Джоун Елиът Пикарт
Мечтата на Пейсли (4)

Трета глава

Всички, освен отсъстващия професор, станаха, за да разчистят кухнята, след като изядоха големите парчета ябълков пай.

Най-после, мислеше си Джон-Тревър, докато вдигаше маслото, Боби може би принудително бе обявил примирие. Хлапето не проявяваше явна грубост, нито му говореше, нито показваше, че забелязва присъствието му. В момента, в който кухнята беше сложена в ред, Боби се качи някъде горе и Максин, с махаща опашка, се помъкна след него. Грейси каза, че е време за любимата й телевизионна програма и също тръгна нагоре.

Джон-Тревър със съгласието на Пейсли хвърли няколко цепеници в огъня в дневната и скоро цялата стая се изпълни с топлината на игривите пламъци.

Пейсли седна на дивана, а той остана прав, опрян на камината и загледан в нея. Джон-Тревър почувства, че трябва колкото се може по-скоро да влезе в ролята си. Сцената беше започната от разговора на масата за развалящото се време. А освен това сладката стара синекоса Грейси спокойно бе заявила, че е по-естествено човек да остане да спи на дивана, отколкото да върви в тази ужасна буря.

Джон-Тревър съобрази, че ако остане да пренощува в дома на Пейсли, би могъл да събере повече информация за нея. Да бъде с часове в близост до нея, да вижда усмивката й, да чува смеха й, да се наслаждава на нейното живо и ободряващо присъствие. И може би — но само може би — щеше да има възможността да я вземе в ръцете си, да я целуне отново, да я прегръща, да я чувствува.

Стига, Пейтън, убеждаваше се той. Трябваше да вършиш само работата, за която си нает, и нищо повече. Да състави пълна картина на живота на Пейсли, да даде сведението на полковник Блакстоун и да се прибере вкъщи по живо, по здраво. В този миг пред очите му отново се появи образът на неговия апартамент, все така празен, студен и негостоприемен. Той се помъчи да прогони тази мисъл от главата си.

— Огънят е чудесен, нали? — Отново Пейсли беше тази, която го измъкна от мрачните му объркани мисли. — Действува ми хипнотизиращо. Мислите ми летят в хиляди посоки.

— Какви например? — попита той. — За какво си мислиш, когато те завладее магията на огъня.

Тя му се усмихна и отново обърна поглед към камината.

— За всичко и за нищо. Мислите ми се мятат като гумена топка. Представям си как един ден ще мога да купя на Боби собствен гараж, където той да бъде най-добрият монтьор в щата. Виждам как професорът изобретява нещо удивително и става световноизвестен. Виждам една прекрасна кухня за Грейси с блестящи домакински уреди и всякаква посуда.

— А ти, Пейсли, за себе си какво мечтаеш?

Тя сви рамене.

— Аз имам всичко, от което се нуждая, Джон-Тревър.

— А мечтания мъж и многото деца?

— Това вече е работа на съдбата. Фантазирането няма да ми го донесе, още по-малко цветната дъга от стъклото. Аз се отнасям с разум към мечтата си да обичам и да бъда обичана, защото това може и никога да не стане. — Тя сви рамене по типично френски маниер и продължи да гледа огъня.

— Да се отнасяш с разум към мечтите си — повтори думите й Джон-Тревър. — Малко необичаен израз. Никога не съм го чувал. Какво означава?

— Ами… — започна Пейсли, но веднага спря. Съвсем малко хора знаеха поличбата на цветното стъкло на майка й. Това беше толкова необикновено, толкова лично, че тя отбягваше да разказва историята му. По някаква необяснима причина обаче Пейсли искаше да я разкаже на Джон-Тревър, искаше да я сподели с него. Имаше чувството, че ако не му каже, щеше да се случи нещо нередно.

Тя вдигна глава, за да улови погледа му, и по устните й се прокрадна замислена усмивка.

— Да се отнасяш разумно към мечтите си — започна тихо тя, — е нещо, на което майка ми ме научи, когато бях много малка. Тя наричаше това цветно стъкло дъга на мечтите си. Всяко едно разноцветно ромбче представляваше едно тайно желание, което тя не споделяше с никого, дори и с мен.

— Разкажи ми — подкани я Джон-Тревър, приковал поглед в нея.

