Бъртрис Смол
Непокорната (13)

Глава 12

Кралят въобще не извести Изабел, че е пристигнал пратеник от брат му. Всъщност дори не й спомена нищо за Хю, въпреки че тя се осмели да го попита в голямата зала, в присъствието на кралицата. Младата жена вече знаеше какво трябва да предприеме. Потърси управителя на Кентърбърийския архиепископ Анселм, който се подготвяше да тръгне на поклонение в Рим.

— Двама от слугите ми, соколари, трябва да заминат за Нормандия — каза тя. — Може ли да пътуват с вашия керван, за да бъдат в безопасност от крадци и разбойници?

— Потегляме сутринта — отговори й управителят несигурно.

— Могат да бъдат готови — продължи Изабел. — Ще носят сокол-чучулигар за сина на херцога, подарък от краля за племенника му.

— Чучулигар за бебе? — Управителят повдигна вежди.

Изабел се засмя.

— Съгласна съм — изчурулика мило тя, — но кралят настоява птицата да бъде отнесена и връчена от соколарите ми. Какво бих могла да сторя? — Тя присви рамене категорично.

— Могат да пътуват с нас — съгласи се управителят. — Трябва обаче сами да си осигурят храна. Аз ще се погрижа за питиетата.

— Благодаря — изрече Изабел и мушна една монета в пълната му ръка. — Те са добри хора и ще съм спокойна, като зная, че ще пътуват с кервана на архиепископа.

— Щастливи са да имат такава грижовна господарка — каза одобрително управителят, а дланта му претегляше тежестта на щедро дадената монета. — Ще помоля моя господар да се моли за вас и семейството ви.

— Поласкана съм — отвърна дамата, поклони се и си тръгна.

— Лорд Хю вероятно ще ме убие — противопостави се притеснено Линд, когато Изабел го намери и му обясни плана си.

— Лорд Хю не може да направи нищо, докато е затворен от брат ми — отговори му тя.

— Ще ни разкрият със сигурност, лейди — тревожеше се Линд.

— Никой няма да разбере, обещавам ти — увери го Изабел. — Ще бъдем братя. Ти си по-големия, аз — по-малкия. Казвам се Ланг. Соколари сме, свободни селяни, и обикаляме, докато сме млади, преди да се установим при някой феодал. Въпреки че казах на управителя на архиепископа, че пътуваме за двора на херцог Робърт, за да му отнесем ловна птица, това си бе чиста лъжа. Въобще няма да стигнем там, но и архиепископът не отива там, така че управителят му няма да знае дали сме пристигнали при херцог Робърт.

— Къде заминаваме тогава? — осмели се да попита Линд.

— В имението на прадедите ми, Манвил — отговори Изабел. — Милорд Хю е видян там за последен път и се хващам на бас, че все още е в тъмницата на брат ми.

— И ако е там — попита по-смело Линд, — как ще го спасим, лейди? Ако брат ви е достатъчно хладнокръвен да хвърли в затвора милорд Хю, нима ще се вслуша във вас? Мисля, че вие също ще се озовете в тъмницата, лейди.

— Не възнамерявам да нападам брат ми на негов терен — обясни търпеливо Изабел. — Трябва единствено да се убедим, че съпругът ми е в Манвил. Тогава ще отидем в двора на херцог Робърт и ще му представим доказателства за това. Херцогът ще се погрижи Хю да бъде освободен, както и мъжете, които пътуват с него. Не трябва да забравяме шестимата от Лангстън и Алън, приятеля ти соколар. Вероятно и те са затворени от брат ми, в противен случай щяха да се върнат у дома.

— Освен ако не са мъртви — мрачно предположи Линд.

— Познавам брат ми — отговори Изабел. — Ще принуди шестимата, вероятно и Алън, да му служат; не обича да губи. Едва ли ще ги храни, освен ако не си заслужат хляба. Но няма да ги пусне да си тръгнат свободно.

— И как хората ще повярват, че сте младеж? Съвсем не приличате на момък — попита Линд.

Изабел му даде няколко монети от малката си кесия.

— Иди на пазара, Линд, и ни купи храна и каквото е необходимо за пътуването. Опаковай го към седлата, но бъди дискретен. Колкото по-малко хора те забележат, толкова е по-малка вероятността да открият накъде сме потеглили. — Тя освободи соколаря и побърза да намери приятелката си Мейвис.

— Със сигурност си полудяла — възкликна тя, когато узна за плановете й. — Аз съм също такава глупачка, когато става въпрос за любов, Изабел. Не съм сигурна, че това, което правиш, е разумно, но ще ти помогна за гардероба. Брат ми обикновено ме придружаваше, когато започнах да идвам за пръв път в двора. Той обаче си замина преди няколко месеца, за да се ожени, но остави някои от дрехите си, така че мога да ти ги дам. Ще трябва да си намериш ботуши до коленете, Изабел. Не можеш да носиш елегантните си обувки. Ботушите на Ранулф, които са тук са доста износени. Ти имаш доста големи крака за жена, а неговите са малки за мъж. Ще ги пробваме, дано ти станат. Ще са ти необходими и плетени чорапи. Трябва да премериш дрехите в стаята си сама. Ще се отървеш ли от Агнета?

Изабел кимна.

— Направи го, а аз ще ти донеса дрехите на брат ми. Прислужницата ти не знае за плановете ти, нали?

