Джоун Елиът Пикарт
Мечтата на Пейсли (8)

Седма глава

Те нахвърлиха палтата си върху месинговата закачалка и тримата — Пейсли, Джон-Тревър и полковник Блакстоун, последваха Боби в кухнята.

Професорът, в провиснал черен панталон и избелял сив пуловер, стоеше в единия ъгъл на стаята и кършеше ръце. Грейси, отново в синьо от глава до пети, правеше чай.

— Максин е в пералното помещение — каза Боби, — направих й удобно легло с вестници на дъното и стари кърпи отгоре. Но дявол да го вземе, Пейсли, не зная какво друго да направя.

— Не се тревожи, синко — каза полковник Блакстоун и постави ръка на рамото му. — Между другото, казвам се Уилям Блакстоун. Хайде да погледнем какво става с Максин.

— О, извинете — обади се Пейсли. — Не ви представих — и тя набързо изреди имената им.

— Хайде — подкани ги Боби, пристъпвайки от крак на крак. — Максин е съвсем сама там. Елате!

Джон-Тревър вървеше след Пейсли, но от вратата на парното видя, че вътре нямаше място за всички им. И докато полковникът и Боби коленичеха пред Максин, Джон-Тревър постави ръце върху раменете на Пейсли и я спря пред вратата.

— Само ще пречим вътре — каза той. — Нека да почакаме тук.

— Добре — отвърна му тя, като надникна в малката стая. — Максин диша толкова тежко. Мислех, че кученцата просто… си излизат сами.

— Предполагам, че е така. Наистина не разбирам много от тези работи.

— Направих чай — каза Грейси зад тях, — ободрява, ще пийнете ли?

— Не, благодаря, Грейси — отвърнаха и двамата в един глас.

— Боби е толкова разстроен — продължи тя. — Никога не съм го виждала такъв. Горката Максин. От слабост даже главата си не може да вдигне. Защо не се раждат тези кученца?

— Сигурна съм, че ще се оправи — успокои я Пейсли. — Трябва да се оправи.

Джон-Тревър стисна по-силно раменете й.

— Само не се притеснявай. Ние сме тук и ще дадем на Максин всичко, от което се нуждае.

— Благодаря ти, Джон-Тревър — прошепна тя.

Полковник Блакстоун се изправи, потупа Боби по гърба и се върна в кухнята.

— Къде е телефонът? — попита той.

— Отсреща на стената — отвърна Пейсли. — Уилям, знаете ли какво й е на Максин?

— Не повече от това, че май не може да роди сама тези кучета.

Той взе слушалката и набра някакъв номер.

— Апартамент 907, моля. Джордж? Имаш ли лист и молив? Добре. Искам да отидеш на адреса, който ще ти кажа, и да доведеш доктор Самюъл Морли. Кажи му само, че те изпращам аз и че е спешно. После го доведи на следния адрес…

Докато полковникът диктуваше двата адреса, Пейсли погледна объркано Джон-Тревър.

— Нищо не разбирам — каза тя. — Кой е Джордж? Мислех, че единственият приятел с кола, който има той, живее на цял час оттук и вече си е пийнал.

Полковникът затвори и тръгна към пералнята.

— Уилям — спря го Пейсли, — кой е Джордж?

— Шофьорът ми. Ще вземе един приятел ветеринар и ще го докара тук с колата ми.

Той погледна часовника си.

— Не трябва да се бавят много. Хотелът, където сме отседнали, е само на пет минути път от Сам. До десет минути трябва да са тук.

Пейсли поклати глава в недоумение.

— Хотел? Шофьор? Кола?

— Ще остана при Боби — продължи полковникът. — Бихте ли довели Сам, щом пристигне.

— Да, разбира се, но…

— Кой е този човек? Изглежда много представителен — попита Грейси, когато полковникът се върна при Боби.

— Толкова е загрижен и внимателен. Къде, за бога, го намери, Пейсли?

— Няма да ми повярваш, ако ти кажа, Грейси. — И тя изгледа продължително Джон-Тревър. — Уилям не е този, за когото се представя.

— Ами… Мисля, че сега не е време да говорим за това. — Той гледаше в някаква точка над главата на Пейсли. — Ще помогне на Максин и това е по-важно. С другото ще се занимаваме по-късно.

— Но…

— После, Пейсли.

Тя въздъхна.

