Жорж Сименон
Истината за Беба Донж (3)

III

След ужасния страх, виковете, лечението и нощните изпотявания, след отвратителния безпорядък и зловонията беше хубаво, успокояващо най-сетне да лежиш в стихналата болница, в чисто легло, а и всичко около теб да е чисто: бели чаршафи, измити плочки, подредени шишенца върху стъклената масичка.

Шумната суетня на санитарите и виковете на болните, на които почистваха раните, бяха сменени от приглушените стъпки на монахините по коридорите и подрънкването на броениците им.

Франсоа се чувстваше изпразнен както никога, празен и чист като животно, което касапинът току-що е изкормил, с грижливо измита и изстъргана кожа.

— Може ли? Току-що срещнах доктор Льовер и той ми каза, че сте извън всякаква опасност…

Беше сестра Адони, която влезе усмихната, за да се увери в състоянието на болния. Беше съвсем дребна, пълничка, говореше на канталски диалект, доколкото можа да определи Донж. Той я гледаше като всичко останало — без да се насилва, без да изпитва необходимост да се усмихне — и това, изглежда, заблуди сестрата, както бе заблудило и много други.

Несъмнено си помисли, че е отчаян от постъпката на жена си или може би, че не обичаше монахините. Опитваше се да го опитоми:

— Искате ли да поотворя прозореца? Ще виждате част от градината, както си лежите. Дали са ви най-хубавата стая, номер шест… Така че за нас вие сте господин номер шест… Защото никога не назоваваме болните по име… Ето например номер три, когото изписаха вчера, лежа тук месеци наред, а името му така и не научих…

Милата сестра! Тя правеше всичко, което бе по силите й, без да подозира, че Франсоа я гледаше така, защото въпреки волята си я виждаше без тази сива шаячена рокля на ордена „Сен Жозеф“.

Не го правеше нарочно. Още щом влезе, той се запита как ли би изглеждала без тази униформа, която я идеализираше, без бялата касинка, без това розово, спокойно лице: ниска и набита селянка, с редки коси, свити на кокче, с изпъкнал корем, препасан със синя престилка, с твърде къса за нея пола и черни вълнени чорапи…

Виждаше я с ръце на хълбоците, застанала на прага на селска къщурка, сред кокошки и патки.

А сестра Адони, като го гледаше такъв безразличен към присъствието й, се заблуждаваше все повече:

— Горкичкият… Не бива да я осъждате прибързано… Не й се сърдете… Да знаете само какво става понякога в главите на жените! Ето например имахме една в съседната стая… Беше правила опит за самоубийство — скочила от прозореца… Твърдеше, че била престъпничка и удушила детето си, когато плачело една нощ… Всеки би повярвал… А детето й бе мъртвородено… Изобщо не го беше виждала… И всичко това се появило много месеци по-късно, докато през цялото време изглеждала нормална… Един хубав ден се събудила и си наумила, че била извършила престъпление…

— Оправи ли се? — спокойно попита Франсоа.

— Има си друго детенце… Понякога, когато го разхожда наблизо, ни навестява… Шшшт… Струва ми се, че чувам стъпки… Сигурно идват при вас…

— Брат ми — потвърди Франсоа.

— Горкото момче! Прекара цялата нощ из коридорите. По принцип е забранено, ама докторът го съжали… Отиде си чак в шест часа, когато го убедиха, че сте вън от опасност… Дайте ми ръката си…

Премери му пулса и остана доволна.

— Ще го пусна да влезе, но не бива да стои дълго, само няколко минути, и искам да ми обещаете, че ще бъдете послушен…

— Обещавам ви! — усмихна се най-после Франсоа.

Феликс не бе мигнал цяла нощ. В шест часа, както каза сестра Адони, го бяха почти изгонили от болницата и той отиде да се изкъпе, да се обръсне и да се преоблече. И ето го отново. Чакаше нетърпеливо в дъното на коридора, раздразнен от факта, че трябва като чужд да иска разрешение да види брат си.