— Не — отговори Изабел. — Не мога да я взема със себе си. Не й казвай, че знаеш къде съм заминала, Мейвис. По-добре е така, за да не се изплаши и да издаде тайната ми на краля. Погрижи се тя и хората от Лангстън да си тръгнат за вкъщи скоро.

Изабел и Мейвис се разхождаха из кралската градина, където можеха да говорят, без да се страхуват, че някой ще ги чуе. Като се прибра в стаята си, тя изпрати Агнета на пазара при госпожа Мери, за да й потърси нов воал. Бе малко вероятно да се натъкне на Линд, но дори и това да се случеше, щеше да даде възможност на соколаря да поупражни уменията си да мами.

 

 

На вратата се почука тихо и Мейвис влезе с цял вързоп дрехи. Бяха добре ушити, от хубав плат, но не и прекалено пищни, за да будят подозрение. Цветовете им бяха обикновени и тъмни. Тъмнокафявата мантия имаше тока от зеленикав бронз. Изабел ги пробва и всичките й станаха. Мейвис се засмя.

— Гърдите ти са прекалено големи за момче.

— Почакай и виж.

Тя се обърна и се превърза през бюста с парче плат, после отново се завъртя към приятелката си.

— Така по-добре ли е, Мейвис?

Мейвис, вече сериозна, огледа критично Бел.

— Да — кимна момичето, — но какво ще правиш с прекрасната си коса?

— Ще я отрежа — отвърна тихо Изабел. — И ще я боядисам с тъмна боя, за да не привличам нежелано внимание. Не виждам друг изход, а ти, Мейвис?

По лицето на приятелката й се стекоха големи, едри сълзи.

— Косата ти е толкова красива, Бел — хълцаше тя. — Не прави тази глупост, умолявам те! Не можеш ли да останеш при кралицата? Тя ще те защитава.

— Трябва да намеря Хю — не отстъпи Изабел. — Няма друг начин и ти го знаеш. Не мога да се крия зад полите на добрата ни кралица вечно. Кралят все още не ме е уведомил за пратеника, пристигнал от двора на брат му. Убедена съм, че въобще не възнамерява да го направи. При тези обстоятелства, как бих могла да отправя молба към него да изпрати отново послание на херцог Робърт с молба да претърсят тъмницата на брат ми? Всичко е така безнадеждно! Трябва да замина, Мейвис. Кой друг би помогнал на Хю Фокониер, освен мен?

— Права си — изхълца Мейвис. — Мисля, че аз едва ли бих проявила такава смелост като теб, Изабел от Лангстън. Бог да бди над теб, приятелко! — И Мейвис от Фарнли изтича от стаята.

Бел бързо уви мъжките дрехи и скри вързопа така, че Агнета да не успее да го открие през оставащите няколко часа до заминаването й. И когато слугинята й се върна сияеща от пазара с красив воал, Изабел я похвали.

— Толкова е красив, Агнета. Най-прекрасният, който съм виждала. Ще подхожда идеално на сребърната ми диадема. — И тя плесна весело с ръце. — Нека да отпразнуваме избора ти, момиче. Налей по чаша от онова хубаво червено вино, което кралят непрекъснато ми изпраща, и ще пием за най-красивия воал в Уинчестър. Не, в Англия!

Като се смееше на доброто настроение на господарката си, Агнета веднага се подчини. Изабел обаче си спомняше какъв ефект бе оказало виното върху момичето. И сега Агнета потъна в дълбок сън, като похъркваше леко.

Изабел спа няколко часа и се събуди посред нощ. Полежа няколко минути и се измъкна от леглото си. Измъкна ножа си и отряза дебелата си плитка, като прехапа устните си до кръв. Слабият огън в камината осветяваше плитката в ръката й. Разбърка въглените и сложи косата върху тях, а после отвори прозореца, за да не се събуди Агнета от миризмата. Изля вода от каната, сложена в топлата пепел, разбърка тъмна боя в нея, наведе се и потопи косата си. Боята беше орехова и Бел знаеше, че щеше да хване веднага. Изсуши се с една кърпа, която също хвърли в огнището, за да не бъде открита. После внимателно подравни косата си с една малка ножица. Щеше да я вземе със себе си.

Облече се бързо, като преди това привърза гърдите си. Обу и ботушите, които Мейвис й бе дала. Мъжките одежди й се струваха странни. Сложи наметалото на раменете си и го закопча. Взе и вързопа с останалите дрехи. Агнета продължаваше да хърка силно. Бел се усмихна, отвори вратата, промъкна се в коридора, където Бърт дремеше, подпрял глава на пиката. Мина на пръсти покрай него.

Линд я чакаше в конюшнята. Очите му се разшириха при вида на „брат си“ Ланг. Изабел сложи пръст на устата си и мълчаливо яхна Гри, като взе и Купър. Линд възседна своя кон безмълвно и двамата заедно потеглиха към портата на замъка. Пазачът им кимна и ги пусна.

— Казах му преди това, че ще пътуваме с архиепископа — обясни Линд, когато го отминаха. — Помислих си, че ще е по-добре да не се взира твърде много във вас, милейди, но трябва да призная, че от вас е излязъл добър момък.

