Бъртрис Смол
Непокорната (9)

Глава 8

Отново бяха сами, Изабел и майка й, но този път беше различно. Различно от същото време миналата година. Различно отпреди пет месеца. Сега и двете с Алет бяха омъжени. Баща й бе мъртъв. Майка й очакваше ново дете. Едно-единствено нещо не се бе променило. Лангстън бе все още неин. Отново трябваше да се грижи за имението, но този път знаеше как да го прави по-добре. Сега имаше подкрепата на отец Бернар. Хю бе заминал, Ролф също. Двамата им оръженосци, които дори не бе успяла да опознае, също потеглиха с тях, както и двайсет от най-добрите млади мъже от Лангстън. Рицарите и оръженосците тръгнаха на коне; останалите пеш, преметнали лъкове и колчани със стрели през рамо.

Наблюдаваше ги, преди да потеглят, вглеждайки се във всяко познато лице, докато чакаха във вътрешния двор. Колко ли от тях нямаше да се завърнат у дома, питаше се тя тъжно, осъзнавайки за пръв път сериозността на положението. И тогава се впи в ръката на съпруга си, умолявайки го тихо да се пази, за да се върне при нея. Изабел не можеше да иска от него да остане. Знаеше, че е невъзможно. Не би посрамила Хю Фокониер пред Ролф и останалите.

— Работи всеки ден с Купър. Линд ще ти обяснява какво точно да правиш. Искам да видя напредък в сокола, когато се завърна у дома, моя Бел. Ще ловуваме заедно, ти и аз.

— Дали войната ще трае дълго, милорд? — попита Бел.

Той поклати глава.

— Мисля, че не, скъпа. Все пак очаквам, че докато ме няма, ще се грижиш добре за Лангстън, както е било и в миналото. Ще се върна при теб през есента. — Той я целуна леко по устата и пришпори коня.

 

 

Дойде Еньовден и Бел даде на крепостните селяни свободен ден, за да отпразнуват празника. Реколтата в полетата и градините бе изобилна, всичко предвещаваше богат урожай. В Лангстън нямаше никакви новини. Бяха така отдалечени, че ако при тях не бъдеше изпратен вестоносец, нямаше начин да узнаят нищо. От една страна, това бе успокоение за Изабел, но от друга — истинско мъчение.

Тази нощ господарката на Лангстън седна върху стените на крепостта, загледана в огньовете. Виждаше сенките на танцуващите. Беше примитивен ритуал, но Бел знаеше какво следва след тези страстни танци и копнееше за съпруга си. Алет, превъзмогнала неразположението от първите седмици на бременност, бе спокойна и доволна. Изабел никога не я бе виждала така лъчезарна.

— Как можете да сте толкова невъзмутима, без да знаете какво става? — попита тя раздразнено майка си. — Може вече да се е развихрила кръвопролитна битка. Хю и Ролф може да са тежко ранени!

— Тогава щяха да ги доведат у дома, за да ги лекуваме — отвърна разумно Алет. — Ако няма да изядеш тези череши, Изабел, ще се радвам да ми ги дадеш. Толкова са вкусни. Дори не ги опита.

— Не ги искам, мадам — отговори кратко Бел. Не й бе приятно, че няма представа от събитията. Когато баща й се отправи на кръстоносния поход с херцог Робърт, не се бе притеснявала, защото бе безгрижно дете. Но сега съпругът й бе потеглил на война, а тя го обичаше. Не разбираше как Алет, ако наистина обича Ролф, можеше да е така ведра. И все пак всичко около тях бе мирно и спокойно. Позициите на краля бяха силни. Той се бе съюзил с крал Филип от Франция и херцога на Фландрия. Нито Франция, нито Фландрия искаха Англия и Нормандия отново да се обединят. Беше най-добре воюващите братя да бъдат разделени и всеки да остане в своята територия. Другият съюзник на Хенри бе архиепископът на Кентърбъри, Анселм, прекарал в заточение повечето години от управлението на Вилхелм Рижави. Едно от първите действия на Хенри бе да върне обратно архиепископа, който проповядваше в негова полза. Враговете на краля обаче бяха някои от най-силните англо-нормандски феодали. Те се надяваха, че след като отстранят Хенри и на трона се качи херцог Робърт, добър воин, но слаб владетел, който най-вероятно ще остане в Нормандия, ще бъдат свободни, за да управляват Англия. Най-опасният от тях бе Робърт де Белъм, предводител на уелсците. Беше безмилостен и жесток и се грижеше единствено за облагите на семейството си.