— Добре. Всичко ще се оправи. Максин ще се справи и ще бъде чудесна майка.

— Разбира се — отвърна Джон-Тревър.

— Пийнете малко чай — каза Грейси. — Иска ми се и Боби да пийне. Толкова е притеснен. Максин е всичко за него.

— Не мисля, че в момента Боби ще иска да пие чай — каза Джон-Тревър. — Но ти го приготви, в случай че поиска.

Професорът продължаваше да кърши ръце.

Настана тишина и минутите се занизаха бавно. Пейсли и Джон-Тревър продължаваха да бдят пред вратата на пералнята. Той отново я хвана за раменете и на няколко пъти трябваше да възпира желанието си да я целуне по главата и да я притисне по-плътно до себе си. А когато тя въздъхна, той я обгърна още по-здраво.

— Обичам те, Пейсли Кейн! — промълви той тихо. И всичко, на което можеше да се надява в момента, беше, че тяхната любов ще бъде достатъчно силна да победи бурята, която щеше да се разрази, след като станеха ясни лъжите му.

Когато от външната врата се разнесе познатата мелодия, той се стресна и пусна раменете на Пейсли, а тя изтича да отвори вратата. След секунда се върна заедно с приятен на вид мъж на около петдесет години, който носеше черна медицинска чанта, и още един дребен мъж към шестдесетте в черен костюм, пъхнал шапка с козирка под мишница.

И Джон-Тревър вече очакваше всеки момент да чуе…

— Добър вечер, господин Пейтън. Не знаех, че и вие сте тук.

— Ами тук съм, Джордж.

Пейсли хвърли на Джон-Тревър бърз недоумяващ поглед и се обърна към мъжа с медицинската чанта.

— Нека после да се представяме — каза тя. — Бихте ли дошли направо да погледнете Максин?

— Не се тревожете — отвърна й доктор Морли, прекоси кухнята и влезе в пералното помещение. — Здравей, Уилям. Какъв е проблемът?

— Искате ли чаша чай? — обърна се Грейси към Джордж.

— О, благодаря. Добре ще ми дойде едно чайче.

Грейси грейна.

— Е, най-после някой да поиска от чая ми.

От пералнята се чуваха приглушени гласове, а Грейси сновеше напред-назад и сервираше чай и кифлички с канела.

Пейсли погледна към Джон-Тревър, присви очи и каза тихо:

— Ще трябва да си поговорим с вас, господин Пейтън.

Той й се усмихна с двадесет и четири каратовата си усмивка.

— Така ли?

— Да! — Тя не отвърна на усмивката му и неговата изчезна така бързо, както се бе появила.

— О!

Изминаха десет минути в пълно мълчание, в които Пейсли и Джон-Тревър стояха, вперили очи към пералнята. Грейси и Джордж пиеха чай с кифлички, а професорът продължаваше да кърши ръце.

Изведнъж се появи доктор Морли, носейки Максин, увита в одеяло.

— Джордж, хайде, тръгваме — каза ветеринарят. — Бързо, няма време за губене. Трябва да заведа Максин в кабинета си. Уилям, можете да дойдете и вие с Боби.

— И ние ще дойдем. Но какво й има точно?

— Явно Максин е претърпяла злополука в миналото и родилните й канали са запушени. Ще трябва веднага да я оперирам, да се опитам да спася нея и кученцата.

— О, господи! — извика Пейсли. — Вървете тогава бързо. Ние ще караме след вас.

— Аз ще остана да притоплям чая — каза Грейси. — Не се страхувай, Боби. Максин е в добри ръце.

Всички бързо грабнаха палтата си и излязоха навън. Само след минута Джон-Тревър се убеди, че някой предишен живот Джордж е бил автомобилен пилот и трябваше да се съсредоточи до краен предел, за да не изпуска от поглед черната кола пред себе си.

Пейсли гледаше през страничното стъкло. Част от съзнанието й се опитваше да се концентрира върху Максин, а другата част отчаяно се мъчеше да си обясни случилото се през вечерта. Припомняше си несвързани сцени с Джон-Тревър и Уилям Блакстоун. И знаеше, че господин Блакстоун вече съвсем не й беше симпатичен. Той явно имаше много пари. И личен шофьор. Явно играеше някаква непонятна игра, а… Джон-Тревър Пейтън също беше част от нея. И сред цялата тази бъркотия в главата й настойчиво започваше да се оформя една мисъл: Джон-Тревър я беше излъгал.