— Не възнамерявам да говоря много — каза му Изабел. — Трудно ми е да говоря с плътен глас. Не възнамерявам да се издам, преди да сме постигнали целта си.

— Да — съгласи се Линд, но честно казано, съвсем не бе сигурен, че нещо щеше да се получи. Той обаче бе неин слуга и не можеше да подлага на съмнение решенията й.

Стигнаха до двора на архиепископа, където се бе събрал керванът му, готов да потегли. Изабел посочи управителя Одо и Линд се приближи до него, поклони се, поговори малко и после се върна, за да съобщи на господарката си, че ще пътуват на края с още няколко мъже, присъединили се към архиепископа, заради безопасността си. Пристигнаха до морето късно същия ден, а на следващата сутрин се отправиха към Нормандия.

Изабел никога не се бе возила на кораб и бе малко изплашена. Тя, Линд и конете им бяха качени на една открита палуба и там си и останаха, докато стигнаха другия бряг след два дни, като слушаше разговорите около себе си, че имаха късмет да не попаднат на буря. В един прикрит ъгъл на палубата, с Купър сгушена до нея, Изабел се бе свила до Линд, който бе не по-малко стъписан от пътуването. И двамата не бяха в състояние да хапнат нещо повече от малко хляб и глътка вино, за да не ожадняват. Да наблюдава как брегът на Англия се стопява в далечината, бе едно от най-ужасните неща, които Изабел бе изпитвала през живота си. Приближаването към брега на Нормандия бе изключително успокоение. Отделиха се от кервана на архиепископа, като продължаваха да се преструват, че заминават за двора на херцог Робърт в Руан. Вместо това се отправиха към Бретан, тъй като имението Манвил бе близо до границата.

Докато пътуваха, забелязаха, че реколтата тук не е по-добра от тази в Англия. Очевидно годината бе лоша навсякъде. Тук обаче, като че ли цареше по-голяма бедност. За тяхно щастие, по пътищата имаше малко хора. Нощуваха из полето, защото Изабел не смееше да изхарчи малкото монети, които имаше, за нощувка, дори в гостоприемници към манастирите. Не знаеше кога можеха да й потрябват. Освен това, преоблечена като мъж, вероятно щяха да я настанят в обща спалня с други мъже, а тя предпочиташе да избегне подобно положение. Носеха със себе си оскъдни запаси храна, които допълниха в малкото села, през които минаха. Най-накрая стигнаха дома на прадедите й, който Изабел никога не бе виждала.

Зърна Манвил за пръв път от върха на един хълм. Беше малък замък, дори по-малък от крепостта Лангстън, построен от сиви камъни. От него не се излъчваше никаква топлина и гостоприемство. Бел едва сега разбра, с какво удоволствие майка й го е напуснала и е заминала за Англия. Остана смълчана така дълго, докато Линд не прекъсна мислите й.

— И какво ще правим сега, лейди?

— Трябва да помисля как да се появим най-добре в Манвил — отвърна бавно Изабел. — Забелязваш ли клетки за соколи?

— Всеки феодал, голям или малък, държи ловни птици — поясни Линд. Той чакаше решението й. Тя наистина го изненадваше в дните, докато пътуваха заедно. Онази първа сутрин, когато слънцето най-после бе изгряло и той успя да я огледа добре, бе шокиран. Изабел от Лангстън бе изчезнала. Редом с него яздеше истинско момче, с късо подстригана, тъмна коса. Разбра, че е подстригала великолепната си къдри и се бе боядисала с орехова боя. Едва тогава осъзна до каква степен е решена да открие съпруга си. Яздеше до него, като се грижеше и за Купър, и нито веднъж не се оплака от дългите часове, прекарани на седлото, или лошата и недостатъчна храна. Реши, че е много смела дама. Сега имаше повече доверие в нея и в успеха на мисията им, отколкото когато потеглиха. Все пак не бе сигурен как щяха да се върнат обратно в Англия и дали щяха да намерят лорд Хю, но в какво приключение само го бе въвлякла!

Изабел заговори след малко:

— Ричард може и да има няколко птици, но едва ли държи соколар. Може би ще успееш да го убедиш да ни вземе, Линд. Брат ми е много стиснат, но трябва да го накараме да ни разреши да останем, за да узнаем къде държи Хю.

— Да потегляме тогава — каза Линд и те се спуснаха надолу по хълма към крепостните врати на Манвил.

Пуснаха ги да влязат в малкия замък и ги въведоха в голямата зала, където Ричард де Манвил вечеряше. Изабел се опитваше да държи очите си сведени, но все пак огледа бързо помещението, което бе доста чисто. Двамата с Линд стояха пред брат й. Това бе първото истинско изпитание на прикритието й. Дали Ричард щеше да я познае? Тя едва дишаше.

— Кои сте вие? — попита Ричард.

— Аз съм Линд, милорд. Това е брат ми Ланг. Соколари сме, милорд. Свободни селяни.

— Не сте нормандци — отбеляза Ричард и ги изгледа проницателно.

— Не, милорд. Англичани сме — отговори учтиво Линд.

— Какво искате тогава? — Ричард де Манвил започваше да се съмнява.

— Двамата с брат ми решихме да тръгнем на приключения това лято. Потеглихме от дома ни близо до Ню Форест. Когато ни свършват парите, предлагаме услугите си на местния васал. Видях, че имате клетки за ловни птици, милорд, когато влязохме в замъка. Ако нямате соколар, може би ще се намери работа за нас. А ако имате, тогава ви молим да ни подслоните през нощта, а на сутринта ще тръгнем по пътя си.

