Бъртрис Смол
Непокорната (8)

Глава 7

Докато господарят отсъстваше бяха построени клетки за соколите, които щеше да донесе от дома на дядо си. Камъните, складирани в приземния етаж на крепостта, бяха изнесени във вътрешния двор и слепени с хоросан, за да се сложи основата на постройката. Тя бе направена от добре изсъхнали дъски, а пролуките между тях — запълнени с глина от брега на реката, така че вятърът да не прониква вътре. Покривът бе от слама, а подът — каменен. Цялото помещение бе варосано. Бяха оставени и два прозореца високо в стената. Тежката дъбова врата, обкована с желязо и със здрав железен катинар, бе толкова широка, колкото през нея да мине соколарят.

Единствената стая бе полутъмна, двата прозореца пропускаха достатъчно светлина, за да могат птиците да привикнат към нея. Каменният под бе покрит с едър пясък, който се почистваше ежедневно и щеше да се сменя редовно. Клетката бе висока и толкова широка, за да могат соколите да летят. Бяха поставени и пръти с разнообразни размери, подходящи за различните птици, които щяха да живеят тук. Някои бяха високо и стърчаха от варосаната стена. Други бяха така ниско, колкото опашката на птицата да не допира пода. Бяха закачени изсушени билки, но не отровни, в случай че птиците ядяха от тях, за да освежават въздуха. Навън, в земята бяха забити каменни блокове с конусовидна форма. Тук птиците щяха да бъдат изнасяни, за да привикнат към външния свят. Дресировката изискваше изключителни грижи и още по-голямо търпение от страна на соколаря.

Само благородниците се ползваха с привилегията да притежават собствени ловни птици. Обикновено се хващаха в диво състояние и се опитомяваха. Малките пиленца, които се вземаха от гнездата им, се наричаха голишарчета. По-големите, които можеха вече да летят, се ловяха с мрежи. Дядото на Хю Фокониер, Седрик Мерлинсоун, бе прословут с отглеждането на ловни соколи. Свикнали да имат контакт с хората от раждането си, те ставаха много по-добри и по-послушни ловци. Женските бяха по-едри и по-агресивни. По-малките мъжки се считаха за второстепенни и рядко се използваха за лов. Силната им страна бе способността им да се чифтосват и да дават здраво женско потомство.

— Рядко сме говорили за птиците — каза Изабел на Ролф. — Какви точно ще донесе Хю? — Бяха минали два дни след краткото посещение на брат й и бързото му заминаване. Бе пристигнал вестоносец от Хю, че ще се върне същия ден.

— Има само два вида — отговори й Ролф. — Дългоопашати и късоопашати, но са няколко разновидности. Дядо му отглежда всичките.

— Какво значение има дължината на опашката? — полюбопитства Бел, нетърпелива да научи повече неща, за да не изглежда съвсем невежа в очите на съпруга си. Придворните дами, сред които Хю бе израснал, сигурно знаеха повече от нея.

— Дългоопашатите птици ловуват на открито, над полета, блата и вода. Късоопашатите са по-подходящи в гора, където соколите с дълги опашки не са така добри между дърветата, тъй като не могат да се издигат и спускат бързо — обясни Ролф. Той се усмихна на заварената си дъщеря. — Не се страхувайте да разпитвате Хю за птиците. Той ще бъде доволен, че проявявате интерес.

— Обещал ми е сокол-чучулигар — каза тя.

— Струва ми се, че ястреб-врабчар е по-подходящ за дама — изрече гласно Ролф. — Може би, ако майка ви пожелае птица, бих й избрал такава. Това ще отвлече мислите й от растящия й корем.

Изабел поруменя и се обърна. Мисълта, че майка й очаква дете, бе смущаваща и непрекъснато й напомняше, че тя все още не е в същото състояние. Как можеше Алет толкова бързо да забременее, докато тя, много по-млада и по-плодовита, все още не можеше да се докаже пред съпруга си? Какво ли й имаше?

— Мислите ли, че Ролф ще ме научи да ловувам с моя сокол? — попита Изабел. — Никога не съм имала ловна птица.

— Разбира се — увери я управителят. — Той ще иска да станете добра ловджийка, Бел. Вие със сигурност ще му помагате, когато показва птиците си пред благородниците, които ще идват при него заради това.

Изабел внезапно се засмя.

— Бедният Ролф — подразни го тя. — Вие ще трябва да прекарате лятото в грижи за Лангстън, докато ние с Хю ще се шляем по цял ден, за да ходим на лов с птиците му. Може би ще ви каним да ни придружавате от време на време, ако всичко е наред.

Ролф се подсмихна.

