Лий Майкълс
Магията на езерото (7)

Седма глава

„Прави каквото трябва, а не непременно онова, на което си способен…“ На сутринта съветът на Тес бе все още загадка. Защо не е искала племенникът й да реализира своя потенциал? Обожавала го е. Защо не му е пожелала най-доброто?

Да не би да го е казала от нравствени съображения? В тази насока Тес не бе единствената. Мнозина се заблуждаваха в същността на съдебната система. За повечето хора само едната страна в дадено дело имаше право и казваше истината, а адвокатът, поел другата страна, бе чисто и просто мошеник. Не можеха да разберат, че колкото и ясни да изглеждаха нещата, двете страни в спора можеха да бъдат еднакво прави и затова единственият справедлив начин за взимане на решение бе да се преценят всички аргументи.

Но защо Кейн не бе извел Тес от заблуждението, не бе й разяснил как функционира правосъдието като система? А напротив, бе възприел съвета й съвършено сериозно.

Или Тес е намеквала за нещо съвсем друго? „Онова, на което си способен…“ Да не би да е имала предвид неговата тъмна страна, която би го довела до престъпни действия?

Не ставай смешна, скастри се Алекс. Той никога не би ти предал думите й, ако са означавали точно това. Кейн — криминален престъпник! Какъв абсурд!

Алекс бе готова да тръгне към склада, но чакаше централата на „Пенс Уитфийлд“ да се освободи, за да изпрати отчета си по факса, когато телефонът иззвъня. Мекият женски глас отсреща я изуми. Защо ли й се обаждаше приятелката на Кейн, Фиона? В този час, в понеделник сутрин?

— С какво мога да ви помогна, госпожице Джеймс? — Алекс се поколеба: — Или госпожа е по-правилно?

— Господи, момичето ми, наричай ме Фиона. „Госпожице Джеймс“ ме кара да се чувствам стара. Което не е далеч от истината, но е нелюбезно да ми го напомняш. — Чу се гърлен смях. — Кейн ми каза, че си експерт по оспорването на завещания.

Само това ми липсваше, помисли си Алекс. Понякога й се струваше, че всяко писано завещание, без изключение, оставяше поне по един разочарован, който от своя страна бе твърдо убеден, че ако се приложи верният адвокатски трик, неминуемо ще се събуди богат… Алекс въздъхна и каза предпазливо:

— Вярно е, че именията, попечителствата и завещанията са в моята област, но оспорването на завещание не е лесна работа.

— Знам — тутакси се съгласи Фиона Джеймс. — Всъщност за мен то е неоспоримо. Затова реших да ти се обадя.

Алекс се намръщи и отдалечи слушалката, за да свали златната си обеца. Нещо определено й пречеше да чува.

— Боя се, че не те разбрах.

— Имам клиентка с ужасно лош късмет. Дойде при мен, но аз не можах да й дам никаква надежда. После разбрах от Кейн, че ти се занимаваш с подобни проблеми през цялото време…

— И ти ли си адвокат?

Фиона отново се разсмя.

— Значи Кейн не те е осведомил? Вярвам, имате по-приятни теми за разговор. Няма значение. Та тази клиентка…

— Госпожице Джеймс… Фиона, извини ме, но в момента съм претоварена. Не мога да поема още един клиент.

— Аз не ти предлагам клиент. Освен това, за вашите тарифи тя е неплатежоспособна — искрено отбеляза Фиона.

— На процент ли работиш?

— Хонорарът ми е двайсет долара. Ако искаш да си го разделим, с удоволствие, но, честно казано, разчитах на безплатна консултация за жената.

— Фиона, не мога…

— Тя е самотна майка с бебе на една годинка. Условията на завещанието дотолкова я ограничават, че тя практически гладува, а настойникът пилее парите както му скимне.

Въпреки упорството си Алекс бе заинтригувана.

— Завещанието на бащата на бебето ли е?

