Фредерик Пол
Гейтуей III (12)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
СРЕЩА В РОТЕРДАМ

Той стоеше там, онзи човек с лице като тъмнокафяво авокадо, и ми препречваше пътя. Разбрах изражението, преди да разпозная лицето. Беше упорито, раздразнено, изморено. Лицето, на което прочетох всичко това, принадлежеше на Оди Уолтърс Младши, който (моята секретарска програма не беше пропуснала да ми съобщи) се опитвал да се свърже с мен от няколко дни.

— Здравей, Оди — поздравих го аз наистина много сърдечно, ръкувах се и кимнах на хубавата жена с ориенталска физиономия до него. — Много се радвам отново да те видя! В този хотел ли си отседнал? Чудесно! Слушай, трябва да излизам, но хайде да вечеряме заедно… Уреди го с портиера, моля те. Ще се върна след няколко часа. — Усмихнах му се, усмихнах се и на младата жена и ги оставих.

Е, не твърдя, че това са добри маниери, но аз наистина бързах и освен това отново имах болки в стомаха. Качих Еси на едно такси, което отиваше в нейната посока, и взех друго за към съда. Разбира се, ако знаех тогава какво иска да ми каже Уолтърс, може би щях да съм по-дружелюбен към него. Но аз не знаех от какво бягам.

Или какво щеше да ми се случи.

Последната малка част от пътя минах пеша, защото задръстването беше по-голямо от обичайното. Щеше да има парад, който се прибавяше към по принцип затрудненото движение около Международния дворец на правосъдието. Дворецът е в четиридесететажен небостъргач, построен върху понтони, поставени на неустойчивата почва на Ротердам. Външно той доминира над половината град: Отвътре целият е в червени драперии и непрозрачни отвън стъкла. Последен модел на съвременен международен трибунал.

Тук не обръщат голямо внимание на отделната човешка личност и ако бях суетен, а аз наистина съм такъв, щях да се гордея от факта, че съдебният процес, в който бях един от защитниците, фактически засягаше интересите на четиринадесет различни страни, четири от които бяха суверенни държави. Имах дори собствен апартамент и кантора в Двореца, защото всички заинтересовани страни имаха. Но не отидох там. Беше почти единадесет часа и всеки момент заседанието щеше да започне, затова се насочих направо към заседателната зала. Беше препълнена. Тя винаги е препълнена, защото в нея могат да се видят знаменитости, С присъщата ми суетност си мислех, че съм една от тях и когато влизах, очаквах да видя обърнати към мен глави. Нямаше. Всички гледаха към половин дузина мършави, брадати личности в дашики^[1] и сандали, които седяха на определеното за ищците място в края на залата, пиеха кола и се кикотеха. Древните. Не се срещат всеки ден. Зяпнах ги глупаво като всички други, докато не почувствах, че някой ме хвана за рамото. Обърнах се и видях Метр Иджсингър, моят адвокат от плът и кръв, да ме гледа укорително.

— Закъснявате, минеер^[2] Бродхед — прошепна той. — Съдът ще забележи отсъствието ви.

Тъй като съдебните заседатели, както забелязах, бяха заети с някакъв спор помежду си, съмнявах се, че ще се разглежда въпросът дали дневникът на първия изследовател, открил хичиянски тунел на Венера, трябва да се представи като доказателство. Но човек не плаща на адвокат толкова, колкото плащах аз на Метр Иджсингър, за да спори с него.

Разбира се, нямаше юридическо основание изобщо да му плащам. Делото се отнасяше до опит от страна на Японската империя да разтури „Гейтуей Корпорейшън“. Аз участвах в него като главен акционер в чартърния транспорт „С.Я.“. Боливийците бяха завели дело за прекратяване на чартърните полети на основание, че финансирането на пътуването на колонистите било „връщане към робството“. Колонистите бяха наречени „обвързани с договор слуги“, а аз, между другите обвинения, „жесток експлоататор на човешкото нещастие“. Какво правеха тук Древните? Да, те също бяха заинтересована страна, защото претендираха, че „С.Я.“ е тяхна собственост… че техните предци са живели на него в продължение на стотици хиляди години. Тяхното положение в съда беше малко сложно. Те представяха Танзания, защото там било определено да бъде домът на техните земни предци, но Танзания не беше представена в делото. Танзания бойкотираше съда, заради едно миналогодишно решение, неблагоприятно за техните ракети на морското дъно. Затова нейните интереси се защитаваха от Парагвай… който беше заинтересован главно поради един граничен спор с Бразилия, а тя на свой ред бе представена като домакин на управлението на „Гейтуей Корпорейшън“. Разбрахте ли нещо? Е, аз не можах, но важното е, че поради тази причина наех Мегр Иджсингър.

 

———————————————

Хичиянците, мислейки, че откритите от тях при първото им посещение на Земята австралопитеки ще развият технологична цивилизация, решили да запазят една колония от тях в нещо като зоологическа градина. Техните потомци бяха „Древните“. Разбира се, това било погрешно предположение от страна на хичиянците. Вместо да развият интелект, австралопитеките изчезнали. Беше потискащо за човешките същества да разберат, че така наречения „Хичиянски рай“, по-късно прекръстен на „С.Я.Бродхед“ — най-големият и най-съвършен звездолет, който човешката раса някога бе виждала — е бил всъщност нещо като клетка за маймуни.

———————————————

 

Ако участвам лично във всяко съдебно дело, дори и отнасящо се за много милиони, ще трябва да прекарвам цялото си време до края на живота си в съда. При нормален ход на събитията щях да оставя адвокатите да се занимават с делото, а аз да се отдам на по-полезни занимания, като например на разговори с Алберт Айнщайн или на разходки със съпругата си Еси край Тапанско море. Имах обаче специални поводи да съм тук. Един от тях видях да седи полузаспал на кожен стол близо до Древните.

— Смятам да се обадя на Джоу Квиатковски и да разбера дали ще приеме да изпие с мен чашка кафе — казах аз на Иджсингър.

Квиатковски беше поляк, представител на Икономическата общност на Източна Европа — ИОИЕ — един от ищците в процеса.

— Той е противник! — изсъска адвокатът.

— Но е и стар приятел — отвърнах, като само малко преувеличих фактите… Квиатковски също беше изследовател на Гейтуей и на времето бяхме пили заедно.

