Карлос Кастанеда
Дарът на орела (9)

8
ДЯСНОСТРАННО И ЛЯВОСТРАННО СЪЗНАНИЕ

Разговорът ни за сънуването много ни помагаше — не само защото облекчаваше нашето безизходно положение в сънуването заедно, но защото извеждаше възприятията до едно интелектуално ниво. Разговорите за него ни създаваха занимание; те ни осигуряваха моментни паузи, за да се отпускаме от вълнението си.

Една вечер, докато бях навън по мои задачи, позвъних от една телефонна будка на Ла Горда. Тя ми каза, че докато била в някакъв универсален магазин изпитала усещането, че аз се крия там зад някакви подредени манекени. Била сигурна, че го правя, за да я дразня и много се ядосала. Хукнала из магазина да ме хване, за да ми покаже колко е ядосана. После разбрала, че всъщност си спомня нещо за мен, което доста често правела в такива мигове на избухване.

Така в пълен синхрон стигнахме до заключението, че е настъпило времето отново да опитаме с нашето сънуване заедно. Както говорехме, усетихме отново да ни обзема оптимизъм. Незабавно се прибрах вкъщи.

Много лесно навлязох в първата фаза — будност в покой. Изпитах някакво телесно удоволствие, гъделичкащо излъчване от слънчевия ми сплит, което се превръща в мисълта, че ще постигнем огромни резултати. Тази мисъл прерасна в нервно очакване. Съзнавах, че мислите ми се отделят от някакво трептене в средата на гръдния ми кош. В момента, в който обаче насочих вниманието си натам, трептенето спря. Беше като електрически ток, който можех да включа и изключа.

Трептенето отново започна, дори по-изявено отпреди, и изведнъж се озовах лице в лице с Ла Горда. Сякаш бях свърнал край ъгъла и бях налетял на нея. Захласнах се да я гледам. Беше тъй невероятно реална, толкова истинска, че ми се прииска да я докосна. В тоя момент от мен избликна най-чистата, най-неземна обич към нея. Заридах, без да мога да се владея.

Ла Горда бързо се опита да сплете ръцете ни, за да спре моето удоволствие, но не можеше да помръдне. Огледахме се наоколо. Пред очите ни нямаше фиксирана никаква жива сцена, нито някаква статична картина. Изведнъж прозрях и казах на Ла Горда, че именно защото сме се наблюдавали един друг, сме пропуснали появяването на сцената на сънуването. Едва след като заговорих, разбрах, че се намираме в нова ситуация. Звукът на гласа ми ме изплаши. Беше странен глас, дрезгав, неприятен. Изпитах някакво физическо отвращение.

Ла Горда ми отговори, че нищо не сме пропуснали, но нещо друго е уловило второто ни внимание. Усмихна се и нацупи устни — смесица от изненада и раздразнение при звука на собствения й глас.

Намирах за опияняващо новото изживяване да разговаряме по време на сънуването, защото ние не сънувахме сцена, в която говорим, а просто разговаряхме. И това изискваше единствено по рода си усилие, много подобно на началното ми усилие да слизам по стълба в сънуването.

Попитах я дали смята гласа ми за особен. Тя кимна и високо се разсмя. Звукът на смеха й беше направо шокиращ. Спомних си, че дон Хенаро правеше най-невероятните и страховити шумове; смехът на Ла Горда беше в същата категория. И точно тогава ме порази мисълта, че Ла Горда и аз съвсем спонтанно бяхме навлезли в нашите сънувани тела.

Поисках да я хвана за ръка. Колкото и да се мъчех, не можех да раздвижа ръката си. Тъй като имах известен опит с движенията в това състояние, наложих си да премина в нейната страна. Имах желание да я прегърна, но вместо това се приближих толкова близко до нея, че се сляхме. Съзнавах, че съм индивидуално същество, но в същото време чувствах, че съм част от Ла Горда. И това чувство беше страхотно хубаво.

Останахме слети докато нещо не ни разкъса. Усетих нареждане да разгледам околността. Когато се огледах, ясно си спомних, че съм я виждал и преди. Бяхме заобиколени от малки заоблени могили, които много приличаха на пясъчни дюни. Бяха навсякъде около нас, във всички посоки, докъдето ни виждаха очите. Приличаха на бледожълтеникав пясъчник или неравни гранули от сяра. Небето имаше същия цвят и беше много ниско и потискащо. Тук-там от него висяха едри парчета жълтеникава мъгла или някаква жълта пара.