Мъжът, седнал отляво на сър Де Манвил, се наведе към него и му пошушна нещо. Бел го погледна крадешком и позна Люк де Сай. Притаи дъх, като се чудеше какво ли имаше да казва на брат й. Не би могъл да я е разпознал.

— Нямам соколар — изрече най-накрая Ричард. — Птиците ми не са много добре обучени и биха могли да бъдат подложени на дресировка. Ако свършите хубаво работата си, мога да ви дам и някоя монета. Дотогава ще ви осигуря храна. Можете да спите в плевника над конюшнята.

— Благодаря ви, милорд — изрече Линд, поклони се и побутна „брат си“ да стори същото. Двамата се отдалечиха от господарската маса и си намериха място сред слугите. Без да си кажат нито дума, те изядоха заешкото задушено от дървените купи и Изабел си мислеше, че едва ли е вкусвала нещо по-вкусно. Не бяха хапвали топла храна, откакто напуснаха Англия. След това управителят на замъка, прегърбен старец, им показа конюшните, където можеха да се настанят заедно с конете си.

През следващата седмица двамата работеха усърдно с птиците на сър Де Манвил. Всички те бяха уловени диви и бяха получили само някои основни уроци от дресировката. Линд и Ланг обучаваха соколите, докато не бяха убедени, че ще могат да излязат на лов дори с исландския сокол на херцог Робърт. Ричард бе особено доволен. Изабел не си спомняше някога да е проявявал такава дружелюбност. После узна, че брат й ще посети двора на херцога през есента. Да замине с така добре дресирани птици, щеше да е предимство за него.

Младата му съпруга обаче нямаше да го придружи. Бе родила на съпруга си син, една дъщеря им бе починала и сега очакваше ново дете. Изабел я видя да седи от дясната страна на съпруга си първата вечер. Беше тихо, хубаво момиче със сини очи и тъмноруси плитки. Изабел не можеше да си представи с какво брат й бе завладял такова приятно същество, защото бе очевидно, че цялата прислуга я обожаваше.

Ричард обаче не осъзнаваше с какво щастие го бе дарила съдбата при избора му на съпруга. Никога не я похвали за нищо, но не пропускаше да я критикува пред хората, ако нещо не му допадаше. Изабел едва сега осъзна, колко много приличаше на баща им, а нежната Бланш де Манвил, защото така се казваше снаха й, на майка й. Покорна. Мълчалива. Без да се оплаква. И очевидно много нещастна, освен когато бе в компанията на малкия си син.

 

 

Изабел и Линд бяха прекарали в Манвил няколко седмици и знаеха, че престоят им тук скоро щеше да свърши. Нямаше и следа от войниците от Лангстън, нито от Алън. Научиха, че тъмницата на имението се използваше за съхраняване на вино. Изабел бе на края на силите си.

— Къде може да е? — попита момичето жално Линд един следобед, докато стояха в плевника.

— Не зная, милейди — отговори соколарят. — Явно е, че милорд Хю не е тук.

— Ако Ричард му е сторил нещо — закле се Бел, — аз лично ще го убия, Линд!

Дочуха сподавена въздишка и преди Бел да успее да изрече и дума, Линд бе скочил в конюшнята, за да залови подслушвача. Изабел бе достатъчно близо зад него, за да види ужасеното лице на Бланш де Манвил.

— Ти си жена! — извика тихо Бланш.

— Аз съм снаха ти, Изабел от Лангстън, и моля те, говори тихо, лейди. Няма да ти причиним нищо лошо. — Но Бел не подкани Линд да пусне пленницата си. Вместо това започна направо: — Съпругът ми, Хю Фокониер е видян за последен път в Манвил. Той обаче не се завърна в Англия. Знаеш ли къде е?

Сините очи на Бланш де Манвил се бяха разширили от уплаха, но Изабел забеляза, че жената не се страхуваше от тях.

— Ричард не трябва да узнае коя съм, нито, че ти си ми казала — увери я Бел. — Всъщност си мисля, че ще е много по-добре въобще да не научава — добави тя и се усмихна подканящо.

— Не се страхувам от съпруга ми — изрече Бланш. — Не и от онази нощ, когато ме отвлече и ме изнасили, за да ме принуди да се омъжа за него. Бях сгодена за друг, но Ричард обсеби земите ми. Трябваше му съпруга и ме избра именно заради това. Може да го презирам, но не се страхувам от него. Той е страхливец, но ако го познаваш, сигурно знаеш това, Изабел от Лангстън.

Бел кимна.

— Така е — съгласи се. — Щом не се страхуваш от Ричард, тогава защо не смееш да кажеш истината? — попита Бел. — Линд, пусни я. Няма да избяга.

— Страхувам се от магьосницата и от брат й — отговори Бланш де Манвил. — Ричард тайно й даде клетва за вярност, преди да потегли за Англия и да се опита да открадне земята ти. Тя му обеща, че ако бъде неин предан васал, каквото и да поиска, ще бъде негово. Обеща му, че ще направи съответните магии. Можеш да си представиш колко ядосан се върна, когато си го прогонила. — Тя се усмихна леко. — Но магьосницата го увеща да бъде търпелив. Предсказа му, че съпругът ти ще се появи в Нормандия и тогава Ричард ще получи каквото е искал.