— В съдебно дело от тази величина няма приятели — информира ме Иджсингър, но аз само се усмихнах и се наведох напред да прошепна предложението си на Квиатковски, който след като се събуди, се съгласи.

— Не би трябвало да съм тук с теб, Робин — измърмори полякът, когато се качихме в моя апартамент на петнадесетия етаж. — Особено на кафе! Нямаш ли нещо да капнем в него?

Е, имах… сливовица и то от неговата любима краковска изба. И кампучийски пури — от сорта, който обичаше, и солена херинга, и бисквити за мезе.

Сградата на съда бе построена над малък канал край река Маас и мирисът на вода се усещаше. Бях успял да отворя един прозорец и през него достигаше шумът от лодките, които преминаваха под арката на сградата, и от трафика през тунела под Маас на четвърт километър от съда. Отворих прозореца малко по-широко, заради пурата на Квиатковски, и видях в страничните улици знамена и духови оркестри.

— Какъв е този парад днес? — попитах.

— Просто парад. Армиите обичат парадите — изръмжа той. — А сега да преминем към същността, Робин. Зная какво искаш, но то е невъзможно.

— Онова, което искам — отвърнах аз, — е ИОИЕ да помогне да се справим с терористите с космическия кораб, а то, очевидно, е в интерес на всички. Твърдиш, че е невъзможно. Добре, приемам че си прав, но защо да е невъзможно?

— Защото не разбираш от политика. Според теб ИОИЕ може да отиде при парагвайците и да им каже: „Слушайте идете и се разберете с Бразилия, кажете им, че вие ще проявите по-голяма гъвкавост по онзи пограничен спор, ако те предадат на американците притежаваната от тях информация, за да хванат космическия кораб на терористите“.

— Да — съгласих се, — точно така мисля.

— Грешиш. Те няма да искат да слушат.

— ИОИЕ — казах след консултация с моята информационно-търсеща програма, Алберт — е най-големият търговски партньор на Парагвай. Само да им подсвирнете и те ще козируват.

— В повечето случаи е така. Но не и в този случай. Ключът в настоящата ситуация е Република Кампучия. Те имат с Парагвай тайни споразумения. Сключени на най-високо равнище. Още малко кафе, моля — добави той и подаде чашата си, — но този път не толкова силно.

 

 

Не попитах Квиатковски какви са „тайните споразумения“, защото ако той искаше да ми ги каже, нямаше да ги нарече тайни. А и не беше необходимо да питам. Бяха военни. Всички „тайни споразумения“, сключвани между правителствата през онези дни бяха военни и ако не се мъчех с терористите, щях да се мъча с глупавата политика на правителствата. Но да карам поред.

И така, по съвет на Алберт, поканих първо в частната си кантора една адвокатка от Малайзия, след нея един мисионер от Канада, а подир това един генерал от албанските военновъздушни сили и за всеки имах по нещо, с което да го примамя. Алберт ми казваше какви стимули да използвам и какви стъклени мъниста да предлагам на туземците — допълнително разпределение на полетите с колонисти, „благотворителност“. Понякога бе достатъчна само една усмивка. Ротердам беше най-подходящото място за това, защото откакто Дворецът на правосъдието беше преместен от Хага — Хага имаше доста проблеми последния път, когато шегаджията си играеше с телепатичния психокинетичен приемопредавател, — там човек можеше да намери всеки, когото търси. Всякакви хора. С всякакъв цвят на кожата, от всякакъв пол, в най-различни дрехи — от еквадорски адвокатки в миниполи до барони от Маршаловите острови в саронги и огърлици от акулови зъби. Дали постигнах успех или не беше трудно да се каже, но в дванадесет и половина стомахът ми ме предупреди, че много ще ме заболи, ако не му дам малко храна — нещо, което не бях сторил сутринта. Изпитах желание да съм в хубавия си апартамент в хотела със свалени обувки и стек на масата, но бях обещал на Еси да се срещнем в нейното заведение. Затова наредих на Алберт да изготви оценка на постигнатото и препоръка за онова, което трябва да направя, след което тръгнах да търся такси.

Човек не може да не забележи заведенията за бързо хранене на Еси. Арките от светещ хичиянски метал могат да се видят по целия свят. За нас с Еси бяха запазили едно оградено с шнур място на балкона, Тя ме посрещна на стълбището, целуна ме, намръщи се и запита:

— Роби! Чуй ме! Искат да ни сервират майонеза с френска скара. Да им разреша ли?

Отвърнах на целувката й, като се взирах в сервираните на масата ни безбожни ястия.

— Това всъщност зависи от теб, скъпа — отвърнах.

— Да, разбира се, че зависи от мен. Но е важно, Робин! Погрижих се пържените картофи да са старателно подбрани. Сега, за майонезата… — Тя се отдръпна една крачка назад, загледа ме изпитателно и изражението й се промени. — Толкова си уморен! Толкова много бръчки по лицето ти! Робин, как се чувстваш?

Отвърнах й с най-очарователната си усмивка.

— Просто съм гладен, скъпа — успокоих я и погледнах с подправен ентусиазъм блюдата пред мен. — Слушай! Онова изглежда много вкусно. Да не е тако^[3]?

— Не, това е чапати^[4] — гордо обяви тя. — Такото е ей там. Има и блини. Опитай да видиш дали ще ти харесат.

Не ми оставаше нищо друго, освен да опитам всичко и то никак не приличаше на онова, от което се нуждаеше стомахът ми. Такото, чапатите, оризовите кюфтета, залети с кисел рибен сос, имаха вкус повече от всичко друго на варен ечемик. Не можеха да се сравняват с чаша хубав чай. Но можеха да се ядат.

Всички тези храни бяха подарък от хичиянците. Те ни показаха, че по-голямата част от живата тъкан, включително вашето и моето тяло, е съставена от четири елемента: въглерод, водород, кислород и азот — храната „ЧОН“. И тъй като това са газовете, от които се състои по-голямата част от кометите, те построили завода си за храна в облака Оорт, където кометите на нашето Слънце чакат някоя звезда да ги освободи и да ги изпрати в небето ни.