Тогава забелязах, че Ла Горда и аз като че ли дишаме нормално. Не усещах гръдния си кош с ръце, но можех да го почувствам как се издува при вдишване. Жълтите пари очевидно не бяха вредни за нас.

Започнахме да се движим в унисон — бавно, предпазливо, почти ходехме. След като изминахме не особено дълго разстояние, аз много се изморих, Ла Горда — също. Плъзгахме се малко над земята и явно този начин на движение беше безкрайно уморителен за второто ни внимание; изискваше необикновена степен на концентрация. Нарочно не имитирахме обикновеното си ходене, но ефектът беше точно такъв. Движението изискваше изблици на енергия, нещо като малки експлозии, с паузи помежду им. В нашето движение нямаше никаква цел, освен самото движение, така че накрая трябваше да спрем.

Ла Горда заговори с много слаб глас, почти не се чуваше. Каза, че безразсъдно сме се запътили към по-тежки области и ако продължаваме да се движим в тази посока, налягането ще стане толкова голямо, че ще умрем.

Автоматически се извъртяхме и се отправихме обратно в посоката, откъдето бяхме дошли, но чувството за умора не ни напускаше. И двамата бяхме толкова изтощени, че вече не можехме да се движим изправени. Строполихме се и съвсем спонтанно заехме сънуващо положение.

На мига се събудих в кабинета си. Ла Горда се събудила в спалнята си.

Първото нещо, което й съобщих след като се събудих, беше, че няколко пъти досега съм бил в оня безлюден пейзаж. Виждал съм поне две страни от него — едната съвършено равна, другата покрита с неголеми, подобни на пясъчни дюни, могили. Докато говорех осъзнах, че дори не съм се потрудил да потвърдя, че сме имали едно и също видение. Спрях и й казах, че съм като отнесен поради собствената си възбуда; бях постъпил така, сякаш сравнявах с нея бележките си за някое ваканционно пътешествие.

— Много е късно за такъв разговор помежду ни — каза с въздишка тя, — но ако от това ще се почувстваш по-щастлив, ще ти кажа какво сме видели.

И тя търпеливо ми описа всичко, което бяхме видели, казали и направили. Добави още, че и тя е бивала на това безлюдно място и е сигурна, че е пространството между света, който познаваме, и другия свят; то е ничия земя.

— Това е областта между успоредните линии — продължи тя. — До нея можем да отидем в сънуването. Но за да напуснем тоя свят и да отидем до другия, оня отвъд успоредните линии, трябва да преминем през тази област с целите си тела.

Изпитах ледена тръпка при мисълта да навлезем в онова голо място с целите си тела.

— Ти и аз сме били вече там с целите си тела — продължи Ла Горда. — Не помниш ли?

Спомнях си единствено, че съм виждал този пейзаж два пъти под насоките на дон Хуан. И двата пъти бях описвал преживяванията си като станали под въздействието на погълнатите халюциногенни растения. Следвайки постановките на своя интелект, аз ги сметнах за лични видения, а не за консенсуални преживявания. Не си спомнях да съм виждал сцената при никакви други обстоятелства.

— Кога сме били ти и аз там с телата си? — попитах.

— Не зная — каза тя. — Когато ти спомена, че и преди си бивал там, в ума ми просто изскочи някакъв неясен спомен. Мисля, че сега е твой ред да ми помогнеш да довърша това, което съм започнала да си спомням. Още не мога да се фокусирам на него, но наистина си спомням, че Силвио Мануел взе жената Нагуал, теб и мен и ни заведе в онова безлюдно място. Не зная обаче защо ни заведе там. Не бяхме в сънуването.

Не я чух още какво каза. Умът мп насочваше всичките си усилия към нещо все още неясно. Помъчих се да подредя мислите си, които блуждаеха безцелно. За момент почувствах сякаш съм върнал годините назад към времето, когато не можех да спра вътрешния си диалог. После мъглата взе да се прояснява. Мислите ми се подредиха без да ги насочвам съзнателно и резултатът се изрази в пълния спомен за събитие, което вече частично си бях спомнял в една от ония неструктурирани искрици спомен, които навремето бях имал. Права беше Ла Горда: веднъж бяхме отведени в област, която дон Хуан бе нарекъл „лимбо“^[1], явно извличайки термина от религиозната догма. Знаех, че Ла Горда е права и като казва, че не сме били в сънуването.

