— Джон-Тревър — каза тя и се намръщи. — Този сервитьор е твърде възрастен, за да работи толкова напрегната работа. Това е направо жестоко. Би трябвало да си седи вкъщи, да почива, да прекарва спокойно старините си. Не ти ли е жал за него?

В този момент той с удоволствие би удушил полковника. Но ако се владееше, може би щеше да се справи със ситуацията.

— Хеей, Джон-Тревър! — каза Пейсли. — Попитах те дали не те е жал за сервитьора, че на неговата възраст трябва да работи?

— Да — отвърна Джон-Тревър. — Жестоко е. На колко години мислиш, че е той? — Джон-Тревър замълча за момент. — Може би на възрастта на баща ти?

— Баща ми? Как успя той да влезе пак в разговора ни?

Джон-Тревър сви рамене.

— Не знам как ми хрумна.

— Ами според това, което майка ми ми е разказвала, той би трябвало да е малко над седемдесетте сега. Да. Точно като нашия сервитьор. Мисля, че е много хубаво, когато възрастните хора продължават да работят, но да бъдеш сервитьор е много тежък физически труд. Горкият човек! Сърцето ми се свива, като го гледам.

— Ммм — каза Джон-Тревър, като хапна парче от месото. — Опитай го!

— О, да, разбира се — отвърна тя. Полковникът се върна до масата с виното, отсипа първо на Джон-Тревър за дегустация и после надникна в чинията на Пейсли.

— Не сте го опитали дори — каза той. — Ще стане на камък. И не забравяйте цветното зеле. Полезно е. Трябва да ядете не само цвета, а и стеблото. Нали знаете?

— Моля? — каза Пейсли и го погледна учудено.

— Благодаря, каква загриженост! — промърмори Джон-Тревър под носа си.

— Нещо друго да желаете? — попита полковникът.

— Не! — отговори Джон-Тревър.

— Момент! — каза Пейсли. — Защо казахте това за цветното зеле, че трябва, освен цветът, да се яде и стеблото?

Джон-Тревър погледна Пейсли и загрижено попита:

— Какво има, Пейсли? Защо пребледня изведнъж?

Тя обаче, изглежда, не го чуваше. Цялото й внимание бе погълнато от сервитьора.

— Защо казахте това? — повтори тя.

— Защото в стеблото има много витамини — отговори той. — Много е здравословно и е добре да изядете всичко.

— Майка ми обичаше да повтаря същото. — Гласът й потрепери. — Почти по същия начин: „Пейсли, трябва да ядеш и стеблото на цветното зеле, не само хубавия цвят“. А след това обясняваше за витамините. Колко странно е, че и вие говорите за това сега!

Дявол да го вземе, помисли си Джон-Тревър. Полковникът прекаляваше — говореше, без да мисли.

— Пейсли — каза Джон-Тревър, — всички майки говорят така. Джеймс-Стивън мразеше да яде корите на филиите, но майка ми казваше, че трябва да изяде всичко, не само намазаното с масло, и всякакви глупости от този род. Това им е работата на майките — да говорят така на децата си. — Той погледна към полковника. — Прав ли съм?

— Какво? — попита той. — О, да! Разбира се. Често можеш да чуеш някоя майка да използва какви ли не сравнения, за да накара детето си да изяде яденето.

— Да, да. Наистина е така — каза Пейсли бавно. — Просто се стреснах, като чух как използвахте точно думите на майка ми. Като прибавим и това, че говорите френски… Много спомени ме връхлетяха. Съжалявам, че реагирах така за нещо толкова обикновено като цветното зеле.

— Няма нищо — каза Джон-Тревър, а после се обърна към полковника: — Не ви ли пречим да си вършите работата?

— Вие сте единствените ми клиенти — отговори полковникът. — Боя се, че не се движа вече бързо като едно време.

— Само една маса ли ви дават? — попита Пейсли. — Ами как се издържате, щом… Извинете. Не е моя работа. Засега не се нуждаем от друго. Защо не идете да си починете, докато стигнем до десерта?

— Много сте добра — каза полковникът. — Ужасно съм изморен. Ще отида да полегна и да подпра краката си. — И той се отдалечи.

— Джон-Тревър — прошепна Пейсли, отворила широко очи.

— Какво?

— Чу ли го какво каза? Това беше друг от изразите на майка ми. Като се прибереше вкъщи, след като бе пяла в някой бар, тя казваше: „Време е да полегна и да подпра крака“. Този сервитьор е познавал майка ми, Джон-Тревър. Сигурна съм. Той повтаря дословно нейни думи.