— Хю мъртъв ли е? — попита Изабел със свито сърце.

— Не! Магьосницата дойде в Манвил, след като Хю и Ричард пристигнаха тук миналата година. Тя незабавно го пожела и някак си успя чрез своите магии да заличи паметта му и да подчини волята му. Взе го със себе си в своите владения, заедно с войниците му. Ричард възнамерява да изпрати Люк де Сай в Англия, когато той е в двора при херцог Робърт, за да си осигури алиби. Люк трябва да убие сина ти и да те принуди да се омъжиш за него. Земите ти тогава ще бъдат на Ричард, защото Люк де Сай е негов човек, или поне съпругът ми вярва в това — завърши Бланш де Манвил.

— Къде е затворен Хю и коя е тази магьосница? — упорстваше Бел. — Ще го намеря и ще го върна обратно в Англия.

— Безнадеждно е — отговори Бланш. — Казва се Вивиен дьо Бретан и е много силна. Дори църквата се прави, че не я забелязва, от страх пред могъществото й. Съпругът ти е загубен за теб, Изабел. Върви си у дома и се пази от Люк де Сай. Защити детето си!

— Къде е леговището на тази магьосница, Бланш? — попита грубо Изабел. — Кажи ми!

— А детето ти? — умоляваше я снаха й.

— То е в добри ръце, под попечителството на краля. — Изабел поизкриви малко истината, за да успокои Бланш. Трябваше да узнае къде е Хю! — Кажи ми!

— Замъкът на Вивиен дьо Бретан е на брега, близо до Ламбал. О, трябва да се пазиш от нея, Изабел. Казват, че виждала в душата на човека. Говори се, че е изчадие на дявола.

— Ти си я виждала — упорстваше Бел. — Как изглежда, Бланш? Красива ли е?

Бланш кимна.

— Изключително красива. Косата й е гарвановочерна, а очите й са теменужени. Трудно е да се проумее как толкова красива жена може да е толкова зла, но истината е такава.

— Няма да кажеш на Ричард, че съм била тук, нали? — попита Бел.

Бланш де Манвил поклати глава.

— Не — отвърна тихо. — Мисля, че това, което съпругът ми е направил и възнамерява да направи, е много лошо. Разбираш, че не мога да се боря с него открито. Нямам нито кураж, нито възможности, но като ти издам плановете му, може би ще се провали. Нямам представа, как ще превъзмогнеш тази магьосница, но ще се моля на Бог и на Пресветата му Майка да бдят над теб, сестро. Ако бях на твое място обаче, щях да се върна веднага в Англия при детето си.

— Обичаш ли брат ми? — попита Бел.

— Не! — Отговорът бе категоричен и Бланш поруменя виновно. — Срам ме е да призная, но дори не го уважавам, въпреки че той не знае за чувствата ми.

— Ако бях омъжена за Ричард, щях да изпитвам същото — успокои я Бел. — С удоволствие щях да го оставя в плен на магьосницата, но не съм омъжена за Ричард де Манвил. Аз съм съпруга на Хю Фокониер, а той е най-внимателния, най-благородния мъж, когото познавам. Обичам го и няма да се успокоя, докато не го освободя.

— Щом като си твърдо решена — каза Бланш, — ще ти обясня как да стигнеш до замъка, Изабел от Лангстън.

 

 

Линд и Бел заминаха преди зазоряване на следващата сутрин. Получиха няколко медни монети и една сребърна от сър Де Манвил, който прояви необичайна щедрост при мисълта колко добре са дресирани птиците му и как със сигурност щяха да спечелят благоволението на херцога. Беше вече средата на септември и макар през деня слънцето да бе силно, утрините бяха доста хладни. Бланш ги бе предупредила, че пътуването им ще трае два дни.

— Внимавайте да пристигнете в замъка, наречен Цитаделата, преди залез-слънце. След това подвижният мост се вдига, портите се залостват и пускат глутница диви кучета да обикалят свободно наоколо. Тези зверове разкъсват на парчета всяко живо същество, попаднало в лапите им.

Затова те яздиха почти без прекъсване първия ден, за да са сигурни, че ще пристигнат навреме в Цитаделата на следващата вечер. Предполагаха, че Вивиен дьо Бретан има соколари, но все пак решиха да предложат услугите си, като начин да проникнат в замъка и да потърсят Хю и мъжете от Лангстън.

Докато пътуваха втория ден, останаха поразени колко пуста бе околността. Нямаше никакви села. Километри и километри гола камениста местност. Колкото повече наближаваха, във въздуха се долавяше соленият мирис на морето.

Следобеда я забелязаха: огромна, мрачна, сива крепост с четири кули, които се издигаха високо в небето. От трите си страни Цитаделата бе заобиколена от дълбок ров, пълен с вода. Четвъртата страна бе прилепена към скалите. Под нея се простираше безкрайното море. Двамата ездачи спряха за момент, за да огледат крепостта.

— Ако той е тук, лейди, никога няма да го измъкнем — отбеляза Линд, обзет от десеторно по-голям страх. В мястото се усещаше нещо злокобно. Мисълта да преминат подвижния мост бе вледеняваща.

