Фредерик Пол
Гейтуей III (23)

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
ИМА ЛИ ЖИВОТ СЛЕД СМЪРТТА?

А звездите продължиха да плуват. Те не се интересуваха какво става с едно двуного млекопитаещо интелигентно… е, почти интелигентно… живо същество, просто защото това случайно бях аз. Винаги съм поддържал егоцентричния възглед за космологията. Аз съм в центъра и всичко останало се простира от една или друга моя страна. „Нормално“ е това, което съм аз. „Важно“ е онова, което е свързано с мен. „Значимо“ е онова, което аз възприемам за такова. Този възглед поддържах аз, но не и Вселената. Тя си продължаваше така, сякаш изобщо не бях от значение за нея.

Истината е, че точно тогава не бях от значение дори за себе си, защото се намирах извън живота. Много хиляди светлинни години зад нас на Земята генерал Манцберген преследваше друга банда терористи, които бяха отвлекли една совалка, а комисарите бяха хванали мъжа, стрелял по мен. Аз не знаех това, а дори и да го знаех нямаше да ме интересува. Много по-близо, но все пак толкова далеч от нас, колкото е Антарес^[1] от Земята, Джел-Клара Моинлин се опитваше да разбере какво й казват хичиянците. И това не го знаех. А съвсем близо до мен моята деена Еси се опитваше да направи нещо, което никога по-рано не бе правила, макар че тя беше създала процеса, с помощта на Алберт, който съхраняваше цялата процедура в запаметяващото си устройство, но нямаше ръце, за да я приложи. Това щеше много да ме интересува, ако знаех какво правят.

Но не можех да го знам, разбира се, защото бях мъртъв.

Обаче не останах такъв.

 

 

Когато бях малък, майка ми ми разказваше приказки. Имаше една за човек, чиито сетива поради някаква причина след мозъчна операция се объркали. Не си спомням от кого е, от Верн, Уелс или някой друг от онези най-големи писатели ог Златния век… някой от тях. Онова, което си спомням, е лайтмотива. Човекът излиза от упойката, вижда звук, чува допир и накрая пита: „Какво мирише виолетово?“

Тази приказка съм слушал, когато бях малък. Сега бях голям. Това вече не беше приказка.

Беше кошмар!

Впечатленията от сетивата ми ме заливаха и аз не можех да кажа какви бяха тези впечатления! И сега не мога да ги опиша по-добре, отколкото бих могъл да опиша… смерглич. Знаете ли какво е смерглич? Не. И аз не зная, защото току-що измислих тази дума. Това е просто дума. Тя няма никакво значение, докато не й се припише такова, както нямат значение цветовете, звуците, наляганията, копнежите… милиард качествени понятия за впечатленията, които достигаха до мен. Не знаех какво означават те. Или какво бяха. И дали ме застрашаваха. Не знаех с какво да ги сравнявам дори. Може би така се чувства новороденото. Съмнявам се. Не мисля, че някой от нас би оцелял, ако беше така.

Но аз оцелях.

Оцелях поради една-единствена причина. Беше невъзможно да не оцелея. Това е най-старото правило в библията: не можеш да накараш бременната жена да забременее и не можеш да убиеш някой, който вече е мъртъв. Аз „оцелях“, защото всички части от тялото ми, които можеха да бъдат умъртвени, вече бяха мъртви.

Представяте ли си картината?

Опитайте се да си я представите. Критикуван. Заплашен с физическо насилие. И преди всичко съзнаващ, че съм мъртъв.

Между другите приказки, които ми четеше майка ми, беше и „Ад“ на Данте и понякога се чудех как е могъл Данте да предвиди как ще се чувствам, защото иначе откъде е взел описанието на ада?

Колко дълго е продължило това не зная, но ми се стори цяла вечност. После всичко изчезна. Ослепителните светлини се отдалечиха и избледняха. Ужасяващите звуци затихнаха, сърбежите, киханията и силното разстройство намаляха.

Дълго време нямаше изобщо нищо, като в пещерите край Карлсбад^[2] в онзи страшен момент, когато изгасват светлините, за да ти демонстрират какво означава „тъмно“. Нямаше никаква светлина. Нямаше нищо, освен някакво далечно объркано мърморене, което можеше да е и циркулация на кръв в чукчетата и наковалните на вътрешните ми уши.

Ако имах уши.

А след това мърморенето заприлича на глас и думи. И някъде много отдалеч чух гласа на Алберт Айнщайн:

— Робин? — Опитах се да си спомня как се говори. — Робин? Робин, приятелю, чуваш ли ме?

