Карлос Кастанеда
Дарът на орела (12)

11
ЖЕНАТА НАГУАЛ

ДОН ХУАН РАЗКАЗВАШЕ, че когато бил оставен да бъде прочистен от западните жени, бил останал и под насоките на северната жена, която можела да се сравни единствено с Флоринда — прикривач номер едно; именно тя го изучила в принципите на това изкуство. Тя и неговият покровител го снабдили с фактическите средства да осигури тримата мъже воини, куриера и четирите жени прикривачи, от които щял да бъде съставен екипът му.

Осемте жени ясновидци от групата на покровителя му търсили упорито определената конфигурация на сияйността и не бяха срещнали никакво затруднение да намерят съответните типове мъже и жени воини за групата на дон Хуан. Неговият покровител обаче не позволил на ясновидците да правят каквото и да е, за да съберат намерените воини. На дон Хуан било отредено да приложи принципите на прикриване и да осигури хората.

Първият появил се воин бил Висенте. Дон Хуан още не бил съвсем вещ в прикриването, за да го привлече сам. По-голямата част от работата трябвало да свършат покровителят му и северният му прикривач. След това дошъл редът на Силвио Мануел, после на Хенаро и накрая на Емилито, куриерът.

Флоринда била първата жена воин. Била последвана от Сойла, после от Делия, а след това и от Кармела. Дон Хуан казваше, че покровителят му неотклонно настоявал да се оправят със света изключително при условията на контролираното безумие. Крайният резултат бил един изумителен екип от практикуващи специалисти, които измисляли и изпълнявали най-заплетените схеми.

Когато всички те придобили висока степен на майсторство в изкуството на прикриването, техният покровител решил, че за него е настъпил моментът да им намери жена Нагуал. Верен на тактиката си да помогне на всеки да си помогне сам, той изчакал довеждането й в техния свят не само докато всички те не станали първокласни прикривачи, но и докато дон Хуан не се научил да вижда. И макар дон Хуан дълбоко да съжалявал за времето, пропиляно в чакане, признаваше, че съвместните им усилия да си я намерят е създало по-здрава спойка помежду им. Тя съживила готовността им да търсят свободата си.

Покровителят му започнал да разгръща своята стратегия как да привлече жената Нагуал, като изневиделица се превърнал в ревностен католик. Накарал дон Хуан, като наследник на неговото познание, да се държи като син и да ходи на църква заедно с него. Почти всеки ден той го влачел със себе си на утринните литургии. Дон Хуан разправяше, че покровителят му, много обаятелен и безкрайно свободен в общуването си с хората, го представил на всички в църквата като свой син, който се занимава с наместване на кости.

Дон Хуан пък, по онова време нецивилизован езичник, направо си умирал от срам, че се е озовал в социална ситуация, където трябва да разговаря и да дава обяснения за себе си. Единственото, което го успокоявало, било, че покровителят му имал някакъв върховен мотив за всичко, което прави. Опитал се да разбере, като го наблюдава, какви биха могли да бъдат мотивите му. Действията на покровителя му били последователни и изглеждали съвсем неприкрити. Като безупречен католик, той се ползвал с доверието на десетки хора, особено с това на енорийския свещеник, който високо го ценял и го считал за свой приятел и довереник. Дон Хуан не можел да се досети каква е целта му. През ума му минала мисълта, че покровителят му най-искрено се е посветил на католическата вяра, или пък е полудял. Не бил разбрал още, че един воин никога не губи контрол, при никакви обстоятелства.

Опасенията на дон Хуан относно ходенето на църква изведнъж изчезнали, когато покровителят му започнал да го запознава с дъщерите на местните хора, на които дни наред го представял. Зарадвал се на това, макар да се чувствал неловко. Помислил си, че покровителят му помага да си развърже малко езика. Защото дон Хуан не бил нито разговорлив, нито обаятелен, а покровителят му твърдял, че един Нагуал трябва задължително да бъде и двете.

Една неделя по време на църковната литургия, след близо година почти ежедневни посещения, дон Хуан установил истинската причина за ходенето им на църква. Бил на колене до някакво момиче на име Олинда, дъщеря на един от познатите на покровителя му. Обърнал се той да размени поглед с нея, както било станало вече обичайно след месеци всекидневни контакти. Очите им се срещнали и внезапно дон Хуан я видял като сияйно същество, а после видял и нейната двойнственост. Олинда била „двойна“ жена. Покровителят му знаел за това от дълго време и бил извървял най-трудния път, за да постави дон Хуан в досег с нея. Дон Хуан си призна пред нас, че за него този момент бил невероятно вълнуващ.

