Жорж Сименон
Истината за Беба Донж (2)

II

Сега вече бе сигурен, че не греши. Вярно, това бе само интуиция, но по-силна дори от доказателство. А тогава дори не й обърна внимание! Седеше отпуснат в плетения стол, с полузатворени очи, отмалял от слънцето и от обеда.

Яснотата на спомена бе изумителна, като че ли, обзет от предчувствие за бъдещето значение на тази минута, той бе заснел сцената.

Това бе ефект от падащата светлина. Изтегнат в градинския стол, Франсоа гледаше от долу на горе и отражението на слънцето върху червените тухли на алеята придаваше топли тонове на всичко, което виждаше.

Тъща му седеше отляво, съвсем близо до него, в полупрофил, и без да я гледа, в ретината на очите му се бе запазило запечатано лилавото петно на шалчето й. Малко по-встрани се беше изтегнала в шезлонга Жана, облечена в бяло.

Масата с оранжевия чадър с ресни бе разположена точно срещу него. Март, оставила кафеника и чашите, се отдалечаваше към къщата. По счуканите тухли на пътечката се чуваха стъпките й.

А Беба стоеше права пред масата. Франсоа наблюдаваше именно нея, с малките си лукави очички, които хората често намираха за студени. Може би защото искаше да вижда нещата точно такива, каквито са.

Жена си например, с нелепия прякор Беба. Тя беше в гръб. Съдейки по положението на ръката й, сипваше кафе в чашките, като скриваше всичко пред себе си. В този миг бе несъмнено изящна: гъвкав, малко нехаен силует, привлекателно подчертан от резедавата рокля, правена по поръчка в Париж.

Всъщност, ако в този момент Франсоа обърна внимание на жена си, то бе именно заради роклята.

Забеляза, че бе доста прозрачна. Бедрата й се очертаваха ясно срещу слънцето, виждаше се точно къде свършва бельото. Краката й го наведоха на мисълта за тънките копринени чорапи, които Беба упорито носеше дори на село. Тази жена, която от месеци не се беше събличала пред мъж, носеше по-фино бельо и от най-голямата кокетка.

Ето какво си помисли отначало Франсоа като практичен мъж — просто една констатация. Не бе нито възмутен, нито опечален. Не беше скъперник.

Втората мисъл, породена от първата, от спомена за голотата, бе, че макар Беба да бе изящна, с красиво лице, все пак тялото й бе безплътно, отпуснато, а кожата й — непривлекателно бледа.

— Бучка захар, мамо?…

Всъщност не: преди това тя произнесе някаква реплика, която Франсоа откри в паметта си и която е трябвало да му направи впечатление. Жана, изтегната като одалиска, с току-що запалена цигара, бе казала:

— Феликс, би ли ми налял малко сливов ликьор…

Брат му не влизаше в полезрението на Франсоа.

Значи е бил зад гърба му? Логично бе да се приближи до масата. Обаче Беба се бе намесила доста бързо:

— Не ставай, Феликс. Аз ще й сипя.

Защо, след като тя винаги предпочиташе да бъде обслужвана, вместо да обслужва? За да не види никой какво става на масата! А тя бе под такъв ъгъл спрямо скупчените отстрани столове, че пред нея нямаше никой.

Чак тогава бе попитала:

— Бучка захар, мамо?…

Франсоа не трепна. Не се намръщи. Всичко бе много по-неуловимо, почти нереално. Просто зениците му едва помръднаха, колкото да погледне госпожа Д’Онвил! И сега дори имаше чувството, че тя отвори уста да направи забележка, но прецени, че не си струва, и се отказа. Ако бе проговорила, несъмнено щеше да каже: „За двадесет и седем години, откакто си ми дъщеря, не можа ли да запомниш с колко захар пия кафето си?“

Не го изрече, но това беше без значение. Все едно, че го каза. Вероятно Беба бе започнала да пълни петте чаши. В „Шатеньоре“ употребяваха само един вид захар: на бучки, увити в отделни хартийки.