Мъжът, когото обичаше, мъжът, на когото бе отдала сърцето си, този, когото внимателно бе поставила в дъгата на разноцветното стъкло, този човек я беше излъгал.

Господи, толкова я болеше!

Джон-Тревър бе познавал Уилям Блакстоун отпреди. Неговият шофьор го бе поздравил по име. Значи той бе влязъл в живота й не чрез ръката на Провидението, а по предварителен план.

Тя се обърна към него и го погледна.

„Защо, Джон-Тревър? — запита го тя безмълвно. — Защо ме излъга?“ Нещо повече — колко я беше лъгал? Целувките им нищо ли не бяха значили за него? Интересът му към нея, въпросите, които й беше задавал, пламенните погледи — всичко това от ролята, която играеше, ли беше?

Тя трябваше да знае истината. Щеше да настоява за нея. А когато я чуеше, каквато и да беше, имаше ужасното, непоносимо чувство, че ще й се пръсне сърцето.

Спирачките изсвистяха, когато Джон-Тревър спря след черната кола до една малка едноетажна тухлена сграда. След секунди вече той и Пейсли тичаха след другите към къщата.

Доктор Морли с Максин в ръце изчезна зад една врата. Другите останаха отвън неподвижни и гледаха към вратата, сякаш очакваха да светне неонова лампа и да ги извести какво става вътре.

— Ами докато чакаме — каза полковникът и наруши тягостната тишина, — предлагам да се съблечем и седнем.

— Не — каза Боби. — Аз не мърдам. Максин може да има нужда от мен. Тя разчита на мен, че ще бъда до нея навсякъде… — И гласът му се задуши от вълнение. — Дяволите да ме вземат. Виждах, че нещо не е наред, но не знаех как да й помогна. — Той поклати глава. — О, Максин, за бога, прости ми!

Пейсли го хвана за лакътя и го погледна право в очите.

— Не трябва да обвиняваш себе си за това, Боби. Ти беше там, когато Максин се нуждаеше от теб, а сега тя получава възможно най-добрата помощ. Моля те, седни и се успокой.

— Пейсли, не разбираш ли — той едва сдържаше сълзите си, — Максин е мое куче. Мое! Никога не съм имал куче. Никога никой не се е нуждаел от мен, както тя сега. Разбира се, ние сме едно семейство — ти, Грейси, професорът, но дори и мен да ме нямаше, това не би било толкова важно. Но за Максин това има огромно значение. Тя ми се довери, ти знаеш. Каквото и да направех или кажех, беше правилно за нея. Махаше ми с опашка и ми се усмихваше. Наистина ми се усмихваше, Пейсли. Бог ми е свидетел.

— Знам — прошепна Пейсли и две сълзи се търколиха по бузите й. — Знам, Боби.

— Дявол да го вземе — ридание заглуши гласа му, — не искам тя да умре. Няма да го понеса. Наистина е грозна, но иначе е абсолютна и аз… аз… я обичам. Наистина я обичам, Пейсли.

— О, Боби — промълви тя и обви ръце около него.

Джон-Тревър преглътна буцата, която се бе спряла в гърлото му, обърна се към полковника и срещна погледа му. В очите му блестяха сълзи. И без да проговорят, те си казаха:

„Обичам дъщеря ви, полковник.“

„Обичаш дъщеря ми?“

„Да. И по дяволите, не искам нещо да се случи на Максин или на Боби.“

„Нито пък аз.“

Джордж извади голяма носна кърпа, избърса очите си, а после издуха и носа си със звук, наподобяващ гъши крясък. Джон-Тревър и полковникът примигаха и магията между тях се развали.

— Хайде да седнем, Боби — каза нежно Пейсли.

Тя свали палтото си и отведе Боби до редицата пластмасови столове, наредени до отсрещната стена. Той седна, опря лакти на коленете си и закри лице с ръце. Пейсли постави ръка върху рамото му.

Джон-Тревър се поколеба за миг, после седна до Пейсли. Взе свободната й ръка в своята и тя не я отдръпна, но не показа, че забелязва присъствието му.

Зоната на здрача, помисли си Джон-Тревър. Бяха застинали като в неподвижен филмов кадър. Сега те двамата бяха на заден план, всичко се въртеше около Максин. Това беше добре, каза си той. Никак не бързаше да чуе обвиненията на Пейсли за това, че я бе лъгал.

