Карлос Кастанеда
Дарът на орела (11)

10
ГРУПАТА ОТ ВОИНИ НА НАГУАЛА

КОГАТО ДОН ХУАН ПРЕЦЕНИ, че за мен е настъпил моментът да направя първата си среща с неговите воини, той ме накара да променя нивата си на съзнание. След това съвсем определено ми каза, че той няма да има нищо общо с начините, по които те ще се срещнат с мен. Предупреди ме, че ако решат да ме набият, няма да ги спре. Можели да правят каквото си пожелаят, освен да ме убият. Непрекъснато подчертаваше, че воините от неговия екип били съвършено копие на тия на покровителя му, с изключение на това, че някои жени били по-свирепи, а всичките мъже били изключително неповторими и могъщи. Ето защо първата ми среща с тях можела да прилича на главоломен сблъсък.

Бях нервен и изпълнен с предчувствия, от една страна, но пък любопитен, от друга. Умът ми направо се побъркваше от безконечни размишления, повечето за това на какво ще приличат воините.

Дон Хуан казваше, че можел да избира: или да ме тренира в запаметяването на един сложен ритуал, както той бил накаран навремето, или да направи възможно най-обикновена среща. Чакал за предзнаменование, което да му посочи алтернативата. Неговият покровител бил направил същото, само че настоял дон Хуан да научи ритуала, преди да се появи предзнаменованието. Когато дон Хуан разкрил своите сексуални мечтания да спи с четирите жени, покровителят му го изтълкувал като знак, зарязал ритуала и накрая завършил с молби за живота на дон Хуан.

В моя случай дон Хуан искаше да получи знак преди да ме научи на ритуала. Знакът се появи, когато дон Хуан и аз минавахме с колата през граничния град в Аризона и един полицай ме спря. Помислил ме беше за незаконен чужденец. Едва след като му показах паспорта си, който отначало той взе за подправен, и другите документи, той ме пусна да мина. През цялото време дон Хуан беше на предната седалка до мен, но полицаят не го погледна втори път. Беше се съсредоточил изцяло върху мен. Дон Хуан реши, че именно този случай е знакът, за който чака. Неговото тълкуване беше, че за мен ще е много опасно да привлека вниманието върху себе си, и заключи, че моят свят трябва да бъде съвършено прост и прозрачен, за мен би бил немислим един сложен ритуал и помпозност. Призна обаче, че няма да е лошо да се съблюдават, дори и минимално, някои ритуални модели, когато се запознавам с воините му. Трябвало да започна като се приближа откъм юг, защото това била посоката, следвана от силата и безспирния приток. Житейската сила тече към нас откъм юг и ни оставя, като продължава да тече към север. Казваше, че единственият излаз към света на Нагуала бил през юга и че портата е направена от две жени воини, които трябвало да ме поздравят и да ме пуснат, стига да го решат.

Заведе ме в някакъв град в Централно Мексико, до една къща в провинцията. Когато я наближихме пеша откъм южната посока, видях две масивни индианки, застанали на метър и нещо една от друга, лице в лице. Бяха на около десетина-дванайсет метра от главния вход на къщата, на място със спечена пръст. Двете жени бяха извънредно мускулести и набити. И двете имаха дълги, смолисточерни коси, сплетени в дебели плитки. Приличаха си като сестри. Бяха почти еднакви на ръст и тегло — според мен бяха към един и шейсет и два-три и тежаха по около шейсет и осем кила. Едната беше изключително мургава, почти черна, другата — по-светла. Облечени бяха като типични индианки от Централно Мексико — с дълги широки рокли и шалове, както и саморъчни сандали.

Дон Хуан ме накара да спра на десетина метра от тях. Обърна се към жената вляво от нас и ме накара да застана с лице към нея. Каза, че името й е Сесилия и че тя е сънувач. После рязко се обърна, без да ми дава време да продумам, и ме накара да застана с лице към по-мургавата жена вдясно от нас. Каза, че нейното име е Делия и че тя е прикривач. Жената ми кимна. И двете нито се усмихнаха, нито понечиха да се здрависат с мен, нито пък направиха някакъв жест за добре дошъл.

Дон Хуан мина между тях сякаш бяха колони, обрамчващи порта. Направи няколко стъпки и се обърна, като че да изчака жените да ме поканят да мина и аз. За момент жените спокойно ме изгледаха. После Сесилия ме повика да вляза, сякаш бях на прага на истинска врата.

Дон Хуан ме поведе към къщата. На входа заварихме мъж. Беше много строен. На пръв поглед изглеждаше изключително млад, но като го разгледах по-отблизо, се оказа, че е някъде към шейсет. Заприлича ми на старо дете: дребен, жилест, с проницателни тъмни очи. Имаше вид на елф, на сянка. Дон Хуан ми го представи като Емилито и каза, че е негов куриер и всестранен помощник, който ще ме посреща от негово име.

Емилито ми се стори наистина най-милия човек на този свят. Усмивката му грееше; ситните му зъби бяха съвършено равни. Той се ръкува с мен или по-скоро кръстоса подлактията си и хвана двете ми ръце. Излъчваше сякаш радост; всеки би се заклел, че е много въодушевен от срещата с мен. Гласът му беше много благ, очите му искряха. Влязохме в просторна стая. Там имаше друга жена. Дон Хуан каза, че името й е Тереза и че е куриер на Сесилия и Делия. Беше навярно към трийсетте и определено приличаше на дъщеря на Сесилия. Беше много тиха, но съвсем приветлива. Последвахме дон Хуан към задната част на къщата, където имаше портичка с покрив. Денят беше топъл. Седнахме около маса и след един оскъден обяд говорихме до след полунощ.

Емилито беше домакинът. Той очароваше и забавляваше всички с екзотичните си истории. Жените се отпуснаха. За него те бяха чудесна публика. Удоволствие беше да се наслаждаваш на женския смях. Бяха изключително мускулести, агресивни, физически силни. По едно време Емилито каза, че Сесилия и Делия са му като две майки, а Тереза като дъщеря, a те го вдигнаха и го заподхвърляха във въздуха като дете.