Покровителят му знаел, че дон Хуан е видял. Мисията му да постави заедно двойните същества била изпълнена успешно и безупречно. Той се изправил и очите му обходили всяко кътче на църквата, а после си излязъл, без да се обърне назад. За него тук вече нямало нищо.

Дон Хуан разправяше, че когато покровителят му излязъл по средата на църковната служба, всички глави се обърнали след него. Дон Хуан понечил да го последва, но Олинда смело стиснала ръката му и го задържала Тогава той разбрал, че силата на виждането не е само негова. Нещо преминало през двама им и те се вцепенили. В миг дон Хуан установил, че не само службата е свършила, а че и двамата са извън църквата. Покровителят му се опитвал да успокои майката на Олинда, която била направо разярена и засрамена от тази неочаквана и недопустима тяхна изява на близост.

Дон Хуан се чудел какво да направи. Знаел, че сам трябва да измисли някакъв план. Имал всички възможности, но значимостта на това събитие го карало да губи вяра в способностите си. Отказал се от наученото като прикривач и потънал в интелектуалната дилема дали да се отнесе с Олинда с контролирано безумие или не.

Неговият покровител му казал, че не може да му помогне. Бил задължен само да ги събере заедно — дотук свършвала неговата мисия. Сега се налагало дон Хуан сам да направи необходимите стъпки, за да си я осигури. Дори намекнал пред дон Хуан дали да не помисли да се ожени за нея, ако трябва. Едва след като тя доброволно дойде при него, той би могъл да помогне на дон Хуан в качеството си на Нагуал.

Дон Хуан опитал да я ухажва официално. Не бил добре приет от родителите й, които не можели да се примирят дъщеря им да бъде ухажвана от човек с различен социален произход. Олинда не била индианка; семейството й било от градската буржоазия, развивало дребен бизнес. Бащата имал съвсем други планове за бъдещето на дъщеря си. Заплашил да я изпрати далече, щом дон Хуан бил толкова настойчив в намеренията си да се ожени за нея.

Дон Хуан ни казваше, че двойните същества, особено жените, са необикновено консервативни, дори плахи. Олинда не правела изключение. След първоначалното въодушевление в църквата, тя станала предпазлива, дори уплашена. Собствените й реакции я безпокоели.

Като стратегическа маневра покровителят на дон Хуан го накарал да се оттегли, като се престори, че се примирява с решението на баща си, който уж също не одобрява момичето — така предполагали всички, които били свидетели на инцидента в църквата. Хората разправяли, че публичната им проява толкова не се харесала на баща му, че като ревностен католик той не издържал и оттогава вече не се върнал в църквата.

Покровителят на дон Хуан му обяснил, че един воин никога не попада в обсада. Да бъдеш в обсада, предполага да имаш лични притежания, които могат да бъдат блокирани. Един воин няма на света нищо, освен своята безупречност, а безупречността не може да бъде заплашвана. Особено в битката за собствения си живот, каквато дон Хуан водел, за да си осигури жена Нагуал, един воин трябвало да използва стратегически всички достъпни му средства.

Като чул това, дон Хуан решил да използва всяка частичка от своите познания на прикривач, за да се добере до момичето. За тази цел той наел Силвио Мануел, който да приложи изкуството си на магьосник, което дори на този ранен етап било страхотно, за да похити момичето. Силвио Мануел и Хенаро, който пък бил истински храбрец, се промъкнали в къщата на момичето, преоблечени като стари перачки. Било посред бял ден и всички в къщата били заети с приготовлението на обяда за голяма група роднини и приятели. Неофициалната причина за това празненство било заминаването на Олинда. Силвио Мануел разчитал, че като видят две непознати перачки да идват с вързопи за пране, хората ще си помислят, че те имат нещо общо с празненството в чест на Олинда и няма да ги заподозрят. Предварително дон Хуан бил дал на Силвио Мануел и Хенаро всякакви сведения за обичайната програма на членовете от семейството. Казал им, че обикновено перачките внасяли вързопите с изпраните дрехи в къщата и ги оставяли за гладене в големия килер. Понесли голям вързоп с дрехи, Силвио Мануел и Хенаро влезли направо в стаята, уверени, че Олинда ще бъде там.