— Благодаря ви, милейди — отвърна той. Хю бе прав, помисли си той. Изабел от Лангстън бе малка непокорница, но той подозираше, че никога през целия си живот не бе имала толкова малко задължения като сега. Ставаше му приятно, като я виждаше щастлива, защото това правеше и приятеля му Хю щастлив.

Господарят на Лангстън се върна следобеда, едно момче, което живееше в най-отдалечения край на имението, откъдето се бе задал Хю, пристигна тичешком, за да съобщи за завръщането на господаря. Групата се движеше бавно, тъй като с тях пътуваха няколко покрити каруци. Хю яздеше начело на процесията, възседнал големия си жребец. На рамото му бе кацнала голяма бяла птица, покрита с качулка.

Изабел се вторачи в птицата.

— Какво е това? — попита тя Ролф.

— Исландски сокол — отговори й той.

— Великолепен е — изрече с възхищение младата жена.

Хю спря жребеца си до Бел. Веднага един млад мъж се отдели от групата, за да вземе исландския сокол от него. Хю преметна крак през седлото и слезе на земята.

— Добре дошли вкъщи, милорд — изрече Бел, а гласът й внезапно потрепери.

По грозноватото му лице се появи бавна усмивка.

— Мадам — отговори той. Нищо повече. Нямаше нужда от повече думи. Наведе се и я целуна продължително, докато Бел не поруменя и се отдръпна назад, като му се скара тихо.

— Милорд! Не е прилично да ме целувате така пред всички! — Бузите й пламтяха, а очите й грееха неестествено.

Хю се засмя.

— Изгладнял съм по време на пътуването, милейди — изрече той и сините му очи запламтяха дяволито.

— Масата ще бъде сервирана, когато сте готов, милорд — отговори тя.

— Апетитът ми е за друг вид храна — зашушука той тихо, така че само тя да го чуе. После се обърна и започна да дава нареждания на тримата соколари, които го придружаваха. — Отнесете ги в клетката, момчета. Погрижете се да ги нахраните, напоите и да махнете качулките им. Искам да се запознаят с новата си среда колкото може по-бързо. Ролф, доволен ли си от изграждането на клетката?

— Да, милорд, макар че бих предпочел цялата да е от камък. Направена от дърво, тя не е толкова стабилна — отговори управителят.

Хю кимна.

— След като кралят затвърди властта си, ще докараме камък от Нортхамптъншайър, както бащата на Бел, за строежа на кулата. Забелязвам, че е започнал градежът на църквата.

— И къщата на свещеника, милорд — допълни Ролф.

— Казах на отец Бернар, че може да живее в крепостта — отговори Хю.

— Лейди Изабел ще ти разкаже всичко, което се е случило във ваше отсъствие, с изключение на едно нещо, което искам лично да ти съобщя. Алет ми стана съпруга преди два дни. Очаква дете от мен.

По лицето на Хю се появи широка, мила усмивка и той сграбчи ръката на приятеля си и я разтърси сърдечно.

— Прекрасно! Как стана това, Ролф? Щастлив ли си? Разбира се, че си щастлив! — Хю се засмя.

Ролф сияеше.

— Моята заварена дъщеря ще ви разкаже всичко.

— Ще ни трябва много камък — замисли се Хю. — Трябва да имате собствена къща зад стените на крепостта. — Хю поклати глава. — В името на пресветата Дева Мария, Ролф, разбираш ли, че само преди шест месеца и двамата бяхме бедни рицари без никаква надежда за по-добро бъдеще. Погледни ни сега! И двамата женени, а ти ще ставаш и баща.

— А ти, лорд на Лангстън, притежаваш имението, някога принадлежало на дедите ти — завърши Ролф. — Изненадан съм за себе си, милорд. Ако не беше твоята щедрост, щях да си остана беден рицар в служба на краля, вместо управител на тези плодородни земи.

— Ела — изрече Хю, смутен от благодарността на приятеля си, — още не си се запознал със соколарите. Млади са, но за тях това бе възможност да не останат при дядо ми, където са трима от други двайсет и всички по-старши от тях. Алън, Фаер, Линд, при мен! — извика той младежите, които внимателно разтоварваха покритите кафези. Като ги оставиха в клетката, младите мъже се приближиха и застанаха почтително пред господаря си. Бяха свободни селяни, а не крепостни. Откакто фамилията Мерлинсоун отглеждаше и дресираше ловни птици, семействата им са били соколари. И тримата бяха средни на ръст, добре сложени. Косите им бяха кафяви, но очите им с различен цвят.

— Елате, момчета — подкани ги Хю. — Запознайте се с Ролф де Брайърд, най-стария ми приятел, управител на Лангстън. Ролф, това е Алън, Фаер и Линд, най-добрите млади соколари в къщата на дядо ми.

