Фредерик Пол
Гейтуей II (5)

ДЖАНИН

Разликата между десетгодишната и четиринайсетгодишната възраст е огромна. След три и половина години, прекарани на кораба с фотонен двигател, носещ се към облака Оорт, Джанин вече не беше детето, което бе в началото. Тя не беше престанала да бъде дете. Тя просто достигна онова състояние на ранно съзряване, при което човек съзнава, че му остава още много, докато стане зрял. Джанин не бързаше да стане възрастна. Тя само правеше необходимото за това. Всеки ден. През цялото време. С всички средства, с които разполагаше.

Когато се отдели от другите, в деня на срещата с Уон, тя не търсеше нищо специално. Просто искаше да бъде сама. Не поради някаква особена своя причина. Не дори защото (или не само защото) семейството й бе омръзнало. Тя търсеше някакво лично изживяване, което не бе изпитала, оценка, която възрастните, сред които се намираше непрекъснато, не й бяха помогнали да направи; тя искаше да възприеме с осезание, със зрение, с обоняние необичайното на Завода за храна, искаше да стане част от него.

Джанин тръгна напосоки из коридорите, смучейки от време на време кафе от едно шише. Или онова, което считаше за „кафе“. Този навик бе усвоила от баща си, макар че ако я попитат, ще отрече, че е усвоила от него какъвто и да било навик.

Всичките й сетива жадуваха за впечатления. Заводът за храна беше най-невероятно вълнуващо, страхотно очарователно нещо, което й се беше случвало. По-вълнуващо от отлитането от Земята, когато беше още малко дете. По-вълнуващо от измърсените шорти, с което бе разбрала, че вече става жена. По-вълнуващо от каквото и да било. Дори голите стени на коридорите бяха вълнуващи, защото бяха направени от хичиянски метал отпреди зилион години и продължаваха да излъчват мека синя светлина, която техните строители бяха вградили в тях. (Какви ли очи са гледали тази светлина, когато е била съвсем нова?) Тя преминаваше внимателно от стая в стая, едва докосвайки пода. В тази стая по някои от стените имаше гумени лавици (какво ли имаше на тях?), в онази се намираше една огромна сфера с отрязани връх и дъно, която приличаше на хромирано огледало, странно ронещо се при пипане… за какво ли беше тя? Някои от нещата Джанин можа да разпознае. Онова нещо, което прилича на маса, сигурно е маса. (Ръбът около нея несъмнено беше предназначен да предотврати падането на предметите при съществуващата, макар и малка, гравитация на Завода за храна.) Някои от предметите обаче не можа да идентифицира дори Вера след достъп до информационните банки с каталози за хичиянски артефакти, намиращи се на Земята. Килийките с фините зелени паяжини по стените сигурно бяха спални помещения; но кой можеше да знае дали тъпата Вера е права? Няма значение. Самите предмети бяха вълнуващи. Вълнуващо беше и пространството, из което се разхождаше. Вълнуващо беше дори и евентуалното й изгубване, защото преди да пристигнат на Завода за храна. Джанин никога, нито един път, не бе имала възможност да се изгуби. От самата мисъл за такава възможност изпита някакво страхотно вълнение. Особено след като нейният вече зрял четиринайсетгодишен ум, както винаги нащрек, отбеляза, че както и да се изгубеше. Заводът за храна не беше толкова голям, за да не може да се оправи.

Така че това беше едно безопасно преживяване. Или поне изглеждаше такова. Докато не се почувства попаднала в клопка на далечния край на доковете, когато нещо — хичиянец? космическо чудовище? побъркан стар изгнанник с нож в ръка? — не се показа от коридорите и с бавна стъпка не се насочи към нея.

Не беше нито едно от тези неща. Беше Уон.

Разбира се, тя не знаеше името му.

— Не се приближавай! — изхленчи тя, изплашена до смърт, стиснала предавателя и скръстила ръце на малките си гърди. Той не се приближи. Спря. Гледаше я опулен, зяпнал от изненада, с почти изплезен език. Беше висок и мършав. Имаше триъгълно лице с гърбав нос. Носеше нещо като пола, над която бе облякъл дреха, прилична на танкова броня; и двете еднакво мръсни. Миришеше на мъж. Той подуши въздуха и потрепери. Беше млад. Сигурно не много по-голям от самата нея и единственият, който не беше три пъти по-стар от нея, както всички, които бе виждала през последните години. Когато той коленичи и започна да прави онова, което Джанин не бе виждала никой да прави, тя изохка, докато се кискаше… развеселена, облекчена, шокирана, изпаднала в истерия. Шокът не бе от онова, което той правеше. Шокът дойде от срещата с момче. В сънищата си тя бе фантазирала необуздано, но никога за него.

През следващите няколко дни Джанин не можеше да понася отсъствието на Уон. Тя се чувстваше като негова майка, негов другар, негов учител, негова жена. „Не, Уон! Пий на малки глътки, горещо е!“ „Уон, да не искаш да кажеш, че си живял съвсем сам, след като сте престанали да бъдете трима?“ „Имаш хубави очи, Уон.“

За нея нямаше значение, че той нямаше достатъчно изискано държане, за да й отговори, че и нейните очи са хубави, защото тя можеше определено да каже, че го бе очаровала с всичките части на тялото си.

