Фредерик Пол
Гейтуей III (24)

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
ХИЧИЯНЦИТЕ ИЗЛИЗАТ ОТ УБЕЖИЩЕТО СИ

Трябваше да мисля и за Клара — ако тогава знаех достатъчно за нея, за да я мисля, не точно за Клара, а за Уон (в действителност едва ли си струваше да мисля за него), а също за Капитана и неговите хичиянци, за които си заслужаваше човек да мисли. Но тогава и това не знаех. Вече наистина бях всеобхватен, но още не бях станал по-умен.

И, разбира се, бях ангажиран със собствените си проблеми, макар че ако Капитана и аз се познавахме и можехме да правим сравнение, щеше да бъде интересно да видим чии проблеми са по-големи. Проблемите и на двама ни бяха прекалено големи, прекалено много, за да могат да се решат.

Физическата близост на двамата пленници беше един от проблемите му. За неговите костеливи ноздри те воняха. Бяха физически отблъскващи. Отпуснати, едри. Полюшващи се тлъстини и провиснали меса обезобразяваха чистите линии на телата им… единствените толкова големи хичиянци бяха малкото умрели от израждане — най-лошото заболяване, което познаваха. Но дори и мъртви, те не миришеха така лошо. Дъхът на хората беше гранив от гниеща храна. Гласовете им стържеха като циркуляри. Гърлото го заболя от напрягане да произнася кънтящите срички на техния отвратителен, несъвършен език.

Според възгледите на Капитана пленниците бяха опасни не на последно място и поради това, че не можеха да разберат по-голяма част от казаното от него. Когато се опитваше да им обясни на каква опасност бяха изложили себе си… да не говорим за хичиянците в тяхното убежище… първият им въпрос бе: „Вие хичиянци ли сте?“

При всичките си проблеми, Капитана се дразнеше и от това. (В действителност същото раздразнение бяха изпитали съществата на платноходката, когато научиха, че хичиянците ги наричат „блатни“. Капитана знаеше това, но не му обръщаше внимание.)

— Хичиянци! — простена той и помръдна корема си. — Да. Няма значение. Пазете тишина! Стойте спокойно!

— Ох — промърмори Уайт-Нойс, имайки предвид не само физическата миризма. Капитана го погледна и се обърна към Бърст.

— Отърва ли се от техния кораб? — попита той.

— Разбира се — отговори Бърст. — На път е към пристанището, но какво ще правим с онзи кугелблиц? (Той, разбира се, не употреби думата кугелблиц.)

Капитана помръдна навъсено корема си. Беше уморен. Всички бяха уморени. Работиха на границите на силите си в продължение на дни и вече започнаха да се проявяват последиците. Капитана се опита да подреди мислите си. Платноходката беше скрита. Онези странстващи човешки същества бяха спасени от най-ужасната непосредствена опасност, кугелблиц, и техният кораб, включен на автопилот, бе изведен настрана. Капитана знаеше, че бе извършил всичко, което се очакваше от него. Не мина без жертви, мислеше си той, тъгувайки за Туайс. Беше му трудно да повярва, че при нормален ход на нещата нямаше да продължи да се радва веднъж в годината на нейната любов.

Но направеното не беше достатъчно.

Бе напълно възможно, разсъждаваше Капитана, в този момент да няма вече такова нещо като „достатъчно“. Можеше също да е твърде късно той или цялата хичиянска раса да е в състояние да направи нещо. Но Капитана не можеше да се примири. Докато съществуваше някаква възможност, той трябваше да действа.

— Покажете картите от техния кораб! — заповяда той и се обърна към грубите купчини от тлъсти същества, които бе пленил. Говорейки с най-прости думи като на дете, той каза: — Погледни тази карта!

Една от малките неприятности на Капитана беше фактът, че най-хилавият и следователно най-малко физически ужасяващ от неговите пленници беше най-неприятен.

— Ти стой настрана! — заповяда Капитана и посочи с костеливия си юмрук към Уон. Неговите бълнувания бяха по-безсмислени от тези на жената. — Тебе питам! Знаеш ли какво означава това?

Жената поне разбираше, че трябва да говори бавно. Налагаше се да повтаря само по няколко пъти, преди Капитана да схване отговора.

— Това е черната дупка, към която бяхме тръгнали — каза Клара.

Капитана потрепери.

— Да — потвърди той, като се мъчеше да произнесе правилно непривичните му съгласни. — Точно така.