Те се изчервиха и запристъпяха от крак на крак, като кимнаха с глави, за да поздравят управителя.

— Ще видим колко сме добри, милорд, когато дресираме птиците, които донесохме с нас — изрече Алън от името на тримата.

— Елате в залата, щом оправите птиците — каза им Хю и двамата с Ролф тръгнаха бързо по стъпалата към крепостта.

— Добре дошли у дома, милорд! — Усмихнатите слуги го поздравиха половин дузина пъти и Хю изпита задоволство, което стопли душата му. У дома. Да, Лангстън наистина бе неговия дом. Би могъл да се закълне, че дори и камъните го поздравяваха с радост.

— Да благодарим на Бога за благополучното ви пътуване и завръщане, милорд — изрече свещеникът.

— Вече ми разказаха, че сте били доста зает, откакто заминах — отговори му Хю, като хвърли наметалото си на един прислужник и пое бокал с вино от друг. — Ролф ми се похвали, че сте извършили бракосъчетание.

Свещеникът засия.

— Да, наистина, милорд.

— И как се случи, добри отче?

— Това — отговори попът с нова усмивка — ще ви разкаже лейди Изабел. Тя е много умна, тази ваша съпруга.

— Твърде умна — съгласи се Хю. — Посрещна ме на двора и изчезна. — Той се озърна, но Бел не се виждаше в залата.

— Добре дошли вкъщи, милорд — поздрави го тъща му. — Толкова сме доволни, че отново сте тук.

Хю хвана и двете ръце на Алет.

— Благодаря ви, мадам. Приемете и моите поздравления за женитбата ви.

Алет се засмя тихо, лицето й почервеня предателски.

— Милорд, благодаря — отговори тя и изгледа с възхищение съпруга си.

— Радвам се за вас — продължи Хю, — въпреки че на моменти бяхте много категорична против нов брак. Къде е съпругата ми? Не я видях след пристигането си.

— Приготвя ви банята, милорд. След дългия път вероятно сте уморен и прашен — каза Алет.

— Бел най-после е изучила изкуството на къпането? — Бе изненадан.

— Опитва се — засмя се майка й.

Хю се обърна и тръгна бързо към банята, нетърпелив да отпусне тялото си в топлата вода. От онзи път преди няколко месеца, когато Алет се бе опитала да научи дъщеря си как да изкъпе гостенин, Изабел категорично бе отказвала да има нещо общо с това. Изгаряше от любопитство да узнае какво я бе накарало да промени мнението си по въпроса.

— Не се бавете, милорд — каза тя остро, когато той влезе в банята. — Водата е приятно топла, а и скоро ще стане време за ядене. Бързо, свалете дрехите си!

Бяха сами.

— Какво, мадам? Не е ли твое задължение да ми помогнеш при събличането на дрехите? — попита той, като седна на едно столче. — Хайде, помогни ми да събуя ботушите си, Бел.

— Нима сте такова дете — изсумтя Бел, но се приближи до него и издърпа ботушите от големите му крака.

Хю се протегна и я сложи да седне в скута си, като я целуна звучно. Ръката му бързо се плъзна под полата й и я погали по вътрешната страна на бедрата.

Бел въздъхна от удоволствие. После се изправи и му се скара закачливо:

— Милорд! Времето не е подходящо за такива прелюдии. Станете! — Тя съблече туниката му и я остави встрани. Отдолу бе само по ленена риза, защото времето бе горещо. Развърза я и го освободи и от нея. — Свалете си панталоните — нареди му тя. — Трябва да проверя водата. Вероятно вече е поизстинала. — Бузите й пламтяха. Дали от топлината, или от мъжествеността му, така видима под дрехите?

Хю съблече останалите си дрехи, докато Бел направи голямо представление, като пробва водата, добави малко ароматизирано масло, избра подходящия сапун, взе четката и кърпата за къпане.

— Влизайте! Влизайте! — Тя му направи нетърпеливо знак.

Хю се изкачи по каменните стъпала и скочи в голямото корито.

— Аххх! — изстена той, когато топлата вода започна да отпуска изтръпналите му мускули, защото бе яздил няколко дни подред. Потопи се по-дълбоко във водата. — Ах, моя Бел! Истински рай. Трябва да дойдеш при мен, скъпа. Толкова много ми липсваше.

— Не ставайте смешен — скастри го Изабел. — Дръжте се прилично, милорд, и ме оставете да изпълня задълженията си. — Тя взе една кърпа.

— Не можеш ли да ги изпълниш по-добре тук, при мен? — подразни я той.

Тя го изгледа сърдито, като измърмори нещо за глупостта на мъжете и изпищя от изненада, когато той я вмъкна при себе си в коритото.