Разбира се, за другите това не беше тайна. На Джанин обаче й беше безразлично. Уон имаше изострени сетива, блестящи очи, завладяваща способност да споделя онова, което знаеше. Той спеше дори по-малко от нея. Отначало тя високо ценеше тази му готовност, защото това означаваше, че той има какво да сподели, но после видя, че беше започнал да се уморява. Дори се разболя. Когато Уон започна да се изпотява и да трепери в стаята със сребърно-синия пашкул, тя беше онази, която изкрещя: „Ларви! Мисля, че той се разболява!“ Когато Уон политна към кушетката, тя се хвърли към него с ръка, протегната към сухото му и горящо чело. Затварящият се капак на пашкула едва не я затисна и остави една дълга, дълбока следа от китката до ставите на пръстите.

— Пол — изкрещя тя, като се отдръпна, — трябва да…

И тогава кризата на 130-тия ден обхвана всички. По-лоша от всеки друг път. По-различна от когато и да било. След всеки удар на сърцето си тя се чувстваше все по-зле.

Джанин никога не бе боледувала. От време на време имаше но някое ожулване, някоя спазма, някоя хрема. Нищо повече. През по-голямата част от живота си имаше пълно здравно обслужване и просто не се разболяваше. Тя не разбираше какво става с нея. Тялото й се разкъсваше от нерви и болка; халюцинираше чудовищно странни фигури, в някои от които позна карикатури на семейството си; другите бяха просто ужасяващи и странни. Тя видя дори себе си… с огромен бюст и страхотни бедра, но беше тя… и в стомаха й къркореше безумно желание да вкара във всички видени и измислени от тази фантазия кухини нещо, което не притежаваше дори и в това си състояние. И нито едно от тези неща не й беше ясно. Нищо не беше ясно. Агониите и умопомрачението идваха на пристъпи. Между тях, за секунда или две, тя съглеждаше нещо от действителността. Стоманено-синята светлина от стените. Ларви, свита и скимтяща до нея. Баща й, който повръщаше в коридора. Хромово-синия пашкул, в примката на който Уон се гърчеше в съня си. Без всякаква причина или желание, тя се опитваше да сграбчи капака на пашкула и на стотния или хилядния път го хвана и се опита да го отвори; най-после успя и измъкна Уон, който хленчеше и трепереше.

Халюцинациите веднага спряха.

Не толкова бързо спряха болката, гаденето и ужаса. Но спряха. Все още всички се тресяха и залитаха, всички, освен момчето, което беше в безсъзнание и така дишаше, че Джанин се изплаши: дълбоко, дрезгаво, хъркащо дишане.

— Ларви, помощ! — изкрещя тя. — Уон умира! — Сестра й вече бе до нея, хванала ръката му да провери пулса, и докато гледаше съсредоточено в очите му, тръскаше глава, за да избистри погледа си.

— Обезводнен. Треска. Хайде! — извика тя, като се бореше с ръцете на Уон. — Помогни ми да го занесем на кораба. Нуждае от физиологически разтвор, антибиотици, антипиретик, може би и малко гама глобулин…

Почти двайсет минути им отне пренасянето до кораба и Джанин беше в ужас, че може да умре при всяка стъпка, при всяко леко подскачане. Последните сто метра Ларви изтича напред и когато Пол и Джанин го вкараха през люка, тя вече бе разтворила медицинската чанта и даваше нареждания.

— Сложете го долу. Дайте му да изпие това. Вземете кръвна проба и проверете за вируси и антитела. Изпратете едно приоритетно съобщение до базата, кажете им, че се нуждаем от здравни съвети… ако остане жив достатъчно дълго, за да го ползват!

Пол помогна да свалят дрехите на Уон и да увият момчето в едно от одеалата на Пейтър. След това изпрати съобщението. Той обаче знаеше, всички те знаеха, че дали Уон ще остане жив или не, няма да се реши от Земята. Не и при положение, че да получат отговор им трябваха седем седмици. Пейтър се потеше над биоанализатора. Ларви и Джанин се занимаваха с момчето. Пол, без да каже нито дума, облече скафандъра си и излезе в открития Космос, където прекара час и половина в изтощително пренасочване на предавателните параболични антени — голямата към ярката двойна звезда, която представляваше планетата Нептун и нейната луна, другата към точката в пространството, където се намираше мисията Гарфелд. След това, като се държеше за корпуса на кораба, той изпрати по радиото команда на Вера да излъчи с максимална мощ към всички тях сигналите S0S. Може би те ги следяха. А може и да не ги следяха. Когато Вера съобщи, че сигналите са изпратени, той отново насочи голямата антена към Земята. Всичко това, от началото до края, им отне три часa, а дали някой щеше да получи съобщението, беше съмнително. Не по-малко съмнително беше, дали някой ще може да им предложи помощ. Корабът Гарфелд беше по-малък и по-зле оборудван от техния, а хората на базата Тритон бяха временно заети. Но ако някой от тези обекти отговореше, те биха могли да се надяват на помощ… или най-малко на съчувствие… много по-бързо, отколкото от Земята.

 

 

След един час температурата на Уон започна да спада. След дванайсет часа престанаха спазмите и бълнуването и той заспа спокойно. Но все още беше много болен.

Майка и другар, учител и, макар и илюзорно, съпруга, сега Джанин стана и болногледачка на Уон. След първия цикъл на лечение тя не разрешаваше на Ларви дори да му прави инжекции. Без да мигне, тя слагаше на челото му мокри кърпи. Когато той се изцапа в състояние на кома, Джанин старателно го почисти. Цялото й внимание беше концентрирано само върху него. Присмехулните или загрижени думи от страна на семейството й не достигаха до нейното съзнание, докато не отметна несресаната коса на Уон от лицето му, при което Пол направи язвителна забележка. Джанин почувства ревност в тона и избухна:

— Пол, ставаш непоносим! Уон има нужда от мен, от моите грижи!

