Фредерик Пол
Гейтуей III (14)

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
ЦЕНАТА НА ЛЮБОВТА

Едно малко парче органична материя, наречено Доли Уолтърс, беше заето да експериментира с всички човешки чувства… или по-точно с всички, освен радост… но с много други, като негодувание и скука. Особено скука, с изключение на онези моменти, когато в нейното малко, лошо сърце преобладаваше ужасът. Отвътре корабът на Уон приличаше на клетка в някоя сложна, напълно автоматизирана фабрика със свободно място колкото да пропълзят техниците по поддържането. Дори от примигващата златна спирала, неразделна част от двигателната система на хичиянския кораб, се виждаше само малка част. Уон бе поставил пред нея шкафа за храна. Личните вещи на Доли — те се състояха главно от нейните кукли и дамски превръзки за шест месеца — бяха напъхани в едно чекмедже в миниатюрната тоалетна. Цялата оставала част от свободното пространство бе на Уон. Нямаше много работа за вършене, нито пък място да се върши нещо. Един възможен начин за убиване на времето беше четенето. Единствените годни за четене ветрила с данни, които Уон бе взел, съдържаха главно детски приказки. Уон й каза, че били записани за него, когато бил малък. За Доли бяха изключително скучни, но все пак беше по-добре да ги чете, отколкото изобщо да не прави нищо. Някои готварски миризми караха Уон да търси убежище в спускаемия модул… или по-често да се нахвърля яростно върху Доли. Прането беше лесно. Състоеше се в поставяне на дрехите в някаква тенджера под налягане, в която се подлагаха на въздействието на гореща пара, но когато се сушаха, те повишаваха влажността на въздуха, Това също бе една от причините за чести скандали. Всъщност Уон никога не я удряше… е, ако не броим онова, което вероятно смяташе за любовна игра… но много я плашеше.

Много повече я плашеха обаче черните дупки, които посещаваха. Те плашеха и Уон. Но страхът не го спираше. Само го правеше по-невъзможен за съжителство.

Когато Доли разбра, че цялата безразсъдна експедиция е само безнадеждно търсене на изгубения и вероятно отдавна умрял баща на Уон, тя започна да изпитва нежност към него. Искаше й се да може да я изрази. Имаше случаи, макар и много редки, специално след секс, когато той не си лягаше веднага да спи или не я засягаше непростимо с някаква критична интимна забележка… когато за няколко минути те стояха притиснати един до друг и мълчаха. Тогава тя изпитваше голямо желание да се обърне към него като към човешко същество. Имаше случаи, когато изпитваше желание да сложи устни на ухото му и да му прошепне: „Уон? Знам как се чувстваш за баща си. Ще ми се да мога да ти помогна“. Но, разбира се, Доли никога не се реши да го направи. Другото нещо, което не се решаваше да му каже, беше, че по нейно мнение той ще убие и двама им… докато не стигнаха до осмата дупка и Доли нямаше избор. Дори на два дни от нея… два дена пътуване със свръхсветлинна скорост, на разстояние почти една светлинна година… беше различно.

— Защо да изглежда странно? — попита тя и Уон, без дори да се огледа, прегърбен пред екрана, отговори както се очакваше:

— Млъкни. — А след това продължи да разговаря със своите Мъртви. Откакто научи, че Доли не говори нито испански, нито китайски, той разговаряше с тях открито пред нея, но на език, който тя не разбираше.

— Недей, скъпи, моля те — настоя Доли и почувства стомахът й да се свива на топка. — Нещо не е както трябва!

Какво точно, тя не можеше да каже. Обектът на екрана беше мъничък. Не бе много ясен и се движеше. Той бързо поглъщаше блуждаещи струйки материя, но нямаше следи от излъчване на енергия. И все пак нещо се виждаше — някаква въртяща се синя светлина, която определено не беше черна.

— Пах! — извика Уон, потейки се, и понеже бе изплашен, заповяда: — Обясни на кучката! На английски!

— Госпожо Уолтърс? — Гласът беше колеблив и слаб. Бе глас на мъртъв човек, ако изобщо беше човек. — Обяснявах на Уон, че това е така наречената гола сингулярност. Което означава, че тя не се върти, следователно не е точно черна. Уон? Откри ли я на хичиянските карти?