— Не. На дядото на бащата. Той всъщност не е лишил детето от наследство. Но докато то навърши осемнайсет, от парите няма да има и помен.

— Не може ли настойникът да бъде лишен от права?

— Не виждам начин. Всъщност майката би била отличен настойник, само дето дядото не я е харесвал.

Настъпи продължително мълчание. Алекс прехапа устни.

— Ще хвърля един поглед. Не обещавам чудеса.

— Няма нужда от обещания — отсече Фиона. — Довечера в шест в кантората ми, устройва ли те?

Алекс се съгласи и надраска адреса на гърба на една визитка.

— Ето ти достойна кауза, на която да посветиш последните си свободни минути за деня — измърмори тя, след като затвори.

Какво ли би казал Кейн по този повод?

 

 

— Не виждам защо ще си губиш времето да разпитваш прислугата на Джефри — каза Пол Уинтъргрийн, като барабанеше с безупречния си маникюр по политурата на бюрото. — Щом Ралф твърди, че има писмено доказателство…

— Не каза, че е писмено, а просто доказателство — напомни му Алекс. — Може да е писмо, но може да е и куп други неща: клетвено изявление от приятел на Джефри или прислужник, записи, нечии устни показания…

— Няма ли начин да го принудим да каже какво е?

— Когато стигнем до съдебните процедури, да. Тогава непременно ще трябва да разкрие доказателството си, в противен случай, искът му ще бъде отхвърлен. Но преди това…

— Ако стигнем в съда, искаш да кажеш? Все още настоявам, че блъфира. — Пол се изправи нервно и отиде до прозореца.

— Може да сте прав — отстъпи Алекс. — Ще съм много по-спокойна обаче, като знам, че прислугата не крие изненади.

— Добре. Секретарката ми ще ти запише адресите. — Пол се усмихна тъжно. — Ако питаш мен, Ралф просто е решил да си отмъсти и няма скоро да се откаже. Но, както казва Невил Морган, недопустимо е човек като Ралф така да се подиграва с правосъдието, не мислиш ли? — Той доближи стола й. — Да отидем да пийнем нещо, Александра? Достатъчно сме работили за днес.

Алекс погледна часовника си и стана.

— Съжалявам, но имам още една среща.

Той високомерно вдигна вежди.

— Мислех, че си в Дулут, за да работиш по моя проблем.

— Не се безпокой, Пол, това време няма да ти го таксувам — каза тя с едва доловим сарказъм.

Когато откри адреса на кантората, Алекс остана поразена. Дали не беше сбъркала номера? После си спомни размера на хонорара и съобрази, че не е чудно Фиона Джеймс да практикува на гърба на магазин извън търговския център на града.

Вероятно държи магазина, за да си покрива разходите, предположи Алекс, докато измъкваше куфарчето си от колата.

Но помещенията, макар и строго съобразени с предназначението си, бяха удивително приветливи. Интериорът излъчваше спокойствие с ведрите си синьо-зелени тонове. Нямаше сложна дърворезба, ценни картини по стените и дебели килими, ала мебелировката не бе второ качество. Приемната, обзаведена с удобни столове, заемаше цялата предна част на сградата; на останалата площ се разполагаха шест миниатюрни канцеларии от двете страни на дълъг коридор. Всичко бе направено с малко средства, но с вкус.

— Здравейте, госпожице Джакъби — усмихна й се секретарката.

— Познавате ли ме? — учуди се Алекс.

— Не — смути се младата жена. — Но почти нямаме клиентки, облечени като вас. Фиона каза, че ще дойде веднага, щом се освободи.

Алекс се огледа за стол.

— Мога да ви донеса досието по случая — предложи секретарката. — Първата канцелария е свободна, ако желаете да я използвате.

Стаичката бе малка и функционална. На бюрото имаше всичко необходимо, ала никаква лична вещ не подсказваше чие е. Алекс светна настолната лампа и разтвори папката. След като прелисти наличните документи, тя започна да чете записките на Фиона от проведените с клиентката й разговори.