„ЧОН“ не изчерпва всичко. Човек се нуждае и от няколко други елемента. Най-важна е сярата, може би, след това вероятно натрият, магнезият, фосфорът, хлорът, калият… да не говорим за малките следи от кобалт за изграждане на витамин В-12, хром за компенсиране на гликозата, йод за тироидната жлеза и литий, флуор, арсен, селен, молибден, кадмий и като капак — калай. Човек сигурно се нуждае от елементите от цялата периодична таблица, поне като следи, но в такива малки количества, че няма защо да се тревожи да ги добавя към задушеното. Те се явяват като съставки, независимо дали ги желае или не. Така че кулинарите на Еси слагаха захар и подправка и много други хубави неща, за да сготвят храна за всички… която не само ще поддържа живота им, но ще прилича много на онова, което искат да ядат, било чапати или оризови кюфтета. Всичко можеше да се получи от „ЧОН“, ако се сготвеше както трябва. Между другите неща, които Еси получаваше от „ЧОН“, бяха и многото пари и това се оказа игра, която тя играеше с удоволствие.

И така, накрая се спрях на нещо, което моят стомах не отказваше да приеме… имаше вид на хамбургер и вкус на салата от авокадо с парчета бекон — Еси го нарече „Големия Чон“. Тя непрекъснато ставаше и сядаше; следеше температурата на инфрачервените подгряващи светлини, проверяваше за мазни петна под съдомиялните машини, опитваше десертите, вдигна скандал, защото млечните шейкове не били направени както трябва.

Еси ме увери, че няма ястие в нейната верига от заведения за бързо хранене, което може да навреди на някого. Моят стомах обаче по-малко повярва на думите й от мен. Не ми харесваше и шума на улицата навън. Дали беше парадът? Но като се изключи това, се чувствах толкова удобно, колкото точно тогава беше възможно. Достатъчно отпочинал, за да оценя промяната в нашия статус. Когато двамата с Еси излизаме пред обществеността, хората обикновено гледат към нас и аз съм този, който привлича тяхното внимание. Не и тук. Във веригата заведения за бързо хранене на Еси тя беше звездата. Навън минувачите се събираха да наблюдават парада. Вътре служителите не поглеждаха към него. Те продължаваха да работят, напрегнали мускули, и тайно отправяха погледи в една и съща посока — към могъщата дама-бос. Е, всъщност, не съвсем дама. Еси бе имала добрия шанс да бъде обучавана по английски език четвърт столетие от един специалист… от мен… но когато беше развълнувана, навсякъде се чуваха нейните „некультурньй“ и „хулигани“.

Отидох до прозореца на втория етаж да погледам парада. Минаваха по Уийн, по десет в редица — с ленти, плакати, викащи. Досада. Може би повече от досада. От другата страна на улицата, пред спирката, имаше някакво боричкане — полицаи и демонстранти, поддръжници на превъоръжаването и пацифисти. От начина, по който се налагаха с плакатите, не можеше да се каже кои какви са. Еси дойде при мен, понесла своя „Голям Чон“, погледна към тях и поклати глава.

— Хареса ли ти сандвича? — попита тя.

— Чудесен е — отговорих, с уста, пълна с въглерод, водород, кислород, азот и следи от елементи. Еси ме погледна по начин, от който разбрах, че не ме е чула. — Казах, че е чудесен — повторих по-силно.

— Не можах да чуя от шума — оплака се тя и облиза устни. Еси харесваше храната, която продаваше. Кимнах с глава към парада.

— Не зная дали това е толкова добро — подхвърлих.

— Мисля, че не е — съгласи се Еси и погледна с отвращение към групата, която, струва ми се, наричаха зуави^[5]… във всеки случай, тъмнокожи в униформа. Не можах да видя отличителните знаци на тяхната националност, но всеки имаше автоматично огнестрелно оръжие, с което правеха хватки: премятаха го, удряха приклада в тротоара, а то отскачаше и отново падаше в ръцете им. И всичко това вършеха без да спират да маршируват.

— Може би е по-добре да тръгваме за съда — предложих аз.

Тя се пресегна и събра трохите от моя сандвич. Когато преминат четиридесетте, рускините се превръщат в лоени топки или изсъхват и се мумифицират. С Еси не беше така. Тя все още бе изправена и стройна, както в първия ден на нашето запознанство.

— Може би — съгласи се тя и започна да прибира компютърните си програми — всяка в съответното ветрило с данни. — Като дете съм виждала достатъчно много униформи и затова не изгарям от желание да ги гледам.

— Не може да има парад без униформи.

— Нямам предвид само парада. Погледни. Има ги и по тротоарите. — Беше вярно. Почти всеки четвърти мъж или жена беше в някаква униформа. Нормално. Това желание се бе промъкнало и в мен. Разбира се, всяка страна винаги има някакъв вид въоръжени сили, но те не се разхождат така открито, стоят затворени като домашен пожарогасител. Хората фактически никога не ги виждат. А сега те все повече и повече открито демонстрираха своето съществуване.

— Все пак — започна Еси, докато добросъвестно прибираше трохите от „ЧОН“ в табличка за еднократна употреба и се оглеждаше за кошче — ти сигурно си доста уморен и е най-добре да тръгваме. Подай ми твоята табличка, моля.

Изчаках я на вратата. Дойде намръщена.

— Кошчетата са препълнени. В инструкцията е казано съвсем ясно, когато се напълнят шестдесет процента, да се изпразват… Какво ще стане, ако едновременно излязат много хора? Трябва да се върна и да обърна внимание на управителя… О, по дяволите — извика тя и изражението на лицето й се промени. — Забравих си програмите! — Еси се втурна нагоре по стълбите, където беше оставила ветрилата с данни.

Стоях на вратата, чаках и гледах парада. Беше направо отвратително! Минаваха истински оръдия, инсталации за изстрелване на противосамолетни ракети, бронетранспортьори. А зад тях вървеше група гайдари, следвана от отделение автоматчици. Чух зад себе си шум от отваряне на врата и отстъпих встрани. Беше Еси.

— Намерих ги, Робин — обяви тя усмихната. В ръцете си държеше дебел сноп ветрила. Нещо като оса избръмча покрай лявото ми ухо. В Ротердам няма оси. А след това видях Еси да полита назад. Вратата се затвори зад нея. Не беше оса. Беше куршум. Едно от онези скорострелни оръжия е било заредено и е стреляло.

На времето едва не загубих Еси. Беше много отдавна и почти бях забравил. Но сега, когато отворих проклетата врата и се наведох над нея, споменът изскочи в съзнанието ми, сякаш бе станало вчера. Тя лежеше по гръб, снопът ветрила с данни беше паднал върху лицето й. Вдигнах го и видях, че макар лицето й да бе окървавево, очите й бяха широко отворени и ме гледаха.