— Тъкмо се готвех да я потърся, глупако! — Гласът му трепереше, когато хвана уредите за управление. До първия образ се появи друг. На едната половина на екрана беше синкавият, облачен, уморяващ очите обект. А на другата същият обект бе заобиколен от купчина ярки, къси червени линии и мигащи зелени кръгчета.

Мъртвият човек каза с мрачно задоволство:

— Това е опасен обект, Уон. Хичиянците са го означили като такъв.

— Глупав идиот! Всички черни дупки са опасни! — Той изключи говорителя и се обърна към Доли, разгневен и изпълнен с презрение. — Ти също си изплашена! — обвини я Уон и отиде с откраднатите ужасни устройства в спускаемия модул.

Доли се разтревожи още повече като видя, че Уон също трепери. Тя чакаше и гледаше с отчаяние екрана, в очакване да усети мисловното докосване, когато Уон се включеше към телепатичния психокинетичен приемопредавател. Чака много дълго, защото телепатичния психокинетичен приемопредавател не действаше на междузвездни разстояния. Доли неспокойно спеше, събуждаше се, надзърташе в люка на спускаемия модул, виждаше Уон да стои неподвижен и наведен до блестящата решетка и светещия като диамант тирбушон и отново заспиваше.

Сънят й бе прекъснат от намесата — посредством телепатичния психокинетичен приемопредавател — на озлобения, изплашен, разстроен ум на Уон и тя веднага се разсъни, когато Уон нахлу в каютата и се надвеси над нея.

— Човек! — изломоти той, примигвайки от потта, която се стичаше в очите му. — Сега трябва да проникна вътре!

 

 

А междувременно аз сънувах една дълбока, стръмна гравитационна дупка и в нея — скрито богатство. Докато Уон манипулираше с откраднатите устройства и се потеше от ужас, аз се потях от болка. Когато Доли учудено гледаше големия призрачен обект на екрана, аз също го гледах. Тя никога не го беше виждала преди. Аз го бях виждал. Имах снимка на този обект над леглото си. Бях я направил по време, когато бях още по-болен и дори по-дезориентиран. Опитах се да се изправя, но силната нежна ръка на Еси ме бутна назад.

— Още си на животоподдържащи системи, Робин — сгълча ме тя. — Не трябва много да шаваш.

Бях в малката болнична стая. Построихме я в къщата на Тапанско море, когато започна да не ни се ходи до някоя клиника всеки път, щом някой от нас имаше нужда от здравна помощ.

— Как попаднах тук? — успях да попитам.

— Със самолет, как иначе? — Еси се наведе над мен да види нещо на екрана над главата ми и кимна.

— Значи съм опериран — заключих аз. — Кучият му син Алберт ме е упоил и тогава ти се ме пренесла.

— Колко си умен! Точно така. И всичко мина добре. Докторът казва, че си здраво селско прасе и бързо ще се възстановиш — продължи тя. — Само болката в корема ти ще продължи известно време, поради новите два и половина метра черва. Сега яж. След това поспи още малко.

Облегнах се назад, докато Еси се занимаваше с главната програма и загледах холографската снимка. Беше поставена там да ми напомня, че независимо колко неприятно е човъркането, което ще спаси живота ми, имал съм и по-неприятни моменти. Но тя не ми напомняше за това. Напомняше ми за една жена, която бях изгубил. Не искам да кажа, че не се бях сещал за нея от години, защото това не беше вярно. Често си мислех за нея… като за някакъв далечен спомен, а сега мислех за нея като за личност.

— Време е да изядеш рибения бульон! — изпя весело Еси. Боже Господи, тя не се шегуваше. Наистина бульонът миришеше отвратително на риба, но Еси каза, че съдържал всичко, от което се нуждая, и организмът ми можел да го приеме в сегашното си състояние. А междувременно Уон проучваше черната дупка с интелигентните и сложни хичиянски апарати; и междувременно, току-що ми дойде-наум, че в болничната храна, която ядях, имаше не само лекарства; и междувременно интелигентните апарати извършваха и една специална задача, за която Уон не подозираше; и междувременно аз успях да остана достатъчно дълго буден, за да попитам Еси колко време съм спал и още колко се очаква да спя, я тя ми отговори: „Доста дълго и за двете, скъпи Робин“. После отново заспах.