— Пейсли, наистина много се вживяваш в това. И вината е моя, защото аз подех темата за баща ти. Срещнахме един възрастен човек, който е ходил в Париж, говори френски, изразява се подобно на майка ти и ето, въображението ти се развихри наново. Яж си месото.

Пейсли направи гримаса, но покорно хапна малко от печения картоф.

— Ами ако — каза след малко Джон-Тревър — твоята приятелка съдбата просто си върши работата? Няма ли да бъде страхотно, ако този сервитьор наистина е баща ти?

Пейсли застина.

— Кой? Това е абсурдно!

— Да, сигурно. Хайде да забравим за него и да се насладим на вечерята. По дяволите, забравих, че трябва да се обадя в офиса на секретарката си. Връщам се веднага. — Той се изправи и добави: — Няма да се бавя.

— Тя до толкова късно ли работи?

— О, ще й звънна вкъщи. Тя живее в предградията на Лос Анжелис с шест котки и питомна жаба. Голяма работа е — добави той и се отдалечи.

— Питомна жаба? — смотолеви Пейсли и сви рамене. Подпря лакти на масата и облегна брадичка върху дланите си. „Не би ли било страхотно, ако този сервитьор наистина е баща ти?“ — прозвучаха отново думите на Джон-Тревър. Не, това не беше възможно. Или пък грешеше? Не беше ли отредено от съдбата да бутне Джон-Тревър в преспата? Абсолютно сигурно! Но нима, освен това й бе отредено да срещне баща си няколко дни по-късно? Тази мисъл я подлудяваше.

Една десетдоларова банкнота, пъхната в ръката на сервитьорката, бързо донесе на Джон-Тревър информацията, от която се нуждаеше. Той влезе в малката стая встрани от фоайето и видя полковник Блакстоун, седнал на един диван. Джон-Тревър затвори вратата и изгледа сърдито стария човек.

— Какво, по дяволите, мислите, че правите? — попита той с доста висок тон.

Полковникът ни най-малко не се смути от гласа на младия мъж. Само се усмихна.

— Не можеш да си представиш, Джон-Тревър, как се чувствах, като видях Пейсли. Толкова е красива! Все едно че гледам Кенди. Не можеш ли да разбереш, трябва да се сближа с нея. Трябва да разговарям с дъщеря си, да чувам гласа й, да виждам усмивката й!

— Да, да. Разбирам. Но вие преминавате границите на разумното, полковник.

— Съжалявам, че казах тези неща точно по начина, по който Кенди ги бе казвала. Не се сетих откъде точно ги бях чул.

— Не е в това работата, полковник. Вече срещнахте Пейсли, но какъв е този цирк? Тя си мисли, че сте беден старец, принуден да работи, за да се изхранва. Какво очаквате да се случи, когато открие истината? Тя е толкова честна и доверчива, а аз вече натрупах планина от лъжи и сега вие започвате да трупате нова. Ние сме мръсници! Господи, само като си помисля за болката в очите й, когато разбере…

— Вие сте влюбен в нея.

— Не съм казвал такова нещо.

— Не е необходимо. Разбрах го още вчера, когато бяхте вкъщи. И вината за това, че трябва да я лъжете, е моя. — Той поклати глава. — Наистина голяма каша забърках.

— Вижте, полковник, трябва да изясним нещата. Решили ли сте вече да й кажете, че сте й баща?

— Не. Моите пари са толкова много, Джон-Тревър, толкова много. Ами ако й донесат само мъка? Ако я принудят да живее живот, който не е подходящ за нея и й носи само нещастие? Имам нужда от време и възможност сам да я наблюдавам. Трябва да вляза в дома й, да я наблюдавам, да я слушам как говори. Ще ми помогнете ли, Джон-Тревър?

— Полковник, вие продължавате да трупате лъжа върху лъжа.

— Засега нямам друг избор. Ако и тя се влюби във вас толкова силно, колкото и вие в нея, тя ще ви прости за…

— О-о-о! — прекъсна го Джон-Тревър и вдигна едната си ръка. — Не съм казал, че възнамерявам да кажа на Пейсли, че я обичам. И въобще не съм въодушевен от това, полковник, защото не така съм замислил живота си. Господи, та тя иска цял рояк деца! — Той погледна към тавана. — Аз не мога да приема това.

Полковник Блакстоун потърка брадичката си и стана.

— И последният идиот би разбрал, че не сте за дъщеря ми.

Погледът на Джон-Тревър се сблъска с погледа на полковник Блакстоун.

