Лий Майкълс
Магията на езерото (6)

Шеста глава

Кейн се придвижваше така безразсъдно по каменните блокове, че сърцето й се свиваше от страх. Той не подбираше пътя, а вървеше направо, без дори да проверява стабилността им, преди да стъпи с цялата си тежест. Алекс пребледня, когато мъжът се наведе да издърпа дървото — без никаква странична опора той го хвана и се опита го измъкне от скалите, където бе заклещено. А три метра по-надолу се плискаше езерото и единствено каменните грамади щяха да възпрепятстват падането, ако се подхлъзнеше.

Едва когато той стъпи на сравнително безопасна скала и размаха трофея си, тя забеляза, че от напрегнатото стискане ноктите й се бяха впили в дланите. Бавно разтвори пръсти. Ако си беше счупил врата, поне щеше да умре щастлив, зает с нещо приятно, помисли си кисело тя. Нали точно такова бе желанието му?

Дървото се оказа дълъг, тънък, чепат клон, посивял от слънцето и идеално изгладен от вълните.

— Дай да го премерим! — Кейн насочи клона към нея.

— За какво?

— Ще ти направя чудесен бастун. Виж каква хубава дръжка има! Само трябва да се отреже с необходимата дължина…

— Отсега си представям как ще се разхождам с него по улиците на Минеаполис — подхвърли Алекс.

— Може да ти свърши работа и когато не одобряваш нечие съдийско решение — усмихна се Кейн.

В гласа му отново присъстваше обичайната шеговита нотка. Като недвусмислено предупреждение да се избягва темата за кариерата му. Алекс овладя импулсивното си желание да го разтърси. Търпение! Трябваше да измисли друг подход към проблема. Нямаше да се откаже така лесно.

В ранния следобед той я остави в пансиона, като спомена мимоходом, че има ангажимент. Алекс потисна любопитството си. Не беше нейна работа да знае дали ангажиментът му в съботната вечер имаше руса, кестенява или червеникава коса.

Под душа тя обмисли възможните варианти за остатъка от деня. Можеше да се върне в склада; там имаше достатъчно работа, ала перспективата да си тръгне от онова глухо изолирано място по тъмно й се стори доста неприемлива.

Да поработи по отчета си? Но какво толкова бе постигнала през последните двайсет и четири часа, че да го отчита?

Затова се обади в болницата на Джоана Адлър и се осведоми с подробности за състоянието на безспорно най-прекрасното бебе на света. После й хрумна да вземе синьо-розовото юрганче и да пошие в задния двор на пансиона.

Удобно отпусната на мекия шезлонг и увлечена в шиене, тя не забеляза приближаването на портиера.

— Госпожице Джакъби, господин Уинтъргрийн е на телефона.

Алекс трудно се върна в действителността. В едната си ръка още стискаше юрганчето, иглата стърчеше, готова за следващия бод. Внимателно раздвижи пръсти с чувството, че ставите й са се вдървили, докато вървеше към малката телефонна кабина под стълбището.

— Ало? Пол? — Гласът й прозвуча по-тихо от обикновено и по-сърдечно. Отсреща се чу сумтене.

— Трябваше да се досетя, че Пол ще си вземе адвокатка.

Гласът бе дрезгав и носов, коренна противоположност на интимния мек тембър на Пол. Алекс разтри слепоочията си, за да успокои неочакваната пулсираща болка.

— Вие трябва да сте Ралф Уинтъргрийн.

— Познахте. Бих искал да говоря с вас.

— Бихме могли да се срещнем — започна предпазливо Алекс. — Ще бъда тук поне няколко…

— А тази вечер? Или днес е ред на братовчеда Пол?

— Тази вечер случайно съм свободна. — Тонът й бе леден.

— Има едно кафене в Лейксайд, не е далече. — Той й даде адреса. — Ще се срещнем там след час.

— Вашият адвокат ще дойде ли?

— Нямам адвокат, госпожице Джакъби. Затова искам да говоря с вас — да разбера дали ще ми трябва.

Връзката прекъсна. Алекс се размърда тревожно на мястото си. Нищо не й пречеше да поговори с Ралф Уинтъргрийн. Нямаше конфликт на интереси, преди да е подал иск за оспорване на завещанието; дотогава тя представляваше както Пол, така и него, тъй като и двамата бяха наследници на Джефри.