 

 

Специалната задача била предупреждение, защото от всички хичиянски артефакти разрушителят на реда в подредени системи бил апаратът, за който хичиянците най-много се тревожели. Те се страхували, че при неправилна употреба той може окончателно да разруши техния ред и затова във всеки от тези апарати имало вградена алармена система.

Когато човек се страхува, че някой може да се промъкне в тъмното, той използва различни капани — опънато въже със завързани за него тенекии или кофа с вода, закрепена над горния край на вратата… А няма по-голяма тъмнина от тази в междузвездното пространство, затова хичиянците изградили системи за ранно предупреждение. Те поставили голям брой хитри и много, много шумни капани. Когато Уон разгърнал своя тирбушон, съответната сигнализация се задействала и веднага офицерът по съобщенията докладвал на Капитана. „Натрапникът го направи“, казал той и мускулите на лицето му трепнали, а Капитана произнесъл една биологическа ругатня. В превод тя не прозвучала много като казана от човешко същество, защото се отнасяла за полов акт по време, когато женската не е в любовен период. Капитана нямал предвид нейното техническо значение. Той я изрекъл, защото била много неприлична и защото нищо по-малко от нея не можело да облекчи чувствата му. Когато видял, че Туайс започнала нервно да работи с таблото за дистанционно управление, той трепнал.

Капитана имал много тревоги, защото бил капитан, но Туайс била тази, която трябвало да свърши по-голяма част от работата. Тя работела едновременно на три пулта за дистанционно управление: командния кораб, на който трябвало да се прехвърлят, товарния влекач, за да скрият платноходката, и специалния безпилотен летателен апарат в земната планетарна система за проверка на всички предавания и локализиране на всички космически артефакти. А в този момент тя не била в състояние да изпълни никоя от тези задачи. Било й дошло времето за любов, стероидите били нахлули в жилавите й вени, биологическата програма течала и тялото й било узряло за неговата функция. Не само тялото. Личността на Туайс също била съзряла и била станала по-женствена. Напрежението от усилията да направлява безпилотните летателни апарати с тяло и нервна система, настроени за секс било мъчително. Капитана се навел над нея.

— Добре ли си, Туайс? — попитал той. Тя не отговорила. Това бил достатъчен отговор.

Той въздъхнал и се обърнал към следващия проблем.

— Е, Шоин?

Офицерът по съобщенията изглеждала почти толкова смутена, колкото и Туайс.

— Установени са няколко концептуални кореспонденции, Капитане — докладвала тя. — Но преводът още не е извършен.

Мускулите по лицето на Капитана трепнали. Имало нещо неочаквано, нелогично, което не било в ред, което никога досега не се било случвало. Онези комуникации… тяхното съществуване било не само опасно, но и били на няколко езика! Няколко! Не само на два, както било според хичиянската схема. Не само на езиците, изразяващи действие и състояние, каквито използвали самите хичиянци, но и на буквално множество други непонятни езици. Може би досадата от слушането на това безкрайно бърборене щяла да е по-малка, ако можел поне да разбира какво приказват.

Толкова много тревоги и проблеми! Не само Туайс, която с всеки изминал час ставала видимо по-слаба и по-странна, но и ужасният шок от разбирането, че някакво нехичиянско същество използва механизми, които могат да проникнат в черна дупка. Но най-голямото безпокойство на Капитана идвало от съмненията, че няма да може да се справи с всичките тези предизвикателства. Междувременно трябвало да се свърши определена работа. Те безпроблемно открили платноходката и се насочили към нея. Изпратили й съобщение, но съобразили и не изчакали отговор. Командният кораб, разбуден от хилядолетния си сън, пристигнал навреме. Те се скачили с него и се прехвърлили на по-големия, по-мощен кораб. Това също станало без проблеми, макар че Туайс, която се задъхвала и хленчела, докато се пренасяла от единия борд на другия, се забавила със задачата за дистанционно управление от новия кораб. Не последвало нищо лошо, обаче. И приличащият на мехур товарен влекач също се появил където трябвало да бъде, при това дори навреме. Целият процес отнел почти дванадесет часа. За Туайс това били часове на непрекъснат изтощителен труд. Капитана бил по-малко натоварен и имал възможност от време на време да хвърля по едно око към нея. Той наблюдавал как кожата й от медна става виолетова от неудовлетворено желание, макар че едва се държала от умора. Това го тревожело. Били толкова неподготвени за всичките тези предизвикателства! Ако знаели, че ще настъпят такива непредвидени обстоятелства, Капитана лесно можел да докара допълнителен оператор на безпилотен летателен апарат да помага на Туайс. Ако им било минало през ум, че ще е необходимо, те можели преди всичко да летят с команден кораб и да си спестят напрежението от това прехвърляне. Ако се били сетили… Ако били очаквали… Ако нещо им било подсказало…