— Елате… Пет минути, не повече! И не му казвайте нищо, което би могло да го развълнува…

— Спокоен ли е?

— Не знам… Той не е като другите болни…

Братята не си стиснаха ръцете. За тях това не бе необходимо.

— Как се чувстваш?

Леко притваряне на клепачите в знак, че всичко е наред. И най-накрая въпросът, който Феликс очакваше:

— Арестуваха ли я?

— Още снощи… Фашо дойде в „Шатеньоре“… Опасявах се, че ще имаме неприятности. Но тя се държа много добре…

Заместник-прокурорът Фашо беше техен приятел и почти всяка седмица се събираха на бридж.

— Всъщност той се чувстваше неудобно… Заекваше… Знаеш го какъв е тромав с големите си ръце и как се чуди къде да си дене шапката…

— А Жак?

— Бяха го извели… Жана остана в „Шатеньоре“ с децата…

Феликс лъжеше. Франсоа го усещаше, но снизходително се направи, че не забелязва. Какво криеха от него?

Почти нищо. Една съвсем незначителна подробност. Действително всичко бе минало добре. Съдебният оглед се оказа всъщност само формалност. Фашо бе дошъл със собствената си кола, със секретаря си и съдебния лекар. Следователят, отскоро назначен в града, ги следваше с такси, защото нямаше кола. Бяха се изчакали пред бариерата и се бяха уговорили, преди да влязат в градината.

Беба Донж, с шапка на главата, манто, ръкавици и готов куфар на стълбите, веднага се приближи към тях.

— Добър вечер, господин Фашо… (Обикновено казваше само Фашо, защото бяха достатъчно близки.) Извинете за безпокойството… Сестра ми и майка ми са тук с децата… Мисля, че най-добре ще е да тръгнем веднага… нищо не отричам… Опитах се да отровя Франсоа с арсеник… Ето, оттук виждам хартийката, в която бе увит…

Тя спокойно се бе доближила до масата с чадъра и бе вдигнала от натрошените керемиди, потъмнели под залязващото слънце, малко парченце тънка хартия, свито на топче.

— Мисля, че бихте могли да отложите до утре разпита на майка ми, сестра ми и прислугата…

Съвещание. Инспекторът реши да се покаже любезен:

— Вече разпитах госпожа Донж. Още тази вечер ще ви представя протокола преписан.

— С такси ли сте? — обърна се Фашо към инспектора. — Бихте ли откарали госпожа Донж?

При вида на паркираните коли човек можеше да си помисли, че в „Шатеньоре“ има коктейл, както нерядко се случваше.

Всичко бе свършило. Оставаше да се качат по колите. Никой в Орне не разбра за случилото се.

— Бихте ли взели куфара, Март?

Тя се бе запътила вече към бариерата, когато дотича Жак, с паднал върху челото кичур коса. Беше наредено нищо да не се споменава пред него. Леля му трябваше да го занимава заедно с другите деца. Той обаче попита, загледал майка си с учудване и уважение:

— Вярно ли е, че отиваш в затвора?

Беше по-скоро любопитен, отколкото уплашен. Тя му се усмихна и се наведе да го целуне.

— Ще мога ли да идвам да те виждам?

— Разбира се, Жак… Само ако си послушен…

— Жак! Жак!… Къде си?… — разтревожено викаше Жана.

— Тичай при леля си… И ми обещай да не ходиш повече за риба…

Това бе всичко. Тя влезе в таксито и преди да се качат в другите две коли, господата се сбогуваха с нея, като повдигнаха шапките си.

Феликс дойде малко по-късно, също с кола. Беше потиснат. Състоянието на Франсоа още не бе сигурно. Като влезе във вилата, където тъща му и жена му стояха със зачервени очи, попита грубо:

— Къде е тя?

Децата се хранеха. Жана стана и му рече спокойно, но твърдо:

— Ела в градината…

Познаваше този израз в очите му и конвулсивното потръпване на устните.