Ако не бяха полковникът и Максин, сега той и Пейсли щяха да бъдат сами, да си признаят своята любов и да се любят. О, да, да се любят бавно, чувствено и прекрасно цяла нощ.

Ярки, но болезнени поради неосъществимостта си засега сцени преминаха през въображението му и той се размърда неудобно в стола си, тъй като тялото му реагира по съответния начин на тези видения. Реално погледнато, нещата стоят много по-различно, каза си той със съжаление. Но най-откаченото нещо беше, че дори и да се схванеше в този стол, не би мръднал, докато не разбереше, че Максин е добре. Ако Пол-Антъни и Джеймс-Стивън разберяха за това, щяха да се пукнат от смях.

Боби вдигна глава и пое дълбоко въздух.

— Защо ли се бавят толкова? По пътя докторът каза, че ще трябва да я оперира, да извади кученцата чрез… какво беше? Но защо се бави толкова? Какво ли става там?

— Търпението — каза полковник Блакстоун, — е най-добрият лек за…

— За всяко безпокойство — довърши Пейсли и бавно се изправи, като измъкна ръката си от Джон-Тревър и погледна изпитателно полковника. — Казал го е Тит Макций Плавт. А също и много пъти, по най-различни поводи го казваше майка ми. Твърде много станаха съвпаденията, господин Уилям Блакстоун. Вече не се съмнявам, че сте познавали майка ми.

По дяволите, помисли си Джон-Тревър. Полковникът се изправи и я погледна, а на лицето му се четеше дълбока мъка.

— Пейсли, скъпа — каза той, — сигурно разбираш, че нито е времето, нито мястото да обсъждаме…

Внезапно вратата се отвори и доктор Морли влезе при тях. Боби скочи и тръгна към него.

— Максин? — извика той тревожно. — Как е тя? Добре ли е?

Докторът се усмихна и постави ръка върху рамото на Боби.

— Голяма героиня е твоята Максин. Ще се оправи, синко. Когато я донесох тук, не бих заложил и пукнат цент за нея, но тя издържа.

— Благодаря ви — каза Боби и прекара ръка през очите си. — Страшно ви благодаря, докторе.

— О! — изхлипа Пейсли. — Това е чудесно. — Тя се обърна и се хвърли към Джон-Тревър. Той машинално я прегърна и я притисна здраво към себе си. Усмихна се над главата й и си каза, че никога няма да я пусне.

— Някой интересува ли се от бебета? — попита доктор Морли през смях. — Две момчета и две момичета — здрави, читави и дебели.

Пейсли, сгушена в Джон-Тревър, изхлипа нещо в отговор.

Боби примига недоумяващо.

— Четири? Без майтап? Боже мой, това е страхотно. Максин си има четири кученца! Мога ли да ги видя?

— Само за малко. Тя още спи от упойката. Кученцата са в специален инкубатор, така че да могат да се хранят. Ела да погледнеш, Боби, но другите по-добре да останат тук.

Когато Боби и докторът изчезнаха зад вратата, Пейсли бавно вдигна глава и погледна Джон-Тревър.

— Хей! — усмихна се той. — Сега по-добре ли си?

Тя подсмръкна.

— Да. Толкова съм щастлива, че Максин се оправи. — Трябва да се отдръпна от Джон-Тревър веднага, каза си тя, на възможно най-голямо разстояние. Той я бе излъгал! Излъгал! Трябваше също веднага да притисне и Уилям Блакстоун и да настоява да разбере истината около познанството му с майка й. Но в прегръдката на Джон-Тревър й беше топло и сигурно. Беше толкова силен и миришеше така хубаво, а топлината, която се излъчваше от него, проникваше надълбоко в нея. Колко много го обичаше!

— Максин си има цял рояк деца.

Джон-Тревър се засмя.

— Да, наистина. — Усмивката му угасна. — Радвам се, че Максин се оправи. Грозничка е наистина, но иначе е забележителна. Смятам да сключа примирие с Боби. След всичко, което видях тази вечер, не мога да не призная, че е грижовно и свястно момче.

— Да, така е. Той би направил всичко, за да помогне, ако някой от семейството му се нуждае от помощ. — Тя се стегна и пристъпи назад, така че Джон-Тревър трябваше да я пусне. — Семейство… Майка ми. Уилям Блакстоун я е познавал, а вие, господин Пейтън, познавате Уилям Блакстоун. — И тя тупна с юмруци бедрата си. — Време е да си отговорим на някои въпроси.