Дон Хуан разказваше как Силвио Мануел отишъл при Олинда и използвал хипнотичната си сила да я накара да припадне. Напъхали я в един чувал, завързали го с чаршафите й и си излезли, оставяйки зад гърба си вързопа, който носели. На вратата се сблъскали с баща й. Той дори не ги погледнал.

Покровителят на дон Хуан бил направо вбесен от тази тяхна маневра. Наредил на дон Хуан да върне незабавно момичето в къщата. Задължително било, казал той, двойната жена по своя собствена воля да дойде в къщата на покровителя, евентуално без намерение да се присъедини към тях, а поне защото се интересува от тях.

Дон Хуан усетил, че всичко е загубено — твърде голям бил рискът момичето незабелязано да бъде върнато в къщата. Но Силвио Мануел измислил решение. Предложил четирите жени от групата на дон Хуан да я заведат до някакъв безлюден път и там дон Хуан уж да я спаси.

Силвио Мануел настоял жените да се престорят, че я отвличат. В един момент по пътя някой ще ги види и ще хукне да ги гони. Преследвачът ще ги настигне и те ще пуснат чувала с такава сила, че да бъде убедително. Преследвачът, естествено, ще бъде дон Хуан, който като по чудо ще се намира точно на това място и точно по същото време.

Силвио Мануел изисквал действия, наподобяващи истинския живот. Наредил на жените да запушат устата на момичето, което вече със сигурност щяло да се е събудило и да пищи вътре в чувала, а след това да тичат повече от километър с чувала на гръб. Казал им и да се крият от преследвача си. Накрая, след наистина изтощителното премеждие, трябвало да пуснат чувала така, че момичето да стане свидетел на лютата битка между дон Хуан и четирите жени. Силвио Мануел казал на жените, че всичко това трябва да бъде изключително реалистично. Въоръжил ги с пръчки и им заръчал най-убедително да налагат дон Хуан, преди той да ги прогони.

От всички жени Сойла била най-лесно спохождана от истерия; щом се заели да налагат дон Хуан, тя се вживяла в ролята си и направила вледеняващо изпълнение, като го удряла толкова силно, че от гърба и раменете му се разхвърчали парчета кожа. В един момент изглеждало, че похитителките ще спечелят битката. Наложило се Силвио Мануел да излезе от прикритието си и като се преструвал на най-обикновен минувач, той им напомнил крадешком, че това е само шмекерия и че е време да избягат. По този начин дон Хуан станал спасител и закрилник на Олинда. Казал й, че самият той не може да я върне у дома й, защото бил силно наранен, но ще я изпрати с набожния си баща. Тя му помогнала да стигнат до къщата на неговия покровител. Дон Хуан разправяше, че никак не му се налагало да се преструва на ранен — отвсякъде по тялото му се стичала кръв и те едвам се добрали до вратата. Когато Олинда разказала историята на покровителя му, желанието на покровителя да се изсмее било толкова неудържимо, че му се наложило да се престори, че ридае.

Превързали раните на дон Хуан, а после той си легнал. Олинда се заела да му обяснява защо баща й бил против него, но не успяла да довърши. В стаята влязъл покровителят на дон Хуан и й съобщил, че като я наблюдава как ходи, е убеден, че похитителите са наранили и нейния гръб. Предложил да се погрижи за нея преди положението да е станало критично.

Олинда не се решавала на това. Покровителят на дон Хуан й напомнил, че похитителите не се шегували — в края на краищата те едва не убили сина му. Тия думи били достатъчни — тя се доближила до покровителя и се оставила на грижите му. Той й нанесъл силен удар по плешката. Чул се пукот и Олинда изпаднала в състояние на повишено съзнание. Той й разкрил правилото; и също като дон Хуан тя го възприела изцяло. Нямало нито съмнения, нито колебания.

Жената Нагуал и дон Хуан намерили пълнота и мълчание във взаимната си компания. Дон Хуан казваше, че чувствата им един към друг нямали нищо общо нито с привързаността, нито с необходимостта; това било по-скоро споделено физическо усещане как някаква зловеща бариера се разбива вътре в тях и те се превръщат в едно и също същество.