— Да — извиках, без да разбера как. — Тук съм! — Сякаш знаех къде е това „тук“.

Последва дълга пауза. После отново дочух гласа на Алберт, все още слаб, но по-близо.

— Робин — каза той, разчленявайки всяка дума, като че ли говореше на малко дете. — Робин. Чуй ме. Ти си спасен.

— Спасен?

— Да, спасен — повтори той. — Аз те спасих.

Не отговорих. Нямах какво да кажа.

— Сега ще те уча какво трябва да правиш, Робин — продължи Алберт, — малко по малко. Бъди търпелив, Робин. Скоро ще можеш да виждаш и да чуваш, и да разбираш.

Търпелив? Какво друго ми оставаше? Нямах никаква алтернатива, освен търпеливо да изслушвам неговите уроци. Вярвах на стария Алберт, дори тогава. Повярвах на думата му, че ще научи глухия да чува и слепия да вижда.

Но имаше ли някакъв начин да се научи мъртвия да живее?

 

 

Нямах особено желание да съм жив през следващата малка вечност. Според времето на Алберт и на цезиевите часовници, с които се установяваше единно време във всички достигани от човека части на Галактиката, бяха изминали, каза той, малко повече от осемдесет часа. Според неговото време. Не и според моето. Според моето това нямаше край.

Макар да помня много добре, някои неща не са ми съвсем ясни. Не поради липса на капацитет. От липса на желание, а също и заради скоростта. Нека да обясня. Обменът на битове и байтове в запаметяващото устройство става много по-бързо, отколкото в органичния живот, който напуснах. Той замъглява миналото със слоеве от нови данни. И, знаете ли, това е справедливо, защото колкото по-отдалечен е този ужасен преход от моето „сегашно състояние“, толкова повече ми харесва.

Макар и да не изпитвам желание да издиря някои от най-ранните части на тези данни, първата, в която желая да погледна, е голяма. Колко голяма ли? Голяма!

Алберт казва, че се държа антропоморфно^[3]. Сигурно. И какво лошо има в това? В края на краищата по-голямата част от живота си съм прекарал сред хора, а старите навици трудно се забравят. Така че когато Алберт ме стабилизира и станах… предполагам, че единствената дума е всеобхватен… визуализирах себе си като човешко антропоморфно същество. Приемайки, разбира се, че това същество е по-огромно от галактиките, по-старо от звездите и има знанията на всичките милиарди човешки същества, живели преди него. Видях нашата Локална група — Галактиката ни и нейните най-близки съседи — като един малък тромб в съсирващото се море от енергия и маса. Можех да видя всичко. Но онова, което исках да видя, беше моят дом, майката Галактика и до нея М-31 и Магелановите облаци, и всички други малки облаци, и мъглявини, и туфи, и мъхове от изтичащ газ и звездна светлина. И антропоморфната част от моето същество е… че се пресегнах да ги докосна, да ги хвана в шепата си, да прекарам пръсти по тях, като че ли бях Бог.

Всъщност не бях бог, дори не приличах достатъчно на бог, за да мога наистина да докосна някои галактики. Не можех изобщо да докосна нещо, нито имах с какво да го докосна. Всичко беше илюзия и оптика, като паленето на лулата на Алберт. Там нямаше нищо. Нито Алберт, нито лула.

Нито съществувах аз. Наистина нямаше нищо. Не можех да действам като бог, защото не съществувах осезаемо. Не можех да създавам небеса и земи нито да засегна дори най-малка част от тях по някакъв физически начин.

Но можех чудесно да ги виждам. Отвън или отвътре.

Можех да стоя в центъра на моята родна система и да гледам, да надничам покрай Масей 1 и 2, покрай милиони и зилиони други групи и галактики, простиращи се по необятните простори до оптическите краища на Вселената, където летящи звездни купове се отдалечаваха по-бързо от светлина и не можеха да се видят… И отвъд тях, макар че онова, което можех да „видя“ отвъд оптическата граница, всъщност не беше нищо повече от хипотеза в хичиянските памети, от които черпех информация.

Защото, разбира се, това беше всичко. Старият Робин не се бе увеличил неочаквано до безкрайност. Това бяха само частични останки от Робинет Бродхед, който в този момент не беше нищо повече от хаос от битове верижна памет, плуваща в море от запаметени данни в библиотеката на „Истинска любов“.

Един глас прекъсна моя унес за безкрая и вечността.

Беше Алберт.

— Робин, добре ли си?

Не исках да го лъжа.

— Не. Дори никак.

— Ще се оправиш, Робин.