— Слушай, Феликс… По-добре да не говорим сега за това… Не знам какво е прихванало сестра ми… Питам се да не би внезапно да е полудяла… Беба никога не е била като другите… Знаеш колко уважавам Франсоа… Върни се при него… Прибери се вкъщи за няколко дни… Мисля, че ще е най-добре да поостана тук с децата… — Тя го погледна с повече нежност. — Така ще е по-добре, нали? — Искаше й се да го целуне, но моментът не беше подходящ. — Хайде!… Кажи на Франсоа, че двете с Март ще се грижим за Жак. Лека нощ, Феликс…

След около час госпожа Д’Онвил вече телефонираше за такси. Имението я потискало, оправдаваше се тя. За нищо друго не можела да мисли освен за това отравяне и нямало да мигне цяла нощ.

— Пък и не съм взела тоалетни принадлежности…

Тя си замина, прибра се у дома, в една от най-хубавите къщи на града, където живееше в осемстаен апартамент на цял етаж.

— Никол, утре сутрин заминаваме за Ница…

— Добре, госпожо…

Никол беше голяма усойница и двете жени се караха, като че бяха на едни години, макар че малката бе едва на деветнадесет.

— Помни ли госпожата, че бялото й вълнено манто е все още на химическо?

— Утре рано ще отидеш да го вземеш…

— Ами ако не е готово?

— Ще го вземеш както е… Помогни ми да стегна багажа…

Така че за госпожа Д’Онвил неделният ден приключи с голямо опаковане на рокли и бельо.

— Госпожата не се ли опасява, че през този сезон в Ница е много горещо?

— Това го казваш заради чирачето на месаря, нали? Колкото и да ти е мъчно за него, ще дойдеш в Ница, момичето ми…

На следващата сутрин тя изпрати телеграма до госпожа Бертола, която държеше пансион на Промнад дез Англе и където тя отсядаше всяка година за по няколко седмици.

 

 

Феликс, чиито нерви бяха изопнати, а и не беше спал, сновеше напред-назад из малката стаичка.

— Питам се защо го е направила… Не мога и не мога да проумея… Освен ако…

А Франсоа, все така спокоен, го гледаше както преди това бе гледал сестра Адони.

— Освен ако…

— Знаеш какво искам да кажа… Ако е разбрала за Люлю Жалибер…

Феликс се изчерви. Всичко между двамата братя бе общо. Заедно работеха. Заедно сключваха сделки и в града казваха „сделките на Донж“. Заедно се бяха оженили за двете сестри. Накрая заедно и с общи средства бяха преустроили „Шатеньоре“, където двете семейства се редуваха да почиват през летните месеци. Обаче трябваше да се случи нещо ужасно, за да се осмели Феликс да произнесе името на Люлю Жалибер, която, както почти целият град знаеше, бе любовница на Франсоа.

Франсоа прошепна безразлично:

— Беба не ме ревнува от Люлю Жалибер…

Феликс се стресна и се обърна към брат си по-бързо, отколкото би желал. Бе поразен от гласа, спокойствието и увереността на Франсоа.

— Нима тя знаеше?

— Отдавна…

— Ти ли й каза?

Франсоа сбърчи лице. Огнена стрела отново го прониза, предвестница на кръвоизлив.

— Беше много сложно… — успя все пак да продума. — Извинявай, но ако обичаш, повикай сестрата…

— Може ли да остана?

Франсоа успя само да поклати отрицателно глава.

Последваха болки, лечение. Затишието бе кратко. След сестрата — лекарят. Инжекция, сетне относително облекчение. Льовер искаше да му каже нещо, но не знаеше как да започне.

— Ще се възползвам от това, че сега не ви боли, за да засегна един деликатен въпрос… Никак не ми се иска, но… Тази сутрин ме посети моят колега Жалибер… Той е в течение на вашето… на вашата злополука… И е изцяло на вашите услуги… Предложи да ми помогне при нужда… Все пак, ако предпочитате клиника…

— Благодаря ви…

Нищо друго. Франсоа естествено разбра. Смисълът на думите му беше ясен. Но това не го интересуваше. В този момент той бе много далеч.