През юли узнаха от един минаващ амбулантен търговец, че е забелязана нормандската флота. Курсът й подсказвал, че ще стъпи на английска земя в околностите на Певенси. Херцог Робърт обаче се появи на юг от Портсмут на деветнайсети юли. Той и армията му се насочиха към Лондон, но Хенри, безмилостен воин и много по-добър тактик от по-големия си брат, бързо придвижи силите си, за да пресрещне херцог Робърт. Двамата синове на Вилхелм Завоевателя се срещнаха на пътя за Лондон. Архиепископ Анселм застана между тях, като водеше преговори за сключване на договор, което щеше да спести на Англия нова, безплодна война.

Крал Хенри ще отстъпи нормандските си владения на херцог Робърт и ще плаща на брат си по две хиляди сребърника всяка година. Тези, които са се обърнали срещу крал Хенри, ще бъдат пощадени, а земите им — върнати. Който от двамата братя умре пръв, без да остави законно потомство, другият ще наследи земите му. Тъй като кралица Матилда очакваше дете, последното не бе толкова меродавно особено като се имаше предвид, че херцогинята също е млада и вероятно щеше да роди синове.

Кралят, с издължено и тъжно лице, чакаше със затаен дъх херцогът да приеме условията, продиктувани от архиепископ Анселм. „Приеми условията, тъпичкото ми братле“, молеше се тихо крал Хенри. Той въздъхна шумно и трудно се въздържа да не изкрещи триумфално, когато херцог Робърт се усмихна, сигурен; че е надиграл по-малкия си брат, каза тържествено:

— Съгласен, в името на Господ!

— Бог да ви благослови, синове мои — изрече набожно архиепископът. — Спестихте ни толкова много страдания. И Нормандия, и Англия ще славят имената ви. Писарите ми ще съставят договора помежду ви и вие ще го подпишете утре сутрин. А сега, нека да похапнем заедно.

В центъра на английския лагер бе опъната огромна шатра, за да могат благородниците да пируват заедно. Бе направена груба маса и сложени три стола. Архиепископът седна по средата, между краля и херцога. Наредиха маси и пейки за останалите и веселието започна. Слугите тичаха напред-назад, разнасяйки хляб и вино. Навън, на огън се печаха овце, говежди бутове и цели прасета. Появиха се и музиканти, които танцуваха и пееха. Въпреки сключения мир, хората на краля седяха от едната страна, а тези на херцога — от другата.

Хенри се чувстваше на върха. Бе избегнал жесток конфликт благодарение на ума си. Две хиляди сребърни монети бе нищо срещу короната на Англия. Не че не би разгромил Робърт. Глупавото оттегляне на брат му щеше да му даде възможност да утвърди позициите си по-нататък. Северната граница с Шотландия бе осигурена благодарение на женитбата му със сестрата на шотландския крал. Англия щеше да бъде укрепена впоследствие, като премахнеше предателите, които сега ядяха месото му и пиеха виното му, успокоени от мисълта, че ги е помилвал. Е, той нямаше да ги унищожи точно заради това, но щеше да намери други причини, за да се отърве от хора като Робърт де Белъм. Нямаше да е скоро. „Ще завладея и Нормандия“, помисли си Хенри пресметливо. Не днес, може би не и утре, но все едно, щеше да стане до пет години. Усмихна се сам на себе си и огледа шатрата, като си отбеляза наум верните си васали и тези, обърнали се против него. Видя приятеля си от детство Хю Фокониер с Ролф де Брайърд. Бяха се отзовали на призива му, пристигайки с двайсет мъже, добре въоръжени и, както изглеждаше, добре обучени.

Кралят прошепна на пажа си:

— Иди при сър Хю Фокониер и му кажи, че искам да го видя заедно с Ролф де Брайърд в моята палатка, след като пирът завърши.

— Да, милорд — отвърна момчето и бързо се отдалечи, за да изпълни заповедта.

Хенри видя Хю да кима в отговор на пажа. Усмихна се. Верният Хю. Спомни си думите на майка си, която му казваше още като дете, че ако се отнася добре и с уважение към Хю, той ще му бъде най-добрия приятел. Почти чуваше нежния й глас сред врявата в шатрата. Виждаше хубавото й лице. Беше й любимец, защото бе най-малък, на него бе завещала всичките си имоти в Англия.

— Хю Фокониер може да не е велик лорд, нито син на силен феодал, Хенри — бе казала майка му, — но той е от добро потекло. Фамилията Мерлинсоун е започнала от по-малкия син на краля на Мерсия. Роднините на баща му са били братовчеди на лейди Годива, съпругата на графа на Уесекс, затова са и последвали Харолд Годуинсън в битката при Хейстингс. Щом веднъж се закълнат във вярност, те са предани до гроб. Не са много богати. Силата им е в предаността и честността. Спечели приятелството на Хю Фокониер, Хенри, и този саксонски лорд винаги ще ти служи добре. Когато пораснеш, сине мой, ще разбереш, че верните и истински приятели са изключителна рядкост.