Ето защо жена му е изпитала нужда да каже нещо — за да запълни тишината, да отвлече вниманието, докато направи един жест, също като фокусник. Дали пръстите й са трепнали? Дали гърлото й е било свито? Франсоа виждаше само гърба й и не знаеше. Във всеки случай в дланта на ръката, от който всеки се възхищаваше, сигурно е стискала малко парче хартия с бял прах.

— Бучка захар, мамо?… А на теб, Франсоа? Две?

Тя, разбира се, знаеше колко захар да сложи в кафето на мъжа си. Но застанала с гръб към останалите, явно е изпитвала нужда да усети, че те са по местата си, да ги чува, докато е развивала двете бучки захар и в същото време е изсипвала белия прашец от другата хартийка.

Това се доказваше от факта, че после не попита нито сестра си, нито Феликс. И още едно доказателство, въпреки че, ако премислеше всичко добре, щеше да открие поне десетина. Беба забрави да сипе ликьора на Жана, макар да попречи на Феликс да стори това.

И ако Франсоа не бе разгледал подробно и преценил значението на всички тези събития, докато те се разиграваха, той все пак бе усетил нещо нередно, нещо подозрително, дори заплашително.

Защо не бе реагирал? Несъмнено, защото такава е неизменната съдба на този род предупреждения.

Дори когато си изпи кафето и усети, че то има лош вкус… За малко да го каже. Защо се бе въздържал? Понеже бе свикнал да не споделя мислите си. Защото около него нямаше човек, с изключение на брат му Феликс, с когото да се чувства поне донякъде близък.

Не се самозалъгваше. Бе практичен човек, без въображение. В „Шатеньоре“ бе толкова у дома си, колкото в коя да е хотелска стая и освен носа на сина му нищо не го свързваше с хората там. А от известно време детето като че ли се плашеше от баща си.

Когато най-сетне Беба седна, сигурно бе почувствувала облекчение, защото Франсоа бе изпил кафето си, без да продума.

Никакъв намек за отравяне. Един неделен следобед в семеен кръг, с величествени бездни и безпределни мълчания, които всеки, потънал в стола си, прекосяваше както намери за добре. Онзи, който пръв отвореше уста, бе като току-що завърнал се от пътешествие без спомен.

Франсоа не спеше, но и не бе напълно буден, когато в него се зароди някакво неразположение, и той с почуда проследи пътя му из тялото си.

„Лошо храносмилане — помисли си отначало. — От кафето е. Струва ли си да отида да повърна?“

Тази перспектива му бе неприятна, но почти веднага нещо като тръпка премина през тила му и в същото време слепоочията му запулсираха лудешки.

Никога не бе боледувал. Дали не бе слънчасал тази сутрин, докато изравняваше тенискорта?

Неразположението се разрастваше. Целият се обля в пот. За пръв път в живота си ясно усети мозъка в гръбначния си стълб.

Не обичаше да го безпокоят, а и той рядко безпокоеше другите. Надигна се безмълвно, като се боеше единствено, че няма да може да стигне. Докато прекосяваше празната алея, чиято червенина му се стори по-крещяща от всеки друг път, той си помисли: „Не е възможно…“

Симптомите бяха на отравяне с арсеник. Той ги познаваше. Нали беше химик. В такъв случай…

В трапезарията едва не блъсна Март, която подреждаше сервизите по рафтовете на бюфета. Не й каза нищо, но забеляза учудването й. Трябваше да бърза. В банята едва успя да свали яката и сакото си и да напъха пръст в гърлото си.

Повърна малко; усещането бе парещо. Повръщаше направо върху плочките, но това бе без значение. После, ужасен от студа, който го вцепеняваше, извика през прозореца:

— Феликс!…

Уплаши се от смъртта. Болеше го. Знаеше, че го очакват страшни мъки, но въпреки това не можа да не си помисли: „Значи го е направила.“

Беба никога не бе заплашвала да го убие. Не му бе минавало през ума, че един ден ще го направи. И все пак почти не се учуди. Нито се възмути. Честно казано, дори не се сърдеше на жена си.

— Какво ти е?

— Повикай първо лекаря… Много спешно…

Горкият Феликс! Той би предпочел да изпита всичко на гърба си, вместо да гледа как брат му страда.