— И това на теб ти доставя удоволствие, така ли? — озъби се той. Пол наистина беше ядосан. Разбира се, тази бележка разгневи Джанин. Баща й обаче тактично се намеси.

— Остави момичето на мира, Пол. Никога ли не си бил млад? Хайде, ела отново да разгледаме Traumeplatz^[1]…

Джанин се изненада от себе си, че допусна миротворецът да успее: беше чудесна възможност за една страхотна кавга, но сега това не я интересуваше. Тя се усмихна на проявената от Пол ревност, защото това й даваше възможност да се обкичи с още една заслуга.

Когато се възстанови, Уон стана още по-интересен. От време на време той се събуждаше и й приказваше. Когато спеше, тя го изучаваше. Тъмно лице, тяло мургаво; от кръста до бедрата кожата му беше бяла като тесто за хляб, опъната над острите му скули. Леко окосмено тяло. Никакво окосмяване но лицето с изключение на едно-две почти невидими косъмчета… повече като вежди над устните, отколкото мустаци.

Джанин знаеше, че Ларви и баща й й се присмиваха и че Пол всъщност ревнуваше за вниманието, от което толкова отдавна бе лишен. Всичко това представляваше една приятна промяна. Сега тя вече имаше своето положение. За първи път в живота й онова, което вършеше, беше от голямо значение за цялата група. Другите идваха при нея с молба да им разреши да разпитат Уон и когато тя решеше, че той се е изморил, приемаха безпрекословно разпореждането й да го оставят на спокойствие.

Освен това, Уон я беше очаровал. Тя го съпоставяше с целия си дотогавашен опит с мъжете и виждаше, че той ги превъзхожда. Дори в сравнение с нейните приятели от кореспонденциите; Уон беше по-красив от онзи кънкьор, по-умен от артистите, висок почти толкова, колкото и баскетболиста. И за разлика от всички тях, особено от тези, с които бе прекарала десетки милиони километри през последните години, Уон беше чудно млад. А Пол и баща й не. От горната страна на ръцете на баща й кожата беше с противни карамелено пигментирани петна. Старецът обаче се държеше чист, дори изискано, според традиционните представи… винаги подрязваше космите, които растяха в ушите му, с една малка сребърна ножичка. Докато Пол… При една свада с Ларви, Джанин бе изръмжала: „И с този човек ти лягаш да спиш? Маймуна с космати уши? Би ми се повдигало“.

Така че тя хранеше Уон, четеше му, дремеше над леглото му, докато той спеше. Изми косата му и го подстрига, като разреши на Ларви да й помогне да я изравни, а после я изсуши и среса. Джанин изпра дрехите му и като отблъсна Ларви, ги закърпи и дори стесни някои от дрехите на Пол, за да му станат. Той приемаше всичко това, всяко нещо и се радваше не по-малко от нея.

 

 

Като укрепна, Уон нямаше такава голяма нужда от нея и тя повече не можеше да го защитава от въпросите на останалите. Но те също го щадяха. Дори стария Петер. Компютърът Вера прерови медицинските си програми и изготви един дълъг списък от изследвания, на които момчето трябваше да се подложи. „Убиец!“, изкрещя Петер. „Не можеш ли да разбереш един млад човек, който е бил толкова близко до смъртта, та искаш да го довършиш?“ Това обаче не беше само внимателно отношение. Петер имаше въпроси към Уон, които задаваше, когато Джанин му разрешаваше, и се цупеше и тормозеше, когато му отказваше. „Онова легло е твое, Уон, разкажи ми пак какво чувстваш, когато си в него? Сякаш по някакъв начин си станал част от милиони хора? И те от теб, така ли?“ Но когато Джанин го обвиняваше, че той пречи на възстановяването на Уон, старецът преставаше. Макар и никога за дълго.

Когато Уон вече бе достатъчно добре според Джанин, тя си позволи да прекара нощта в своята ниша и когато се събуди на сутринта, откри, че сестра й е на пулта на компютъра. Уон се държеше за облегалката на стола й и се усмихваше и мръщеше на непознатата машина, докато Ларви му четеше отчета за неговото здравословно състояние.

— Жизнените ти функции са нормални, теглото ти се увеличава, нивото на антитела е в нормални граници… смятам, че сега напълно ще се оправиш, Уон.

— Значи сега — извика баща й, — най-после можем да разговаряме? За онези радиовръзки със свръхсветлинна скорост, за машините, за мястото, от което идва, за стаята на сънищата?

Джанин се нахвърли върху групата.

— Оставете го на мира! — изръмжа тя. Но Уон поклати глава.

— Нека питат всичко, което искат, Джанин — каза той с пискливия си глас.

— Сега?

— Да, сега! — нахвърли се баща й. — Сега, в тази минута! Пол, ела тук и кажи на това момче какво трябва да знаем.

Значи всичко е било планирано, каза си Джанин. Но Уон не възрази, а тя не можеше да претендира, че все още не трябва да му се задават въпроси. Седна до него. Ако не можеше да предотврати този разпит, поне да е до него, за да го защитава. Макар и с нежелание, Джанин даде формално разрешение:

— Давай, Пол. Питай, каквото имаш да питаш, но гледай да не го измориш.

Пол я погледна иронично.

— Вече повече от дванайсет години — започна той. — приблизително на всеки сто и трийсет дни, цялата Земя изживява нервна криза. Изглежда, че ти причиняваш това, Уон.

Момчето се намръщи, но не каза нищо. Вместо него се обади неговият обществен защитник.