— Надявам се — отвърнах аз. — …Алберт?

— Да?

— Не те обвинявам, че полудяваш, ако това става с теб.

За момент настъпи тишина, след това избухна силен смях.

— Робин — каза Алберт, — ти още не си видял какво ме накара да полудея.

 

 

Не мога да кажа колко продължи това. Не зная дали концепцията „време“ означава нещо, защото на електронното ниво, където живея, мащабът на времето не се покрива добре с нищо „реално“. Много време се прахосва. Съхранената в запаметяващите устройства интелигентност няма ефективността на човешкия ум. Един алгоритъм не е добър заместител на връзката между невроните, по която се предават нервните импулси в човешкия мозък. От друга страна в областта на субчастиците, където фемтосекундата е единица за време, която може да се почувства, процесите протичат много по-бързо. Не е трудно да се пресметне, че сега живея между десет и хиляда пъти по-бързо, отколкото преди.

Разбира се има обективни мерки за реално време, под което аз разбирам скоростта, с която протича времето на „Истинска любов“. Еси отбелязва минутите много грижливо. Подготвянето на един труп за добро полусъхранение в нейната верига „Живот след смъртта“ отнема много часове. А за доста по-доброто съхранение във ветрило за данни на онзи особено важен труп, който в случая бях аз, й трябваше много повече време. След като свърши своята част от операцията, тя седна и зачака с питие в ръка, което не пиеше, и се опита да разговаря с Оди, Джейн и Доли, които не чуваше, макар понякога да отговаряше по нещо, което те не чуваха. Това парти провеждаха на „Истинска любов“, докато чакаха да видят дали изобщо е останало нещо, посредством което могат да се свържат с покойния Робинет Бродхед. Не беше весело. Продължи повече от три дни и половина.

За мен, в онзи свят на спин^[4] и чар, и цвят, и забранени орбити, където бях пренесен, това беше… е, може да се нарече вечно. Така изглеждаше.

— Онова, което задължително трябва да направиш — посъветва ме Алберт, — е да се научиш да използващ твоите входове и изходи.

— О, чудесно! — извиках благодарен аз. — Това ли е всичко? Прекрасно! Изглежда съвсем проста работа!

Алберт въздъхна.

— Радвам се, че си запазил чувството си за хумор, Робин — отвърна той, а след това тихо добави: — Защото страшно много ще ти е нужно. Страхувам се, че сега трябва да се захванеш за работа. Иначе ще ми е трудно да продължа с охраната…

— С какво да продължиш?

— Да те защитавам, Робин — поясни нетърпеливо той. — Да ограничавам твоя достъп, така че да не бъдеш подлаган на прекалено голямо объркване и дезориентация.

— Алберт, ти добре ли си? Аз видях цялата Вселена!

— Ти видя само онова, до което ти дадох достъп, Робин. Това не е всичко. Но не мога вечно до контролирам твоя достъп. Трябва да се научиш сам да правиш това за себе си. Така че когато станеш готов, ще намаля малко контрола.

Събрах сили и воля.

— Готов съм.

Но не бях събрал достатъчно сили и воля. Няма да повярвате колко е болезнено. Цвъртене, тракане със зъби, оплаквания, искания отвсякъде нападаха моите… е, нападаха онези места в непространствената геометрия, за които все още мислех като мои уши. Беше истинско мъчение. Беше така лошо, както онова първоначално излизане гол на белия свят. Не! Беше по-лошо! В онзи първи взрив от усещания, който съм изпитал при моето раждане, е имало едно благоприятно обстоятелство: не съм можел да идентифицирам шума и болката. Сега не беше така. Вече познавах болката.

— Господи, Алберт — изписках аз. — Какво става?

— Това са само достъпните за теб запаметяващи устройства, Робин — каза той успокоително, — Само ветрилата от борда на „Истинска любов“, плюс телеметричните сензори, плюс някои входове от сензорите на кораба и екипажа.

— Накарай ги да спрат.

— Не мога. — В гласа му се чувстваше истинско състрадание, макар че гласът в действителност не съществуваше. — Ти трябва да го направиш, Робин. Ти трябва да избереш паметите, до които искаш да имаш достъп. Избери само една от тях и блокирай останалите.

— Какво да направя? — попитах по-объркан от всякога.

— Избери само една, Робин — повтори търпеливо той, — Някои са наши запаметяващи устройства за данни, други са хичиянски ветрила, а трети са други неща. Ти трябва да се научиш как да осъществяваш връзка с тях.

— Връзка?

— Да се консултираш с тях, Робин. Сякаш са справочници в библиотека, книги, наредени на лавици.