— Това са много силни думи, полковник. Аз съм порядъчен гражданин, който си плаща данъците. И не по-лош от тези нафукани типове, които смятате да й пробутвате.

— Но не искате да се ожените за нея. Не, съжалявам, Джон-Тревър, наистина не ставате за нея.

— Почакайте малко!

— Джон-Тревър, трябва да се връщаме на масата, преди Пейсли да се е усъмнила. Аз ще бъда навън, за да разбера дали сте готови за десерта и кафето. — Той се разсмя. — Ще ви кажа, че платих двеста долара, за да имам съмнителната чест да ви поднеса кафе. Сега няма време да обсъждаме начина, по който да вляза в дома на Пейсли. Само не ме изпускайте от поглед.

— По дяволите! — промърмори Джон-Тревър, завъртя се на пети и излезе, като тръшна вратата след себе си.

Полковник Блакстоун се усмихна.

— Господин и госпожа Джон-Тревър Пейтън. Пейсли Кейн Пейтън. Звучи много добре.

Пейсли разсеяно огледа ресторанта, но не задържа поглед върху другите двойки, които вечеряха там. После погледна към празния стол срещу себе си и сякаш студена вълна премина през нея.

Въпреки че Джон-Тревър беше отишъл само да се обади по телефона, тя се почувства ужасно самотна и за пръв път в живота си сама. Не беше нужно силно въображение, за да си представи как би се чувствала, когато той си отиде завинаги. Задави се от надигащия се в гърдите и гърлото й плач. Сякаш някаква ледена ръка се допря до сърцето й. Откакто бе срещнала Джон-Тревър, животът й се бе променил безвъзвратно. Тя бе излязла от безопасния пашкул на детската невинност — сега бе жена, готова да се обвърже и дари с любов някой мъж. Ами ако този мъж не беше готов за това, ако никога не приемеше това?

Тя вдигна погледа си точно в момента, когато Джон-Тревър влезе в салона, и сърцето й изведнъж заподскача лудо. Кръвта й заигра във вените, викайки неговото име, подканяше го да върви по-бързо, да скъси разстоянието между тях и да замени студената самота с топлината на своето присъствие.

Толкова е висок, мислеше си тя, и толкова силен. И неразгадаем, мрачен, упорит, но безкрайно нежен и внимателен.

Беше просто Джон-Тревър Пейтън. И тя го обичаше. Той седна на мястото си и й се усмихна.

— Готово! Всичко е наред — каза и си хапна парче от месото. — Малко е изстинало, но е още добро. Виждам, че ти си почти привършила, но аз ще побързам и ще поръчам десерта. Какво ще обичаш?

— Орехов пай — каза тя и тихичко се разсмя. Първите думи, които бе казала, след като разбра, че е влюбена в Джон-Тревър, бяха „Орехов пай“. Не „Обичам те, Джон-Тревър“, нито „Вземи ме, аз съм твоя“, а „Орехов пай“. Щеше да разправя това на внуците си, при положение че изобщо някога ги имаше.

— Пейсли — каза Джон-Тревър, като я извади от мислите й, — да не забравих нещо? Усмихваш се толкова замечтано, сигурно обожаваш ореховия пай?

— Джон-Тревър, обичам те!

Той едва не се задави с глътка вино и за малко да разлее чашата.

— Какво? — попита той и гласът му прозвуча като крякането на питомната жаба на секретарката му.

— Влюбена съм в теб — каза тя нежно. — Предполагах, че е така, но не бях сигурна до този момент. Обичам те и не виждам причина да не ти го кажа, защото ти си човекът, когото обичам, и трябва да знаеш това.

— Пейсли, не можеш… — Той се огледа. — Не можеш да седиш в такъв претъпкан ресторант и изведнъж да сервираш такова нещо на някого.

— Защо не? Това е истина! Аз те обичам. Съдбата ни събра заедно, Джон-Тревър. Разбира се, тя малко е поизбързала, тъй като ти продължаваш да си предубеден към женитбата. Но това не променя факта, че те обичам истински, с цялото си сърце. И даже искам да се любя с теб. — Тя спря. — А сега мога ли да си получа ореховия пай?

— Не!

Няколко глави се обърнаха към него и той се усмихна леко. Пое дълбоко въздух и погледна Пейсли. Понечи да каже нещо, но се отказа.

Тя го обичаше! Пейсли Кейн беше влюбена в него. Тази прекрасна, невинна нежна дама, която седеше на масата му, бе избрала точно него от всички мъже на този свят. Той също я обичаше. Господи, колко я обичаше! Признаваше се за победен, отказваше да защитава сърцето си.