От двете жени Делия изглеждаше по-рационална, по-земна. Сесилия беше навярно по-надменна, но изглеждаше с no-голяма вътрешна сила. Правеше ми впечатление на по-неотстъпчива или по-нетърпелива; струваше ми се, че се дразни от някои историйки на Емилито. Поради това едва седеше на ръба на стола си, когато той разказваше, както ги наричаше, своите „приказки за вечността“. Всяка история той предхождаше с фразата „Знаете ли, мили приятели, че…?“ Историята, която ми направи най-силно впечатление, беше за някакви създания, които според него съществували във вселената, били най-близките до човешките същества твари, без да са хора; създания, обладани от движение и способни да улавят и най-незабележимите вълни в себе си и около себе си. Тези създания били толкова чувствителни към движението, че за тях то било като проклятие. Оказвало им такава болка, че върховната им амбиция била да намерят покой.

Емилито разнообразяваше приказките си за вечността с най-откровени мръсни шегички. Поради невероятната му дарба на разказвач, възприемах всеки от разказите му като метафора, притча, с които той някак ни обучаваше.

Дон Хуан разправяше, че Емилито просто давал отчет за неща, на които ставал свидетел по време на пътешествията си през вечността. Ролята на куриера била да пътува пред Нагуала като разузнавач във военна операция. Емилито стигнал до пределите на второто внимание и забелязаното предавал на другите.

Втората ми среща с воините на дон Хуан беше също толкова добре скроена, колкото и първата. Един ден дон Хуан промени нивото на съзнанието ми и ми съобщи, че ще имам втора среща. Нареди ми да отидем с колата до Сакатекас в Северно Мексико. Пристигнахме там много рано сутринта. Дон Хуан каза, че това било само междинна спирка и че можем да се поотпуснем до другия ден, преди да се отправим към мястото на втората ми официална среща, за да се запозная с източните жени и учения воин от групата му. После обясни някакъв заплетен и деликатен момент на своя избор. Каза, че сме се срещнали с Юга и куриера следобед, защото той е направил индивидуално тълкуване на правилото и е подбрал този час, за да представи нощта. Реално Югът бил нощта — топла, приятелска, уютна нощ — и правилно било да се срещнем с двете южни жени след полунощ. Това обаче щяло да бъде неблагоприятно за мен поради това, че общата ми посока била към светлината, към оптимизма — оптимизъм, който се вплитал хармонично в загадката на тъмнината. Каза, че именно това сме вършили оня ден: радвали сме се на взаимната си компания и сме говорили, докато е станало тъмно като в рог. Пък аз се чудех защо не бяха запалили фенерите.

Дон Хуан заяви, че изтокът, от друга страна, бил утрото, светлината, затова на другия ден сутринта ще се срещнем с източните жени.

Преди закуска отидохме до площада и седнахме на една скамейка. Дон Хуан ми съобщи, че искал аз да остана тук и да го почакам, докато той изтича да изпълни някаква поръчка. Тръгна; малко след това дойде някаква жена и седна на другия край на скамейката. Не й обърнах никакво внимание и зачетох вестник. След миг при нея пристигна друга жена. Понечих да се преместя на друга скамейка, но си спомних, че дон Хуан специално бе поискал да седя тук. Обърнах гръб на двете жени и дори бях забравил, че са там, тъй като те бяха много кротки, когато някакъв мъж ги поздрави и застана с лице към мен. От разговора им разбрах, че жените го бяха чакали. Мъжът се извиняваше, че е закъснял. Очевидно искаше да седне. Аз се отместих да му направя място. Той ми благодари чистосърдечно и се извини, че ме притеснява. Каза, че съвсем са се изпозагубили в тоя град, защото били селски хора, и че веднъж били в Мексико Сити и едвам не загинали сред колите. Попита ме дали живея в Сакатекас. Казах, че не, и се готвех да приключа разговора, но в усмивката му забелязах нещо много привлекателно. Беше старец, забележително запазен за възрастта си. Не беше индианец. Приличаше на провинциален аристократ в малък градец от селски тип. Носеше костюм и сламена шапка. Лицето му се отличаваше с много фини черти. Кожата у беше почти прозрачна. Носът му беше леко прегърбен, устата — малка, а бялата му брада — отлично подрязана. Изглеждаше необикновено здрав и въпреки това деликатен, крехък. Беше средно висок и хармонично сложен, но в същото време правеше впечатление на слаб, почти хилав.

Стана пъргаво на крака и ми се представи. Каза ми името си — Висенте Медрано — и че предния ден е дошъл в града по работа. После посочи двете жени и заяви, че са негови сестри. Жените станаха и ни погледнаха. Бяха много тънки и по-мургави от брат си. Бяха и много по-млади. Едната можеше да му е и дъщеря. Забелязах, че кожата им не беше като неговата; изглеждаше суховата. Двете жени бяха много хубави. И те имаха фини черти като мъжа, очите им бяха ясни и спокойни. Високи бяха около метър и шейсет. Носеха красиво ушити рокли, но с шаловете си, ниските обувки и тъмните памучни чорапи приличаха на заможни селянки. По-възрастната беше вероятно към петдесет, а младата — на около четирийсет. Мъжът ми ги представи. По-възрастната се наричаше Кармела, а по-младата — Хермелинда. Изправих се и се ръкувах с тях. Попитах ги дали имат деца. Този въпрос беше за мен изпитано средство за започване на разговор. Жените се изсмяха и едновременно пригладиха с ръце коремите си, за да ми покажат колко са слаби. Мъжът спокойно обясни, че сестрите му са стари моми, а той самият е стар ерген. Довери ми с полушеговит тон, че за нещастие сестрите му били истински мъжкарани, липсвала им оная женственост, дето прави жената желана и затова не успели да си намерят съпрузи.