— Защо се заяждаш с него? — попита тя.

— Това не е заяждане, Джанин. Ние преживяхме нервна криза. Това не може да е съвпадение. Когато Уон влиза в уреда, той предава изживяванията си на света. — Пол поклати глава. — Мило момче, имаш ли представа колко нещастия си причинил на човечеството? Откакто си започнал да идваш тук, твоите бълнувания се предават на милиони хора. Билиони! Понякога си спокоен. Друг път не си. Не те виня — добави той внимателно, като превари Джанин, — но хиляди и хиляди хора са умрели. Ами ако се изчислят материалните щети… Уон. Ти просто не можеш да си представиш.

Уон отвърна с пискливия си глас:

— Никога никому не съм сторил зло! — Той не можеше да приеме за справедливо онова, в което беше обвинен, но не се съмняваше, че Пол го обвинява. Ларви сложи ръка на рамото му.

— Бих желала да е така, Уон — каза тя. — Важното да не го правиш отново.

— Повече да не лягам на кушетката на сънищата?

— Не, Уон. — Той погледна към Джанин за помощ, после вдигна рамене.

— Но това не е всичко — продължи Пол. — Ти трябва да ни помогнеш. Разкажи ни всичко, което знаеш. За кушетката. За Мъртвите. За радиокомуникациите със свръхсветлинна скорост, за храната…

— Защо трябва да ви разкажа? — попита Уон.

Пол го придумваше търпеливо:

— Защото по този начин можеш да изкупиш вината си за причинените от теб нервни кризи. Мисля, че не разбираш колко важен си ти, Уон. Знанията в твоята глава биха могли да спасят хората от гладуване. Милиони животи. Уон.

Уон за момент се намръщи над тази идея, но „милиони“, отнесено за човешки същества, за него нямаше смисъл… той още не беше свикнал дори и с „пет“.

— Вече започвате да ме ядосвате — скара се той.

— Не съм имал такова намерение, Уон.

— Не е важно какво намерение имаш, важно е какво се получава на практика. Ти самият току-що ми каза това — промърмори злобно момчето. — Добре. Какво искате да знаете?

— Искаме да ни разкажеш всичко, което знаеш — отговори незабавно Пол. — О, не веднага. Когато си спомниш. Желаем също да обиколим заедно целия Завод за храна и ти да ни обясниш всичко в него… искам да кажа, доколкото можеш.

— Тук, на това място? Тук няма нищо освен стаята на сънищата, която не ми позволявате да използувам.

— За нас всичко е ново, Уон.

— Това не е нищо! Тук не тече вода, няма библиотека, трудно се разговаря с Мъртвите, нищо не расте! У дома имам всичко и всичко е използваемо, можете сами да се убедите.

— Според теб там е истински рай, Уон.

— Проверете сами! Не мога повече да използувам кушетката на сънищата, затова няма смисъл да стоя тук!

Пол погледна другите объркан.

— Можем ли да сторим това?

— Разбира се! Корабът ми ще ни закара там… не, не всички — коригира се Уон. — Но някои. Можем да оставим стареца тук. Във всеки случая там за него няма жена, така че няма да развалим никаква двойка. Или пък — добави той хитро, — можем да отидем само двамата с Джанин. Тогава на кораба ще има достатъчно място и ще можем да ви докараме машини, книги, богатства…

— Забрави за това. Уон — отговори съобразително Джанин. — Те никога няма да ни го разрешат.

— Не бързай, момичето ми — обади се баща й. — Не си ти тази, която ще реши този въпрос. Това, което казва момчето, е интересно. Ако той може да ни отвори вратите на рая, кои сме ние, та да стоим отвън на студа?

Джанин погледна баща си, но лицето му не изразяваше нищо.

— Да не би да искаш да кажеш, че ще ни пуснете да заминем двамата с Уон?

— Не в това е въпросът — отговори той. — Въпросът е как най-бързо да изпълним тази прокълната от Бога мисия и да се върнем за нашите награди. Нищо друго няма.

— Добре — намеси се след малко Ларви, — не се налага това да се решава сега. Раят ще ни почака, докато сме живи.

— Вярно, така е — каза баща й. — Но, казано по-конкретно, на някои от нас им остава по-малко време за чакане, отколкото на други.

 

 

Всеки ден от Земята пристигаха съобщения. Лошото беше само, че всички те се отнасяха само до времето преди срещата с Уон и нямаха нищо общо с онова, което ставаше сега или предстоеше да се направи. Предоставете химически анализ на това. Рентгенов анализ на онова. Измерете другите неща. Бавните емисии от фотони, които бяха изпратили при достигане на Завода за храна, вече бяха пристигнали до наземната Вера и може би отговорите пътуваха към тях. Но те щяха да пристигнат едва след седмици. Компютърът в базата на Тритон беше по-интелигентен от Вера, и Ларви и Пол обсъждаха дали да не предадат всички техни данни за интерпретация и съвет там. Старият Петер гневно отхвърли идеята.

— На тези цигани? Защо трябва да им дадем нещо, което ни струва толкова много!?

— Никой не ни го оспорва, папа — опита се да го придума Ларви. — То е наше. Договорите са пределно ясни.

— Не!

Тогава те въведоха всичко, което Уон им бе казал, в бордовия компютър Вера, който поради ниската си интелигентност и недостатъчна скорост мъчително бавно подреждаше битовете в структури. Дори и в графики. Външният вид на мястото, от което бе дошъл Уон — може би приликата не бе много голяма, защото очевидно Уон не бе проявил достатъчно любопитство, за да проучи внимателно всичко. Коридорите. Машините. Самите хичиянцн. Уон непрекъснато предлагаше поправки.