Хенри Боклерк бе приел думите на майка си. Никога не го бе излъгала или подвела. Имаше й пълно доверие. Освен това му харесваше малкото саксонче, дошло в двора, за да му прави компания. За разлика от много други момчета от Нормандия, които познаваше, Хю бе дружелюбен и честен. Не мамеше, а когато другите го правеха, клатеше глава и казваше:

— Това не е победа, щом не е спечелена честно.

В началото останалите му се подиграваха, но постепенно престанаха да лъжат, защото думите на Хю ги засрамваха. Нещо в това високо, грозновато момче ги подтикваше да му се подчиняват. Хю обаче, макар и да се държеше любезно с всички, сам си избираше приятелите. Принц Хенри бе единият, а Ролф де Брайърд другият. И както майка му бе обещала, Хю Фокониер служеше на синовете на Вилхелм Завоевателя вярно.

 

 

След пиршеството Хю и Ролф се появиха в палатката на краля. Тримата се поздравиха сърдечно. Един паж донесе хубаво вино и те седнаха заедно за пръв път от много месеци, като стари и искрени приятели.

— Разкажи ми сега, харесва ли ти Лангстън, Хю — започна кралят. — Пратеникът ти ми съобщи само фактите.

— Заварих имението в добро състояние, милорд. Бел се е справила отлично в отсъствието на баща си, защото Робърт де Манвил едва е напуснал Англия, когато старият управител починал. Всичко е така, както би трябвало. Най-учудващо е, че тъй като не е можела нито да пише, нито да чете, тя е помнила всичко в хубавата си главица.

— Тогава не е необходимо да се опасяваш за Лангстън, когато отсъстваш — отбеляза кралят. — Мястото хубаво ли е?

— Просторни полета, леки хълмчета, милорд. Гора и много плодородна земя. Благодаря ви, че ми го върнахте. Все още има някои живи крепостни, които помнят семейството ми.

— А дамата, Хю? — Очите на краля запламтяха. — И тя ли е добра като земята? Струва ми се, че е доста компетентна и дори малко страшничка за толкова млада жена.

Хю се засмя.

— Крепостните я наричат Бел от Ада, милорд. Има гневен нрав и не би им позволила да я измамят и с едно пени. Строга е в преценките си, но никой не я е нарекъл несправедлива. Мисля, че най-много са се възмущавали, защото е жена. За мен обаче е добра съпруга. Доволен съм от Бел.

— Отец Бернар е щастлив? — попита кралят учтиво.

— Строим му църква и собствена къща — отговори Хю. — Мисля, че му харесва да бъде пастор на хората от Лангстън много повече, отколкото да е един от вашите капелани. Изпълнен е с енергия заради всичко, което му предстои да свърши, и множеството задължения, които има.

— А ти, Ролф? — Хенри се обърна към другия мъж. — Доволен ли си от мястото си като управител на Лангстън? Скоро ще си потърсиш и съпруга. Вече не се съмнявам, че можеш да си го позволиш. — Кралят се подсмихна.

— Вече запълних този пропуск в живота си, милорд — отговори Ролф. — Когато пристигнахме в Лангстън, аз се влюбих от пръв поглед във вдовицата на Робърт де Манвил, лейди Алет. Тя ми стана съпруга и очакваме първото си дете около Коледа. Хю ни строи къща във вътрешния двор на крепостта.

Кралят се засмя от сърце.

— Ти си лукаво човече, Ролф де Брайърд, но и късметлия. Вдовицата хубава ли е?

— Красавица — обади се Хю вместо него. — По-хубава е от моята Бел, макар че и тя е хубавка.

— Радвам се да чуя, че всичко при вас се е наредило добре — каза им кралят. — Англия трябва да е силна, а аз се нуждая от предани рицари. Зная, че мога да разчитам на вас двамата, макар нещата с брат ми да са уредени за момента.

Хю и Ролф разбраха скрития смисъл в думите на краля и кимнаха мълчаливо.

— Винаги сме на ваше разположение, милорд — изрече тържествено Хю. После, като сниши глас, попита: — Какво ще правите с предателите? Обещахте да ги помилвате.

Кралят се усмихна хищнически.

— Така е, но има други начини да се отърва от непокорните, приятели мои.

— Ние сме с вас, кралю — повтори твърдо Хю.

Продължиха да говорят, докато кралят накрая призна, че е изморен, и другарите му от детинство го оставиха. На сутринта приближените на краля и тези на херцога станаха свидетели при подписването на договора между братята. След това кралят повика Хю Фокониер.

— Ела и поднеси почитанията си на херцог Робърт, Хю. Той желае да поговори с теб за соколите ти.

Хю излезе напред и се поклони на херцога, красив мъж със силни черти и меки сини очи.

— С какво мога да ви бъда полезен, милорд? — попита вежливо той.

— Хенри ми каза, че сега ти отглеждаш онези хубави птици, които дядо ти развъждаше някога. Така ли е, милорд?