Дон Хуан и неговата жена Нагуал, според предписанията на правилото, работили заедно години наред, за да намерят групата от четирите жени сънувачи, които се оказали Нелида, Сулейка, Сесилия и Хермелинда, както и тримата куриери Хуан Тума, Тереза и Марта. В перипетиите по тяхното намиране на дон Хуан се изяснила практическата страна на правилото. Всички те представлявали точно това, което повелявало правилото. Възкачването им бележело нов цикъл за всеки, включително за покровителя на дон Хуан и за неговата група. За дон Хуан и воините му това означавало цикъл на сънуване, докато за покровителя и неговата група означавало период на несравнима безупречност в делата им.

Покровителят на дон Хуан му обяснил, че когато бил млад и за пръв път се запознал с идеята на това правило като средство за свобода, той се въодушевил и направо онемял от радост. За него свободата била съвсем близка реалност. Когато обаче разбрал естеството на правилото като карта, надеждите и оптимизмът му се удвоили. По-късно в живота му настъпила трезвостта; колкото по-остарявал, толкова по-малки ставали шансовете да успеят и той, и екипът му. Най-накрая се убедил, че каквото и да правят, едва ли има някаква възможност крехкото им човешко съзнание да полети някога свободно. Примирил се със себе си и своята съдба и се предал на неуспеха си. Казал на Орела от вътрешното си „аз“, че се радва и е горд, че е обогатявал своето съзнание. Орелът можел свободно да разполага с него.

Дон Хуан ни казваше, че подобно настроение имали и всички останали членове от групата на покровителя му. Свободата, предлагана в правилото, била нещо, което всички считали за непостижимо. Били зърнали някои елементи от унищожителната сила, каквато бил Орелът, и чувствали, че срещу нея нямат никакви шансове. Всички били съгласни обаче, че ще изживеят живота си безупречно, защото няма причини да не бъдат безупречни.

Според дон Хуан покровителят му и неговата група, независимо от чувството си за некомпетентност, или може би именно поради това, наистина намерили свободата си. Те наистина навлезли в третото внимание — не като група обаче, а един по един. Фактът, че намерили коридор, било окончателно потвърждение на истината, която се съдържала в правилото. Последният, напуснал света на съзнанието в обикновения живот, бил неговият покровител. Той се съобразил с правилото и взел със себе си жената Нагуал на дон Хуан. Докато двамата се разтопявали в тотално съзнание, дон Хуан и всички негови воини били принудени да експлодират отвътре — той не можеше да намери други думи, за да опише последвалото чувство, — да бъдат насилени да забравят всичко, на което станали свидетели в света на своя покровител.

Този, който никога не забравил нищо, бил Силвио Мануел. Именно той ангажирал дон Хуан в непосилната задача да съберат отново членовете на групата им, разпилени къде ли не. А след това ги хвърлил в задачата да намерят тоталността на самите себе си. Години им били нужни да постигнат и двете задачи.

Дон Хуан беше обсъждал надълго и нашироко темата на забравянето, но само във връзка с огромната им трудност да се съберат отново и да започнат без своя покровител. Така и не ни каза точно какво води след себе си факта да забравиш или да възвърнеш тоталността на самия себе си. В това отношение беше верен на уроците на своя покровител: само ни помагаше да си помогнем сами.

За тази цел той тренираше Ла Горда и мен да виждаме заедно и можеше да ни покаже, че макар човешките същества да изглеждат на един ясновидец като сияйни яйца, яйцевидната форма е един външен пашкул, една черупка от сияйност, която обвива една крайно интригуваща, омайна, хипнотична сърцевина, съставена от концентрични кръгове от жълтеникава сияйност с цвят на пламъка на свещ. При последния ни сеанс той ни беше накарал да видим хора, които обикалят около една църква. Беше късен следобед, почти на мръкване и въпреки това съществата в твърдите си сияйни пашкули излъчваха достатъчно светлина, за да превърнат всичко около себе си в кристално прозрачно. Гледката беше удивителна.

Дон Хуан ни беше обяснил, че яйцевидните черупки, които ни изглеждаха тъй ярки, всъщност са матови. Сияйността се дължи на лъчистата сърцевина, черупката дори намалява нейния блясък. Дон Хуан ни разкри, че черупката трябва да бъде счупена, за да освободи това същество. Трябва да се счупи в подходящ момент, точно както създанията, които се излюпват от яйца, счупват черупката си. Ако не успеят да го сторят, те се задушават и умират. Както при създанията, които се излюпват от яйца, за един воин няма начин да счупи черупката на своята сияйност, докато не е настъпил подходящият момент.