Все пак беше свестен човек. Всички бяха единодушия. Някои го упрекваха, че е прекалено трезв, че е лишен от въображение и чувствителност.

Малката кожарска работилница на баща му в покрайнините на града, където стръмните брегове на реката преминаваха в тревисти склонове, посещавани единствено от въдичари, послужи за основа на десетте предприятия, разпръснати из окръга, осигурили препитание на стотици работници.

На пръв поглед предприятията бяха най-разнородни и може би само те двамата с Феликс знаеха логиката на връзката помежду им: кожарството се нуждаеше от кожи от селата, кожите ги принуждаваха да се занимават с животновъдство; казеинът, смятан дотогава за отпадъчен продукт, трябваше да се оползотвори, поради което построиха фабрика за пластмаси, и за голямо свое учудване се видяха производители на пластмасови чаши, лъжици за салата, напръстници за шиене, дори пудриери. За да има повече казеин, трябваше да се преработва повече мляко. Той докара един специалист от Холандия и след година основа на края на града фабрика за холандски сиренета.

Сирене…

И всичко това вършеше, без да бърза, без алчност, без грубости, без да се прави на делови мъж, без да прекъсва преустройството и ремонта на „Шатеньоре“, без да се отказва от удоволствията на живота.

Изведнъж обаче, както стана и сега, докато лекарят му говореше за сериозни според него неща, мисълта му започваше да витае.

Но това не бе въображение, нито пък поетично вдъхновение. Той запазваше способността си да мисли логично.

Феликс му бе казал за Фашо, който, изглежда, се бе проявил в смешна светлина:

— Тя веднага го предразположи…

И той бе видял сцената далеч по-добре от Феликс, с всичките й подробности, включително падащия виолетов сумрак, защото познаваше „Шатеньоре“ във всяко отношение, във всеки час на деня.

— Предразположи…

Връзката им бе започнала точно с тази черта от характера на Беба. „Шатеньоре“ с малко тежката си преуспяваща селска атмосфера отстъпи на заден план.

На негово място изникна Роаян, с огромното бяло казино, с вилите, светлия пясък, осеян с разноцветни чадъри и бански костюми.

Госпожа Д’Онвил, не много по-слаба от сега, но вече склонна към нервни кризи, седеше до рулетката, в бяла рокля, увита в тюлове или батиста.

Франсоа почти не я познаваше. Знаеше само, че и тя като него бе отседнала в хотел „Роаял“, а когато губеше на рулетка, гледаше подозрително крупиетата, убедена, че тя и никой друг е жертва на техния заговор.

Как се казваше малката, с която излизаше? Бети или Дейзи?… Танцьорка от Париж, която всяка вечер изпълняваше някакъв номер в едно заведение в Роаян. Беше пожелала да играе. Франсоа й даваше пари, малки суми, една след друга.

— Дявол да го вземе, омръзна ми да губя. Да отидем да пийнем нещо в бара… Идваш ли, писенце?

Беше голяма навалица, някъде около 15 август. Бети или Дейзи имаше писклив глас и умопомрачителен плажен халат.

— Има ли поне хрупкави картофки? Барман… Един коктейл „Манхатън“…

Феликс също беше в бара заедно с две момичета, които Франсоа имаше чувството, че познава. Едва след няколко минути си спомни, че това бяха двете дъщери на дамата с ефирното облекло. Феликс се смути, не знаеше дали да…

— Разрешете ми да ви представя брат си Франсоа… Госпожица Жана Д’Онвил. Сестра й, госпожица… Всъщност признавам, че забравих името ви.

— Вече нямам име… Всички ми викат Беба…

Това бяха първите думи, които Франсоа чу от устата й.

— Няма ли да ме представиш?… Много си учтив, няма що…

— Една приятелка, госпожица Дейзи… (Или Бети…)

Тълпата притискаше групичката към високия махагонов бар. Малко смутен, Феликс обясни на брат си: той ухажвал Жана, вече закръгленичка и добронравна.