Не знаели. И наистина, как биха могли да знаят? Дори в мащабите на галактичното време били изминали само няколко десетилетия от последното излизане от скривалището им в ядрото… само един миг в астрономическо време и как можел някой да предположи, че за това време ще се случат толкова много неща?

Капитана заровил в пакетите с храна, докато намерил най-вкусната и най-лесната за храносмилане и я дал на Туайс. Тя нямала апетит. Движенията й били забавени, неуверени и с всеки час й ставало все по-тежко. Но Туайс си свършила работата. Когато най-после платната на фотонния кораб били свити, големият търбух на мехурчестия кораб отворен и приличната на къртица капсула с пътниците от платноходката бавно се плъзнала в мехура, Капитана започнал отново да диша спокойно. За Туайс това била най-трудната част от работата. Сега тя щяла да има възможност да си почине… може би дори възможност да го направи заедно с Капитана, за което копнеели нейното тяло и душа.

Тъй като пътниците от платноходката били реагирали на неговото предупреждение мигновено — за тях то било мигновено, — техният отговор пристигнал преди голямата светеща сфера да се затвори върху им. Офицерът по съобщенията Шоин набрала необходимата команда и на екрана се появило съобщението:

„Ние приемаме, че не трябва да завършим своето пътуване.

Ние искаме да ни заведете до място, където ще бъдем в безопасност.

Ние питаме: връщат ли се Убийците?“

 

———————————————

Хичиянците оставили хората да открият само малки изследователски кораби, но се постарали да скрият специалните. Например, мехурестите транспортни кораби. Всъщност те представлявали куха метална сфера с двигател за свръхсветлинна скорост и съответната навигационна апаратура. Хичиянците очевидно са ги използвали за пренасяне на насипни материали от едно място на друго. Един мехурест транспортен кораб може да побере товар колкото хиляда транспортни кораба от класа на „С.Я.“ Десет такива кораба за едно десетилетие биха могли да решат проблема с пренаселването на Земята.

———————————————

 

Капитана вдигнал съчувствено рамене. Той се обърнал към Шоин.

— Предай им: засега ви връщаме във вашата собствена система. Ако е възможно, ще ви върнем тук по-късно.

По лицето на Шоин се изписало напрежение, примесено с емоции.

— Какво да отговоря на въпроса за Убийците?

Капитана усетил пробождане в коремната област.

— Кажи им, че още не.

 

 

Но страховете на другите не били на първо място в ума на Капитана, нито дори тревогата му за Туайс. Хичиянците притежавали изненадващо много човешки черти: любопитство, любов между мъжа и жената, семейна солидарност, привързаност към децата, удоволствие от работата със символи. Величината на тези общи черти обаче не била винаги една и съща. Имало една психологическа характеристика, която хичиянците притежавали в много по-силна степен от повечето хора: Отговорност.

За хичиянците било почти физически невъзможно да не изпълнят задължение или да не поправят сторено зло. За тях съществата от платноходката били специален случай. Те им били задължени. От тях хичиянците научили най-ужасния факт, с който се били сблъсквали.

Хичиянците и блатните от платноходката се познавали добре, но отдавна не се били срещали. За съществата от платноходката познанството започнало лошо. За хичиянците то завършило още по-лошо. За никоя от двете страни не било възможно да забрави другата.

