и кацна. Намали скоростта, зави и се отправи към ниските слънчеви здания на аерогара Леонардо да Винчи.

Униформената жена зад гишето на паспортния контрол го помоли да изчака и вдигна телефона. Докато чакаше, Хари зърна в стъклото отражението си. Все още беше с бялата риза и тъмносиния костюм на „Армани“, както го описваха във „Варайъти“. В куфара имаше още един костюм и риза, лек пуловер и всекидневни дрехи — спортна риза, джинси и маратонки. Същият багаж, с който бе тръгнал за Ню Йорк.

Жената остави слушалката и го погледна. След миг към нея се приближиха двама полицаи с картечни пистолети „Узи“ през рамо. Единият влезе в кабинката, погледна паспорта, после вдигна очи към Хари и кимна.

— Бихте ли ни последвали, моля?

— Разбира се.

Докато се отдалечаваха, Хари зърна как първият полицай намести узито и леко плъзна ръка към дръжката. След миг още двама униформени служители тръгнаха заедно с тях през терминала. Пътниците припряно се отдръпваха настрани и едва когато групата ги отминаваше, хвърляха погледи през рамо.

В края на терминала спряха пред служебен изход. Единият полицай набра кодов номер върху малко хромирано табло. Раздаде се бръмчене и той отвори вратата. Изкачиха някакво стълбище и завиха по коридора. След малко спряха пред нова врата. Първият полицай почука и всички влязоха в стая без прозорци, където чакаха двама цивилни мъже. Единият взе паспорта на Хари, сетне униформените напуснаха и затвориха вратата зад себе си.

— Вие сте Хари Адисън…

— Да.

— Брат на ватиканския свещеник отец Даниъл Адисън.

Хари кимна.

— Благодаря, че ме посрещнахте…

Мъжът, който държеше паспорта му, беше на около четирийсет и пет, висок, мургав и невероятно мускулест. Носеше син костюм, светлосиня риза и кафява вратовръзка с безупречен, възел. Говореше английски с акцент, но съвсем сносно. Другият имаше прошарена червеникава коса. Беше малко по-възрастен и почти също тъй висок, но по-слаб. Карирана риза, светлокафяв костюм и вратовръзка в същия цвят.

— Аз съм старши инспектор Отело Роскани от държавната полиция. Това е старши инспектор Пио.

— Приятно ми е…

— Защо дойдохте в Италия, мистър Адисън?

Хари се озадачи. Те знаеха защо е тук, иначе нямаше да го посрещнат така.

— За да отнеса у дома тялото на брат си… И да поговоря с вас.

— Откога планирате пристигането си в Рим?

— Изобщо не съм планирал да идвам…

— Отговорете на въпроса, моля.

— В събота вечерта.

— Не е ли било по-рано?

— По-рано ли? Не, разбира се.

— Лично ли направихте резервацията? — обади се Пио за пръв път. Говореше английски почти без акцент, като че беше американец или бе живял дълго в Щатите.

— Да.

— В събота?

— В събота вечер. Нали ви казах. — Хари гледаше ту единия, ту другия. — Не разбирам защо питате. Знаели сте, че идвам. Помолих американското посолство да ми уреди среща с вас.

Роскани пъхна паспорта в джоба си.

— Ще ви помолим да ни придружите в Рим, мистър Адисън.

— Защо?… Можем да поговорим и тук. Няма кой знае какво за казване.

Изведнъж Хари усети, че дланите му са влажни. Двамата премълчаваха нещо. Какво?

— Може би ще е по-добре да оставите решението на нас, мистър Адисън.

Хари отново ги огледа.

— Какво става? Какво криете от мен?

— Просто желаем да поговорим подробно, мистър Адисън.

— За какво?

— За убийството на римския кардинал.