— Клетката ми е току-що построена, сър — отговори Хю. — Дядо ми все още отглежда ястреби в Уорчестър. Аз имам няколко двойки и няколко млади птици тази година, но нищо повече.

— Искам исландски сокол — каза херцог Робърт. — Трябва да е снежнобял и обучен да лови жерави. Можеш ли да ми дадеш такъв?

— Не, преди следващата пролет, милорд — отговори честно Хю. — Имам една хубава млада птица, родена преди два месеца, от снежнобели родители. Майка й е най-хубавия исландски сокол, който някога съм притежавал. Потомството й трябва да е дори по-добро, след като бъде обучено, но дресирането отнема време.

Херцог Робърт кимна.

— Мога да изчакам за птица от Мерлинсоун, Хю Фокониер. Когато е готова, донесете ми я лично, за да можете да инструктирате соколаря ми как да се грижи за нея и да я храни. Такова създание е истинска кралица.

Хю погледна към краля.

— С позволението на моя господар, милорд — каза той.

— Имаш разрешението ми, Хю, да отнесеш сокола в Нормандия. Нека това да е подарък от мен за теб, Робърт — изрече Хенри.

Херцогът наклони глава към по-малкия си брат.

— Благодаря, Хенри. Мисля, че е скъп подарък. — И се усмихна.

Кралят се засмя.

— Какво ще вземеш за птицата, Хю? Достатъчно ли е четвърт дан на рицар? — После се обърна към брат си. — Имението на Хю Лангстън ми дава два рицарски дана всяка година, плюс неговата служба. Той е верен поданик.

— Лангстън? — Херцогът се замисли за момент и после каза: — Хенри, трябва да говоря с теб за Лангстън. Синът на предишния му господар оспорва собствеността му. Помоли ме да отнеса този въпрос до теб.

— Той тук ли е? — попита кралят.

— Да — отвърна херцог Робърт.

— Извикай го и ще изгладим недоразумението още сега — нареди кралят. После намигна на Хю, защото бе узнал предишната вечер за посещението на Ричард де Манвил в Лангстън.

Ричард де Манвил се отдели от редицата на поддръжниците на херцога, като се поклони първо на своя господар, а после на краля.

Хенри забеляза грешката на младия мъж или може би бе нарочно?

— Какви са претенциите ти към имението Лангстън? — попита той строго новопристигналия.

— Лангстън е даден на баща ми от вашия баща, сър. Аз съм единствения жив законен наследник. Имението е мое според правото за наследство — каза сър Де Манвил на краля.

— Баща ви е направил завещание, милорд, с което оставя Лангстън за зестра на сестра ви Изабел и като нейно наследство. Копие от това завещание се намира сред книжата на брат ми, Вилхелм Рижави, крал на Англия по онова време, тъй като е било написано тук, в двора, и е одобрено от него. Узнах за смъртта на баща ти, преди ти да си си направил труда да уведомиш сестра си. Като крал, мое право е да бъда настойник на такова младо, невинно и беззащитно момиче. Така и направих. В качеството си на настойник на сестра ти я омъжих за мой приятел, сър Хю Фокониер. Тя е доволна от това, аз също — завърши кралят. Тонът му не търпеше противоречие.

— След като случаят е такъв — изрече херцог Робърт, — сър Де Манвил няма да ми изпраща повече възражения или да има претенции за имението. — Херцог Робърт бе справедлив човек.

Тъмните очи на Ричард де Манвил запламтяха от гняв, но знаеше, че няма друг избор, освен да приеме решението на краля на Англия и на своя херцог. Поклони се на двамата мъже, като прикри умело лошото си настроение, но кралят все още не бе приключил с него.

— Елате, милорд — каза той весело. — Все още не познавате съпруга на сестра си. — Той издърпа Хю напред. — Господа, запознайте се и се целунете с мир.

Хю, удивен от това положение, изпълни нареждането на краля. Шуреят му бе настръхнал от гняв, но Хю се престори, че не забелязва.

— Хайде, Ричард де Манвил — подкани го той, — нека изпием по чаша вино заедно. Моята добра съпруга, естествено, ми разказа за посещението ви.

— А злата вещица каза ли ви, че дори не ми предложи да ме подслони и за една нощ под вашия покрив, милорд? — попита раздразнително Ричард де Манвил. — Надявах се, че след женитбата сестра ми ще стане по-зряла, но разбирам, че и вие я държите така свободно, както и баща ни.

— Съпругата ми е забележителна жена, братко Ричард — отвърна Хю, като постави един бокал с кралското вино в ръката на сър Де Манвил. — Не ви е имала доверие, но се страхувам, че това е било просто глупаво от нейна страна, нали? Жените са такива плашливи същества.

— Вярно е — съгласи се неохотно Ричард де Манвил, като вдигна бокала до устните си и отпи жадно.