— Книгите не викат по читателя! А тези крещят!

— Разбира се. Така те могат да бъдат видени… точно както книгите на лавиците могат да се видят. Но ти трябва да гледаш само онази, която искаш. Има в частност една, която, според мен, ще те облекчи. Опитай се да я намериш.

— Да я намеря? Как да я търся?

Чу се звук, подобен на въздишка.

— Добре, нека опитаме една хитрост, Робин. Аз не мога да те насочвам, като ти казвам нагоре, надолу или в страни, защото предполагам, че засега нямаш отправна точка…

— Абсолютно вярно!

— Съществува един стар трик, използван от дресьорите, за да накарат някое животно да изпълнява сложни заповеди, които то не разбира. С него един цирков артист успяваше да накара кучето си да отиде сред публиката, да избере определена личност и да вземе от него определен предмет…

— Алберт — помолих го аз, — не е време да ми разказваш твоите дълги брадати анекдоти!

— Не, това не е анекдот. Това е психологически експеримент. Той дава добри резултати при кучета… не зная дали някога е използван с възрастни хора, но нищо не ни пречи да го изпробваме. Ето какво ще правиш. Започни да се движиш в някоя посока. Ако посоката е правилна, аз ще ти казвам да продължаваш. Когато престана да ти казвам да продължаваш, ще спреш. Търси. Опитвай различни неща. Когато новото нещо, което вършиш, или новата посока, в която търсиш, е вярна, аз ще ти казвам да продължаваш. Можеш ли да го направиш?

— А ще ми дадеш ли захарче, когато свърша, Алберт? — попитах аз.

Холограмата тихо се изкикоти.

— Най-малкото електронен аналог на захарче, Робин. Сега започвай.

Да започна да търся! Как? Нямаше смисъл да питам, защото ако Алберт можеше да ми каже с думи „как“, нямаше да се налага да опитваме трика на дресьора. И така, започнах… да върша разни неща.

Не мога да ви кажа какво точно вършех. Може би ще мога да ви поясня с някоя аналогия. Като ученик в часа по естествени науки ни запознаха с електроенцефалографски скенер, който показва генерираните от мозъка алфа вълни. Казаха ни, че е възможно да накараме вълните да се разпространяват по-бързо, да стават по-големи… да се увеличава честотата или амплитудата им… но не можеха да ни кажат как да го правим. Всички деца се изпробвахме и фактически всеки успя да ускори следата на синусовата крива на екрана, но нямаше двама души, които да кажат, че са го постигнали по един и същи начин. Един каза, че е задържал дъха си, друг, че е напрегнал мускулите си, трети, че си е мислел за ядене, а четвърти, че се е опитал да се прозее, без да отваря уста. В действителност никое от тези неща не беше извършено. И всичките бяха подействали. Онова, което аз вършех сега, също не беше реално, защото нямаше нищо реално, с което да го направя.

Но аз се движех. По някакъв начин се движех. И през цялото време Алберт казваше:

— Не. Не. Не. Не, това не е. Не. Не…

А след това:

— Да! Да, Робин, продължавай да го правиш!

— Продължавам!

— Не приказвай, Робин. Просто продължавай да го вършиш. Продължавай да го вършиш. Продължавайдавършишпродължавайдавършишпродължавай… не. Спри.

— Не.

— Не.

— Не.

— Не… да! Продължавайдавършишпродължавайдавършишпродължавай… не… да! Продължавай да вършиш… стоп! Това тук, Робин. Книгата, която трябва да отвориш.

— Тук? Това нещо тук! Този глас, който звучи като…

Спрях. Не можех да продължа. Виждате ли, аз приех факта, че съм мъртъв, че съм само запаметени електрони във ветрило за данни, способен да разговарям само с електронна памет или с неживи личности като Алберт.

— Отвори книгата! — заповяда той. — Остави я да ти говори!

Тя не се нуждаеше от разрешение.

— Здравей, Робин, любов моя — поздрави ме неживият глас на скъпата ми жена, Еси… странен, напрегнат, но несъмнено нейният. — Сега се намираме в чудесно място, нали?

Не мисля, че нещо, дори разбирането за собствената ми смърт, беше за мен такъв ужасен шок, както откритието, че Еси е между мъртвите.

— Еси — извиках аз — какво се е случило с теб?

И веднага се чу гласът на Алберт, загрижен, бърз:

— Тя е добре, Робин. Тя не е мъртва.

— Но тя сигурно е мъртва! Тя е тук!