И все пак, ситуацията изискваше предпазлив подход. Евентуалният ищец щеше да разговаря с адвоката на ответника! Какво ли целеше Ралф Уинтъргрийн? Дали да се посъветва с Кейн? Мнението му определено щеше да й бъде от полза, той познаваше Ралф по-добре. От друга страна, едва ли щеше да е поласкан от зова й за помощ и вероятно щеше да го изтълкува като опит да бъде отново обвързан професионално.

Защо да му предоставя възможност да я обвинява в манипулации? Сама ще се справи. Беше й казал, че е достатъчно компетентна. Сега ще му го докаже.

Освен това няма причини за подозрителност, убеждаваше се Алекс, докато се гримираше пред огледалото. Ралф Уинтъргрийн искаше да поговорят, нищо повече. Не беше престъпник. Не сипеше заплахи. Щяха да се срещнат в прилично заведение, а не в някой бар на брега. Нямаше основание да очаква нещо по-различно от нормален разговор с клиент.

За всеки случай обаче извести портиера къде отива.

 

 

В пансиона винаги предлагаха богата закуска, ала неделната се оказа същинско угощение. Алекс ахна при вида на отрупаната табла и побърза да разчисти за пиколото ниската масичка до дивана.

След като момчето излезе, тя смаяна огледа асортимента: пълен термос с кафе, кана с натурален сок, кошничка с кифли и понички и цяла купа плодове — храна най-малко за двама с вълчи апетит. На всичко отгоре неделният вестник лежеше грижливо сгънат в ъгъла на таблата и я изкушаваше да му посвети поне няколко часа.

Тя тъкмо си бе наляла кафето, когато на вратата се почука. Алекс пристегна възела на халата си и отиде да отвори.

Госпожа Кийт й протегна куп свежо изпрани дрехи — джинсите, ризата и дори шалчето, които снощи й се сториха безвъзвратно и окончателно набити с пясък.

— Вие сте истинско чудо! — възкликна Алекс.

— Влиза в обслужването. Не сте пипнали закуската си. Да не би нещо да не е наред?

— Не, не. Чудя се с какво да започна. Няма смисъл да ми изпращате толкова храна. Просто отива на вятъра.

— Предположих, че може да поканите гост. — Икономката се усмихна. — Ако е необходима още една чаша, обадете се.

— Идеята не е лоша — измърмори Алекс и се отпусна на дивана. Ще покани Кейн на закуска. И разговорът неусетно може да се насочи към Ралф и вчерашната среща…

Беше едва девет сутринта, ала в „Ингълнук“ нямате никой. Или Кейн не се бе прибирал през нощта, или бе изключил телефона.

И в двата случая не я интересуваше. Щеше да мине и без него.

Тя замислено изяде една кифла, докато четеше новините във вестника и когато часовникът удари десет, набра централата на „Пенс Уитфийлд“. Не се изненада, като й отговориха след второто иззвъняване. В сдружението нямаха нужда от телефонни секретари: през уикенда, а още повече нощем, телефонистките бяха стриктни като в делничен ден. И, както обикновено в неделя сутрин, откри Невил Морган в кабинета му. Съдружниците бяха почти винаги на разположение за консултация и това бе едно от нещата, които най-много й харесваха във фирмата.

— Александра! Какво мога да направя за теб? — радушно рече той.

— Относно случая „Уинтъргрийн“, господин Морган. Утре ще получите отчета ми, но снощи стана нещо необичайно и исках да го споделя с вас, преди да го впиша.

— Как така необичайно?

— Обади ми се Ралф Уинтъргрийн и пожела да се срещнем. Видяхме се и говорихме доста дълго, но основната мисъл бе, че ако той реши да заведе дело, на Пол му предстои жестока и безмилостна битка.

— Това са заплахи — отсече категорично Невил Морган, — безпочвени заплахи. В началото всички говорят така. Ще свикнеш с подобни приказки.

— Не мисля, че в този случай бяха заплахи, господин Морган — поклати глава Алекс. — Той беше абсолютно сигурен и каза…

— Успокой се, Александра. Той просто блъфира, а ти си му повярвала. Иска да ни уплаши и да му припишем част от имота, без да е доказал каквото и да било. А фактически няма доказателства, убеден съм.