— Ей, Робин! — каза тя недоумяващо. — Ти ли ме удари?

— По дяволите, не! За какво да те удрям? — Една от сервитьорките дотича с тампон от книжни салфетки. Грабнах ги от ръцете й и посочих към електрокараваната с надпис „Poliklinische centrum“^[6] спряла на пресечката поради парада.

— Ей, ти! Извикай онази линейка! И полицията!

Еси се изправи и отмести ръката ми. Около нас се струпаха полицаи и сервитьори.

— Защо линейка, Робин? — попита тя, не без основание. — Та това е само кръв от носа ми, виж! — Беше вярно. Все пак се оказа куршум, но той бе ударил снопа ветрила и бе заседнал в тях. — Програмите ми! — проплака Еси и задърпа полицая, който искаше да ги вземе, за да извади куршума като веществено доказателство. Бяха унищожени. А денят ми провален. Докато двамата с Еси преживявахме нашата малка среща със съдбата, Оди Уолтърс запознаваше своята приятелка със забележителностите на Ротердам. Беше се изпотил от срещата с мен. Наличието на много пари има такова въздействие върху хората, а липсата на пари не позволяваше на Уолтърс и Йе-ксинг да се насладят на забележителностите на Ротердам. Все пак за Уолтърс, който идваше от планетата Пегис, и за Йе-ксинг, която рядко слизаше от „С.Я.“ и не отиваше по-далеч от околностите на стартовата площадка, Ротердам бе метрополия. Те не можеха да си позволят да купят нещо, но можеха да разглеждат витрините. Бродхед поне се бе съгласил да се срещне с тях, не преставаше да си повтаря Уолтърс. Но когато си позволеше да мисли за това с известно задоволство, тъмната страна на съзнанието му реагираше с жестоко презрение: Бродхед бе казал, че ще се срещне с тях. Но определено бе изглеждал ентусиазиран.

— Защо се потя толкова? — попита той на висок глас.

Йе-ксинг пъхна ръката си в неговата за морална подкрепа.

— Всичко ще се уреди — отговори косвено тя. Оди Уолтърс я погледна с благодарност. Уолтърс не беше много висок, но Джени Йе-ксинг бе направо дребна. Всичко в нея беше малко, с изключение на блестящите й черни очи и това бе резултат от хирургическа намеса, глупост от времето, когато беше влюбена в един шведски търговски директор и мислеше, че гънката около очите й е причина той да не отговаря на чувствата й. — Е? Да влезем ли?

Уолтърс нямаше представа за какво говори тя и го показа, като се намръщи. Йе-ксинг побутна с малката си, ниско подстригана глава рамото му и погледна към надписа върху фасадата на високата сграда. С бледи букви, които сякаш висяха в празното черно пространство, пишеше: „Живот след смъртта“.

Уолтърс прочете надписа, след това пак се обърна към Йе-ксинг.

— Сигурно е погребално бюро — предположи той и се засмя, защото си помисли, че е разбрал хумора в шегата й. — Но ние още не сме толкова зле, Джени.

— Да — кимна тя, — не сме чак толкова зле. Не позна ли името?

И тогава, разбира се, той се сети. Един от многото холдинги на Робинет Бродхед.

Колкото повече човек научава за Бродхед, толкова повече разбира с какви неща би се съгласил да търгува. Това искаше да каже Джени.

— Защо не? — съгласи се Уолтърс и я поведе през въздушната завеса в прохладния, притъмнен магазин. Ако не беше погребално бюро, най-малкото бе ремонтиран от същите майстори. В дъното се чуваше приглушена музика, носеше се аромат от естествени цветя, макар че единствените цветя, които се виждаха, бяха букет от ярки рози в кристална ваза. Пред тях се изправи висок, красив, възрастен мъж. Уолтърс не разбра дали стана от някой стол, или се материализира в холограма. Мъжът се усмихна топло и се опита да отгатне техните националности. Сбърка.

— Guten tag^[7] — поздрави той Уолтърс и: — Gor ho oyney^[8] — към Йе-ксинг.

— И двамата говорим английски — каза Уолтърс. — Вие говорите ли английски?

Последва учтиво повдигане на вежди.

— Разбира се. Добре дошли в „Живот след смъртта“. Някой ваш близък ли ще умре?

— Доколкото зная, не — изненада се Уолтърс.

— Разбирам. Естествено, ние можем да направим много, дори ако човекът вече се намира в клинична смърт, макар че колкото по-рано, толкова по-добре… Или вие предвидливо правите планове за вашето собствено бъдеще?

— Нито едното, нито другото — отвърна Йе-ксинг. — Просто искаме да знаем какво предлагате.

— Естествено. — Мъжът се усмихна и им посочи удобното канапе. Видимо не направи нищо, но осветлението се засили, а музиката притихна с няколко децибела. — Визитката ми — каза мъжът и подаде едно картонче на Уолтърс, с което отговори на въпроса, който го измъчваше: визитката бе осезаема. Такава беше и фигурата, която му я подаде. — Позволете ми да ви изложа основните услуги, които извършваме. Така ще си спестим време. Ще започна с това, че „Живот след смъртта“ не е религиозна организация и не предлага спасение на душата. Ние предлагаме форма на оцеляване. Дали вие… „вие“, имам предвид това, което е тук, в тази стая, в този момент… ще го „осъзнаете“ или не — той се усмихна, — е въпрос, по който метафизиците все още спорят. Но ако решите да ползвате нашите услуги, ние ви гарантираме съхранение на самоличността, при условие че можем да започнем с прехвърлянето на умовете ви, докато са в добро състояние и възприемете някоя от включените в нашия списък среди. Ние предлагаме повече от двеста среди, като се започне от…

Йе-ксинг щракна с пръсти.

— Мъртвите — възкликна тя, неочаквано разбрала. Търговецът кимна, макар изразът на лицето му да загуби част от предишната си любезност.

— Така наричаха първите, да. Разбирам, че сте запознати с артефакта, наречен „Хичиянски рай“, който сега се използва за транспортиране на колонисти…

— Аз съм транспортен офицер трети ранг — представи се Йе-ксинг съвсем искрено, макар и малко напрегнато, — а моят приятел тук е седми ранг.