— Хю! Съвсем сте се побъркали! — Тя се опита да се изправи, но ръцете му я притиснаха. — Пуснете ме, голямо бебе такова! Дрехите ми ще се свият от водата! Пуснете ме!

— Свали ги, моя Бел — утеши я той. И пръстите му ловко откопчаха полите й и ги захвърлиха върху пода. — Туниката ти, мадам — нареди той, като й помогна да свали мокрото горнище и го изпрати на пода при полата. Развърза и долната й риза, която също полетя във въздуха. Добре, че беше без обувки в банята, а плитката й бе вдигната високо. — Сега, мадам, ще получа сърдечния поздрав за добре дошъл, който преди ми отказахте. — И устните му се залепиха върху нейните.

Главата на Бел се замая от удоволствие. Колко много й бе липсвал! Сгушена в скута му в коритото, тя почувства члена му, твърд като камък, нетърпелив да я обладае. Беше я прегърнал с едната си ръка, докато с другата си играеше с малкото й бижу, пръстите му потъваха в нея, а тя мъркаше до устните му.

— Липсвах ли ти, моя Бел? — шептеше той. Пръстите му проникваха все по-дълбоко и ритмично в нея.

— Аз… едва забелязах отсъствието ви, милорд. Имах… толкова много работа — излъга Бел и после потрепери, достигнала първия си екстаз.

Хю я повдигна леко и я обърна с лице към себе си, като я постави върху набъбналото си оръжие, простенвайки.

— Лъжеш! — изрече той през зъби. Големите му ръце бяха обхванали хълбоците й.

Тя обви ръце около врата му и започна да го язди равномерно, а устните му се движеха преднамерено бавно по шията, по набъбналите й гърди и пулсиращите им връхчета.

— Вие сте лош човек, Хю Фокониер — мъркаше тя. — Аххх! Оххх! — Изстена, когато страстта му се изля в нея, изпълвайки я цялата. Бел се отпусна на рамото му. Останаха да лежат така, заситени и доволни, няколко минути, после Бел отвори стреснато очи.

— О, Пресвета Майко! — ужаси се. — Няма да започнат да ядат в залата, докато не се появим. Колко ли време сме стояли така? — Тя се измъкна от коритото, а водата се стичаше по съблазнителното й тяло, от което страстта на Хю се надигна отново. — Измийте се бързо, милорд — изрече тя, като му подхвърли една кърпа. — Трябва да се облека и ще ви донеса чисти дрехи. Моля ви, побързайте.

В залата го чуха да се смее и когато лордът и съпругата му се появиха след няколко минути, никой не посмя да спомене, че Изабел бе с други дрехи. Прислужниците започнаха да пренасят от кухнята чинии, от които се разнасяше апетитна миризма. На господарската маса беше сервиран пресен костур, уловен същия следобед от реката, печена гъска, заек, гъст сос от зеленчуци, грах, хляб, масло и сирене. Имаше също вино и бира. За останалите, менюто не бе така изобилно. На тях бе предложена осолена риба, заек, хляб и сирене. Имаше храна в излишък, защото на Изабел не се свидеше да посрещне добре съпруга си, а виното и бирата се лееха свободно.

Хю се хранеше бързо, както и съпругата му. И двамата бяха нетърпеливи да се оттеглят в покоите си, за да заситят глада, който бяха възпламенили в банята. И двамата се поглеждаха крадешком, но бързо отместваха виновно очи, ако погледите им се кръстосваха. Ръцете им се докоснаха и двамата избухнаха в нервен смях. Търпеливо обаче изчакаха прислугата да отнесе чините. Двама млади селяни влязоха в залата — единият с барабан, другият с кавал. Засвириха тихо до камината. Когато Ролф предложи на Хю да поиграят шах, господарят на Лангстън стана, протегна се и се прозя.

— Яздих дълго през последните дни — каза той. — Мисля, че е време да си лягам. Изабел, идваш ли, или ще останеш да се забавляваш с майка си и втория си баща?

— Ох, аз също съм изморена. — Бел скочи и се забърза след съпруга си.

Ролф се засмя закачливо.

— Мисля, че Хю ще язди още доста преди зазоряване, а Бел ще е два пъти по-изморена, когато изгрее слънцето.

— Много сте покварен, милорд — сгълча го Алет със смях.

 

 

— Трябва да закача дрехите си да изсъхнат — каза Бел, като влезе в стаята им. — Нямам толкова много дрехи, за да ги разхищавам.

— Побързай! — нареди съпругът й и когато тя отиде при него, той допълни: — Накара ме да чакам, моя Бел. Трябва да бъдеш наказана. — И като я преметна през коляното си, той я плесна отзад, преди да я завърти към себе си, за да я целуне.