В оня случай, по молба на Силвио Мануел, дон Хуан беше ни подбрал — жената Нагуал, Ла Горда и мен. Дон Хуан ми беше казал, че причината за срещата ни се криела във факта, че със собствени средства, но без да зная как, аз съм навлязъл в специална ниша на съзнанието, която представлява най-изострената форма на вниманието. Преди съм бил достигал до това състояние, което дон Хуан наричаше „лявата лява страна“, но за много кратко и винаги подпомаган от него. Една от главните черти на това състояние — тази, която имаше най-голяма стойност за всички нас, заедно с дон Хуан, беше, че в него можем да възприемаме колосален отрязък жълтеникава пара — нещо, което дон Хуан наричаше „стена от мъгла“. Всеки път, когато бивах способен да я възприема, тя беше винаги от дясната ми страна и се простираше до хоризонта и до безкрайността, като по този начин разделяше света на две. Щом извърнех глава, стената от мъгла се обръщаше или на дясно, или на ляво, така че нямаше начин никога да бъда с лице към нея.

Във въпросния ден и дон Хуан, и Силвио Мануел бяха разговаряли с мен за стената от мъгла. Спомням си, че след като Силвио Мануел беше привършил да говори, беше сграбчил Ла Горда отзад за врата като някое котенце и беше изчезнал с нея в отрязъка от мъгла. Имах само частица от секундата, за да зърна изчезването им, защото дон Хуан беше успял някак да ме накара сам да се окажа с лице към стената. Не ме беше вдигнал за врата, а ме беше блъснал в мъглата; другото, което знаех, беше, че пред погледа ми се простираше безлюдна равнина. Там бяха и дон Хуан, и Силвио Мануел, и жената Нагуал, и Ла Горда. Не ме интересуваше какво правят. Обзет бях от някакво много неприятно, заплашително чувство на угнетеност: изнемога, влудяващо затруднено дишане. Забелязах, че се намирам в душна жълта пещера с нисък таван. Физическото усещане за потиснатост ставаше тъй осезаемо, че вече не можех да дишам. Сякаш бяха спрели всичките ми физически функции; не можех да усещам нито една част от тялото си. Все пак можех да се движа, да ходя, да протягам ръце, да въртя глава. Положих ръце на бедрата си; не усещах докосване по дланите си, нито по бедрата. Краката и ръцете ми бяха видимо там, но на пипане ги нямаше.

Подтикван от безграничния страх, който изпитвах, сграбчих за ръка жената Нагуал и я блъснах. Но не силата на мускулите ми я извади от равновесие. Беше някаква сила, натрупана не в мускулите ми или в костите, а в самия център на тялото ми.

В желанието си още веднъж да приложа тази сила, аз се вкопчих в Ла Горда. От силата на дръпването тя се олюля. И тогава разбрах, че енергията бе дошла от един пръчковиден израстък, който действаше като пипало. Той се крепеше на някаква точка в средата на тялото ми.

Всичко това беше отнело само миг. В следващия момент бях отново в същото положение на физическа изнемога и страх. Погледнах Силвио Мануел в безмълвна молба за помощ. Начинът, по който той отвърна на погледа ми, ме убеди, че съм загубен. Очите му бяха студени и безизразни. Дон Хуан ми обърна гръб и аз се разтресох отвътре навън от необясним физически ужас. Помислих си, че кръвта в тялото ми завира, но не защото изпитвах топлина, а защото някакво вътрешно налягане се покачваше до точката на избухване.

Дон Хуан ми нареди да се отпусна и да се оставя на смъртта си. Каза, че трябва да остана там, докато умра, и че имам възможност или мирно и спокойно да си умра, ако направя върховно усилие и оставя ужаса да ме обладае, или да умра в агония, ако реша да се боря.

Силвио Мануел ми заговори — нещо, което рядко правеше. Каза, че енергията, от която имам нужда, за да приема ужаса, се намира в пъпа ми и че единственият начин да успея, е да се примиря, да се предам без да отстъпвам.

Жената Нагуал и Ла Горда останаха съвършено спокойни. Бях единственият, който умира. Силвио Мануел заяви, че както изхабявам енергията си, краят ми ще настъпи едва ли не след няколко мига и да се считам вече за умрял. Дон Хуан направи знак на жената Нагуал и на Ла Горда да го последват. Те ми обърнаха гръб. Не видях какво още направиха. Усетих как през мен преминава мощна вибрация. Реших, че подрънква смъртта ми; борбата ми приключи. Вече нищо не ме интересуваше. Предадох се на непреодолимия ужас, който ме убиваше. Тялото ми или конфигурацията, която считах за мое тяло, се отпусна, отдаде се на своята смърт. Щом пуснах ужаса да навлезе в мен, или навярно да излезе от мен, почувствах и видях разредена пара — възбяло петно на фона на жълта като сяра среда — да напуска тялото ми.