— Не мога да се обърна за помощ към херцог Робърт, ако не съм сигурна, че Хю е тук — изрече логично Бел. — Щом имаме доказателства, ще си тръгнем, обещавам ти, Линд.

— Вече не сме в Нормандия, лейди. Тук е Бретан — отговори Линд и конят му, доловил нервността на господаря си, се размърда неспокойно.

— Херцог Робърт ще говори с графа на Бретан — каза категорично Изабел. — Да тръгваме сега. Слънцето започва да се спуска на небосклона. Не искаме да останем навън, когато пуснат кучетата.

Прекосиха заедно подвижния мост. От другата страна ги спря навъсен пазач.

— По каква работа сте тук? — попита той.

— Соколари сме — отговори Линд. — Идваме да предложим услугите си на господарката, Вивиен дьо Бретан. Бяхме в имението Манвил и от там ни казаха, че тук може би ще сме нужни. — Линд наведе почтително глава.

— Минете — пропусна ги пазачът. — Оставете конете си в конюшнята и потърсете управителя в голямата зала. Той ще знае дали сте необходими. Ако не сте, ще останете през нощта тук. Не приемаме непознати, но законите на гостоприемството се спазват дори и при нас.

— Предупредиха ни да не пристигаме след залез-слънце — каза Линд и пазачът се засмя.

— Да. Кучетата ни щяха да си похапнат хубавичко от вас двамата, заедно с малката ви птичка. — Той се засмя още по-силно, когато Изабел придърпа Купър към себе си, като че ли да защити сокола си.

Конюшните бяха чисти, както и вътрешният двор на замъка. Все пак имаше нещо, което им подсказваше да бъдат предпазливи. Намериха управителя и за тяхна изненада той остана доволен от появата им.

— Милейди отскоро гледа ловни птици и възнамеряваше да потърси соколари от Англия. Двамата сте англичани, нали? — попита управителят. Беше висок, слаб човек, а лицето му — приветливо.

— Да, сър — потвърди Линд. — Аз съм Линд, а това е брат ми Ланг. Свободни селяни сме, соколари.

— Какво ви доведе тук? — поинтересува се управителят.

— Тръгнахме на приключения — поясни младежът, — защото все още нямаме съпруги. Решихме да поопознаем света, затова пътуваме, като предлагаме услугите си на тези, които биха се нуждаели от тях. Последното ни място беше Манвил и съпругата на господаря ни препоръча да дойдем тук.

— Мястото тук е постоянно — каза управителят. — Не искам скитници, разбирате. Условията са честни, ще имате подслон, храна и дрехи. Очаквам да служите на милейди една година и през това време ще се реши дали сме доволни от вас.

Линд се престори, че се замисля за момент, и после каза:

— Съгласен съм и за двама ни, сър. Тук ни харесва, а пътуването не е толкова забавно, колкото хората твърдят.

— Добре — изрече управителят и после попита: — Добри сте в работата си, нали? Вече имаме един соколар, груб човек, но превъзходен с птиците. Няма да търпи немарливци.

— Обучавани сме от соколар, който някога е бил в къщата на Мерлинсоун — каза Линд. — Може да се каже, че сме повече от компетентни.

— Добре! — отговори управителят. — Ще ви заведа при Алън и утре той ще пробва уменията ви. Ако наистина са такива, каквито твърдите, тогава ще станете част от хората в замъка.

Линд и Бел се спогледаха за секунда, като чуха името на Алън, но се поклониха на управителя, който реши, че имат добри маниери и ако наистина се окажеха и добри соколари, щеше да е чудесно. Излязоха след него от голямата зала, минаха отново през вътрешния двор и тръгнаха към хубавите каменни клетки.

— Едва сега започваме да събираме птици — обясни управителят. — Алън, там ли си? Излез!

Вратата на клетките се отвори и пред тях застана Алън. Изабел почти щеше да извика високо от радост.

— Алън, доведох ти двама млади соколари, които пристигнаха днес, за да търсят работа. Пробвай ги утре и ако са добри като теб, ще ги вземем постоянно. По-високият е Линд, по-ниският Ланг.

— Сър — изрече Линд пръв, преди Алън да е успял да проговори, — та това е същият човек, който ни е учил заедно с брат ми Ланг. Някога той беше соколар при Мерлинсоун. Помниш ли ни, Алън от Уорчестър? Линд и брат му Ланг, от Ню Форест.

Алън се престори, че ги оглежда, после се усмихна и каза на управителя.

— Наистина съм обучавал тези две момчета, сър Жан. — Той се обърна към Линд. — Какво те води насам, приятелю?

— С брат ми си търсехме подходящото място — отговори многозначително Линд. — Надявам се, че сме го намерили.

— Наистина сте го открили! — потвърди ентусиазирано Алън. — Ще ви хареса да служите в този замък, приятели.

Сър Жан засия доволен.

— Оставям двамата на теб, Алън. Доведи ги в голямата зала за вечеря и им намери място да спят. Тя ще остане много доволна от този обрат на нещата, не че не вярвам, че е направила магия, за да ги нареди така. Знаем, че той е доста неспокоен напоследък. — Като кимна на тримата, той бързо се отдалечи.

Алън ги въведе в клетката, където на Купър й бе отреден прът за кацане. Докато Бел хранеше птицата си, те говориха приглушено.