— Тогава всичко между нас е уредено и ние сме приятели? — попита Хю с усмивка.

Ричард де Манвил присви рамене.

— Много добре — каза той. — Освен това е малко вероятно някога отново да се срещнем, Хю Фокониер. Не е необходимо да напускам имението си, освен когато съм длъжен да служа на моя херцог. Вече имам син, а и обещанието на жена ми да ме дари с още деца. Пожелавам ви същото щастие. Надявам се, че сестра ми ще се окаже по-добра жена от втората ми майка, лейди Алет. Тя успя да роди единствено Изабел на баща ми за всичките години, през които бяха женени. Може би е било за добро все пак.

Хю вдигна своя бокал.

— Желая ви безопасно завръщане в Нормандия — изрече той тихо.

Двамата мъже изпиха виното и се разделиха.

— Значи това е краят — промърмори Люк де Сай, като се приближи до Ричард де Манвил.

— Колко малко ме познаваш, Люк — бе отговорът. — Може да отнеме известно време, но Лангстън ще бъде мой един ден. Нека сестра ми и съпругът й да вярват, че са победили. Нека се успокояват с фалшива сигурност. Накрая аз ще триумфирам. Бъди търпелив.

— И сестра ти ще бъде моя? — попита приятелят му.

— Ако я искаш, да — отговори Ричард де Манвил.

— Искам я — изрече Люк де Сай. — Подозирам, че е страстна като огнената си коса. Ще се радвам да я накарам да вие от удоволствие.

— Колко примитивни са потребностите ти — сгълча го студено Ричард.

— Колкото са по-елементарни нуждите на човек, толкова е по-щастлив, милорд. Така рядко се разочарова — отвърна Люк де Сай, изненадвайки господаря си със своята мъдрост.

 

 

Херцог Робърт остана в кралството на брат си до Архангеловден и навсякъде, където се появяваше, хората му причиняваха злочинства и поразии. Сърдити, че не се бе стигнало до война, те трудно се контролираха. Предупредени от далновидния си монарх, англичаните заровиха съкровищата си и изпратиха дъщерите си на безопасни места. Крал Хенри позволи на нормандците известна свобода, тъй като не искаше да накърни и без това крехкия мир. Той, както и поданиците му, бяха истински облекчени, когато херцог Робърт и войните му потеглиха през Ламанша, за да се върнат в своите земи. Тогава кралят разпусна армията си, като изпрати повечето от рицарите си по домовете.

 

 

Хю Фокониер и хората от Лангстън се завърнаха в една дъждовна октомврийска утрин. Хю бе щастлив да види своята крепост отново и още по-щастлив, че в действителност не бе имало война и той се прибираше с всички мъже, потеглили с него в началото на юли. Ролф засия от радост, като видя лейди Алет. Заобленият й корем вече се очертаваше видимо под дрехите. Скочи нетърпеливо от коня, притисна я към себе си и я целуна звучно.

— Слава на Господа! — Алет почервеня от щастие, че съпругът й е отново вкъщи.

Хю слезе от жребеца си, а очите му не се откъсваха от Бел. Тя стоеше покорно и го чакаше. Впечатлиха го елегантността и достойнството й. Държеше се като истинска господарка.

— Добре дошъл у дома, милорд — поздрави го тя. Погледът й бе страстен, макар че привидното й спокойствие би заблудило всеки, който не познаваше Изабел от Лангстън.

— Радвам се, че съм у дома, мадам — каза той, като свали ръкавиците си. — Ще влезем ли вътре? Влагата днес ми бе достатъчна и си мечтая да седна до огъня.

— Както и за малко вино, не се съмнявам — добави Бел. — И яденето е почти готово, милорд. Трябва да сте гладни, след като сте прекарали толкова много часове на седлата. — Тя се обърна и тръгна към залата, а той я последва. — След това ще искате да се изкъпете, както и вторият ми баща. Готови сме да ви посрещнем, милорд.

— Първо ще се наядем, а после нека Ролф се изкъпе пръв. Аз искам да видя клетката с птиците. Младият исландски сокол, излюпен тази пролет, бе обещан на херцог Робърт. Ще трябва да замина за Нормандия през пролетта, за да му го отнеса. Ще го обучим да лови жерави.

— Това означава, че войната е свършила? — попита Бел, като взе един бокал с гъсто червено вино от прислужницата и го подаде лично на съпруга си.

— Нещата бяха уредени, без да се пролее нито капка кръв — каза Хю и обясни условията на договора.

— Мисля, че кралят е постъпил глупаво, като е оправдал феодалите, въстанали срещу него — отбеляза Бел. — Трябва да бъдат наказани.

Хю се засмя.