Дон Хуан се върна при мен и започна любопитно да ме разглежда. Силвио Мануел си тръгна и отново сграбчи Ла Горда за врата. Ясно видях как я захвърли като огромна парцалена кукла в облака от мъгла. После пристъпи в него и изчезна.

Жената Нагуал направи жест да ме подкани и мен в мъглата; аз тръгнах към нея, но преди да я стигна дон Хуан ме бутна силно и аз се завъртях през гъстата жълта мъгла. Не се запрепъвах, а се понесох и накрая паднах с главата напред на земята в ежедневния свят.

Щом й разказах историята, Ла Горда си спомни всичко. После добави още няколко подробности.

— Жената Нагуал и аз не се страхувахме за живота ти — каза тя. — Нагуалът ни беше казал, че ти насила трябва да се отървеш от притежанията си, но че това не е нищо ново. Всеки мъж воин трябва да бъде насилен чрез страха.

— Силвио Мануел — продължи тя, — вече ме беше отвеждал три пъти зад стената, за да се науча да се отпускам. Каза, че като ме видиш спокойна, ще се повлияеш от това; така и стана. Ти се предаде и се отпусна.

— И на теб ли ти беше трудно да се научиш да се отпускаш? — попитах.

— Не. За една жена това не е нищо — отвърна тя. — Това е предимството ни. Единственият проблем е, че трябва да бъдем пренесени през мъглата. Не можем да го правим сами.

— Защо не, Горда? — попитах пак.

— Трябва да си много тежък, за да преминеш, а жената е лека — каза тя. — Всъщност прекалено лека.

— Ами жената Нагуал? Не видях никой да я пренася — казах аз.

— Жената Нагуал беше специална — отговори Ла Горда. — Тя можеше да прави всичко сама. Можеше да вземе там и мен, и теб. Можеше дори да мине през оная безлюдна равнина — нещо, което според Нагуала е задължително за всички пътешественици, тръгнали към неизвестното.

— Защо жената Нагуал отиде там с мен? — попитах.

— Силвио Мануел ни взе със себе си, за да те подкрепим — отвърна тя. — Каза, че имаш нужда от закрилата на две женски и две мъжки същества от двете си страни. Според Силвио Мануел ти се нуждаеше от закрила срещу елементите, които витаят и се спотайват там. От тази безлюдна пустиня излизат съюзниците. И още по-страховити неща.

— И ти ли имаше закрила? — попитах отново.

— На мен не ми е нужна закрила — каза Ла Горда. — Аз съм жена. Свободна съм от всичко това. Но всички смятахме, че ти здравата си го закъсал. Ти беше Нагуалът, освен това беше много наивен. Решихме, че всеки от тия страховити съюзници — или ако искаш ги наречи демони — може да те взриви или да те накъса на парчета. Така каза Силвио Мануел. Той ни взе, за да застанем от четирите ти страни. Най-смешното обаче беше, че нито Нагуалът, нито Силвио Мануел знаеха, че ти нямаш нужда от нас. Трябваше да изминем доста голямо разстояние, та да загубиш енергията си. Тогава Силвио Мануел щеше да те изплаши, като ти посочи съюзниците и им кимне да тръгнат след теб. Планът им беше да ти помагат малко по малко. Такова е правилото. Но нещо не стана както трябва. Щом стигна там, ти направо обезумя. Не беше мръднал и на сантиметър, а вече умираше. Беше се изплашил до смърт, а още не беше видял съюзниците.

— Силвио Мануел — продължи тя, — ми каза, че не знаел какво да прави, и ти пошепнал на ухото последното, което трябваше да ти каже — да се откажеш, да се предадеш без да отстъпваш. Изведнъж ти се успокои от самосебе си и не им се наложи да правят нищо от заплануваното. На Нагуала и Силвио Мануел не им оставаше нищо друго, освен да ни изведат оттам.

Разказах на Ла Горда, че когато се озовах отново в света, край мен стоеше някой, който ми помогна да се изправя. Само това си спомнях.

— Бяхме в къщата на Силвио Мануел — каза тя. — Сега не мога да си спомня кой знае какво за тая къща. Някой ми казваше, не зная кой, че тази къща я бил избрал Силвио Мануел и я бил купил, защото била построена на място на силата. Друг пък казваше, че Силвио Мануел открил къщата, харесал я, купил я и после довел мястото на силата тук. Лично аз имам чувството, че Силвио Мануел е довел силата. Усещам, че неговата безупречност е задържала силата в тая къща, докато там са живели той и неговите другари.