Според дон Хуан загубването на човешката форма е единственият способ да се счупи тази черупка, единственият способ да се освободи тази влудяваща сияйна сърцевина — сърцевината на съзнанието, която е храната на Орела. Да се счупи черупката означава да си припомним другото „аз“ и да се стигне до тоталността на собственото „аз“.

Дон Хуан и неговите воини наистина бяха стигнали до своята тоталност и едва тогава се бяха заели с последната си задача — да намерят нов чифт двойни същества. Дон Хуан твърдеше, че те смятали това за много проста работа — всичко друго било относително лесно за тях. Нямали представа, че очевидната леснина на постиженията им като воини е последица от майсторството и личната сила на техния покровител.

Търсенето на нов чифт двойни същества се оказало безплодно. През цялото време докато търсели, не се натъкнали на двойна жена. Намерили няколко двойни мъже, но всички те били добре ситуирани, заети, заможни и толкова доволни от живота, че било безполезно да се залавят с тях. Нямали никаква нужда от цел в живота. Мислели, че вече са я постигнали.

Един ден дон Хуан разбрал, че той и групата му остаряват и изглежда нямало никаква надежда да изпълнят задачата си. За пръв път почувствали жилото на отчаянието и безсилието.

Силвио Мануел настоял да се оттеглят и да живеят безупречно, без да намерят свободата си. На дон Хуан се сторило правдоподобно това да е ключът към всичко. В това отношение той се оказал последовател на стъпките на своя покровител. Стигнал дотам да приеме, че в определена точка по пътя си един воин може да бъде завладян от непреодолим песимизъм. Почти изневиделица го връхлетяло някакво чувство на поражение или може би по-точно някакво чувство на недостойност. Дон Хуан разправяше, че преди той обичал да се надсмива над съмненията на своя покровител и някак не можел да повярва, че оня се тревожи сериозно. Въпреки протестите и предупрежденията на Силвио Мануел, дон Хуан си мислел, че всичко е някаква огромна шмекерия, стъкмена за да ги научи на нещо.

И тъй като не вярвал, че съмненията на покровителя му са реални, не повярвал и в истинността на решението на покровителя му да живее безупречно без надеждата за свобода. Когато накрая схванал, че покровителят му с цялата си сериозност се е предал на провала, хрумнало му също, че твърдото решение на един воин да живее безупречно въпреки всичко, не е достатъчно като стратегия за успеха. Дон Хуан и екипът му доказали тази истина за себе си, когато разбрали като абсолютен факт, че вероятността за провал е много голяма. Според дон Хуан в такива моменти надделява тренировката, продължила цял живот, и воинът навлиза в състояние на крайно унижение; когато истинската бедност на неговите човешки ресурси стане неоспорима, воинът няма никаква друга алтернатива, освен да отстъпи и да сведе глава.

Дон Хуан се удивляваше, че проумяването на този факт като че ли не оказва въздействие върху жените-воини от един екип; този безпорядък като че ли въобще не ги трогвал. Забелязал това и в групата на своя покровител: жените никога не се тревожели и не унивали за съдбините си така, както мъжете. Те сякаш просто се примирявали с оценката на покровителя на дон Хуан и го следвали, без да показват признаци на терзание. Щом жените били разместени на известно ниво, оставали безразлични към това. Единственото, което ги засягало, било да са заети с нещо. Като че ли само мъжете се жертвали за свободата и реагирали остро на всяко противодействие.

В собствената си група дон Хуан забелязвал същия контраст. Жените с готовност се съгласяваха с него, когато той твърдеше, че вътрешните му сили, ресурсите му, са неадекватни. Можеше единствено да заключи, че жените, макар и никога да не го споменаваха, по начало никога не вярват, че имат някакви вътрешни сили. Именно поради това нямаше как да изпитват разочарование или отчаяние, щом откриеха, че са безсилни. Знаеха си го цял живот.

Дон Хуан твърдеше, че причината Орелът да изисква два пъти повече жени воини, се дължи именно на това, защото жените притежават присъщото им равновесие, което при мъжете липсва. В критичния момент мъжете са тия, които стават истерични и извършват самоубийство, щом преценят, че всичко е загубено. Една жена може да се самоубие поради липса на насока и цел, но не защото има провал в системата, към която тя случайно принадлежи.

