Алън Фолсъм
Ден за изповед (16)

14

Хари сам не знаеше какво мисли, какво изпитва. Изобщо не му бе хрумвало, че в ковчега може да лежи някой друг вместо Дани. Че след всичко — полицейското следствие, работата на кой знае колко държавни организации, откриването на личните вещи, свидетелството на кардинал Маршано, смъртния акт — след всичко това може да са допуснали подобна невероятна грешка.

Кардиналът положи ръка върху рамото му.

— Вие сте изтощен и смазан от скръб, мистър Адисън. При подобни обстоятелства сърцата и чувствата не ни позволяват да разсъждаваме ясно.

— Ваше преосвещенство — рязко изрече Хари.

Всички го гледаха втренчено — Маршано, отец Бардони, Гаспари и човекът с бяла престилка. Да, беше уморен. Да, смазан от скръб. Но никога през живота си не бе разсъждавал по-ясно.

— Под лявата гръд брат ми имаше голяма брадавица. Наричат я „трето зърно“. Виждал съм я хиляди пъти. Според медиците това е зачатък на трета гръд. Като хлапе Дани побъркваше майка ни с желанието си да я показва на хората. Този човек чисто и просто не е моят брат.

Отново бяха в кабинета на Гаспари. Кардинал Маршано затвори вратата и кимна към два позлатени стола пред бюрото.

— Ще постоя — каза Хари.

Маршано кимна и седна.

— На колко години сте, мистър Адисън?

— На трийсет и шест.

— А кога за последен път видяхте брат си без риза, пък дори и облечен? Отец Даниъл бе не само мой секретар, но и приятел. Приятелите разговарят, мистър Адисън… Не сте се виждали от много години, нали?

— Ваше преосвещенство, онзи човек не е моят брат.

— Брадавици се премахват. Хората често го правят. Дори и свещеници. С вашата професия навярно го знаете по-добре от мен.

— Не и Дани, ваше преосвещенство… Точно Дани не би го направил. Както често се случва, той израсна неуверен младеж. Ставаше му малко по-леко, когато имаше нещо, което другите нямат. Или ако вършеше нещо, различно от останалите. Затова побъркваше майка ни, като си разкопчаваше ризата и показваше брадавицата на хората. Обичаше да си фантазира, че носи таен баронски знак, че е от кралско потекло. И ако не е преживял някаква невъобразимо дълбока промяна, за нищо на света не би премахнал тази брадавица. Тя беше негов почетен знак, отличаваше го от другите.

— Хората се променят, мистър Адисън — отвърна кардинал Маршано тихо и кротко. — А през годините, откакто го знам, отец Даниъл много се промени.

Хари дълго мълча. Когато най-сетне заговори, гласът му бе тих, но твърд като стомана.

— Не е ли възможно да са сбъркали в моргата? Може би други роднини са отнесли Дани в затворен ковчег, без да знаят… Напълно разумно предположение.

— Мистър Адисън, аз лично идентифицирах останките, които видяхте — отсече кардиналът с остър, почти възмутен тон. Утешителят изведнъж бе станал язвителен и високомерен. — Представиха ми ги италианските власти. В онзи автобус имаше двайсет и четири човека, мистър Адисън. Осем оцеляха. Петнайсет мъртъвци бяха категорично разпознати от свои роднини. Тъй че оставаше само един… — За кратък миг в гласа на Маршано пак прозвуча съчувствие. — Аз също се надявах, че е допусната грешка. Че е някой друг, а отец Даниъл все още отсъства и не знае какво се е случило. Но трябваше да отстъпя пред фактите и доказателствата. — Гласът отново стана студен. — Брат ви често посещаваше Асизи и неколцина негови познати са го видели да се качва в автобуса. Транспортната компания е поддържала радиовръзка с шофьора. Той е спрял само веднъж — да плати за навлизане в магистралата. Никъде другаде. Нито един пътник не е имал възможност да слезе преди експлозията. А и личните вещи бяха намерени на местопроизшествието. Върху трупа все още имало остатъци от сако, а в джоба му — личната карта от Ватикана и очилата, които толкова пъти е забравял на бюрото ми… Не можем да променим истината, мистър Адисън. Независимо от брадавицата, независимо дали искате да вярвате, или не, той е мъртъв… и тленните му останки са онова, което видяхте…

Маршано помълча и Хари видя как настроението му се променя отново. Сега в очите на кардинала имаше нещо злокобно.

— Разговаряли сте с полицията и с Яков Фарел. Всички ние преживяхме това… Дали брат ви е имал пръст в съзаклятие за убийството на кардинал Парма? Или дори на светия отец? Дали наистина той е стрелял? Дали дълбоко в сърцето си не е бил комунист, презиращ всички ни? Не мога да отговоря… Но мога да кажа, че по време на дългогодишното ни познанство бе благ, почтен и много добър в работата си, а именно да ме контролира.

Леката усмивчица пак се мярна и изчезна.

— Ваше преосвещенство — напрегнато каза Хари, — знаете ли, че той остави съобщение на телефонния ми секретар само няколко часа, преди да загине?

— Да, споменаха ми…

— Беше изплашен, боеше се от онова, което може да стане… Имате ли представа защо?

Маршано дълго мълча. Накрая заговори тихо и прямо:

— Мистър Адисън, отнесете брат си извън Италия. Погребете го на родна земя и го обичайте до края на дните си. Мислете като мен, че е бил обвинен погрешно и някой ден това ще се докаже.

Отец Бардони намали скоростта, вмъкна малкия бял фиат зад един туристически автобус и зави по Понте Палатино. Преди малко двамата с Хари бяха напуснали погребалното бюро и пътуваха към хотела отвъд Тибър. По пладне римските улици бяха шумни, слънчеви и претъпкани с коли. Но Хари не виждаше и не чуваше нищо, освен собствените си мисли.

„Отнесете брат си извън Италия и го погребете на родна земя“, бе повторил Маршано на сбогуване, преди да потегли с тъмносивия мерцедес, зад волана, на който седеше един от хората на Фарел.

Едва ли Маршано бе разговарял случайно с полицията и Фарел; а и твърде подчертано бе отказал да отговори на последния въпрос. Истинското му милосърдие се криеше в премълчаното, като оставяше на Хари да допълни сам: един кардинал бе убит, а заподозреният свещеник — мъртъв. Както и неговият съучастник. И още шестнайсет пътници от автобуса за Асизи. Независимо дали Хари вярваше, или не, останките на този свещеник и предполагаем убиец бяха обявени безспорно и официално за останки на брат му.

За да се увери, че е разбран, накрая кардинал Маршано бе сторил още нещо — докато слизаше по стъпалата към мерцедеса, той се обърна и строго погледна Хари. Този поглед говореше по-красноречиво от всичко казано или намекнато. Стояха пред забранена врата, зад която дебне опасност. Най-доброто за Хари бе да приеме каквото му се предлага и да изчезне бързо и тихо. Докато все още може.