Бърст превеждаше на другите и Капитана виждаше как жилите пулсират по техните крайници от ужас. Капитана избираше внимателно думите си, спирайки се да ги провери в паметите на предците си.

— Слушай внимателно — продължи той. — Това е много опасно. Много, много отдавна ние открихме, че една раса от Убийци е избила всички технологически развити цивилизации във Вселената… най-малкото в нашата Галактика и в някои съседни…

Е, този разговор не протичаше бързо. Капитана трябваше понякога да повтаря всяка дума по десет и повече пъти, преди тлъстите същества да разберат какво казва. Много преди да свърши гърлото му пресъхна, а останалите членове от неговия екипаж, макар да знаеха не по-зле от него каква опасност ги грози, направо дремеха. Но той не спря. Онази карта на екрана със отрупани енергийни източници и петократна предупредителна сигнализация не му даваше мира.

Убийците извършили своето кърваво дело едно хилядолетие преди на сцената да се появят хичиянците. Отначало хичиянците помислили, че са просто чудовища от праисторическата ера и не са по-страшни от хичиянския еквивалент на тиранозавъра.

А след това открили кугелблиц.

Капитана се поколеба, огледа екипажа си. Следващата част беше трудна за казване, защото водеше до едно очевидно заключение. Жилите му пулсираха и той продължи:

— Това са били Убийците. Те са се оттеглили в черна дупка… но особена черна дупка, защото тя била съставена от енергия, а не от материя, тъй като самите Убийци не били от материя. Те били само от енергия. Вътре в тяхната черна дупка те съществуват само като някаква стояща вълна в енергийно море.

Капитана повтори това няколко пъти, по няколко различни начина. Той виждаше как се оформят въпроси. Но се страхуваше, че логическото заключение не е между тях. Въпросът бе изказан от жената и той беше следният:

———————————————

Тъй като Робин, съвсем естествено, имаше други грижи, тогава аз не можах да обсъдя с него подробно въпроса за кугелблиц. Статистическите данни около него са интересни. Температурата му се изчислява на около три милиона градуса по Келвин, но това не ме тревожеше. Тревожеше ме плътността на енергията. Според стария закон Стивън-Болцман плътността на радиационната енергия на черното тяло е равна на куба от температурата, а броят на фотоните нараства линейно с температурата, така че вътре в кугелблиц енергията нараства на четвърта степен. При един градус Келвин тя е 4,72 електронволта на литър. При три милиона градуса е три милиона на четвърта степен пъти по толкова… о, около 382 320 000 000 000 000 000 000 електронволта/литър. А в онова нещо имаше много литри. Какво е значението на това ли? Цялата тази енергия представлява организирана интелигентност. Убийци. Цяла вселена Убийци, всичките съхранени в един кугелблиц, очакващи да се изпълнят техните планове и Вселената да бъде преработена според техните изисквания.

———————————————

— Как може същество, съставено само от енергия, да оцелее?

На това можеше много лесно да се отговори. Отговорът бе: „Не зная“. Капитана знаеше, че съществуват теории, според които Убийците някога са били същества с физически тела, но по някакъв начин са се освободили от тях… но дали теориите имаха някаква връзка с действителността не можеха да кажат дори най-старите безтелесни умове.

Фактът, че е трудно да оцелеят същества само от енергия, обясни Капитана, е довел до последното и най-лошо нещо свързано с Убийците. Вселената не била гостоприемна към тях. Затова те решили да я променят. Направили нещо да създадат много допълнителна маса във Вселената. Накарали разширяването на Вселената да спре и да започне свиване. Скрили се в тяхния кугелблиц… и зачакали.

— Често съм слушал за тази липсваща маса — каза възторжено плененият мъж. — Когато бях малък, Мъртвите говореха за нея… но те бяха луди, всъщност.

Жената го спря.

— Защо? — попита тя. — Защо искат да направят това?

Капитана замълча, уморен от усилията да се опитва да разговаря с тези опасни примитивни същества. Отново най-добрият отговор беше: „Не зная“, но имаше предположения.

— Безтелесните умове смятат — бавно заговори той, — че физическите закони на Вселената са определени от случайни флуктуации в разпределението на материята и енергията в първия момент след Големия взрив. Възможно е Убийците да възнамеряват да се намесят в този процес. След като разрушат Вселената и отново я възстановят, те могат да променят тези основни закони… отношението на масите на електрона и фотона, на гравитационната сила към електромагнитната… всички закони… и да създадат Вселена, в която могат да живеят по-комфортно… но ние не можем да кажем, дали е така.