След като дон Хуан и групата му воини се отказали от всякаква надежда, или по-скоро, както го каза дон Хуан, след като той и мъжете воини ударили на камък, а жените намерили подходящ начин да се пригодят към тях, дон Хуан най-накрая се натъкнал на един двоен човек, към когото можел да подходи по своите критерии. Този двоен човек съм бил аз. Тъй като нито един нормален човек не би се наел доброволно с един такъв абсурден проект като борбата за свобода, дон Хуан трябвало да последва учението на своя покровител и като истински прикривач да ме изтърколи в групата си, както беше изтърколил всички останали членове. Трябвало да ме доведе сам до едно място, където да приложи физическа сила върху тялото ми, при това да съм отишъл там по собствено желание. В къщата си ме беше примамил съвсем лесно — както казваше, да осигуриш двоен мъж никога не е особен проблем. Трудното е да намериш такъв, който е достъпен.

Първото посещение в къщата му беше, от гледна точка на ежедневното ми съзнание, сеанс без никакви особености. Дон Хуан беше обаятелен и се шегуваше с мен. Насочваше разговора към умората, която тялото изпитва след продължително шофиране на кола — тема, която ми изглеждаше съвсем несъстоятелна, след като бях студент по антропология. После той направи между другото забележка, че гърбът ми бил като че ли не съвсем изправен и без да каже нищо повече, сложи ръка на гърдите мп и ме изправи, като ме чукна яко по гърба. Направи го така изневиделица, че направо ми причерня. Когато отново отворих очи, имах чувството, че е счупил гръбнака ми, но вече знаех, че съм различен. Бях друг човек, не този, когото познавах. Оттогава нататък, винаги когато се виждах с него, той ме караше да се измествам от дясностранното ми съзнание към лявостранното, а после ми разкриваше правилото.

Почти веднага след като ме намерил, дон Хуан се срещнал с една двойна жена. Не ме свърза с нея по предварително подготвен план, както бил направил с него покровителят му, а измислил една шмекерия, резултатна и изпипана като тия на покровителя му, чрез която сам примамил и осигурил двойната жена. Приел тази тежка задача, защото вярвал, че е дълг на всеки покровител да осигури и двете двойни същества веднага, след като ги намери, а после да ги ангажира като партньори в едно невъобразимо начинание.

Разказа ми как един ден, когато още живеел в Аризона, отишъл в едно министерство да попълни някаква молба-формуляр. Дамата на гишето му препоръчала да занесе документа на чиновничката в съседния отдел и без да поглежда, посочила наляво. Дон Хуан се упътил по посока на протегнатата й ръка и видял до едно бюро да седи двойна жена. Когато й занесъл молбата, установил че тя е само младо момиче. Тя му казала, че няма нищо общо с молбите. Въпреки това, от съчувствие към бедния стар индианец, тя намерила време да му помогне да я придвижи.

Нужни били юридически документи, каквито дон Хуан носел в джоба си, но нарочно се престорил на напълно неграмотен и безпомощен. Направил да изглежда така, че бюрократичната машина за него е абсолютна загадка. Никак не му било трудно да изрази пълното си невежество, обясняваше дон Хуан; трябвало единствено да се обърне към онова, което навремето било неговото нормално състояние на съзнание. Целта му била да удължи взаимоотношенията си с това момиче по възможност повече. Навремето му го бил казал неговият наставник и докато търсел двойни жени, той сам се убедил в правотата му, че такива се срещат извънредно рядко. Наставникът му го предупредил също, че те притежават вътрешни сили, които ги правят силно непостоянни. Затова сега дон Хуан се страхувал, че ако не изиграе майсторски картите си, тя ще си отиде. За да спечели време, въздействал върху състраданието й. Измислил още нещо, за да я забави, като се престорил, че е изгубил юридическите документи. Почти всеки ден й носел някакъв друг документ. Тя го прочитала и със съжаление му казвала, че не този е нужният. Момичето толкова го съжалявало заради окаяното му състояние, че предложило дори да плати на адвокат, който да изработи идентично копие на документите му.