— Как ни намерихте? — попита Алън.

Линд му разказа приключенията им и когато най-после свърши, Изабел се обади:

— Хората от Лангстън добре ли са, Алън?

— Милейди? — Алън бе стъписан. Как можеше това чернокосо момче да е Изабел от Лангстън? И все пак, не можеше да сбърка гласа й, както и Купър. Като възстанови равновесието си, Алън отговори: — Да, войниците са добре и служат на нея сега.

— Може ли да им се вярва, Алън? Не мисля, че ще ме познаят в този вид, но ако все пак някой ме разкрие?

— Те искат да се върнат у дома, милейди. Всички искаме. Ако можете да ни помогнете да се приберем в Англия, ще направим каквото пожелаете — заяви Алън.

— Къде е милорд Хю? — попита Изабел.

Алън почервеня.

— Омагьосала го е, милейди. Не зная какво му е направила, но той не помни нищо от живота си преди нея. Любовник й е, лейди, и върши всичко, каквото тя го накара.

— Трябва да направя всичко възможно, за да помогна на съпруга си да си възстанови паметта — изрече тихо Бел.

— Лейди, може би ще е най-добре да се върнете вкъщи — посъветва я Алън. — Попаднали сме в капан тук, заради обичта ни към лорд Хю, а и тя не иска да ни пусне, за да не съобщим на семейството му къде е, но вие, милейди, вие и Линд можете да избягате от Цитаделата утре. Ще кажа на сър Жан, че не сте били толкова сръчни, колкото съм мислел.

— Не! — Гласът на Бел бе рязък. — Искам да се опитам да проникна в паметта на съпруга ми. Ако не успея след известно време, тогава ще потърся помощ от херцог Робърт. Вивиен дьо Бретан не може да продължава да държи Хю като пленник, да лишава семейството и сина му от присъствието му.

— Може да не искате мъжа, който е станал — изрече тихо Алън. — Той не е същия Хю Фокониер. Неумолим е, понякога дори жесток.

— Той е мой съпруг и аз го обичам — отвърна спокойно Бел.

Алън поклати глава. Тя не разбираше. Е, тогава нека да се убеди сама и после щяха да решат. Тя бе негова господарка и той бе задължен да й се подчинява. Въздъхна и каза:

— Ще ви покажа къде можете да спите. Линд и аз трябва да спим заедно с вас, по необходимост, нали разбирате.

Бел се засмя тихо.

— Разбирам. — Учуди се дали Алън се страхуваше за целомъдрието й. Тя последва соколаря в плевника.

— Спим горе — обясни той.

— Кой друг е настанен на това място? — попита тя.

— От време на време пускат някой незначителен пътник да се подслони тук, но през повечето време съм сам.

— Къде спят хората от Лангстън? — попита Изабел.

— При другите войници — бе отговорът.

— Мисля, че ще е най-добре никой да не узнае коя съм, дори нашите от Лангстън. Когато видя разположението на замъка, тогава ще реша. Засега само ти и Линд ще знаете тайната ми.

— Договорено, милейди! — каза Алън. — Така ще можете да избягате от тук, ако се наложи.

— Колкото по-малко знаят, толкова по-малко е вероятността да ме издадат — изрече мъдро Изабел.

— По-добре да вървим на вечеря — подкани ги Алън. — В Цитаделата няма други, освен нея, брат й и лорд Хю. Останалите са слуги или войници и са доста груби. Стойте надалеч от тях. Аз обикновено сядам при ловците. Те са двама и са добри хора. Трябва да ви предупредя, че в нейната зала ще видите неща, които никъде другаде няма да видите. Не показвайте страх или ще съжалявате. Страхът се смята за най-голямата слабост тук.

Залата бе голяма правоъгълна каменна стая. Нямаше прозорци, само две огромни огнища, по едно от двете страни. По стените обаче имаше ниши, където вероятно някога са били прозорците. В две от тези ниши Изабел видя оковани голи мъже.

— Защо са там? — прошепна тя на Алън.

Мъжете очевидно бяха изтощени, а по телата им личаха следи от камшици.

— Наказват ги заради някое незначително провинение — отговори Алън. — Разрешено е всеки да ги бие, докато висят там. Обикновено това го правят войниците. Колкото повече се напиват, толкова по-жестоки стават. Тя обаче не позволява да ги убият. Изрича присъдата в продължение на ден, два, може би три. Държат ги живи, докато ги освободят, и след това трябва незабавно да започнат да изпълняват задълженията си.

Алън ги поведе към една малка маса в края на залата. Представи ги на ловците, Пол и Саймън.

— Ланг е все още момче — обясни той — и силно впечатлен от всичко тук. Говори малко.

— Момче, което слуша, се научава — изрече ентусиазирано Саймън, по-възрастният. — Нали така, момче? — и той мушна приятелски Бел в ребрата.

— Да, сър — отговори тя, като се поклони с глава.

— Добри маниери — отбеляза Саймън и повече не й обърна внимание.

Храната бе превъзходна: риба, дивеч и патица. Хлябът бе топъл и хрупкав. Имаше и масло и прясно сирене. На масата бе сложена дори паница с нарязана маруля и друга с ябълки. Чашите им непрекъснато бяха доливани от една доста закръглена слугиня, която ощипа Ланг под брадичката и се засмя искрено, защото бузите му почервеняха.