— Ще дойде ли?… Добре… Донеси ми мляко от хладилника… Не казвай нищо на прислужниците…

Можеше да бъде доволен от себе си! Нима не бе помислил за всичко! Правеше необходимото, без да губи самообладание. А трите жени все така си седяха навън, при оранжевия чадър!

За какво ли мислеше Беба, като гледаше отворения прозорец?

Значи така… Години наред… А никой не подозираше, дори той самият! Бе се излъгал като всички останали, или по-скоро нищо не бе прозрял…

Не, не беше вярно. Също както с бучките захар, не бе ли усетил нещо като предупреждение? Ала бе предпочел да си затвори очите и…

Той не изгуби съзнание, но всичко се обърка в главата му — докторът, изплашеният Феликс, промивката на стомаха, студените плочки в банята, ръцете му, които някой движеше ритмично — някой, седнал върху гърдите му, или поне така му се стори. Докторът се обърна към Феликс:

— Брат ви е бил отровен с голяма доза арсеник. Имал е късмет, че…

— Не е възможно! Кой?… — възкликна Феликс. — Целия ден прекарахме заедно, цялото семейство… Никой не е идвал…

Франсоа чистосърдечно повярва, че бе успял да разтегне устните си в иронична усмивка.

— Трябва да се обадя за линейка… В коя клиника да кажа да го откарат?

Измъчваха го спазми. Огън изгаряше вътрешностите му и при все това се помъчи да произнесе, като се смръщи болезнено:

— Не искам в клиника…

Заради доктор Жалибер. Клиниката му не бе завършена. Ако Франсоа отидеше другаде, Жалибер щеше да му се обиди, задето се е оставил в ръцете на негов събрат. Хората в града нямаше да го разберат.

— В болницата „Сен Жан“…

И пак гласът на доктора, добър и съвестен човек:

— Длъжен съм да уведомя прокуратурата… В неделя Съдебната палата е затворена… Но познавам заместник-прокурора и ще… Мисля, че е 18-80… Господин Донж, поискайте да ме свържат с 18-80…

Точно тогава Франсоа произнесе или мислеше, че е произнесъл:

— Не, докторе, в никакъв случай не искам…

 

 

От другата страна на бариерата мина някакво семейство. Бащата носеше на раменете си малчуган. Майката теглеше друг за ръка. Миришеше на прах, на пот, на сандвичи със спарена шунка, на разредено с вода вино от манерка. Отново забиха камбаните, вероятно вечерната служба бе свършила, и точно тогава се появи линейката, бяла с червен кръст, с малки матирани прозорци. Бариерата бе вдигната.

Без да обръща внимание на трите жени, колата спря при самите стълби и от нея изскочи санитар в бяла престилка.

В това уж нямаше нищо особено, а все пак плашеше. Внезапно трагедията бе влязла осезаемо в къщата с формата, цвета и надписа на една кола, с униформата на санитаря.

Пищната гръд на госпожа Д’Онвил се повдигна. Майката изгледа строго дъщеря си, която не помръдна.

— Човек би казал, че не те интересува какво става…

Спокойствието на Беба я ужасяваше. Гледаше я с ококорени очи, като че ли я виждаше за пръв път.

— Отдавна вече нямам нищо общо с Франсоа…

Този път Жана изгледа изпитателно сестра си. Погледът й бе по-остър, по-проницателен. До такава степен, че Беба се притесни. След това Жана се забърза към стълбището, като каза:

— Ще видя какво му е…

Санитарят и лекарят крепяха Франсоа, който бе смъртноблед, с отпусната на рамото глава.

— Феликс! — повика Жана мъжа си и го хвана за ръката.

— Пусни ме…

— Какво му е?

— Искаш ли да разбереш?… Кажи де!… Искаш ли да разбереш?…

Феликс крещеше, мъчеше се да не се разплаче, да не удари жена си, да помогне на другите двама да качат Франсоа в колата.

— Тази уличница, сестра ти, го отрови…

Никога в живота си не бе произнасял такава обидна дума, изпитваше ужас от всякаква грубост.

— Феликс, какво говориш… Чуй ме…

Беба Донж стоеше права на три-четири крачки от тях, слънцето играеше в русите й коси, които тя допълнително изсветляваше, ефирна в зелената си рокля, едната й ръка бе отпусната, другата — върху малките нежни гърди. Гледаше към тях.