— Когато настъпил моментът да се местят — продължи тя, — силата на това място изчезнала заедно с тях и къщата се превърнала в това, което си била преди да я открие Силвио Мануел — най-обикновена къща.

Докато Ла Горда говореше, умът ми като че ли още повече се проясни, но не достатъчно, че да разкрие какво ни се беше случило в къщата, която ме изпълваше с такава тъга. Неизвестно защо бях сигурен, че имаше нещо общо с жената Нагуал. Къде ли беше тя сега?

Ла Горда не ми отговори, когато я запитах. Настъпи продължително мълчание. Тя се извини, като каза, че трябва да приготви закуската, защото вече беше сутрин. Остави ме сам с изпълнено с болка натежало сърце. Повиках я обратно. Тя се ядоса и хвърли паниците на пода. Разбрах защо.

При един друг сеанс на сънуване заедно затънахме още по-надълбоко в плетениците на второто внимание. Това се случи след няколко дена. Ла Горда и аз, без каквито и да било надежди и без никакво усилие, се оказахме застанали един до друг. Тя опита три-четири пъти напразно да преплете ръка с моята. Заговори ми, но речта й беше неразбираема. Знаех обаче какво означават думите й: че сме в нашите сънувани тела. И ме предупреждаваше, че всичките ни движения трябва да се пораждат от пъпната област.

Както при последния опит, не ни се представи никаква сънувана сцена за разучаване, но аз като че ли разпознах една географска местност, която в продължение на цяла година бях виждал в сънуването почти всеки ден; това беше долината на древния тигър с извитите кучешки зъби.

Изминахме няколко метра; този път движенията ни не бяха нито скокливи, нито експлозивни. Всъщност движехме се някакси от корема, без никакво участие на мускулите. Трудното беше, че ми липсваше практика; беше все едно, че се качвах за пръв път на велосипед. Лесно се изморих и загубих ритъма си, станах нерешителен и несигурен в себе си. Спряхме. Ла Горда също беше излязла от синхрона.

После се заехме да разучаваме какво има около нас. Всичко беше пропито с неоспорима реалност, поне за окото. Намирахме се в неравна местност с мършава растителност. Невъзможно ми беше да разпозная непознатите храсти, които виждах. Приличаха ми на дребни дървета с височина метър и осемдесет-два метра. Имаха по няколко листа, плоски и плътни, бледозелени на цвят, и огромни, великолепни тъмнокафяви цветове със златни ръбчета. Стеблата не бяха дървени, но изглеждаха леки и гъвкави като тръстики; покрити бяха с дълги, ужасни на вид игловидни шипове. Направиха ми впечатление някои мъртви растения, които бяха изсъхнали и нападали на земята; стеблата им бяха кухи.

Земята беше много тъмна и изглеждаше влажна. Опитах да се наведа и да я докосна, но не можех да се движа. Ла Горда ми направи знак да използвам пъпната си област. Когато го сторих, не ми се наложи да се навеждам, за да докосна земята; в мен имаше нещо като пипало, с което да се опипва. Но не можех да кажа какво усещам. Не възприемах никакъв допир, на който да базирам усещанията си. Земята, която докосвах, имаше вид на пръст, но не от усещането ми за допир, а от това, което, изглежда, беше зрително ядро в мен. И тогава се потопих в интелектуална дилема. Защо сънуването ми се струваше продукт на визуалните ми способности? Защото в ежедневния ми живот преобладаваше визуалното възприятие ли? Въпросите бяха безсмислени. Не бях в състояние да им отговоря и единственото, което постигаха запитванията ми, беше да омаломощя второто си внимание.

Ла Горда ме извади от размишленията ми, като грубо ме блъсна. Усещането беше за силен удар; по тялото ми премина тръпка. Тя посочи нещо пред нас. Както обикновено, тигърът с извитите кучешки зъби бе полегнал на скалната площадка, където винаги го бях виждал досега. Приближихме, докато стигнем на два метра от площадката, и се наложи да вдигнем глави, за да видим тигъра. Спряхме. Той се изправи. Размерите му бяха удивителни, особено широчината му.

Знаех, че Ла Горда иска да се промъкнем покрай тигъра, за да отидем от другата страна на хълма. Понечих да й кажа, че това може да се окаже опасно, но не намирах начин да предам посланието си. Тигърът изглеждаше ядосан, разярен. Приклекна на задните си крака, сякаш се готвеше да скочи върху нас. Ужасих се.