Мъжът все по-трудно се сдържаше. Накрая той избухна в грачещи звуци, които постепенно се превърнаха в разбираеми думи.

— Хо-хо! — разсмя се Уон и избърса сълзите от очите си. — Какви сте страхливци! Плашите се от някакви си същества, които са се скрили в черна дупка, за да направят нещо, което ще се случи след милиарди години! Нас какво ни засяга това?

Но жената разбра какво иска да каже Капитана.

— Млъкни, Уон! — скара му се тя и мускулите на лицето й придобиха почти хичиянско изражение. — Според теб Убийците нямат никакъв шанс. Но те вече са идвали веднъж и са изтребили всички, които са смятали, че могат да достигнат до такава цивилизация, която да попречи на плана им. Възможно е да дойдат отново!

— Точно така! — извика доволен Капитана. — Много добре го каза! И опасността идва от вас, варварите… хората — коригира се той, — защото има вероятност да ги върнете. Като използвате радио! Прониквате в черни дупки! Обикаляте из Вселената и стигате чак до техния кугелблиц! Те сигурно са оставили сигнални системи, които да ги предупредят, ако се появи технологически развита цивилизация… и тези системи много скоро ще се задействат, а може и вече да са се задействали!

Когато накрая пленниците разбраха казаното от Капитана, Уон захленчи от страх, а Клара пребледня и се разтрепери. Дадоха им пакети с храна и им казаха да почиват, а екипажът се струпа около Капитана, за да разбере поради каква причина сухожилията на челюстта му се издуват като змии, но той успя да каже само:

— Не е за вярване! — Трудно бе да накара тлъстите да разберат, а той да разбере тях бе невъзможно. — Те твърдят, че не могат да убедят другарите си да спрат.

— Но те са длъжни! — извика ужасен Уайт-Нойс. — Те са интелигентни, нали?

— Интелигентни са — съгласи се Капитана, — иначе нямаше да могат да използват нашите кораби. Но аз мисля, че са луди. Те нямат никакъв наказателен закон.

— Не може да нямат никакъв наказателен закон — усъмни се Бърст. — Никое общество не може да живее без наказателни закони!

— Техният закон е принудата — отвърна мрачно Капитана. — Ако някой от тях се намира на място, където наказателните органи не могат да го достигнат, той може да прави каквото си пожелае.

— Тогава да ги принудим! Да проследим всеки кораб и да го спрем!

— Колко си глупав, Уайт-Нойс — каза Капитана и поклати глава. — Да ги преследваме! Да се бием с тях! Да водим сражения в Космоса! Можеш ли да си представиш какъв шум ще се вдигне… и можеш ли да допуснеш, че Убийците няма да го чуят?

— Тогава какво? — промълви едва чуто Бърст.

— Тогава — реши Капитана, — ние трябва да се разкрием. — Той повдигна ръка, за да прекрати дискусията и се разпореди.

Такива заповеди членовете на екипажа никога не бяха чували, но приеха, че Капитана е прав. Полетяха съобщения. На дузина места в Галактиката отдавна бездействащи кораби получиха дистанционно управлявани команди, оживяха. Дълга телеграма бе изпратена на мониторите близо до централната черна дупка, където живееха хичиянците. Първото предупреждение премина през Шварцшилдовата бариера и започнаха да излизат подкрепления. Това беше херкулесова задача за малобройния екипаж, а отсъствието на Туайс се чувстваше по-силно от всеки друг път. Най-после всичко беше свършено и корабът на Капитана пое курс към мястото на срещата.

Когато се сви на топка, за да спи, Капитана усети, че се усмихва. Не беше весела усмивка. Беше гримаса, предизвикана от прекалено болезнен парадокс, за да реагира по друг начин. По време на целия разговор с пленниците се бе страхувал, че те могат да достигнат до нежелано заключение. След като научиха, че Убийците са се скрили в черна дупка, те лесно можеше да заподозрат, че хичиянците са направили същото и така основната тайна на хичиянската раса да бъде разкрита.

Разкрита! Той бе направил много повече от разкриването на тази тайна. И изцяло на собствена отговорност, без по-високостоящите да одобрят или забранят, Капитана бе разбудил спящата флота и бе извикал подкрепления отвъд хоризонта. Тайната вече бе разкрита. След половин милион години хичиянците излязоха от скривалището си.