— Завиждам ви — каза търговецът. Изразът на лицето му показваше, че наистина им завижда. Но това не му попречи да продължи с търговската си оферта. Уолтърс слушаше внимателно, Джени Йе-ксинг държеше ръката му. Той й бе благодарен за тази подкрепа. Това го отклоняваше от мисълта за Мъртвите и тяхното протеже, Уон… или най-малкото за онова, което Уон правеше в момента.

— Първите Мъртви — обясни търговецът — за нещастие са били доста лошо обработени. Прехвърлянето на техните памети и самоличност от влажните им, сиви черепи в кристалните запаметяващи устройства било извършено от неквалифицирани работници, използващи апаратура, предназначена за съвсем други биологични видове. Затова съхранението не е съвършено. Най-лесният начин да се обясни това — продължи търговецът — е да се допусне, че Мъртвите са преживели такъв стрес от неквалифицираното прехвърляне, че са полудели. Такова нещо вече не се случва. Сега процедурата по съхранението е толкова усъвършенствана, че всеки починал човек може да разговаря с оцелелите като жив. Нещо повече! „Пациентът“ води активен живот в запаметяващото устройство. Той може да се радва на мюсюлмански, християнски или всякакъв друг рай, заедно с разпръснати като перли върху тревата красиви момичета, съответно момчета, ангелски хорове и какво ли още не. Ако пък не е религиозен, може да се отдаде на някой спорт — алпинизъм, планеризъм, леководолазен спорт, свободно падане — да слуша каквато желае музика в каквато желае компания… и, разбира се — търговецът, тъй като не беше сигурен във вида на връзката между Уолтърс и Йе-ксинг, избягна в информацията прекаления колорт, — секс. Всякакъв вид секс. И много други неща.

— Колко скучно — каза Уолтърс и се замисли.

— За вас и за мен — съгласи се търговецът, — но не и за тях. Виждате ли, те не си спомнят ясно програмираните изживявания. Към техните запаметяващи устройства има включено ускорено забравяне. Ако вие разговаряте с някой близък днес и след една година подновите разговора, той ще си го спомни. Но в техните памети програмираните изживявания бързо се забравят… остава само споменът от някакво удоволствие, така че те желаят да го изживяват отново и отново.

— Ужасно! — не издържа Йе-ксинг. — Оди, мисля, че е време да се връщаме в хотела.

— Още не, Джени. Какво искахте да кажете, като споменахте за разговори с тях?

Очите на търговеца заблестяха.

— На някои от тях им доставя истинско удоволствие да разговарят, дори с непознати. Можете ли да отделите една минутка? Много е просто. — Докато говореше, той ги поведе към пиезовизора, прелисти един подвързан с коприна указател и набра на клавиатурата серия от кодове. — Фактически с някои от тях се сприятелих — обясни стеснително. — Когато нямам работа в магазина, набирам някой от тях и прекарвам по-голямата част от времето в сладки приказки… Ах, Рекс! Как си?

— О, чудесно — отговори от екрана на пиезовизора един красив, загорял мъж. — Радвам се да те видя! Не мисля, че познавам приятелите ти — добави той и се взря дружелюбно към Уолтърс и Йе-ксинг. Изглеждаше идеално за възрастта си. Нямаше никакви следи от оплешивяване и всичките му зъби бяха запазени. Имаше бръчици само около очите, от смях, но иначе лицето му бе гладко, а очите — блестящи и топли. Той учтиво се запозна. Запитан какво прави, скромно вдигна рамене:

— Тъкмо се канех да изпея „Катули Кармина“ с Виенската щаатсопера, знаете. — Той намигна. — Водещото сопрано е много хубава и аз смятам, че тези секси строфи й въздействат по време на репетициите.

— Удивително — промърмори Уолтърс, загледан в него. Но Джени Йе-ксинг не беше много очарована.

— Не искаме да ви откъсваме от вашите музикални партньори — каза учтиво тя, — пък и се страхувам, че трябва да тръгваме.

— Ще ме почакат — отговори Рекс, който не схвана истинския мотив. — Винаги ме изчакват.

Уолтърс бе възхитен.

— Кажете ми — попита той, — когато говорите за, хм, дружбата в това, хм, състояние… може ли човек да си избере хората, с които да дружи? Дори ако те са все още живи?

Въпросът бе отправен към търговеца, но Рекс го изпревари. Той се вгледа проницателно и съчувствено в Уолтърс.

 

———————————————

Когато програмите и базите данни за така наречените Мъртви станали достъпни за изследване, моят създател, С.Я.Бродхед, естествено проявила голям интерес. Тя се заела със задачата да дублира тяхната работа. Най-сложната част било, разбира се, пренасянето на базата данни на човешкия мозък и нервна система, които се съхраняват химически, върху хичиянските ветрила с данни. Еси се справила много добре. Не само достатъчно добре, за да получи специални права за откриване на магазините „Живот след смъртта“, но и достатъчно добре… е, нека си го кажа направо… за да създаде мен. Търговската фирма „Живот след смъртта“ беше изградена въз основа на първите й изследвания. По-късно тя стана още по-добра… по-добра даже от хичиянците… защото Еси не само приложи техните технологии, но и използва независима човешка технология. Мъртвите никога не биха могли да преминат Тюрингския тест. Обработените от Еси Бродхед умове, след известно време, можеха.

———————————————

 

— Всеки, с когото пожелаете — отвърна и кимна, сякаш споделяше някаква обща увереност. — Всеки жив или мъртъв, или въображаем. И, господин Уолтърс, те също ще направят за вас всичко, каквото пожелаете! — Фигурата се засмя. — Винаги съм казвал — добави Рекс, — че онова, което хората наричат „живот“, е в действителност само някакъв преход по пътя към истинското съществуване тук. Просто не мога да разбера, защо хората го отлагат толкова дълго.

 

 

Фирмата „Живот след смъртта“ фактически беше едно от малките съпътстващи предприятия, които обичах най-много, но не защото носеше голяма печалба. Мисълта за нея ме осени съвсем неочаквано, когато открихме, че хичиянците могат да съхраняват, в запаметяващи устройства умове на мъртви. Щом те могат да го правят, казах аз на добрата си жена, защо да не можем и ние? Наистина, отвърна жена ми, няма никаква причина да не можем, Робин, бъди сигурен. Дай ми само малко време да разшифровам кодовете. Още не бях решил дали искам това да бъде направено с мен и ако искам, кога.