— А, не. И двата пола имат бради — и мъже, и жени. И гърдите на жените са… — Той слага ръка под гръдния си кош, за да покаже докъде достигат гърдите им. — И не сте им дали вярна миризма.

— Холографските образи нямат никаква миризма, Уон — казва Пол.

— Да, точно така! Но те имат, разбирате ли? А когато са разгонени, много миришат.

И Вера мънка и хленчи над новите данни и колебливо прави новите поправки. След като това продължава часове наред, онова, което на Уон се е струвало като игра, се превръща в досада. Когато започне да казва: „Да, идеално, точно така изглежда стаята на Мъртвите“, те разбират, че Уон се съгласява с всичко, което ще спре скуката за известно време и ще му осигури почивка. Тогава Джанин го извежда на разходка из коридорите, прикрепила датчиците за звук и образ на раменете си, в случай, че той каже нещо ценно или посочи някакво богатство, и те разговарят за други неща. Неговите знания бяха изненадващи, както изненадващо бе и неговото невежество. И двете бяха непредсказуеми.

Не само Уон трябваше да учи. Всеки час Ларви или старият Петер предлагаха нова идея за отклоняване на Завода за храна от неговото програмирано движение така че да се опитат да постигнат своята цел. Никоя не даде резултат. Всеки ден пристигаха все повече съобщения от Земята. Те все още не се отнасяха до възникналата ситуация. Дори не бяха много интересни. Джанин остави цял куп писма от приятелите си в паметта на Вера, без да си направи труда дори да ги прочете, тъй като онова, което й даваше Уон, удовлетворяваше нейните нужди. Понякога съобщенията бяха доста странни. Ларви получи съобщение, че в колежа, в който бе учила, е избрана за жена на годината. Старият Петер получи официална молба от града, в който беше роден. Той я прочете и прихна да се смее.

— В Дортмунд все още настояват да се кандидатирам за Burgermeister^[2] Каква глупост!

— Защо, това наистина е мило — отбеляза деликатно Ларви. — Това е почти комплимент.

— Това е почти нищо — коригира я той строго. — Burgermeister! С това, което имаме, бих могъл да бъда избран за президент на Федералната република или дори… — Той млъкна, а после продължи мрачно: — Ако, разбира се, въобще отново видя Федералната република. — Петер отново замълча, загледан над главите им. За момент устните му се движеха беззвучно, после каза: — Сега може би трябва да се върнем.

— О, папа — започна Джанин и спря, защото пред очите й старият човек се превърна от вълк-единак в малко вълче. Между тях настъпи някакво напрежение, докато Пол не се окашля и каза:

— Е, това, разбира се, е една от нашите възможности. Разбира се, в договора има въпроси от юридически характер…

Петер поклати глава.

— Мислил съм по това. Те вече ни дължат толкова много! Само за премахнатата нервната криза, ако ни платят един процент от предотвратените щети, ще получим милиони. Милиарди. А ако не ни платят… — Той се поколеба, после продължи: — Не, не е въпросът, че няма да ни платят. Ние просто трябва да говорим с тях. Да им съобщим, че сме премахнали кризата, че не можем да отклоним Завода за храна, че се връщаме. Когато получим отговор, вече ще сме пътували седем седмици.

— А какво ще правим с Уон? — попита Джанин.

— Той ще дойде с нас, разбира се. Отново ще живее всред себеподобни, а това несъмнено е най-доброто за него.

— Не мислиш ли, че трябва да оставим той сам да реши въпроса? А какво ще стане, ако няколко души от нас отидат да изследват този рай?

— Това е само една химера — отговори студено баща й. — Истината е, че не можем да направим всичко. Нека някой друг изследва неговия рай. За това ще има достатъчно желаещи. А ние ще се върнем у дома да се радваме на богатство и слава. Това не е само въпрос на договор — продължи той почти умоляващо. — Ние сме спасители! Ще ни канят да изнасяме лекции, ще ни плащат за рекламиране на стоки! Ще бъдем хора с голямо влияние!

— Не, папа — прекъсна го Джанин, — чуй ме. Ти винаги си говорил за нашия дълг да помогнем на света… да нахраним хората, да им донесем нови неща, които ще направят живота им по-добър. Нима не сме длъжни да изпълним своя дълг?

Той се обърна към нея разгневен.

— Ти, малка кокетко, какво разбираш ти от дълг? Без мен сега щеше да скиташ из улиците на Чикаго в очакване да дойде човек от службата за социална помощ! Ние трябва да мислим и за себе си!

Джанин готвеше се да му отвърне, но Уон я гледаше уплашено с широко отворени очи и това я накара да замълчи.

— Мразя идеята ти да се върнем сега! — заяви тя. — С Уон отиваме на разходка, за да се махнем от вас!

— Всъщност той не е лош човек — сподели тя с Уон, след като се бяха отдалечили достатъчно, за да не я чуят другите. До тях достигаха гласовете на каращите се и Уон, който нямаше голям опит, очевидно беше разстроен.

Уон не каза нищо. Той посочи към една издатина в стената и съобщи:

— Това е място, от което тече вода — обясни той, — но сега е пресъхнало. Има дузини такива места, всичките пресъхнали.

В изпълнение на задълженията си Джанин насочи поставената на рамото й камера. Отгоре имаше нещо изпъкнало, като чучурка, а в долния край канал; беше толкова широк, че можеше да се влезе в него, но бе съвсем сух.