— Майка ми казваше, че мечтите са крехки и чупливи като това хубаво стъкло. Казваше, че е чудесно човек да избяга за малко от реалността в техния свят, но не бива да разчита на тях за постигане на щастието си. „Отнасяй се с разум към мечтите си, Пейсли — казваше ми тя, — така че да не се изпарят яко дим, а и друг път да идват при теб.“ — Тя спря, погледна отново огъня, а след това и него. — О, да, аз докосвам цветното стъкло, когато влизам вкъщи, за да кажа един вид „здравей“ на майка ми, и се осланям на него, защото то сега е моя дъга на мечтите.

Изведнъж нещо сви гърлото на Джон-Тревър. Въпреки че нямаше навика да плаче, той почувствува как в очите му се събират сълзи. Беше смешно. Само защото Пейсли му бе разказала тайната на цветното стъкло на майка си, само защото бе говорила за крехкостта на мечтите с такъв нежен глас, с толкова чувство в очите, на него му се прииска да направи така, че да се сбъдне всяка една от мечтите й.

Прочисти гърлото си.

— Това е много красива история — каза той. — Да се отнасяш с разум към мечтите си. Добър съвет. Познавам хора, които разчитат само на тях, за да преживяват всеки божи ден. Те нямат душевна сила и воля да се сблъскат с действителността, но мечтите не са създадени за това. Да се отнасяш разумно към мечтите — майка ти е била много умна жена, Пейсли.

— Да, знам. — Очите й се замъглиха, сякаш изведнъж бе отнесена в морето на спомените. Тя примигна, пое дълбоко въздух и предложи: — А сега разкажи ми за мъжа, когото издирваш.

Какъв мъж? — помисли си той с недоумение. — По дяволите — лъжата, която беше скалъпил за обяснение на престоя си в Денвър! Съвсем беше забравил за тази нелепост.

— Как изглежда той? — попита тя. — Ако ми го опишеш, ще мога да следя за него. Вълнуващо е. Но не си мисли, че ще сторя някоя глупост, като например да се опитам да го задържа, ако го видя. Веднага ще се обадя на теб. Та какъв е — висок, нисък, дебел, слаб?

Да пукна, ако знам, помисли си Джон-Тревър.

— Той е голям образ. Нисък, слаб, оплешивяващ, около четиридесетте. Носи дебели очила, има стърчащи зъби и е обут обикновено в карирани панталони. Всъщност винаги носи такива.

— Не ми изглежда много гангстерски по твоите описания. Малко съм разочарована. Но все пак престъпникът си е престъпник и самият факт възбужда любопитството. Кажи ми още нещо за него.

— Има сенна хрема — продължи да импровизира Джон-Тревър. — Без значение дали е лято или зима, винаги е с носна кърпа в ръка. Постоянно бърше носа и очите си. Много силна сенна хрема.

— Сигурно е задигнал парите, за да може да обикаля света и да си намери лекар, който да го излекува. — Пейсли каза това и погледът й се наелектризира. — Бил е отчаян, защото не е могъл да търпи повече този вечно течащ нос. Горкият човечец! И все пак той е откраднал пари. Ще бъда нащрек за него, Джон-Тревър.

— Това ми звучи успокоително — каза той и се подсмихна. Но усмивката му угасна в мига, в който погледът му се спря на големите й тъмни очи. Без да се усети, той тръгна към нея, но се закова на място, защото в този миг професорът буквално нахълта в стаята.

— Пейсли, Пейсли, извинявай — каза той, като вдигна крака й, взря се в обувката й и кимна успокоен. — Благодаря!

— Винаги на твоите услуги — любезно му отвърна Пейсли.

Професорът изчезна така бързо, както се бе появил, като мърмореше нещо под носа си. Джон-Тревър поклати глава и седна до Пейсли на дивана.

— Твоят професор е побъркан.

— Не е побъркан, а е всеотдаен — каза тя натъртено. — На този свят има толкова много хора, които само си стоят и чакат нещата да им дойдат наготово, сякаш животът е задължен да им предостави всичко на поднос. Професорът работи много усърдно, за да осъществи своите идеи. Аз му се възхищавам и го уважавам за това.

— Тук си много права. Той сигурно е целият отдаден на идеите си. Аз също съм срещал доста хора, които стоят с протегнати ръце и чакат някой да им сервира всичко наготово.

— Наистина. Майка ми винаги казваше, че ние може и да нямаме много, но това, което имаме, трябва да е постигнато с честен и всеотдаен труд, за да можем да се гордеем с него.