Ла Горда се обърна усмихната към мен. Разбрах какво ми казва: да не се предавам на паниката си, защото тигърът е само призрачен образ. С движение на главата тя ме подкани да продължа. И все пак на някакво подсъзнателно ниво аз знаех, че тигърът е цялост, навярно не във фактическия смисъл на нашия ежедневен свят, но въпреки това реален. И тъй като Ла Горда и аз сънувахме, бяхме загубили чувството си за фактите в тоя свят. В този миг бяхме равностойни с тигъра: нашето съществуване също беше призрачно.

Заради досадната настойчивост на Ла Горда направихме още една стъпка. Тигърът скочи от площадката. Съгледах как огромното му тяло прелетява във въздуха директно към мен. Загубих чувството, че сънувам — за мен тигърът беше реален и аз щях да бъда разкъсан на парчета. Навсякъде около мен засвяткаха светлини, образи и много силни основни цветове, каквито виждах за първи път. Събудих се в кабинета си.

След като станахме съвсем вещи в нашето сънуване заедно, аз се уверих, че сме успели да усвоим дистанцирането и вече не ни се налага да бързаме. Но не резултатът от нашите усилия ни подтикваше към действия. По-скоро някакво задължение извън нас ни импулсираше да действаме безупречно, без да мислим за отплата. Следващите ни сеанси приличаха на първите, с изключение на скоростта и лекотата, с които навлизахме във втората фаза на сънуването — динамичната будност.

Вещината ни в сънуването заедно вече беше на такова ниво, че с успех го повтаряхме всяка нощ. Без никакво намерение от наша страна, сънуването ни заедно се фокусираше произволно върху три области: върху пясъчните дюни, върху свърталището на древния тигър с извитите кучешки зъби и, най-важното, върху забравени минали събития.

Когато сцените, които се разкриваха пред очите ни, имаха общо със забравени събития, в които Ла Горда и аз бяхме играли важна роля, тя не изпитваше никакво затруднение да сплете ръка с моята. Това действие ми вдъхваше ирационалното чувство за сигурност. Ла Горда обясняваше, че то задоволява нуждата да се разсее върховната самота, пораждана от второто внимание. Казваше също, че сплитането на ръцете ни предизвиква усещане за обективност и в резултат на това можем да наблюдаваме действията, които стават във всяка сцена. На моменти се оказвахме принудени да бъдем част от тия действия. В други моменти бяхме напълно обективни и наблюдавахме сцената, все едно че сме в киносалон.

Попаднехме ли обаче в пясъчните дюни или в свърталището на тигъра, бяхме неспособни да сплетем ръце. В такива моменти поведението ни никога не биваше едно и също. При това действията ни не бяха предварително обмислени, а като че ли бяха спонтанни реакции на новите ситуации.

Според Ла Горда по-голямата част от сънуването ни заедно се обособяваше в три категории. Първата и най-голямата беше възобновяването на събития, изживени заедно. Втората беше преглед от двама ни на събития, които сам бях „изживял“ — в тази категория попадаше земята на тигъра с извитите кучешки зъби. Третата беше действително посещение в местност, която съществуваше така, както я виждахме в момента на посещението ни. Тя твърдеше, че жълтите могили присъстват тук и сега и че точно така изглеждат те на воина, който пътува из тях.

Прииска ми се да оспоря този довод. И тя, и аз бяхме имали загадъчни връзки с хора, които бяхме забравили по необясними за нас причини, но които независимо от това всъщност познавахме. Тигърът с извитите кучешки зъби, от друга страна, беше създание от моето сънуване. Не можех да допусна, че двете неща попадат в една и съща категория.

Преди да имам време да изразя гласно мислите си, получих отговора й. Сякаш тя наистина беше съзнанието ми — четеше го като текст.

— Те принадлежат към един и същи клас — каза тя и нервно се разсмя. — Не можем да обясним защо сме ги забравили, нито как става така, че сме си ги спомнили. Не можем нищо да обясним. Тигърът с извитите кучешки зъби е там някъде си. Никога няма да разберем къде. Но защо да се безпокоим за някаква измислена несъстоятелност? За другото ни „аз“ няма никакъв смисъл да казваме дали едното е факт, а другото сън.