— Ти каза, че в едно от тях все още тече вода, която не става за пиене?

— Да, Джанин. Искаш ли да ти го покажа?

— Да, мисля че искам. — После тя добави: — Не им позволявай да те придумат. Те са просто възбудени.

— Да, Джанин. — Нямаше настроение за приказки.

Джанин продължи:

— Когато бях малка, Петер ми разказваше приказки. Повечето от тях бяха страшни, макар че някои не бяха. Той ми разказваше за Schwarze^[3] Петер, който, доколкото можех да разбера, беше нещо като Дядо Мраз. Казваше ми, че ако съм добро малко момиче, Черния Петър ще ми донесе за Коледа кукла. А ако не съм — буца кюмюр. А може и нещо по-лошо. Тогава започнах да му казвам Черен Петер. Но той никога не ми е давал буца кюмюр. — Уон слушаше внимателно, докато вървяха по осветения коридор без да каже нещо. — После майка ми почина — продължи тя. — Пол и Ларви се ожениха и аз известно време живях с тях. Но папа не беше толкова лош, наистина. Идваше да ме види, когато можеше… предполагам. Уон! Разбираш ли онова, което ти говоря?

— Не — отговори той. — Какво е това Дядо Мраз?

— О, Уон!

Наложи се да му обясни какво е Дядо Мраз и Коледа, а после трябваше да му обясни какво представляват зимата, и снега, и даването на подаръци. Лицето му се отпусна и той започна да се усмихва; и странно, колкото повече се подобряваше настроението на Уон, толкова повече се разваляше на Джанин. Като се опитваше да му обясни света, в който живееше, тя все повече се сблъскваше със света, който стоеше пред нея. „Като че ли, мислеше си тя, наистина ще е най-добре да направим така, както предлага Петер: да си стегнем багажа и се върнем там, където е истинският живот“. Всички алтернативи бяха застрашителни. Като се замислеше, разбираше, че там, където се намираха, беше страшно — на някакъв артефакт, който упорито следва своя път през Космоса в неизвестна за тях посока. Какво щеше да се случи, когато стигнеха до местоназначението му? С какво щяха да се сблъскат? Ами какво ги очакваше, ако отидеха с Уон? Хичиянци! Хичиянци! Беше страшно! Джанин бе изкарала целия си живот с мисълта за хичиянците… ужасяващи, ако съществуват, по-малко ужасяващи, ако са мит. Като Черен Петер или Дядо Мраз. Като Господ Всички митове и божества са достатъчно поносими, за да може човек да вярва в тях; но какви ли биха били, ако станат реалност?

Тя знаеше, че нейното семейство се страхуваше толкова, колкото и тя самата, макар с нищо да не го показваха… защото трябваше да й дадат пример за смелост. Джанин предполагаше, че Пол и сестра й се страхуваха, но се бяха навили да рискуват заради онова, което можеха да спечелят. Нейният страх беше много специален… по-малко от това, което би могло да й се случи, отколкото как би се държала, когато й се случи. Страхът на баща й беше друг. Той едновременно се гневеше и страхуваше; страхуваше се от това, че може да умре преди да получи награда за своята смелост.

А какво чувстваше Уон? Той изглеждаше толкова непринуден, когато я развеждаше из своята територия, подобно на дете, което показва на приятелчето си коша със своите играчки. Джанин прекрасно разбираше всичко. Ако беше научила нещо през своите четиринайсет години, то беше, че никой не е непринуден. Уон също имаше своите комплекси, просто те бяха различни от нейните. Тя разбра това веднага, когато той й показа водопроводната инсталация и й обясни как работи. Той не можеше да пие от тази вода, но я използуваше за тоалет. Джанин, възпитана в лицемерната свенливост на западния свят, се държеше така, сякаш не съществуват естествени физиологични нужди; тя никога не би завела Уон на замърсено и вонящо място, но той никак не се притесняваше. Тя дори не можеше да го накара да се притеснява.

— Но аз трябва да се облекча някъде — отвърна той нацупено, когато Джанин го укори, че не използува тоалетната на кораба, както правеха всички останали.

— Да, но ако я използуваше както трябва, Вера щеше да открие, че си болен, не разбираш ли? Тя винаги анализира нашите, хм, изпражнения.

— Сигурно има и друг начин, от който да се разбере дали човек е болен.

— Е, има. — Такъв беше например подвижният биоанализатор, взимащ малки проби от всеки от тях… който използуваха веднъж и с Уон, когато необходимостта от това беше очевидна. Но Вера не беше много интелигентен компютър и не се беше досетила да програмира този апарат да взима редовно проби от Уон, докато изрично не й беше наредено, а тогава беше малко късно.

— Какво има?

Той се чувстваше неловко.

— Когато Мъртвите проверяват здравословното ми състояние, те ми пъхат нещо. Това не ми харесва.

— Правят го за твое добро, Уон — каза тя строго. — Хей! Ето една идея. Хайде да поговорим с Мъртвите.

Това вече беше неин комплекс. Всъщност Джанин нямаше желание да разговаря с Мъртвите. Тя просто искаше да се махнат от смущаващото място, на което се намираха; но когато отидоха там, откъдето можеше да се говори с Мъртвите, където се намираше и кушетката на Уон за сънуване, Джанин реши, че желае нещо друго.

— Уон — каза тя, — искам да опитам кушетката.

Той наведе назад глава, присви очи и я погледна озадачен.

— Ларви ми каза повече да не лягам в нея — припомни й той.

— Зная, че каза. Покажи ми как да вляза вътре.