След три месеца истории от тоя род, дон Хуан решил, че е настъпил моментът да представи документите си. Дотогава тя свикнала дотолкова с него, че почти всеки ден нетърпеливо го очаквала. Дон Хуан дошъл за последен път да изрази благодарностите си и да се сбогува. Казал й, че много би искал да й донесе подарък, за да покаже признателността си, но нямал пари дори за храна. Тя останала трогната от щедростта му и го поканила на обяд. Докато се хранели, той разсъдил на глас, че подаръкът не трябва задължително да се купува. Той може да бъде и нещо, което да е само за очите на получателя. Нещо, което да се запомни, а не да се притежава.

Думите му я заинтригували. Дон Хуан й напомнил, че тя е изразила съчувствие към индианците и бедняшкото им състояние. Попитал я дали би искала да види индианците в различна светлина — не като бедняци, а като артисти. Казал й, че познава един старец, последният от поколението танцьори на силата. Уверил я, че ако го помоли, старецът ще потанцува за нея; освен това й обяснил, че едва ли някога през живота си е виждала такова нещо, нито пък би видяла оттук нататък. Такова нещо можели да виждат само индианци.

Идеята страшно я зарадвала. След работа тя го взела и двамата се отправили към възвишенията, където той й казал, че живеят индианците. Дон Хуан я отвел в своя дом. Накарал я да спре колата на доста голямо разстояние, а останалата част от пътя извървели пеша. Преди да стигнат къщата, той спрял и начертал с крак линия в песъчливата, засъхнала пръст. Казал й, че тази линия е граница и я накарал да я прекрачи.

Самата жена Нагуал ми беше казвала, че до този момент била много заинтригувана от възможността да види с очите си истински индианец танцьор, но когато старият индианец изтеглил чертата в пръстта и я нарекъл граница, тя се разколебала. После направо се изплашила, когато той й казал, че тази граница е само за нея и че щом веднъж я прекрачи, няма да има начин да се върне назад.

Индианецът очевидно забелязал как тя се вцепенила и опитал да я успокои. Любезно я потупал по ръката и я уверил, че докато той е наоколо, нищо лошо няма да й се случи. Границата можела да се обясни, казал й той, като форма на символично възнаграждение за танцьора, защото той не искал пари. Ритуалът бил вместо парите и изисквал тя да прекрачи границата по свое желание.

Старият индианец прекрачил развеселен границата и й казал, че за него това си е чисто индианска измишльотина, но че танцьорът, който ги наблюдава от вътрешността на къщата, трябва да бъде прилъган, след като тя иска да го види как танцува.

Жената Нагуал разправяше как изведнъж толкова се уплашила, че не могла въобще да прекрачи линията. Старецът се помъчил да я придума, като й казал, че прекрачването на границата е от полза за цялото тяло. Като я прекрачвал, не само се чувствал по-млад, но и наистина ставал по-млад — такава сила имала тая граница. И за да демонстрира този момент, той я прекрачил обратно и раменете му тутакси се смъкнали, краищата на устните му увиснали, очите му загубили блясъка си. Жената Нагуал не можеше да отрече разликата, до която водело това прекрачване.

Дон Хуан прекрачил линията трети път. Задишал дълбоко, гърдите му се издули, движенията му станали живи и напети. Жената Нагуал казваше как й минало през ума, че той може да й направи някакво сексуално предложение. Колата й била доста далече, за да изтича до нея. Единственото, което имала възможност да направи, било да си каже наум, че е глупаво да се бои от такъв стар индианец.

После старецът призовал още веднъж разума й и чувството й за хумор. С глас на съзаклятник, който сякаш й разкривал тайна с известна неохота, той й съобщил, че само се преструва на млад, за да угоди на танцьора, и че ако тя не му помогне като прекоси линията, всеки момент той ще припадне от стреса поради това, че не ходи приведен. Прекрачвал няколко пъти назад и напред линията, само за да й покаже какво невероятно усилие влага в цялата тази пантомима.

Жената Нагуал казваше, че умоляващите му очи й разкрили болката, през която преминавало старческото му тяло, за да имитира подмладяването. И за да му помогне и да свърши веднъж завинаги с това, тя прекрачила линията; искала вече да се прибира вкъщи.

В мига, в който прекрачила линията, дон Хуан направил изумителен скок и плавно се понесъл над покрива на къщата. Жената Нагуал разправяше, че полетял като огромен бумеранг. Когато се приземил до нея, тя паднала по гръб. Уплахата й надминавала всичко преживяно от нея до този момент, но също толкова силно било и изумлението й, като съгледала това чудо. Не попитала дори как е постигнал този удивителен подвиг. Искало й се само да изтича до колата си и да се прибере вкъщи.