Беше загубил, но беше и спечелил. Беше спечелил Пейсли. През него премина топлина, като силно бренди, изпълни го, обля го с непозната досега сладост. Изпълни ума, сърцето му, душата му, цялата му същност. Той обичаше и беше обичан от най-невероятно красивата и очарователна жена, която бе срещал.

Да, той обичаше Пейсли, но дявол да го вземе, не можеше да й каже това в някакъв си ресторант.

— Джон-Тревър — каза тя, — имаш много странно изражение. За какво мислиш?

— За ореховия пай — отвърна той бързо. — Да поръчаме ли десерта сега? — Той се огледа и след секунда полковник Блакстоун се появи на масата. — Бихме искали орехов пай за десерт. Предполагам, че имате?

— Ще проверя — каза полковникът. — Ако имаме, със сметанов крем ли го искате отгоре?

— Да — каза Джон-Тревър. — Пейсли?

— Какво? А, да, добре.

— Сега ще се върна — каза полковник Блакстоун.

— Пейсли — каза тихо Джон-Тревър, когато полковникът се отдалечи. — Не съм забравил за това, което ми каза за… ти знаеш за кое. Просто не ми се иска да говорим за това тук. Ще изядем десерта и ще идем у вас. А ако твоите хора са там, ще отидем някъде другаде.

— Добре — отвърна Пейсли и го погледна в очите. — Ужасно сериозен си, Джон-Тревър. Този разговор ще ме накара ли да заплача? Аз плача много бурно. — Тя въздъхна. — Мисля, че май не трябваше да ти казвам, че те обичам още сега. Но аз го усетих така изведнъж и си помислих, че трябва да знаеш… О, боже!…

— Хей, не се разстройвай. Имаме достатъчно време дълго да си поговорим. Ето и десертът ни идва. Мисли си за него сега.

— Заповядайте, госпожице — каза полковник Блакстоун и остави пред Пейсли чинийка с голямо парче орехов пай, покрито със сметана. — И за вас, господине — каза той и тупна една друга чиния близо до лакътя на Джон-Тревър.

Той не можа да не забележи, че неговото парче беше доста по-малко.

— Всичко наред ли е?

— Съвсем — отговори Джон-Тревър.

— Сигурен ли сте? — попита полковникът и изгледа продължително Джон-Тревър.

— Бихте ли ми донесли едно кафе, моля? — каза Пейсли.

— Разбира се, а за вас, господине? Кафе? Или не сте подходяща компания на госпожицата за кафе?

Умно, каза си Джон-Тревър. Много умно. Полковникът даваше да се разбере, че продължава да счита Джон-Тревър за неподходящ за Пейсли. Ами добре тогава!

— Аз определено искам точно това, което и дамата иска — каза той и на свой ред изгледа полковника.

— Ммм — промърмори старият човек и се отдалечи.

Пейсли хапна парче от пая и веднага разбра, че не й се яде повече. В гърлото й имаше някаква буца, а в стомаха й се бе образувала стегната топка.

Какво ли щеше да й каже Джон-Тревър? Дали щеше да й го поднесе съвсем внимателно, че е поласкан от това, че тя го обича, но съжалявам, скъпа, аз просто не те обичам? И после да си замине и отнесе сърцето й със себе си? Дали ромбчето от цветно стъкло, което бе определила за него, нямаше никога да свети с обещание за неговата любов към нея? Дали й беше съдено да плаче, да плаче и само да плаче през празните дни и самотни нощи, които щяха да се заредят?

— О, не! — прошепна тя.

— Какво има? — попита Джон-Тревър. — Не ти ли харесва паят? Мисля, че е чудесен, но ти сигурно си разглезена от специалитетите на Грейси.

— О, не. Хубав е — каза тя и се усмихна насила, — много е вкусен даже.

Тя изяде още едно парче от нежелания десерт.

Джон-Тревър се намръщи, като забеляза нещастното й изражение. Какво ли я тревожеше? Той се чувствуваше щастлив и с нетърпение очакваше момента, в който щеше да остане насаме с нея, за да й разкаже за своята любов.

Разбира се, от практическа гледна точка той имаше да разказва много повече. По-точно — истината защо е в Денвър. Но той не можеше да й каже, ако полковникът бе решил да не й се разкрива. А пък ако й кажеше кой е, какъв ли ефект би имало това върху Пейсли, върху нейния живот и чувствата й към него? Дали щеше да го отхвърли, запленена от вълнуващия нов свят, който баща й щеше да й предложи?

Дявол да го вземе, помисли си Джон-Тревър, сам си развалям настроението. Беше се строполил от висините на еуфоричния си възторг и вкусният орехов пай сега имаше вкус на стърготини.