Аз пък казах, че така са си по-добре, имайки предвид подчинената роля на жената в нашето общество. Жените възразиха; нямали нищо против да са слугини, стига да се намерят мъже, които да им станат господари. По-младата заяви, че истинският проблем бил всъщност баща им — не ги бил научил как да се държат като жени. Мъжът обясни с въздишка колко властен бил баща им, как и на него му бил попречил да се задоми, като нарочно не го бил научил да бъде мачо^[1]. И тримата въздъхнаха и лицата им помръкнаха. Прииска ми се да се разсмея.

След продължително мълчание седнахме отново и мъжът каза, че ако поостана още малко на скамейката, ще имам възможност да се запозная и с баща им, който бил доста запазен за напредналата си възраст. Добави стеснително, че баща им щял да ги вземе да отидат на закуска, защото самите те никога не носели пари. Баща им държал здраво връзките на кесията.

Бях изумен. Тези възрастни хора, които изглеждаха толкова силни, си бяха всъщност слабохарактерни, несамостоятелни като деца. Сбогувах се с тях и станах да си тръгвам. Мъжът и сестрите му настояха да остана. Започнаха да ме уверяват колко щял да се зарадва баща им, ако отида с тях на закуска. Не ми се искаше да се срещам с баща им и въпреки това бях любопитен. Казах им, че самият аз чакам един човек. При тия думи жените се закискаха, а после избухнаха в невъздържан смях. Мъжът също се самозабрави и буйно се разсмя. Почувствах се като глупак. Прищя ми се да се махна оттам. В този миг се появи дон Хуан и аз осъзнах маневрата им. Не ми се струваше особено забавна.

Всички станахме. Те още се смееха — докато дон Хуан ми обясняваше, че тия жени са източни, че Кармела е прикривач, а Хермелинда — сънувач, и че Висенте е воинът учен и най-старият му другар.

Точно си тръгвахме от площада, когато към нас се присъедини друг мъж — висок и мургав индианец, навярно към четирийсетте. Носеше дънки „Левис“ и каубойска шапка. Изглеждаше страшно силен и навъсен. Дон Хуан ми го представи като Хуан Тума, куриерът на Висенте и помощник по проучванията.

Запътихме се към някакъв ресторант на няколко пресечки по-нататък. Жените ме поставиха помежду си. Кармела каза, че се надява да не се обиждам от шегите им и че трябвало да избират или да ми се представят, или да се пошегуват с мен. Онова, което наклонило везните към шегата, било изключително снобското ми поведение, като съм им обърнал гръб и съм понечил да се преместя на друга скамейка. Хермелинда добави, че човек трябва да е пределно смирен и да не се чуди къде да се крие, дори да има защо; че човек трябва да се защищава, а не да се предпазва. Като съм ги загърбил, аз съм се предпазвал, а не съм се защищавал.

Усетих, че ще се скарам. Честно казано, с техния маскарад ме бяха изкарали от релсите. Започнах да споря, но преди да изясня позицията си, дон Хуан дойде до мен. Каза на двете жени, че трябва да ми простят за моята агресивност и че ще мине дълго време докато се прочистя от боклуците, с които едно сияйно създание се отрупва в тоя свят.

Собственикът на ресторанта, в който отидохме, познаваше Висенте и беше приготвил за нас разкошна закуска. Всички бяха в чудесно настроение, но аз не можех да се отърся от мрачните си мисли. И тогава, по молба на дон Хуан, Хуан Тума започна да разказва за пътешествията си. Беше човек на фактите. Усещах как ме хипнотизира със суховатите си оценки за неща извън моите възприятия. Най-опияняващо за мен беше описанието му на някакви енергийни или светлинни лъчи, които най-вероятно опасвали земята. Казваше, че тия лъчи не пулсират като всичко останало във вселената, а са фиксирани в някаква плетеница. Тази плетеница съвпада със стотиците точки в сияйното тяло. Хермелинда била разбрала, че всички точки са в нашето физическо тяло, но Хуан Тума обясни, че тъй като сияйното тяло е много голямо, някои точки са на около деветдесет сантиметра от физическото тяло. В известен смисъл те са извън нас и все пак не са; те са по периферията на нашата сияйност и затова все още принадлежат към цялото тяло. Най-важната от тия точки се намира на трийсет сантиметра от стомаха, четирийсет градуса надясно от една въображаема линия, излизаща право напред. Хуан Тума ни каза, че това е центърът на събирането на второто внимание и че е възможно той да се обработва, като се гали нежно въздуха с дланите на ръцете. Заслушан в Хуан Тума, аз забравих за гнева си.

Следващата ми среща със света на дон Хуан беше със запада. На няколко пъти той ме предупреди, че първият контакт със запада е много важно събитие, защото с него може да се реши по един или друг начин какво трябва да правя по-нататък. Той насочи вниманието ми и към факта, че това ще е мъчително събитие, особено за мен, тъй като съм много скован и честолюбив. Каза, че към запада по принцип се пристъпва към здрачаване, времето от деня, което само по себе си е трудно, и че неговите воини на запада са много могъщи, дръзки и могат направо да те подлудят. Едновременно с това щях да се срещна и с мъжа воин, който е мъжът зад сцената. Дон Хуан ми препоръча да взема всички предпазни мерки и да се въоръжа с търпение; не само защото жените били бесни, но и защото той не познавал по-могъщи воини от тях и от мъжа. По негово мнение те били най-големите авторитети по въпроса за второто внимание. По-нататък дон Хуан не се задълбочи.

За мой късмет един ден той внезапно реши, че е време да тръгваме на път, за да се срещнем със западните жени. Отправихме се с колата за един град в Северно Мексико. Вече по здрач дон Хуан ми нареди да спра пред голяма неосветена къща в покрайнините на града. Слязохме от колата и се упътихме към входната врата. Дон Хуан почука няколко пъти. Никой не отговори. Имах чувството, че не сме дошли навреме. Къщата изглеждаше празна.