Блатните жители пеели бавно и гъргорещо своите легенди и разказвали как конусообразните спускаеми апапати на хичиянците неочаквано се появили, ужасно сурови и страхотно бързи, в сладката тиня на техния дом. Хичиянските кораби префучали покрай плуващите аркологии и причинили големи кавитадии и значителни местни температурни колебания. Мнозина умрели. Много щети били нанесени, преди хичиянците да разберат, че това са усещащи и дори цивилизовани същества, макар и бавни.

Хичиянците били много шокирани от стореното. Те се опитали да поправят нанесените щети. Първата стъпка била създаване на средство за общуване, но тя била трудна за изпълнение. Задачата отнела много време — много за хичиянците, макар за блатните да било минало причудливо малко време, когато някаква твърда, гореща, осмостенна призма се спуснала предпазливо в средата на една аркология. Почти веднага тя започнала да им говори разбираемо, макар и граматически смешно и неправилно, на техния собствен език.

След това събитията протекли с шеметна бързина… за блатните. За хичиянците, които ежедневно ги следели, техният живот бил бавен като израстване на лишеи. Самият Капитан посетил тяхната гигантска газова планета — тогава не бил капитана, по-скоро каютен прислужник: млад повърхностен авантюрист, зареден с онзи значителен, макар и предпазлив, хичиянски оптимизъм за безграничното бъдеще, който се стоварил върху блатните жители така ужасяващо. Газовият гигант не бил единственото чудесно, вълнуващо място, посетено от младия хичиянец. Той бил и на Земята и се срещнал с австралопитеките, помогнал да се съставят карти на газовите облаци и квазарите, извозил няколко екипажа до различни предни постове и строителни обекти. Минали години. Минали десетилетия. Работата по създаването на средство за общуване с блатните бавно напредвала. Тя щяла да върви малко по-бързо, ако хичиянците я смятали за особено важна. Но те не мислели така. И във всеки случай, нямало как да върви много по-бързо, защото животът на блатните протичал много бавно.

Но работата била интересна в антикварен, туристически смисъл, защото блатните съществували от много, много отдавна. Студената биохимия на техните тела била почти триста пъти по-бавна от тази на хичиянците или на хората. Писаната история на хичиянците датирала отпреди пет или шест хилядолетия… повече или по-малко колкото и човешката, при същото ниво на технологическо развитие, докато на блатните била триста пъти по-стара. Съществували последователни исторически данни отпреди почти два милиона години. Най-ранните приказки и легенди били десет пъти по-стари. Те не били по-трудни за превеждане от по-късните, защото блатните били бавни дори в еволюцията на езика, но безтелесните умове, които ги превеждали, не ги намерили за много интересни. Те отлагали работата по тяхното превеждане… докато не открили, че в две от тях става дума за посещения от Космоса.

Когато мисля за всичките тези години, през които човешката раса се трудеше с унизителното чувство за малоценност — защото хичиянците бяха направили много повече от нас и го бяха направили много по-рано, — изпитвам съжаление за много неща. Мисля, че най-много съжалявам, задето не познавахме тези две легенди на блатните. Не искам да кажа самите легенди, защото те само биха ни дали още едно нещо, за което да се безпокоим, макар и успокоително далечно. Имам предвид главно тяхното влияние за развитието на хичиянския морал.

Първата легенда била от зората на цивилизацията на блатните. Тя била доста двусмислена. Разказвала за посещение на богове. Те дошли при тях и били толкова блестящи, че дори блатните с техните елементарни зрителни органи ги видели… с такова силно излъчване на енергия, че накарали мъгливите газове да заврят и мнозина умрели. Само това направили. После си отишли и никога не се върнали. Песента не казвала много нещо. Тя не съдържала никакви интересни за хичиянците подробности. В по-голямата част от нея се разказвало за един прастар герой, живял в тинята, който дръзнал да се противопостави на посетителите и за награда станал владетел на цял мочурлив сектор от тяхната планета.

Втората легенда била по-специфична. Тя датирала от около един милион години по-късно… почти в историческия период. В нея също се пеело за посетители, чужди на техния плътен роден свят, но този път те не били туристи. Не били и завоеватели. Били бегълци. Те кацнали на мочурливата повърхност, лошо екипирани за оцеляване в среда, която била за тях студена плътна отрова.