— Много точно го е казала майка ти. Бих искал да съм я познавал. — Той спря за миг и после попита: — А баща ти, никога не си ми говорила за него?

— Аз не го познавам. Майка ми не ми каза кой е той. Тя никога не се бе омъжвала — просто отказваше да жертвува свободата си заради който и да било мъж. Понякога разказваше, че баща ми е бил чудесен, добър, грижовен и красив. Тя много го обичала, въпреки че когато се разделили, отношенията им били доста обтегнати. Баща ми бил страшно богат и мислел, че може да убеди майка ми да се омъжи за него заради парите му. Тя много пъти ми е повтаряла да не се заслепявам от богатството, а да съм убедена, че съм привлечена не от материалното. Да не забравям, че най-важното е да бъда вярна на себе си.

— Разбирам — каза Джон-Тревър.

— И ако не бяха парите на баща ми, може би майка ми би… всъщност не знам. Това, което със сигурност зная, е, че той е бил единственият мъж в живота й, когото тя някога истински е обичала. Той я бе дарил с двете най-скъпи за нея неща — мен и разноцветното стъкло.

— А ти не й ли се сърдиш за това, че не ти е казала кой е той?

— „Сърдя“ е твърде силна дума, Джон-Тревър. Много пъти ми се е искало да видя баща си, дори само отдалече, просто за да знам как изглежда наистина, а не да се осланям на променливите образи, които рисува въображението ми. Когато се запознали с майка ми, той не е бил първа младост — бил е някъде около петдесетте. Представяла съм си го по много и различни начини, но… — Тя поклати глава. — Това е глупаво. Аз съм била създадена с любов и това би трябвало да ми е достатъчно, защото повече и не бих могла да искам. А всъщност така е и по-добре.

— Защо?

— Ами ако той все още е много богат, би могъл да се опита да купи и моята обич, както е постъпил в случая с майка ми. Той, разбира се, не е искал да я наранява, но го е направил, и няма гаранция, че си е взел поука от това. Моите фантазии са си безобидни, но ако го познавах, можеше да имам неприятности.

По дяволите, каква бъркотия. Баща й е богат добър стар човек, който има финансовата възможност да осъществи всяка една нейна мечта, а тя би могла да изпълни със слънце и смях последните години от живота му. Как ли ще постъпи полковникът? Какво ли решение ще вземе, дали ще й се открие?

— Ами аз по-добре да си поемам пътя — каза Джон-Тревър. — Колата, която съм наел, ще се превърне в буца лед, ако не я подкарам. Оставих я на около миля оттук.

— Спокойно, Пейтън, не се притеснявай.

— А трябва ли да се притеснявам от нещо? Аз съм от Калифорния и не се чувствувам много спокоен, когато шофирам тук.

Колко добре го каза. На това място Пейсли трябваше да почне да настоява той да остане да спи на дивана. Боже, колко беше хитър!

— Със снежната буря шега не бива, Джон-Тревър — каза намръщено тя. — Това не е обикновен снеговалеж. Мисля, че…

— Моля? — попита той, като съвсем невинно вдигна вежди.

— … че трябва да вземеш такси, за да те откара до хотела. Няма защо да рискуваш да шофираш в това лошо време.

— Такси — повтори след нея той. Не очакваше да чуе точно това. — Правилно. Мога ли да използувам телефона?

— Разбира се, в кухнята е.

След няколко минути той се върна при нея и отново седна на дивана.

— Таксито ще дойде след около четиридесет и пет минути — каза той. — Явно са доста натоварени тази вечер.

Прекрасно, помисли си Пейсли. Никак не й се искаше той да си отива. Ставаше й празно и студено, щом си представеше как той излиза от вратата. Не знаеше защо, но точно такова чувство я обзе. Това, което със сигурност знаеше, бе, че искаше той да остане тук, в нейния дом, поне още малко.

— Ами добре. Тъкмо ще можем да си кажем още някои нещица — каза тя и се усмихна приветливо. — Разкажи ми за твоите братя, какви бяха, какво правеха, когато бяха малки.

— Защо? — объркано и смутено попита Джон-Тревър.

— Защото се познаваме вече няколко часа и искам да науча всичко за теб.

— Защо?