Бях напълно сигурен обаче, че не го искам за Еси, най-малкото не тогава. Затова бях радостен, че куршумът не я засегна, а само й разби носа.

Е, имаше и още нещо. Отведоха ни в ротердамската полиция. Униформеният сержант ни предаде на дежурния офицер, който ни качи в голямата си бърза кола със запалени фарове, закара ни в кабинета си и ни предложи кафе. След това бригадният генерал Зуитц ни заведе в кабинета на инспектор Ван дер Ваал — грамадна жена със старомодни контактни лещи, от които ни гледаха съчувствено изпъкналите й очи. Колко неприятно за вас, минеер, надявам се, че раната не е болезнена, мевроу^[9], не преставаше да говори тя, докато ни водеше нагоре по стълбите към кабинета на комисаря Лутзлек, който имаше съвсем различен вид. Нисък. Слаб. Рус, със сладко момчешко лице, макар че трябва да беше поне петдесетгодишен, за да е стигнал до поста главен комисар. Човек можеше да си го представи как пъха пръст в пробива на дигата и остава там вечно, ако трябва, или поне докато не се удави.

— Благодаря ви, че дойдохте във връзка с това произшествие в участъка — каза той и ни предложи да седнем.

— Инцидент — поправих го аз.

— Не. За съжаление не е инцидент. Ако беше инцидент, щеше да е от компетенцията на общинската полиция, а не на мен. Затова провеждаме разследване и молим за сътрудничество.

Реших да го сложа на място и казах:

— Времето ни е много ценно, за да го прахосваме за такава дреболия.

Беше неумолим.

— Вашият живот е още по-ценен.

— О, хайде! Някой войник от парада при подхвърляне на оръжието си без да иска е натиснал спусъка.

— Минеер Бродхед — поклати глава комисарят, — първо, никой войник не е имал патрон в пушката си. Във всеки случай пушките са без ударници, Второ, участниците в парада дори не бяха войници; бяха студенти, наети и облечени като войници за парада, както гвардейците в Въкингамския дворец. Трето, изстрелът не е дошъл от парада.

— Откъде знаете?

— Намерихме пушката. — Изглеждаше много ядосан. — В едно полицейско шкафче за дрехи! За мен това е много смущаващо, минеер, както вярвам можете да си представите. На парада имаше много допълнителни полицаи и те използваха портативна тоалетна стая в една каравана. „Полицаят“, стрелял с пушката, е бил непознат за другите, но там са били събрани полицаи от много поделения. Докарани да почистят след парада. Той бързо се облякъл и излязъл, а шкафчето за дрехите останало отворено. В него нямало нищо друго, освен униформата… открадната, предполагам… пушката и ваша снимка. Не на мевроу. Ваша.

Лутзлек седна и зачака. Потното момчешко лице беше спокойно.

Аз не бях. Трябваше ми цяла минута, за да възприема съобщението, че някой е искал да ме убие. Беше страшно. Не просто да умра. Това е страшно по дефиниция. Миналият ми опит свидетелства колко силно мога да се изплаша, когато усетя, че наоколо има смърт. Но убийството е по-лошо от обикновената смърт.

— Знаете ли как ме кара да се чувствам това? — казах аз. — Виновен! Искам да кажа, че сигурно съм направил нещо, поради което някой ме мрази.

— Точно така, минеер Бродхед. Какво предполагате, че може да сте направили?

— Нямам ни най-малка представа. Ако намерите мъжа, положително ще научите причината. Това сигурно няма да е много трудно… трябва да има отпечатъци, дори снимка на някой филм…

— Не ме учете как се провежда полицейско разследване — каза комисарят и въздъхна. — Правим всички тези неща, разбира се, плюс подробни интервюта с всеки, който може да е видял човека, плюс задълбочен анализ на всякакви други средства за идентификация. Предполагам, че този човек е професионалист и следователно такъв подход няма да помогне. Затова подхващаме издирването по друг начин. Кои са вашите врагове и какво търсите в Ротердам?

— Не мисля, че имам врагове. Бизнес-конкуренти — може би, но те не убиват хора.

Лутзлек чакаше търпеливо, затова продължих:

— Колкото до моето пребиваване в Ротердам, мисля, че това е добре известно. Деловите ми интереси включват известно участие в експлоатацията на хичиянски артефакти.

— Това е известно — каза той не чак толкова търпеливо.

Вдигнах рамене.

— Аз съм страна в процес, провеждан в Международния дворец на правосъдието.

Комисарят отвори едно чекмедже на бюрото си, надникна в него, после замислено го затвори.

— Минеер Бродхед — заговори той, — вие сте провели тук, в Ротердам, много срещи, които не са свързани с този процес, а с въпроса за тероризма. Вие искате да го спрете.

— Всички искат това — заявих аз и почувствах, че не само червата ми са напрегнати. Бях плувнал в пот.

— Всички искат, но вие и правите нещо в тази насока, минеер. Затова смятам, че наистина имате врагове. Враговете на всички нас. Терористите. — Лутзлек се изправи и ни посочи вратата. — Ще се погрижа, докато сте под моя юрисдикция да имате полицейска охрана. След всичко това мога само да повторя предупреждението, защото вярвам, че сте застрашени от тях.

— Всички са застрашени — отвърнах аз.

— Всички са застрашени случайно, да. Но сега вие сте специален обект за тях.

 

 

Нашият хотел бе строен във времето на благоденствието за туристи, които харчат много, и за богати хора. Най-хубавите апартаменти бяха обзаведени по техен вкус, който не винаги съвпадаше с нашия. Нито Еси, нито аз харесвахме сламените рогозки и дървените блокчета за главите вместо възглавници. Но управата изнесе всички тези мебели и на тяхно място постави подходящо легло. Кръгло и огромно. Очаквах с нетърпение да се хвърля на него. Коридорът пък беше с архитектура, която мразех; конзолни пътеки и фонтани, повече от фонтаните във Версай, и толкова много огледала, че когато човек минаваше по него и вдигнеше глава, имаше чувството, че е в Космоса. Благодарение на подчинените на комисаря или на младия полицай, който той изпрати да ни придружи до хотела, преминаването през него ни беше спестено. Вмъкнахме се през един служебен вход, след това в добре тапициран асансьор, който миришеше от разнасяната по стаите храна. На площадката имаше промяна в мебелировката. Точно срещу вратата на нашия апартамент, към стълбището, стоеше изправена една мраморна крилата Венера. Сега тя си имаше облечен в син костюм компаньон — съвсем обикновен на вид човек, старателно отбягващ да ме погледне в очите. Обърнах се към придружаващата ни полицайка. Тя се усмихна смутено, кимна на колегата си на стълбището и затвори вратата зад нас.