Бел се засмя.

— Ръката ви трябва да стане по-силна, милорд, ако наистина възнамерявате да ме напляскате. — Тя размърда дупето си провокиращо в скута му, долавяйки мигновената му реакция.

Той се изправи и я метна върху леглото, залепвайки се за нея.

— Непокорнице — изръмжа той до ухото й, — никога ли няма да те опитомя?

— Не! — засмя се тя отново. — Никога! Покорната жена бързо ще ви отегчи, Хю Фокониер. Аз не съм една от малките ви птички, за да ме накарате да се подчинявам, а и вие не ме желаете такава.

— Не съм сигурен, че е добре, задето си ме опознала толкова добре, моя Бел.

Тя го прегърна и придърпа главата му към устните си.

— Съпругата трябва да познава своя господар — прошепна тихо. После захапа леко долната му устна. — Как може да му достави удоволствие, ако не го познава? — Пръстите й разрошиха златистата му коса.

— Искаш ли да ми доставиш удоволствие, моя Бел? — попита той дрезгаво. Влудяваше го от желание. Великолепното усещане на стегнатите й млади гърди до голата му кожа бе прекрасно. Набъбналите й връхчета го пронизваха като остри малки камъчета. Той долепи устни до едното и започна да го смуче страстно.

През тялото й премина светкавица. Бел се размърка от удоволствие. Той повдигна за миг глава, погледна я в очите и повтори въпроса си:

— Искаш ли да ме задоволиш, моя Бел? — Устните му се залепиха за другата й гръд и я захапаха нежно.

— Аххх! — извика тя тихо. Леката болка бе наистина приятна.

— Понякога искам да ви задоволя — призна тя.

Хю отново повдигна глава.

— А сега?

— Дааа — отвърна тихо Бел. Ръката й докосна лицето му и той започна бавно да целува пръстите й един по един. Момичето почувства как слабините й се стягат.

— Хю! — можа да изрече единствено това.

— Обзет съм от страст, Бел — започна той, — защото толкова много ми липсваше моята съпруга. Не съм такъв да се въргалям с някоя хубава крепостна селянка из сламата. От онази сутрин, в която те оставих, не съм имал жена под себе си. Досега бях нежен с теб, но тази вечер не зная дали ще успея да се въздържа. Желая те толкова силно, скъпа. — Голямата му ръка галеше нежно косата й. — През всичките тези нощи, докато бяхме разделени, Бел, си мислех за теб. За млечнобялата ти кожа и за пламтящата ти коса; за загадъчните ти зелени очи, за страстното ти тяло. Но си мислех за мъдростта ти, за верността ти и за дълбоката ти любов към Лангстън и хората му. — Пръстите му повдигнаха брадичката й. — Мислех си как отстояваш това, в което вярваш, за характера ти, който понякога взема връх над разума. Колкото и да обичам семейството си, колкото и да бях щастлив да видя дядо си и баба си, проумях, че единствено исках да взема птиците си и да се върна у дома при теб, Бел. Разбираш ли какво ти казвам, скъпа?

Очите на Изабел се изпълниха със сълзи, но гласът й не потрепери, когато му отговори:

— Казвате ми, че ме обичате, Хю, и се радвам да го чуя, защото аз също ви обичам!

Устните им се сляха — в началото нежно, после все по-бурно. Тя започна да се разтапя под него, докато целувката като че ли нямаше начало и край. После неговите устни се спуснаха надолу по шията й, по гърдите й. Изабел въздъхна дълбоко, пръстите й го галеха като кадифе. Гърдите й се подуха, станаха огромни, като че ли ще се пръснат. Когато той долепи език до връхчето на едната й гръд, Бел проплака, защото наистина я заболя. Зъбите му се впиха в деликатната й плът и Бел изстена.

Главата му обаче се движеше все по-надолу. За миг тя настръхна, но после тялото й се отпусна. Това бе нейният съпруг. Нейната любов. Нейният Хю. И никога преди не се бе държал така смело с нея. Устните му се залепиха с топла целувка върху пъпа й и продължиха по-нататък. Тя почти спря да диша, когато той целуна бедрата й от вътрешната страна и обсипа с леки целувки краката й чак до пръстите. Бел се размърда нервно.

Хю обаче я стъписа със следващото си действие. Бавно, бавно, езикът му се върна нагоре по същия път. Като разтвори нозете й, той зарови глава в пламтящите й косми, вдишвайки аромата й. Изабел пое дълбоко дъх, шокирана, зави й се свят, но все още й предстоеше ново изживяване. Почувства как той я разтваря, а езикът му търси, търси. Търси какво?