След минути самата Фиона надникна през вратата. Не е много по-различна от вчера, рече си Алекс. Носеше вълнени панталони и пуловер, а сребристата й коса бе разрошена, сякаш бе слязла от велосипеда, без после да се погледне в огледалото.

— Радвам се, че успя да наминеш. Имаш ли вече някаква идея?

— Уви, не. — Алекс бутна папката встрани. — Не можем да вкараме настойника в съда за нарушаване условията за инвестиране на средствата по простата причина, че дядото не е поставил такива. И, предполагам, онзи не е направил нищо драстично, за да убедим съда, че умишлено пилее парите.

Фиона поклати глава.

— Разходите му са изключително по имението — потвърди мрачно тя и седна на стола от другата страна на бюрото. — Поне така твърди той. Приложил е и списък.

— Ясно. Нищо не бие на очи, а мирише на гнило.

— Точно така. И той отлично знае, че не можем да го пипнем.

Алекс взе отново завещанието. Беше обемисто и тежко.

— Защото е невъзможно да докажете, че част от парите отиват в джобовете на най-добрите му приятели или нещо от този род?

— Имам куп подозрения, но не мога да ги докажа… — каза Фиона с въздишка. — Известно ти е колко струва подобно разследване. Не мога с чиста съвест да й препоръчам да вземе пари на заем за частен детектив.

— Ако не си сигурна в онова, което той ще открие — съгласи се Алекс. — В такъв случай не би имала нужда от детектив… За повечето ти клиенти дори твоят хонорар е висок, нали?

— Да — усмихна се криво Фиона. — Тук идват много от тъй наречените „бедни работещи“; доходите им едва надхвърлят лимита за безплатна юридическа помощ, а същевременно не могат да си позволят таксите за средно квалифициран адвокат.

— Как се справяте?

— Аз, лично, успявам. С кантората като цяло е по-трудно, но от време на време идват адвокати на доброволни начала и помагат. Нямаш представа как помощник-адвокатите, при добра подготовка и надзор, ориентират хората сами да разрешават проблемите си. Би било чудесно да поговориш с моите служители, ще организирам малък вътрешен семинар…

Алекс се усмихна:

— По въпроса за попечителствата и богатите имения?

— Всеки прави завещание, нали? — простичко отвърна Фиона. — А кантората още не е пропаднала, защото все пак взимаме такси. Хората не обичат абсолютно безплатните услуги. Но за обикновен развод плащат една десета от тарифата на другите адвокати. Имаме много случаи за настойничество и жалби на наематели. — Тя се изправи. — Разсейвам те. Ако искаш фотокопия на документите, помоли Ейми в приемната.

— Тук ще ги прочета — усмихна се Алекс. — Няма да разхищавам средствата ви за копирни разходи.

Фиона се разсмя и излезе. Алекс опря лакът на бюрото и отново зачете завещанието.

Беше й трудно да се съсредоточи върху сложния стил, очите й пареха. Не бе уморена, предната вечер спа като къпана.

Просто неспокойна, установи Алекс. След толкова часове взиране. Имаше нужда от свеж въздух, от малка разходка…

По плажа, може би? Тя поклати глава и продължи да чете.

Точно в този момент изникна отговорът. Тя примигва и се вгледа внимателно. Да, идеята й точно съответстваше на тази клауза, ни повече, ни по-малко.

Тя премисли още веднъж, очерта план за действие и тръгна да търси Фиона. Вратата на отсрещната канцелария бе отворена. Лампите светеха, но вътре нямаше никой. Алекс се насочи към бюрото на секретарката и дочу от приемната съвет, произнесен с топъл като кадифе глас, който никога не би сбъркала:

— Кажете на хазяина исканията си така, както ги упражнявахме преди няколко минути в кабинета и ми се обадете да разбера какво е станало. — Кейн се ръкува с клиентката и закрачи обратно по коридора точно срещу Алекс.