Старецът й помогнал и се извинил, че я е изиграл. Всъщност, казал той, самият той бил танцьорът и именно полетът му над къщата бил неговият танц. Попитал я дали е обърнала внимание на посоката на полета му. Жената Нагуал извила ръка по посока, обратна на часовниковата стрелка. Той я потупал бащински по главата и й казал, че вниманието й е благоприятен знак. После подхвърлил, че може би си е наранила гърба при падането и че той не може да я остави да си иде, без да е сигурен, че е добре. Най-нахално й разкършил раменете и повдигнал брадичката и тила, сякаш я насочвал как да изпъне гръбнака си. След това я плеснал яко между плешките, изкарвайки буквално целия въздух от дробовете й. За момент тя загубила способност да диша и припаднала.

Когато отново дошла в съзнание, била вече вътре в къщата му. От носа й течала кръв, ушите й бръмчели, дишането й било ускорено, не можела да фокусира погледа си. Той й наредил да поеме осем пъти дълбоко дъх. Колкото повече дишала, толкова по-ясно й ставало всичко. В един момент, казваше ми тя, цялата стая се нажежила до бяло; всичко блестяло в келхибарени отблясъци. Тя направо се вцепенила и вече не можела да диша дълбоко. Кехлибарената светлина била тъй гъста, че напомняла мъгла. После мъглата се превърнала в кехлибарени паяжини. Накрая те се разсеяли, но светът останал доста дълго равномерно кехлибарен.

Тогава дон Хуан захванал да й говори. Извел я от къщата и й показал как светът е разделен на две половини. Лявата страна била ясна, а дясната — забулена в кехлибарена мъгла. Казал й колко чудовищно е да се мисли, че светът е разбираем или че ние сме разбираеми. Това, което тя забелязва, казал й той, е загадка, тайна, която човек може да приеме само в смирение и страхопочитание.

А после й разкрил правилото. Умът й бил толкова прояснен, че тя разбрала всичко, което й казал. Правилото й изглеждало правдоподобно и съвсем закономерно.

Обяснил й, че двете страни на едно човешко същество са напълно отделни една от друга и че е нужна огромна самодисциплина и решителност, за да бъде разчупен този печат и да се премине от едната страна в другата. Двойното същество има голямо предимство: обстоятелството, че си двоен, позволява сравнително лесно придвижване между отделенията на дясната страна. Големият недостатък на двойните същества е в това, че, тъй като имат две отделения, те са заседнали, консервативни, страхуват се от всяка промяна.

Дон Хуан й казал, че намерението му било да я накара да се придвижи от крайното дясно отделение към по-бистрата, по-отчетлива ляво-дясна страна, но вместо това, по някакъв необясним обрат, ударът му я изпратил през цялата й двойност, от всекидневната й крайна дясна страна до крайната й лява страна. Четири пъти се опитвал да я върне в нормалното състояние на съзнанието, но без успех. Ударите му й помогнали обаче да включва и изключва по желание възприемането на стената от мъгла. Макар да нямал това предвид, дон Хуан имал право, като казвал, че линията за нея е еднопосочна граница. Щом веднъж я прекрачила, точно както Силвио Мануел, никога не се върнала обратно.

Когато дон Хуан изправи жената Нагуал лице в лице с мен, никой от нас не знаеше за съществуването на другия и все пак моментално усетихме, че сме познати един на друг. От собствен опит дон Хуан знаеше, че утехата, която двойните същества изпитват във взаимната си компания, е неописуема и прекалено краткотрайна. Каза ни; че сме събрани от сили, неразбираеми за нашия разум, и че единственото, което нямаме, е времето. Всяка минута можела да бъде последна, затова трябвало да се изживее с дух.

Щом дон Хуан ни събра, на него и воините му им оставаше единствено да намерят четири жени прикривачи, трима мъже воини и един куриер, за да бъде сформиран нашият екип. За целта дон Хуан намери Лидия, Жозефина, Ла Горда, Роза, Бениньо, Нестор, Паблито и куриера Елихио. Всеки от тях беше копие в недоразвита форма на членовете от групата на дон Хуан.