— Майка ми казваше, че има хора, които прекарват целия си живот в мечти как да го изживеят по-вълнуващо. Оплакват се, че нямат възможност да пътуват и да имат приключения. „Те са толкова глупави, Пейсли — казваше ми тя, — не разбират, че само да срещнат някой нов човек е вече приключение. Всяко ново познанство е чудесен източник на преживявания и начин да научиш неща, които преди не си знаел.“ Тя посрещаше всеки нов ден с едно очакване да срещне нови хора и по този повод казваше: „Животът — това са хората, а хората — това е животът“.

— Пак ще повторя, че майка ти е била наистина една забележителна жена — тихо промълви Джон-Тревър. — Сигурно сега много ти липсва.

— Да, много. Бях едва на деветнадесет години, когато тя си отиде от този свят и просто не виждах как ще мога да се справя без нея. Много скоро обаче разбрах, че имам сили, които даже не подозирах, че притежавам. Именно тя бе култивирала тези качества у мен. Да, все още ми липсва, но съм запазила чудесни спомени за нея.

— Защо си дошла да живееш в Денвър? От Париж, от Франция, в Денвър, щата Колорадо — това е голям скок.

— В завещанието си майка ми ми остави тази къща. Преди дори не знаех за съществуването й. Имало е условие, че не мога да я притежавам, докато не дойда тук и я видя. След това можех да направя с нея каквото си поискам — да остана или да я продам.

— Интересно, защо ли го е направила? — попита Джон-Тревър.

— Първо — започна Пейсли, — въображението ми се развихри и си помислих, че в това има някаква тайна цел. С течение на времето обаче разбрах, че това предположение е глупаво. Майка ми просто е искала да имам възможност да живея в родината й, която дотогава не бях виждала.

— И ти дойде и остана тук.

Тя кимна.

— Дойдох напролет, когато цъфтяха цветята и всичко наоколо беше много красиво. Влюбих се в тази къща. Още в момента, когато прекрачих прага й. Едно от първите неща, които направих, беше да поставя цветното стъкло. То вече бе сменяло местонахождението си много пъти още в Париж, защото майка ми обичаше предизвикателството да се установява на ново място и да среща нови хора. Да намериш жилище в Париж не е никак лесно, но майка ми имаше толкова познати, че винаги научаваше за някой свободен апартамент в Монмартър или Монпарнас, или на левия бряг. Беше вълнуващо всичко това, макар понякога да се появяваха и трудности. Както и да е, когато дойдох тук, исках да имам сигурност, да знам, че мога да остана толкова дълго, колкото поискам.

— Щастлива ли си, Пейсли?

— Да, разбира се, щастлива съм.

— Не, почакай — прекъсна я той, като вдигна ръка. — Не отговаряй така бързо и машинално.

— Не мога да отговоря по друг начин, Джон-Тревър. Аз съм такава, каквато ме виждаш, и животът ми си е лично мой. — Тя сви ръце. — И съм щастлива.

— Добре, но какво би станало, ако животът внезапно се промени? Ако например спечелиш от лотарията, да кажем — милиони долари, с които не само можеш да купиш гаража на Боби или луксозната печка на Грейси, а да започнеш да водиш съвсем различен начин на живот, в който например не се изисква да работиш. Да имаш голяма къща, модни дрехи, кожи, бижута. Да пътуваш из света, когато и където поискаш. И никакво напрежение, никакви тревоги и грижи. Мислиш ли, че ще си щастлива, ако водиш такъв живот?

Тя се засмя.

— Вероятно не. Тогава ще трябва да се движа сред хора, които през цялото време се наричат един друг „скъпи“. Не мисля, че това е за мен.

— Говоря сериозно, Пенели.

— За бога, Джон-Тревър, дотук се простира въображението ми. Начинът на живот, за който ми говориш, е извън моите интереси. От майка ми се научих да се задоволявам с това, което съм постигнала с труд. Хайде да говорим за реални неща. Разкажи ми за себе си.

По дяволите, помисли си Джон-Тревър. Та те говореха точно за реални неща!

— Защо си толкова твърдо решен никога да не се ожениш? — попита го внезапно тя.

Той отвори уста, но не знаеше какво да отговори.

— Това пък откъде дойде?

— Да не си забравил, че вече говорим за теб? Ти знаеш всичко за мен и сега е мой ред аз да питам. — Тя вдигна глава и продължи да го гледа. — Не искаш да се ожениш, защото си красив и можеш да сменяш жените като ризите си. Нали? — Тя се засмя. — Обичам американските изрази. Понякога са много подходящи.