— Вярно, още не съм намерила нищо в архива на Джефри, но…

— Няма и да намериш. Джефри бе ясен в желанията си и аз съвсем точно съм ги записал. — Той се изкашля. — Не! По завещанието сме необорими, колкото и да се горещи Ралф. Не се престаравай, Александра. — Замълча и добави: — Как е Кейн?

— Изглежда добре — уклончиво отвърна Алекс.

Невил Морган се изсмя.

— Аз и не очаквах да го завариш рухнал заради „Куадренгъл“.

— Така е. Но, боя се, че е крайно изтощен.

— Според теб или според него? — невъзмутимо попита Невил.

— Той каза, че работата вече не му доставяла удоволствие.

— Е, изтощението понякога е добро оправдание.

Алекс прехапа устни до болка. Би било несправедливо да очаква разбиране от Невил Морган. Той не бе видял Кейн вчера, не бе го чул да казва: „Вече не ми е любима“ с неподправена болка в гласа.

— Дори да си права, Александра, изтощението минава — спокойно продължи Невил Морган. — Скоро ще му доскучае до смърт. Предполагам, ще трябва да поизчакаме, докато се оправи. Изключително много разчитаме на теб, Александра.

— Благодаря за оказаното доверие, макар да е неоправдано — измърмори тя, след като остави слушалката. — Та аз не мога да го намеря вкъщи, как бих могла да сломя упорството му?

Алекс си позволи двуминутно самосъжаление, след което позвъни в „Джакъби“. В неделя обикновено ходеше при Гюс, а когато бе в командировка задължително намираше няколко минути, за да му се обади.

Този път тъкмо го поздрави и той попита какво я тревожи.

— Нищо, татко — смутено отвърна Алекс.

— Нещо не е наред. Усещам по гласа ти. Храниш ли се добре?

Тя погледна едва докоснатия поднос и въздъхна:

— Да можеше да видиш как ме угощават! Питки с карамел, кроасани, пържени филийки…

— Само тесто — изсумтя Гюс. — Къде е добрият стар бекон с яйца? Зареди се с истинско гориво и ще видиш как ще ти заблестят очите отново.

Алекс се разсмя насила.

— Причината не е в храната, татко. Работата върви мудно, това ме тормози, но…

— Кога ще се прибереш?

Когато Кейн се върне на земята, помисли си тя. Което можеше да стане и в следващия век.

— Не знам. Имам да прегледам купища документи.

— Документите не трябва да те тревожат. Те са като домашните в училище — все ще научиш нещо ново.

— Ще се опитам да ги възприема по този начин.

Гюс зацъка с език:

— Засрами се, Алекс! Имаш такава възможност, а не я оценяваш.

— Май е трябвало да ме караш да мия чиниите от време на време, татко.

— Защо? Нищо не се научава с ръце в топлата вода.

Стандартният му отговор. Тъй като ги повтаряше години наред, Гюс вече не се замисляше над думите си. Но Алекс се замисли, след като приключиха разговора.

„Нищо не се научава с ръце в топлата вода.“ Гюс се лъжеше. Едно нещо човек можеше да научи. А именно — че мрази да мие чинии и тогава недостатъците на всяка друга професия щяха да избледнеят.

Дали същото не се отнасяше и за Кейн? Напрежението в „Пенс Уитфийлд“ безспорно утежняваше адвокатската професия, но то бе неизбежно поради естеството на случаите и огромното им количество. Кейн сякаш не осъзнаваше, че отхвърляйки това напрежение, жертва и куп преимущества. Как, за Бога, да му покаже какво ще загуби? И то преди да е станало твърде късно?

 

 

Същия следобед Алекс прекара няколко часа в склада, увлечена в размяната на писма между Джефри и градинаря, нает да преобрази парковете на Уинтъргрийн по подобие на околната природа. На пръв поглед спорът изглеждаше ожесточен, ала зад острите забележки на Джефри, Алекс прозря, че на стареца му е било приятно. Сякаш си бе намерил по-забавна от шаха игра, която бе разигравал почти цяла година и накрая естествено бе победил. Очевидно никой не успяваше да излезе на глава с него.