Дон Хуан продължи да чука, докато явно се умори. Направи ми знак аз да почукам. Каза ми да не преставам, защото хората, които живеели там, не чували добре. Попитах го дали няма да е по-добре да се върнем по-късно или на другия ден. Той ми каза да продължа да удрям по вратата.

След като чакахме като че ли безкрайно, вратата започна бавно да се отваря. Зловеща на вид жена подаде глава и ме попита да не би да имам намерение да счупя вратата или да ядосам съседите и да разлая кучетата им.

Дон Хуан пристъпи напред да каже нещо. Жената също направи крачка напред и насила го отмести встрани. Заклати показалец към мен и се разкрещя, че се държа така, като че ли светът ми е длъжен, като че ли само аз живея в него. Възразих, че постъпвам така, както ми е наредил дон Хуан. Жената попита не са ли ми наредили да разбия вратата. Дон Хуан понечи да се намеси, но отново беше отместен настрана.

Жената имаше вид на току-що станала от леглото. Не приличаше на нищо. С чукането си навярно я бяхме разбудили и тя си бе навлякла набързо рокля от коша с мръсните дрехи. Беше боса; косата й сивееше и беше в ужасно състояние. Очите й бяха зачервени, кръгли. Беше неугледна, но някак внушителна; доста висока, около един и седемдесет, мургава и изключително мускулеста; голите й ръце бяха целите на възли от твърдите й мускули. Забелязах, че има добре оформени прасци.

Тя ме изгледа от главата до петите някак отвисоко и извика, че още не е чула извиненията ми. Дон Хуан ми пошепна да се извиня високо и ясно.

Щом сторих това, жената се усмихна и се обърна към дон Хуан, като го прегърна така, сякаш беше дете. Избоботи, че не е трябвало да ме кара да чукам, защото ударите по вратата били кой знае защо изменчиви и обезпокоителни. Задържа ръката на дон Хуан и го поведе навътре, като му помогна да прекрачи високия праг. Нарече го „най-скъпото старче“. Дон Хуан се разсмя. Поразен бях, като го гледах как се преструва, че е доволен от нелепиците на тая страховита жена. Щом помогна на „най-скъпото старче“ да влезе в къщата, тя се обърна към мен и направи жест с ръка, сякаш да ме отпъди, като че бях куче. После се развесели от удивлението ми; зъбите й бяха едри и неравни, на всичко отгоре мръсни. После реши като че ли друго и ми каза да вляза.

Дон Хуан се беше запътил към някаква врата, която едва се забелязваше в дъното на тъмното преддверие. Жената му се скара, че не знае къде върви. Поведе ни през друго тъмно коридорче. Къщата изглеждаше огромна и никъде нямаше никаква светлина. Накрая жената отвори някаква врата на много просторна стая, почти празна, с изключение на две-три стари кресла по средата под най-мъждивата електрическа крушка, която бях виждал през живота си. Крушката беше старомодна и продълговата.

В едното от креслата се беше настанила друга жена. Първата седна на малка рогозка на пода и опря крака на другия стол. После вдигна бедра към гърдите си, откривайки се цялата. Не носеше гащи. Загледах я онемял.

С грозен, прегракнал глас жената ме попита какво съм се загледал така във вагината й. Не знаех какво да кажа, освен да отрека. Тя стана и сякаш замахна да ме удари. Настоя да си призная, че съм я гледал така, защото никога през живота си не съм виждал вагина. Почувствах се виновен. Бях напълно объркан, а също и раздразнен, че съм попаднал в такава ситуация.

Жената попита дон Хуан какъв Нагуал съм, след като не съм виждал вагина. Заповтаря това безкрайно, крещейки с целия си глас. Затича из стаята и спря до стола, на който седеше другата жена. Разтърси я за раменете и като ме посочи каза, че аз съм мъж, който никога през живота си не е виждал вагина. Разсмя се и не престана да се заяжда с мен.

Умирах от яд. Чувствах, че дон Хуан трябва да направи нещо, за да ме спаси от това унижение. Спомнях си, че ми беше казал как тия жени направо могат да те подлудят. Подценил ги беше — жената тук си беше готова за лудницата. Погледнах дон Хуан за подкрепа и съвет. Той извърна поглед. Изглеждаше също като мен в недоумение, макар да ми се стори, че улових някаква дяволита усмивка, която набързо прикри, като си обърна главата.

Жената легна по гръб и си вдигна полите, като ми заповяда да се нагледам до насита, вместо да поглеждам крадешком. Лицето ми трябва да е почервеняло, като съдех по горещината, която обля главата и врата ми. Бях толкова смутен, че почти не можех да се владея. Изпитвах желание да й счупя главата.

Изведнъж жената, която седеше на стола, стана и сграбчи другата за косата, принуждавайки я тутакси да стане, почти без никакво усилие. Взря се в мен с полупритворени очи, доближавайки лицето си на не повече от шест-седем сантиметра от моето. Ухаеше изненадващо свежо.

Тя извиси тъничък глас и каза, че трябва да се заемем за работа. Двете жени застанаха съвсем близо до мен под крушката. Не си приличаха. Втората жена беше по-възрастна или изглеждаше така, а лицето й беше покрито с плътен слой козметична пудра, която й придаваше вид на клоун. Косата й беше сресана на стегнат кок. Изглеждаше спокойна, с изключение на непрекъснатото треперене на долната й устна и на брадичката.

Двете жени бяха еднакво високи и силни на вид; надвесиха се заплашително над мен и продължително ме загледаха. Дон Хуан не направи нищо, за да прекъсне това тяхно взиране. По-възрастната поклати глава, а дон Хуан ми каза, че името й е Сулейка и че е сънувач. Жената, която бе отворила вратата, се казваше Сойла и беше прикривач. Сулейка се обърна към мен и с глас на папагал ме попита дали е вярно, че никога не съм виждал вагина. Дон Хуан не можа вече да се сдържи и се разсмя. Направих му знак, че не зная какво да кажа. Той ми пошепна, че за мен ще бъде по-добре да кажа „не“; в противен случай ще се наложи да съм готов да опиша една вагина, защото именно това щяла да поиска Сулейка от мен.