Джон-Тревър почувства някаква неестествена топлина да пропълзява по гърлото му.

— За бога, Пейсли. Нямам намерение да говоря за жени с теб.

— Сигурно съзнаваш, че си красив като слънце. — Тя се намръщи. — Това е един от изразите, които много-много не разбирам. Както и да е — продължи весело тя. — Сигурна съм, че си срещал достатъчно много жени, които…

— Защо не спреш? — прекъсна я той с раздразнение. — Не искам да се женя, защото това е огромен ангажимент. Трябва да се грижиш за щастието и благополучието на друг човек. Не, благодаря! Предпочитам да си бъда сам и да се грижа само за себе си. Освен това бих бил и емоционално уязвим. Не, това не е за мен.

— Ами ако се влюбиш?

— Нямам такова намерение. Това достатъчно ли ти е?

Тя се наведе към него.

— Джон-Тревър, забравяш за съдбата. Ако ти е писано да се влюбиш, ти изобщо няма да имаш думата. Ако съдбата реши, ти ще се намериш — и тя щракна с пръсти — влюбен до уши, безнадеждно.

— Няма такова нещо — каза той дрезгаво.

Тя се облегна, скръстила ръце, и се усмихна. Джон-Тревър я гледаше неподвижно.

Какво значеше тази хитра усмивка — той присви очи.

— Виж, щом аз вече съм решил никога да не се влюбвам и никога да не се женя, значи ще бъде така. Разбра ли ме?

— Както кажеш, Джон-Тревър.

Той простена и вдигна очи нагоре.

— Знаеш ли, че си адски напориста?

Тя постави ръка на сърцето си.

— Кой? Аз ли? Моа?

— О, не, недей. Не смяташ да ме засипваш с френски, нали? Достатъчно тежко е да се разговаря с теб и на английски.

Тя се разсмя и копнежът у Джон-Тревър отново се пробуди.

Мили боже, помисли си той, тази жена наистина ме подлудява. И го караше да се измъчва от толкова силно желание, на което дори и светец не би устоял.

Бе го извадила от равновесие и той се чувстваше като непохватен юноша, който не знае къде да дене ръцете си.

Той прекоси стаята и се наведе пред камината. Махна решетката и започна да рови с машата в играещите пламъци.

Пейсли го погледна, като се надяваше той да не е чул дълбоката й въздишка. Запленена, тя гледаше как силната му ръка държеше уверено машата и у нея се пороци желание да почувства как тази ръка гали косата й, милва кожата й.

И за да потисне надигащата се страст, тя откъсна поглед от ръката му само за да го прехвърли върху мускулестите му силни бедра, добре очертани от износените му джинси.

За нейно щастие той я изведе от унеса, като се пресегна да вземе друга цепеница, но дъхът й секна, когато пламъците осветиха твърдия профил на лицето му.

Много е красив, мислеше си тя, и това, че сега бе в дома й, беше… беше толкова нормално. И изведнъж й се стори, че сякаш досега нещо бе липсвало в къщата й, в живота й, а сега всичко бе придобило завършен вид, когато Джон-Тревър беше с нея.

О, Пейсли, недей, непрекъснато си повтаряше тя.

Още от времето, когато беше достатъчно голяма, за да разбира, тя бе слушала внимателно майка си да казва, че сърдечните дела трябва да се оставят в ръцете на съдбата. Може би точно съдбата я срещна с Джон-Тревър, като развали мотора на ските и я хвърли в него. Може би всичко е било много точно изчислено и подготвено от самата нея. Освен ако…

Освен ако Джон-Тревър не искаше никаква любов, никакво ангажиране и обвързване, женитба, бебета. Съдбата явно бе допуснала грешка. Но сега тя реши, че съдбата се нуждае от подтик. Тя щеше да се намеси и да се заеме с това, защото заслужаваше да знае дали Джон-Тревър бе човекът, определен да бъде неин за цял живот.

Той спря да разбърква огъня и отново седна на дивана.

— Така — каза тя. — Утре е неделя. Надявам се, че няма да сме затрупани от сняг и лед. В Денвър има толкова неща, които да се правят или видят. Неделя е денят ми за разглеждане. Искаш ли да дойдеш с мен? Само ако, разбира се, времето не е твърде лошо.