— Готова ли си да тръгваме? — попита той.

— Да, щом свършиш с десерта. Аз няма да мога да изям моя. Много ми дойде. А и кафе не ми се пие.

— На мен също — каза той и се огледа за полковника, за да плати. Вместо него към масата приближи сервитьорката.

— На вашия… келнер му свърши смяната. Ето ви сметката. Можете да платите на касата във фоайето.

— Благодаря. — Джон-Тревър помогна на Пейсли със стола. Значи полковникът бе приключил за днес, каза си той. В такъв случай той щеше да остави щедър бакшиш за този, който вдигне масата им. Ако беше полковникът, щеше да му остави само дребни монети.

Докато бяха в ресторанта, навън ужасно се бе застудило и духаше силен вятър, който предвещаваше снежна буря. Те бързо прекосиха паркинга и Джон-Тревър изведнъж се закова на място.

— Какво има? — попита Пейсли. — Хайде, че ще замръзнем тук.

Джон-Тревър тръгна напред, стиснал зъби, подмина колата си и продължи към една стара ръждива бричка с вдигнат капак.

— Неприятности ли имате? — попита той.

— Моторът се е превърнал в ледена буца.

— Откъде намерихте тази развалина? — попита Джон-Тревър с убийствен шепот. — И какво, по дяволите, възнамерявате да правите сега?

Пейсли се приближи към тях.

— О, боже, да не е замръзнала?

Полковник Блакстоун въздъхна.

— Уви, да! Горката ми бричка! Ще се обадя на един приятел да дойде да ме вземе. Ще му е нужен поне час да дойде дотук. Надявам се да не си е пийнал още. На неговата възраст вече недовижда, а пък какво остава като е пил.

Пейсли поклати глава.

— Не мисля, че трябва да му се обаждате, щом може да е… Нямате ли други приятели?

— Не и с коли.

— Ами тогава ще дойдете вкъщи с мен и ще позвъните оттам. Ако приятелят ви не може да дойде, Джон-Тревър и аз ще ви откараме вкъщи. Не може да останете навън в това време.

— Пейсли — каза Джон-Тревър, — не можеш да водиш у дома си хора, които не познаваш.

— Ти също бе непознат, когато те заведох вкъщи, Джон-Тревър.

— Онова беше друго — каза той и повиши глас.

— Защо? — попитаха в един глас Пейсли и полковникът.

— Защото… Защото… — И той вдигна ръце.

— Край на спора — каза Пейсли замислено. — Да вървим, преди да сме измръзнали.

— Чудесно! — каза полковникът. — Благодаря ви с цялото си сърце, детето ми. О, казвам се Блакстоун, Уилям Блакстоун.

— Аз съм Пейсли Кейн, а този сърдит мъж е Джон-Тревър Пейтън.

— Приятно ми е, господине — каза полковникът.

— И на мен — измрънка Джон-Тревър, завъртя се на пети и тръгна към колата си.

Докато шофираше към дома на Пейсли, Джон-Тревър с учудване откри, че веселото бъбрене на Пейсли и полковника му действа успокояващо и отморяващо. Никога не беше виждал стария човек толкова одухотворен и изпълнен с живот, непрекъснато усмихващ се. Пейсли, както винаги, беше много общителна и двамата явно добре си пасваха. Всъщност беше хубаво, чудесно беше да си свидетел на тази среща между баща и дъщеря, въпреки че Пейсли не знаеше, че дъщерята е тя. Когато спряха пред къщата й, тя внезапно млъкна и дъхът й спря.

— Нещо не е наред — каза тя, — вижте колко лампи светят. Къщата е като коледна елха. Отворете ми вратата, Уилям! Трябва да видя какво става.

Полковник Блакстоун слезе, Пейсли побягна към къщата заедно с Джон-Тревър, а старецът след тях. Тя се втурна вътре, без да докосне цветното стъкло. Полковник Блакстоун за миг се загледа в него и после влезе вътре.

Откъм кухнята дотича Боби.

— Пейсли! Добре че се върна!

— Какво има, Боби?

— Максин… Ражда… Кученцата… — Гласът му заглъхна. — По дяволите, Пейсли, нещо не е наред. Нещо ужасно става с Максин!

Към следващата част или към съдържанието

Джоун Елиът Пикарт Мечтата на Пейсли (7)

Метаданни

Данни

Мечтата на Пейсли

Информация

История

Сваляне / Връзки

Шеста глава

Джоун Елиът Пикарт
Мечтата на Пейсли (7)