Ла Горда и аз използвахме сънуването заедно, за да постигнем един невъобразим свят от скрити спомени. Сънуването заедно ни даваше възможност да си припомним събития, към които бяхме неспособни да се върнем чрез паметта от ежедневния ни живот. Когато тълкувахме тия събития в будните ни часове, те отключваха още по-подробни спомени. По този начин изравяхме, така да се каже, големи количества от спомени, заровени в нас. Трябваха ни почти две години неимоверни усилия и концентрация, за да стигнем до минимално разбиране на това, което ни се беше случило.

Дон Хуан ни беше казвал, че човешките същества са разделени на две. Дясната страна, която наричаме тонал, обхваща всичко, което умът може да измисли. Лявата страна, наречена нагуал, е царството на неописуемите качества: царство, което не се съдържа в думите. Лявата страна навярно се възприема, ако наистина се възприема, с цялото тяло; оттам и нейната съпротива да се вмести в категорията на понятията.

Дон Хуан ни беше казал също, че всички способности, възможности и постижения на магьосничеството, от най-елементарното до най-удивителното, се съдържат в човешкото тяло.

Приемайки за основа схващането, че сме разделени на две и че всичко е в самото тяло, Ла Горда предложи обяснение за нашите спомени. Тя вярваше, че през годините на връзката ни с Нагуала Хуан Матус нашето време е било разделено между състоянията на нормалното осъзнаване, от дясната страна, тонала, където преобладава първото внимание, и състоянията на повишено осъзнаване, от лявата страна, нагуала, или мястото на второто внимание.

Според Ла Горда Нагуалът Хуан Матус се е помъчил да ни заведе при другото „аз“ посредством самоконтрола на второто внимание чрез сънуването. Той ни е поставил обаче в директен досег с второто внимание посредством телесни манипулации. Ла Горда си спомняше, че той я карал насила да минава от едната страна в другата, като я побутвал или масажирал по гърба. Каза, че понякога дори я удрял силно по или около дясната плешка. Така тя навлизала в някакво необикновено състояние на бистрота. Струвало й се, че всичко в това състояние се движи по-бързо и въпреки това светът оставал непроменен.

Седмици след като Ла Горда ми разказа това, аз си спомних, че същото се беше случвало и с мен. В даден момент дон Хуан ме удряше по гърба. Винаги усещах удара върху гръбнака си, високо между плешките. Всеки път настъпваше необикновена бистрота. Светът беше същият, но по-откроен. Всичко се виждаше ясно. Възможно е способностите ми да разсъждавам да са се вцепенявали от удара на дон Хуан, като по този начин той ми е позволявал да възприемам без тяхното участие.

Можех да стоя така безкрайно или докато дон Хуан не ми нанесеше нов удар на същото място, за да ме върне към нормалното състояние на съзнание. Никога не ме побутваше или масажираше. Ударът винаги беше як и директен — не като удар с юмрук, по-скоро пестник, който за миг ми взимаше дъха. От него аз зяпвах и бързо поемах няколко дълбоки глътки въздух, докато отново задишам нормално.

Ла Горда отчиташе същия ефект: от удара на Нагуала й бивал изтръгвай целият въздух от дробовете и й се налагало да диша още по-усилено, за да ги изпълни отново. Ла Горда считаше, че това дишане било най-важният фактор. Според нея именно глътките въздух, които трябвало да поеме след удара, довеждали до разликата; и все пак не можеше да обясни по какъв начин дишането влияе на възприятията й и на съзнанието. Каза също, че никога не я удряли след това, за да я възвърнат към нормалното съзнание; към него се връщала сама, макар и без да знае как.

Забележките й ми изглеждаха съвсем уместни. Като дете и дори като по-голям, от време на време ми излизаше въздухът в случай, че паднех по гръб. Но ефектът от удара на дон Хуан, макар да ме оставяше без дъх, съвсем не беше същият. Болка нямаше; вместо това от него се получаваше някакво усещане, което не може да се опише с думи. Най-добре бих могъл да го уподобя с пораждането на чувство за сухота. Ударите по гърба сякаш пресушаваха дробовете ми и замъгляваха всичко останало. После, както го бе видяла Ла Горда, всичко което ставаше мъгляво след удара на Нагуала, се превръщаше в кристално чисто, докато дишах, сякаш вдишването беше катализаторът, най-важният фактор.

Същото ми се случваше и когато се възвръщах към съзнанието на ежедневния ми живот. Въздухът ми излизаше, светът, който наблюдавах, се замъгляваше, а после, докато изпълвах дробовете си, той отново се проясняваше.