— Не се страхувай, моя Бел — каза той и отпи от виното. — Крал Хенри не е глупак. Дори да е оправдал Робърт де Белъм и останалите за предателството им, те трябва да са пълни наивници, ако си мислят, че ще остави нещата така. Кралят е истински син на баща си. Не забравя и най-малкото зло, което му е причинено. Ще намери други начини да ги накаже. Споразумението, така умело съставено от архиепископа, няма да трае вечно. Кралят възнамерява да превземе Нормандия и ще го направи. Херцогът е храбър войник, но крал Хенри е хитър. Превъзхожда брат си, защото е много по-умен и далновиден. Прояви търпение и ще видиш, скъпа. — Той допи останалото вино и я целуна по бузата. — Надявам се, че си отпочинала добре, мадам? — Погледът му бе изпепеляващ.

Масата бе сервирана и залата се изпълни с оживени гласове, както не се бе случвало отпреди няколко месеца. Изабел се усмихна на големия апетит на съпруга си и хората му. Беше хубаво всички да са отново у дома. След като се нахраниха, Алет отведе съпруга си в банята, но Хю, верен на думите си, тръгна бързо към клетката на соколите заедно с Изабел.

— Почакайте да видите колко много е пораснала Купър и колко сме напреднали в дресирането й — изрече Изабел гордо. — О, ето я. Линд я е извел навън. Добър ден, моя скъпа малка красавице — изчурулика Бел. Протегна ръка и птицата кацна върху юмрука й, а тя й шепнеше ласкаво, като я галеше нежно.

Хю кимна доволен от способностите на съпругата си.

— Качва ли я вече на коня, моя Бел? — попита той.

— Два пъти, едва тази седмица — отговори Бел, като помилва развълнуваната птица, дочула непознат глас. — Спокойно, хубавице — измърка тя. — Това е господарят ти и трябва да свикнеш с гласа му, както с моя и на Линд.

Соколът изгледа Бел, погледът й бе арогантен, а после перушината й се наостри, като че ли да покаже липсата й на интерес и към двамата мъже.

Изабел се засмя и остави обратно младия сокол върху пръта.

— Линд казва, че от следващата седмица ще започнем да я учим да ловува с примамка, милорд. — Тя почеса птицата по шията, преди да се обърне.

— Първата сериозна стъпка — отговори Хю. После се озърна и забеляза младия исландски сокол, обещан на херцог Робърт. Той извика Алън, който отговаряше за по-големите птици. — Намерихме кралски господар на Бланка — съобщи му. — Трябва да бъде обучена да преследва жерави, преди да я отнесем в Нормандия през пролетта. Кралят я дава за подарък на херцог Робърт.

— Достойна е за крал — каза Алън. — Ще започна да я обучавам в блатата, милорд. Ще бъде готова.

— Как можете да я приучите да ловува точно жерави? — попита Бел, докато вървяха към крепостта.

— Примамката й ще бъде направена от крила на жерав — каза той. — Би ли желала да наблюдаваш част от дресирането й, моя Бел?

Бел кимна енергично.

— Да!

Той я придърпа силно към себе си под сянката на верандата. Едната му ръка бе обвила плътно талията й. Другата потърси гръдта й и започна да я мачка силно. Устните му шепнеха ласкави думи в ухото й.

— Искам да те чукам, съпруго. Докато не те видях във вътрешния двор, не осъзнавах колко много ми липсваше, Изабел. — Напипа връхчето на гръдта й и я ощипа няколко пъти.

Сърцето й подскочи лудо. Краката й внезапно омекнаха. Страхуваше се, че няма да я удържат.

— Милорд, ами ако дойде някой и ни види? — Тя усети мъжествеността му да набъбва.

— Ще кажат, че господарят на Лангстън прелъстява младата си, красива съпруга — отговори той, а устните му си играеха с извивката на ухото й. — Не бъди толкова свенлива, мадам, или ще те обладая още сега, на това място, а последствията да вървят по дяволите.

— Няма да се осмелите — ужаси се тя, макар и развълнувана, че ще изпълни нечуваната си заплаха.

Хю се засмя похотливо и притисна жена си към каменната стена, а устните му се сляха с нейните в изпепеляваща целувка. Бел усети как разкопчава дрехите й. Внезапно, без да прекъсва целувката, той плъзна ръка под полите й, за да я хване за хълбоците и да я повдигне. Тя отлепи лицето си от неговото и отвори уста от изненада, когато той проникна в нея, твърд като стомана и нетърпелив.

— Оххх! Аххх! Хю! — Тя усука краката си около него, задъхана от удоволствие. — Мили боже, колко много ми липсваше, любов моя. — Целуваше го бурно по лицето, пламнала и тя от страст. Вече не я интересуваше дали някой ще ги открие така. Желаеше го!

В началото движенията му бяха бавни, но възбудата му нарасна неимоверно от леките й стенания. И тогава започна да се движи по-бързо, по-силно, по-дълбоко, като я накара да хълца от удоволствие, да потрепери цялата, когато двамата се извисиха в рая, задоволявайки копнежите си. Едва тогава я пусна да стъпи на земята, но продължи да я придържа близо до себе си.