Тя го изгледа от глава до пети, искрено изненадана; той беше с риза на тънки райета и излъскани обувки. Без вратовръзка и сако, естествено, но и без джинси.

Панталоните му имаха идеално остър ръб и подчертаваха стройните крака. Изглеждаше поне два метра висок.

— Знаеш ли, малко ме тревожиш, Кейн — каза мило тя. — За първи път те виждам изумен. Да не е от магията на езерото?

Едно мускулче потрепна в ъгъла на устата му.

— Не очаквах, че Фиона ще успее да те привлече за доброволец в любимата й благотворителност, не отричам.

— Три седмици не си практикувал и вече губиш професионалния тренинг да се владееш… О, извинявай. Виждам, че подхвърляш по някой съвет, макар и в друга област.

— Обикновен спор между хазяин и наемателка — сви рамене той. — Ако тръгна да го разрешавам с писма, знаеш, неминуемо ще се окажем в съда. Но, ако тя отиде да поговорят като разумни хора…

Фиона изникна в дъното на коридора.

— Виждам, че и двамата сте свободни — каза весело тя.

— В много отношения — вметна Алекс. — Често ли си тук, Кейн?

— Помагам от време на време. Защо?

Фиона сложи ръка на рамото й, а с другата подхвана Кейн.

— Става късно. Останалото може да почака до утре. Защо не тръгвате — я на кино, я другаде?

— Чудесна идея, като се изключи киното. — Алекс и подаде папката и се върна за служебното си куфарче.

Кейн я чакаше, облегнат на колата й. Бе закопчал канадката си, вятърът си играеше с косата му.

— Май си ядосана?

— Позна! — Тя се опита да отключи вратата зад гърба му.

— Защо?

— Каза ми, че си преуморен.

— Вярно е.

— Твърдеше, че адвокатската професия ти е омръзнала.

— Имаше нещо такова, но…

— Тогава какво правиш тук на доброволни начала?

— Не съм на доброволни начала, Алекс — въздъхна Кейн. — Ще работя с Фиона.

Алекс с все сила запрати куфарчето си на задната седалка.

— По-абсурдно нещо не съм чувала!

— Много мило се изразяваш — отбеляза Кейн. — Направо предразполагаш човек да ти се изповяда.

Алекс се вбеси.

— Наистина ли очакваш да те разбера? Да не си луд? Нали все повтаряше, че въобще не искаш да практикуваш, Кейн?

— Не съм се отказал изцяло от професията си, Алекс. Аз…

— Каза, че вече не ти харесва. Не можеш да го отречеш.

— Вярно е — кимна той. — Не ми харесва начина, по който се работи в „Пенс Уитфийлд“. Четиринайсет часа на ден, сто часа на седмица. Колко от съдружниците, мислиш, са били на рождените дни на децата си миналата година?

— Не сменяй темата! — каза гневно Алекс. — Значи предпочиташ това тук? Безплатно да разрешаваш елементарни проблеми?

— Не всички проблеми са елементарни и не ги разрешавам безплатно. Фиона ми направи щедро предложение.

— Щедро по чии критерии? Сигурна съм, че едва ще преживяваш!

Той я стисна за раменете и тръпка разтърси тялото й.

— Алекс, не разбираш ли — мрачно каза Кейн, — не се стремя да преживявам, а да живея пълноценно.

Алекс се втренчи в него с широко отворени очи. Когато я пусна, тя се облегна на колата и неволно започна да разтрива местата, където се бяха впили пръстите му.

— Извинявай, не исках да те нараня — измърмори той и тръгна.

— Кейн! Почакай!

Той спря, без да се обръща. Алекс пое дълбоко въздух.

— Да, ядосана съм — успя да заговори тя, — но повече съм обидена. Защо не ми каза какво възнамеряваш да правиш?

— Защото подозирах, че ще реагираш така. — Гласът му бе глух.

Какво да му отговори? Очаквал е реакцията й и я е избягвал.