— О, мили боже! — извика тя, когато той очевидно откри това, което търсеше, и езикът му безмилостно започна да се движи напред-назад върху чувствената й перла, освобождавайки безброй влудяващи усещания, от които почти припадна, но все още запазваше съзнанието си, за да се наслади на великолепната лудост, която обземаше тялото й. Тя се гърчеше под сладкия му дъх, извиваше се, политаше, бореше се да достигне върха на планината; и тогава страстта й достигна своята кулминация. Тя се почувства напълно безпомощна и се разплака.

В този миг той проникна в нея, мъжествеността му я изпълни с пулсираща топлина и живот. Изтри с език сълзите й, целувайки я нежно. И изведнъж, тя като че ли го потопи в тялото си, сякаш щеше да го погълне целия. Той усети как пръстите й се впиват в хълбоците му, краката й се увиват около гърба му.

— Бел! Бел! — изстена той. — Убиваш ме! — И тогава цялата му страст избухна, наводни я с любовта си. За негова най-голяма изненада, той също плачеше.

Тя го прегръщаше и целуваше неистово.

— Какво друго криете от мен, милорд? — успя да изрече задъхано тя.

Хю се засмя отмаляло, като легна по гръб.

— Прекрасна си, моя Бел, моя сладка женичке. Обожавам те!

Тя не каза нищо, само придърпа главата му върху гърдите си. Той почувства целувките й по косата си и после тя се сгуши до него, ритмичното й дишане го приспа.

Когато се събуди малко преди зазоряване, все още бе в прегръдките й. Никога през целия си живот не се бе чувствал толкова сигурен.

— Обичам те, Бел — изрече тихо.

— И аз те обичам, Хю — изненада го тя, тъй като си мислеше, че все още спи.

— Откога си будна? — попита той.

— От преди една минута, не повече.

Като повдигна глава, той я погледна в очите.

— Какво би желала да правиш днес, моя Бел? Ще ти е приятно ли да видиш птицата, която съм ти избрал? Това е един хубав чучулигар.

Бел се усмихна, като се обърна на една страна, и кимна:

— Какви други птици сте донесли, милорд? — попита тя. — Ролф ми обясни, че имате дългоопашати и късоопашати соколи, но вие ще ми разкажете за разновидностите им.

— Донесох по две двойки исландски соколи, соколи-скитници и чучулигари. Първите два са доста едри. Всички те са с дълги опашки. Ловят малък и среден дивеч и диви водни птици. Чучулигарите са по-малки и преследват по-малки животни. — Той се обърна, постави възглавницата зад себе си и седна. — Имам и два вида късоопашати, ястреб-врабчар и кокошар. Донесох и доста млади птици, които трябва да се дресират.

— Искам да видя моя чучулигар — каза Бел, като се измъкна от леглото. — Как изглежда? Добър ловец ли е?

Той се засмя на ентусиазма й.

— Няма да ти кажа нищо, мадам. Трябва сама да видиш. Първо трябва да му избереш име. Всяка птица си има име, на което отговаря.

Те бързо се изкъпаха и облякоха, спряха се за малко в залата, за да си вземат по филия хляб с препечено сирене. Тримата соколари вече се занимаваха със соколите, когато младите господари приближиха клетката. Няколко птици бяха изнесени навън на камъните, за да привикват с околния свят. Момчетата кимнаха вежливо на Хю и Бел.

— Доведох съпругата си, за да види своя сокол — изрече Хю.

— Хубава малка птичка — каза одобрително Алън.

Хю поведе Бел вътре в клетката и спря до един нисък прът, на който бяха кацнали две малки птици без качулки. Хю взе по-голямата и я сложи върху дланта си.

— Ето го твоя чучулигар, моя Бел.

— Има красива перушина — отбеляза Бел, но разочарованието й бе очевидно.

Той се засмя тихо, за да не стресне птицата, която държеше.

— Родена е едва тази пролет, скъпа. Родителите й са великолепни, а тя обещава да стане още по-добра.

— Защо не мога да получа напълно пораснала птица? — учуди се Бел.

— Защото искам да помагаш при дресирането й — обясни Хю. — Това означава, че трябва да измислиш някакъв сигнал и когато го изсвириш, само той, и никоя друга птица, няма да отговаря на него. Тя трябва да се привърже към теб и ти трябва да бъдеш само нейна. За да се постигне всичко това, трябва да участваш в дресирането й. Как ще я кръстиш? Никой друг няма право да избере името й, освен теб, Бел.

Изведнъж малкото соколче проточи шия и клъвна бъдещата си господарка по ръкава.

Тя се отдръпна стреснато назад, но после се засмя.