Наистина бяхме специален случай.

Седнах и заразглеждах Еси. Носът й беше все още малко подут, но изглежда не я болеше.

— Може би трябва да си легнеш — предложих й аз.

Тя ме погледна спокойно и състрадателно.

— Заради окървавения ми нос ли, Робин? Колко си глупав. Или имаш наум нещо интересно?

Истински съм задължен на скъпата си жена, защото щом подхвърли този намек, въпреки проваления ми ден и скапаното ми дебело черво, наистина ми дойде нещо наум. След двадесет и пет години човек би помислил, че дори и сексът започва да доскучава. Моята информационно-търсеща програма и приятел Алберт ми беше казал, че това е доказано лабораторно. Били правени изследвания с плъхове. Измервали честотата на половите сношения. С времето тя непрекъснато намалявала. После сменили женските. Мъжките се оживили и възстановили половата си активност. Значи това е научно установен факт… за плъхове… но аз предполагам, че поне в това отношение не съм плъх. Всъщност, правех го с голямо желание, докато някой не ме наръга в корема с нож.

Не издържах. Изревах.

Еси ме отблъсна. Тя бързо се изправи и извика Алберт на руски. Холограмата покорно оживя, погледна ме и кимна.

— Да — каза Алберт. — Моля, госпожо Бродхед, поставете китката на Робин до аптечката с лекарства на нощната масичка.

Бях се превил надве и за момент помислих, че ще повърна, но онова, което беше в мен, бе прекалено лошо, за да го изхвърля така лесно.

— Направи нещо! — извика Еси, задърпа ме енергично към разголените си гърди и притисна ръката ми към масичката.

— Вече го правя, госпожо Бродхед — отвърна Алберт. Иглата на спринцовката се заби и в ръката ми се вля някакво лекарство. Усетих изтръпване. Болката намаля и стана поносима. — Не трябва прекалено да се тревожиш, Робин — каза мило Алберт, — и вие също, госпожо Бродхед. Очаквам тази исхемична атака от часове. Това е само симптом.

— Проклета нахална програма — изруга Еси, която я беше написала. — Симптом на какво?

— На започнал процес на окончателно отхвърляне госпожо Бродхед. Още не е критично, особено след като съм назначил лечение, заедно с болкоуспокояващи. Все пак предлагам утре да се извърши операция.

Вече се чувствах достатъчно добре и седнах на края на леглото. Проследих с палеца на крака си стрелките върху килима, сочещи към Мека.

— Как стои въпросът с поносимостта на тъканта?

— Уредено е, Робин.

Натиснах леко корема си. Не експлодира.

— За утре имам насрочени много срещи — възразих.

Еси, която нежно ме люлееше, стана и въздъхна.

— Упорит човек! Защо отлагаш? Можеше да извършиш трансплантацията преди седмици и да ни спестиш всички тези тревоги.

— Не исках — обясних аз. — Във всеки случай Алберт ми каза, че имам време.

— Имаш време! Разбира се, че имаш време. Затова ли се размотаваш нагоре-надолу, докато, о, извинявай, изведнъж се случи неочакваното, времето свърши и ти умреш? Аз те обичам топъл и жив, Робин, а не във вид на програма!

Зарових нос в шията й, после потрих буза.

— Болник! Махай се! — озъби се тя, но не се отдръпна, — Хм! Виждам, че се чувстваш по-добре.

— Доста по-добре.

— Достатъчно добре ли, за да говориш разумно и да уточниш постъпването си в болница?

Духнах в ухото й.

— Еси, естествено, че ще го направя, но не в тази минута. Ако правилно си спомням, двамата с теб имахме нещо важно да вършим. Но не пред Алберт. Така че ти трябва да се изключиш, стари приятелю.

— Разбира се, Робин. — Той се усмихна и изчезна. Но Еси ме отблъсна, загледа ме и поклати глава.

— Слушай, Робин — каза тя. — Искаш ли да те запиша като програма „Живот след смъртта“?

— В никакъв случай — възразих аз. — Точно сега не това обсъждаме.

— Обсъждаме! — присмя се тя. — Ха, зная аз твоето обсъждане… Исках само да кажа, че ако те превърна в безтелесен ум, Робин, можеш да се обзаложиш, че в някои отношения ще те направя съвсем различен!

 

 

Беше много спокоен ден. Нищо чудно, че бях забравил някои маловажни подробности. Моята секретарска програма, разбира се, не беше забравила. Сервизната врата на килера се отвори и влезе процесия от „Сервиране по стаите“ с вечеря не за двама, а за четирима. Тогава изведнъж си спомних.

— О, Господи — възкликна Еса и се удари по челото с обратната страна на ръката. — Твоят беден приятел с жабешкото лице, Робин, когото покани на вечеря! Погледни се! Бос! И по бельо! Некультурньй наистина, Робин. Ставай и се обличай!

Станах, защото нямаше никаква полза да споря, но все пак и възразих.

— Вярно, че съм по бельо, но какво да кажа за теб?

Еси ме погледна язвително. Всъщност тя не беше по бельо, а в една от онези разцепени отстрани китайски дрехи. Приличаше колкото на рокля, толкова и на нощница. Използваше я ту за едното, ту за другото.

— Когато се отнася за лауреат на Нобелова награда — каза Еси укорително, — всичко, което носи, е добро. Взела съм си и душ, а ти не си и смърдиш като пръч… И, о, Боже мой — добави тя и обърна ухо към вратата, — мисля, че са вече тук!

Еси тръгна към вратата, а аз — към банята, но се забавих достатъчно дълго, за да чуя шума от спора. Един от сервитьорите, който най-малко от всичко беше такъв, също се заслуша, намръщи се и машинално се пресегна към издутината под мишницата си. Въздъхнах, оставих ги да се оправят и влязох да се изкъпя.