— Най-напред ми обяснявате, че трябва да правя само онова, което ми казвате — оплака се той, — а после ми казвате да върша други неща. Това ме обърква.

Тя вече бе влязла в пашкула и се бе протегнала.

— Най-напред капака ли да издърпам?

— О — възкликна той, като потрепери, — ако си решила… да. Заключва се оттам, където е ръката ти, но когато искаш да излезеш само натискаш.

Тя се пресегна за армирания капак и го издърпа над себе си, като гледаше неговото помръкнало, загрижено лице.

— Боли ли?

— Да боли? Не! Що за представа!

— Добре де, какво чувства човек?

— Джанин — отговори й той строго, — държиш се съвсем като дете. Защо ме питаш за нещо, което сама можеш да провериш? — Той протегна ръка и натисна капака, а ключалката по средата на долната част изщрака и се заключи. — Най-добре е да заспиш — дочу тя гласа му да прониква до нея през излъчващата синя светлина желязна арматура.

— Не ми се спи — възрази тя съвсем основателно. — Нищо не ми се прави. Нищо не чувствам…

И тогава започна.

Не приличаше на онова, което бе изпитала при нервните кризи; нямаше никаква маниакална намеса в нейната индивидуалност, никакъв източник на чувства. Усещаше само малко топлина и наситена светлина. Беше обградена. Беше само един атом в супа от усещания. Другите атоми нямаха нито форма, нито самостоятелност. Те не бяха осезаеми, нямаха твърди ръбове. Когато отвори очи, Джанин видя, че Уон бе вперил загрижен поглед към нея през армирания капак, а онези други… души?… съвсем не бяха така реални, нито така непосредствени. Но тя ги чувстваше така, както никога не бе чувствала нечие присъствие. До нея. Вътре в нея. Бяха топли. Бяха успокояващи.

Когато най-после Уон отвори капака и я издърпа за ръка, тя лежеше и го гледаше вцепенено. Нямаше нито сили, нито желание да стане. Наложи се той да й помогне и докато се връщаха, тя се подпираше на рамото му.

Бяха изминали по-малко от половината път до кораба Хертер-Хол, когато се срещнаха с другите членове на семейството. Бяха бесни.

— Глупава малка пикла! — нахвърли се Пол. — Направи го още един път и ще нашаря с пръчка малкия ти розов задник!

— Няма да го направи! — каза мрачно баща й. — Още сега ще се погрижа за това: а що се отнася до теб, малка госпожице, ще те видя по-късно.

 

 

Всички бяха изнервени! Никой не нашари задника на Джанин, затова че беше пробвала кушетката на сънищата. Никой въобще не я наказа. Вместо това се наказаха един друг. Примирието, което успяваха да поддържат в продължение на три и половина години, и алтернативата на което беше убийство, се наруши. Пол и старецът не си говориха два дни, защото Петер на своя глава бе демонтирал кушетката. Ларви и баща й се дърлеха и крещяха, защото тя беше програмирала твърде много сол в яденето, а след това, когато беше негов ред, защото той бе програмирал много малко. Колкото до Ларви и Пол — те престанаха да спят заедно; сигурно щяха да разтрогнат и брака си, ако на разстояние по-малко от 5000 астрономически единици имаше съд, който да ги разведе.

Ако на такова разстояние имаше някакъв орган на властта, поне техните спорове щяха да се решат. Някой трябваше да вземе решение. Дали да се върнат? Трябва ли да се опитат да се справят с насочващата система на Завода за храна? Дали да отидат с Уон да изследват неговия свят… и ако трябва, кой да отиде, и кой да остане? Те не можеха да се споразумеят по генералните си планове. Не можеха да се споразумеят дори и за по-незначителни решения: дали да разглобят една машина при риска тя да се разруши, или да я оставят и да се простят с надеждата за някакво страхотно откритие, което би могло да промени всичко. Те не можеха да се споразумеят кой да говори с Мъртвите по радиото, или пък какво да ги попитат. Уон им показа, при това доста охотно, как могат да придумват Мъртвите да разговарят и те свързаха звуковата система на Вера с „радиото“. Но Вера не умееше много да разговаря; и когато Мъртвите не можеха да разберат въпросите й, или не желаеха да разговарят, или просто не бяха съвсем с всичкия си, за да може да се разговаря, Вера се отказваше.

Всичко това беше просто ужасно за Джанин, но най-зле от всичко беше самият Уон. Пререканията го объркаха и възмутиха. Той престана да се разхожда с нея. А един ден, когато се събуди, тя видя, че си бе отишъл.

За нейно щастие наоколо нямаше никой. Пол и Ларви бяха излезли навън да преориентират антените, а баща й спеше; това й даде възможност да преодолее ревността си и да спаси своята гордост. Прасе такова, мислеше си тя. Колко е глупав, та не разбира, че тя имаше много приятели, докато той имаше само нея. Но щеше да разбере! Тя беше заета с писане на дълги писма до пренебрегнатите си приятели, когато чу Пол и сестра й да се връщат. Когато им каза, че Уон беше изчезнал най-малко преди час, остана изненадана от тяхната реакция.

— Папа! — извика Ларви, като подръпваше завесата на бащината си ниша. — Събуди се! Уон си е отишъл!

Докато старецът излизаше примигвайки, Джанин попита намусено:

— Хей, какво ви става?

— Не разбираш, така ли? — попита Пол хладно. — Ами ако е взел кораба?

Беше една възможност, за която Джанин никога не бе помисляла. Въпросът й подейства като плесница.

— Не може да го е взел!