— Затова реши да ме подведеш? — горчиво каза тя.

След дълго мълчание той се върна към нея.

— Хайде да повървим.

Тя закрачи до него с приведени рамене и скръстени ръце.

— Защо, Кейн? Кажи ми защо го правиш?

— Защото не мога да си купя време — с въздишка отвърна той.

Времето! Неговата идея фикс… Алекс изтръпна.

— Да не си… — почти изпищя тя, после започна отново: — Кейн, не си неизлечимо болен, нали?

Не! Само не това! Какво би бил светът без него…

— Не, не съм болен от рак. Но всички сме смъртни.

— О, моля те — простена Алекс. — Остави философските си разсъждения за преброените ни дни. Ставаш банален.

Той я стрелна с поглед.

— Харесваше ми повече, когато мислеше, че ще умра.

Алекс не удостои думите му с внимание.

— Добре, няма да философствам. Работата е там, че искам да се порадвам на това, което имам, да отделя време на важни неща като семейство и приятели. Ти колко приятелки имаш, Алекс? Не познати, а истински, верни приятелки.

— Пет-шест — рязко отвърна тя.

— А кога за последен път си била с тях? С някоя от тях?

Миналата седмица, понечи да отговори тя. На бебешкия прием на Джоана Адлър. Всички бяха намерили време… а аз постоях не повече от петнайсет минути, колкото да се поздравим и да си кажем довиждане.

— Леля Тес беше най-добрия ми приятел — сподели тихо Кейн. — Едва седмица преди да умре ми каза, че ме обича. Би го сторила и по-рано, предполагам, но аз не бях до нея.

— Късно е за това, Кейн.

— Доброволците от нейния приют, които е обучавала и ръководила толкова години, са се грижили за нея. Била е обградена с обич и приятели.

Алекс тайничко си помисли, че на леля му по би й подхождало да раздава заповеди, отколкото да мълви нежни сърдечни слова. Но въпреки че не отговаряше на стандартната й представа за човек на смъртно легло, картината й се стори утешителна.

— Завиждам й — каза тя.

— Нали? А знаеш ли какво ми дойде наум? Че, ако се окажа в подобна ситуация, до мен няма да има никой.

— Кейн, я се погледни, мъж на трийсет и две, трийсет и три години! Ти си патологичен случай!

— Може и така да е. Родителите ми са мъртви, сестрите ми са заети със собствените си проблеми. Имам стотици познати и нито един приятел, на когото да разчитам, ако изпадна в беда. — После добави тихо: — Който не би ме упрекнал, дори ако съм най-големия досадник на света.

— Кейн, това е…

— Не е самосъжаление, а факти — изпревари я той. — Не можеш да имаш приятели, ако самият ти не си приятел. А какъв приятел ще си, щом непрекъснато отсъстваш от къщи, та дори и секретарката ти не знае със сигурност къде се намираш.

— Ако намекваш за онзи път — засегна се Алекс, — когато Шарън не ме откри след раждането на бебето на Джоана…

— Съвсем го бях забравил. Говоря за себе си. Не желая живота ми да протича по същия начин, Алекс. Искам хората около мен да ме познават, да ме обичат въпреки недостатъците ми, а не само заради онова, което мога да направя за тях.

— И мислиш, че като зарежеш всичко, проблемът е решен? — Алекс поклати глава. Кейн сякаш не я чу.

— Искам, като му дойде времето, жена ми да е най-добрия ми приятел, а не слугиня и детегледачка, която виждам веднъж в седмицата, когато се прибирам да си сменя бельото. Искам да имам време за децата си — да ги водя за риба, да ги уча да плуват, да не пропусна нито един концерт или училищна пиеса, в която участват.

— Говориш за свободно време — въздъхна Алекс, — но тази твоя нова работа не е идеалния вариант. Тук с много повече часове ще спечелиш парите, които ти дават в „Пенс Уитфийлд“.

— О, пределно ясно ми е, че това е невъзможно — весело каза той. — Дори всичките часове в годината няма да ми стигнат.