Той се почувства като човек, стоящ върху движещ се пясък, който съзнава, че потъва, но не прави нищо, за да се спаси.

Пейсли действаше побъркващо и върху ума, и върху тялото му и много бързо трябваше да установи нужната дистанция между нея и себе си. Но не можеше, съобрази той, защото трябваше да върши работа за полковник Блакстоун. Имаше да събира още информация, още факти, за да се състави по-ясна картина за живота на Пейсли. Затова и щеше да прекара целия ден с нея. Само в изпълнение на задължението си, разбира се.

— Ами да, ще дойда с теб — каза той и извърна глава, за да я погледне. — Можеш да ми бъдеш екскурзовод. Но ако все пак измръзна от студ, теб ще държа отговорна.

— Приема се — каза тя и се усмихна.

Той я изгледа за момент и после я попита:

— Имаш ли си отделни мечти за всяко едно стъкълце?

— Не — отговори тя. — Аз много внимавам с тези мечти. Много малко от тях са свързани с различните ромбове.

— И ти се осланяш с разум на тези, които са там?

— Да.

— Мислиш ли, че всички мечти на майка ти са се сбъднали?

— Не зная. Никога не ми е говорила за тях.

— Или за това кой е баща ти?

— Джон-Тревър, смущава ли те това, че майка ми не се е омъжила за баща ми и че аз съм се родила без закрилата на неговото име?

— За бога, не. Аз не съм съдник, Пейсли. Може би поради естеството на работата, която върша от толкова години. Аз съм детектив, разрешавам загадки, тайни. Неразгаданите неща ме притесняват. Мога да ти помогна да разбереш кой е баща ти.

— Не. Благодаря ти… След всичките онези години. Не.

— Добре, но помисли си все пак, че този човек има дъщеря — прекрасна млада жена, в чието създаване е участвал. Какво ще кажеш за неговото право да разбере за твоето съществуване.

— Джон-Тревър, ние говорим за нещо, което се е случило преди почти двадесет и пет години. Може би баща ми е забравил, че изобщо някога е познавал Кенди Кейн. Без съмнение се е оженил и е създал собствено семейство.

— Ами ако не е? Ако е съвсем сам? Ако никога не е забравил Кенди Кейн и тяхната любов? Ами ако твоето съществуване и появяване в живота му би било огромна радост за него? Мислила ли си някога за това?

Пейсли отново се намръщи и изгледа продължително Джон-Тревър, преди да заговори.

— Говориш така — каза тя накрая, — сякаш аз бягам от отговорностите си и сякаш съм длъжна да намеря този човек и да му кажа, че съм негова дъщеря.

— Не, не исках да кажа това. Съвсем не те обвинявам. Просто си представям и обратната страна на медала. Това е всичко.

Но това, което всъщност правя, помисли си той, е, че представям нещата така, сякаш наистина е престъпление. Той караше Пейсли да се оправдава за това, че не знае кой е баща й, което бе донесло на полковника две точки повече.

Дявол да го вземе!

— Забрави за това. Само така говоря.

— О! — Тя остана смълчана няколко минути, с неволно свити устни. — Знаеш ли, всъщност аз никога, дори за момент, не съм се замисляла за обратната страна на медала, както ти се изрази. Гледах на решението на майка ми като на нещо, което е трябвало да стане, и приемах живота си какъвто е. А сега се чувствам така, сякаш… сякаш баща ми е излязъл на сцената и заявява, че е време и неговите нужди и права да бъдат зачетени. Всичко това е доста объркващо.

— Хайде, остави това — каза Джон-Тревър, — не исках да те разстроя. Не мисли за него повече тази вечер. Може ли?

Тя не отговори, а само гледаше в пространството пред себе си.

— Пейсли? Хайде, не мисли за това!

— Какво? — Тя срещна погледа му. — Ами въображението ми отново заработи. Аз… О, ето го таксито ти. Чувам клаксона.

Те станаха и Пейсли го изпрати до вратата. Джон-Тревър облече якето си, после плъзна ръка върху тила й. Улови устните й и една целувка остави и двамата без дъх.

— Утре? По обяд? — каза той, едвам отлепил устни от нейните.

— Да, чудесно! — прошепна тя. — Лека нощ, Джон-Тревър!

Той излезе, а Пейсли остана неподвижна, загледана в разноцветното стъкло на вратата.