— Не може ли? — озъби се баща й. — Откъде си толкова сигурна, малка кокетко? Ами ако го е взел? Какво ще правим тогава? — Той издърпа ципа на гащеризона си, изправи се и ги погледна намръщено. — Казах на всички — продължи той… но гледаше към Ларви и Пол, от което Джанин разбра, че тя беше изключена от това „всички“. — Казах ви, че трябва да намерим определено решение. Ако ще тръгваме с неговия кораб, да тръгваме. Ако ли не, не трябва да му позволим да решава с глупавия си ум и да замине, без да ни предупреди. Това е повече от ясно.

— И как да постигнем това? — попита Ларви. — Това е абсурд, папа. Не можем денонощно да пазим кораба.

— Да, и твоята сестра не може да пази момчето — каза старецът, като кимна с глава към Джанин. — Така че трябва да задържим или кораба, или момчето.

Джанин се нахвърли върху тях.

— Чудовища! — изкрещя тя, задъхана от безсилен гняв — Вие сте планирали всичко това, докато ни е нямало!

Сестра й я хвана за ръка.

— Успокой се, Джанин — каза й тя. — Да, вярно е, че сме разговаряли по този въпрос… Трябваше да разговаряме! Но нищо не е решено. Разбира се, ние няма да нараним Уон.

— Тогава решете! — Джанин се изчерви. — Гласувам двамата с Уон да заминем!

— Ако вече не е заминал сам — подхвърли Пол.

— Не е!

Ларви реши въпроса по-практично.

— Ако вече е заминал, е много късно да направим каквото и да било. Освен това аз споделям мнението на Джанин. Трябва да заминем! Какво ще кажеш, Пол?

Той се поколеба, после каза:

— Аз… Аз също го споделям. Петер?

Старият човек рече с достойнство:

— Ако вие сте съгласни, какво значение има моят глас? Остава само въпросът кой ще отиде и кой ще остане тук. Аз предлагам…

Ларви го спря.

— Папа — каза тя, — знам какво ще кажеш, но няма да стане. Трябва някой да остане тук, за да поддържа контакт със Земята. Джанин е много млада. Аз не мога да остана, защото съм най-добрият пилот и това е една възможност да науча нещо за пилотирането на хичиянските кораби. Но не искам да отида без Пол, така че трябва да останеш ти.

 

 

Демонтираха Вера възел по възел и я разположиха около Завода за храна. Бързата памет, входните устройства и дисплеите сложиха в стаята на сънищата, бавната памет разположиха навън в коридора, предавателя оставиха на стария кораб. Петер помагаше мълчалив и начумерен; значението на онова, което вършеха, беше, че по-нататъшните комуникации щяха да идват от изследователската група чрез радиосистемата на Мъртвите. Петер ясно съзнаваше, че помага за своето изключване от групата. Уон им каза, че на кораба има много храна. Пол обаче не беше съгласен с безразборното попълване на хранителните запаси с Бог знае какъв — продукт от Завода за храна и настоя да вземат на борда от тяхната храна — толкова, колкото можеше да се побере. После Уон наблегна на необходимостта да се запасят с вода, така че взеха рециклираните на кораба запаси, напълниха пластмасови съдове и също ги натовариха. На кораба на Уон нямаше легла. Не са необходими, каза им той, защото противопретоварващите капсули бяха достатъчно добри, за да ги защитават по време на маневри и да ги предпазят да не излетят докато спят. Това предложение беше отхвърлено както от Ларви, така и от Пол, който демонтира спалните чували от тяхната ниша и ги монтира в кораба. Лични вещи: Джанин искаше да вземе тайно събраните си парфюми и книги, Ларви — личната си заключена чанта, Пол — тестето карти за пасианс. Беше продължителна и уморителна работа, макар да бяха открили, че могат да я облекчат, като тласкат затворените пластмасови съдове с вода в по-меките предмети по коридорите. Най-после всичко свърши. Петер стоеше начумерен, подпрян на стената в коридора, наблюдаваше другите и се питаше дали не бяха забравили нещо. На Джанин й се струваше, че се отнасяха с него така, сякаш отсъстваше, дори така, сякаш бе умрял. Дожаля й и каза:

— Папа? Не го изживявай толкова тежко. Ще се върнем веднага, щом стане възможно.

Той кимна с глава.

— Което ще рече — отвърна той, — чакай да видя, четирийсет и девет дни в една посока, плюс дните, които ще решите, че трябва да останете там. — Но после се изправи и позволи на Ларви и Джанин да го целунат. Почти развеселен, той им каза: — Бон воаяж! — А после прибави: — Сигурни ли сте, че не сте забравили нещо?

Ларви огледа наоколо, докато обмисляше.

— Мисля, че не сме… Освен ако не смяташ, че трябва да съобщим на приятелите ти, че пристигаме, Уон.

— Мъртвите? — изписка той, усмихвайки се. — Те няма да разберат. Те не са живи, както знаете, и поради това нямат чувство за време.

— Тогава защо толкова много ги обичаш? — попита Джанин.

Уон долови в гласа й нотка на ревност и я сгълча:

— Те са ми приятели. Вярно, че не винаги са сериозни, пък и често обичат да послъгват, но никога не са правили нещо, което да ме кара да се страхувам от тях.

Вера замълча, а после му каза:

— Зная, че не винаги сме били много учтиви към теб. Но бяхме много напрегнати. Всъщност ние сме много по-добри, отколкото изглеждаме.

На стария Петер му дойде много.

— Сега заминавайте — изръмжа той. — Докажете му го, вместо да приказвате. А после се върнете и го докажете и на мен!