Тя работи по-дълго отколкото бе планирала, отчасти, за да научи изхода на спора с градинаря. Когато излезе от склада, слънцето залязваше. Изведнъж й се прииска да се полюбува на заревото и зави към хълмовете, в подножието, на които бе сгушен фарът. Успя да стигне до върха точно навреме, за да се възхити на последните избледняващи отблясъци във виолетово, розово и сребристо.

Дали си заслужаваше усилието обаче, след като в крайна сметка се загуби? Ако не беше езерото в далечината, съвсем нямаше да може да се ориентира. Когато накрая успя да се добере до брега, пансионът се оказа далеч зад гърба й, а тя се движеше по панорамния път в посока към „Ингълнук“. Тъкмо щеше да завие обратно, когато реши да използва объркването си за претекст и да се отбие у Кейн.

Ферарито бе паркирано с табелката „Продава се“ към шосето. Всички прозорци на къщата бяха отворени за прохладния вечерен въздух. Алекс видя велосипеда, опрян до страничната врата, едва когато стигна до него; в същия миг от кухнята долетя тих и мелодичен женски глас.

Беше твърде късно да се върне; стъпките й по верандата вероятно бяха привлекли вниманието на хората вътре. Затова почука на вратата и извика Кейн по име.

Той й отвори мълчаливо и я пусна да влезе в кухнята.

— Извинявай — започна Алекс, — трябваше първо да ти позвъня, но истината е, че пак се загубих… и когато най-после разбрах къде съм, толкова се зарадвах… че реших да се отбия за едно кафе…

Гласът й заглъхна при вида на жената пред малката кухненска масичка, която, заровила ръце до китките в купчина черна мека пръст, пресаждаше цвете в нова саксия. Лицето й бе осеяно с бръчки, косата й беше сребристосива.

— За днес стига — каза жената и изтупа ръце. — Едно последно идване и свършвам. Ще ми трябва още пръст обаче.

Чувала съм този глас, спомни си Алекс. По време на първия телефонен разговор с Кейн.

Жената прекоси кухнята и прибра торбичката с пръст в шкафа под мивката. Вратичката изскърца.

И този звук ми е познат, каза си Алекс. Значи онзи следобед не е бил в леглото, а…

— Тъй като Кейн изглежда няма да ни запознае — каза жената, докато бършеше ръцете си, — можем и сами да го сторим. Вие сте Александра Джакъби, предполагам. А аз съм Фиона Джеймс. Леля му Тес беше най-добрата ми приятелка.

— И вие го глезите като нея — подаде й ръка Алекс.

— О, не го правя за него — увери я Фиона. — Тес ще се обърне в гроба, ако Кейн остави хибискуса й да умре. — Тя кимна към саксията.

— Красиво е. — Алекс боязливо докосна яркочервеното цветче. — И изглежда здраво.

— Корените са зле — кратко обясни Фиона, — иначе не бих и помислила да го пресаждам сега, по никое време. Ще тръгвам, Кейн, преди да се е стъмнило съвсем. Да не забравиш да купиш още пръст. — Вратата се затръшна зад гърба й и след миг велосипедът изчезна надолу по крайбрежната магистрала.

— Пак си се загубила, така ли? — попита Кейн с недоверие.

Алекс вирна брадичка. Може да бе преувеличила, но не излъга. Какво ли си мислеше той? Че го шпионира?

— Абсурдно, нали? Ориентирала съм се в многомилионни градове. Никога не съм се обърквала в нюйоркското метро. Защо точно Дулут ми създава такива трудности?

— Не знаеш ли? — леко се усмихна той.

— Защото е невероятен град, може би? — осмели се да каже Алекс.

— Защото внася смут в душата ти, Алекс.

— Така ли? — Тя още веднъж докосна цвета на хибискуса. — Колко е красив! Толкова искам да имам цветя вкъщи.

— Какво ти пречи?

— Нямам си Фиона, която да се грижи за тях. Кой щеше да ги полива тази седмица например, докато отсъствам?

— Всеки прави своя избор — сви рамене Кейн. — Една разходка?

— С удоволствие — без колебание отвърна тя.

Кейн взе фенерче, но не затвори прозорците, нито заключи. Като стигнаха шосето, той спря и погледна Алекс.

— Накъде предпочиташ… Не, по-добре аз да водя експедицията. С теб начело може да достигнем Аризона.

Алекс мълчаливо преглътна обидата.