— Добре, да допуснем, че ограничиш разходите си. Представяш ли си колко двайсетдоларови хонорара ще са ти необходими, за да купиш основните продукти? В неголям град като този не можеш да специализираш; ще трябва непрекъснато да четеш, за да си компетентен във всички области. А дребните проблеми, които в момента са ти интересни, защото са нови и различни, ще се превърнат в досадно, изнурително всекидневие.

Той спря и я погледна отново, сбърчил вежди, бръкнал дълбоко в джобовете на канадката.

Не му харесват думите ми, помисли си Алекс. Какво от това, трябваше да ги чуе, в края на краищата. Тя продължи тъжно:

— Помисли, Кейн. Колкото по-дълго стоиш при очарователните клиенти на Фиона, толкова по-малко време ще ти остава за приятелите. Безплатните случаи ще се трупат и ще ти бъде все по-трудно да издържаш жената и децата, за които говориш. Няма да спечелиш. Ще загубиш и уважението на колегите си. Носят се слухове, че си уволнен. Ако не се върнеш, хората ще са сигурни в това.

Настъпи продължително мълчание.

— Все ми е едно — каза уморено Кейн, сякаш енергията му бе изчерпана до капка.

Алекс изпита импулсивно съчувствие, ала се овладя и не го показа. Не съчувствие му бе необходимо, а грубата истина. Ако по този начин щеше да го накара да признае, че дълбоко се е заблуждавал, защо да не се възползва от възможността?

Ала преди да е намерила подходящите думи, той заяви:

— Да си мислят каквото искат. — Обърна се и се отдалечи.

 

 

След спора Алекс се почувства емоционално изтощена. Връщането й коства значителни усилия, отчасти и защото не бе обърнала внимание откъде бяха минали и колко бяха вървели. Вече беше започнала да се бои, че ще се превърне във вечно блуждаеща фигура, изоставена и самотна в покрайнините на Дулут, когато най-сетне стигна до колата си.

От Кейн нямаше и следа, магазинът бе потънал в мрак. Алекс потрепери и побърза да се прибере в пансиона.

Намери съобщение от Невил Морган. Тя погледна часовника, сгъва листчето и го пъхна в джоба на ленената си пола. Бе я търсил преди часове; утре сутрин ще му позвъни в кантората.

Тя се отпусна на дивана. Мечтаеше за една вана, но нямаше сили да пусне водата. Умората бе притъпила дори глада й. Взе ябълка от фруктиерата и разсеяно отхапа.

Пореден опит и пореден провал. А за минути й се струваше, че почти е успяла.

Може пък да не се е лъгала? И той затова да е решил да си тръгне — защото е съзнавал, че е права, но не е бил готов да го признае. Искал е да остане сам с мислите си, а следващия път като се видят…

— Не разчитай на това! — измърмори Алекс.

Тя хвърли огризката в кристалния пепелник на масата. До него лежеше недовършеното розово-синьо юрганче, иглата стърчеше в очакване на следващия бод. Алекс го взе.

Меката материя в ръцете й, блясъкът на иглата, спокойният ритъм на бодовете й действаха, както винаги, успокоително и времето неусетно минаваше.

Само това парченце и влизам в банята, казваше си тя. Още малко и ще си поръчам вечеря. После ще звънна на Джоана.

Ала не спря, докато ръката й не изтръпна от непривичната поза. Тя остави юрганчето, надсмя се на слабата си самодисциплина и вдигна телефона.

Съпругът на Джоана й съобщи, че приятелката й в момента храни бебето. Алекс чу как Джоана попита нещо и след миг се обади:

— Алекс! Радвам се да те чуя отново!

Топлият поздрав сгря сърцето на Алекс. Кейн бе намекнал, че и двамата нямат приятели, ала грешеше… поне за нея.

— Надявам се, че не те притеснявам.

— Не, не. Малко е неудобно да държа слушалката и бебето едновременно, но нищо. От къщи ли се обаждаш?