— Беба, чу ли Феликс?…

— Жана… Беба…

Госпожа Д’Онвил също бе чула. Цялата й забулена в ефирни шалове маса трептеше. Всеки момент щеше да припадне, но се държеше със сетни сили, защото усещаше, че никой няма да й обърне внимание.

Феликс се бе качил в колата.

— Феликс!… Нека да дойда и аз…

Той я изгледа така сурово, с толкова омраза, като че ли тя беше Беба или се бе опитала, също като сестра си, да го отрови.

Колата потегляше. Доктор Пино се бе качил отпред. Махна на шофьора да спре за малко и се наведе към Жана.

— По-добре дръжте под око сестра си, докато…

Краят не се чу. Шофьорът бе помислил, че разговорът е приключил, и бе подкарал колата.

Когато Жана най-сетне погледна наоколо с виждащи очи, всичко в градината беше различно.

Госпожа Д’Онвил се бе отпуснала в едно плетено кресло и тихо плачеше, като попиваше сълзите си с дантелена кърпичка. Децата бяха дотичали от корта. Жак застана на няколко крачки от майка си. Дали бе дочул нещо? Или може би видът на линейката го бе сковал?

— Мамо, какво е станало с чичо?

Това бе Бертран, който подръпваше роклята на майка си, седнала върху тревата.

— Март — извика Беба. — Март! Къде сте?…

— Ето ме, госпожо…

Тя бършеше очи с ъгълчето на престилката си. Вероятно не знаеше какво става, но плачеше от притеснение, понеже от къщата току-що бе потеглила линейка.

— Погрижете се за Жак… Разходете го до „Катр Сапен“…

— Не искам… — заяви малчуганът.

— Чухте ли, Март?

— Да, госпожо…

И Беба, все така вярна на себе си, се отправи към стълбата.

— Йожени…

За пръв път от много години Жана се обръщаше към сестра си с истинското й име, защото — също като майка си — тя се казваше Йожени.

— Какво искаш?

— Трябва да говоря с теб…

— Аз пък нямам какво да ти кажа…

Тя бавно се изкачваше по стъпалата. Дали всъщност не беше по-развълнувана, отколкото искаше да покаже, дали краката й не потреперваха под тънката зелена рокля?

Жана я последва. Двете стигнаха заедно трапезарията, където през топлите часове на деня държаха капаците на прозорците затворени.

— Поне ми отговори…

Беба се обърна отегчена към нея. В погледа й вече се четеше трагичното спокойствие на човек, който знае, че занапред никой няма да го разбере.

— Какво искаш да знаеш?

— Вярно ли е?

— Че исках да го отровя?

Тя произнесе думата естествено, без погнуса, без страх.

— Това го каза той, нали?

В думите й Жана долови някакъв умисъл, но не можа да го разгадае. По-късно опита пак, но безуспешно. Той беше произнесено с главна буква. Не ставаше дума за човек като всички останали, тя не говореше дори за мъжа си. Говореше за Него.

Не Му се сърдеше за обвинението. Може би Жана грешеше. Тя не мислеше, че е добър психолог. И все пак това задоволство… Да, Беба изглеждаше доволна от обвинението. Чакаше отговора на сестра си, с крак върху първото стъпало. Обувките от гущерова кожа в по-наситено зелено бяха в тон с роклята.

— Вярно ли е?

— Защо да не е вярно?

И като реши, че разговорът е приключен, тя се заизскачва по стълбите, без да бърза, повдигнала по женствен начин дългата до прасците широка пола.

— Беба!…

Сестра й продължи да се изкачва.

— Беба, надявам се, че няма…

Тя беше вече най-горе, главата й се губеше в полумрака. Поспря за малко и се обърна.

— Скъпа Жана, не се бой. Ако ме потърсят, аз съм в стаята си…

Спалнята й беше тапицирана със сатен и от това приличаше на вътрешността на луксозна кутия за бонбони. Беба машинално се огледа в трикрилното огледало, в което се виждаше в цял ръст, и с привичен жест повдигна косите си, като откри обезкосмените си мишници.