Здрачаваше се, ала банкетът отстрани на пътя бе широк и равен, освен това от колите лесно щяха да забележат светлината на фенерчето и белия пуловер на Кейн. Двамата повървяха мълчаливо няколко минути, после Кейн подхвърли:

— Ще взема да спазаря хибискуса за едно куче.

— Защо, за бога, ти е притрябвало куче?

По-сложно е и от цветята, помисли си тя. Кой ще се грижи за животното, когато Кейн е възпрепятстван?

— Да ми прави компания и да ме обича. Така винаги ще имам под ръка някой, който да гори от желание за разходка.

Алекс се закова на място:

— Я почакай! Само смей да ми кажеш да си свия опашката и… ще те ухапя, да знаеш!

Кейн се усмихна:

— Освен това кучетата не са заядливи. — Той посочи езерото. — Виж гмуреца! Малко е позакъснял с вечерята.

Алекс седна на мантинелата и се загледа в чудноватата птица, която наклони глава първо на едната, после на другата страна, сякаш се ослушваше, после внезапно се потопи във водата и изчезна. Алекс мислеше, че вече няма да го види, когато гмурецът изникна на петнайсет метра от брега, поклащайки се доволно на вълните.

— Кейн — бавно се обърна тя към него, — откъде си толкова сигурен, че Джефри Уинтъргрийн е казал, или най-малкото намекнал, на Ралф, че ще го направи пълноправен наследник?

Тръгнаха отново и Кейн сложи ръката й в сгъвката на лакътя си.

— Май и ти започваш да се съмняваш?

— Ралф ми се обади вчера. Всъщност почти цялата вечер бях с него. Слушах го… Той е безцеремонен и циничен, и едновременно забавен като самия Джефри.

— Поопознала си стареца значи?

— Ти беше прав. Когато чета писмата му, сякаш го чувам да говори. И струва ми се, той е обичал Ралф.

До този момент шосето бе тихо и безлюдно, а и наоколо нямаше никакви постройки. След последния завой обаче се показа неголям застроен участък.

— Там в мотела има бар. Искаш ли да пийнем нещо разхладително?

— Предпочитам нещо сгряващо — потрепери Алекс.

В бара бе светло и спокойно. Посетителите бяха не повече от десетина. Кейн и Алекс седнаха в ъгловото сепаре и тя си поръча кафе. Обгърнала с длани глинената чаша, Алекс се наслаждаваше на топлината, проникваща в пръстите й и наблюдаваше как Кейн разбърква сметаната в горещия шоколад.

— Не мога да си обясня защо в завещанието не личи, че Джефри е обичал Ралф, ако действително е било така — бавно заговори тя. — Имал е достатъчно време да го промени.

— Как така изведнъж се убеди, че Ралф казва истината?

Алекс сведе поглед, за да скрие триумфа в очите си. Правист като него не можеше дълго да устои на подобни въпроси!

— Не казвам, че съм му повярвала — подчерта тя. — Но той ме уверяваше, че има доказателство, което отказа да ми покаже.

— Какво доказателство? Писмо?

— Не уточни. Според Невил Морган всичко било блъф, естествено. — Тя се облакъти на масата, все още стискайки чашата. — Не ми отговори, Кейн. Ти защо вярваш на Ралф?

— Не съм сигурен дали Джефри е уважавал Ралф, но не смятам, че е бил особено привързан и към Пол. Предполагам, имал е еднакво лошо мнение и за двамата. — Той сви рамене. — Извинявай, че те разочаровах, Алекс. Чиста интуиция, нищо повече — не става за пред съда.

— Нима искаш да ти повярвам, че си забравил да разсъждаваш като юрист, след като си се оттеглил? — сухо попита Алекс.

Кейн леко се усмихна. Подразнена от нехайното му изражение, Алекс рязко остави чашата на масата. Кафето се изплиска и опари ръката й, ала тя не усети.

— Не може да зарежеш професията си просто така! Да обърнеш гръб на всичко, към което си се стремил.

— Алекс… — Той взе салфетка и започна да попива разлятата течност.

— Добре. Изтощен си до смърт след бъркотията в „Куадренгъл“.

— „Куадренгъл“ беше като всички останали мои случаи — изтъкна Кейн. — Само приключи различно.