 

———————————————

Робин не разказва много за блатните от платноходката главно, защото тогава знаеше малко за тях. Жалко! Те бяха интересни. Техният език се състоеше от едносрични думи — една съгласна и една гласна. Имаха петдесет различни съгласни и четиринадесет гласни и двугласни — следователно разполагаха за трисрични езикови единици, например имена, с 3,43х10^8 комбинации. Това беше много, особено за имена, защото тези комбинации надхвърляха с много мъжкарите, които някога бяха имали, а на женските те не даваха имена.

Когато някой мъжкар оплодеше женската, тя раждаше момче. Мъжкарите рядко го правеха, защото то им струваше изразходване на много енергия. Неоплодените женски раждаха, повече или по-малко редовно, момичета. Раждането на момчета обаче им костваше живота, но те не го знаеха, както не знаеха много други неща. В легендите на блатните няма любовни истории.

———————————————

 

И се скрили там. Останали дълго време, според стандартите на блатните жители повече от сто години. Достатъчно дълъг период, за да могат блатните да ги открият и дори да установят контакт. Бегълците били нападнати от някакви Убийци-пришълци, горящи като огън, с оръжия, които смазвали и изгаряли. Те изпепелили планетата им и унищожили космическите им кораби.

А след това, когато наследниците на бегълците успели да оцелеят и дори да се размножат, всичко свършило. Горящите Убийци ги намерили и изпарили цяла огромна плитчина от тинестото метаново море, пресушили я, за да ги унищожат.

Когато хичиянците чули тази легенда, те били готови да я приемат за измислица, но един термин ги накарал да се замислят. Изразът не бил лесен за превеждане, защото трябвало да се запази както в непълното общуване с бегълците, така и в изтеклите два милиона години. Но се запазил.

Това станало причина хичиянците да спрат всичко, което вършели, и да се концентрират върху една задача: проверка на старата легенда. Те потърсили дома на бегълците и го намерили… планета, обгорена от експлозията на слънце. Хичиянците потърсили и намерили артефакти от предишни космически цивилизации. Не много. И в ужасно лошо състояние. Почти четиридесет отделни парчета и отломки от полустопени машини. Чрез изотопен анализ те ги отнесли към две отделни епохи. Едната от тях съвпадала по време с пристигането на бегълците на тинестата планета. Другата била много милиони години по-стара.

Хичиянците заключили, че историите били верни: съществувала била такава раса Убийци. Те били унищожили всички открити от тях космически цивилизации в продължение на повече от двадесет милиона години.

И хичиянците повярвали, че тази раса още съществувала някъде. Защото изразът, който бил толкова труден за превеждане, описвал разширяването и свиването на небесата от същества, които умеели да си служат с огън така, че всички звезди и галактики да се унищожат взаимно. За определена цел. Било невъзможно да се предположи, че тези титани не се таят някъде, за да видят резултатите от процеса, който започнали.

И светлата мечта на умните хичиянци се провалила, а блатните запели нова легенда: за хичиянците, които ги посетили, научили се да се страхуват и избягали.

 

 

И така, хичиянците заложили своите капани, скрили по-голямата част от другите доказателства за съществуването си и се оттеглили в скривалището си в сърцето на Галактиката.

В известен смисъл блатните били един от тези капани. ЛаДзхаРи знаел това. Всички го знаели. Затова той се подчинил на родовата повеля и съобщил за онзи първи допир на друг ум до неговия. Очаквал и отговор, макар че били минали години, дори в мащаба на времето на ЛаДзхаРи, от последната хичиянска поява, а след това имало само кратки рутинни проверки с телепатичния психокинетичен приемопредавател. Той също очаквал, че когато дойде, отговорът няма да му хареса. Цялата епична борба за построяване и изпращане на междузвезден кораб, прекараните вече столетия в тяхното хилядолетно пътуване — напразни! Вярно, че полет, продължаващ хиляда години, за ЛаДзхаРи не бил повече от едно обичайно пътуване на лов за китове за земните капитани. Но и на китоловеца не би му харесало да се върне от океана без улов. Целият екипаж бил разстроен. Вълнението сред блатните на платноходката било толкова голямо, че някои неволно изпаднали в любовно настроение. Тинестата течност била разбита и се образували кавитационни мехури. Една от женските умряла. Един мъжкар, ТсуТсуНга, бил деморализиран и заопипвал оцелелите женски, и то не за вечеря.