— Какво ще кажете да се разходим до вълнолома? Тук е толкова задушно!

Банален и нелеп завършек на един хубав следобед. Стана така, че Феликс вървеше отпред с Жана. Франсоа остана по-назад, между Дейзи и другото момиче, Беба, което нямаше и осемнадесет години. Дейзи нервничеше. Имаше чувството, че се разхожда семейно.

— Може би смяташ, че добре се забавляваме, а?

— Залезът е тъй красив… — спокойно отвърна Франсоа.

— Аз пък мисля, че бихме могли по-приятно да си прекараме в леглото… В края на краищата… Щом това ти допада…

Тя извървя още стотина метра, млъкнала сърдито.

— Край! Писна ми… Бай-бай!

И се стопи в тълпата.

— Не обръщайте внимание, госпожице…

— Защо се извинявате? Това е съвсем естествено.

— Ами…

Тя беше разбрала. И го предразполагаше.

— И брат ви ли си има приятелка?

— Защо питате?

— Защото имам чувството, че сериозно ухажва сестра ми…

По онова време беше повече от слаба, краката й изглеждаха по-дълги, талията — още по-гъвкава, но нищо не можеше да отклони погледа й. Гледаше право в очите, без да се усмихва, и това смущаваше.

— Довечера вашата приятелка ще ви вдигне скандал… Много съжалявам. Виновни са сестра ми и брат ви. Но ако не я придружавам, мама ще ме пипне и…

 

 

Скандалът не се размина. И може би ако Дейзи не бе казала една дума…

— Щом вече започваш да се усукваш около девственици…

На другия ден Франсоа гледаше на Беба с други очи, някак смутено. Стана още по-непохватен, защото усети, че тя е забелязала тази промяна в отношението му. В погледа й се четеше лека ирония и задоволство. Също и в начина, по който отговаряше на стискането на ръката му.

— Вашата приятелка много ли се сърди?

— Няма значение…

— Знаете ли, че брат ви и сестра ми, които се виждат всеки ден, вече изпитват нужда да си пишат? В Париж ли живеете?

— Не, в провинцията…

— А… А ние живяхме досега в Истанбул… Но татко почина и вече няма да се върнем в Турция… Мама има едно имение в Об…

— Къде е това?

— В Мофран. Много затънтен край… Стара наследствена къща. Нещо като малък замък, който ще трябва да ремонтираме.

— Това е на петнадесет километра от нас — констатира Франсоа със задоволство.

Три месеца по-късно, в църквата на Мофран, двамата братя се ожениха за двете сестри. Госпожа Д’Онвил, която се отегчаваше в голямата си плесенясала къща, се премести в града по средата на зимата и започна да прекарва по един ден в седмицата при двете си дъщери.

Нищо не би се случило обаче, ако тогава, на вълнолома в Роаян, Беба не бе предразположила Франсоа. Не го беше направила случайно. Още по време на срещата им в бара на казиното бе действала напълно съзнателно, той бе убеден в това.

Пред тях вървеше една двойка, която вече имаше вид на двойка: Жана и Феликс.

И щом двамата с Беба останаха сами, тя също си промени походката. Има един особен начин да се върви редом с мъж… Да се извръщаш към него по време на разговора и да задържаш погледа му… Някакво отдаване на телата, макар и сред тълпата…

Беба бе пожелала всичко това. Дали не се беше разочаровала, когато той заяви, че не живее в Париж?

Искаше да се омъжи като сестра си.

Искаше да притежава къщата му, прислугата му…

Ето какво си бе мислил той, прозорливият мъж, цели десет години. Сърдеше ли й се за това? Силно казано може би. Но както и да е, понякога я гледаше както тя го бе погледнала в Роаян: преценяващо. И след първия път, когато я люби, не си правеше вече никакви илюзии.

„Плътта й е отпусната“ — бе констатирал той.

Не харесваше плътта й. Не харесваше прекалено бялата й кожа, нито пък пасивността, с която се отдаваше, отворените й очи и спокойния поглед, докато се любеха.