— Пиленцето само си избра име, милорд. Ще се казва Купър. Мисля, че е подходящо.

Хю остави обратно птицата на пръта. Купър на френски означаваше кълва.

— Да, добре е — засмя се и той.

— Как ще я дресирам? — попита Бел. — Не зная нищо за ястребите. Баща ми някога имаше ястреб-кокошкар, но на мен не ми позволяваха да го докосвам.

— Купър — започна той — вече е подготвена за дресировка. Ноктите й са изрязани. Някои зашиват очите на малките временно, но аз не го правя. Предпочитам да използвам качулки. — И той вдигна малка кожена качулка, която постави на главата на птицата. — Свикнала е с това. Виждаш ли тънките кожени ленти, завързани на краката й. Малките звънчета, прикрепени към краката й, позволяват на соколаря да следи движенията й. — Той нежно погали птицата. — Купър вече е научена да стои на ръка. Сега, Бел, искам да й изсвириш някаква мелодия с уста. После сложи ръката си върху гърдите й и я накарай да стъпи на дланта ти. Винаги трябва да й изсвирваш същата мелодия, скъпа. Това е вашия сигнал. Така никой няма да може да ти я открадне, защото Купър няма да се вслушва само в мелодията, а и в твоята интонация, която друг не може да имитира.

Бел се замисли за момент и после изсвирука четири кратки, напевни тона, като в същото време притисна нежно длан към гърдите на птицата. Соколът се поколеба, но Бел изсвири мелодията отново, а ръката й бе настойчива. Купър стъпи върху дланта на младата жена и Бел притаи учудено дъх, като погали сокола с другата си ръка. Чучулигарят се размърда нервно от допира на Бел.

— Разходи се с нея — нареди Хю на съпругата си — и й говори. Тя се нуждае от успокояването на гласа ти.

— О, Купър — изрече ласкаво Бел, — ти си такава красива госпожица, или поне ще станеш такава, когато цялата се покриеш с перушина. Вече те обичам. С теб ще станем големи приятелки, нали, малката ми? Ще се учим заедно, защото аз никога не съм имала сокол, нито ти господарка, но Хю казва, че родителите ти са хубави птици и ти ще станеш хубава също. Няма да засрамиш семейството си, нали?

Хю наблюдаваше как момичето се разхожда и шепне на сокола. От време на време долавяше по някоя дума, но разговорът на Бел бе предназначен единствено за нейния сокол. Понякога тя го милваше и птицата бързо започна да привиква с леките й, нежни пръсти. След няколко минути Хю каза.

— Донеси Купър тук, моя Бел. Искам да я нахраниш. Линд — извика на младия соколар, — дай ведрото.

Изабел се обърна изненадана, защото не бе забелязала друг в клетката преди. Едва сега разбра, че Линд и Фаер са там. Тя поруменя, благодарна, че не е проявила някаква интимност с Хю пред непознати.

— Какво има във ведрото? — попита тя съпруга си, като опита да прикрие смущението и свенливостта си пред младежите.

— Пиле — отговори Хю. — Вземи едно парче и нахрани Купър.

Линд вдигна ведрото и Бел извади едно парче сурово пилешко месо. Даде го на Купър, която лакомо го сграбчи от ръката на господарката си, като използваше човката си и единия си крак. Разкъса закуската си застанала само на другия си крак.

Изабел се засмя тихо.

— Много си лакома, малката ми — каза тя. — Доколкото забелязвам, имаш голямо желание да живееш. — Тя остави птицата да изяде пилешкото върху ръката й. После я върна обратно върху пръта, като й говореше ласкаво.

Хю кимна одобрително и погледна двамата соколари, които също кимнаха с усмивка на своя господар.

— На пръта има каишка, скъпа — каза Хю на Бел. — Завържи я към единия пръстен на птицата. Така Купър не може да избяга от клетката, но каишката е достатъчно дълга, за да й позволява да лети и винаги да се връща на този прът.

Изабел направи каквото й бе казано и двамата тръгнаха към голямата зала.

— Купър е прекрасна — изрече ентусиазирано тя. — Вече я обикнах, милорд. Благодаря ви.

— Справи се много добре като за пръв път, моя Бел, но уроците ще стават все по-трудни, предупреждавам те. И все пак мисля, че е важно сама да дресираш Купър. Така ще започнеш да цениш птиците и ще разбереш какви грижи е необходимо да се полагат за тях. Много хора — обясни той — вземат птиците от гнездата им. Това е по-лесно, но намалява популацията им. По-трудно е да ги отглеждаш и да ги дресираш. Птиците на фамилията Мерлинсоун се ценят високо както в Англия, така и в Нормандия, защото са добре обучени. Те са здрави. Отсега всеки ден ще работиш заедно с Линд, за да обучаваш Купър.