— Непокорнице — изхриптя той, — злоупотребяваш с търпението ми.

Изабел се засмя премаляла.

— Милорд, не бих си и помислила, че това е възможно. Повече няма да ви изкушавам до такова безумие… но беше прекрасно! — Навън се сипеше проливен дъжд и тя разбра, защо никой не се бе появил. Притисна се до гърдите му.

Хю помилва златистата огнена коса, разпиляна върху туниката му. До преди малко не бе осъзнал, че тя притежаваше силата да го докара до лудост. Бе обвързан от веригите на любовта, но това не бе толкова лошо, реши Хю. Целуна я по главата.

— Никоя друга жена не ме е възбуждала така, моя Бел. Никоя друга, освен теб. Не искам повече да се отделям от теб, скъпа.

— Радвам се, милорд — отговори тя, — защото и вие ми липсвахте. — После го погледна с усмивка. — Не трябва ли вече да се прибираме, милорд? Сигурна съм, че майка е изкъпала старателно втория ми баща. Вероятно вече запълват времето си с много по-приятни занимания.

— Не и след като бременността на майка ти е напреднала толкова много. Ролф знае, че трябва да въздържа желанията си. Говорихме с него за това.

Изабел се засмя.

— Колко малко вие мъжете знаете за жените — поясни Бел. — Лейди Алет ми разказа, че има начини да се задоволят страстите, дори когато жената очаква дете.

— Има? — Хю бе изненадан.

Тя кимна.

— Така твърди майка. Скоро ще трябва да ми предаде тази информация, милорд.

Той я отдръпна от себе си, а очите му се разшириха от удоволствие.

— Очакваш дете, моя Бел!

— Така мисля, милорд — отвърна тя спокойно. — Майка твърди това, а тя би трябвало да знае по-добре от мен.

— Откъде си сигурна? — Лицето му грееше от щастие.

— Не съм имала месечен цикъл отпреди да заминете на война, милорд. А и вие ще забележите промяната в гърдите ми, когато сме заедно по-късно. Ако е син, ще се радвам да прилича на вас, но се надявам дъщерите ни да нямат вашето лице! Едва ли ще успеем да оженим грозни момичета.

— Кога? — Гласът му бе напрегнат.

— В началото на пролетта — отговори тя.

— Не можеш да яздиш — заяви той, като отвори вратата на крепостта, и я въведе в приятно затоплената зала.

— Хю — изрече отчаяно тя, — ако знаех, че ще проявите подобна глупост, нямаше да ви го кажа все още. Как ще дресирам Купър, ако не мога да излизам с нея? Тя е моя, не е нито ваша, нито на Линд. Попитайте майка. Още един-два месеца няма никаква опасност.

— Няма да застрашавам живота на сина си, заради някаква прищявка — изрече високопарно Хю.

— Вашият син, милорд? А съпругата ви? Или изведнъж започнахте да оценявате само способността ми да раждам? — попита убийствено Бел. — Същество, което лесно може да се подмени?

— Нямах предвид това, и го знаеш добре, мадам — каза той. — Не се опитвай да извърташ нещата, както правиш обикновено, когато не можеш да се наложиш. — Той я изгледа гневно.

Бел отвърна на погледа му, без да се почувства ни най-малко заплашена.

— То е и мое дете — отвърна тя пламенно. — Не бих рискувала живота му, милорд, не съм такава егоистка, но ще продължа да яздя още поне един месец. Купър ще се почувства объркана, ако внезапно прекъсна дресировката й. Няма да има нищо лошо, ако не галопирам. Просто ще ходя с коня си и ще чакам, докато соколът се върне с примамката, Хю. Няма да ловувам в действителност. Дори можете да идвате с мен, за да се убедите, че не рискувам.

— Не зная — каза той. — Трябва да поговоря с майка ти.

Бел се усмихна миловидно.

— Благодаря ви, милорд — отвърна тя, знаейки, че е спечелила. — Елате. — Тя го хвана за ръката. — Вероятно искате да се изкъпете, Хю.

Хю Фокониер поклати глава.

— Ако знаех, че очакваш дете, Бел, нямаше да бъда толкова груб с теб преди малко.

Тя се засмя прелъстително.

— Не съм нежно малко цвете, Хю — бе отговорът й. — Дори ми достави удоволствие.

На следващия ден излязоха на коне заедно с Линд, за да започнат първия сериозен урок на Купър. Линд бе завързал дълго въже за каишката на птицата. Когато стигнаха на полето, Хю помогна на съпругата си да слезе от коня, а Линд сложи Купър в ръката на Бел. Тя свали качулката на птицата, като подсвиркваше с уста мелодията, с която соколът бе привикнал през последните месеци. Към примамката й бе завързано парче месо и като подсвиркваше познатата мелодия, Бел нахрани птицата, а дългите й пръсти стискаха здраво ремъка.