— Време е за чаша горещ чай — подхвърли сякаш между другото полковникът. — Вечерта беше доста напрегната и нервите ни са обтегнати. Защо да не идем у вас, Пейсли, да се подкрепим с чаша чай, приготвен от очарователната Грейси?

Но преди Пейсли да може да отговори, Боби и доктор Морли се върнаха.

— Лека нощ на всички — каза докторът. — Обади ми се утре, Боби, за да ти кажа дали можеш да си прибереш Максин. Мисля, че ще се оправи съвсем скоро и ще може сама да се грижи за малките.

— Хиляди благодарности, Сам — каза полковникът. — Ти си героят на вечерта.

— А ти ще получиш сметката — отвърна докторът и се усмихна.

— Да, изпрати я направо на мен.

— Чудя се дали Грейси има още от онези кифлички? — запита Джордж умислено. — Чудесни са… Защо косата й е яркосиня?

— Защото тя е далтонистка — отговори Боби. — Ако не искате да си имате работа с мен, по-добре й кажете, че изглежда добре така.

— О, да, чудесна е. Забележителна жена е тази Грейси, а и какви кифлички прави…

— Трябва да опитате шоколадовата й торта. Слага отгоре сметана и…

— А-а-а-а! — извика Пейсли.

Всички в стаята моментално млъкнаха и впериха очи в нея.

— Така е по-добре — каза тя и вдигна брадичка. — Радвам се и благодаря на Бога, че Максин е вече добре, но кризата вече свърши. А сега има нещо важно, което трябва да обсъдим.

— Пейсли… — започна Джон-Тревър.

— Тихо — прекъсна го тя и го погледна косо.

Той прочисти гърлото си.

— Пак печелиш.

— Благодаря. Така. Джон-Тревър, предполагам, че още имаш резервация за хотелската стая, където спа снощи?

— Да… Аз…

— Чудесно. Джордж, бихте ли закарали Боби до вкъщи, а после останете там и си хапнете от кифличките на Грейси, докато господин Блакстоун не ви извика да го вземете. А ние — Джон-Тревър, господин Блакстоун и аз — отиваме в стаята на Джон-Тревър да си кажем някои неща.

— Да, госпожице — каза Джордж и за свое учудване се поклони.

— Господа, тръгваме ли? — попита Пейсли и тръгна към вратата.

Фантастична е тази Пейсли Кейн, помисли си Джон-Тревър. Сега разбра какво означаваше изразът „Най-красива е, когато е ядосана.“ Отнесено до Пейсли, това беше абсолютно вярно.

„Ядосана“ обаче не беше най-точната дума за състоянието й. Тя беше разярена като лъвица и ако му беше мил животът, добре беше да си размърда задника. О, господи, колко обича тази жена!

Пътят им с колата до хотела премина в пълно и изключително напрегнато мълчание, също както и изкачването им с асансьора до шестнадесетия етаж.

Пейсли беше втренчила поглед пред себе си, кръстосала ръце пред гърдите си. Джон-Тревър и полковник Блакстоун си размениха поглед, който означаваше: „Доста сме загазили, приятел“, и след като слязоха от асансьора, тръгнаха бавно по застлания с килим коридор към стаята на Джон-Тревър. А тя всъщност представляваше цял апартамент с хол и отделна спалня. Те свалиха палтата си, след това Джон-Тревър с приглушена въздишка посочи няколко фотьойла и ги покани да седнат.

Веднага след като се настаниха в креслата, Пейсли понечи да заговори, но полковник Блакстоун вдигна ръка, за да замълчи.

— Мога ли аз пръв да говоря? — попита той.

Тя поклати утвърдително глава, но изражението й си оставаше войнствено.

— Пейсли — започна той с тих, но уверен глас. — Старите хора като мен имат навика да се заседяват с часове, потънали в спомени, в повторно преживяване на отделни отминали мигове от живота си. За всичките години, откакто съм на тази земя, разбрах, че най-щастливите ми дни и нощи са били прекарани с твоята майка.

— Аз знаех това — каза Пейсли и рязко поклати глава, а изражението й не се смекчи изобщо. — Вече ни най-малко не се съмнявах, че сте познавали майка ми. Кога?…

— Моля те — прекъсна я полковникът. — Нека да си завърша мисълта. Просто ме изслушай, ако обичаш, мила.