Друга черта на тия състояния на повишено съзнание беше несравнимото богатство на личните взаимоотношения; богатство, което нашите тела разбираха като усещане за увеличаване на скоростта. Движението ни напред и назад между дясната и лявата страни улесняваше разбирането ни, че от дясната страна се консумират прекалено много енергия и време в действията и взаимодействията на ежедневието ни. От лявата страна обаче съществува свойствената нужда от икономия и скорост.

Ла Горда не можеше да опише точно каква беше тази скорост, не можех и аз. Можех най-много да кажа, че от лявата страна схващам смисъла на нещата с точност и прямота. Всеки детайл от дейността беше освободен от предварителни действия или въведения. Аз действах и почивах; отивах напред и се връщах без нито един от мисловните процеси, обичайни за мен. Това разбирахме, Ла Горда и аз, като увеличаване на скоростта.

В един момент с Ла Горда установихме, че богатството на възприятията ни от лявата страна беше осъзнаване пост фактум. Взаимодействието ни се оказа богато по отношение на способността ни да си го спомняме. Разбрах, че в тия състояния на повишено съзнание сме възприемали всичко наведнъж, в едно обемисто количество от неразединими детайли. Тази способност да възприемаме всичко наведнъж нарекохме „интензитет“. Години наред намирахме за невъзможно да изследваме отделните съставни части на тия откъслеци от преживяното; бяхме неспособни да синтезираме частите в поредица, която да има смисъл за интелекта. Тъй като бяхме неспособни на такива синтези, не можехме и да си спомняме. Неспособността да си спомняме беше в действителност неспособност да поставим спомена за нашето възприятие на линейна основа. Така да се каже, не можехме да разпрострем нашите преживявания върху плоскост и да ги подредим в последователен ред. Преживяванията бяха достъпни за нас, но в същото време беше невъзможно да си ги припомняме, защото от тях ни отделяше една стена от интензитет.

Следователно задачата да си спомняме беше всъщност задачата да свързваме лявата и дясната си страни, да примиряваме тия две разграничени форми на възприятие в едно общо цяло. Това беше задачата за укрепване на тоталността на самия себе си чрез пренареждане на интензитета в линейна поредица.

Хрумна ни, че дейностите, в които си спомняхме да сме взимали участие, може да не са изисквали особено дълго време да бъдат извършвани, в смисъла на времето, измервано с часовник. Поради способността ни да възприемаме в условията на интензитет, можехме само подсъзнателно да усещаме продължителните отрязъци от време. Ла Горда чувстваше, че ако успеем да пренаредим интензитета в линейна поредица, най-чистосърдечно ще повярваме, че сме живели хиляди години.

Прагматичната стъпка, която дон Хуан бе предприел, за да ни помогне в задачата да си спомним, имаше за цел да ни накара да си взаимодействаме с някои хора, докато сме в състояние на повишено съзнание. Той много внимаваше да не допусне да се виждаме с тия хора, когато бяхме в състояние на нормално съзнание. По този начин създаваше подходящи за спомняне условия.

След като привършихме със спомнянето, Ла Горда и аз изпаднахме в чудновато състояние. Имахме подробни познания за социалните взаимоотношения с дон Хуан и неговите другари. Това не бяха спомени в смисъла на спомените на епизоди от моето детство; бяха повече от живи възпоминания за всеки момент от всевъзможни събития. Възстановявахме разговори, които сякаш ехтяха в ушите ни, сякаш ги чувахме. И двамата чувствахме, че е повърхностно да правим опити да размишляваме за онова, което ни се беше случило. Това, което си спомняхме, от гледна точка на нашите емпирични същества, ставаше сега. Такъв беше характерът на нашето спомняне.

Най-накрая Ла Горда и аз можехме да отговорим на въпросите, които толкова ни бяха гнетили. Спомнихме си коя е жената Нагуал, къде се вместваше сред нас, каква беше ролята й. По-скоро заключихме, отколкото си спомняхме, че бяхме прекарали равни отрязъци от време с дон Хуан и дон Хенаро в нормалното състояние на съзнание, и с дон Хуан и другите му приятели в състояние на повишено съзнание. Уловихме отново всеки нюанс на тия взаимоотношения, забулени от интензитет.

След като обмислихме онова, което бяхме открили, установихме, че сме свързали с мост двете страни на своето „аз“ в минимален вид. След това се насочихме към други теми, нови въпроси, изместили по важност старите. Имаше три теми, три въпроса, които обобщаваха всичките ни безпокойства. Кой беше дон Хуан и кои бяха другарите му? Какво бяха сторили всъщност с нас? И къде бяха отишли всички те?