Алекс не бе настроена да спори за дреболии.

— Неудовлетвореността ще премине, Кейн. Може би наистина имаш нужда от няколко месеца, за да се оправиш, но не трябва да пращаш кариерата си по дяволите.

— Продължаваш да твърдиш, че имам нужда единствено от почивка. Ти въобще не ме слушаш, Алекс!

— Добре де, напусни. — Тя отегчено махна с ръка. — А после? Ще станеш водещ в някое радиошоу?

— Възможно е — замислено потвърди той, като остави подгизналата салфетка в пепелника. — Ще бъда страхотен водещ.

Думите му не са съвсем безпочвени, рече си Алекс.

— Време е да се прибирам — промълви тя. Изчака го до вратата, загледана в езерото, докато той плати сметката. Напълно се бе стъмнило и гостите на мотела бяха с пуловери и якета. А до „Ингълнук“ имаше толкова път…

Кейн забеляза, че тя трепери.

— Ела, магазинът все още е отворен.

Алекс не разбра какво искаше да й каже с това, докато не влязоха в импровизирано остъклено кътче в дъното на фоайето и застанаха до стойка с блузони.

— Тук се предлага всичко за неподготвения турист — обясни той, като ровеше из закачалките.

— Търсенето сигурно е голямо благодарение на непросветените, които мислят, че щом има плажове, и слънцето е в изобилие.

— Ето този! — Кейн откачи един от блузоните.

Алекс го взе без особен ентусиазъм. Беше бял с някакъв печат, щампован отпред в яркочервено.

— Дали ще ми стане?

— При блузоните размерът е без значение. Ако са по-големи, повече топлят, защото въздухът отвътре служи за изолация.

— В такъв случай, ще го взема.

— Аз ще ти го подаря — поправи я Кейн. — За спомен от Дулут.

Той подаде дрехата на продавача и, докато младежът я сгъваше, Алекс за първи път успя да разгледа емблемата. Около знака на бреговата охрана беше написано „Щурман от службата на Големите езера“.

— Имате ли щампа? — попита Кейн, като извади портфейла си. — Ще доплатя, ако добавите въпросителен знак в надписа.

Алекс го сръга с лакът. Той се разсмя и й помогна да се облече. Докато вървяха към „Ингълнук“, Алекс установи, че прекалено широкият блузон наистина топлеше повече. А фактът, че Кейн я бе хванал за ръка, не нарушаваше душевното й равновесие.

Не й се говореше. Искаше просто да върви до него в тъмнината и да се наслаждава на ритъма на стъпките им и на спокойното полюшване на сплетените им ръце. Ала възникналото разногласие не й даваше мира.

— Всяка работа има своите недостатъци — колебливо заговори тя. — Ти си отличен юрист, Кейн. Къса ми се сърцето, като си помисля, че искаш да разрушиш всичко, което си изградил в „Пенс Уитфийлд“. — Тя преброи наум до десет и добави тихо: — Какво може да те привлече отново там?

След няколко безкрайно дълги секунди той отговори също толкова тихо.

— Имаш предвид ъглови кабинети, лимузини, клубове и частни самолети?

— Може би. Каквото поискаш. Не ти ги обещавам, но…

— Не си ли се питала някога, какво ти струва всичко това, Алекс?

— Не, никога — с недоумение поклати глава тя. — Работя много, но си заслужава. Някой ден ще стана съдружник. Винаги съм се стремила към това и ще го постигна.

— Не е ли странно — замислено рече той. — Един от последните съвети на леля ми Тес беше: „Прави каквото трябва, а не непременно онова, на което си способен.“

Алекс щеше да подмине „Ингълнук“, ако Кейн не бе спрял.

— Не мога да разбера — призна тя.

— Знам — каза той с въздишка. Не се и опита да й го разясни.

— Благодаря за разходката, Кейн. И за кафето. И за блузона. — Тя помълча. — И за разговора.

— Въпреки че не го схвана — добави меко той. Наведе се и я целуна.

Дори целувката е някак много тъжна, помисли си Алекс. Едва не се спъна, докато стигне до колата.

— Хей, Алекс?

Тя нетърпеливо се обърна с надеждата, че той ще й разтълкува загадъчния завет на леля си.

— Гледай езерото да ти е отляво, за да не се заблудиш пак.