Всъщност това не беше баня. Беше цял апартамент. Ваната бе достатъчно голяма за двама души. Може би дори за трима или четирима, но аз си мислех за двама… макар че се зачудих какво ли обичат да правят арабските туристи в техните бани. Във ваната имаше скрито осветление, скулптури, от които течеше топла или студена вода. Подът беше застлан с дебел килим. И всичките просташки неща като тоалетни бяха в благоприлични самостоятелни малки кабини. Беше странно, но хубаво.

— Алберт — извиках, докато свалях потника си през главата.

— Да, Робин? — отговори Алберт. Не се появи образ, чу се само гласът.

— Това като че ли ми харесва. Погрижи се да го заснемеш. Искам такава баня в жилището ми на Тапанско море.

— Разбира се, Робин — отвърна той, — но междувременно мога ли да ти напомня, че гостите ти те чакат?

— Можеш, защото вече го направи.

— И не се преуморявай, Робин. Лекарството, което ти дадох, има само временно действие, освен ако…

— Изключи се! — заповядах аз и влязох в хола да поздравя гостите. Масата беше отрупана с кристал и порцелан, горяха свещи, виното бе в кофичка с лед, сервитьорите стояха учтиви и внимателни. Дори и онзи, с издутината под мишницата.

— Извинявайте, че ви накарах да чакате, Оди — казах аз и им се усмихнах, — но имах тежък ден.

— Вече им казах — обади се Еси и подаде една чиния на младата ориенталска гостенка. — Налагаше се, тъй като тъпият полицай на вратата ги взе за терористи.

— Опитах се да му обясня — измърмори Уолтърс, — но той не говореше английски. Наложи се госпожа Бродхед да превежда. Добре е, че знаете холандски.

Еси вдигна грациозно рамене.

— Ако говориш високо, няма значение дали говориш холандски или английски. Важно е също така — каза тя информативно — състоянието на ума. Кажи ми, капитан Уолтърс, когато говориш на чужд език, който другият не разбира, какво си мислиш?

— Ами, мисля, че не съм го казал правилно.

— Ето, виждаш ли! Точно така. А пък аз си мисля, че той не ме е разбрал правилно. Това е основно правило при говорене на чужд език.

Почесах се по корема.

— Хайде да вечеряме — предложих и тръгнах към масата, но не пропуснах погледа на Еси, затова се постарах да бъда общителен. — Всички изглеждаме доста жалки — казах направо, имайки предвид гипса на китката на Уолтърс, ожуленото лице на Йе-ксинг, все още подутия нос на Еси. — Сякаш сме се били.

Оказа се, че казаното от мен не е никак тактично, тъй като Уолтърс бързо ме информира, че наистина са се били под влияние на телепатичния психокинетичен приемопедавател на терористите. Тогава поговорихме малко за терористите. След това за жалкото състояние, в което се намираше човешката раса. Не беше весел разговор, особено когато Еси започна да философства.

— Какво скапано същество е човекът — каза тя, а после се коригира. — Не. Не съм справедлива. Човешкото същество може да бъде доста добро, дори толкова добро, колкото присъстващите тук четирима. Не съвършено. Но статистически от, да речем, от сто възможности за проява на доброта, алтруизъм, благоприличие… всички онези черти, които ние хората ценим, нали разбирате… в действителност ще ги проявят не по-малко от двадесет и пет души. Но народите? Политическите групировки? Терористите? — Еси поклати глава. — От сто случая нито един. Или може би един, и то, можете да сте сигурни, с някаква користна цел. Виждате ли, злобата е черта, която се сумира. В отделното човешко същество тя може да е колкото едно зрънце. Но ако се събере, от примерно десет милиона човешки същества в една малка страна или група хора, тя става достатъчно голяма, за да унищожи целия свят!

— Готов съм за десерта — казах аз и дадох знак на сервитьорите.

Ще си помислите, че намекът беше достатъчно ясен за гостите ми, особено като се вземе предвид, че вече знаеха за тежкия ден, който бяхме имали! Нищо подобно! Уолтърс беше упорит. Той не бързаше с десерта. Настоя да ми разкаже историята на живота си, продължи да гледа към сервитьорите, а аз се чувствах доста неудобно и причината за това не беше само коремът ми.

Еси казва, че не съм търпелив с хората. Може би е права. Приятелите, с които се чувствам най-добре, са по-скоро компютърни програми, отколкото хора от плът и кръв, а те не се засягат… е, не съм съвсем сигурен дали това се отнася за Алберт. Но е вярно, да речем, за моята секретарска програма или моя готвач. Вярно е и, че бях станал нетърпелив към Оди Уолтърс. Неговият живот представляваше тъпа сапунена опера. Беше изгубил жена си и спестяванията си. Беше използвал без разрешение апаратурата на „С.Я.“, със съгласието на Йе-ксинг, заради което тя си бе изгубила работата. Беше похарчил и последния си цент, за да дойде в Ротердам по причина, която не посочи, но очевидно бе свързана с мен.

Е, аз не съм човек, който не „заема“ пари на приятел в беда, но в момента нямах настроение. Причината не беше от страх за Еси или пропадналия ден, или безпокойство, че следващият смахнат с пушка ще ме уцели. Проклетите ми черва започнаха да се обаждат. Накрая не издържах и казах на сервитьорите да раздигат масата, макар че Уолтърс още се мотаеше с четвъртата чаша кафе, тръгнах към масата с ликьорите и пурите и се обърнах към него, докато вървяхме.

— Какво има, Оди? — направо запитах, изоставил добрия тон. — От пари ли имаш нужда? Колко?

Той ме погледна. Колебаеше се, изчака и последният сервитьор да излезе и тогава каза:

— Не се отнася за пари — заяви с треперещ глас, — а за нещо, за което ти с желание ще платиш, защото го искаш. Ти наистина си богат човек, Бродхед. Може би не искаш да се тревожиш за хората, които се трепят за теб, но аз допуснах грешката да го направя два пъти.

Не обичам да ми напомнят, че дължа някому услуга, но не можах нищо да кажа. Джени Йе-ксинг сложи ръка на пострадалата му китка… леко.

— Кажи му направо какво си намерил, Оди — посъветва го тя.

— Какво да ми каже? — попитах аз, а кучият му син вдигна рамене и го каза така, сякаш ми съобщаваше, че е намерил ключовете от колата ми на пода:

— Да ти кажа, че намерих, според мен, истински, жив хичиянец.