— Моля те, не ставай глупав — казал ЛаДзхаРи. Мъжкарят, за да оплоди една женска, трябвало да изразходва толкова много енергия, че понякога рискувал живота си. За женските нямало никаква заплаха — техният живот просто бил пожертван, за да износят плода… Но те, разбира се, не го знаели, както всъщност не знаели и почти нищо друго.

ТсуТсуНга отговорил сериозно:

— Ако не мога да се обезсмъртя като отида на друга планета, поне да стана баща на син.

— Не! Моля те! Помисли, приятелю — замолил го ЛаДзхаРи, — ако искаме, ние можем да се приберем у дома. Можем да се върнем като герои в нашите аркологии, можем да пеем нашите легенди така, че целият свят да ни слуша… — Защото тинята на техните домове пренасяла звука така добре, както морето, и техните песни достигали толкова далеч, колкото песните на големите китове.

 

———————————————

Робин не обяснява много добре от какво се страхували хичиянците. Те заключили, че целта на новото свиване на Вселената е тя да се превърне в праисторическия атом… след което да настъпи нов Голям взрив и да започне създаването на нова Вселена. Освен това те заключили, че в такъв случай физическите закони, които управляват Вселената, могат да се развият по друг начин.

Най-много ги плашела мисълта за същества, които смятали, че биха били по-щастливи във вселена с различни физически закони.

———————————————

 

ТсуТсуНга докоснал леко, почти презрително ЛаДзхаРи.

— Ние не сме герои! — казал той. — Остави ме да се любя с тази женска.

ЛаДзхаРи неохотно го освободил и заслушал затихващите звуци от отдалечаващите се стъпки. Било вярно. В най-добрия случай били неуспели герои.

Блатните не били лишени от подобие на човешката черта гордост. Те не били доволни да са хичиянски… какво? Роби? Не точно роби, защото единствената услуга, която се искала от тях, била да съобщават по еднолъчев комутатор всички открити доказателства за космическа интелигентност. Те били щастливи да вършат това повече заради самите себе си, отколкото заради хичиянците. Но ако не били роби, тогава какво били?

Имало само едно подходящо определение: домашни любимци.

И така, расовата психика на блатните съдържала едно тъмно петно, което не можели да премахнат, въпреки подвизите в тяхното макар и бавно проникване в огромните междузвездни пространства. Те знаели, че са домашни любимци. Не им било за първи път. Много преди да дойдат хичиянците почти по същия начин те били крепостни на същества доста различни от хичиянците или хората, или самите тях. И когато, поколения по-рано, техните певци на истината разказали пред хичиянските машини за слушане древните легенди за онези, другите, блатните не пропуснали да забележат, че хичиянците избягали. Да си домашен любимец не е най-лошото, което може да ти се случи.

 

 

И така, любовта и страхът съществували във Вселената. В името на любовта (онова, което се смятало за любов от блатните) ТсуТсуНга увредил здравето си и рискувал живота си. Мечтаейки за любов в болничната си стая, аз бях буден по-малко от един час дневно, докато закупените от магазина черва се приспособяваха към останалата част от организма ми. Измъчван от любов, Капитана гледал как Туайс ставала все по-слаба и по-тъмна.

Защото Туайс не се почувствала по-добре след като товарният мехур тръгнал на път. Краят дошъл твърде късно. Единственият, който можел да окаже някаква медицинска помощ, бил Върст — операторът на черната дупка, но дори у дома, дори при най-добри грижи, малко женски можели да преживеят несподелена любов, съчетана с ужасно напрежение.

Капитана не се изненадал, когато се появил Бърст, навъсен, състрадателен, и казал:

— Съжалявам. Тя се присъедини към безтелесните умове. Любовта не е евтина стока. Някои от нас я консумират я никога не си плащат сметката, но тогава я плаща някой друг.