— Не, мило момче, в действителност не е тук — отвърна Алберт. — Нейната книга е тук, защото тя частично въведе себе си в памет, като част от експериментите по проекта „Живот след смъртта“. И също като част от експериментите, в резултат на които аз съм в настоящия си вид.

— Мръсно копеле, накара ме да мисля, че е мъртва!

Той отвърна тихо:

— Робин, ти трябва да преодолееш тази мания за телесна биология. Има ли значение, ако в допълнение на версията, под която е съхранена госпожа Бродхед тук, все още се извършва метаболизъм на органично ниво?

И тогава прозвуча странният глас на Еси:

— Бъди търпелив, Робин. Бъди спокоен. Всичко ще бъде наред.

— Много се съмнявам, скъпа — възразих тъжно аз.

— Повярвай ми, Робин — прошепна Еси. — Слушай Алберт. Той ще ти каже какво да правиш.

— Най-трудната част мина — увери ме Алберт. — Извинявам се за травмите, които преживя, но те бяха необходими… мисля аз.

— Ти мислиш.

— Да, само мисля, Робин, защото това никога не е било правено преди и ние работим пипнешком. Зная, че за теб беше голям шок да се срещнеш по такъв начин със запаметен аналог на госпожа Бродхед, но това ще ти помогне да се срещнеш с нея на живо.

Ако имах тяло, с което можех да си послужа, щях да бъда изкушен да го ударя… и ако Алберт имаше тяло, което да ударя.

— Ти си по-луд от мен — извиках.

Чу се тихо кикотене на призрак.

— Не съм по-луд, Робин. Само съм луд. Ти ще можеш да й говориш, както аз говорех с теб, докато ти беше още… жив. Обещавам ти, Робин. Всичко ще мине благополучно… смятам.

— Не мога.

Пауза.

— Не е лесно — призна той. — Но си помисли. Аз мога. Така че не мислиш ли, че ти също можеш да го постигнеш, просто като компютърна програма, както го правя аз?

— Не ми се присмивай, Алберт! Разбирам какво казваш. Ти смяташ, че аз мога да се покажа като холограма и да общувам в реално време с живи хора! Но аз не зная как да го направя.

— Да, наистина още не знаеш, Робин, защото съответните подпрограми още не съществуват в твоята програма. Но аз мога да те науча. Ти ще можеш да се показваш. Може би без тази естествена грациозност и подвижност, каквито имат моите изображения — похвали се той, — но във всеки случай съвсем приличен. Готов ли си да започнеш да се учиш?

Гласът на Еси или онзи глас, който беше деформирано копие на нейния, прошепна:

— Моля те, направи го, Робин, защото те чакам с нетърпение.

 

 

Колко уморително е раждането! Уморително за новороденото дете и още по-уморително за страничния наблюдател, който не го изживява, а само слуша безкрайните мъки.

Те бяха безкрайни и изпъстрени от постоянното гълчене на акушерките.

„Ти можеш да го направиш“, обещаваше копието на Еси от едната ми страна (ако си представим за момент, че имам „страна“) и „по-лесно е, отколкото изглежда“, твърдеше гласът на Алберт от другата. Няма двама души във Вселената, чиято дума да съм готов да приема с по-голямо доверие от техните. Но бях изчерпал цялото си доверие. Не ми беше останало нито капка и бях изплашен. Еси? Това бе абсурдно.

Защото виждах каютата така, както Алберт винаги я е виждал. Нямах перспективата на две фокусиращи се очи и чифт уши, разположени в конкретни точки от пространството. Виждах и чувах всичко едновременно. Много отдавна онзи стар художник, Пикасо, бе рисувал така картините си, с безразборно разхвърляни части от човешкото тяло. Всички нарисувани, но в произволен ред, така че нямаше една преобладаваща форма, която може да се познае, а безпорядъчна мозайка от части на човешкото тяло. Бях посещавал Лондонската галерия „Тейт“ с Еси и бях разглеждал такива картини. Дори ми бяха доставяли известно удоволствие. Бяха много забавни. Но да виждаш реалния свят, разпръснат по такъв начин, като части на разглобена машина… това никак не беше забавно.

— Позволи ми да ти помогна — прошепна аналогът на Еси. — Виждаш ли ме там, Робин? Заспала съм на голямото легло. Будувах много дни, Робин, за да прелея твоето старо органично „аз“ в чудесно ново ветрило и сега съм изморена, но виж, премествам си ръката да се почеша по носа. Виждаш ли ръката? Виждаш ли носа? Разпознаваш ли ги? — После се чу призрачно кикотене. — Разбира се, че ги виждаш, Робин, защото това съм аз.