През един нарочно оставен процеп между капаците се промъкваше слънчев лъч и образуваше триъгълник върху малкото лакирано писалище. Стенният часовник показваше четири часа и десет минути.

Беба седна пред писалището, отвори го с морна ръка и придърпа един бележник със светлосини листове.

Човек можеше да си помисли, че й предстои да напише трудно писмо. С опряна о брадичката си перодръжка, тя разсеяно гледаше капаците, зад които няколко мухи бръмчаха на слънцето. Накрая започна да пише с едър ученически почерк:

1. Всяка сутрин редовно да му се дава рибеното масло. Да се увеличава постепенно броят на капките веднага щом се захлади.

2. През три дни да се заменя сутрешното му какао с овесена каша, но да не се подслажда както миналия път (три бучки са достатъчни).

3. Да не му се обуват повече велурените обувки, защото пропускат. Внимавайте да не гази из росата, особено през септември. Да не му се разрешава също да излиза в мъгла.

4. Да не се разхвърлят из къщата вестници, дори такива, които служат за амбалаж. Да не се шушука по ъглите и зад вратите. Никой да не изглежда отчаян.

5. В левия шкаф в стаята му има…

Понякога вдигаше глава и се ослушваше. По едно време, макар да не я беше чула да се качва, сестра й плахо се обади иззад вратата:

— Тук ли си?

— Остави ме… Имам работа…

Жана почака малко, но чу само скърцането на перото по едрозърнестата хартия и слезе долу.

12. Да се внимава Кло да не ходи до селото на пазар, защото е много приказлива. Всичко да се поръчва по телефона. Да посрещате лично доставчиците и никога в присъствието на Жак…

Кола… Не, не беше за нея. Тази мина по главния път, без да спре в „Шатеньоре“. Вятърът, изглежда, бе обърнал по залез-слънце посоката си, защото от време на време се чуваше грамофонът на селската кръчма долу в Орне. Слънчевият лъч върху писалището беше станал по-мътен, сякаш по-плътен.

— Не, мамо, не е луда… Сигурно не знаем всичко… Беба винаги е била потайна…

— Здравето й никога не е било…

— Не е там работата… Ако не я беше глезила толкова…

— Млъкни, Жана… Не бива в ден като днешния… Наистина ли мислиш, че тя… Но в такъв случай…

И госпожа Д’Онвил се стегна, изправи се и погледна към бялата бариера, останала вдигната.

— Ще я арестуват… Не е възможно… Помисли си какъв срам…

— Успокой се, мамо… На мен да не би да ми е лесно?

— Никой не ще ме накара да повярвам, че преди малко, тук, в мое присъствие, моята дъщеря…

— Да, мамо…

— Значи и ти си против нея?

— Не, мамо…

— Вярно, че и ти си омъжена за Донж! Що се отнася до мен, не бих могла да се покажа пред хората… Утре сигурно ще излезе по вестниците…

— Вдругиден, защото днес е неделя и…

Пристигането на таксито беше почти толкова впечатляващо, колкото и появата на линейката. Отначало подмина бариерата. Доктор Пино, който беше вътре, се наведе, за да каже нещо на шофьора. Той пък помисли, че няма да може да проникне в имението, даде леко на заден ход и спря.

 

 

Болницата беше красива сграда от XVI век, с високи остри керемидени покриви, станали разноцветни от времето, бели стени, огромни прозорци, разделена на малки квадрати, и вътрешен двор, засенчен от явори. Старци в синкави униформени пижами бавно бродеха от пейка на пейка, кой с превръзка на крака и бастун в ръка, кой с превързана глава, кой пък подкрепян от медицинска сестра с бяла касинка.

За улеснение пренесоха Франсоа в операционната зала. Доктор Льовер, предупреден по телефона, бе пристигнал преди него и беше надянал вече гумени ръкавици. Всичко бе готово за промивки и други лечебни мерки.

Франсоа се бе зарекъл да не стене. Двете морфинови инжекции не притъпиха изцяло способността му да мисли и той се срамуваше, че лежи гол като труп пред младата медицинска сестра. Много му се искаше да успокои Феликс, който бе изгубил ума и дума и докторът го бе заплашил, че ще го изгони.