После Линд пое месото и започна да се отдалечава от сокола, като задържаше примамката пред очите й. Спря и я остави на земята. Изабел освободи Купър, дългата лента се разви в ръката й, когато птицата прелетя краткото разстояние между господарката си и месото. Линд взе стръвта, като подсвиркваше познатата мелодия, за да я насърчи да продължи напред. Най-накрая спря и остави примамката пред Купър. Когато тя се спусна върху нея, тоя я взе заедно с примамката, стегна ремъка и я върна на Изабел. Тази игра бе повторена няколко пъти, докато Хю им нареди да спрат.

— От нея ще излезе прекрасен ловец, моя Бел — каза той с възхищение. — Нито за миг не се поколеба да полети след примамката, а това е едва първия й урок.

— Какво следва после? — попита Изабел съпруга си, докато слагаше обратно качулката върху главата на сокола, за да може Линд да го върне обратно в крепостта.

Те вървяха заедно през полето, а конете им след тях заедно със соколаря.

— Ще продължим тази игра с месото примамка още няколко дни — обясни Хю. — Ако продължи да реагира така добре като днес, тогава ще започнем да въртим примамката във въздуха, докато ти й свириш познатата мелодия. Ако е толкова интелигентна, колкото предполагам, Купър бързо ще се научи да отскача от юмрука ти и да полита след примамката във въздуха. Щом се научи на това, каишката й ще бъде махната. Соколът ти ще може да лети свободно и да ловува. Ще използваме кожа от заек, напълнена с месо, като стръв. Линд ще я влачи пред птицата. Ще я научим да се спуска върху жертвата си. В следващата част от обучението ще включим и кучетата. Те ще подгонят жив заек или малка дива патица от прикритието им за Купър. След като убие плячката си, сърцето на животното ще бъде извадено и дадено на сокола като награда за доброто му поведение.

— Не трябва ли аз да влача стръвта из полето? — попита Бел.

— Да — отговори той откровено. — Но Линд ще увеличава скоростта непрекъснато, а ти обеща, че няма да яздиш в галоп, затова соколарят ще довърши тази част от дресировката. Ще използва мелодията ти, Бел, и ако желаеш, можеш да дадеш сърцето за награда на птицата си, за да закрепиш връзката между вас.

— Да, искам — каза му тя. — Не съм гнуслива.

През следващите няколко седмици тримата излизаха заедно, за да дресират сокола. Хю работеше и с младия исландски сокол, обещан на херцог Робърт. Обучението му до известна степен наподобяваше това на чучулигаря, но след като привикнеше да лови зайци и по-малки птици, трябваше да се запознае и с истинската си плячка. Един жив жерав бе оставен на ливадата със зашити очи и завързана човка, за да не може да се съпротивлява, а острите му нокти бяха изтъпени. За гърба на нещастното същество бе завързано месо. Тогава на исландския сокол му се посочи плячката. Интелигентната Бланка веднага разбра задължението си и уби жерава от първия път. Сърцето на жерава й бе дадено и Хю и Линд вече знаеха, че от голямата птица ще излезе прекрасен ловец.

Бланка бе научена да разпознава вика на жерава. Линд махна ларинкса от първата й жертва, направи малък прорез в него и го наду, като по този начин възпроизведе истински звук на жерав. Правеше това всеки път, когато соколът успяваше в лова си. Исландският сокол вече се хранеше заедно с хрътките, които щяха да ходят на лов с нея, за да се създаде приятелство между тях. Кучетата бяха обучени да помагат на исландския сокол да залови плячката си.

 

 

Жетвата отмина, овошките бяха обрани и хамбарите напълнени, времето се застуди. Дните ставаха все по-къси и по-къси. Хю обяви край на сеансите на Бел с Купър, но тя не се оплака, защото малкият чучулигар вече бе добре обучен.

Мартиновден^[1] бе отпразнуван с печена гъска. Настъпи денят на Рождество Христово и точно в този ден Алет де Брайърд роди първия си син, кръстен от отец Бернар на Стефановден.

Раждането бе лесно, за изненада на Алет, защото бе страдала много при появата на Изабел. Синът й обаче нададе първия си рев само след няколко часа родилни болки. Като го люлееше на ръце, гордата майка заяви:

— Още отсега виждам, че прилича на баща си.

Ролф сияеше от гордост, очарован от това миниатюрно човече с ореол от златиста коса. Неговият син. Той имаше син. Почувства сълзите да напират в очите му и когато Хю прегърна приятеля си, Ролф го погледна, без да се срамува, и каза:

— Нека и теб те сполети същото щастие, милорд.

— Ако е рекъл Господ — отвърна Хю Фокониер и обърна взор към съпругата си, която се усмихна и кимна на двамата.