— Може да продължите — промълви тя студено.

Джон-Тревър облегна лакът на фотьойла и подпря главата си.

— Кенди Кейн — продължи полковникът — беше най-красивата, най-изключителната и изпълнена с живот жена, която някога съм виждал. Бях влюбен за първи и последен път в живота си. Страшно обичах твоята майка. Тя също ме обичаше, сигурен съм в това, но свободата и независимостта й бяха по-ценни. Тя беше като неуловима пеперуда, която не искаше да бъде хваната от ничия ръка, която искаше да прелети през живота, изживявайки пълноценно всеки миг от него.

— Пеперуда — промълви Пейсли. — Да, да, тя щеше да хареса това сравнение.

— Обичах я достатъчно — продължи полковникът, — за да мога да се оттегля от живота й, когато тя ме помоли за това. Нейното щастие ми беше по-ценно от моето собствено, затова я оставих да решава сама. Признавам си, че при раздялата ни аз я нараних и това е нещо, което никога няма да си простя. Но настоящето е по-важно сега и особено това, което открих впоследствие, че не съм оставил Кенди съвсем сама. Аз, мило мое дете, съм твоят баща.

Пейсли притисна треперещите си пръсти до устните си, за миг затвори очи, като се опитваше да овладее чувствата си.

Джон-Тревър я наблюдаваше, стиснал до болка устни. Тя му изглеждаше крехка и беззащитна. Искаше да я вземе в прегръдките си, да й каже, че я обича и че каквото и да се случи занапред, ще го посрещнат двамата заедно.

Тя отпусна ръце в скута си и отвори очи.

— Вие не знаехте за мен — каза тя с треперещ глас. — Сигурна съм. Майка ми никога не ми каза кой сте вие, но това нямаше голямо значение, понеже тя ми разказа много образно как сте я дарили с два безценни подаръка — мен и…

— … и цветното стъкло — довърши вместо нея полковникът. — Дъгата на мечтите на Кенди.

— Да — каза тя и сълзи потекоха по страните й.

Джон-Тревър изстена с глас, като едва се сдържаше да седи във фотьойла.

После полковник Блакстоун спокойно обясни защо Кенди купила къщата в Денвър; как оставила нещата в ръцете на съдбата и възнамерявала да каже на Пейсли в деня на двадесет и първата й годишнина кой е нейният баща. И след като Кенди починала, той решил сам да разкрие истината.

— Сега вече знаеш всичко — каза той, — но аз ще ти предложа и още нещо.

— Какво е то?

— Аз съм твоят баща, Пейсли, и просто не мога да изразя с думи колко щастлив бих бил, ако прекарам с теб останалите дни от живота си. Аз съм много богат човек, много богат и ти като моя дъщеря ще наследиш всичко… с изключение на известни суми, които съм заделил за хора, които са били важни за мен — като например Джордж.

Полковникът се изправи на крака и продължи:

— Сега, както се казва, топката е при теб. Само ти можеш да кажеш дали това ще стане. Ако официално бъдеш обявена за моя дъщеря, ще влезеш в свят, който може и да не ти хареса. След като цял живот не си имала баща и сега изведнъж той се появява, нещата биха могли да бъдат не такива, каквито пожелаеш.

— Но… — понечи да каже нещо тя.

— Обмисли внимателно, Пейсли — прекъсна я той, — ако искаш да влезеш в ролята на дъщеря на полковник Уилям Блакстоун, Джон-Тревър знае как да ме намери. Ако отговорът ти е отрицателен, бъди сигурна, че аз ще се отнеса с уважение и към това твое решение. Аз те обичам толкова много, колкото обичах Кенди, и ще те оставя на спокойствие, дано то ти донесе щастието, което ти заслужаваш. — Той преглътна тежко. — Ще се обадя на Джордж от клуба. Лека нощ, мило дете. Ще чакам да разбера дали тези думи са и за сбогом.

Той се обърна и излезе от апартамента, като тихо затвори вратата след себе си. Изведнъж настъпилата тишина подействува потискащо и на двамата.

— Искам да си отида вкъщи, Джон-Тревър — промълви тя.

Той присви очи и се взря в нея за определено време, преди да заяви с глас, който не търпеше възражение:

— Не.