— Ако никога не си се пробвал на момиче, онази Жан-Мари е добра, за да попрактикуваш уменията си. Едва ли има мъж в замъка, който да не се е насладил на ласките й.

— Имам изгора в Англия, на която съм верен — каза Изабел с променен глас. — Дали сме си клетва.

— Той е добро момче — каза Саймън. — Чудя се дали това място е подходящо за него.

— Когато човек се нуждае от работа, едва ли може да е придирчив — отговори Линд и другите кимнаха в съгласие.

Изабел погледна към господарската маса, където Вивиен дьо Бретан заемаше мястото си в момента. С нея имаше двама мъже. Единият бе много висок, очевидно брат й, защото приличаше досущ на нея. Бел си помисли, че това е най-красивия мъж, когото бе виждала. Той седна от дясната страна на сестра си. От лявата обаче имаше друг мъж. Това беше Хю Фокониер, въпреки че Изабел почти не го позна, защото се бе променил много.

Късата му тъмноруса коса сега бе дълга и вързана на опашка. Някога сериозното му изражение, сега бе сурово и погледът му бе по-скоро на хищник. Не се усмихваше. Външността му бе строга. Беше Хю Фокониер и в същото време не беше. Какво се бе случило с него? Говореше се, че е омагьосан от красавицата до него. Тя бе прелестна. Изабел откъсна с усилие очи от господарската маса, за да не усетят интереса й. Не трябваше да привлича внимание към себе си.

— Сега виждате — прошепна й Алън.

Изабел кимна и отговори:

— Любовта между съпруга и съпругата, Алън, е най-силната магия на света. Вярвам истински в това. — Но изведнъж апетитът й изчезна.

Сър Жан, управителят, се приближи до масата им и каза:

— Линд и Ланг, елате с мен. Тя иска да ви види. Алън, ти също ела. Ще ми трябват препоръките ти.

Бел изтупа трохите от дрехите си и тръгна след другите. Застанаха пред господарската трапеза в очакване Вивиен дьо Бретан да ги забележи. Бел чувстваше нечии очи върху себе си, но не смееше да погледне. Страхуваше се от това, което би могла да види. Бореше се със себе си да гледа право към пода. Стояха и чакаха. Дочуваше замъгления смях на магьосницата и гърлените нюанси на приятелите й.

После внезапно управителят каза:

— Взех тези двама млади соколари, милейди. Алън ме уверява, че са достойни да бъдат на служба при вас, нали?

— Въпреки че е чиста случайност, че са дошли тук, милейди — отговори Алън, — аз лично съм обучавал тези двама братя в Англия. Казват се Линд и Ланг. Ще работят добре с мен.

— Линд и Ланг — тя повтори бавно имената им. — Можете да ме погледнете, мои млади соколари. — Тя се обърна към мъжа до себе си. — Хю, ти си специалистът по ловни птици. Тези двамата стават ли?

— Щом Алън казва това, значи е така. Знае наказанието за неподчинение или лъжа, нали, Алън? — Гласът на Хю Фокониер бе странно хрипкав. Той стана, слезе по няколкото стъпалца, прекоси помещението и отиде до едната ниша, където бе окован затворникът. Взе навития върху камъка камшик и бързо нанесе няколко жестоки удара върху нещастника, без да обръща внимание на жалните му викове. Вместо това се засмя, захвърли камшика настрани и се върна при соколарите.

— Ще бъдете добре нахранени и настанени в Цитаделата — каза им той, — но в замяна ще се подчинявате, без да задавате никакви въпроси. Ако не се подчинявате, ще свършите като тези двама глупаци. — Той ги изгледа свирепо. — Разбирате ли? Съгласни ли сте?

— Да, милорд — отговориха те и той се върна на масата при любовницата си.

— Изглеждат ми добри момчета — отбеляза Вивиен дьо Бретан и после каза на соколарите: — Свободни сте.

Те се отдалечиха. Изабел бе смутена. Хю бе стоял точно пред нея, но не показа ни най-малък признак, че я е познал. Разбира се, бе преоблечена като мъж, с къса, тъмна коса, но нима именно той не би трябвало да я познае? Беше отчаяна и изведнъж й прилоша. Дали беше прекалено наивна? Нима наистина бе загубила съпруга си завинаги!

— Ела — подкани я Линд, като че ли усетил настроението й. — Да идем да си починем малко, брат ми. Беше дълъг ден.

Тя излезе след него от голямата зала, но отново почувства нечий поглед, вперен в нея. Неспособна да овладее любопитството си този път, тя се обърна и видя, че мъжът от другата страна на Вивиен дьо Бретан се взираше в нея.

— Кой е онзи, който ни гледа? — попита тя Алън.

Той погледна през рамо.

— Това е брат й, Ги дьо Бретан. Защо?

— През цялото време ни наблюдаваше — отговори Бел. — Защо Цитаделата не е негова? Той изглежда по-голям от нея.

Алън поклати глава.

— Не зная. Замъкът е бил на майка им. Винаги е принадлежал на жена. Те са фамилия магьосници. Хайде, не го поглеждайте. Той е много порочен. Говори се, че вкарва в леглото си както момичета, така и момчета. Не искате да привлечете вниманието му, лейди.

— Не — съгласи се Изабел.

И те излязоха от залата.