Отговорих съответно и Сулейка заяви, че изпитва жал към мен. После нареди на Сойла да ми покаже отново нейната вагина. Сойла легна по гръб под крушката и си разтвори краката.

Дон Хуан направо се задави от смях. Помолих го да ме изведе от тая лудница. Той пак ми пошепна, че е по-добре хубаво да погледам и да се направя, че внимавам и че ми е много интересно, защото ако не го сторя, ще ни държат тук до второто пришествие.

След като я разгледах внимателно и съвсем прилежно, Сулейка заяви, че отсега нататък мога да се фукам, че съм голям познавач, и ако случайно попадна на жена без гащи, няма да постъпвам толкова грубо и нетактично, че да оставя очите си да изскочат от орбитите им, защото вече знам какво е вагина.

После Сулейка ни поведе съвсем кротко към вътрешния двор. Пошепна, че там ме чака някой. На двора беше черно като в рог. Едвам различавах силуетите на останалите. Забелязах тъмните очертания на мъж, застанал на няколко метра от мен. Тялото ми изпита неволен тласък.

Дон Хуан заговори с много нисък глас на мъжа и му каза, че ме е довел да се запозная с него. Каза му и името ми. След_, _минута мълчание дон Хуан се обърна към мен да мп съобщи името на мъжа — Силвио Мануел — и да ми каже, че той е воин на мрака и фактическият водач на цялата група от воини. После Силвио Мануел започна да ми говори. Гласът му беше приглушен и думите идваха от него като изблици на лека кашлица, затова помислих, че има някакво нарушение в говора.

Нареди ми да го доближа. Понечих да го сторя, но той се отдръпна, сякаш плаваше. Отведе ме в една още по-тъмна ниша в някакво коридорче, движейки се, както изглеждаше, безшумно назад. Мърмореше нещо, което не можех да доловя. Поисках да заговоря: гърлото ме смъдеше, сякаш беше пресипнало. Той повтори нещо два-три пъти, докато проумея, че ми нарежда да се съблека. Имаше нещо повелително в гласа му, а също и в мрака наоколо. Не смеех да не се подчиня. Свалих дрехите си и останах чисто гол, разтреперан от страх и студ. Беше толкова тъмно, че не виждах дали дон Хуан и двете жени са още тук. Чух меко протяжно съскане от някакъв източник на няколко метра от мен; после усетих лек повей. Осъзнах, че Силвио Мануел издишва дъха си по цялото ми тяло.

После ме помоли да седна върху дрехите си и да погледна в една ярка точка, която лесно можех да различа в мрака; точка, от която идваше като че ли слаба кехлибарена светлинка. Стори ми се, че с часове се взирам в нея, докато внезапно установих, че светлата точка е лявото око на Силвио Мануел. Едва тогава разграничих очертанията на цялото му тяло и лицето. Коридорчето вече не беше толкова тъмно, колкото изглеждаше. Силвио Мануел пристъпи до мен и ми помогна да стана. Бях очарован, че виждам толкова ясно в тъмното. Дори не ме интересуваше, че съм гол или, както в този миг забелязах, че двете жени ме наблюдават. Явно и те можеха да гледат в тъмното, защото се взираха в мен. Понечих да си обуя панталоните, но Сойла ги грабна от ръцете ми.

Дълго време ме гледаха двете жени и Силвио Мануел. После, все едно отникъде, се появи дон Хуан и ми подаде обувките, а Сойла ме поведе през един коридор към открита площадка с дървета. Съгледах тъмен силует на жена, застанала в средата на площадката. Дон Хуан я заговори и тя измънка нещо в отговор. Той ми каза, че е южна жена и се нарича Марта и че е куриер на двете западни жени. Марта заяви, че се обзалага, че никога досега не съм се запознавал така гол с жена; нормалното било най-напред да се запозная и тогава да се събличам. После високо се разсмя. Смехът й беше толкова приятен, така чист и младежки, че тръпки ме побиха; той отекна из цялата къща и сякаш се пръсна из мрака и тишината. Погледнах дон Хуан за подкрепа. Нямаше го, нямаше го и Силвио Мануел. Бях сам с трите жени. Чувствах се нервен и попитах Марта знае ли къде е отишъл дон Хуан. Точно в този момент някой ме стисна за кожата под мишниците. Изкрещях от болка. Знаех, че е Силвио Мануел. Той ме повдигна, сякаш бях перце, и като ме разтърси, ми изу обувките. После ме постави в някакво плитко корито с ледена вода, която ми стигна до коленете.

Дълго стоях в коритото, докато всички ме разглеждаха най-обстойно. След това Силвио Мануел отново ме вдигна и ме остави до обувките ми, които някой старателно бе подредил до коритото.

И отново дон Хуан се появи отникъде и ми подаде дрехите. Пошепна, че трябва да се облека и да поостана малко от вежливост. Марта ми даде кърпа да се изтрия. Огледах се за другите две жени и Силвио Мануел, но те никакви не се виждаха.

Марта, дон Хуан и аз останахме в мрака и дълго разговаряхме. Тя като че ли се обръщаше само към дон Хуан, но аз бях, струва ми се, истинската й публика. Изчаквах за сигнал от дон Хуан да си тръгваме, но той като че ли се радваше на оживения разговор с Марта. Тя му разказа как тоя ден Сойла и Сулейка направо били пощурели. После добави, по-скоро за мен, че друг път били изключително разумни.