— Още уроци? — подразни го тя.

Той се усмихна, като влязоха в залата.

— Отец Бернар ми се похвали, че вече пишеш доста красиво, а и уменията ти да четеш нарастват с всеки изминал ден. Гордея се с теб.

— Вече мога да пиша и да чета на английски и френски, милорд — каза тя, — а скоро ще започна да уча и латински. Отец Бернар казва, че макар и неестествено за жена, но ученето ми се отдава. Непрекъснато мърмори за това, но твърди, че трябвало да продължи да ме учи, за да не се окаже неподготвен, когато се наложи да учи децата ни. Вече се научих и да смятам. Така е много по-лесно отколкото преди, когато трябваше да помня всичко наизуст — призна Изабел.

— Ще станеш прекрасна господарка на Лангстън, щом се наложи да замина в служба на краля и Ролф потегли с мен — каза Хю.

Бел застана притеснено пред съпруга си.

— Скоро ли ще бъде? — попита тя.

Той кимна.

— Очаквам всеки ден да бъдем призовани, Бел. Докато се връщахме от Уорчестър, чух доста слухове. Много от едрите нормандски феодали вече са проявили нелоялност към крал Хенри. Кралят изпратил кораби, за да се опита да спре херцог Робърт, но някои от капитаните преминали на страната на врага. В момента двамата братя се подготвят. Скоро обаче ще има война; война за Англия. Надявах се, че войната ще се води в Нормандия, но по всичко изглежда, че крал Хенри ще накара брат си да дойде тук, така че битката да се води на собствената му земя.

— Значи затова Ричард се е осмелил да се появи тук — каза Бел и после сложи ръка на устата си. — Ох! Не ви разказах за това!

— За кое, скъпа?

— Мислех да ви разкажа снощи, но после мислите ми се отвлякоха в банята, а след това… — Погледите им се срещнаха и тя се засмя. Изведнъж обаче стана сериозна. — Докато ви нямаше, милорд, брат ми, сър Де Манвил се появи в Лангстън с претенциите, че е законния господар. Изпратих го да си върви обратно. — И тя му обясни всичко.

— Отказала си му дори подслон за една нощ? — изрече той изумен, но после се засмя. — Постъпила си умно, Бел.

— Така каза и Ролф — отговори тя.

— При всичко това как си успяла да накараш майка си да се омъжи за управителя ми? — обзет от още по-голямо любопитство, попита той.

— Когато Ричард разбра, че няма да може да ме насили да се омъжа за неговия човек, той му предложи да се ожени за майка. Обясних на брат ми, че тя вече е омъжена за Ролф, а отец Бернар потвърди думите ми. И след като Ричард си тръгна, майка нямаше друг избор. Отец Бернар настоя, че това ще застраши безсмъртието на душата му, ако не го направи — завърши Бел, като се засмя.

— Поставила си доста ловък капан — одобри Хю. — Радвам се, че ме обичаш, Бел, и не си ми враг.

— Въпреки всичките протести на майка — продължи Изабел, — тя наистина е щастлива, че стана съпруга на Ролф. Той няма нищо общо с баща ми. Сигурна съм, че лейди Алет най-после ще може да живее добре. Мисля, че скоро ще трябва да започнем строежа на тяхна къща, милорд.

— Ще я долепим към крепостта — каза той. — Така ще издигнем втора кула в двора. В нея ще се влиза единствено през нашата зала, за по-голяма безопасност.

— За това ще са необходими няколко години, милорд — отбеляза Бел. — Не можем ли да им направим дървена къща, докато стане каменната кула? С бебето, което майка очаква след Коледа, скоро крепостта ще се пренасели, особено ако и аз имам дете.

— Очакваш ли бебе? — попита той нетърпеливо.

Бел поклати глава със съжаление.

— Не още — каза тя тъжно.

— Млада си — утеши я Хю. — Има време.

— Ами ако ви убият във войната? — проплака внезапно Бел.

— Няма — изрече той така уверено, че тя му повярва. — Имам толкова много неща, заради които трябва да живея, моя Бел, нали?

Импулсивно тя се прилепи до него.

— Ще ви убия, Хю Фокониер, ако нещо ви се случи — каза му тя в противоречие с нормалната логика.

 

 

Три дни по-късно пристигна пратеникът на краля, призовавайки сър Хю Фокониер, лорд на Лангстън, и неговия управител, сър Ролф де Брайърд, да защитят Англия в името на крал Хенри. Трябваше да отведат с тях двайсет мъже, обучени и въоръжени за сметка на Хю. Военната им служба щеше да продължи, докато крал Хенри утвърдеше короната си и властта си над Англия.