Затвори очи и тогава видя хартийката. Представи си я съвсем ясно. Вече не беше в болницата „Сен Жан“ близо до канала, а в парка на „Шатеньоре“ и червената алея бе като огромна слънчева локва. Краката на градинската маса хвърляха сянка върху нея. А там, между двете сенки, се въргаляше смачкано парченца хартия. Той го беше зърнал. Доказателството бе, че сега го виждаше съвсем ясно, не бълнуваше. Къде би могла да го сложи Беба, след като бе изсипала отровата в чашата? Роклята й беше без джоб. Нямаше чанта. Свила го бе на топче във влажната си ръка и го бе хвърлила, като си е казала, че едно парченце хартия няма да се забележи в цяла градина.

Дали хартийката бе все още там? Или се е върнала да я прибере, за да я изгори?

— Опитайте се поне за миг да не мърдате…

Той стисна зъби, но не можа да се сдържи и извика, за което съжали. В същото време Феликс дълбоко въздъхна.

 

 

— Госпожа Донж в стаята си ли е?

Той беше много висок и слаб, облечен в сив костюм от некачествена вълна, зле ушит и явно купен от магазин за готови облекла. Шапката си държеше в ръце, а докторът изобщо не бе свалил своята.

— Сестра ми ли искате да видите? Тя е в стаята си. Ако желаете, ще я уведомя…

— Съобщете й за инспектор Жанвие.

Беше неделя. Приставът участваше в турнир по билярд в съседния град. Заместникът му пък, задържан вкъщи от предстоящото раждане на жена си, непрекъснато звънеше по телефона.

— Да не си се заключила?

— Не, завърти дръжката…

Оказа се, че е права. От притеснение Жана въртеше дръжката на вратата в обратна посока. Беба седеше на същото място и препрочиташе написаното.

— Колко са?

— Само един…

— Веднага ли ще ме отведе?

— Не знам…

— Моля те, кажи на Март да се качи…

 

 

— Сестра ми ей сега ще слезе…

Лекарят говореше тихо на инспектора, който явно бе силно впечатлен от излъскания паркет на трапезарията. Жана забеляза, че обувката му имаше от така наречените „невидими кръпки“.

— Вземете куфара ми от свинска кожа, Март… Не, по-добре лекия, за самолет… Ще наредите в него бельо за един месец, два пеньоара, моите… Какво има, защо плачете?

— Нищо, госпожо…

— А рокли…

Тя отвори един гардероб и посочи роклите, които й трябваха.

— За останалото съм ви оставила подробни указания… Пишете ми всеки два дни какво става тук… Не се страхувайте да отбелязвате и най-малките подробности… Къде оставихте господин Жак?

— Той е с братовчедите си…

— Какво му казахте?

— Че господинът е претърпял злополука, но не е опасно…

— В момента какво правят?

— Жак им показва как е уловил тази сутрин рибата…

— Слизам… Донесете ми куфара, щом го приготвите…

При вида на леглото я обзе желание да се изтегне, пък макар и само за няколко минути.

— Март… Впрочем… Щях да забравя. Ако господинът се върне преди мен…

Прислужницата избухна в плач.

— Е какво, човек не може ли да ви каже две думи? Внимавайте всичко около Жак да остане постарому. Следвайте указанията ми… Разбирате ли? Има неща, на които господинът не обръща никакво внимание…

 

 

— Извинете, че ви накарах да чакате, господин комисар…

— Инспектор… Дойдох преди още да се е събрала прокуратурата…

Той извади от джоба си сребърен часовник.

— Няма да се забавят… Междувременно, ако позволите, бих пристъпил към първия разпит, за да…

— Навън ли да чакам? — попита докторът, все така облечен в рибарския си костюм; подкованите му обувки бяха оставили следи по паркета.

— Ако не възразявате… Господата от прокуратурата ще имат нужда от вашите показания…

И високият инспектор извади от джоба си нелепо малко бележниче, с което се чудеше какво да прави.

— Ще ви бъде по-удобно да пишете в кабинета на мъжа ми… Бихте ли ме последвали?

Ако следствието внезапно се прекратеше, щеше ли тя да се строполи вцепенена на пода? В такъв случай без съмнение нямаше да има дело „Беба Донж“.