Сякаш разкривайки някаква тайна, Марта ни съобщи, че причината за рошавата коса на Сойла била защото поне една трета от нея била косата на Сулейка. Всъщност двете изпаднали в състояние на безгранично приятелство и взаимно си помогнали да си пооправят косите. Сулейка сплела косата на Сойла, както стотици пъти до този момент, само дето, загубила контрол над себе си, сплела в косата на Сойла части от своята. Марта каза още, че когато станали от столовете си, се нахвърлили една връз друга. Тя хукнала да ги спасява, но докато да влезе в стаята, Сулейка вече надделявала и тъй като този ден била по-ловка от Сойла, решила да отреже онази част от косата на Сойла, вплетена в нейната. Но в суматохата така се объркала, че отрязала вместо това собствената си коса.

Дон Хуан се разсмя така, сякаш чуваше най-смешното нещо на света. От тъмнината на вътрешното дворче дочух глухо кашляне, примесено със смях.

Марта добави, че сега трябвало да измайстори някакъв кок, докато косата на Сулейка израсте. Разсмях се заедно с дон Хуан. Харесваше ми тази Марта. Другите две жени ме отвращаваха; от тях направо ми се повръщаше. Марта пък изглеждаше като олицетворение на спокойствието и разумната целенасоченост. Не виждах чертите на лицето й, но си я представях много красива. Звукът на гласа й ме опиваше.

Тя попита много любезно дон Хуан дали бих приел нещо за ядене. Той отговори, че не съм се чувствал особено уютно със Сулейка и Сойла и че най-вероятно ще ме присвие стомахът. Марта ме увери, че двете жени са си отишли, и като ме хвана за ръката над лакътя, тя ме поведе през най-тъмното коридорче в яркоосветена кухня. Контрастът беше прекалено силен за очите ми. Останах на вратата, мъчейки се да свикна със силната светлина.

Кухнята имаше много висок таван и беше сравнително модерна и добре подредена. Настанихме се в нещо като кът за хранене. Марта беше млада и изглеждаше много здрава; имаше закръглена, пищна фигура, кръгло лице и малки нос и уста. Смолисточерната й коса беше сплетена и навита около главата.

Помислих си, че навярно и тя проявява същото любопитство към мен. Седяхме, хапвахме си и говорехме часове наред. Тя направо ме опияняваше. Беше необразована жена, но ме хипнотизираше с приказките си. Изброи ни подробно абсурдните неща, които Сойла и Сулейка правели, когато ги прихванели бесовете.

Когато си тръгнахме с колата, дон Хуан изрази възхищението си от Марта. Каза, че тя е може би най-чудесният пример, според него, как решителността може да повлияе на едно човешко същество. Без каквато и да било подготовка или подръчни средства, освен с непреклонното си намерение, Марта успешно беше изпълнила възможно най-тежката си задача — да се справи със Сойла, Сулейка и Силвио Мануел.

Попитах дон Хуан защо Силвио Мануел не ми беше разрешил да го погледна на светло. Той отговори, че Силвио Мануел е в силата си на тъмно и че аз ще имам безброй възможности да го видя. За нашата първа среща обаче било наложително той да остане в рамките на силата си — тъмнината на нощта. Силвио Мануел и двете жени живеели заедно, защото били екип от невероятни магьосници.

Дон Хуан ме посъветва да не правя прибързани оценки на двете западни жени. Бил съм ги срещнал в момент, когато не се владеели, но това се отнасяло само за повърхността на поведението им. Те имали сърцевина, която била несменяема; така например, дори в момент на най-неприятната им лудост, те били способни да се надсмиват над собствената си непривлекателност, сякаш това било представление, подготвено от някой друг.

Случаят със Силвио Мануел бил различен. Той съвсем не бил луд; всъщност именно дълбоката му трезвост го правела годен да се справя така сполучливо с двете жени, защото той и те били на двете крайности. Дон Хуан ми каза, че Силвио Мануел така си бил роден и всички около него признавали, че е различен. Дори покровителят му, суров и безпощаден с всички, обграждал Силвио Мануел с голямо внимание. Години минали преди дон Хуан да разбере причината за това предпочитание. Поради нещо необяснимо в характера му, щом веднъж Силвио Мануел навлязъл в лявостранното съзнание, повече не излязъл от него. Склонността му да остане в състояние на повишено съзнание, в съчетание с превъзходната дарба на водач на неговия покровител, му позволили да стигне преди всеки друг не само до заключението, че правилото е като карта и че всъщност има друг вид съзнание, но и до действителния коридор към другия свят на съзнанието. Дон Хуан каза, че Силвио Мануел по най-безупречен начин балансирал излишните си придобивки, като ги е поставил в служба на общата им цел. Именно така той се превърнал в мълчаливата сила зад дон Хуан.

Последната ми среща за опознаване на воините на дон Хуан беше със Севера. За тази среща дон Хуан ме беше завел в град Гуадалахара. Казваше, че мястото на срещата ни било недалеч от центъра на града и че тя трябвало да се състои по обяд, защото Северът бил по средата на деня. Излязохме от хотела в единайсет часа и тръгнахме да се разходим из града.

Вървях без да наблюдавам къде минаваме, притеснен от предстоящата среща, когато неволно се сблъсках с дама, забързана да излезе от някакъв магазин. Носеше пакети, които изпопадаха на земята. Извиних се и се заех да й помогна да събере пакетите. Дон Хуан ме подкани да побързам, защото щяхме да закъснеем. Дамата, изглежда, онемя. Хванах я за ръката. Беше много стройна, висока жена, някъде около шейсетте, изключително елегантно облечена. Имаше вид на дама от доброто общество. Беше извънредно учтива и призна, че вината била нейна, като обясни колко разсеяна била, тъй като се оглеждала за слугата си. Помоли ме да го открия сред тълпата. Обърнах се към дон Хуан; той пък каза, че най-малкото, което бих могъл да направя, след като едва не съм я убил, било да й помогна.

Поех пакетите й и се върнахме в магазина. Недалеч зърнах смотан на вид индианец, който изглеждаше съвсем не на място в тоя магазин. Дамата го повика и той застана до нея като някое загубено паленце. Гледаше така, сякаш всеки момент щеше да я близне по ръката.