Тя бе пожелала да стане Беба Донж. За десетте години не се бе усъмнил в това. Всичките му действия произтичаха от тази увереност. Той бе от мъжете, които, ако приемеха веднъж истината, приемаха и логичното развитие на всички последствия.

 

 

— Тази сутрин ми се обади съдия-следователят, за да разбере кога ще може да ви разпита.

Франсоа видя до леглото си доктора, който тръскаше един термометър.

— Добре направих, струва ми се, като му казах, че имате нужда от няколко дни почивка. Промивките много ще ви обезсилят… Той не настоя… Както ми заяви по телефона, щом като тя се признава за виновна…

Погледът на болния смути лекаря, който се запита дали не сбърка нещо. Действително, в очите на Донж Льовер прочете нещо като искрено учудване при думата „виновна“.

— Простете, че ви говоря за това. Но като имам предвид приятелските ни отношения…

— Няма нищо, докторе…

Също както със сестра Адони. Заблуждаваше ги неговото спокойствие, тази почти щастлива ведрост, която излъчваше на моменти, когато всички мислеха, че е обзет от бурни мисли.

— Ще мина пак рано следобед… От инжекцията, която ще ви направя сега, ще поспите няколко часа…

Той затвори очи много преди да си отиде лекарят, смътно долови, че сестрата отвори прозореца и спусна кремавата платнена щора. Чуваше песента на птиците. От време на време някоя кола изскърцваше върху чакъла на алеята и спираше. Болните се разхождаха и разговаряха, но до него достигаше само неразбираема глъчка. Камбаните на параклиса запяха с тънки гласчета. После, вероятно по обед, дочу по-плътния глас на камбаната на столовата.

Не трябваше да изпуска нишката на спомена, а да се върне много назад, нищо да не забрави, да не сбърка и в най-дребната подробност.

Ала нещата постоянно се наслагваха и му пречеха да мисли: Жак с рибката, закачена на въдицата, палещото слънце, червената сгур на тенискорта, гъбите, за които се наложи да ходи в града, раираният сенник на голямото кафене, обкованите с мед мраморни масички под сянката…

Когато Жак се роди в клиниката на доктор Пешен, който тогава още не се беше оттеглил на юг…

Обстановката бе горе-долу като тук в болницата. Сутрин го караха да чака сред безбройните лалета в градината, нали беше април… Дочуваше далечното раздвижване из стаите и коридорите. Отваряха се прозорци и той долавяше края на сутрешната безредица, разтребването за през деня, чистите чаршафи, прибраните подноси, децата, които носеха на майките им…

Те седяха по леглата си, малко бледи, а сестрите тичаха от стая в стая.

— Можете да влезете, господин Донж…

Също както Феликс влезе сутринта, след като нетърпеливо бе чакал в коридора. Нищо не напомня за изминалите часове. Всичко е чисто и свежо. Следите от страданията са грижливо изтрити.

Тревожната усмивка на Беба… Да, в усмивката й се четеше тревога! Но защо едва сега си спомни, че това бе именно тревога?

А тогава си бе въобразил… Тя му се сърдеше, защото беше мъж, защото не бе страдал, защото животът за него си течеше постарому, защото, преди да дойде, се беше отбил в кантората си и се бе занимавал със служебни дела… Кой знае? Може би защото се бе възползвал от свободата, която му предоставяше?

Сестра Адони се въртеше на пръсти около него. Надвесваше се, виждаше го спокоен и мислеше, че спи. Не се ли заблуждаваме винаги фатално за това какво мислят другите?

— Мама идва вчера… Твърди, че малкият е истински Донж и не е взел нищо от нас…

Какво е трябвало да отвърне, а не го е сторил?

— Кло грижи ли се добре за теб? Къщата много ли е разхвърляна?

Ставаше дума за къщата на баща му, до кожарската работилница, срещу реката. Той я бе ремонтирал, но тя пак си изглеждаше стара, с излишни коридори, с непроектирани от архитект стени, стаи с ниски тавани и фенери.