— Не. И май скоро няма да се прибера.

— Значи работата с имението е заплетена?

— Да… и не само тя. — Алекс се поколеба. Джоана можеше да я посъветва как да подходи към Кейн; нали професията й бе да разбира хората, да ги устройва на подходяща работа. — Непрекъснато удрям на камък. — Тя замълча нерешително. Джоана не би разгласила новината. И все пак, проблемът бе вътрешен. По-добре да не я намесва.

— Камъни винаги се намират — шеговито подзе Джоана. — Радвам се, че за няколко седмици проблемите ми са само около бебето… Извинявай, каза ли нещо? Изпуснах слушалката.

— Не, нищо. Сама ще се оправя — бавно отвърна Алекс.

— Безусловно. Кога ще дойдеш да го видиш, Алекс? Той е…

Какво бе казал Кейн? „Който не би ме упрекнал, даже ако съм най-големия досадник на света.“ Точно така.

Джоана е толкова заета, рече си Алекс. По цял ден с това бебе. И пак…

„Не можеш да имаш приятели, ако самият ти не си приятел“ — отекваха в съзнанието й думите на Кейн.

— А аз приятелка ли съм? — рече тя.

Настъпи мълчание.

— Разбира се — каза след миг Джоана. — Ще си дойдеш ли за кръщенето след една-две седмици, как мислиш?

На вратата се потропа. Алекс взе телефона и отиде да отвори.

— Госпожице Джакъби, някой си господин Морган настоява да ви прекъсна — каза госпожа Кийт. Алекс кимна.

— Джоана, извини ме. Трябва да приключим. Ще ти се обадя по-късно за кръщенето.

Невил Морган почти бе изгубил търпение:

— Говорих с Пол Уинтъргрийн тази вечер. Предположих, че си при него, след като те нямаше в хотела.

— Изпратихте ме с две задачи — напомни му тя.

— Значи си била с Кейн. Точно затова ти се обаждам. Очаквах да получа отчет днес, някакви подробности, освен онова, което ми каза по телефона. Ясно ти е, че не мога да предприема нищо, без да знам как вървят преговорите.

Алекс прехапа устни. Как да го излъже? Празните обещания само щяха да й навлекат неприятности, ако в крайна сметка не им доставеше Кейн. Но как да му каже истината?

Невил, драги, помисли си тя, щом колибата на брега ти се струваше лоша идея, какво ли би казал за новия му съдружник?

Така нямаше да спечели точки в „Пенс Уитфийлд“. А и още не бе склонна да се откаже, нали?

Тя избра възможно най-точната истина:

— Не ми е казал какво би го върнало, господин Морган.

— Празни приказки. Бъди твърда. Кажи му, че си упълномощена да преговаряш. Обещай му всичко каквото поиска.

— Всичко? — Стори й се, че не го е разбрала добре.

— Да. Кажи му дори, че ако иска дъщеря ми за жена, ще я оставя заключена на хляб и вода, докато склони. Само и само го доведи, Алекс! — Той рязко затвори телефона.

Няколко минути тя не мръдна от мястото си със слушалката в ръка. Всичко, каквото поиска…

Какво искаше Кейн? Време. За приятели, женитба и семейство.

По-облекчен график, по-малко командировки и повече свободни дни. Не е толкова много. Пред перспективата да го загубят завинаги, в „Пенс Уитфийлд“ ще направят компромис.

Как не го прозря по-рано? Защо?

Защото Кейн упорито настояваше, че е уморен от правото. Но това не означаваше, че е искал да зареже професията си. Та той обичаше работата си не по-малко от нея самата. И, ако можеше да я практикува в „Пенс Уитфийлд“ според своите условия…

Разбира се, че може. Може да има всичко, каквото иска!

Тя остави слушалката, изтегна се и весело се разсмя.

— Спечелих! — прошепна.

Оставаше само да го намери и да му съобщи добрата новина.