Дон Хуан ни чакаше пред магазина. Обясни на дамата, че бързаме, а после й съобщи името ми. Дамата вежливо се усмихна и понечи да се ръкува. Помислих си колко възхитителна е била навярно на млади години, защото и сега беше все още красива и привлекателна.

Дон Хуан се обърна към мен и рязко заяви, че името й е Нелида и е от севера, и че е сънувач. После ме накара да погледна слугата и каза, че неговото име било Хенаро Флорес и че той пък бил човек на действието, воинът на всички дела в групата. Изненадата ми беше пълна. И тримата се разсмяха издълбоко; колкото повече се удивлявах, толкова повече те сякаш се радваха на това.

Дон Хенаро подаде пакетите на група деца, обяснявайки им, че господарката му, милата дама, която в момента разговаряла ей-там, им била купила тия подаръци; това било доброто й дело за тоя ден. После повървяхме мълчаливо до средата на пряката. Езикът ми се беше вързал на възел. Неочаквано Нелида посочи някакъв магазин и ни помоли за момент да я почакаме, защото трябвало да вземе кутия с чорапи, които й били запазили там. Погледна ме с присвити усмихнати очи, от които сякаш излизаха искри, и ми каза, тоя път без да се шегува, че с магьосничество или не, тя трябва да носи найлонови чорапи и дантелени гащи. Дон Хуан и дон Хенаро се разсмяха като ненормални. Взрях се в Нелида, защото друго не можех да направя. В нея имаше нещо съвършено земно и в същото време приличаше на призрак.

Тя шеговито напомни на дон Хуан да не ме изоставя, защото май всеки миг ще изгубя свяст. После любезно помоли дон Хенаро да изтича вътре до някакъв продавач и да вземе от него поръчката й. Той се накани да тръгва, но Нелида като че промени решението си и го викна да се върне, само че той очевидно не я чу и изчезна в магазина. Тя се извини и хукна след него.

Дон Хуан ме натисна по гърба, за да ме извади от объркването ми. Каза, че трябва да се запозная с другата северна жена, чието име е Флоринда, но когато е сама и по друго време, защото щяла да бъде връзката ми с друг цикъл, друго настроение. Описа ми Флоринда като същинско копие на Нелида, или обратното.

Отбелязах колко изтънчена и стилна е Нелида; можех да си представя как я виждам в някое модно списание. Фактът, че беше красива и тъй светлокоса, може би от френски или североиталиански произход, ме беше изненадал. Макар Висенте също да не беше индианец, поради селския си вид изглеждаше по-малко като аномалия. Попитах дон Хуан защо в неговия свят има не-индианци. А той ми отговори, че силата избира воините от групата на Нагуала и че е невъзможно да се знаят предварително нейните планове.

Пред магазина чакахме може би половин час. Стори ми се че, дон Хуан губи търпение, защото ме помоли да вляза вътре и да им кажа да побързат. Влязох в магазина. Не беше голям, нямаше задна врата и въпреки това не се виждаше никой. Попитах продавачите, но те не можаха да ми помогнат.

Върнах се при дон Хуан и поисках да знам какво се е случило. Той ми каза, че или са се стопили във въздуха, или са се изнизали навън, докато той ме е тупал по гърба.

Аз му се развиках, че повечето от хората му са фокусници. А той се разсмя така, та чак сълзи му потекоха от очите. Каза, че съм идеалният будала. Моето честолюбие ме превръщало в чудесен екземпляр. Разсмя се тъй силно, като ме гледаше как се дразня, че трябваше да се подпре на някаква стена.

Ла Горда ми беше разказвала подробно за първата си среща с членовете от групата на дон Хуан. Нейната версия се различаваше само по съдържанието; формата беше същата. С нея воините като че били по-невъздържани, но тя го приела като опит да я разбудят от дрямката й, а също и като естествена реакция на онова, което мислела за своята грозна особа.

Докато обсъждахме света на дон Хуан, проумяхме, че той е копие на света на покровителя му. Виждаше се, че се състои или от групи, или от домакинства. Имаше една група от четири независими двойки явни сестри, които работеха и живееха заедно; друга група от трима мъже на възрастта на дон Хуан и негови близки; екип от двама малко по-млади мъже — куриерите Емилито и Хуан Тума; и накрая екип от две млади южни жени, които изглеждаха сродници — Марта и Тереза. В други моменти можеше да се забележат четири отделни домакинства, разположени съвсем далеч едно от друго в различни райони на Мексико. Едното беше съставено от двете западни жени, Сулейка и Сойла, Силвио Мануел и куриера Марта. Другото се състоеше от двете южни жени, Сесилия и Делия, куриера на дон Хуан Емилито и куриера Тереза. Третото домакинство пък беше от двете източни жени, Кармела и Хермелинда, Висенте и куриера Хуан Тума; и последното — от северните жени Нелида и Флоринда и дон Хенаро.

Според дон Хуан, светът му не се отличаваше с хармонията и равновесието на света на неговия покровител. Единствените две жени, които напълно се уравновесяваха една друга и които изглеждаха като абсолютни близначки, бяха северните войни Нелида и Флоринда. Веднъж Нелида между другото ми беше казала, че така си приличат, че имали дори и еднаква кръвна група.

Една от най-приятните изненади в нашите взаимоотношения за мен беше метаморфозата на Сулейка и Сойла, които се бяха показали толкова отблъскващи. Както беше казал дон Хуан, те се оказаха най-трезвите и прилежни воини, които можех да си представя. Когато отново ги видях, не повярвах на очите си. Пристъпите на лудост бяха попреминали и сега те приличаха на две добре облечени мексикански дами, високи, мургави и набити, с искрящи тъмни очи като парченца бляскав черен обсидиан. Те се развеселиха и се пошегуваха с мен за онова, което се беше случило в нощта на нашата първа среща, сякаш не те, а някой друг бе взел участие в нея. Лесно можех да разбера смущението, обладало дон Хуан при срещата му със западните воини от групата на покровителя му. Невъзможно ми беше да приема, че Сулейка и Сойла се превръщаха понякога в крайно противните и гадни създания, с които се бях сблъскал в началото. Щях да бъда много пъти свидетел на техните превъплъщения и все пак никога нямаше да ги съдя така сурово, както го бях сторил при първата ни среща. Изблиците им на лудост ме бяха натъжили повече от всичко друго.