— Постоянно се губя из този лабиринт! — повтаряше всеки път госпожа Д’Онвил, свикнала с новите сгради на Пера, чиито прозорци гледаха към Златния рог. — Чудя се защо не си построите нова къща.

Феликс и Жана живееха през две улици, в малко по-модерна сграда, но Жана не обичаше да се занимава с домакинство. Нито пък с децата си. Лежеше и пушеше в леглото, играеше бридж, отдаваше се на благотворителна дейност, само и само да бъде в движение.

— Феликс, ако не се върна до осем часа, сложи децата да спят…

И Феликс ги слагаше.

Каква бе тази врява, тази внезапна глъчка като на излизане от неделна литургия? Беше ден за посещения. Бяха разтворили вратите. Близките на болните се втурваха из коридорите и стаите, понесли грозде, портокали и сладки.

— Шшшт… Тук има тежко болен, той спи…

Сестра Адони стоеше на пост пред номер 6. Беше ли спал Франсоа? Никога не бе виждал кабинета на съдия-следователя и си го представяше зле осветен, а на бюрото — лампа със зелен абажур. В ъгъла — шкаф. Защо шкаф? Не знаеше. Представяше си шкаф и емайлиран умивалник, пешкир, закачен на гвоздей. Веднъж бе зърнал съдията, назначен едва от месец. Безличен русоляв мъж, възпълен, леко плешив, а жена му беше подчертано конски тип.

Обвиняемите трябваше да седят върху плетени столове. Каква ли рокля беше облякла Беба? Дали зелената от неделя? Едва ли. Онова бе следобедна рокля, рокля за открито. Май се казваше „уикенд“.

Беба сигурно се е спряла на костюм. Тя имаше усет за нюансите. Като младо момиче… Но какво значение има това! Тези разпити няма да доведат до нищо! Нищо няма да каже. Тя беше неспособна да говори за себе си.

Стеснителност? Гордост? Веднъж в яда си й бе подхвърлил като удар с камшик:

— Ти си дъщеря на майка си, която се чувства задължена да раздели името си на две! В твоето семейство всички сте горделивци!

Донвил… Извинете: Д’Онвил… А от другата страна Донж, двамата братя Донж, синовете на кожаря Донж, дейни и упорити, които с много търпение и воля…

Включително и този прякор Беба… Турското кафе, което варяха в долнопробни медни джезвета, за да им напомня за Истанбул… Пазари… Пайети… Мангали…

А те, братята Донж, щавеха кожи, оползотворяваха казеина, произвеждаха сирене, а от една година отглеждаха и свине, защото пак оставаха неизползвани суровини, годни за угояване.

„Шатеньоре“, копринените чорапи по осемдесет франка чифта, роклите от Париж, това бельо… не бяха ли резултат от техния труд?

А огромната госпожа Д’Онвил, с нейната блажена, тъпа гордост, с нейните шалчета, с боядисаните си бог знае с какво коси, които изглеждаха морави…

Една жена, неспособна да се люби… Защото Беба действително не бе способна да се люби. Тя просто се отдаваше. След това имаш чувството, че трябва да се извиниш.

— Неприятно ли ти е?

— А, не!

С въздишка, примирена с тъжната си участ, тя отиваше в банята, за да заличи всички следи от близостта.

Дали не бе сгрешил още в началото, там, в Роаян? Ами ако не бе решила хладнокръвно, че той ще се ожени за нея? Ако…

Тогава трябваше да преразгледа всичко, да го премисли. Тя нищо нямаше да каже, но този път не от гордост, а от…

— Горкият господин… Нали ви казах да викате… Ето, леглото ви е пак цялото в кръв…

По-късно той съжали, но тогава не можа да се сдържи. Погледна сестра Адони, като че ли тя бе дърво или бариера, или всичко друго, но не и милосърдна сестра, обезпокоена за физическото и психическото здраве на другите, и подхвърли грубо:

— Я си гледайте работата!