Но най-голямата изненада за мен беше Силвио Мануел. В мрака на първата ни среща аз си го бях представил като някакъв импозантен мъж, всемогъщ гигант. Всъщност той беше въздребен, но не с дребни кости. Тялото му беше като тяло на жокей — дребно, но съвършено пропорционално. Приличаше ми на гимнастик. Владееше физиката си тъй удивително, че можеше да се издува като жаба близо двойно повече от размерите си, като свиваше всички мускули на тялото си. Обичаше да прави изумителни демонстрации, като отделяше ставите си и след това ги събираше без никакви видими признаци на болка. Като гледах Силвио Мануел, винаги изпитвах дълбоко, непознато до момента, чувство на уплаха. Приличаше ми на пришълец от друго време. Беше бледомургав, същинска бронзова статуя. Чертите му бяха изострени; леко прегърбеният му нос, пълните устни и силно раздалечените очи му придаваха вид на стилизирана фигура във фреска на майте. През деня се държеше приятелски и топло, но паднеше ли нощта, ставаше неузнаваем. Гласът му се променяше. Той сядаше в някой тъмен ъгъл и се оставяше на тъмнината да го погълне. Единственото видимо нещо у него беше лявото му око, което оставаше отворено и придобиваше странен блясък, напомнящ очите на праисторическа котка.

Вторият въпрос, възникнал в процеса на взаимоотношенията ни с воините на дон Хуан, беше темата за контролираното безумие. Веднъж, когато разговаряхме с Дон Хуан, той ми даде изчерпателни обяснения за двете категории, на които се делят всички жени воини — сънувачите и прикривачите. Всички членове на групата му практикували сънуване и прикриване като част от ежедневния си живот, но жените, които оформяли планетата на сънувачите и планетата на прикривачите, били първокласни специалисти по съответните дейности.

Прикривачите са тези, които поемат главния удар в ежедневния свят. Те са бизнес ръководителите, тези които работят с хората. Всичко, свързано със света на обикновените дела, минава през тях. Прикривачите практикуват контролираното безумие точно както сънувачите практикуват сънуването. С други думи контролираното безумие е основата на прикриването, също както сънищата са основата на сънуването. Дон Хуан казваше, че в общи линии най-голямото постижение на един воин във второто внимание е сънуването, докато в първото внимание най-голямото му постижение е прикриването.

При първата ни среща аз не бях разбрал правилно това, което правеха с мен воините на дон Хуан. Бях възприел действията им като примери на фокусничество — такова би било впечатлението ми и до днес, ако не съществуваше идеята за контролираното безумие. Дон Хуан твърдеше, че техните действия с мен били майсторски уроци по прикриване. Казваше ми също, че именно в изкуството на прикриването го бил изучил неговият покровител преди каквото и да било друго. За да оцелее сред воините на своя покровител, той трябвало да изучи бързо това изкуство. Той казваше, че в моя случай, тъй като не се налага да се справям сам с воините му, трябвало най-напред да изуча сънуването. В подходящ момент щяла да дойде Флоринда и да ме поведе из лабиринтите на прикриването. Никой друг нямало да може нарочно да разговаря за това с мен; можели само да ми правят преки демонстрации, както го бяха сторили при първата ни среща.

Дон Хуан ми обясни надълго и нашироко, че Флоринда е една от най-изявените специалисти по прикриване, защото е изучена във всяка негова мъчнотия от покровителя му и четиримата му воини, които били прикривачи. Флоринда била първата жена воин, дошла в света на дон Хуан, и именно поради това трябвало да е първият ми водач — не само в изкуството на прикриването, а и в загадката на третото внимание, при условие че някога стигнех до него. По тоя въпрос дон Хуан не се задълбочаваше. Казваше само, че трябва да се изчака, докато стана готов; първо да науча прикриването, а след това да навляза в третото внимание.

Според дон Хуан, покровителят му имал нужда от допълнително време и грижи за него и воините си във всичко, свързано с усвояването на изкуството на прикриването. Използвал дори сложни дяволии, за да създаде подходящ контекст за противопоставяне между повелите на правилото и поведението на воините в ежедневния свят, във взаимоотношенията им с хората. Той вярвал, че именно това е начинът да ги убеди, че когато липсва чувството за лична значимост, единственият начин воинът да се справи със социалната среда е в условията на контролирано безумие.

Докато разработвал триковете си, покровителят на дон Хуан настройвал действията на хората и действията на воините срещу повелите на правилото, а после сядал и оставял да се разгърне естествено драмата. За известно време безразсъдството на хората вземало връх и повличало със себе си и воините, според естествения ход на нещата, но в крайна сметка бивали победени от по-всеобхватните схеми на правилото.

Дон Хуан ни казваше, че отначало се отнасял с презрение към контрола на покровителя му над играчите. Дори му го заявил в лицето. Покровителят му никак не се развълнувал. Възразил, че контролът е просто илюзия, сътворена от Орела. Той бил само безупречен воин и действията му били смирен опит да бъде огледален образ на Орела.

Дон Хуан твърдеше, че силата, с която покровителят му провеждал плановете си, произлизала от убеждението му, че Орелът е реален и неоспорим, и че това, което хората правят, е пределно безразсъдство. Двамата заедно сътворили контролираното безумие, което покровителят на дон Хуан описвал като единствения мост между безразсъдството на хората и неоспоримостта на повелите на Орела.